Преследване на дива овца

29.Раждането, възходът и падението на град Джунитаки

Качихме се на ранния влак от Сапоро за Асахикава. Отворих една бира и се разположих удобно с дебелата „Истинска история на град Джунитаки“ с обложка. Джунитаки беше градът, край който се намираше чифликът на Овчия професор. Едва ли щеше да ми бъде от полза да чета историята му, но това нямаше и да ми навреди.

Авторът беше роден през 1940 година в Джунитаки; след като завършил литература в Университета на Хокайдо, се изявявал като деен местен историк, поне така пишеше на корицата. Въпреки че се е изявявал толкова дейно, беше написал само една книга. Издадена през май 1970 година. Първо и вероятно единствено издание.

Според автора първите хора, дошли да се заселят на мястото на днешен Джунитаки, се появили през лятото на 1881 година. Общо осемнайсет души, всички бедни мръсни селяни от Цугару, които не притежавали друго, освен оскъдни селскостопански сечива, дрехи, завивки, тенджери и ножове.

Те минали през село на етническото малцинство айну недалеч от Сапоро и с малкото пари, с които разполагали, наели за водач строен черноок младеж. В превод името му на айну означавало „Пълна месечина, която се смалява“ (а това според автора издавало склонност към маниакална депресия).

Младежът вероятно не бил роден за водач, но пак се справил по-добре, отколкото човек би могъл да си помисли в началото. Макар че почти не разбирал японски, той повел осемнайсетте мрачни, подозрителни селяни на север, по течението на река Ишикари. Представял си много добре къде да отиде, за да намери плодородна земя.

На четвъртия ден групата пристигнала на мястото. Там имало много вода и всичко наоколо било изпъстрено с цветя.

— Тук е добре — рекъл младежът. — Малко диви зверове, плодородна почва, колкото искате сьомга.

— Не става — отсякъл водачът на селяните. — Искаме по-нататък.

Младежът отсъдил, че те се надяват да намерят по-добра земя, ако походят още малко. Добре тогава. Щом искат, така да бъде — към вътрешността!

И тъй, групата продължила още два дни похода си на север. Там младежът намерил възвишение, където почвата не била така плодородна, както на предишното място, но поне нямало опасност от наводнения.

— Какво ще кажете? — попитал той. — И тук е хубаво.

Селяните поклатили глави.

Сцената се повтаряла отново и отново, докато накрая те излезли на мястото, където се намира днешен Асахикава. На седем дни и сто и шейсет километра от Сапоро.

— Какво ще кажете за тук? — попитал младежът, по-несигурен от всякога.

— Не става — отвърнали селяните.

— Но оттук нататък ще започнем да се качваме в планината — предупредил младежът.

— Нищо — отвърнали щастливи селяните.

И те прекосили Шиогарийския проход.

Излишно е да казваме, че си имало причини селяните да подминат плодородните низини и да настояват да навлязат още по-навътре в дивата пустош. Те били задлъжнели. Били избягали от града заради големи дългове и искали да се отдалечат възможно най-много от цивилизацията.

Младежът айну нямало как да го знае, разбира се. Първоначалната му изненада, задето селяните са отхвърлили плодородната обработваема земя, съвсем естествено прераснала в изумление, потиснатост и загуба на самочувствие.

Въпреки това младежът бил достатъчно сложен по характер и след като прекосил заедно с групата Шиогарийския проход, се оставил в ръцете на неразбираемата съдба и продължил да ги води все по на север. Стараел се да избира най-трудните пътеки и най-опасните мочурища, само и само да угоди на господарите си.

На четири дни път от Шиогарийския проход групата излязла при река, която течала на запад. Всички се съгласили да поемат на изток.

В тази посока се натъкнали на ужасни пътеки през ужасни местности. Едвам се промушвали през моретата нисък бамбук, правели просеки из тревата с човешки бой, през която се провирали по половин ден, газели кал, която им стигала до гърдите, катерели се по зъбери, само и само да стигнат още по на изток. Нощували край реката и докато спели, се ослушвали — да не би да вият вълци. Издраните им от бамбука ръце постоянно били нападани от цели рояци комари, малки и големи, които се пъхали в ушите им и им пиели кръвта.

След като вървели пет дни на изток, видели, че пътят отпред е препречен от планини и те не могат да продължат нататък. Младежът предупредил, че и да се прехвърлят през планините, там не е годно за живот. Щом го чули, селяните спрели. Това станало на 8 юли 1881 година, на двеста и четирийсет километра от Сапоро.

Първото, което сторили, било да огледат наклона на местността, да опитат водата, да проверят почвата. Тя, общо взето, ставала за обработване. Сетне поделили помежду си земята и вдигнали в средата колиба, където всички да се събират.

Младежът айну се натъкнал на хайка ловци, негови сънародници, които минавали оттам.

— Как се нарича това място? — попитал ги той.

— Нима смяташ, че тая проклета местност изобщо заслужава име? — отвърнали те.

И така засега отвоюваните земи си останали без име. Но и на селището не му трябвало име, тъй като на шейсет и пет километра наоколо нямало друго населено място (най-малкото такова, което да се стреми към общуване с хора). През 1889 година един от чиновниците, натоварени от областната управа с преброяването на населението, настоял заселниците да кажат някакво име, те обаче си останали непоклатимо безразлични. Събрали се със сърповете и мотиките в общинската колиба и решили да не дават име на селището си. Чиновникът бил притиснат до стената. Единственото, което можел да направи, било да преброи водопадите на близката река, общо дванайсет на брой, и да съобщи в областната управа, че селището се казва Джунитаки-бураку, или Селището с дванайсетте водопада. Оттук нататък то поне на хартия се казвало Джунитаки-бураку (а по-късно Джунитаки-мура, или Селото с дванайсетте водопада).

Местността описвала дъга от шейсет градуса, вместена между две планини, и по средата била разделена от дълбоко ждрело. Наистина проклета местност. Всичко наоколо било обрасло с нисък бамбук и с огромни вечнозелени дървета, разпрострели надлъж и нашир коренищата си. Вълците, лосовете, мечките, ондатрите и птиците си оспорвали оскъдната храна в дивата пустош. Гъмжало от мухи и комари.

— Всички вие наистина ли искате да живеете тук? — изумил се младият айну.

— И още как — отвърнали селяните.

Не е ясно защо вместо да се прибере у дома, младежът айну предпочел да остане с преселниците. Авторът (който обичаше да се впуска в догадки) изказваше предположението, че вероятно му е било любопитно. При всички положения, ако не бил останал, е съмнително, че заселниците са щели да оцелеят през зимата. Младежът ги научил как да търсят в пръстта зимни зеленчуци, как да не загинат в преспите, как да ловят риба на замръзналата река, как да залагат капани за вълци, как да избегнат вниманието на мечките преди зимния им сън, как да определят по посоката на вятъра какво ще бъде времето, как да не премръзнат, как да приготвят храна от бамбуковите корени, как да секат в строго определена посока вечнозелени дървета. Не след дълго всички признавали колко ценен за тях е младежът, а той си възвърнал самоувереността. Накрая се прекръстил с японско име и взел за жена дъщерята на един от преселниците, която му родила три деца. Той вече не бил „Пълна месечина, която се смалява“.

