Преследване на дива овца

2.Шестнайсет крачки

Изчаках съсъка на сгъстения въздух от вратата на асансьора, която се затвори след мен, и стиснах очи. След това събрах парчетиите от съзнанието си и пристъпих, за да направя шестнайсетте крачки по коридора до вратата на жилището ми. Точно шестнайсет крачки със затворени очи. Ни повече, ни по-малко. С глава, куха от уискито, с уста, воняща на цигари.

Колкото и да съм пиян, мога да направя тези шестнайсет крачки по права, сякаш прокарана с линия черта. Плодовете на дълги години безсмислена самодисциплина. Пиян ли съм, отмятам назад рамене, изправям гръб, вдигам високо глава и си поемам дълбоко от прохладния сутрешен въздух в бетонния коридор. После затварям очи и правя шестнайсет крачки през мъглата на уискито.

В очертанията на този свят от шестнайсет крачки нося титлата „Най-възпитаният от всички пияници“. Лесно постижение. Човек просто трябва да приеме, че е пиян, и толкоз.

Без „ако“, без „и“, без „но“. Само признанието: „Аз съм пиян“ — и готово!

Това е достатъчно, за да стана Най-възпитаният пияница. Най-ранобудният, последният трамвай по моста.

Пет, шест, седем…

На осмата крачка спрях, отворих очи и си поех дълбоко въздух. Леко бучене в ушите. Като морски ветрец, който свисти през ръждива телена ограда. Сега, като се замисля, кога ли за последно съм бил на плажа?

Чакай да помисля. Двайсет и четвърти юли, шест и половина сутринта. Точно време като за плаж, идеалното време на деня. За плаж, още неосквернен от хора. Стъпки на птици, разпилени край прибоя като борови иглички след поривист вятър.

Плажът, хмм…

Пак тръгнах. Остави го плажа. Това е отминало преди цяла вечност.

На шестнайсетата крачка спрях, отворих очи и както винаги, видях, че съм точно пред ръкохватката на входната ми врата. Извадих от пощенската кутия вестници и два плика, трупали се в продължение на два дни, и ги пъхнах под мишница. После взех от дълбините на джоба си ключовете и след като се наведох, допрях чело до ледената метална врата. Някъде иззад ушите ми: щрак. Аз — вата, наквасена в алкохол. Със съвсем мъничко власт над сетивата.

Страхотно.

Вратата, отворена някъде на една трета — проврях се и я затворих. В антрето цареше мъртвешка тишина. Беше по-тихо, отколкото би трябвало да бъде.

Точно тогава забелязах в краката си червените обувки без ток. Червени обувки без ток, които бях виждали преди. Пъхнати между калните ми маратонки и чифта евтини плажни сандали като коледен подарък, получен не навреме. Около тях като прах витаеше тишина.

Тя се беше отпуснала на кухненската маса с чело върху ръцете си и профил, скрит зад права черна коса. Между кичурите се подаваше малко от бялата шия без тен, през отворения ръкав на басмената рокля, която не бях виждал никога — късче презрамка на сутиен.

Съблякох сакото, разхлабих черната вратовръзка, свалих си часовника, а през цялото това време тя дори не трепна. Докато гледах гърба й, ме плиснаха спомени. Спомени от времето, преди да я срещна.

— Е — казах с глас, който сякаш не беше моят, и звукът изсвистя като през тръба.

Както и очаквах, отговор не последва. Тя можеше да спи, можеше и да плаче, можеше да е мъртва.

Седнах срещу нея и разтърках очи. Масата беше разделена от къс слънчев лъч: аз в светлината, тя в сянката. Безцветна сянка. На масата имаше изсъхнало мушкато в саксия. Навън някой миеше улицата. Плисък по настилката, миризма на мокър асфалт.

— Искаш ли кафе?

Никакъв отговор.

Станах и отидох да смеля кафе за две чаши. След като го смлях, ми хрумна, че всъщност ми се пие изстуден чай. Винаги се сещам прекалено късно.

По транзистора пуснаха едно след друго две безвредни поп песни. Точно като за сутрин. За десет години светът почти не се беше променил. Други бяха само певците и заглавията на песните. И възрастта ми.

