Прелъстена невинност

Глава 26

— О, Божичко!

Катрин скочи от плочата, на която я бяха положили, в момента, в който осъзна къде се намира. Изстена от усилието, изви се, притаила дъх, и изгледа гневно нещото. Да се събуди на непознато място, беше едно, но да се намери готова за запържване, беше друго нещо.

— Печка! Сложили са те на печка, Катрин! Тия са луди! Всички до един са луди за връзване.

— Здравствуй, госпожа.

В отговор Катрин се сопна на жената, застанала безшумно зад гърба й. Като видя, че се стресна, тя превключи на руски.

— Да не планираше да ме сервираш за вечеря?

Жената се ухили сърдечно, когато смисълът на забележката й се изясни.

— Печката не е запалена — увери я тя. — Тя служи идеално за топло легло през зимата за децата и по-възрастните. Затова е толкова голяма, нали разбираш. Лятото обаче е много горещо да се пали и обикновено се готви навън.

Катрин й отправи един последен, изпепеляваш поглед. Съоръжението беше огромно — над пет стъпки високо и четири широко, наистина достатъчно просторно, за да се поместят няколко души на него. Но ако не беше запалена, защо тя се чувстваше, сякаш пареше?

— Не трябва още да ставате, мис — каза жената вече по-сериозно и привлече вниманието на Катрин.

— Не трябва ли?

— Освен ако не чувствате, че сте в състояние, разбира се.

— Разбира се.

Поради липсата на обяснение отговорът на Катрин бе малко троснат и съпроводен от надменно свиване на раменете, което се оказа възможно най-злополучното движение. Очите й се отвориха широко, после се просълзи, а дъхът й излезе пресекливо от дробовете. Напрегна се под горещината на огъня, разлял се по цялото й тяло. Изстена жално, неспособна на съпротива, без значение кой можеше да я чуе.

— Прок… летата… кучка! — изсъска тя през зъби, превита на две от острата болка. — Тя наистина… невероятно! Как се е осмелила?

— Ако говорите за лелята на принца, тя се разпорежда тук в негово отсъствие, така че…

— Що за нескопосано извинение е това? — сопна се Катрин.

— Всички знаят какво направихте, мис. Грешката си беше ваша. Научихме се отдавна какво поведение да възприемаме в нейно присъствие. Тя е от по-старата генерация, нали разбирате, от онези, които изискват пълно подчинение. Покажи й страх и безкрайно уважение и тя ще бъде повече от благоразположена. Никой тук вече не е подлаган на бой с тояга — с изключение на вас. Само трябва да знаеш как да подходиш към нея.

Катрин много би искала да подходи към нея по най-правилния начин — с камшик, — но реши да си премълчи. Сега трябваше да се пребори с болката. Ако останеше в пълен покой, тогава беше сравнително поносима.

— Колко съм зле? — попита тя колебливо.

Не беше със своите дрехи, следователно някой я беше разсъблякъл, много вероятно точно тази жена. Роклята, която й бяха навлекли, бе от груба памучна материи хладна, но бодеше неописуемо. Вероятно й бе подхвърлена от онзи звяр в женски облик, който наричаше себе си принцеса. Определено не принадлежеше на тази жена, която беше добре закръглена, а колкото и да бе неудобна роклята, поне й пасваше по размери.

— Кожата ви лесно ли се наранява?

— Да — отвърна Катрин.

— Тогава работата не е твърде зле, струва ми се. Много синини и натъртвания, но поне няма рани или счупени ребра.

— Сигурна ли си?

— За ребрата не съм. Можеш сама да прецениш. Те не искаха да повикат доктор даже и когато температурата ти се вдигна много високо.

— Имала съм температура?

— Около едно денонощие. Затова и те доведоха тук — аз разбирам от трески.

— Къде е това „тук“? Ах, не знам името ти. Моето е Катрин, между впрочем.

— Екатерина? — усмихна се жената. — Хубаво, царствено име…

— О, да, казвали са ми го вече — прекъсна я Катрин, раздразнена от поредната интерпретация на името й. — А ти как се казваш?

— Параша, а ти си в селото, в моя дом. Родион те донесе тук вчера. Беше много разтревожен. Изглежда, че принцесата не е разпоредила на никого да се грижи за теб, макар да е знаела, че имаш треска. Затова никой не е смеел да предложи услугите си, защото се е страхувал от лошото настроение на принцесата да не се стовари и върху него.

— Разбирам — каза Катрин надменно. — Значи всъщност можело е и да съм умряла?

— Божичко, не! — извика Параша. — Треската ти беше причинена само от побоя. Не беше сериозна. Както и да е, Родион не го знаеше и, както ти казах, беше се разтревожил много. Той смята, че принцът ще бъде много недоволен, като разбере какво се е случило.

Поне едно от нещата, които му беше казала, бе влязло в главата му. Но страхът от страховития гняв на Дмитрий не беше попречил на побоя да се случи. А тя само допускаше, че той ще се ядоса. А ако не беше така? Ако не му пукаше?

Възможността заседна като буна в гърлото й, която се стопи само след сериозното усилие на Катрин да пренасочи другаде мислите си.

— Сама ли живееш тук, Параша?

Жената като че ли бе учудена от въпроса.

