Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Глава двадесет и пета

Страшно бе негодуванието на мистър Уелър, когато го откараха; многобройни бяха намеците относно външността и държането на мистър Гръмър и неговия другар; смели бяха нападките срещу всеки от шестимата придружаващи го джентълмени: така намираше той отдушник на своето недоволство. Мистър Снодграс и мистър Уинкл слушаха с мрачна почтителност своя вожд, леещ потоци от красноречие, чието бързо течение мистър Тъпман не успяваше да спре ни за секунда въпреки настоятелните му молби да затворят капака на стола-носилка. Ала гневът на мистър Уелър бързо премина в любопитство, когато шествието свърна в същия онзи двор, където бе срещнал побягналия Джоб Тротър; а любопитството се обърна в чувство на извънредно радостна изненада, когато преважният мистър Гръмър изкомандува носачите да спрат и се отправи с тържествена и наперена стъпка към същата тази зелена порта, от която Джоб Тротър бе изскочил, и с все сила дръпна висящата отстрани връв на камбанката над входа. В отговор на звъна се появи една много хубава, гиздава прислужничка, която, щом съзря бунтовническия вид на пленниците и разгорещено ораторствуващия мистър Пикуик, вдигна ръце от учудване и повика мистър Мъзл. Мистър Мъзл отвори едното крило на портата за коли, за да пропусне стола-носилка, арестуваните и полицаите доброволци; и веднага я хлопна под носа на тълпата, която, възмутена, загдето са я отстранили, и горяща от желание да види какво ще последва, изля своето негодувание, като рита по портите и звъня с камбанката в продължение на около два часа. В това забавление взеха участие всички поред с изключение на трима-четирима щастливци, открили пролука във вратата, през която нищо не се виждаше, но през която те зяпаха с упоритото постоянство на онези, що сплескват носовете си по витрините на аптеката, гдето лекар преглежда — но в задната стая — някой прегазен от двуколка пиян.

Поставиха стола-носилка в подножието на стълбището, водещо към главния вход на къщата, гдето стояха от двете страни като стражи два американски столетника в зелени качета. Откараха мистър Пикуик и приятелите му в преддверието, отгдето Мъзл, след като докладва за тяхното пристигане и получи съответна заповед, ги въведе в присъствието на негова милост главния магистрат, всеотдайния обществен служител.

Картината беше внушителна — добре бе замислена, за да всява ужас в сърцата на провинилите се и да им дава подходяща представа за строгото величие на закона. Пред голяма библиотека, в голям стол, пред голяма маса седеше мистър Нъпкинс, изглеждащ двойно по-голям от всички тези предмети, колкото и големи да бяха те. Масата бе украсена с купища книжа, а на другия й край се подаваха раменете и главата на мистър Джинкс, който старателно се мъчеше да изглежда по възможност най-старателно погълнат в работа. Когато влязоха всички, Мъзл внимателно затвори вратата след тях и застана зад стола на господаря си в очакване на неговите заповеди. Мистър Нъпкинс се облегна назад в креслото с вълнуваща тържественост и остро се вгледа в лицата на гостите, дошли не по своя воля.

— Е, Гръмър, кой е този човек? — рече мистър Нъпкинс, сочейки мистър Пикуик, който, готов да вземе думата от името и на своите приятели, стоеше с шапка в ръка, кланяйки се с най-подчертана почит и учтивост.

— Ей тоз тук е Пикуик, ваша милост — рече Гръмър.

— Да ги нямаме такива като „ей тоз тук“, стар дръвник неден — намеси се мистър Уелър, като си проправи път с лакти и застана на предна позиция. — Извинявайте, сър, но тоз ваш служител с жълтите ботуши нигде няма да го вземат да си печели хляба кат’ майстор по церемониите. Това, сър — продължи мистър Уелър, избутвайки Гръмър встрани и обръщайки се приветливо, по свойски, към магистрата, — това е мистър Самюъл Пикуик; това е мистър Тъпман, а там е мистър Снодграс; а по-нататък до него, от другата му страна, е мистър Уинкл — всичките са много порядъчни джентълмени и вий ще имате удоволствието да се запознаете с тях; а пък тез ваши служители колкото по-скоро ги опандизите, толкоз по-скоро ще се разберем по приятелски с вас. Работата най-напред, удоволствието след туй, както казал крал Ричард III, когато намушкал другия крал в Тауър, а след туй удушил дечурлигата му.

Привършвайки своето обръщение, мистър Уелър избърса шапката си с левия лакът и кимна благосклонно на изслушалия го с неизразим ужас Джинкс.

— Кой е този човек, Гръмър? — запита магистратът.

— Много опак тип, ваша милост — отвърна Гръмър. — Искаше да освободи затворниците и се нахвърли върху полицаите; затуй го арестувахме и го доведохме тука.

— Съвсем правилно сте постъпили — рече магистратът. — Той явно е опасен разбойник.

— Той е мой прислужник, сър — гневно се обади мистър Пикуик.

— О! Ваш прислужник, тъй ли? — иронично отвърна мистър Нъпкинс. — Заговор да се осуетят мерките на правосъдието и да се убият изпълнителите на закона. Прислужникът на мистър Пикуик. Запишете това, мистър Джинкс.

Мистър Джинкс го записа.

— Как се казваш ти, млади човече? — избоботи мистър Нъпкинс.

— Уелър — отговори Сам.

— Много подходящо име за Нюгейтския затвор — рече мистър Нъпкинс.

Това беше шега, следователно Джинкс, Гръмър, Дъбли и отредът доброволци се смяха най-усърдно цели пет минути.

— Запишете името му, Джинкс — рече магистратът.

— С главни букви, приятелче — рече Сам.