Водата кипна. Изключих газта, оставих водата да поизстине трийсет секунди, излях я върху кафето. Гранулите поеха каквото можеха да поемат и бавно набъбнаха, изпълвайки стаята с ухание.

— От снощи ли си тук? — попитах, както държах чайника.

Съвсем леко кимване.

— И си ме чакала през цялото време?

Никакъв отговор.

От кипналата вода и силното слънце в стаята имаше пара. Затворих прозореца и включих климатика, после сложих на масата двете чаши кафе.

— Пий — подканих, след като си възвърнах гласа.

Мълчание.

— Ще е по-добре, ако пийнеш нещо.

Минаха трийсет секунди, докато тя вдигна бавно и полека глава и погледна разсеяно растението в саксията. По мокрите й страни се бяха залепили няколко тънки кичура коса, около нея витаеше някаква влажна аура.

— Не ми обръщай внимание — каза тя. — Не исках да плача.

Подадох й кутията с хартиени салфетки. Тя си избърса носа, после махна косата от бузите си.

— Всъщност смятах да си тръгна преди да си се прибрал. Не исках да те виждам.

— Но виждам, че си се отказала.

— А, не. Не ми се ходеше никъде. Но ти не се притеснявай, ей сега си тръгвам.

— Пийни поне кафе, де.

Настроих радиото на бюлетина за уличното движение, както пиех кафето и отварях двете писма. В едното беше пъхната реклама на магазин за мебели, където имало намаление на всичко от двайсет на сто. Второто беше писмо от човек, за когото не исках да мисля, камо ли да му чета писмата. Намачках ги и ги метнах в кошчето, после си взех от остатъците солени бисквити. Тя притисна длани до чашата с кафето, сякаш за да се стопли, и впери очи в мен, както бе допряла леко устна до ръба на чашата.

— В хладилника има салата — съобщи ми.

— Салата ли?

— Домати и зелен боб. Нямаше друго. Краставиците се бяха развалили и ги изхвърлих.

— А!

Отидох при хладилника и извадих синята стъклена окинавска салатиера, после поръсих салатата с последните капки в шишето с оцета и олиото. Доматите и зеленият боб наподобяваха леденостудени сенки. Безвкусни сенки. Кафето и бисквитите също нямаха вкус. Дали не беше от сутрешното слънце? Светлината на сутринта разлага всичко. Оставих преполовеното кафе, извадих от джоба си огъната цигара и я запалих с кибрит, който виждах за пръв път. Върхът на цигарата изпука сухо, а лавандуловият дим изрисува в сутрешната светлина сложна плетеница.

— Ходих на погребение. След него отидох в Шинджуку, сам.

Котаракът се появи изневиделица, прозина се хубаво, после скочи върху коленете й. Тя го почеса зад ушите.

— Не се налага да ми обясняваш нищо — каза ми. — Вече съм извън пейзажа.

— Не ти обяснявам. Просто разговарям.

Тя сви рамене и скри под роклята презрамката на сутиена. Лицето й беше безизразно, като снимка на град, потънал на дъното на океана.

— Нещо като позната отпреди години. Не я знаеш.

— О, така ли?

Котаракът се протегна хубаво и накрая изпуфтя.

Погледнах горящия връх на цигарата в устата си.

— Как е умряла твоята позната?

— Блъснал я е камион. Тринайсет счупени кости.

Новините в седем и бюлетинът за движението по пътищата свършиха и в ефира се завърна лекият рок. Тя остави чашата с кафето и ме погледна в лицето.

— Я ми кажи, ако умра, пак ли ще се напиеш така?

— Погребението няма нищо общо с пиенето ми. Само първите една-две чаши.

Започваше нов ден. И той горещ. През прозореца зяпаха няколко небостъргача.

— Какво ще кажеш за нещо разхладително?

Тя поклати глава.

Извадих от хладилника кутийка кола и я пресуших на един дъх.

— Беше от момичетата, които са готови да преспят с всеки.

Какъв некролог: покойната беше от момичетата, готови да преспят с всеки.

— Защо ми го казваш?

Защо ли? Нямах представа.

— Чудесно — подхвана тя от мястото, където бях млъкнал, — била е от момичетата, готови да преспят с всеки, нали така?

— Да.

— Но не и с теб, нали?