Но въпреки полезните в бита познания на младежа айну, участта на преселниците била горчива. През август всяко от семействата вече си било вдигнало колиба, но тези колиби били сковани набързо от нацепени дънери и почти не предпазвали от есенния вятър. Мнозина се събуждали колкото да видят до възглавницата си две педи сняг. Повечето семейства имали само по една завивка и на мъжете обикновено им се налагало да спят, свити на кравай край огъня. След като привършили запасите си от храна, преселниците тръгнали да търсят риба и спаружени диви растения, които намирали под дълбоките преспи. Зимата се случила особено люта. Ала никой не починал. Нямало разправии, нямало сълзи. Силата им била във вродената бедност.

Запролетило се. Родили се две деца и заселниците станали двайсет и един на брой. Два часа преди да родят, майките работели на къра, на сутринта след раждането пак излизали по нивите.

Селяните засадили зърно и картофи. Мъжете сечали дървета и горели корените, за да направят още ниви. По лицето на земята се зародил нов живот, младите растения носели плод, но точно когато заселниците въздъхнали от облекчение, ги нападнали цели пълчища скакалци.

Те връхлетели откъм планината. Отпърво приличали на грамаден черен облак. После се чул тътен. Никой не си и представял какво ще ги сполети. Знаел само младежът айну. Той наредил на мъжете да накладат огньове по нивите си. Те лиснали последните капки дървено масло върху последната си покъщнина и подпалили всичко, до което успели да се доберат. Жените удряли с чукала по тенджери. Заселниците правели всичко по силите си, но това всичко не било достатъчно. Стотици хиляди скакалци се спуснали над реколтата и я унищожили. Не оставили след себе си нищо.

Щом си тръгнали, младежът отишъл на нивите и се разридал. Никой от заселниците не проронил и сълза. Събрали мъртвите скакалци и ги изгорили, после, щом видели, че те са се превърнали на пепел, продължили да разчистват земя.

През цялата следваща зима пак се хранели с риба и диви зеленчуци. През пролетта се родили още три деца. Хората засадили нивите. През лятото отново били посетени от скакалци. И реколтата отново била опоскана до корен. Този път обаче младежът айну не се разридал.

На третата година набезите на скакалците най-сетне се прекратили. Яйцата им били изтребени от проточилите се дъждове. Но пък те унищожили и реколтата. На следващата година пък се появили невиждан брой бръмбари, а на по-следващата било необичайно студено.

След като прочетох дотук, затворих книгата, отворих поредната бира и извадих от раницата сандвич с хайвер.

Приятелката ми седеше със скръстени ръце срещу мен — беше заспала бързо. Сутрешното есенно слънце падаше полегато през прозореца на влака и разстилаше върху скута й тънко одеяло от светлина. Отнякъде долетя мушица, която запърха като късче хартия. Накрая кацна върху гърдата на приятелката ми, постоя, постоя и пак политна. Щом мушицата отлетя, приятелката ми изглеждаше малко по-стара.

Изпуших една цигара и отново зачетох „Истинската история на град Джунитаки“.

На шестата година селището вече се изхранвало само̀. Реколтата била добра, колибите били с обновена покъщнина, всички били свикнали с живота в студен климат. Сред колибите се появили обковани с дъски къщи, били направени огнища, били окачени светилници. Хората натоварили на една лодка излишъците от реколтата, чирози и лосови рога, пътували два дни до пазара в най-близкия град и в замяна купили сол, дрехи и дървено масло. Някои се научили да правят дървени въглища от дърветата, които сечали, за да разчистят място за ниви. Нагоре по течението на реката се появили още няколко подобни селища, с които те търгували.

Продължавали да разчистват нови и нови ниви и по едно време станало ясно, че селището изпитва остра нужда от работна ръка, ето защо заселниците свикали селския съвет и след два дни решили да поискат подкрепление от родния си град. Изникнал въпросът с неиздължените дългове, но от отговорите на въпросите, които задавали предпазливо в писмата до дома, разбрали, че кредиторите им отдавна са се отказали да си търсят парите, които имали да събират. Тогава най-възрастният от заселниците пратил писма на старите им другари с молба те да се присъединят в обработването на новите земи. През 1889 година се провело преброяване на населението и същата година селището получило официално име.

На другата година в него пристигнали още шест семейства, общо деветнайсет нови заселници. Те били посрещнати с по-хубави колиби. Срещата протекла трогателно. Новопристигналите получили земя и с помощта на първите заселници я засадили и си направили къщи.

През 1893 година вече били дошли още четири семейства, общо шестнайсет души. През 1897 година пък се появили седем нови семейства — двайсет и четири души.

Броят на заселниците растял и растял. Общата колиба била разширена и се превърнала в нещо като зала за срещи, а до нея било вдигнато малко светилище. Жителите вече официално живеели в село. От Джунитаки-бураку до Джунитаки-мура. Пощальонът започнал да се отбива тук, макар и рядко. Селяните пак се хранели основно с просо, но от време на време го смесвали със съвсем истински бял ориз.

И те, разбира се, си имали своите неволи. Дошли чиновници, които им наложили данъци и задължителна военна служба. Особено разстроен от тези събития бил младежът айну, който вече бил на трийсет и пет-шест години. Не проумявал защо изобщо трябва да има неща като данъците и военната повинност.

— Струва ми се, че преди си беше по-добре — заявил той.

Въпреки това селото продължило да се развива.

През 1903 година открили наблизо възвишения, подходящи за пасище, и селото направило общинска мера. Един чиновник от областната управа им казал да сложат огради, да осигурят напояване и да вдигнат заслон за добитъка. След това били доведени затворници, които да направят покрай реката път, и с времето нагоре по пътя били подкарани цели стада овце, купени изгодно от държавата. Селяните нямали никаква представа защо държавата се е показала толкова щедра. „Е, защо пък не?“, мислели си те. След тежката битка, която били водили, това било облекчение, което им дошло добре.

Държавата, разбира се, не се била показала щедра току-така. Била им предоставила овце, притискана от военната цел да задоволява сама потребностите си от топла вълна за предстоящия военен поход на континента, и била наредила на Министерството на селското стопанство и промишлеността да увеличи усилията в овцевъдството, а министерството пък било наложило тези планове на областната управа. Наближавала Руско-японската война.

От цялото село пак човекът айну, който вече не бил младеж, проявил най-голям интерес към овцете. Той научил от чиновника от областната управа как се гледат те и се нагърбил с отговорността за общинската мера. Не се знае точно защо той е бил толкова отдаден на овцете. Вероятно заради сложностите на живота, породени от това, че населението на селото внезапно започнало да се увеличава.

На пасището били откарани трийсет и шест овце от породата саутдаун и двайсет и една от породата шропшир, както и две колита. Човекът айну станал вещ пастир и от година на година броят на овцете и на кучетата се увеличавал. С времето обикнал от все сърце овцете и кучетата си. Чиновниците били изключително доволни. На пасището отглеждали и кучета за други овцевъдни ферми наоколо.

