Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Глава тридесет и осма

Клетият джентълмен (станал злополучно причина за безподобната врява и суматоха, развълнували жителите на Ройъл Кресънт по начин, чиято същност вече описахме), след като прекара много объркана и тревожна нощ, напусна покрива, под който приятелите му още спяха, без да знае накъде да се отправи. Прекрасните и благородни чувства, насочили мистър Уинкл към тази стъпка, не биха никога могли да бъдат достатъчно високо оценени и съответно възхвалени. „Ако — разсъждаваше си мистър Уинкл, — ако този Даулър опита (а ще го стори, сигурен съм) да изпълни на дело своята заплаха за насилие срещу моята личност, то аз ще бъда принуден да го повикам на дуел. Той има съпруга. Тази съпруга е привързана към него, зависеща от него. Боже мой! Ако аз го убия в бесния си гняв, как ще се чувствувам след това до края на живота си!“ Тези мъчителни доводи подействуваха тъй силно върху човеколюбивата душа на младия човек, щото накараха коленете му да се зачукат взаимно и по лицето му да се появят страшни признаци на вътрешно вълнение. Подтикван от подобни размишления, той грабна пътната си чанта, слезе крадешком по стълбата, затвори омразната входна врата по възможно най-безшумен начин и се отдалечи. Отправяйки стъпките си към хотел „Ройъл“, той свари пощенската кола тъкмо когато тръгваше за Бристол и като реши, че и Бристол не по-зле от кое и да е друго място подхожда на неговата цел, се метна на капрата и стигна до своето местоназначение за толкова време, колкото обикновено е необходимо на чифт коне, изминаващи този път и обратно най-малко два пъти дневно.

Той се настани в хотел „Буш“ и решавайки да отложи всякакво писане на писма до мистър Пикуик, докато по всяка вероятност гневът на мистър Даулър се поизпари, излезе да разгледа града, който му се видя една степен по-мръсен от всички други места, посещавани от него дотогава. След като разучи доковете и плавателните съдове и разгледа катедралата, той запита как да иде до Клифтън, а след като го осведомиха, пое по посочения му път. Но тъй като плочниците на Бристол не са най-широките и чисти на земния шар, нито пък улиците са много прави и незаплетени, мистър Уинкл се залута по многочислените извивки и криволици и се заоглежда за някой по-приличен дюкян наоколо, гдето отново да поиска съвет и указания.

Очите му се спряха на новобоядисан дом, превърнат отскоро в нещо средно между дюкян и частно жилище; червен фенер бе провесен пред полукръглото прозорче над входната врата и достатъчно ясно сочеше, че тук бе резиденция на практикуващ лекар, дори да нямаше думите „Хирургически кабинет“, изписани със златни букви върху дървена табела над прозореца на стаята, която в миналото е служела за гостна. Считайки, че това е подходящо място да направи необходимата справка, мистър Уинкл пристъпи прага на малкия дюкян с чекмеджета и шишета със златни етикети; а като не свари никого вътре, той почука с половин крона върху тезгяха, за да привлече вниманието на хората, намиращи се по всяка вероятност в задната стая, която според него бе истинската своего рода светая светих на заведението, съдейки по думите „Хирургически кабинет“ на вратата — боядисани с бели букви този път, за да се избегне еднообразието.

При първото почукване изведнъж прекъснаха ясно доловимите дотогава звуци, сякаш от фехтовка с ръжени; при второто — един много ученолюбив наглед млад мъж със зелени очила и огромна книга в ръце тихо влезе в дюкяна и като застана зад тезгяха, поиска да знае какво обича посетителят.

— Извинете, загдето ви безпокоя, сър — рече мистър Уинкл, — но ще бъдете ли така любезен да ме упътите…

— Ха, ха, ха! — изрева ученолюбивият млад джентълмен, като хвърли огромната книга във въздуха и я улови извънредно ловко точно в мига, когато тя застрашаваше да раздроби на атоми всички шишета по тезгяха. — Ей, че изненада!