Тук един от полицаите доброволци се засмя отново и магистратът го заплаши, че веднага ще го арестува. Опасно е да се смее човек, когато не трябва.

— Къде живееш? — запита магистратът.

— Дето ми падне — отвърна Сам.

— Запишете и това, мистър Джинкс — рече магистратът, започнал вече да кипи от гняв.

— И го подчертайте — рече Сам.

— Той е скитник, мистър Джинкс — рече магистратът, — той е скитник според собствените му признания. Нали, мистър Джинкс?

— Разбира се, сър.

— Тогава ще го арестувам. Ще го арестувам като такъв — рече мистър Нъпкинс.

— В таз наша страна правосъдието било един път — рече Сам. — Съдиите май отварят уста, за да кажат, че затварят някого.

На тази духовитост се засмя друг полицай, а след това доби толкова неестествено сериозен вид, че съдията веднага откри кой е бил.

— Гръмър — рече зачервеният от яд мистър Нъпкинс, — как посмяхте да вземете за доброволец такъв пропаднал некадърник като този човек? Как посмяхте да го сторите, сър?

— Много съжалявам, ваша милост — изпелтечи Гръмър.

— Много съжалявате! — сопна се ядосаният магистрат. — Ще се каете за тази небрежност към вашия дълг, мистър Гръмър; ще послужите за назидание. Вземете полицейската палка на този човек. Той е пиян. Вие сте пиян, млади човече.

— Не съм пиян, ваша милост — рече човекът.

— Вие сте пиян — възрази магистратът. — Как смеете да казвате, че не сте пиян, когато аз твърдя, че сте? Мигар не мирише на алкохол, Гръмър?

— Ужасно, ваша милост — отвърна Гръмър, който имаше смътното усещане, че някъде наблизо долавя миризма на ром.

— Аз го усетих — рече мистър Нъпкинс. — Разбрах, че е пиян още щом влезе в стаята, по блесналите му очи. Забелязахте ли блесналите му очи, мистър Джинкс?

— Разбира се, сър.

— Не съм слагал капка алкохол в устата си тази сутрин — рече доброволецът, който беше напълно трезвен.

— Как смеете да ме лъжете! — провикна се мистър Нъпкинс. — Мигар не е пиян в този момент, мистър Джинкс?

— Разбира се, сър — отвърна Джинкс.

— Мистър Джинкс — рече магистратът, — аз ще арестувам този човек за непочтително държане към магистратурата. Изгответе акта за задържане, мистър Джинкс.

И човекът щеше да бъде задържан, ако мистър Джинкс, който бе юридически съветник на магистрата (защото бе учил право три години в една провинциална адвокатска кантора), не бе пошепнал на мистър Нъпкинс, че това не е съвсем редно; тогава магистратът държа слово и каза, че като се има пред вид семейното положение на доброволеца, то той щял да получи само мъмрене и щял да бъде освободен от тази си длъжност. Следователно доброволецът биде руган с жар в продължение на четвърт час и отпратен да си гледа работата; а Гръмър, Дъбли, Мъзл и всички останали полицаи доброволци се възхищаваха полугласно от великодушието на мистър Нъпкинс.

— А сега, мистър Джинкс — рече магистратът, — нека Гръмър даде свидетелските си показания.

Гръмър се зае да дава показанията си, но тъй като се увлече, а вечерята на мистър Нъпкинс бе почти готова, мистър Нъпкинс съкрати процедурата, като зададе на Гръмър въпроси по същество, на които Гръмър отговори по възможно най-утвърдителен начин. Тъй че разпитът протече много гладко и спокойно: бяха доказани две нападения от страна на мистър Уелър, една заплаха от страна на мистър Уинкл и едно грубо блъскане на мистър Снодграс. Когато всичко привърши, както го желаеше магистратът, той и мистър Джинкс се консултираха шепнешком.

Консултацията трая десетина минути — мистър Джинкс се оттегли в своя край на масата, а магистратът изправи рамене с встъпително покашлюване и тъкмо се канеше да започне своето обръщение, когато мистър Пикуик го изпревари:

— Извинявайте, че ви прекъсвам, сър — рече мистър Пикуик, — но преди началото на вашето изказване и на вашите действия, съгласно мнението, което вероятно сте си изградили въз основа на дадените тук свидетелски показания, аз трябва да се позова на правото си да бъда изслушан, поне що се отнася до самия мен.

— Дръжте си езика, сър — повелително отвърна магистратът.

— Длъжен съм да се подчиня, сър… — рече мистър Пикуик.

— Дръжте си езика, сър — прекъсна го магистратът, — или ще заповядам да ви отведат.

— Бихте могли да заповядате на подчинените си да изпълнят всяка ваша воля, сър — отвърна мистър Пикуик, — и от собствен опит зная, че те ви се подчиняват най-безпрекословно и са готови да изпълнят всяка ваша заповед; но ще си позволя да настоявам върху правото си да бъда изслушан, сър, докато ме отведат насила.

— Да живее мистър Пикуик и принципите му! — звучно се провикна мистър Уелър.

— Мълчете, Сам — рече мистър Пикуик.

— Онемявам като продупчен тъпан, сър — отвърна Сам.

Мистър Нъпкинс хвърли към мистър Пикуик поглед, изпълнен с почуда от неочакваната проява на толкова дързост; и беше повидомому готов да даде много гневен отговор, когато мистър Джинкс го дръпна за ръкава и му пошепна нещо на ухото. На това магистратът отговори полугласно и последва нов шепот. Джинкс явно го увещаваше в нещо.

Най-накрая магистратът, въпреки нежеланието си да изслушва когото и да било повече, се обърна към мистър Пикуик и остро го запита:

— Какво имате да кажете?