Когато избухнала Руско-японската война, призовки получили петима от младежите в селото, които били пратени на фронта в Китай. Двама загинали, трети останал без лява ръка, когато при засада на малък хълм избухнал вражески снаряд. След три дни боевете приключили и другите двама събрали разпилените кости на младите си съселяни. Всички били синове на преселници от първата и втората вълна. Сред загиналите бил и най-големият син на младежа айну, станал пастир. Издъхнал във вълнен шинел, каквито раздавали в армията.

— Защо пращат момчетата на война в чужди земи? — обикалял пастирът айну и разпитал де когото срещне.

Вече бил на четирийсет и пет години.

Никой не можел да му отговори. Пастирът айну напуснал селото и останал на пасището — прекарвал и ден, и нощ с овцете си. Пет години преди това жена му била починала от бронхит, а двете му дъщери се били омъжили. Селото му осигурявало оскъдна надница и храна в замяна на това, че се грижи за овцете.

След като изгубил сина си, пастирът айну се озлобил. Починал на шейсет и пет години. Една сутрин през зимата момчето, което му помагало, го намерило мъртъв на пода на овчарника. Премръзнал. До него виели две кучета с покрусени очи, внуци на първите колита. Овцете преживяли от сеното в овчарника, без да подозират какво се е случило. Тихото ритмично стържене на зъбите им наподобявало хор от кастанети.

Историята на Джунитаки продължаваше, но историята на младия айну свършваше тук. Станах, за да отида до тоалетната и да изхвърля двете бири. Когато се върнах и отново седнах, приятелката ми се беше събудила и гледаше разсеяно през прозореца. Накъдето и да се обърнеш, се простираха оризища. Тук-там изникваше и по някой силоз. Реките се приближаваха, после пак се отдалечаваха. Изпуших една цигара, като се взирах в пейзажа заедно с профила на приятелката ми, която се взираше в пейзажа. Тя не каза и дума. Щом си изпуших цигарата, отново разлистих книгата. По страницата се мерна сянката на метален мост.

След тъжния разказ за младежа айну, който станал пастир, остарял и починал, останалата история ми се стори доста отегчителна. Десет овце умрели от мор по добитъка, свирепият студ нанесъл временно удар на реколтата, ако не се брои това обаче, в селото всичко било мирно и тихо. В периода „Тайшо“ селото било обявено за град с новото име Джунитаки-чо. Джунитаки-чо процъфтявал и в него били построени нови сгради, начално училище, кметство, поща. По онова време заселването на Хокайдо вече било почти приключило.

Орната земя достигнала предела си и мнозина младежи напуснали Джунитаки-чо, за да си търсят късмета в новите светове на Манджурия и Сахалин. През 1937 година в града се появил Овчия професор.

Историята гласеше: „Високопоставен чиновник от Министерството на селското стопанство и на горите, ползващ се с голямо уважение заради трудовете си, посветени на Корея и Манджурия, доктор… (на 32 години) напуска по силата на обстоятелствата тази длъжност и създава чифлик в планинска долина северно от Джунитаки-чо.“

Не пишеше нищо повече за него.

Явно и самият автор е бил отегчен от събитията, разиграли се през трийсетте години и по-късно, защото разказът му ставаше откъслечен и непълен. Друг беше дори стилът, който вече не беше така ясен, както в частта за младежа айну.

Прескочих трийсет и едната години между 1938 и 1965 година и се прехвърлих на частта със заглавието „Джунитаки днес“. В книгата „днес“ беше, разбира се, 1970 година и затова не беше днешното „днес“. Но ако пишеш историята на един град, изглежда, неминуемо се изправяш пред необходимостта да я доведеш до „днес“. И въпреки че такова днес много бързо престава да е днес, никой не може да отрече, че всъщност пак си е днес. Защото ако днес престане да бъде днес, историята не може да съществува.

Според „Истинската история на град Джунитаки“ през 1965 година населението е спаднало на петнайсет хиляди души, с шест хиляди по-малко, отколкото десет години преди това, и то почти главно заради упадъка в селското стопанство. В книгата се казваше още, че необичайно високите показатели на спада в селскостопанското производство се дължали на промените в инфраструктурата на страната от времето на бързото промишлено разрастване, както и на особеностите на селското стопанство на Хокайдо с неговия студен климат.

Какво е станало с изоставените ниви? Те са били залесени повторно. Потомците засаждали фиданки по същите земи, където техните предци изсичали с кървава пот дърветата, за да разчистят ниви. Каква ирония.

А това означаваше, че най-развитият промишлен отрасъл в Джунитаки днес са лесовъдството и дърводобивът. Сега градът можел да се похвали с многобройните си малки дъскорезници и дърводелски цехове, където се правели шкафове за телевизори, тоалетки и за туристите — фигурки на мечки и човечета от племето айну. Някогашната общинска колиба била превърната в Музей на първопроходците, където били изложени земеделски сечива и прибори за хранене на първите заселници. Имало и витрини, посветени на младежите от селото, загинали по време на Руско-японската война. Както и кутия за храна със следи от зъбите на кафява мечка. И дори писмото до родния град на заселниците, в което те разпитват за лихварите, отпуснали им заеми.

Истината обаче била, че днес Джунитаки бил ужасно скучен град. Щом се приберели от работа, жителите му гледали всеки ден средно по четири часа телевизия, а после си лягали. Участвали активно в изборите, но никога не било изненада кого са избрали. Девизът на града бил „Богати хора сред богата природа“. Поне така пишело на табелата пред железопътната гара.

Затворих книгата, прозинах се и съм заспал.

30.По-нататъшният упадък на Джунитаки и на неговите овце

В Асахикава хванахме втория влак и поехме на север по Шиогарийския проход, почти по същия път, изминат преди век от младежа айну и осемнайсетте мрачни селяни.

Есенното слънце грееше ослепително през огромните остатъци от девствени гори и огненочервените листа на офиките. Нямаше вятър, беше ясно. До степен да те болят очите само докато гледаш пейзажа.

В началото влакът беше празен, но някъде по средата се качиха половин вагон гимназисти, тръгнали на училище, и ние се потопихме в олелията им, в крясъците, в миризмата на пърхот и плът, в неразбираемите им разговори и потиснатите сексуални подтици. Това продължи половин час, после гимназистите изчезнаха всички на една гара. Влакът отново се опразни, не се чуваше и един-единствен глас.

Ние с приятелката ми си разделихме един шоколад и започнахме да го ядем, докато пред очите ни се изнизваше шествието на пейзажа. Земята беше озарена от ведра светлина. Всичко изглеждаше много далеч, сякаш гледахме през преобърнат телескоп. Приятелката ми си свирукаше „Джони Б. Гуд“. Това вероятно е най-дългото време, когато не сме си казали нищо.

Беше следобед, когато слязохме от влака. На перона си поех дълбоко въздух и се протегнах хубаво. Въздухът беше много чист и изпитах чувството, че още малко, и белите ми дробове ще се пръснат. Слънцето по ръцете ми беше топло и чувствено, макар че беше малко по-студено, отколкото в Сапоро.

Покрай железопътните релси се бяха наредили няколко стари тухлени склада, а пред тях на пирамиди с дължина към три метра бяха накамарени трупи, наквасени и тъмни от дъжда, паднал предната нощ. Влакът, с който бяхме пристигнали, потегли и вече не се виждаше никой, само леха невени, които се поклащаха на прохладния ветрец.