Тъй беше несъмнено; и мистър Уинкл бе толкова удивен от необичайното поведение на джентълмена медик, че неволно се оттегли към вратата и изглеждаше много смутен от този странен прием.

— Как? Не ме ли познавате? — запита джентълменът медик.

В отговор мистър Уинкл промълви, че няма това удоволствие.

— Е, в такъв случай — рече джентълменът медик — има още надежда за мен; малко повечко късмет и ще обслужвам половината бабички в Бристол. Върви по дяволите, стара мухлясала твар, върви по дяволите! — Произнасяйки тази ругатня, отправена към огромния том, джентълменът медик ритна книгата със забележителна вещина в най-далечния ъгъл на помещението и като си дръпна очилата, показа захиленото лице на самия Робърт Сойър, ескуайър, бивш студент в болницата „Гай“ в Бъро, с частна резиденция на Лент Стрийт.

— Възможно ли е да не ми идвате нарочно на гости? — рече мистър Боб Сойър, стискайки ръката на мистър Уинкл с приятелска топлота.

— Не, наистина, честна дума — отговори мистър Уинкл, отвръщайки на ръкостискането.

— Чудно как не сте видели името ми — обърна му внимание Боб Сойър, като посочи вратата, гдето със същата бяла боя бяха отбелязани думите; „Сойър, приемник на Нокморф“.

— Не ми се хвърли в очи — отвърна мистър Уинкл.

— Аз пък щях веднага да ви се хвърля на шията, ако знаех кой влиза — рече Боб Сойър, — но главата си давах, че сте кралският бирник.

— Не! — възрази мистър Уинкл.

— Да, наистина — отговори Боб Сойър, — и точно щях да кажа, че не съм в къщи, но ако обичате да напишете бележка, аз непременно ще я предам на себе си; защото кралският не ме познава; не ме познава нито оня за осветлението, нито пък за пътния данък. Мисля, че за църковния данък се досеща кой съм, а съм сигурен, че за водната такса ме знае, защото съм му вадил зъб, едва-що се бях настанил тук, но влизайте, влизайте! — Бъбрейки по този начин, мистър Боб Сойър вкара мистър Уинкл в задната стая, гдето се забавляваше да копае вдлъбнатинки в камината с ръжена не друг, а самият мистър Бенджамин Алън.

— А! — възкликна мистър Уинкл. — Съвсем не очаквах това удоволствие. Какво прекрасно жилище сте си уредили!

— Не е лошо, не е лошо — потвърди Боб Сойър, аз „свърших“ малко след онзи ценен гуляй, а приятелите ми събраха потребното, за да почна тази работа; и тъй надянах черен костюм и чифт очила и се явих тук в този тържествен вид.

— И вашата работа несъмнено върви много добре, нали? — проницателно забеляза мистър Уинкл.

— Много — отвърна Боб Сойър, — толкова добре, че след няколко години бихте могли да сложите печалбите ми в една винена чаша и да ги покриете отгоре с къпиново листо.

— Нима е възможно? — рече мистър Уинкл. — Вашата аптека единствено…

— Оптическа измама, мило момче — рече Боб Сойър, — половината от чекмеджетата са празни, а останалите не се отварят.

— Глупости! — не вярваше мистър Уинкл.

— Факт, честна дума! — отвърна Боб Сойър, като отскочи в дюкяна и доказа правдивостта на своето твърдение чрез многобройни дърпания на малките позлатени дръжки към мнимите чекмеджета. — Почти нищо не е истинско в дюкяна с изключение на пиявиците, а и те са от втора ръка.

— Никога не бих помислил! — възкликна извънредно учуденият мистър Уинкл.

— Надявам се, че не — отвърна Боб Сойър, — иначе каква щеше да е ползата от целия този театър, а? Но какво ще вземете? Същото като нас? Точно така. Бен, мило момче, бръкни в долапа и извади патентования храносмилател.

Мистър Бенджамин Алън се усмихна и с готовност извади от шкафа досам него тъмна бутилка, пълна до половината с бренди.

— Не искате вода естествено — рече мистър Боб Сойър.