— Първо — рече мистър Пикуик, чийто взор през очилата накара дори мистър Нъпкинс да потръпне, — първо, желая да зная причините, поради които ни доведохте тук, мен и моите приятели.

— Трябва ли да му кажа? — пошепна магистратът на Джинкс.

— Смятам, че е уместно, сър — пошепна Джинкс на магистрата.

— Съобщено ми е под клетва — рече магистратът, — че съществуват основания да ви подозираме в намерения да се дуелирате и че другият човек там… Тъпман е ваш помощник и съучастник в това дело. Следователно… Е, мистър Джинкс?

— Точно така, сър.

— Следователно аз призовавам двама ви да… Смятам, че тъй е редно да се каже, нали, мистър Джинкс?

— Точно така, сър.

— Да… да… Какво, мистър Джинкс? — рече раздразнено магистратът.

— Да намерят поръчители, сър.

— Така. Следователно аз призовавам двама ви да намерите поръчители: както щях да кажа, когато ме прекъсна моят писар.

— Надеждни поръчители — подсказа шепнешком Джинкс.

— Трябват ни надеждни поръчители — рече магистратът.

— Жители на града — пошепна Джинкс.

— Необходимо е да са жители на нашия град — рече магистратът.

— Петдесет лири всеки — шепнеше Джинкс, — домопритежатели, разбира се.

— Необходими ни са две гаранции от по петдесет лири — високо рече магистратът с много достойнство — и поръчителите трябва да са домопритежатели, разбира се.

— Но, боже господи, сър — рече мистър Пикуик, който подобно на мистър Тъпман бе извън себе си от изумление и негодувание, — ние сме напълно чужди в този град. Нямам никакъв познат домопритежател тук, тъй както нямам никакво намерение да се дуелирам с когото и да било.

— Сигурно е така — отвърна магистратът, — сигурно е така, нали, мистър Джинкс?

— Разбира се, сър.

— Имате ли още нещо да кажете? — запита магистратът.

Мистър Пикуик имаше да каже още много нещо и несъмнено щеше да го каже, при това нямаше да бъде от полза за него, нито пък щеше да е приятно за съдията, ако не бе дръпнат за ръкава от мистър Уелър точно когато бе млъкнал и двамата веднага се впуснаха в такъв задълбочен разговор, щото мистър Пикуик въобще не чу въпроса на съдията. Мистър Нъпкинс не се числеше към онези, що биха задали повторно въпрос от този род; и тъй, след ново встъпително покашлюване той захвана да чете своята присъда всред почтителното мълчание на възхитените от него полицаи.

Щял да глоби Уелър две лири за първото му нападение и три лири за второто. Щял да глоби Уинкл две лири, а Снодграс — една лира и освен това щял да изиска да поемат писмено задължение да се държат чинно и мирно към всички поданици на негово величество и особено към неговия верен служител, Даниъл Гръмър. За Пикуик и Тъпман бил вече казал — можел да ги пусне само под гаранция.

Щом съдията спря да говори, мистър Пикуик незабавно пристъпи напред и възвърнал обичайната усмивка на добродушното си лице, каза:

— Моля магистрата за извинение, но бих желал да ме удостои с няколкоминутен честен разговор по много важен въпрос, засягащ лично него.

— Какво? — рече съдията.

Мистър Пикуик повтори своето искане.

— Това е невероятно странна просба — рече магистратът. — Частен разговор ли?

— Да, частен разговор — твърдо отвърна мистър Пикуик. — Но тъй като някои от сведенията, що бих желал да ви съобщя, са събрани от моя прислужник, бих искал да присъствува и той.

Магистратът погледна мистър Джинкс; мистър Джинкс погледна магистрата; полицаите се спогледаха един друг в недоумение. Мистър Нъпкинс побледня отведнъж. Може би този Уелър в момент на разкаяние щеше да му разкрие някой таен заговор, целящ неговото убийство? Това бе страшно предположение. Той беше обществена личност: и побледня още повече при мисълта за Юлий Цезар и мистър Пърсивал73.

Магистратът отново погледна мистър Пикуик и направи знак на мистър Джинкс.

— Какво мислите за тази работа, мистър Джинкс?

Мистър Джинкс не знаеше какво точно трябва да мисли и боейки се да не сгреши нещо, се усмихна вяло, по твърде двусмислен начин, а после сви устни и бавно поклати глава.

— Мистър Джинкс — строго рече магистратът, — вие сте глупак.

При тази оценка относно неговата личност мистър Джинкс се усмихна още веднъж — доста по-вяло от преди — и се отдръпна постепенно в своя ъгъл.

Мистър Нъпкинс обмисли самостоятелно въпроса няколко секунди, а после стана от креслото и като покани мистър Пикуик и Сам да го последват, ги заведе в малка приемна, която бе непосредствено до съдийската му стая. Той поиска мистър Пикуик да се отдалечи в крайния ъгъл на малката приемна и с ръка на останалата полуотворена врата, за да си осигури незабавно отстъпление в случай на най-слабия признак на враждебни действия, мистър Нъпкинс изяви своята готовност да чуе съобщението, каквото и да бе то.

— Ще пристъпя направо към въпроса, сър — рече мистър Пикуик. — Той съществено засяга както лично вас, така и доброто ви име. Имам много основателни причини да предполагам, сър, че вие приютявате във вашия дом един голям мошеник!

— Двама — намеси се Сам. — Няма друг на тоз свят кат черничевия сълзлив подлец!

— Сам — рече мистър Пикуик, — ако искате този джентълмен да ме разбере, трябва да сдържате чувствата си.

— Много съжалявам, сър — отвърна мистър Уелър, — ама кат си помисля за онзи Джоб, тъй ми кипва, че излиза по малко пара.

