Прелъстена невинност

Глава 4

Забавянето дразнеше Анастасия. Струваше й се, че каретата им стоеше вече половин час на този оживен ъгъл в очакване на пролука в задръстването на движението на Риджънт Стрнйт, за да могат да преминат и да продължат по пътя си. Къщата на чичо им се намираше само на няколко пресечки по-надолу. Да беше вървяла пеша, сигурно щеше да стигне по-бързо.

— Мразя този град — оплака се Анастасия.

Улиците са толкова тесни и винаги оживени в сравнение със Санкт Петербург. При това тук никой не бърза.

Дмитрий не каза нищо, дори не й напомни, че тя самата бе твърдяла, че желае да остане да живее тук. Той продължи да гледа през прозореца. Какво очакваше тя?

По време на пътуването им до Лондон той й бе казал само няколко думи, но, от друга страна, преди да напуснат дома на херцогинята, й бе казал повече от достатъчно.

Анастасия потръпна, когато си спомни гнева му. Дмитрий не я беше бил, но на нея почти й се бе приискало да го направи. Гневът му й бе подействал също толкова разстройващо.

След като бе използвал всички възможни епитети, за да я изкара безчувствена глупачка, той й бе казал презрително:

— Какво правиш в леглото и в чие легло, не е моя работа. Дал ти бях същата свобода, която давам и на себе си. Но аз не съм дошъл тук за това, нали, Настя? Тук съм, защото ти си имала наглостта да се противопоставиш на желанията на баба.

— Но от нейна страна не беше оправдано да ме изпраща у дома за такава дреболия.

— Мълчи! Онова, което за теб е дреболия, не е незначително за англичаните. Това не ти е Русия!

— Не е наистина. В Русия леля Соня ме държи постоянно под око. Там нямам никаква свобода.

— Тогава сигурно ще направя добре, като те поверя на грижите на съпруг, който може би няма да бъде толкова строг с теб.

— Дмитрий, не!

Но темата не подлежеше на обсъждане. Той вече беше взел решението си. Оказало се бе, че и това не е всичко.

— По-добре се моли плановете ми да не са били провалени от това ненужно пътуване, Настя — й бе казал той. — Защото в противен случай съпругът, който ще ти намеря, определено няма да ти хареса.

През следващите четири дни от престоя им в дома на баба им той се бе държал много любезно, но Анастасия нито за миг не беше успяла да забрави заплахата за бъдещето си. Твърде много би било да се надява, че брат й не бе искал да каже точно това, че думите му се дължаха само на гнева му. Да се омъжи, нямаше да бъде чак толкова зле, стига съпругът й да й даваше свобода и да не обръщаше внимание на забежките й. Пък и бракът най-после щеше да я отърве от постоянното наблюдение на Соня Но един мъж, който изискваше вярност, който нямаше да се поколебае да й наложи по най-жесток начин желанията си, да накара слугите си да я шпионират, да я пребива всеки път, когато му се противопостави — това беше нещо съвсем различно и точно с това я бе заплашил брат й.

Анастасия никога не бе ставала обект на гнева му досега Тя бе виждала как яростта му се стоварва върху главите на други, но с нея Дмитрий винаги се бе държал любезно и бе изпълнявал всичките й желания. Това само показваше колко много го беше ядосала този път. Анастасия бе знаела, че той ще бъде бесен. Тя бе знаела, че бе отишла твърде далеч, като се беше противопоставила на херцогинята, и студеното мълчание на брат й, откакто бяха напуснали дома на баба им, беше доказателство, че той не й беше простил.

Те пътуваха сами в каретата, което правеше тишината още по-непоносима. Дузината слуги, които придружаваха брат й, пътуваха в каретите зад тяхната. Освен това ги придружаваха и осем казаци, които винаги пътуваха с принца, когато той напускаше Русия. Анастасия предполагаше, че това е необходима предпазна мярка, като се имаше предвид богатството на Дмитрий. Тези войни със свиреп вид, дълги мустаци и руски униформи предизвикваха любопитството на англичаните. Те неизменно привличаха вниманието към антуража на принца, но и бързо отказваха всеки, който беше решил да досажда на господаря им.