— Благодаря — отвърна мистър Уинкл, — но е доста рано. Бих искал да го разредя, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко, стига да можете се помири със съвестта си — забеляза Боб Сойър, разклащайки с голяма наслада чашата с питието. — Бен, канчето!

Мистър Бенджамин Алън измъкна от същото скривалище малко месингово канче; мистър Боб Сойър подчерта, че особено се гордеел с него, защото изглеждало много свързано с професията му. Когато в съответното време водата в професионалното канче завря, благодарение на няколко лопатки въглища, изгребвани от мистър Боб Сойър от удобно шкафче под прозореца с етикет „Дестилирана вода“, мистър Уинкл оскверни своето бренди; разговорът протичаше все по-оживено, когато биде прекъснат от влязлото в дюкяна момче в строга сива ливрея и шапка със златни шнурове и с провесена на лакътя малка калпаклия кошница; мистър Боб Сойър веднага му подвикна:

— Том, вагабонтино, ела насам!

Момчето се представи съответно.

— Спирал си да прескачаш всички крайпътни камъни в Бристол, малък негоднико! — сгълча го мистър Боб Сойър.

— Не, сър, не съм — оправдаваше се момчето.

— Съветвам те да не го правиш! — рече мистър Боб Сойър застрашително. — Смяташ ли, че някой въобще ще повика един лекар, ако знае, че прислужникът му играе на топчета по сокаците или развява прашка по друмищата? Нямаш ли уважение към професията си, калпазанино? Разнесе ли всички лекарства?

— Да, сър.

— Праховете за детето в голямата къща с новото семейство и хапчетата, дето се вземат четири пъти дневно, за сприхавия стар джентълмен с подаграта?

— Да, сър.

— Тогава затвори вратата и стой зад тезгяха.

— Е — рече мистър Уинкл, щом момчето се оттегли, — работите съвсем не вървят толкова зле, колкото ми ги представяте. Ето че изпращате и лекарства.

Мистър Боб Сойър надзърна в дюкяна, да не би някой чужд човек да чуе, и като се наведе към мистър Уинкл, му каза, понижавайки глас:

— Той всичко оставя на грешни адреси.

Мистър Уинкл изглеждаше озадачен, а Боб Сойър и приятелят му се засмяха.

— Видите ли — продължи Боб, — той отива до някоя къща, позвънява на черния вход, пъха без обяснения пакета с лекарства в ръцете на някой слуга и изчезва. Прислужникът занася пакета в столовата; господарят го отваря и чете бележката: „Течното лекарство само преди лягане; хапчетата както преди; мазилото — както обикновено; не забравяйте праховете. От Сойър, приемник на Нокморф. Лекарските рецепти акуратно изпълнени“ и тъй нататък. Показва бележката на жена си — тя я прочита; бележката слиза долу при слугите — и те я прочитат. На следния ден момчето пак се явява: „Много съжалява — негова грешка — премного работа — безброй пакети за разнасяне — поздрави от мистър Сойър, приемник на Нокморф.“ Запомнят името, приятелче, а туй е най-главното в лекарската практика. Да сте ми жив и здрав, драги мой, та това е по-добро от всички реклами на света. Имаме едно четириунциево шише, дето е обиколило половин Бристол и още ще върши работа.

— Да, боже мой, разбирам — забеляза мистър Уинкл. — Какво чудесно хрумване!

— О, ние с Бен имаме десетина подобни — отвърна много весело Боб Сойър. — Човекът, който пали фенерите, получава осемнадесет пенса седмично, за да звъни по десет минути вечер при всяка своя обиколка насам; а моят прислужник винаги се втурва в църква точно преди да почнат псалмите (когато хората нямат какво да правят, а само се оглеждат), и ме извиква с ужас и почуда, изписани по лицето. „Боже господи — казват си всички, — някой отведнъж се е почувствувал зле! Викат Сойър, приемника на Нокморф. Колко много работа има този млад човек!“

След като разбулиха по този начин някои от тайните на медицината, мистър Боб Сойър и приятелят му, Бен Алън, се облегнаха назад в съответните си кресла и бурно се разкикотиха. Щом се насмяха до насита, заговориха на други теми, по-близки до сърцето на мистър Уинкл.

