Прелъстена невинност

Глава 11

Тесният коридор беше слабо осветен. В единия край висеше фенер, а в другия, през една врата, която водеше към палубата, нахлуваше дневната светлина. Коридорът беше празен и това накара Катрин да спре за малко. Това беше твърде лесно. Трябваше само да се качи по стълбите, които водеха към палубата, да стигне до парапета и да го прекрачи. Но в продължение на цели двайсет секунди Катрин остана да стои напълно неподвижно пред каютата на Дмитрий.

След два дни на такъв лош късмет, съвсем естествено беше да се съмнява, когато й се откриеше такава прекрасна възможност. Сърцето й заби учестено. Все още не беше в безопасност. Не можеше да си позволи да се почувства в безопасност, преди краката й да бяха стъпили на брега на реката, откъдето можеше да наблюдава как корабът отплава и се превръща в малка черна точица на хоризонта.

„Направи нещо, Катрин, преди той да осъзнае, че си избягала, докато е спорил с онова прекрасно създание.“

Ако бе смятала, че ще успее да убеди принца да накара капитана да върне кораба заради нея, отказът му да изпълни същото желание на онази красива жена бе сложил край на всичките й надежди. Щом той нямаше намерение да се върне в Лондон заради един от своите хора, то със сигурност нямаше да го направи заради нея, особено пък като се имаше предвид фактът, че тя се намираше на този кораб по негова заповед. Защо? Защо?

„Не сега, Катрин! После можеш да си задаваш такива въпроси, но преди това трябва да се измъкнеш оттук.“

Тя чу повишените в пристъп на гняв гласове откъм вътрешността на каютата и въпреки че не успя да различи думите, това й напомни, че Дмитрий всеки момент можеше да забележи отсъствието й. Нямаше време за губене. Можеше само да бъде благодарна, че тази възможност за бягство й се беше открила, преди корабът да бе стигнал до устието на Темза и английският бряг да бе останал зад тях. Когато излезеха в открито море, бягството щеше да бъде невъзможно.

Тя се отблъсна от вратата и изтича към стълбите, но в бързината се спъна в едно от стъпалата и загуби равновесие. Това обаче я спаси да не се хвърли право в ръцете на един моряк от екипажа, който точно в този момент мина по площадката над стълбите. Не би трябвало да забравя, че по това време на деня палубата нямаше да бъде пуста. Катрин не знаеше колко точно беше часът, но трябва да беше късно следобед, дори вероятно наближаваше вечерта. Ако вече се беше стъмнило, тя нямаше да се тревожи толкова много, но ако изчакаше да се стъмни, щеше да бъде твърде късно за бягство. Трябваше да се възползва от възможността, която й се беше удала, въпреки че рискуваше да бъде забелязана.

Сърцето й биеше силно, когато Катрин започна да изкачва бавно стъпалата. „Не се набивай на очи, момиче. Дръж се естествено, сякаш просто искаш да се поразходиш на палубата.“

Единственият проблем беше, че тя нямаше никаква представа дали една разходка по палубата беше нещо нормално или не. Ако беше затворничка, както вече подозираше, нямаше да бъде естествено да я видят сама на палубата. Но дали всички щяха да знаят коя е тя? Слугите на Дмитрий — да, но моряците, капитанът? Как можеше принцът да обясни отвличането й пред капитана на този кораб? Не можеше. Той вероятно бе имал намерението да я държи скрита по време на пътуването, а това нямаше да бъде трудно с помощта на множеството му слуги.

Една от слугините на принца се появи пред погледа на Катрин тъкмо когато тя застана нервно на вратата. Беше младото момиче, което бе обслужило Катрин миналата вечер. Сега прислужницата стоеше на няколко метра встрани, говореше с неколцина моряци и се смееше. На всичкото отгоре говореше на френски. Ама че лукава хлапачка! В присъствието на Катрин тя бе говорила само на руски несъмнено за да не й се наложи да отговаря на въпросите й. Е, сега това нямаше значение. За щастие вниманието на прислужницата беше насочено другаде и тя дори не погледна към мястото, на което беше застанала Катрин.