В гласа й имаше заядливи нотки. Вдигнах очи от купата със салатата.

— Така ли мислиш?

— Кой знае защо, да — промълви тя. — Не, ти не си такъв.

— Какъв?

— Знам ли, в теб има нещо. Представи си пясъчен часовник: пясъкът всеки момент ще свърши. Винаги може да се разчита, че човек като теб ще го обърне.

— Така ли?

Тя се нацупи, сетне се отпусна.

— Дошла съм да прибера другите неща. Зимното яке, шапките, вещи, които съм оставила. Подредила съм ги в кашони. Когато имаш време, нали ще ги пратиш по пощата?

— Мога да ги докарам.

Тя поклати глава.

— По-добре ги прати. Не искам да идваш. Разбираш, нали?

То оставаше да не разбирам. Говоря прекалено много, без да мисля.

— Имаш ли адреса?

— Да.

— Това беше последното, което трябваше да се направи. Извинявай, че се застоях толкова.

— А документите, с тях всичко наред ли е?

— Да. Всичко е оправено.

— Не мога да повярвам, че е толкова лесно. Мислех, че ще стане много по-трудно.

— Който не знае, си мисли така, но всъщност е много просто. Щом вече всичко е приключило. — При тези думи тя отново започна да чеше котарака по главата. — Разведеш ли се два пъти, и вече си ветеран.

Котаракът се протегна със затворени очи назад, после бързо сгуши глава върху свивката на ръката й. Метнах в мивката чашите от кафето и купата от салатата, после събрах с една квитанция трохите от солените бисквити. Очите ме боляха от ослепителното слънце.

— Направих списък с разни дребни неща. Къде се прави абонаментът за вестници, кога се хвърля боклукът и така нататък. Звънни ми, ако не разбираш нещо.

— Благодаря.

— Искаше ли деца? — попита ме най-неочаквано тя.

— Не, не мога да кажа, че някога съм искал деца.

— От известно време си мисля за това. Като гледам обаче как завърши всичко, може би така е по-добре. Но ако имахме дете, сигурно нямаше да се стигне дотук, как мислиш?

— Има много семейства с деца, които също се развеждат.

— Вероятно си прав — каза тя, като си играеше със запалката ми. — И досега те обичам. Но това вече не е от значение, нали? Самата аз го знам прекрасно.

3.Комбинезонът

Щом тя си тръгна, изгълтах още една кола, после си взех горещ душ и се обръснах. Почти всичко ми беше на дъното: шампоанът, кремът за бръснене, сапунът.

Излязох изпод душа — подсуших си косата, намазах се с крем за тяло, изчистих си ушите. После — в кухнята, за да претопля последното кафе. Колкото да открия: от другата страна на масата не седеше никой. Вторачих се в стола, където не седеше никой, и се почувствах като малко дете в картина на Де Кирико, оставено сам-само в чужда държава. Не бях, разбира се, малко дете. Реших да не мисля за това и си изпих бавно кафето с цигара.

За човек, който не е спал двайсет и четири часа, се чувствах изненадващо буден. Тялото ми беше страшно замаяно, но умът ми продължаваше да се рее бързо като неспокойна водна твар из лъкатушещите фарватери на съзнанието ми.

Покрай празния стол отпред се сетих за един американски роман, който бях чел преди време. След като жената си тръгва, мъжът държи един неин комбинезон, метнат на стола. Сега, като се замислих, ми се видя логично. Е, да, това нямаше да оправи нищо, но все пак беше за предпочитане пред издъхващото мушкато, което ме зяпаше. Пък и котаракът сигурно щеше да се чувства по-добре, ако наоколо имаше нейни вещи.

Проверих в спалнята — отворих всичките й чекмеджета, всичките празни. Само прояден от молците шал, три закачалки за дрехи и пакетче нафталин. Нямаше ги козметиката й, тоалетните принадлежности, ролките за коса, четката за зъби, сешоарът, разните му там хапчета, ботушите, сандалите, чехлите, кутиите за шапки, аксесоарите, дамските чанти, саковете, куфарите, портмонетата, безупречно подредените й бельо и чорапи, къси и дълги, писмата, всичко с поне някаква миризма на жена. Тя сигурно беше избърсала и отпечатъците си от пръсти. Нямаше ги и една трета от книгите и грамофонните плочи — всичко, което тя си беше купувала или й бях подарявал.