Струва ни се, че вече сме намеквали за склонността на мистър Бенджамин Алън да изпада в сантиментално настроение след бренди. Случаят не е необикновен и ние лично бихме могли да потвърдим това явление: имали сме на няколко пъти работа с пациенти, проявяващи същите признаци. Точно в този период на своето съществуване мистър Бенджамин Алън имаше сякаш по-остро предразположение към разнеженост от когато и да било; причината на това заболяване бе накратко следната. Той бе останал при мистър Боб Сойър в продължение на около три седмици; мистър Боб Сойър не се отличаваше особено със своето въздържание, нито пък Бенджамин Алън издържаше много-много на чашките; като последица през току-що упоменатото от нас време мистър Бенджамин Алън непрекъснато се колебаеше между състояние на „пийнал“ и „мъртво пиян“.

— Драги приятелю — подхвана мистър Бен Алън, възползувайки се от краткото отсъствие на мистър Боб Сойър, озовал се зад тезгяха, за да даде няколко пиявици от втора ръка, вече споменати от нас, — драги приятелю, аз съм много нещастен.

Мистър Уинкл заяви, че от все сърце съжалява за това съобщение и поиска да узнае дали не може да стори нещо, за да облекчи мъките на страдащия студент.

— Нищо, мили приятелю, нищо — отвърна Бен. — Помните ли Арабела, Уинкл? Моята сестричка Арабела… такова едно момиченце с черни очи, Уинкл… бяхме заедно на гости у Уордл? Не знам дали сте я забелязали, Уинкл, едно много мило момиченце. Може би моите черти ще ви помогнат да си припомните нейното лице.

Никакво усилие не бе необходимо за мистър Уинкл, за да си представи образа на чаровната Арабела; и това бе щастливо обстоятелство, защото чертите на брат й съвсем не биха могли да освежат паметта му, ако би било необходимо. Той отговори с възможно най-голямо самообладание, че прекрасно си спомня девойката, за която става дума, и че искрено се надява тя да е в добро здраве.

— Нашият приятел Боб е чудесно момче, Уинкл — беше единственият ответ на мистър Бен Алън.

— Наистина — рече мистър Уинкл, не особено възрадван от близката съпоставка на двете имена.

— Аз съм ги предназначил един за друг; те са създадени един за друг, пратени са на този свят един за друг, родени са един за друг, Уинкл — заяви мистър Бен Алън, като енергично постави чашата си на масата. — Съдбата си е казала думата по въпроса, драги сър; между тях има точно пет години разлика, а и двамата са родени през август.

Мистър Уинкл тъй много искаше да чуе какво щяха да му кажат по-нататък, че не изрази голямо учудване от тези странни съвпадения, колкото и да бяха свръхестествени; и тъй мистър Бен Алън проля една-две сълзи и продължи да разказва, че въпреки цялото му уважение, почитание и благоговение пред неговия приятел, Арабела питаела, необяснимо и непристойно, най-подчертана неприязън към тази личност.

— И аз мисля — рече мистър Бен Алън в заключение, — аз мисля, че съществува някаква предишна сърдечна връзка.

— Имате ли представа кой може да бъде той? — запита мистър Уинкл с голямо вътрешно вълнение.

Мистър Бен Алън сграбчи ръжена, размаха го войнствено над главата си, нанесе съкрушителен удар по нечий въображаем череп и накрая заяви с много изразителен тон, че би желал да знае единствено кой е той — нищо друго.

— Бих му дал аз да разбере — рече мистър Бен Алън; и ръженът отново се стовари, още по-съкрушително от преди.

Всичко това действуваше естествено много успокоително върху чувствата на мистър Уинкл и той замълча за няколко минути; но най-накрая се реши и храбро запита дали мис Алън е в Кент.