На палубата кипеше трескава дейност, чуваха се викове, смях и дори песни. Никой не забеляза Катрин, когато тя тръгна спокойно към перилата. Беше вперила поглед в тях, в тези дъсчени конструкции, които бяха вратата към свободата й. Едва когато се хвана за тях и погледна зад тях, с удивление осъзна колко далеч изглеждаше сушата. Корабът бе стигнал до устието на Темза, където реката все повече се разширяваше и се сливаше с морето. Щеше да й се наложи да преплува километри, за да стигне до брега. Но какъв друг избор имаше? За пътуване до Русия не можеше да става и дума, след като Англия все още беше пред погледа й.

Тя затвори очи и се помоли за допълнителните сили, които знаеше, че щяха да й бъдат необходими, затваряйки ума си за ужасяващата мисъл, че вместо свободата, можеше да намери гроба си в тези води. От друга страна, някъде в подсъзнанието и все още се криеше мисълта, която не й бе давала мира, докато бе стояла заключена в сандъка — че гроб във водата може би бе точно разрешението, което принцът бе намерил на проблема, пред който го бе поставила Катрин. Тази мисъл й върна решителността, която бе една от отличителните черти на характера й. Тя виждаше само две възможности пред себе си — или щеше да се справи, или щеше да умре…

Катрин никога не беше чувствала такъв силен страх. Тя обаче вдигна полите на роклята си и прекрачи перилата. В мига, в който босият й крак стъпи на средната дъска и тя се опита да я използва за опора, една ръка се уви около повдигнатото й коляно.

Катрин би трябвало да избухне в ярост от това, че я спираха в последния момент, но не го направи. Всъщност тя изпита огромно облекчение от това, че вече нямаше контрол върху положението. По-късно можеше да обвинява съдбата в заговор срещу нея, но не и сега, когато страховете й се изпариха и сърцето й заби с нормалния си ритъм.

Облекчението й продължи само няколко секунди, докато не погледна надолу и не видя зеленото кадифе, което покриваше желязната ръка, която обви тялото й малко под гърдите. И сякаш това не беше достатъчно да й подскаже чии гърди бяха притиснати към гърба й, тя осъзна, че ръката, която я бе хванала за крака, я държеше толкова силно, че тя не можеше да стъпи на палубата.

Катрин познаваше интимно тази ръка, която бе целувала безброй пъти по време на изпълнената с удоволствия нощ. Споменът за нея беше срамен, но тя инстинктивно бе осъзнавала, че да почувства отново допира му щеше да бъде опустошително за нея. Не се ли беше опитала да се държи настрана от него? Беше твърде рано, споменът бе още твърде пресен, за да успее да си изгради необходимата защита. Сякаш наркотикът все още продължаваше да действа и прекършваше волята й. Може би действието му наистина не беше преминало. Напротив.

„Само така, Катрин. Заблуждавай се, продължавай да се заблуждаваш. Това се дължи само на него! На онова проклето лице, което виждаш дори когато не го гледаш, и онова проклето тяло, което би трябвало да се намира в музей, а не да ходи по земята и да унищожава самообладанието на женския пол.“

Това мислено смъмряне не й помогна изобщо, когато ръката му се плъзна малко по-нагоре и тя усети как зърната й се втвърдяват. А той дори не ги докосваше, само притискаше ръката си под гърдите й!

Дмитрий усещаше тежестта на гърдите й върху ръката си по същия начин, по който я усещаше и Катрин. Трудно му беше да се въздържи да не сложи ръце върху двата меки хълма и отново да почувства как изпълват дланите му. Но той осъзнаваше, че не бяха сами, и че една дузина любопитни очи несъмнено се бяха втренчили в тях. Въпреки това не можеше да се накара да пусне Катрин. Толкова приятно беше да я притиска отново към себе си. В съзнанието му проблясваха откъслечни картини — изгарящите от страст очи, разтворените във вик на удоволствие устни, издигащите се нагоре бедра.