От перона видяхме типичен малък областен град. Имаше си главна улица, скромен универсален магазин, автобусна спирка, туристическо бюро. Ако може изобщо да се съди от първото впечатление, изключително скучен град.

— Пристигнахме ли? — попита гаджето ми.

— Не, не сме. Оттук трябва да се качим на друг влак. Отиваме в много, много по-малък град от този. — Прозинах се и още веднъж си поех дълбоко въздух. — Това тук е транзитна спирка. От това място първите заселници са поели на изток.

— Първите заселници ли?

Докато пристигне влакът, на който трябваше да се прекачим, седяхме пред печката в чакалнята и аз разказах на приятелката си малко от онова, което бях прочел за историята на Джунитаки-чо. Хронологията се пообърка, затова въз основа на рецензията върху гърба на корицата на „Истинската история“ подредих върху лист от бележника си събитията в опростен вид. От лявата страна на листа написах датите и събитията от историята на Джунитаки-чо, а от дясната — основните събития в историята на Япония от същото време. Доста прилична хронологична таблица.

Така например през 1905 година Порт Артур пада, а синът на младежа айну загива във войната. И ако не ме подвеждаше паметта, пак през тази година е роден Овчия професор. Историята получаваше все по-свързан вид.

— Ако погледнем нещата в тази светлина — отбеляза приятелката ми, докато сравняваше дясната и лявата страна в хронологията, — излиза, че ние, японците, явно живеем от война на война.

— Разбира се, че изглежда по този начин — съгласих се аз.

— Защо се е получило така?

— Сложно е. Всъщност не мога да кажа защо. Най-малкото така набързо.

— Хм.

Подобно на повечето чакални, и тази беше безлюдна и с нищо незабележима. Пейките бяха окаяно неудобни, пепелниците преливаха от мокри угарки, въздухът беше спарен. По стените имаше плакати с туристически курорти и списъци на издирваните лица. Единствените други хора освен нас бяха старец в пуловер от камилска вълна и майка с четиригодишния си син. Старецът седеше като залепен на едно място и четеше съсредоточено някакво литературно списание. Обръщаше страниците много бавно, сякаш махаше лепенка. Петнайсет минути от страница на страница. Майката и детето приличаха на семейство, което е напът да се разпадне.

— Нещата се свеждат до това, че всички сме бедни, но ни се иска да вярваме, че ще ни провърви и ще сложим край на бедността.

— Като хората в Джунитаки-чо.

— Именно. Точно по тази причина те са се скъсвали от работа, за да отвоюват за ниви нови и нови земи. Въпреки това повечето заселници са умрели бедни.

— Защо?

— Заради местността. На Хокайдо е студено, през няколко години сковава убийствен студ. Ако реколтата бъде поразена, няма храна, няма доходи, с които хората да си купят олио. Не им е по джоба дори да вземат семена за следващата година. Ето защо залагат земята и вземат заеми с високи лихви. Но никъде няма селско стопанство с производителност, която да позволява да се плащат лихвите, и накрая им вземат земята. Заради това мнозина селяни стават арендатори. — Разлистих „Истинската история“ и зачетох: — „През 1930 година броят на селяните, които са работели на свои ниви, пада на 46 на сто от населението на Джунитаки-чо. Те понасят двоен удар: свит пазар, усложнен от убийствен студ.“

— Значи след всички усилия да разчистят за ниви нови земи те затъват още повече в заеми — обобщи приятелката ми.

До влака ни оставаха четирийсет минути, затова тя реши да се поразходи сама из града. Аз останах в чакалнята, изпих една кока-кола и продължих да чета докъдето бях стигнал друга книга. Но скоро ми доскуча и я оставих. Не можех да се съсредоточа. Главата ми беше пълна с овцете на Джунитаки-чо и те изяждаха всички букви, които можех да им осигуря. Затворих очи и въздъхнах. Мина пътнически влак, който наду свирката.

Няколко минути преди часа на заминаване приятелката ми се върна с плик ябълки. Изядохме ги вместо обяд, после се качихме на влака.

Той със сигурност помнеше по-добри времена. Разхлабените дъски по пода бяха протрити и заковани с пирони. Докато вървяхме по пътеката, се люшкахме насам-натам. Седалките бяха с олющена тапицерия, а възглавниците приличаха на хляб отпреди месец. Във вагона се стелеше усещането за обреченост, примесено с миризмата на клозет и на бензин. Посветих десет минути на това да вдигна прозореца, за да пусна малко чист въздух, но още щом го отворих, вътре започна да влиза ситен пясък и се наложи да посветя още толкова време на това да го затворя.

Влакът се състоеше от два вагона. Бяхме общо петнайсет пътници, обединени от общата връзка на скуката и липсата на интерес. Старецът с пуловера от камилска вълна продължаваше да си чете списанието. С тази скорост на четене броят явно беше отпреди три месеца. Някаква застаряваща жена беше вперила втренчен поглед в далечна точка в пространството отвън — все едно критик слушаше соната на Скрябин.

Децата също кротуваха. Седяха мирни и гледаха през прозореца. От време на време се чуваше суха кашлица, сякаш някой почукваше с щипци по главата на мумия.

Някой слизаше всеки път, щом влакът спреше. А слезеше ли някой, с него слизаше и кондукторът, за да му вземе билета, после отново се качваше. Нямаше никакво изражение, преспокойно можеше да обере банка, без да крие лицето си. На влака не се качваха нови пътници.

Навън реката — мътнокафява от дъждовете — се беше разпростряла докъдето поглед стига. Проблясваше на есенното слънце и приличаше на разсипало се капучино. Сегиз-тогиз покрай нея се показваше наскоро ремонтиран път и по него се случваше да профучи натоварен с дървен материал огромен камион, поел на запад. Като цяло обаче по пътя сякаш не минаваше никой. Крайпътните билбордове показваха посланията на рекламодателите на никого, никъде. Разсейвах скуката, като разглеждах всеки нов билборд и забелязвах градската натрапчивост. Едно момиче по бански със страхотен слънчев загар беше издало устни над бутилка кока-кола, известен застаряващ актьор беше сбърчил чело срещу наклонена чаша уиски, часовник на гмуркач, обилно напръскан с вода, манекенка, която си прави маникюра насред лъскав изтънчен интериор. Новите първопроходци на рекламата проправяха тесен път дълбоко във вътрешността на страната.

След два часа и четирийсет минути пристигнахме в Джунитаки-чо, последната спирка. Някъде по пътя сме заспали и явно сме пропуснали, когато са обявили гарата. Дизеловият локомотив беше изпуснал последен дъх и всичко беше притихнало. Събудих се рязко, тишината ме гъделичкаше по кожата. Когато се огледах, наоколо нямаше други пътници.

Свалих раниците от поставката, събудих приятелката си, като я потупах два-три пъти по рамото, и ние слязохме. Вятърът по перона вече беше с мразовития мирис на късна есен. Тъмните сенки на хълмовете пълзяха по земята като пагубни петна. Точно зад улиците имаше две ниски планински вериги, които обрамчваха града като две събрани длани, пазещи от вятъра пламъка на клечка кибрит. Хълмовете бяха надвиснали над тесния перон.