— Не, не! — рече мистър Бен Алън, като сложи настрана ръжена с много хитро изражение. — Не мисля, че домът на Уордл е подходящо място за едно твърдоглаво момиче; и защото аз съм неин покровител и настойник, тъй като родителите ни са покойници, доведох я в този край на страната да гостува няколко месеца на една наша стара леля в чудесно скучно забутано местенце. Смятам, че това ще я излекува, приятелче. Ако ли не, ще я заведа за малко в чужбина и да видим как ще й подействува.

— А лелята живее в Бристол, така ли? — заекна мистър Уинкл.

— Не, не, не е в Бристол — отвърна мистър Бен Алън и махна с палец над дясното си рамо, — нататък е; в тази посока. Но, шт, ето го Боб. Нито дума, мили друже, нито дума.

Колкото и кратък да бе този разговор, той пробуди у мистър Уинкл вълнение и тревога в най-висша степен. Подозрението за по-раншна сърдечна връзка терзаеше сърцето му. Възможно ли бе да се отнася за него? Възможно ли бе заради него хубавата Арабела да гледа с пренебрежение на жизнерадостния Боб Сойър, или имаше друг щастлив съперник? Той реши да я види, каквото и това да му коства; но тук се изправяше едно непреодолимо препятствие, защото дали пояснението на мистър Бен Алън „нататък“, „в тази посока“ означаваше разстояние от три, тридесет или триста мили — това той съвсем не можеше да разгадае, но нямаше как да се вглъби в мисли по своята любов в този момент, защото Боб Сойъровото завръщане само предшествуваше пристигането на пай с месо от пекарницата и мистър Уинкл бе настоятелно поканен да остане. Масата бе постлана от чистачката, която изпълняваше обязаностите на икономка в дома на мистър Сойър; и след като майката на момчето със сивата ливрея им услужи с трети прибор — нож и вилица (защото мистър Сойър не бе още обзавел домакинството си на широка нога), те седнаха да вечерят, като бирата се поднасяше „в натурална опаковка“ според думите на мистър Сойър.

След вечерята мистър Сойър поиска най-големия хаван от дюкяна и се залови да приготовлява немалко количество ароматичен ромов пунш: сипваше вътре продуктите и ги размесваше старателно с чукалото, досущ по аптекарски. Бидейки ерген, мистър Сойър имаше само една чаша в своя дом и тя бе предоставена на мистър Уинкл в знак на уважение към госта; мистър Бен Алън бе снабден с фуния, запушена с тапа в тесния й край; а мистър Боб Сойър се задоволи с един от тези широкогърли съдове, изписани с тайнствени знаци, в които фармацевтите имат навика да мерят течните лекарства при изпълнение на рецепти. Приготовленията свършиха, пуншът биде опитан и оценен като отличен; и след като се споразумяха, че Боб Сойър и Бен Алън трябва без стеснение да си наливат два пъти на всяка чаша на мистър Уинкл, те започнаха по установените правила в дух на разбирателство и пълно задоволство.

Не запяха, защото мистър Боб Сойър каза, че нямало да изглежда „професионално“; но за да си наваксат това лишение, тъй много приказваха и се смееха, че можеше и вероятно наистина се чуваше на другия край на улицата. Този разговор значително облекчаваше службата и повдигаше духа на мистър Боб Сойъровото момче, което, вместо да посвети вечерта на обикновеното си занимание — да се подписва на тезгяха, а след туй да го изтрива, — надзърташе през стъклената врата и по този начин можеше да гледа и слуша едновременно.

Веселието на Боб Сойър стремително прерастваше в буйство; мистър Бен Алън скоро захвана пак да се разнежва, а пуншът, кажи-речи, бе изчезнал, когато момчето припряно се втурна в стаята и заяви, че току-що дошла една млада жена и казала, че неотложно викали доктор Сойър, приемник на Нокморф, някъде през няколко улици. Мистър Боб Сойър разбра съобщението, след като му го повториха двадесетина пъти, завърза влажен парцал около главата си, за да изтрезнее, и когато успя да го стори отчасти, надяна зелените си очила и излезе. Отхвърлил настойчивата покана на домакина да остане до завръщането му и схванал, че е напълно невъзможно да поприказват разумно с мистър Бен Алън по непосредствено вълнуващия го или кой и да е друг въпрос, мистър Уинкл се сбогува и се завърна в хотел „Буш“.