О, колко й се искаше каретата да тръгне отново. Щом се налагаше да се върне у дома, поне да можеше да се прибере бързо и всичко да свърши.

— Митя, не можеш ли да накараш хората си да ни проправят път? — попита тя най-сетне — Толкова голямо неудобство от пресичането само на едно кръстовище.

— Нямаме бърза работа. — Той не я погледна, докато й отговаряше. — Отплаваме едва утре и тази вечер няма да излизаме от къщата. Когато царят дойде да се срещне с кралицата това лято, Лондон няма да го посрещне със скандал.

Предупреждението беше насочено само към нея и това я вбеси. Анастасия едва сега научаваше, че цар Николай възнамеряваше да посети Англия. Освен това тя бе имала намерението да излезе тази вечер, която можеше да се окаже последната й напълно свободна вечер в продължение на много време.

— Но, Митя, в каретата е задушно. Седим тук…

— По-малко от пет минути — прекъсна я рязко той. — Престани да се оплакваш.

Тя се втренчи ядосано в него и с удивление го чу да се разсмива внезапно. Но брат й все още гледаше през прозореца, така че Анастасия не се обиди, а само се ядоса.

— Радвам се да видя, че се наслаждаваш на това отегчително пътуване, — подметна саркастично тя. Когато не получи отговор, се тросна: — Е, какво толкова забавно има?

— Една жена отблъсква обожател. Тя е едно свирепо малко същество.

Дмитрий бе заинтригуван, въпреки че не знаеше защо. Жената имаше приятна, но не забележителна фигура. Видя лицето й само за миг, при това отдалеч, защото тя се намираше в противоположния ъгъл на улицата. Не беше красавица, но определено беше жена с характер; имаше огромни очи, малко лице и волева брадичка.

Ако не беше замахнала с чантичката си, той никога нямаше да я забележи. Тя не беше от типа жени, които обикновено привличаха вниманието му. Беше твърде дребна, твърде много приличаше на момиче, ако се изключеха пълните й гърди. Но тя го забавляваше. Такова високомерно възмущение в такава дребна женица. Кога за последен път го беше забавлявала жена?

Той импулсивно повика Владимир до прозореца. Владимир беше момче за всичко и се грижеше да удовлетворява прищявките на господаря си, без да задава въпроси или да дава съвети. Той просто изпълняваше буквално всяка заповед на Дмитрий.

Принцът каза няколко думи на доверения си слуга и Владимир се отдалечи. Няколко секунди по-късно карета потегли отново.

— Не мога да повярвам на очите си — подхвърли Анастасия, която разбра какво беше направил брат й. — Вече си започнал да си търсиш курви по улицата? Тя трябва да е била изключително красива.

Дмитрий не обърна внимание на язвителния й тон.

— Не особено. Да речем, че суетността ми беше подразнена. Обичам да успявам там, където други са се провалили.

— Но направо от улицата, Митя? Тя може да е болна.

— Това би ти харесало, нали, скъпа? — отвърна сухо той.

— В този момент — да.

Дмитрий й отговори с лека усмивка.

От другата страна на улицата Владимир имаше затруднения да намери файтон и едновременно да не изпуска от погледа си дребното създание, което вървеше по Риджънт Стрийт. Наблизо нямаше свободни файтони, английският му не беше много добър, а френският му не беше разбираем. Но парите решаваха повечето проблеми и този също не беше изключение. След няколко опита Владимир успя да придума кочияша на един малък закрит файтон да напусне мястото, на което чакаше своя работодател. Предложената сума, която се равняваше на годишната му заплата, си струваше риска да загуби работата си.

Сега Владимир трябваше да настигне жената. Очевидно беше, че на такава оживена улица каретата не можеше да я изпревари. Кочияшът получи нареждане да кара след Владимир колкото можеше по-бързо. Той само поклати глава, но огромната сума в джоба му не му позволяваше да изрази несъгласието си.