Стояхме доста объркани и няколко минути наблюдавахме гледката.

— Къде е някогашният чифлик на Овчия професор? — попита приятелката ми.

— Горе в планината. На три часа път с кола.

— Направо там ли отиваме?

— Не — отвърнах аз. — Ако тръгнем още сега, ще стигнем посред нощ. Хайде да пренощуваме тук и да поемем на сутринта.

Пред гарата имаше малък площад, който беше безлюден. Наоколо нямаше никого. Никакви таксита, които да качват или да оставят клиенти. В средата се виждаше само фонтан във вид на птица, без вода вътре. Птицата гледаше невиждащо небето с отворена уста и нищо за казване. Около фонтана на кръгла леха растяха невени. Беше достатъчен и един поглед, за да разбереш, че градът е много по-запуснат, отколкото преди десет години. По улиците почти нямаше хора, а малкото, които се мяркаха, сякаш също бяха с посърналото изражение на един град в упадък.

Вляво от площада имаше пет-шест стари склада, останали от времето, когато много от товарите са се прекарвали с железниците. Бяха старовремски, тухлени, с наклонени покриви и метални врати, които бяха боядисвани многократно, колкото накрая да бъдат изоставени. Отгоре по покривите на редици бяха накацали огромни гарвани, които наблюдаваха мълком града. До складовете имаше празен парцел с цяла гора бурени с човешки бой, от които можеш направо да се изприщиш, и в средата се виждаха останките от две стари коли, зарязани на природните стихии. И двете бяха без гуми, а разбитите купета бяха изтърбушени.

ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ ИЗ ГРАДА, сложен до обезлюдения площад, беше толкова избелял, че почти не се четеше. Единствените думи, които успях да видя, бяха ДЖУНИТАКИ-ЧО и СЕВЕРНА ГРАНИЦА НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОРИЗ В ПРОМИШЛЕНИ РАЗМЕРИ.

Точно пред площада имаше уличка с магазини от двете страни. Улица, каквато ще видите навсякъде в Япония, с тази разлика, че пътят беше нелепо широк и създаваше впечатлението, че градът е много просторен и мразовит. От двете страни на пътя имаше редици офики с бляскави листа, но кой знае защо, също толкова мразовити. Това беше студ, просмукал се във всяка жива твар, без оглед на човешката съдба. Този студ беше погълнал безжизнената всекидневна суетня на жителите на града — всичко.

Метнах раницата на раменете си и тръгнах към края на търговския квартал с дължина петстотин метра, с надеждата да намеря място, където да пренощуваме. Нямаше никакви хотели. Една трета от магазините бяха със спуснати щори. Откъсналата се откъм едната страна табела над магазина за часовници се блъскаше от вятъра.

Там, където магазините свършваха рязко, имаше паркинг, и той обрасъл с бурени. На него бяха спрели кремава хонда феърлейди и червен спортен автомобил марка „Тойота Целика“. И двете коли бяха нови-новенички. Само каква гледка представляваха с лъскавия си вид насред този мъртвешки град.

След магазините пътят се спускаше по склона към реката, където се разделяше наляво и надясно. По този път имаше малки, обковани с дъски едноетажни къщи с прашносиви дървета, протегнали криви като на къпина крайници към небето. Не знам какво беше това, но всяко от дърветата беше с изключително причудливи клони. Пред входната врата на всяка къща имаше еднакви големи бидони за нафта и еднакви кутии за доставка на мляко. И върху всеки покрив стърчеше невъобразимо висока телевизионна антена. Тези сребърни пипала във въздуха сякаш отправяха предизвикателство към планината, образуваща фона на града.

— Но тук няма хотели — притесни се приятелката ми.

— Няма страшно. Във всеки град задължително има поне един хотел.

Върнахме се на гарата и попитахме двамата служители там къде да намерим хотел. Разликата във възрастта им беше голяма, както между родител и дете, и те явно умираха от скука, защото ни описаха притеснително подробно местонахождението на хотелите.

— Два са — обясни по-възрастният. — Единият е по-скъпичък, другият е доста евтин. В скъпия настаняваме важни чиновници от областната управа и организираме тържествени банкети.

— Там храната си е доста добра — намеси се и по-младият служител.

— В другия отсядат бизнесмени в командировка, младежи и редовни посетители. Видът му сигурно ще ви заблуди, но той не е нехигиеничен или нещо такова. Банята е друга тема.

— Макар че стените са тънки — уточни по-младият.

След което двамата се впуснаха да обсъждат дебелината на стените.

— Ще отидем в скъпия — казах аз.

Нямахме причини да пестим. Пликът още си беше натъпкан с пари.

По-младият служител откъсна от бележника си лист хартия и нарисува точна карта на пътя за хотела.

— Благодаря — рекох му аз. — Предполагам, че сега нямате толкова много посетители, както преди десет години.

— Не, определено — потвърди по-възрастният. — Днес имаме само едно дървопреработващо предприятие и никаква друга промишленост, за която да си струва да говорим. Селското стопанство съвсем замря. Населението също намаля.

— Ужас, вече няма достатъчно ученици и за един клас в училището — допълни по-младият.

— Колко е населението?

— Разправят, че било към седем хиляди, но всъщност е по-малко. Предполагам, някъде към пет хиляди — обясни по-младият.

— Радвай се на живота, момче, докато не са ни закрили, което може да стане всеки ден. Пак добре, че още не сме на дъното — каза обречено по-възрастният.

Бях изненадан, че има железопътни линии, по-западнали и от тази. Благодарихме им и си тръгнахме.

Хотелът беше надолу по склона, вдясно от улицата с магазините, на триста метра по реката. Беше стар, доста приличен, с останки от очарованието, каквото е имал в най-добрите дни на града. Беше обърнат към реката и имаше старателно поддържана градина. В единия ъгъл на градината се виждаше малка овчарка, която беше заровила муцунка в купичката с храна и вечеряше рано-рано.

— Дошли сте да се разходите в планината ли? — попита камериерката, която ни отведе в стаята.

— Дошли сме да се разходим в планината — отговорих простичко.

Горе имаше само две стаи. И двете бяха просторни и ако човек излезеше в коридора, се виждаше същата река като капучино, която бяхме зърнали от влака.

Приятелката ми искаше да се окъпе, затова аз отидох да проверя в кметството. То се намираше на безлюдна улица, на две пресечки от търговската улица в западна посока, но сградата беше много по-нова и в доста по-добро състояние, отколкото бях очаквал.

Отидох в отдел „Животновъдство“, представих се с визитна картичка от едно списание отпреди две години, когато се правех на журналист на свободна практика, и разиграх сцената — така и така, стига да не възразявате, искам да ви задам няколко въпроса за овцевъдството. Звучеше доста неправдоподобно дамско седмично списание да помести материал за овце, но чиновникът в отдела се хвана веднага на въдицата и ме отведе в кабинета си.

— Понастоящем имаме в града около двеста овце, всичките съфъкска порода. Иначе казано, овце, отглеждани заради месото. То се разпределя между хотелите и ресторантите наоколо и се радва на голямо търсене.