— С една дума, сър — продължи мистър Пикуик, — има ли право моят прислужник, като подозира, че някой си капитан Фиц-Маршъл често идва на гости у вас? Защото — бързо добави мистър Пикуик, виждайки как мистър Нъпкинс се готвеше да го прекъсне много възмутено, — защото, ако е така, зная, че този човек е…

— Шт, шт — прекъсна го мистър Нъпкинс, затваряйки вратата, — знаете, че е какъв, сър?

— Безсъвестен авантюрист, нечестен тип, който живее на гърба на обществото, и доверчивите люде стават негови жертви, сър; негови глупави, смешни, нещастни жертви, сър — говореше развълнувано мистър Пикуик.

— Боже мой — рече мистър Нъпкинс, като цял се изчерви и веднага промени напълно своето държане, — боже мой, мистър…

— Пикуик — рече Сам.

— Пикуик — рече магистратът. — Боже мой, мистър Пикуик… моля, седнете… възможно ли е? Капитан Фиц-Маршъл?

— Не му викайте капитан — рече мистър Уелър, — нито пък Фиц-Маршъл. Той не е ни едното, ни другото. Той е пътуващ актьор и нищо повече; а името му е Джингл; пък ако не сте виждали вълк в червени дрехи, хубавичко погледнете оня Джоб Тротър.

— Това е самата истина, сър — рече мистър Пикуик в отговор на изумения поглед на съдията. — Единствено това ме води във вашия град: да разоблича човека, за когото говорим в този момент.

Мистър Пикуик захвана да излива в ужасените уши на мистър Нъпкинс кратко изложение за злодеянията на мистър Джингл. Той разправи за първата си среща с него; за бягството му с мис Уордл; за готовността, с която се бе отказал от дамата срещу парично възнаграждение; за клопката, която му бе устроил и как самият той (Пикуик) се бе отзовал в един девически пансион посред нощ; и как чувствувал за свой дълг да свали маската на този човек, присвоил чуждо име и звание.

Докато разказът продължаваше, цялата кипнала кръв в жилите на мистър Нъпкинс се изтегли нагоре до самия връх на ушите му. Той бе срещнал капитана на едно конно състезание в околностите на града. Очаровани от дългия списък на неговите аристократични познанства, от неговите далечни пътешествия, от неговото изискано държание, мисис Нъпкинс и мис Нъпкинс захванаха да канят капитан Фиц-Маршъл и да цитират капитан Фиц-Маршъл, и да въвеждат капитан Фиц-Маршъл в избрания кръг на своите познати, докато най-близките им приятели — мисис Поркънхам, двете й дъщери и синът й, мистър Сидни Поркънхам — щяха просто да се пръснат от завист и отчаяние. А сега изведнъж се оказваше, че той не бил нищо друго освен един беден авантюрист, странствуващ комедиант и ако не мошеник, то нещо тъй близко до това понятие, че едва ли имаше някаква разлика! О небеса! Какво щяха да кажат Поркънхамови! Как щеше да тържествува мистър Сидни Поркънхам, когато узнаеше, че неговото ухажване е било пренебрегнато заради такъв един съперник. А как щеше да срещне той, Нъпкинс, очите на стария Поркънхам при следващото общо съдийско заседание? И какъв коз щеше да е за опозицията на сегашната магистратура, ако тази история наистина са разчуеше!

— Но в края на краищата — рече мистър Нъпкинс, разведрен за малко след настъпилото дълго мълчание, — в края на краищата това са голословни обвинения. Капитан Фиц-Маршъл е много закачлив по нрав и сигурно има много врагове. С какви доказателства бихте могли да потвърдите вашите обвинения?

— Осигурете ми очна ставка с него — отвърна мистър Пикуик, — това е всичко, за което моля и което искам. Осигурете ми очна ставка тук, между него, мен и моите приятели: няма да ви са необходими повече доказателства.

— О — рече мистър Нъпкинс, — това може да стане много лесно, защото той ни идва на гости тази вечер и тогава няма да става нужда историята да добива гласност, единствено… единствено… заради самия млад човек, знаете. Аз… аз… бих желал все пак да обсъдя с мисис Нъпкинс доколко е уместна тази стъпка. Във всеки случай, мистър Пикуик, трябва най-напред да приключим с онзи съдебен въпрос, преди да предприемем каквото и да било друго. Моля ви да минем отново в съседната стая, сър.

И те минаха отново в съседната стая.

— Гръмър — рече магистратът със страшен глас.

— Да, ваша милост — отзова се усмихнат Гръмър със съзнанието, че е любимец.

— По-сериозно, по-сериозно, сър — строго рече магистратът. — Подобно лекомислие не ще търпя тук. Никак не е подходящо и съвсем нямате основание да се усмихвате, уверявам ви. Бяха ли току-що дадените от вас сведения напълно достоверни? Внимавайте този път, сър!

— Ваша милост — запелтечи Гръмър, — аз…

— Аха, вие сте смутен, нали? — рече съдията. — Мистър Джинкс, забелязвате ли смущението му?

— Разбира се, сър — отвърна Джинкс.

— А сега — поде съдията — повторете вашите показания, Гръмър, и отново ви предупреждавам да внимавате в думите си. Мистър Джинкс, записвайте!

Нещастният Гръмър отново започна да излага своите показания, но дали поради това, че Джинкс записваше всяка негова дума, а магистратът непрекъснато го прекъсваше, или поради склонността си да говори несвързано и крайното си смущение, за по-малко от три минути той успя да се оплете толкова много в подробности и противоречия, че мистър Нъпкинс отведнъж заяви, че не му вярва. И тъй глобите бяха отменени, а мистър Джинкс мигновено намери двама поръчители. И когато цялата тази тържествена процедура биде приключена по задоволителен начин, мистър Гръмър получи позорната заповед да напусне веднага стаята — печален пример за непостоянството на човешкото величие и за изменчивото естество на благоразположението на великите люде.