Той усети топлина в слабините си Сега беше още по-зле, отколкото докато я бе гледал в каютата си с разкопчаната й рокля. Ако тогава не бе чувствал такава приятна възбуда, не би се държал толкова зле с Анастасия заради ненавременното й нахълтване. И ако не се беше раздразнил толкова, сигурно щеше да забележи по-бързо бягството на това малко птиченце или щеше да се досети какво е намислила само от думите й.

Нито Дмитрий, нито Катрин не забелязваха как минават минутите. И двамата стояха безмълвни. Останалите обаче забелязваха всичко. Лида бе шокирана, като видя принца да излиза на палубата бос и облечен толкова небрежно и да се приближава към англичанката. Тя дори не беше забелязала, че жената е излязла на палубата. Но, от друга страна, тази жена беше съвсем незабележима. Когато принцът се бе приближил до нея, по лицата на зяпачите се бяха появили широки усмивки от интимната картина, която се бе открила пред очите им. Всъщност гледката можеше да бъде наречена еротична — Катрин стоеше с вдигнат на перилата крак, с повдигната над коляното рокля, а принцът смело галеше стройния й прасец — или поне така изглеждаше — докато тя се облягаше назад към него, а той я притискаше към себе си, положил брадичка върху главата й.

Ако Катрин можеше да се види отстрани и знаеше какви похотливи мисли предизвикваше у екипажа, сигурно би умряла от срам. Безупречните й обноски, достойнството й, скромният й вкус и облекло й бяха спечелили само уважение от страна на мъжете, които познаваше. В дома си тя беше човекът, когото всички слушаха и към когото всички се отнасяха с уважение и с малко страх.

Тялото й беше дребно, но когато поискаше, тя можеше да се държи като генерал. Катрин бе известна като жена, която можеше да сплаши мъжете, да ги обезоръжи само с един високомерен поглед и да ги накара да се почувстват по-незначителни от нея. От друга страна, тя беше способна и да ги накара да се почувстват удобно, да повдигне самочувствието им, да ги успокои. Тя се бе гордяла със способността си да се справи с всяка ситуация с мъж — докато не бе срещнала Дмитрий. Никога през живота си Катрин дори не си беше помисляла, че би могла да събуди похотливостта на някой мъж.

Случилото се с принца не се броеше заради наркотика. Нищо от миналата нощ не й се струваше реално, въпреки че споменът беше кристално ясен. А онова, което ставаше сега, беше едностранно — или поне тя си мислеше така. Катрин беше потънала в собственото си объркване до такава степен, че не забелязваше объркването на принца.

Дмитрий пръв осъзна в какво положение се намираха и защо изобщо бе побързал да дойде тук. Той наведе глава и дъхът му погали ухото й.

— Сама ли ще дойдеш с мен, или ще се наложи да те нося?

Почти му се прииска да не бе казал нищо. Той не се беше запитал защо тя не бе казала нищо, защо през цялото това време не бе помръднала дори едно мускулче. А би трябвало. Спокойното приемане на проваления й опит за бягство не беше типично за характера й. Последното представление, което му бе изиграла в каютата, също не беше типично за нея, но той не го беше забелязал заради раздразнението си.

За нещастие, не можеше да види изражението й, защото в противен случай сигурно щеше да разбере, че не е толкова незаинтересована от него, колкото се преструваше. Но сега, когато почувства как тя се вцепенява при звука на гласа му и след това се опитва да се отдръпне от него, му бе напомнено, че това не беше някаква празноглава хлапачка, а една много умна жена, и той реши, че мълчанието й се дължеше на факта, че сигурно беше намислила нещо.

— Ако не бях отвлякъл вниманието си, веднага щях да заподозра, че зад покорството ти се крие нещо. Сега обаче нищо не отвлича вниманието ми, мъниче, така че не се опитвай да ми играеш номера.

Катрин се опита отново да се измъкне от ръцете му, но безуспешно.

— Пусни ме!

Това не беше молба, а заповед. Дмитрий се усмихна. Харесваше му високомерната роля, която тя играеше, и беше доволен, че бе решила да не се отказва от нея, въпреки че нямаше никаква полза да я играе повече.