Извадих бележника си и както си беше уместно, започнах да записвам. Не се и съмнявах, че клетият човек ще си купи следващите няколко броя на дамското списание. И от тази мисъл веднага се смутих.

— Сигурно е кулинарна статия? — спря той, за да попита, след като изложи най-подробно сегашното състояние на овцевъдството.

— Е, и това ще влезе, разбира се — отвърнах аз. — Но искаме да дадем цялостна представа за овцете.

— Цялостна представа ли?

— Какъв е нравът им, навиците, ей такива неща.

— О! — възкликна моят информатор.

Затворих бележника и изпих чая, който ми поднесоха.

— Чухме, че горе в планината има стар чифлик.

— Да, има. След войната американската армия го взе и той вече не се използва. Десетина години след като американците го върнаха, един богаташ го купи за вила, но чифликът е толкова далеч, че накрая той престана да ходи там. Къщата е направо изоставена. Затова и общината нае чифлика. Би трябвало да го купим и да го превърнем в хижа, но се опасявам, че парите няма да стигнат. Първо трябва да оправим пътя…

— Под наем ли?

— През лятото общинската овцевъдна ферма качва в планината около петдесет овце. На общинската мера тревата не достига, а там, горе, пасищата са много добри. През втората половина на септември, щом времето започне да се разваля, връщат овцете долу.

— Знаете ли кога стоят горе?

— Зависи от годината, но като цяло от началото на май до втората половина на септември.

— И колко мъже отвеждат овцете горе?

— Един човек. Все същият от десет години.

— Възможно ли е да се срещна с него?

Чиновникът звънна в общинската овцевъдна ферма.

— Ако отидете сега, ще се видите с него — обясни той. — Да ви откараме ли?

В началото отказах учтиво, но след малко научих, че няма друг начин да се добера до фермата. В града нямало таксита и коли под наем, а пеш съм щял да стигна за час и половина.

Чиновникът от отдел „Животновъдство“ караше малък автомобил. Той подмина хотела ни и се отправи на запад, като прекоси студения заблатен участък по дълъг бетонен мост и после започна да се изкачва по планинския склон. Чакълът под гумите пукаше.

— Идвате от Токио и сигурно си мислите, че това е град призрак.

Аз казах нещо напосоки.

— Истината е, че умираме. Ще издържим, докато оттук минават влакове, но спрат ли ги, със сигурност сме мъртви. Странно нещо си е умиращият град. Едно е умиращ човек — това го разбирам. Но да умира цял град…

— Какво ще стане, ако градът умре?

— Какво ще стане ли? Никой не знае. Дотогава всички ще са се разбягали, понеже нехаят. Ако населението падне под хиляда души, което си е напълно възможно, ние ще останем без работа и ще спрем да поддържаме всичко тук.

Почерпих го цигара и му я запалих със запалката „Дюпон“ с овцата.

— В Сапоро има колкото щеш хубава работа. Имам един чичо там с печатница, не му достигат работници. Работата е сигурна, защото той печата за училищата. Наистина е най-добре да се изнеса там. Пак е за предпочитане пред това да броя тук овцете и едрия рогат добитък, който прекарват.

— Сигурно — съгласих се аз.

— Но все не намирам сили да си взема багажа и да замина. Нали разбирате? Ако градът наистина ще умре, надделява желанието да остана и да видя края му.

— Тук, в този град, ли сте роден? — попитах аз.

— Да — потвърди мъжът, но не каза нищо повече.

Слънцето с тъжен оттенък вече беше залязло на една трета зад хълмовете.

На входа на овцевъдната ферма имаше два стълба и между тях беше опънат огромен надпис: ОБЩИНСКА ОВЦЕВЪДНА ФЕРМА НА ДЖУНИТАКИ-ЧО. Пътят минаваше под него и водеше към склон, където изчезваше сред гъстите есенни листа.

— Овчарникът се пада отвъд гората, а зад него е къщата на пазача. Как ще се приберете?

— Мога да сляза и пеш. Благодаря за всичко.

Колата се скри от поглед, а аз минах между стълбовете и тръгнах нагоре по склона. Последните слънчеви лъчи добавиха оранжев оттенък на вече златните листа на клена. Дърветата бяха високи, между клоните се процеждаха петна слънчева светлина, които потрепваха по покрития с чакъл път.

След като излязох от гората, видях върху склона тясна постройка, откъдето ме лъхна на добитък. Овчарникът беше с покрив от червена гофрирана ламарина, продупчена на три места от отдушници.

При входа на овчарника имаше къщичка за куче. Тъкмо я видях, и от нея излезе малко вързано коли, което излая два-три пъти. Кучето беше старо, със сънени очи, и в лая му нямаше заплаха. Погалих го по врата и то се успокои. Пред къщичката бяха оставени жълти пластмасови купички с храна и вода. Веднага щом вдигнах ръка, кучето се прибра в къщичката, сложи лапи така, че да са успоредно на входа, и се просна на пода.

Вътре в овчарника беше сумрачно. Наоколо нямаше никого. По средата се виждаше широка циментова пътека, от двете страни на която имаше прегради за овцете. Покрай пътеката имаше улеи за урината и водата, с която миеха овчарника. Тук-там по обкованите с дъски стени имаше прорязани прозорци, зад които се виждаха назъбените хълмове. Вечерното слънце хвърляше червени отблясъци върху овцете от дясната страна, а овцете от лявата бяха потънали в мътна синя сянка.

Още в мига, когато влязох в овчарника, всички овце, общо двеста на брой, се извърнаха по посока към мен. Половината стояха, другата половина лежаха на сламата, с която беше застлан подът на преградите. Очите им бяха неестествено сини и приличаха на мънички извори, потекли от двете страни на муцуните. Лъщяха като стъклени и отразяваха светлината точно отпред. Всички овце ме погледнаха. Никоя не се и помръдна. Някои продължиха да преживят тревата в устата си, но друг звук не се чуваше. Други, които бяха подали глави от преградите, спряха да пият вода и застинаха на място с вторачени в мен очи. Сякаш мислеха всички вкупом. Дали това, че стоях на входа, беше прекъснало за миг целокупното им мислене? Всичко спря и мисленето замря. Трябваше да направя движение, та мисловният процес да продължи. Животните в осемте прегради се размърдаха. Овцете се струпаха около разплодния коч в женската преграда, а в мъжката овните взеха да си оспорват кой да бъде водач. Само няколко любопитни овце останаха при оградата и продължиха да ме гледат.

За дългите им гладки черни уши, щръкнали отстрани на муцуните, бяха прикачени пластмасови плочки. Някои овце бяха със сини плочки, други — с жълти, трети — с червени. По гърбовете си имаха и цветна маркировка.

Тръгнах на пръсти, за да не ги хвърля в смут. Уж нехайно се приближих към една от преградите и протегнах ръка, за да докосна по главата млад овен. Той трепна, но не се отдръпна. Напрегнат, с широко отворени очи, скован. Може би щеше да послужи като сигнална стрелка за нахълтването ми. Другите овце ни наблюдаваха.