— В такава голяма къща? Не, не, тук живеят и съпругът ми Сава, родителите му, нашите три деца и пак има свободно място, както виждаш.

Къщата бе обширна, цялата от дърво, но нищо чудно, тъй като дървото бе в изобилие в района. Беше само на един стаж, но доста по-голяма от всички, които Катрин бе видяла в селата на идване насам. Бе предположила, че тези дървени постройки ще се състоят от една стая само, но тази имаше няколко, или поне още една, както можеше да види от оставената отворена кухненска врата Самата кухня бе просторна, с много свободно пространство и вниманието се привличаше от масата в центъра и чудовищната печка. В красиво резбования шкаф, по-изящен от всичко, което бе виждала, се кипреха разнообразни дървени съдове.

В къщата беше тихо, нямаше и следа от чуждо присъствие.

— Всички ли са на работа в полето?

Параша се усмихна приятно.

— До жътва, която ще започне скоро, няма какво много да се върши на полето. Има работа, разбира се — плевене на зеленчуковите градини, стригане на овцете, подготовка за зимата, но нищо не може да се сравни със сеитбата и жътвата, когато се считаме за късметлии, ако работим по-малко от шестнайсет часа на ден. Днес обаче е събота.

Звучеше, сякаш Катрин би следвало да знае какво означава, и тя всъщност знаеше, благодарение на дългите разговори с Маруся на път за Новий домик. В съботите, в цяла Русия, хората от селата отиваха в общата баня, която пълнеха с пара, като заливаха с вода горещи печки. Вътре бяха наредени нарове — колкото по-нагоре, толкова по-горещо. Къпещите се налагаха един друг с брезови клонки, а накрая се хвърляха в някой поток или се търкаляха голи в снега през зимата. Не й се вярваше, но Маруся я уверяваше, че усещането било невероятно ободряващо и трябвало да го изпита сама — дотогава не можела да съди.

— Значи ти сега пропускаш сауната, така ли? — забеляза Катрин.

— Е, да, ама не можах да те оставя сама тука, понеже очаквах да се разбудиш от треската, след като тя отмина през нощта. Щях да накарам Сава да те занесе до банята, понеже щеше да ти се отрази много добре. Обаче братът на принца — Николай — се появи снощи и прекара нощта у майка си тук, в селото, така че вероятно ще бъде там, а не ми се щеше да почне да те тормози и задява, поне и докато не се възстановиш.

— Че защо ще ме тормози той?

— Защото си жена, а той не отминава никоя — изкиска се Параша. — Достойно следва стъпките на брат си, що се отнася до жените, но не е тъй придирчив като него — всяка е като всички е девизът му.

Катрин не знаеше дали да се чувства засегната или не. Накрая реши да си премълчи. Знаеше кой е Николай — Николай Варанов, незаконен син на Пьотр Александров и една от крепостните от селото, чиято свобода й е била дарена с раждането му, но от която тя никога не се възползвала, а останала в Новий домик и накрая се омъжила за един от селяните. Все пак Николай, както всички копелета на приближените на Александров, бил отгледан в лоното на семейството, със своя собствена прислуга, която да му угажда и да го глези.

Как лейди Анна, гордата англичанка, е могла да се примирява с такова крещящо доказателство за изневяра, бе извън пределите на разбирането за Катрин. Всъщност Николай бе само седем месеца по-малък от Дмитрий, а въпреки това според Маруся лейди Анна никога не се оплакала и обичала вярно Пьотр до смъртта му.

Катрин знаеше, че тя няма да бъде толкова толерантна, но все пак беше реалистка. Беше наясно, че мъжете се управляваха от телата си, че дори и най-преданите съпрузи бяха склонни към дребни прегрешения. Това беше житейски факт и тя бе видяла и чула достатъчно, за да го оспорва. Винаги бе вярвала в старата максима, че онова, което не знаеш, не може да те нарани и бе приемала за себе си, че когато накрая се омъжеше, стига до ушите й да не стигнеше за похожденията на съпруга й, тя блажено щеше да отхвърля възможността за изневяра.

Така си бе представяла, че ще разсъждава, когато се омъжи. Сега не беше толкова сигурна. Не беше разчитала да се влюби. Не беше сигурна, че би могла блажено да пренебрегва нещичко от постъпките и действията на Дмитрий, а щеше да й се наложи да допусне, че ще й изневерява ако се разделяха за по дълго. Възможността беше болезнена. Едно потвърждение щеше да я съсипе. Как щеше да се справи с това, когато се оженеха? Как да се справи сега?

Той беше заминал, много вероятно да ухажва друга жена. Не искаше да го повярва нито за секунда, но той все още беше в Москва, заобиколен от множество прекрасни жени. Тя, естествено, допускаше, че той имаше чувства към нея, но дали беше така?

Тя просто трябваше да забрави Дмитрий. Беше твърде хубав, твърде благосклонен към жените. Едва ли можеше да бъде верен на една жена, дори и ако я обичаше. Можеше ли тя да приеме това? Със сигурност не. Трябваше да се откъсне, да се махне от него, преди чувствата й да станат толкова силни, че да не я интересува какво прави, стига да й отделя някоя и друга троха от вниманието си. И ако смяташе да го напусне, по-добре да го стори, докато него го няма и Владимир не беше наоколо да души всеки неин ход.