Владимир настигна жената в края на улицата, но само защото тя беше спряла без някаква очевидна причина. Тя просто си стоеше по средата на тротоара и гледаше втренчено напред.

— Mademoiselle?

— Oui? — каза отнесено тя, без да поглежда към него.

Отлично. Тя говореше френски. Повечето английски селяни не говореха френски и Владимир се бе страхувал, че ще има проблем да се разбере с нея.

— Последвайте ме, ако обичате, госпожице. Господарят ми, принц Владимир Александров, желае да наеме услугите ви за тази вечер.

Обикновено споменаването на титлата на Дмитрий беше достатъчно за сключването на подобни сделки. Затова Владимир се изненада, когато в отговор жената го изгледа с раздразнение. Като видя лицето й, той се изненада още повече. Тя изобщо не беше по вкуса на господаря му.

Катрин беше раздразнена, че я притесняваха отново, при това този път, за да й предложат работа, вероятно на някакво празненство, на което имаха нужда от допълнителна прислуга. Но да ги наемат направо от улицата? Тя не беше чувала за такова нещо, но мъжът очевидно беше чужденец, така че не трябваше да го съди твърде строго.

Не го отхвърли веднага, както беше направила с нахалника преди малко. Беше осъзнала грешката си. Тя беше преоблечена като слугиня и трябваше поне да се опита да играе ролята си. С необмисленото си нападение над мъжа преди малко бе създала суматоха, а предизвикването на сцена можеше да доведе до разпознаването й от някой познат.

Мъжът очевидно беше чужденец, така че не трябваше да го съди твърде строго.

Едно нещо, което Катрин никога нямаше да позволи, че името й да бъде свързано със скандал. Тя се гордееше с безупречното си поведение. Но в такъв случай какво правеше тук сега? За всичко беше виновно ужасното главоболие, което й беше попречило да мисли трезво. В противен случай би измислила много по-умен план в сравнение с този маскарад.

Мъжът стоеше и очакваше отговора й. Той сигурно беше много добре платен прислужник, тъй като дрехите му бяха много качествени. Беше висок, на средна възраст и с приятна външност, имаше кафява коса и бледосини очи. Какво ли би му отговорила Люси? Сигурно би пофлиртувала малко, преди да му откаже. Катрин обаче не можеше да се накара да направи това.

Без да изпуска от погледа си Елизабет, която беше пресякла улицата и сега стоеше на отсрещната страна, тя каза:

— Съжалявам, господине, но нямам нужда от допълнителна работа.

— Ако става дума за пари, принцът е изключително щедър.

— Нямам нужда от пари.

Владимир започна да се тревожи. Титлата на господаря му не беше произвела желания ефект върху тази жена. Тя не изглеждаше ни най-малко заинтересована от оказаната й чест. Ако му откажеше… но не, това беше невъзможно.

— Десет фунта — предложи той.

Ако бе смятал, че така ще успее да сключи сделката, беше сбъркал. Катрин се втренчи в него с недоверие. Полудял ли беше, че предлагаше толкова високо заплащане? Може би не знаеше каква беше заплатата на прислужниците тук? Единствената друга възможност бе, че той беше отчаян. Катрин осъзна, че вероятно нямаше нито една прислужница в цяла Англия, която да не напусне работата си и да приеме това предложение на тази цена. Въпреки това тя не можеше да приеме. Мъжът несъмнено щеше да я сметне за луда.

— Съжалявам…

— Двайсет фунта.

— Абсурдно! — тросна се Катрин. Този човек беше започнал да й омръзва. Той не беше с всичкия си — За по-малко от това можете да си наемете цял легион прислужници. А сега ме извинете. — Тя му обърна гръб, като се молеше той да си тръгне.

Владимир въздъхна. Целият този пазарлък за нищо. Очевидно бе станало недоразумение. Прислужница? Тя изобщо не беше разбрала предложението му.