Мисис Нъпкинс беше царствена жена с розов прозрачен тюрбан и светлокафява перука. Мис Нъпкинс притежаваше цялото високомерие на своята майчица — но без тюрбан, и цялото й злонравие — но без перука; и всеки път, когато изявата на тези две приятни качества обединяваха майка и дъщеря по някоя възникнала неприятност, те се надпреварваха да стоварват вината върху мистър Нъпкинс — а това се случваше доста често. Следователно, когато мистър Нъпкинс потърси мисис Нъпкинс и й разказа всичко, що бе чул от мистър Пикуик, мисис Нъпкинс отведнъж си спомни, че все очаквала да се случи нещо подобно; тя винаги казвала, че щяло да бъде така; нейните съвети били винаги пренебрегвани; тя наистина не знаела за какво я смятал мистър Нъпкинс; и тъй нататък.

— Само като си помисля — възкликна мис Нъпкинс, насилвайки по една сълза от неголям размер в двата края на очите си, — само като си помисля в какво глупаво положение съм поставена!

— А, може да благодариш на татко си, драга моя — рече мисис Нъпкинс, — колко увещавах и молих този човек да поразпита за семейните връзки на капитана; колко настоявах и го карах да направи някаква решителна стъпка! Съвсем съм сигурна, че сега никой не ще го повярва, никой.

— Но, драга моя… — продума мистър Нъпкинс.

— Не ми говори, недей, ти винаги всичко объркваш — прекъсна го мисис Нъпкинс.

— Душичке — рече мистър Нъпкинс, — ти сама заявяваше, че капитан Фиц-Маршъл много ти харесва. Непрекъснато го канеше у нас, драга моя, и никога не си пропускала случай да го въвеждаш в други къщи.

— Нали ти казвах, Хенриета? — извика мисис Нъпкинс, обръщайки се към дъщеря си с вид на страшно обидена дама. — Нали ти казвах, че татко ти ще се нахвърли върху мене и аз ще изляза виновна за всичко? Нали ти казвах? — След това мисис Нъпкинс се разхлипа.

— О, татко! — укори го мис Нъпкинс. След това и тя се разхлипа.

— Нима не е прекалено: той ни навлече този срам, направи ни за посмешище, а накрая изкарва мене виновна за всичко! — провикна се мисис Нъпкинс.

— Как ще се покажем отново в обществото! — изохка мис Нъпкинс.

— Как ще погледнем в очите Поркънхамови! — извика мисис Нъпкинс.

— Или Григови! — извика мис Нъпкинс.

— Или Слъмитоукънови! — извика мисис Нъпкинс. — Но татко ти не го е грижа! За него това няма значение! — При тези страшни мисли мисис Нъпкинс заплака от душевно терзание и мис Нъпкинс последва примера й.

Сълзите на мисис Нъпкинс продължаваха да извират с голяма скорост, докато спечели малко време и обмисли положението: накрая реши сама за себе си, че най-добре би било да предложи на мистър Пикуик и на приятелите му да останат у тях, докато пристигне капитанът, и по такъв начин щеше да се даде на мистър Пикуик сгодния случай, който той търсеше. Ако се окажеше, че той бе казал истината, можеха да изгонят капитана от своя дом, без да се разгласява историята, а на Поркънхамови можеха да обяснят неговото изчезване, като кажат, че благодарение на семейните му връзки с двореца той е бил назначен за генерал-губернатор на Сиера Леоне или Саугур Пойнт, или някое друго от онези места с невероятно здравословен климат, които очароват европейците до такава степен, че веднъж попаднали там, рядко им се случва да се върнат обратно.

Когато мисис Нъпкинс изсуши своите сълзи, мис Нъпкинс също изсуши своите, а мистър Нъпкинс бе много доволен, че въпросът ще се уреди тъй, както предлагаше мисис Нъпкинс. И тъй, мистър Пикуик и неговите приятели, след като измиха всички следи от недавнашното си стълкновение, бидоха поканени при дамите, а скоро след това и да вечерят; що се отнася до мистър Уелър (в когото магистратът благодарение на присъщата си прозорливост бе открил в изтеклия половин час най-прекрасния млад човек на света), той бе поверен на грижите и покровителството на мистър Мъзл, комуто бе заръчано да го заведе на долния етаж и да се отнася към него с особено внимание.

— Как сте, сър? — рече мистър Мъзл, докато го водеше надолу по стълбището към кухнята.

— К’во да кажа: не е настъпила голяма промяна в здравето ми от преди малко, когато ви видях да се перчите зад стола на началството ви в съдебната стая — отвърна Сам.

— Извинете, моля, дето не ви обърнах голямо внимание тогава — рече мистър Мъзл, — но, видите ли, господарят не ни беше запознал още. Божичко, колко много му харесахте, мистър Уелър; наистина много!

— О — рече Сам, — той е много мил човек!

— Нали? — отвърна мистър Мъзл.

— Толкоз е духовит! — рече Сам.

— И тъй умее да говори — добави мистър Мъзл. — Как му текат мислите, нали?

— Чудесно — отвърна Сам, — изливат се тъй, че се чукат една друга по главата, та чак се смайват взаимно; едва се разбира к’во иска да каже, нали?

— Туй е голямото предимство на неговия начин да говори — продължи мистър Мъзл. — Внимавайте на последното стъпало, мистър Уелър. Бихте ли желали да си измиете ръцете, сър, преди да отидем при дамите? Ето тук има мивка с кана вода, а зад вратата ще намерите чист пешкир за обща употреба.