Овцете от съфъкската порода са си особени. Те са изцяло черни, но с бяло руно. Ушите им са големи и стърчат като криле на мушица, а с бляскавите си сини очи и дълги, кокалести муцуни животните изглеждат някак необичайно. Тези овце съфъкска порода нито отхвърляха, нито приемаха присъствието ми и гледаха на мен като на нещо временно. Няколко се изпикаха на мощна шуртяща струя. Пикочта потече по пода, под краката им, към улея.

Излязох от овчарника, отново помилвах колито и си поех дълбоко въздух.

Слънцето беше залязло зад планината. Над склоновете бе паднал бледолилав сумрак, наподобяващ мастило, което се разнася във вода. Отидох зад овчарника, прекосих по дървения мост потока и се отправих към къщата на пазача. Беше хубава, на един етаж, и приличаше на джудже до залепената за нея плевня за сеното и фуража.

Пазачът беше пред плевнята — струпваше найлонови торби дезинфектант до циментово корито, дълбоко към метър и пак толкова широко. Докато вървях към него, той ме погледна веднъж и без да ми обръща внимание, продължи да си върши работата. Чак когато спрях пред него, спря и избърса лицето си с кърпата около врата му.

— Утре е ден за дезинфекция на овцете — обясни мъжът, като извади смачкан пакет цигари и запали една. — Тук изсипваме течния дезинфектант и караме овцете да плуват от единия до другия край. В противен случай, нали по цяла зима стоят затворени вътре, ще завъдят какви ли не паразити.

— Сам ли го правите?

— Вие шегувате ли се? Имам двама помощници. И кучето. Всъщност именно то върши почти цялата работа. Овцете му се доверяват. Няма да е овчарско куче, ако не му се доверяваха.

Мъжът беше към пет сантиметра по-нисък от мен и беше набит. Наближаваше петдесетте и беше с късо подстригана коса, твърда и права като четка. Той смъкна гумените ръкавици, сякаш сваля пласт кожа. Потупа се по панталоните и бръкна във външните джобове. Не беше само пазач на овцете, приличаше повече на сержант, отговарящ за строевата подготовка във военна школа.

— Дошли сте да питате нещо, а?

— Да.

— Ами питайте.

— Отдавна ли работите това?

— От десет години — отвърна мъжът. — Не знам дали е отдавна, но затова пък си познавам овцете. Преди бях в частите за самоотбрана.

Той метна кърпата около врата си и погледна нагоре към небето.

— Тук ли ще останете през зимата?

— Хм — прокашля се мъжът. — Предполагам. Нямам къде другаде да отида. Освен това през зимата има доста работа. По тия места падат двуметрови преспи. Трупат се, трупат се и ако покривът поддаде, може и да премаже някои от овцете. Освен това ги храня, чистя овчарника, правя едно-друго.

— Когато дойде лятото, отвеждате половината в планината, нали?

— Да.

— Трудно ли е да откарате толкова много овце?

— Лесно е. Някога хората са го правели през цялото време. Едва напоследък са се появили пазачи, а не овчари. Преди години те са се придвижвали целогодишно с овцете. През осемнайсети век из цяла Испания е имало пътища, по които са можели да минават само пастирите, дори кралят не е имал право да ги ползва. — Мъжът се изхрачи на земята и замаза с обувката си храчката в пръстта. — При всички положения, стига да не са уплашени, овцете са много отзивчиви твари. Вървят си след кучето, без да задават въпроси.

Извадих снимката с овцете на Плъха и я подадох на пазача.

— На фотографията е снимано това място, нали?

— Разбира се — потвърди мъжът. — Няма никакво съмнение, овцете също са от нашите.

— А тази тук? — посочих аз с химикалката набитата овца със звездата върху гърба.

Мъжът се взира известно време с присвити очи в снимката.

— Не, тази не е от нашите. Но си е странно, разбира се. Няма как да е дошла тук. Цялото място е оградено с бодлива тел и аз проверявам сутрин и вечер всяко животно. Кучето щеше да забележи, ако отнякъде се беше появила чужда овца. Овцете също щяха да нададат вой. Но знаете ли, никога през живота си не съм виждал такава порода.

— Тази година, докато бяхте заедно с овцете в планината, случвало ли се е нещо необичайно?

— Нищо — отвърна мъжът. — Беше си мирно и тихо.

— И вие сам ли бяхте горе през цялото лято?

— Не, не съм бил сам. През ден от града идваха помощници, а и чиновници, дошли на инспекция. Веднъж в седмицата слизах до града и някой ме заместваше. Ходех за храна и други неща.

— Значи не сте били през цялото време съвсем сам?

— Не. Лятото продължава, докато не натрупат дълбоки преспи, а и до чифлика е само час и половина с джип. Едва ли не малка разходка. Е, щом завали сняг и пътят стане непроходим, оставаш горе през цялата зима.

— Значи сега няма никого горе в планината?

— Не, няма, там е само собственикът на вилата.

— Собственикът на вилата ли? Но аз чух, че чифликът не се използва от цяла вечност.

Пазачът метна цигарата на земята и я стъпка.

— Да, не се използваше цяла вечност. Но не и сега. Няма причини човек да не живее там. Самият аз помагам малко в поддръжката на къщата. Има ток, има газ и телефон. Няма счупени стъкла по прозорците.

— Човекът от кметството каза, че горе нямало никого.

— Има доста неща, които тези приятелчета от кметството не знаят. От доста време работя и за собственика, но не съм казал и думица на никого. Той ме помоли да не разгласявам.

Пазачът реши да изпуши още една цигара, но пакетът му беше празен. Предложих му своя пакет „Ларкс“, от който бях изпушил само половината, заедно със сгъната банкнота от десет хиляди йени. Мъжът се позамисли, но взе подаръка, захапа една от цигарите и прибра всичко останало в джоба си.

— Много съм ви признателен — благодари ми той.

— И така, кога се появи собственикът?

— През пролетта. Снегът още не беше започнал да се топи, значи е било през март. Не беше се вествал може би от пет години. Всъщност не знам защо дойде след толкова време, но това не ми влиза в работата. Помоли ме да не казвам на никого. Сигурно си има причини. При всички положения оттогава е там. Купувам му тайно храна и гориво и му ги доставям по малко с джипа. Със запасите, които е натрупал, преспокойно може да изкара и една година.

— Дали случайно не е приблизително на моите години, такъв с мустаци?

— Аха — каза пазачът. — Същият.

— Страхотно — отвърнах аз.

Не се налагаше да му показвам снимката.

31.Една нощ в Джунитаки

С помощта на още малко пари преговорите с пазача протекоха гладко. Разбрахме се да ни вземе от хотела в осем часа, а после да ни откара в овцевъдната ферма горе в планината.

— Е, дезинфекцирането на овцете може да почака и до следобед — отсъди той. Непоклатим реалист. — Притеснява ме друго — допълни пазачът. — От дъжда вчера пръстта се е размекнала и има едно място, където автомобилът може би няма да мине. Затова не е изключено да ви помоля оттам нататък да продължите пеш. Аз нямам никаква вина.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз.

Докато се спусках пеш от хълма, внезапно си спомних, че бащата на Плъха има вила на Хокайдо. Сега, като се замислих, се сетих, че преди години Плъха ми го е споменавал няколко пъти. Високо в планината, голямо пасище, Двуетажна къща. Винаги си спомням важни подробности чак след време. Би трябвало да ми хрумне още щом получих писмото на Плъха. Ако се бях сетил, все щях да намеря начин да го издиря.