— Не отговори на въпроса ми — напомни й той.

— Предпочитам да си остана тук.

— Това не беше една от възможностите, които ти дадох.

— В такъв случай искам да се видя с капитана.

Дмитрий се разсмя и несъзнателно я стисна малко по-силно.

— Отново даваш нареждания, а, скъпа? И какво те кара да смяташ, че с това ще постигнеш нещо повече отпреди?

— Страхуваш се да ме оставиш да се видя с него, нали? — обвини го тя. — Мога да се развикам. Знам, че е недостойно, но си има своите предимства.

— Моля те, недей. — Той не можа да се овладее и се разтресе от смях. — Предавам се, Катя, та дори и за да ти спестя планирането на някакъв начин да се срещнеш с него по-късно.

Тя не му повярва, дори когато той извика нещо на един от моряците и мъжът се завтече да изпълни нареждането му. Но когато един офицер излезе на палубата и се запъти към тях, Катрин си спомни в какво положение се намираше.

— Няма ли да ме пуснеш? — изсъска тя.

Принцът също беше забравил, че все още я държеше за крака. Той отмести бавно ръката си, но остави пръстите си да се плъзнат по бедрото на Катрин, докато тя сваляше крака си. Той чу как тя си пое рязко дъх при тази волност, но не съжали нито за миг за постъпката си, дори когато Катрин се обърна и го изгледа гневно.

Дмитрий повдигна невинно вежди, но докато се обръщаше да представи мъжа, който бе застанал пред тях, на лицето му се разля широка усмивка. Сергей Миронов беше среден на ръст, едър, може би около четирийсетгодишен мъж. Кафявата му коса бе започнала да посивява, а около очите му бяха започнали да се появяват дълбоки бръчки. Той не изглеждаше никак раздразнен от това, че го бяха повикали така внезапно, а синьо-бялата му униформа беше безупречна. Катрин нито за миг не се усъмни, че това наистина е капитанът на кораба, но не хареса почтителността, с която той се държеше с Дмитрий.

— Капитан Миронов, ах, как да се изразя? — Тя погледна колебливо Дмитрий, тъй като внезапно бе осъзнала, че нямаше да си помогне, ако обвинеше един руски принц в престъпление пред руски капитан. — Аз… аз открих, че не мога да напусна Англия точно сега.

— Ще трябва да говориш по-бавно, Катя. Сергей разбира френски, но не и когато му говорят толкова бързо.

Тя не обърна внимание на намесата на Дмитрий.

— Разбрахте ли ме, капитане?

Мъжът кимна.

— Грешка, казвате.

— Точно така. — Катрин се усмихна. — Затова ви моля да бъдете така любезен и да ме оставите на брега, ако това няма да ви затрудни, разбира се.

— Няма да ме затрудни — каза той и погледна към Дмитрий. — Ваше височество?

— Дръж курса, Сергей.

— Слушам.

Мъжът се отдалечи и остави Катрин да гледа с удивление след него. Тя се обърна към Дмитрий и се нахвърли върху него.

— Ах, ти, копеле…

— Предупредих те, скъпа — каза спокойно той. — Разбираш ли, този кораб и всичко на него е моя собственост, включително и капитанът и екипажът.

— Това е варварство!

— Съгласен съм — отвърна той и сви рамене. — Но докато царят не се реши да се възпротиви на по-голямата част от благородниците и не отмени крепостничеството, милиони руснаци ще продължат да бъдат собственост на малка група хора.

Катрин си замълча. Колкото и да й се искаше да го нападне по този въпрос, не можеше да го направи, тъй като вече го беше чула да казва на красивата Анастасия, че е предложил на своите крепостни свободата. А ако беше против крепостничеството, двамата просто щяха да изразят съгласие с аргументите, които Катрин щеше да повдигне, а точно в този момент тя не беше в настроение да се съгласява с него за каквото и да било. Предприе друга тактика.

— На този кораб има едно нещо, което не е твоя собственост, Александров.