— А! Трябва май да се поизплакна — отвърна мистър Уелър, като натърка добре пешкира с жълтия сапун и заизтрива лицето си, докато то блесна. — Колко са дамите?

— Само две в нашата кухня — отговори мистър Мъзл. — Готвачка и горнична. Имаме момче за черната работа, също и едно момиче, но те се хранят в пералнята.

— О, значи, в пералнята се хранят, а? — забеляза мистър Уелър.

— Да — отвърна мистър Мъзл. — В началото ги взехме при нас на нашата маса, ама не можахме да издържим. Момичето има ужасно просташки маниери, пък и момчето — тъй сумти, когато яде, че не можахме да ги търпим повече при нас на масата.

— Същински млад морж! — рече мистър Уелър.

— О, ужасно нещо — продължи мистър Мъзл, — туй е най-лошото, кат работиш в провинцията, мистър Уелър, младите са винаги ей такива диви. Насам, сър, ако обичате; насам.

Мистър Мъзл тръгна най-учтиво пред мистър Уелър и го заведе в кухнята.

— Мери — обърна се мистър Мъзл към хубавата прислужничка, — това е мистър Уелър: джентълмен, дето господарят праща долу да го посрещнем колкото може най-добре.

— И господарят ви си знае работата и ме праща точно дето трябва — рече мистър Уелър, хвърляйки възхитен поглед към Мери. — Ако аз бях господар на таз къща, щях винаги да се чувствувам най-добре там, дет е Мери.

— Боже, мистър Уелър — рече поруменяла Мери.

— Ехе, гледай ти! — възкликна готвачката.

— И таз хубава, забравих готвачката — рече мистър Мъзл. — Мистър Уелър, позволете да ви представя.

— Приятно ми е, госпожо — рече мистър Уелър. — Радвам се наистина, че се запознавам с вас и дано познанството ни трае по-дълго, както казал някакъв джентълмен на една банкнота от пет лири.

След като тази церемония на представяне завърши, готвачката и Мери се оттеглиха в задната кухня, където се кискаха десетина минути; после се върнаха целите засмени и поруменели и седнаха да вечерят.

Общителният нрав на мистър Уелър и дарованието му да води разговор имаха такова неудържимо въздействие върху новите му познати, че скоро след като седнаха на масата, те станаха близки приятели и той им разказа най-подробно за прегрешенията на Джоб Тротър.

— Още от началото не мога да го търпя този Джоб — рече Мери.

— И няма защо да го търпиш, мила моя — отвърна мистър Уелър.

— Защо? — попита Мери.

— Защото грозотата и мошеничеството никак не си вървят с хубостта и честността — отвърна мистър Уелър. — Нали, мистър Мъзл?

— Никак не си вървят — потвърди този джентълмен.

Тогава Мери захвана да се смее и каза, че готвачката я е разсмяла; а готвачката също захвана да се смее и каза, че не е вярно.

— Нямам чаша — обади се Мери.

— Пий с мене, мила моя — рече мистър Уелър. Сложи си устните на мойта чаша и аз ще мога тогаз да те целуна чрез посредник.

— Срамота е, мистър Уелър! — рече Мери.

— К’во е срамота, мила моя?

— Да се говори тъй.

— Глупости; в туй няма нищо лошо. Туй си е естествено. Нали, госпожо готвачке?

— Не ме питайте за таквиз безобразия — отвърна страшно развеселената готвачка и двете с Мери отново се разсмяха, докато, кое от бирата, кое от студеното месо заедно със смеха, Мери много лошо се задави — страшен пристъп, от който се избави само благодарение на многобройни потупвания по гърба и други необходими грижи, положени най-деликатно от мистър Самюъл Уелър.

В разгара на настъпилото веселие и празнично настроение камбанката при входа силно издрънка; младият джентълмен, който се хранеше в пералнята, веднага отиде да отвори. Мистър Уелър бе отдал цялото си внимание на хубавата прислужничка; мистър Мъзл бе погълнат от задачата си на домакин; а готвачката тъкмо бе спряла да се смее и точно насочваше голям залък към устата си, когато вратата се отвори и в кухнята влезе мистър Джоб Тротър.

Ние казахме „влезе мистър Джоб Тротър“, но изразът не е съобразен с нашето обичайно строго придържане към фактите. Вратата се отвори и мистър Тротър се появи. Той щеше да влезе и тъкмо се канеше да го направи, но щом съзря мистър Уелър, неволно отстъпи една-две крачки назад и се загледа, застанал съвсем неподвижно от почуда и ужас, в неочаквано открилата се пред него картина.

— Ето го — рече Сам и скочи радостно на крака. — Та ний точно за тебе говорехме. Как си? Къде беше? Хайде, влизай!

Сграбчвайки черничевата яка на несъпротивляващия се Джоб, мистър Уелър го издърпа в кухнята, заключи вратата и предаде ключа на мистър Мъзл, който съвсем хладнокръвно го пусна в страничния си джоб и закопча копчето.

— Ей, че майтап! — извика Сам. — Кат си помисля само, че моят господар ще има удоволствието да срещне твоя на горния етаж, също както аз се радвам да те срещна тук, долу. Как я караш и какви са изгледите за бакалската търговия? Ама много ми е драго, че се виждаме! И много щастлив ми изглеждаш! Страшно приятно е, дет се срещаме, нали, мистър Мъзл?

— Страшно приятно — рече мистър Мъзл.

— Колко е весел! — рече Сам.

— В какво прекрасно настроение — рече Мъзл.

— Колко е доволен, че вижда тъкмо нас; това прави срещата ни двойно по-приятна — рече Сам. — Моля, седни, седни.

Мистър Тротър се остави да го сложат да седне на един стол край огнището. Той извъртя малките си очи първо към мистър Уелър, после към мистър Мъзл, но нищо не каза.