Всичките й снимки до последната във фотоалбумите бяха махнати. Фотографиите, на които бяхме двамата, бяха изрязани: частите, на които беше тя, бяха старателно подравнени отстрани и на тях беше останал само моят образ. Снимките, на които бях сам или на които имаше планини, реки, сърни и котки, си стояха непокътнати. Три албума, претопени в преработено минало. Сякаш съм бил сам, когато съм се родил, сам през всичките си дни и ще продължа сам и нататък.

Комбинезон! Тя можеше да остави поне един комбинезон!

Това беше неин избор и изборът й беше да не остави и една-единствена следа. Можех или да се примиря, или, както според мен искаше тя, да си втълпя, че изобщо не е съществувала. Щом не е съществувала, значи не е съществувал и комбинезонът й.

Изчистих пепелника, пак си помислих за комбинезона й, после се отказах и се приготвих за сън.

Беше минал един месец, откакто се съгласих да се разведем и тя се изнесе. Един немесец. Несъсредоточен и непочувстван, не месец, а хладна протоплазма.

Дните отминаваха, а не се променяше нищо, нищичко. Ставах в седем, препичах си филия и си правех кафе, отивах на работа, вечерях навън, пийвах едно-две, прибирах се, четях към час в леглото, гасях лампата и заспивах. В събота и неделя вместо да ходя на работа, още от сутринта убивах времето, като обикалях кината. После вечерях и пийвах едно-две, четях и заспивах — сам. И това продължаваше все в същия неизменен вид: напредвах през месеца така, както хората зачеркват един след друг дните върху календара.

В известен смисъл изчезването й се дължеше на обстоятелства, над които нямах власт. Дето е думата, станалото — станало. Нямаше значение как сме изживели последните четири години. Точно както и снимките, махнати от албумите.

Нямаше значение и че тя отдавна спи с мой приятел и един прекрасен ден се вдигна и отиде да живее с него. Всичко това си беше съвсем възможно. Такива неща се случват доста често, защо да смятам за нещо необичайно това, че тя ме е напуснала? Както и да го погледнеш, тя трябваше да си реши сама.

— Както и да го погледнеш, трябва да си решиш сама — казах аз.

Една неделя следобед отварях припряно кутийка бира, когато тя ми го сервира. Каза, че искала развод.

— Значи ти е безразлично, така ли? — попита ме, като изричаше бавно думите.

— Не, не ми е безразлично — отвърнах. — Казах само, че трябва да си решиш ти.

— Ако искаш да знаеш, истината е, че не искам да те оставям — рече тя след малко.

— Ами тогава не ме оставяй — отговорих.

— Но ако остана с теб, съм като в задънена улица.

Не каза нищо повече, но аз знаех какво има предвид. След няколко месеца щях да стана на трийсет, а тя — на двайсет и шест. А ако отчетем необятността на онова, което ни оставаше от живота, основите, които бяхме заложили, не ставаха почти за нищо. Единственото, което бяхме правили през четирите години заедно, беше да си изяждаме спестяванията.

Предполагам, че виновен бях най-вече аз. Вероятно изобщо не е трябвало да се женя. Най-малкото за нея.

В началото жена ми смяташе, че именно тя е негодна за общуване, и ме караше от двамата аз да поема тази функция. Живеехме относително добре, всеки в съответната му роля. Но тъкмо решихме, че сме постигнали някакво устойчиво състояние, когато нещо се прекърши. Нещо съвсем дребно, което обаче така и не възстановихме. Вървяхме мирно и кротко по дълга задънена улица. Това беше нашият край.

За нея вече бях изгубен. И да ме обичаше още, вече нямаше никакво значение. Бяхме свикнали прекалено много с ролите си. Тя го разбираше инстинктивно, аз го знаех от опит. Надежда нямаше.

И така тя изчезна завинаги заедно с комбинезона си. Някои неща се забравят, някои неща изчезват, някои неща умират. Но като цяло това едва ли можеше да се нарече трагедия.

24 юли 8,25 ч.

Погледнах цифрите върху дигиталния часовник, затворих очи и заспах.