Ъгълчетата на устните му се извиха леко, сякаш с тази си усмивка той искаше да й покаже, че въпреки че беше права по принцип, все пак беше оставена на неговата милост. На Катрин не й беше необходимо да чуе това, за да го разбере. Проблемът й беше в приемането на този факт.

— Ела, Катя, ще обсъдим това на вечеря в каютата ми.

Той посегна към ръката й, но тя я отдръпна рязко.

— Няма какво да обсъждаме. Или ме оставяш да сляза на брега, или ми позволяваш да скоча.

— На мен даваш нареждания, а към Сергей отправяш учтиви молби. Може би трябва да промениш тактиката си.

— Върви по дяволите!

Катрин се отдалечи само за да осъзнае, че нямаше къде да отиде. Тя не разполагаше със собствена каюта, а и в целия този кораб — неговия кораб — нямаше нито едно място, на което можеше да се скрие. А времето, с което разполагаше, не беше много; Англия се отдалечаваше с всяка измината секунда.

Като стигна на площадката на стълбите, тя се спря и се обърна назад към принца, при което едва не бе съборена, когато той се блъсна в нея, тъй като я бе последвал веднага. Дмитрий реагира бързо и я подхвана и само това им попречи да не паднат надолу по стълбите. Катрин се озова в предишното положение, но този път беше обърната с лице към него.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо, Катя?

— Какво? — Той отстъпи назад, пусна я и тя си възвърна способността да мисли нормално. — Да, аз…

Господи, това не беше лесно. „Как ще се унижиш така, след като по-скоро би го сритала?“

Тя погледна нагоре, след което бързо сведе поглед. Тъмните, кадифени очи бяха също толкова силни колкото и прегръдката му, а при такава близост тя не смееше да посрещне подобно предизвикателство.

— Извинявам се, принц Александров. Обикновено не съм толкова избухлива, но при тези обстоятелства… няма значение. Вижте, аз съм готова на сделка. Ако ме свалите на брега, кълна се, че ще забравя, че изобщо сме се срещали някога. Няма да се оплача на властите. Дори няма да кажа на баща си какво се случи. Искам само да си отида у дома.

— Съжалявам, Катя, наистина съжалявам. Ако цар Николай нямаше намерение да посети вашата кралица това лято, нямаше да има причина да не те оставя в Англия. Но вашите английски вестници с удоволствие биха се възползвали от всеки повод да се нахвърлят върху Николай Павлович. Аз нямам намерение да им дам такъв повод.

— Кълна се…

— Не мога да поема такъв риск.

Сега Катрин беше достатъчно ядосана, за да се осмели да го погледне в очите.

— Тази сутрин бях разстроена и казах доста неща, които не мислех. Но сега вече знаеш коя съм в действителност. Трябва да разбереш, че не мога да получа удовлетворение, без да въвлека името на семейството си в ужасен скандал, а това е нещо, което никога не бих направила.

— Бих се съгласил с това, ако ти наистина беше Сейнт Джон.

Тя издаде някакъв звук, който беше наполовина стон, наполовина писък.

— Не можеш да направиш това! Знаеш ли какво ще причиниш на семейството ми, колко ще се тревожат всички, като не знаят какво се е случило с мен? Моля те, Александров!

Тя долови, че бе разбудила съвестта му, но това не промени нищо.

— Съжалявам. — Той понечи да я погали по бузата, но отдръпна ръката си, когато Катрин потръпна. — Не го приемай толкова тежко, мъниче. Ще те върна в Англия веднага след края на посещението на царя.

Катрин му даде последна възможност.

— Няма ли да промениш решението си?

— Не мога.

Тя нямаше какво повече да каже и направи онова, което бе искала да направи от самото начало — ритна го с всичка сила в глезена. За нещастие, бе забравила, че беше боса, и болезненият стон на Дмитрий не беше толкова силен, колкото й се искаше, а и нейните пръсти я заболяха, но въпреки това тя му обърна гръб и тръгна надолу по стълбите. Не се спря дори когато го чу да вика Владимир. Катрин подмина каютата на принца, намери склада и седна върху сандъка, в който я бяха заключили по-рано. След това остана да чака, без да знае какво точно.