— И тъй — поде Сам, — сега ми се иска да те запитам пред тез дами, просто от любопитство, дали още се смяташ такъв мил и благовъзпитан млад джентълмен, който развява розова носна кърпичка и носи молитвеник с химни номер четири?

— И искал да се ожени за готвачка — намеси се възмутено въпросната дама, — негодник неден!

— И щял да тръгне по правия път и да отвори бакалница — додаде Мери.

— И аз имам да ви кажа нещо сега, млади човече — тържествено рече мистър Мъзл, много ядосан от последните два намека. — Тази дама тук — и той посочи готвачката — дружи с мене; и ако се осмелявате да говорите, сър, че сте щели да отваряте бакалница заедно с нея, вие засягате мен, и то в една от най-деликатните точки, дето един мъж може да засегне друг мъж. Разбирате ли ме, сър?

Тук мистър Мъзл, който имаше високо мнение за своето красноречие, защото подражаваше на своя господар, млъкна и зачака отговор.

Но мистър Тротър не даде отговор. Следователно мистър Мъзл продължи със своя тържествен тон:

— Много е възможно, сър, да не ви повикат на горния етаж за известно време, тъй като моят господар е особено много зает в този момент да си оправи сметките с вашия господар, сър; следователно ще имате възможност спокойно да се поразговорите насаме с мене, сър. Разбирате ли ме, сър?

Мистър Мъзл отново млъкна и зачака отговор; а мистър Тротър отново го разочарова.

— Добре тогава — рече мистър Мъзл, — много съжалявам, задето трябва да дам обяснение пред дамите, но спешният случай ми служи за извинение. Задната кухня е свободна, сър. Ако отидем там, сър, мистър Уелър ще се погрижи всичко да е по правилата и ще можем да получим взаимно удовлетворение, докато ни повикат със звънеца. Последвайте ме, сър!

Докато мистър Мъзл произнасяше последните си думи, той се придвижи една-две стъпки към вратата; а за да спести време, засваля жакета си, както се бе запътил нататък.

Но щом готвачката чу заключителните думи на смелото предизвикателство и видя как мистър Мъзл се готви да го приложи на дело, тя нададе висок и пронизителен писък и изхвърляйки се върху станалия мигновено от стола мистър Джоб Тротър, започна да дращи и удря широкото му плоско лице с обичайната енергия на силно раздразнена особа от женски пол и вплитайки пръсти в неговата дълга черна коса, изскуба оттам достатъчно материал за пет-шест дузини от най-широките траурни пръстени. Като извърши този подвиг с целия жар, вдъхнат й от нейната предана любов към мистър Мъзл, тя се оттегли, олюлявайки се, и тъй като бе поривиста дама с много изтънчена чувствителност, отведнъж падна пред кухненския шкаф и загуби съзнание.

В този миг се чу звънецът.

— Това е за тебе, Джоб Тротър — рече Сам; и преди мистър Тротър да успее да промълви някакъв укор или възражение, преди даже да намери време да избърше кръвта от раните, намесени му от лежащата в несвяст дама, Сам сграбчи едната му ръка, мистър Мъзл — другата и теглен напред от единия и блъскан отзад от другия, биде отведен в приемната на горния етаж.

А там картината бе внушителна. Мистър Алфред Джингл, наричан тоже капитан Фиц-Маршъл, бе застанал до вратата с шапка в ръка и усмивка на устните, напълно спокоен въпреки своето крайно неприятно положение. Пред него бе изправен мистър Пикуик, който явно му бе изнесъл някакъв високонравствен урок; защото лявата му ръка беше отзад под жакета, а дясната беше разперена във въздуха — обичайна за него поза, когато произнасяше тържествени речи. Недалеч от тях се виждаше мистър Тъпман, с изписано по лицето му негодувание, усърдно задържан от две страни от двамата си по-млади приятели; в дъното на стаята бяха мистър Нъпкинс, мисис Нъпкинс и мис Нъпкинс, мрачно величествени и ожесточени.

— Какво ме въздържа — казваше с царствено достойнство мистър Нъпкинс точно когато Джоб биде въведен, — какво ме въздържа да затворя тези хора като престъпни самозванци? Някакво нелепо милосърдие? Какво ме въздържа?

— Гордост, стари приятелю, гордост — отвърна Джингл без всякакво стеснение. — Невъзможно — няма как — хванахте капитан, е? Ха, ха! Чудесна работа — съпруг за щерката — хитрецът надхитрен — а да разгласите историята — за нищо на света — ще се покажете глупав — много!

— Мизерник — рече мисис Нъпкинс, — вашите долни клевети заслужават само нашето презрение.

— Винаги съм го мразила — добави Хенриета.

— О, естествено — рече Джингл. — Високият млад мъж — предишният поклонник — Сидни Поркънхам — богат прекрасен човек — но не тъй богат като капитана, и? Обърнахме му гръб — само капитана — няма друг като капитана — всички девойки лудеят по капитана — е, Джоб?

И мистър Джингл се засмя от все сърце. А Джоб, потривайки ръце от доволство, издаде първия звук, откакто бе влязъл в къщата — тихо сподавено хихикане, сякаш искаше да се разбере, че този смях му доставя преголяма наслада, за да остави дори малко от него да се изхаби в звук.

— Мистър Нъпкинс — рече по-възрастната дама, — този разговор не е подходящ за ушите на прислугата. Нека се махат тези негодници.

— Разбира се, драга моя — отзова се мистър Нъпкинс. — Мъзл!

— Да, ваша милост.

— Отворете предната врата.

— Да, ваша милост.

— Напуснете моя дом! — рече мистър Нъпкинс, като махна изразително с ръка.