Душевният му смут и многобройните размисли, пробудени от Арабела, не позволиха на изпития от него аптекарски пунш да даде онези последици, които щяха неминуемо да настъпят при по-други обстоятелства. И той взе чаша сода с бренди на бара и се отби в кафенето, изпаднал по-скоро в потиснато, отколкото в повишено настроение от събитията нея вечер.

Пред камината, с гръб към него, бе седнал доста висок джентълмен в дълъг редингот, единствен гост в помещението освен него. Беше доста хладно за това време на годината и джентълменът отдръпна настрана стола си, за да даде възможност на новодошлия да се приближи към огъня. Какво почувствува мистър Уинкл, когато в този миг пред погледа му се разкри лицето и фигурата на отмъстителния и кръвожаден Даулър!

Първата подбуда на мистър Уинкл бе да дръпне бясно най-близката дръжка на звънец, но тя за нещастие се намираше точно зад главата на мистър Даулър. Той направи една крачка в тази посока и отведнъж замръзна. А в това време мистър Даулър бързо се отдръпна.

— Мистър Уинкл, сър! Успокойте се. Не ме удряйте. Няма да го понеса. Плесница! Никога! — рече мистър Даулър с много по-кротък вид, отколкото мистър Уинкл бе очаквал от джентълмен с неговата свирепост.

— Плесница, сър? — изпелтечи мистър Уинкл.

— Плесница, сър — отвърна Даулър. — Не се вълнувайте. Седнете. Чуйте ме.

— Сър — рече мистър Уинкл, треперейки от глава до пети, — преди да се съглася да седна до или срещу вас, аз трябва да се подсигуря с някои предварителни обяснения. Вие отправихте заплаха срещу мен, ужасна заплаха, сър. — Тук мистър Уинкл побледня като платно и се прекъсна.

— Така е — рече Даулър, пребледнял не по-малко от мистър Уинкл. — Обстоятелствата бяха подозрителни. Те ми бяха изяснени. Уважавам вашата храброст. Вашите чувства са благородни. Чиста съвест. Ето ви ръката ми. Стиснете я.

— Действително, сър — захвана мистър Уинкл, колебаейки се дали да подаде ръка, или не, поради известни опасения, че ръкостискането би могло да продължи в нападение, — действително, сър, аз…

— Знам какво искате да кажете — прекъсна го Даулър. — Чувствувате се засегнат. Съвсем естествено. И аз на ваше място бих се засегнал. Не бях прав. Бъдете дружелюбен. Простете ми.

При тези думи Даулър сграбчи насила ръката на мистър Уинкл и като я разтърси много енергично, заяви, че го считал за извънредно смел човек и че го ценял още по-високо от преди.

— А сега — продължи Даулър — седнете. Разкажете всичко. Как ме намерихте? Кога ме последвахте? Бъдете откровен. Кажете ми.

— Стана съвсем случайно — отвърна мистър Уинкл, много озадачен от странното и неочаквано естество на срещата. — Съвсем случайно.

— Това ме радва — рече Даулър. — Събудих се тази сутрин. Бях забравил заплахата. Смях се над произшествието. Бях дружелюбно настроен. Казах го.

— На кого? — запита мистър Уинкл.

— На мисис Даулър. „Ти даде клетва“ — каза тя, „Да“ — отвърнах аз. „Необмислена клетва“ — каза тя. „Наистина — отвърнах аз. — Ще се извиня. Къде е той?“

— Кой? — запита мистър Уинкл.

— Вие — отвърна Даулър. — Отидох на долния етаж. Вас ви нямаше никакъв. Пикуик изглеждаше мрачен. Той поклати глава. Надявал се, че нямало да се стигне до насилие. На мен ми стана ясно. Почувствували сте се обиден. Отишли сте за секундант вероятно. Може би за пистолети. „Голяма смелост — казах си аз. — Възхищавам му се.“

Мистър Уинкл се покашля и започвайки да разбира как стоят нещата, придоби важен вид.