— Госпожице, простете ми, че не се изразих достатъчно ясно от самото начало. Господарят ми не се нуждае от услугите на прислужница. Той ви е забелязал и желае да сподели компанията ви тази вечер, за което ще ви заплати щедро. Ако трябва да бъда по-конкретен…

— Не! — Катрин се обърна с лице към него. Бузите й бяха пламнали. — Аз… о, сега вече разбирам.

Господи, как беше попаднала в тази налудничава ситуация? Инстинктът й подсказваше да му удари шамар. Но Люси не би се обидила от такова предложение; Люси би се зарадвала.

— Поласкана съм, естествено, но предложението не ме интересува.

— Трийсет фунта.

— Не — тросна се тя. — Независимо от цената. А сега си вървете…

Тя беше прекъсната от някакъв мъжки глас.

— Тук съм, шефе, ако вече си готов да пътуваш.

Владимир погледна назад и видя файтона на няколко крачки зад себе си.

— Добре. Завий на следващата пресечка. Ще ти кажа кога да спреш. — С тези думи той сложи ръка върху устата на жената и я завлече във файтона. — Избягала прислужница — обясни на кочияша, който го зяпаше с недоумение.

— Избягала прислужница ли? Виж сега, шефе, ако тя не иска да работи за теб, това си е нейна работа, нали? Не можеш да я принуждаваш… — Няколко банкноти, пъхнати в ръката му, промениха мнението му. — Както кажеш.

Катрин не бе успяла да извика. Никой ли не бе забелязал как я бяха отвлекли? Мъжът бе действал толкова бързо, че само за няколко секунди беше успял да я натика във файтона. Едва ли някой бе забелязал.

Лицето и гърдите й бяха незабавно затиснати плътно към седалката. Когато файтонът потегли, бонето й бе свалено и в устата й бе натъпкана носна кърпичка, която бе вързана зад врата й. Един твърд лакът се беше забил в гърба й и й пречеше да се изправи. След това ръцете й бяха издърпани зад гърба й и задържани с толкова сила, колкото беше необходима да я държи притисната към седалката. Катрин едва успяваше да движи краката си, но въпреки това мъжът прехвърли единия си крак върху тях, да ограничи още повече движенията й.

Мъжът беше достатъчно силен, за да я удържи само с едната си ръка, но това скоро се промени. Катрин осъзна защо, едва когато палтото му бе метнато върху тялото й. Прозорците, разбира се. Файтонът беше закрит и вътре беше тъмно, но ако се наложеше да спре по някаква причина, някой случаен минувач можеше да надникне през прозорците.

Този мъж наистина беше луд. Подобни неща не се случваха с Катрин Сейнт Джон. Но когато тя му кажеше коя е в действителност, той щеше да бъде принуден да я пусне. Нали?

Мъжът се надвеси над нея и тя чу гласа му през плата на палтото му.

— Съжалявам, момиче, но ти не ми остави друг избор Заповедите на принца се изпълняват безпрекословно. Той не сметна, че може да откажеш на молбата му. Нито една жена не му е отказвала досега. Най-красивите жени в Русия се борят за такава чест. Когато го видиш, ще разбереш защо. Няма друг мъж като принц Дмитрий.

Ако не беше със запушена уста, Катрин с удоволствие би му казала какво може да направи с въпросната чест. Нямало друг мъж като неговия принц! Нея изобщо не я интересуваше дали той беше най-красивият мъж на земята; тя не искаше да има нищо общо с него. По думите на похитителя и човек можеше да си помисли, че би трябвало да бъде благодарна за това отвличане. Какво безочие!

Файтонът спря. Трябваше да се измъкне от този луд. Той обаче не й даде такава възможност. Мъжът уви палтото си около Катрин и я вдигна, след което тръгна, като я носеше на ръце. Палтото покриваше лицето й и й пречеше да вижда.

Внезапно тя подуши мирис на храна. Кухня? Значи той я вкарваше през задната врата, а? В това имаше някаква надежда. Мъжът не искаше неговият принц да узнае какво беше направил слугата му. Той бе споменал, че този Дмитрий не смятал, че може да получи отказ. Един принц никога не би прибегнал до подобни мерки, за да получи жена. В крайна сметка нямаше да й се наложи да обяснява коя е и така да се изложи. Трябваше само да поговори с принца и да му каже, че предложението му не я интересува. Той сигурно щеше да я освободи незабавно.