Джингл се усмихна и се запъти към вратата.

— Стойте! — заповяда мистър Пикуик.

Джингл се спря.

— Бих могъл — заговори мистър Пикуик — да си отмъстя много по-жестоко за лошите дела, извършени спрямо мен от вас и онзи лицемерен ваш приятел там.

Джоб Тротър се поклони много учтиво и сложи ръка на сърцето си.

— Казвам — рече мистър Пикуик, като гневът му нарастваше все повече, — казвам, че бих могъл да си отмъстя много по-жестоко, но се задоволявам с това, че ви разобличих: нещо, което считам за свой дълг пред обществото. Надявам се, че няма да забравите тази снизходителност, сър.

Когато мистър Пикуик стигна дотук, Джоб Тротър сложи ръка на ухото си с насмешлива съсредоточеност, сякаш държеше да не изпусне ни една сричка от неговото слово.

— Имам само да добавя, сър — продължи мистър Пикуик, едва сдържайки вече гнева си, — че ви считам за негодник и за… за… хулиган и… и… че нито съм виждал, нито съм чувал за по-лош човек от вас, с изключение на онзи престорено набожен вагабонтин в черничевата ливрея.

— Ха! Ха! — отвърна Джингл. — Чудесно същество, Пикуик — добро сърце — дебело старо момче — но не трябва да се горещи — лошо за здравето, много — довиждане — ще се видим отново някога — горе главата — хайде, Джоб — тръгвай!

С тези думи мистър Джингл накриви шапката си както винаги и излезе от стаята. Джоб Тротър се спря, огледа всички, ухили се и след като се поклони на мистър Пикуик с подигравателна тържественост, а на мистър Уелър намигна с дързост, неподдаваща се на описание, последва своя благонадежден господар.

— Сам — рече мистър Пикуик на тръгналия след тях мистър Уелър.

— Да, сър.

— Останете тук.

Мистър Уелър, изглежда, се двоумеше.

— Останете тук — повтори мистър Пикуик.

— Не може ли да пооправя малко този Джоб при портата? — запита мистър Уелър.

— Не, разбира се — отвърна мистър Пикуик.

— Не може ли да го изритам през портата, сър? — рече мистър Уелър.

— Не, в никой случай — отвърна неговият господар.

За първи път, откакто бе на тази си служба, мистър Уелър изглеждаше за миг недоволен и нещастен. Но лицето му скоро се проясни; защото лукавият мистър Мъзл се бе скрил зад входната врата и впускайки се стремително в подходящия момент, успя много ловко да събори както мистър Джингл, тъй и неговия помощник надолу по стълбището, право в американските столетници в подножието му.

— Изпълнихме вече дълга си, сър — обърна се мистър Пикуик към мистър Нъпкинс, — и както аз, така и приятелите ми трябва да се сбогуваме с вас. А едновременно с благодарностите за оказаното ни гостоприемство позволете ми да ви уверя от името на всички ни, че не бихме го приели, нито пък бихме се възползували от случая, за да се изплъзнем от недавнашното си неприятно положение, ако не бяхме заставени от нашето силно чувство за дълг. Ние се връщаме утре в Лондон. Вашата тайна ще бъде запазена.

Изразявайки по този начин своя протест срещу станалите същата сутрин събития, мистър Пикуик се поклони дълбоко на дамите и въпреки настойчивите молби на домакините напусна приемната заедно със своите приятели.

— Вземете си шапката, Сам — рече мистър Пикуик.

— Тя е на долния етаж, сър — отговори Сам и изтича долу да я вземе.

Нямаше никой друг в кухнята освен хубавата прислужничка. И тъй като шапката на Сам беше затурена някъде, наложи се да я потърси, а хубавата прислужничка му държеше свещта. Трябваше да прегледат цялата стая, за да намерят шапката. Хубавата прислужничка в желанието си да му помогне застана на колене и прехвърли всички неща, струпани в един ъгъл до вратата. А този ъгъл беше много неудобен. Не можеше човек да стигне до него, без да затвори първо вратата.

— Ето я — рече хубавата прислужничка. — Това е, нали?

— Дай да я видя — рече Сам.

Хубавата прислужничка бе сложила свещта на пода; и тъй като светлината беше мъждива, Сам беше принуден също да застане на колене, за да види дали това е неговата шапка, или не. Ъгълът беше необикновено тесен, ето защо — грешката бе на този, който бе построил къщата, ничия друга — Сам и хубавата прислужничка се намериха, волю-неволю, съвсем близко един до друг.

— Да, това е — рече Сам. — Довиждане!

— Довиждане! — рече хубавата прислужничка.

— Довиждане! — рече Сам и докато го казваше, той изпусна шапката, която бяха намерили с толкова труд.

— Колко сте несръчен — рече хубавата прислужничка. — Пак ще я загубите, ако не внимавате.

И тъй, само за да не си загуби отново шапката, тя му я сложи на главата.

Дали защото лицето на хубавата прислужничка изглеждаше още по-хубаво, както го бе вдигнала към лицето на Сам, или беше случайна последица на това, че бяха тъй близко един до друг, е въпрос, останал неизяснен до ден-днешен; но Сам я целуна.

— Да не би да го сторихте нарочно? — рече поруменяла хубавата прислужничка.

— Не, тогава не беше нарочно — рече Сам, — но сега е нарочно.

И той я целуна още веднъж.

— Сам! — повика го мистър Пикуик през парапета на стълбището.

— Идвам, сър — отвърна Сам и изкачи тичешком стълбите.

— Колко много се забавихте! — рече мистър Пикуик.

— Имаше нещо зад вратата, сър, и то доста дълго време ни пречеше да я отворим, сър — отвърна Сам.

Това беше първата страница на първата любов на мистър Уелър.