— Аз оставих бележка за вас — продължи Даулър. — Казах, че съжалявам. Наистина съжалявам. Неотложна работа ме доведе тук. Вие сте останали неудовлетворен. Последвали сте ме. Искали сте устно обяснение. Прав сте. Приключваме тази история. Аз свърших неотложната работа. Връщаме се утре. Елате с мен.

Докато Даулър даваше своите обяснения, мистър Уинкл приемаше все по-внушителна осанка. Тайнственото естество на техния разговор в началото се изясни; мистър Даулър питаеше същата неприязън към дуелирането, както той самият; накратко казано: тази вилнееща, ужасна личност беше един от най-забележителните страхливци на земята и тълкувайки отсъствието на мистър Уинкл през призмата на личната си уплаха, бе предприел същата стъпка като него и благоразумно се бе оттеглил, докато възбудата в душите поутихне.

Щом истинското положение на случая се изясни в ума на мистър Уинкл, той прие много страшен вид и каза, че бил напълно удовлетворен; но същевременно го каза с тон, неоставящ у мистър Даулър ни най-малко съмнение колко ужасно нещо щяло да последва, ако не беше удовлетворен. Мистър Даулър, изглежда, бе поразен в подходяща степен от великодушието и снизходителността на мистър Уинкл и двете воюващи страни се разделиха за нощта с многобройни уверения за вечна дружба.

Към дванадесет и половина часа, когато мистър Уинкл вкусваше пълната наслада на първия си сън, той бе неочаквано пробуден от високо почукване на спалната му врата и когато то бе повторено с още по-голяма настойчивост, той бе принуден да се надигне в леглото и да запита кой чука и какво има.

— Извинете, сър, дошъл е един младеж и казва, че искал веднага да ви види — отговори гласът на камериерката.

— Един младеж! — възкликна мистър Уинкл.

— Няма грешка за туй, сър — отвърна друг глас през дупката на ключалката. — И ако туй интересно същество не го пуснете вътре, без да чака, много е възможно краката му да влязат при вас преди главата.

След като намекна за тази вероятност, младежът леко ритна по долния квадрат на вратата, сякаш да придаде сила и тежест на своята забележка.

— Вие ли сте, Сам? — попита мистър Уинкл и скочи от леглото.

— Съвсем не може да се установи самоличността на някой джентълмен до степен на пълна сигурност, ако не сте го видели, сър — поучително отвърна гласът.

Мистър Уинкл, без да се съмнява особено много кой бе младежът, отключи вратата; едва-що го бе сторил и мистър Уелър се втурна стремглаво в стаята, внимателно отново заключи отвътре, спокойно сложи ключа в джоба на жилетката си и след като изгледа мистър Уинкл от глава до пети, рече:

— Ама много своенравен млад джентълмен сте наистина, сър!

— Какво означава това ваше държане, Сам? — възмутено попита мистър Уинкл. — Веднага се махайте оттук. Какво означава това, сър?

— Какво означава ли? — отвърна Сам. — Хайде, сър; туй май е доста тлъстичко, както казала младата дама на продавача, когат’ й дал пай със свинско, дет било само сланина. Какво означава! И таз хубава!

— Отключете вратата и незабавно напуснете стаята, сър — рече мистър Уинкл.

— Аз ще напусна ей таз стая, сър, точно тогаз, когат’ и вий я напуснете — отвърна Сам строго и седна много тържествено. — Ако се наложи да ви изнеса на гръб, то, разбира се, ще изляза мъ… ъничко нещо преди вас; но позволете да се надявам, че няма да ме подтикнете към крайности; туй са думите на някакъв джентълмен към един охлюв, дето не искал да излезе от черупката си при убождане с карфица и следователно джентълменът почнал да се бои, че ще бъде принуден да го счупи на вратата на салона. — Завършвайки това необикновено дълго за него обръщение, мистър Уелър сложи ръце върху коленете и погледна мистър Уинкл право в лицето с израз, показващ, че той съвсем няма намерение да се шегува с него.