Мъжът започна да се качва по някакви стълби, които сякаш нямаха край. Къде се намираха? Пътуването с файтона не беше продължило дълго, не по-дълго отколкото беше пътят до собствения й дом. Господи, дали пък не се намираше в някаква къща на Кавендиш Скуеър, близо до собствения си дом? Каква ирония! Но Катрин не беше чувала за принц, който да се е настанил в съседство. И дали изобщо съществуваше принц, или този луд мъж не отвличаше млади жени за собствено забавление и измисляше разни истории, за да улесни задачата си?

Похитителят й заговори отново, но този път на език, който не й беше познат, а тя познаваше почти всички европейски езици. Някаква жена му отговори на същия странен… Руски! Той бе споменал Русия. Тези хора бяха руснаци, варварите от Севера! Разбира се, тяхната страна беше пълна с принцове. Не носеха ли всички стари аристократи там тази титла?

Отвори се някаква врата и след още няколко стъпала Катрин бе спусната внимателно на крака. Палтото бе свалено и Катрин незабавно издърпа кърпичката от устата си. Първата мисъл, която й мина през главата, бе да стовари гнева си върху мъжа, който стоеше и я гледаше с любопитство. Необходимо й беше огромно усилие, за да не се поддаде на това импулсивно желание.

— Успокой се, Катрин. Той е просто варварин и има варварски манталитет. Вероятно дори не знае, че онова, което извърши, е престъпление — говореше на себе си тя.

— Ние не сме варвари — отвърна мъжът на френски.

— Говорите ли английски? — попита тя.

— Знам само няколко думи. И преди съм чувал англичани да ме наричат варварин. Какво друго казахте?

— Няма значение. Говорех на себе си, а не на вас. Имам такъв навик.

— Със спусната коса сте по-красива. Принцът ще бъде доволен.

Значи затова я оглеждаше така.

— С ласкателствата няма да спечелите нищо, господине.

— Извинете. — Той се поклони почтително, след което осъзна какво беше направил и се ухили. За слугиня тази жена беше твърде високомерна. Но все пак това не беше Русия, а Англия. — Казвам се Владимир Киров. Казвам ви това, защото трябва да говорим…

— Не, аз нямам какво повече да ви кажа, господин Киров. Вие просто ще уведомите господаря си, че съм тук. Ще говоря само с него.

— Той няма да дойде до довечера.

— Доведете го! — Катрин се изненада колко много бе повишила глас, но мъжът само поклати глава — Много малко ми остава да се разкрещя като ненормална, господин Киров, — предупреди тя с тон, който смяташе, че е доста разумен при тези обстоятелства. — Вие ме обидихте, отвлякохте ме, а както виждате, аз все още съм спокойна. Не съм някаква хленчеща глупачка, която припада при най-малкото затруднение. Въпреки това обаче вече съм на края на възможностите си. Не се продавам на каквато и да било цена. Дори кралски откуп не е в състояние да промени това. Така че ще бъде най-добре да ме пуснете веднага.

— Упорита сте, но това не променя нищо. Ще останете тук. Не. — Той вдигна ръка, когато Катрин отвори уста. — Не ви препоръчвам да викате. Пред вратата има двама души, които незабавно ще влязат да ви усмирят. Подобно нещо ще ви създаде доста неудобства, а това не е необходимо. Ще ви дам няколко часа да премислите.

Катрин не му повярва за двамата души пред вратата, докато той не излезе от стаята и тя не ги видя да стоят отвън — мъже със свирепи лица, облечени в еднакви униформи с дълги туники, широки панталони, затъкнати във високи ботуши и дълги, криви саби на бедрата Невероятно. Цялото домакинство ли участваше в това престъпление? Очевидно беше така. Единствената й надежда беше принцът.