— Вий сте любезен младеж, сър, няма що да се каже — продължи мистър Уелър с укоризнен тон, — щом карате този мил човек, нашето началство, да се меша в разни фантасмагории, пък той твърдо си е решил да държи на принципите докрай. Вий сте много по-лош от Додсън, а пък Фог аз го намирам истински ангел пред вас! — Мистър Уелър придружи това последно изявление с изразително плясване по двете си колене, после скръсти ръце и се изпъна назад в стола си, сякаш очакваше защитната реч на престъпника.

— Добри ми друже — отвърна мистър Уинкл, като протегна ръка; а зъбите му непрекъснато тракаха, докато говореше, защото по време на цялата лекция на мистър Уелър беше останал по нощните си одеяния. — Добри ми друже, аз уважавам вашата привързаност към моя отличен приятел и много съжалявам наистина, загдето му създадох нов повод за безпокойство. Хайде, Сам, хайде.

— Е добре — рече Сам доста начумерено, но в същото време стисна протегнатата му ръка с уважение. — Добре, трябва да съжалявате и се радвам, дето е тъй; защото, доколкото зависи от мене, няма да оставя никой да го тъпче, и туйто!

— Няма, Сам, разбира се — съгласи се мистър Уинкл. — Хайде! Сега вървете да спите, Сам, а утре ще поговорим още за това.

— Много съжалявам — възрази Сам, — но не мога да ида да спя.

— Не можете да идете да спите! — повтори мистър Уинкл.

— Не — рече Сам, клатейки глава, — няма как.

— Нима искате да кажете, че се връщате обратно още тази нощ, Сам? — осведоми се напълно изуменият мистър Уинкл.

— Да, ако вий нарочно го поискате — отвърна Сам. — Но аз не бива да напускам ей таз стая. Заповедта на началството е изрична, сър.

— Глупости, Сам — рече мистър Уинкл. — Аз трябва да остана два-три дена тук; нещо повече, Сам, вие също трябва да останете тук и ми помогнете някак си да се срещна с една девойка, с мис Алън, Сам, помните я; аз трябва непременно да я видя, преди да напусна Бристол.

Ала в отговор на всяко от тези предложения Сам поклащаше много решително глава и енергично отговаряше: „Няма как.“

След многобройни доводи и уговорки от страна на мистър Уинкл обаче и след подробно изложение за случилото се по време на срещата с Даулър, Сам започна да се колебае и най-накрая се стигна до спогодба със следните най-главни и съществени условия:

Сам да се оттегли и остави мистър Уинкл необезпокояван в неговата квартира при положение, че получи разрешение да заключи вратата отвън и да отнесе ключа, като обезателно се задължава да отвори мигновено вратата в случай на пожар или друга непредвидена опасност… Рано на следващата сутрин чрез Даулър да се изпрати до мистър Пикуик писмо, с което да се иска разрешение Сам и мистър Уинкл да останат в Бристол с оглед на вече известната цел, като помолят за незабавен отговор със следващата пощенска кола; ако е благоприятен, горепоменатите страни надлежно да останат, ако ли не, да се завърнат незабавно в Бат след получаването му… И най-сетне мистър Уинкл пределно ясно се задължи да не прибягва до прозореца, камината и всякакви други нелегални възможности за бягство. След като договорът биде утвърден, Сам заключи вратата и си отиде.

Той бе почти стигнал долната площадка на стълбището, когато спря и извади ключа от джоба си.

— Съвсем забравих за повалянето — рече си Сам и понечи да се върне. — Началството ясно каза, че трябва да го направя. Ей, че глупак излязох, дявол да го вземе. Ама нищо — утеши се той. — Все пак и утре може да го направя.

Явно утешен от това си разсъждение, мистър Уелър сложи отново ключа в джоба си, слезе останалата част от стълбището без нови угризения на съвестта и скоро, подобно на другите гости на заведението, потъна в дълбок сън.