Ядосан на себе си, продължих да вървя надолу по планинския път, ставаше все по-тъмно. Слизах час и половина, а срещнах само три превозни средства. Две от тях бяха големи дизелови камиони, натоварени с дървен материал, а третото беше малък трактор. И трите се спускаха, но никой от шофьорите не предложи да ме откара. Лично аз предпочитах така.

Когато стигнах в хотела, вече минаваше седем и навън беше тъмно като в рог. Бях премръзнал до мозъка на костите. Малката овчарка подаде носле от къщичката и заскимтя.

Приятелката ми беше облечена в дънки и пуловер по врата и бе напълно погълната от компютърната игра във всекидневната при входа на хотела. Явно преоборудвана гостна, която и досега беше с великолепна камина. Истинска камина с огън от дърва. Освен нея в помещението имаше четири компютърни игри и два китайски билярда — китайските билярди бяха старинни, испански, евтина изработка, модели, каквито няма да видите никъде вече.

— Умирам от глад — каза тя.

Поръчах вечерята и се изкъпах набързо. Докато се подсушавах, се премерих — за пръв път от доста време. Шейсет килограма, както преди десет години. През последната седмица бях стопил излишните два сантиметра около кръста.

Когато се върнах в стаята, вечерята вече беше донесена.

32.Злощастен завой на пътя

Утринта беше мъглива и прохладна. Домъчня ми за овцете. Сигурно беше жестоко да плуват в такъв ден в студения дезинфектант. Може би не усещат студ? Може би не усещат нищо.

Кратката есен в Хокайдо отминаваше. Плътните сиви облаци на север вещаеха скорошни снегове. С полета от септемврийско Токио до октомврийско Хокайдо бях загубил своята есен. Бях видял началото и края, но не и сърцевината на есента.

Събудих се в шест и си измих лицето. Седнах, сам в коридора и загледах през прозореца, докато стане закуската. В сравнение с предния ден реката беше спаднала и сега беше бистра. По отсрещния бряг се бяха ширнали оризища и докъдето поглед стигаше, поривистият сутрешен ветрец вдигаше вълни сред узрялата висока трева. По бетонния мост мина трактор, отправил се към хълмовете, пърпоренето на двигателя му почти не се чуваше от вятъра. От вече златните брезови гори долетяха три гарвана. Те описаха кръг над реката и кацнаха на перилата на една сграда. Държаха се като съвършени зяпачи от авангардна театрална пиеса. Но бързо се умориха дори от тази роля, отлетяха един по един и се скриха нагоре по течението.

Точно в осем старият джип на пазача вече чакаше пред хотела. Беше с покрив като кашон и ако можеше да се съди по номера върху предния калник, който едвам се четеше, явно беше предназначен за силите за самоотбрана.

— Знаете ли, става нещо странно — каза пазачът веднага щом ме видя. — Опитах се да звънна предварително в планината, но не успях да се свържа.

Ние с приятелката ми се качихме на задната седалка. Миришеше на бензин.

— Кога за последно сте се опитвали да се свържете? — попитах аз.

— Ами май някъде на двайсети миналия месец. Оттогава не съм звънил. Обикновено ми се обажда той, ако има нужда от нещо. Списък с нещата, които да купя.

— Телефонът звънеше ли?

— Не даваше дори заето. Може би някъде се е скъсал кабел. Случва се, ако горе има дълбок сняг.

— Но сега няма никакъв сняг.

Пазачът погледна покрива на джипа и завъртя глава така, че вратът му изпука.

— В такъв случай трябва да отидем и да проверим, нали?

Аз кимнах. Бензиновите изпарения вече ме вбесяваха.

Минахме по бетонния мост и поехме нагоре по хълма по същия път, по който бях пътувал предния ден. При общинската овцевъдна ферма и тримата се обърнахме, за да погледнем двата стълба с надписа над входа. Фермата беше самото въплъщение на спокойствието. Представих си овцете: как всяка се е вторачила с ясни сини очи в своето си притихнало пространство.

— Оставихте дезинфекцирането за следобед ли?

— Е, да, не бързаме за никъде. Важното е да се направи, преди да завали сняг.

— Кога започва да вали?

— Няма да се изненадам, ако първият сняг падне още следващата седмица — отвърна пазачът. С една ръка върху волана той погледна надолу и се прокашля. — Но чак през ноември ще натрупат преспи. Виждали ли сте някога зима по тия краища?

— Не — отговорих аз.

— Е, започне ли снегът да се трупа, няма спиране, сякаш се е отприщил бент. Тогава вече не ти остава друго, освен да пропълзиш в къщата и да се завиеш презглава. Тук изобщо не е трябвало да се заселват хора.

— Но вие живеете тук през цялото време.

— Защото обичам овцете. Добродушни същества са. Дори помнят хората по лице. Няма да усетите, ако ги гледате една година, а после всичко започва да се трупа. През есента те се чифтосват, през пролетта раждат агнета, през лятото пасат. През есента, щом агнетата пораснат, те също се чифтосват. Пълен кръговрат. Всичко се повтаря. Овцете се сменят всяка година, само аз остарявам. И колкото повече остарявам, толкова по-малко ми се живее отново в града.

— Какво правят овцете през зимата? — полюбопитства приятелката ми.

Без да сваля ръце от волана, пазачът се обърна и я изгледа, направо започна да пие лицето й, сякаш я е забелязал чак сега. Пътят беше с настилка, без завои и не се виждаха коли, въпреки това обаче аз плувнах от притеснение в пот.

— По цяла зима стоят затворени — отвърна пазачът, след като най-накрая извърна очи към пътя.

— Не им ли става скучно?

— А на вас не ви ли става скучно от вашия живот?

— Не мога да кажа.

— Е, същото е и с овцете — рече мъжът. — Те не мислят за такива неща, а и да мислеха, нямаше да им се отрази добре. Просто прекарват зимата в това да ядат сено, да пикаят, да се дърлят, да си мислят за агнетата в утробата си.

Хълмовете ставаха все по-стръмни и стръмни, по пътя се появиха остри завои. От време на време изникваше пролука, през която се виждаха низините долу.

— При сняг няма да можем да минем оттук — обясни пазачът. — Не че се налага, де.

— Няма ли ски писти и маршрути за туристически преходи? — попитах аз.

— Не, тук няма нищо. Затова няма и туристи. Ето защо градът бързо върви към края си. До началото на шейсетте години в него кипеше живот и той беше образец за селско стопанство в студени условия. Но откакто има излишъци от ориз, всички изгубиха интерес да обработват ниви на такъв студ, все едно са в хладилна чанта. Близко е до ума.

— А какво е станало с дърворезниците?

— Тук няма достатъчно работна ръка и те се изнесоха на по-удобни места. И днес в някои градчета има малки дъскорезници, но не са много. Днес дърветата, отсечени в планината, минават транзит през града и са откарвани в Найори и Асахикава. Заради това пътищата са в отлично състояние, а градът се разпада. Голям камион с вериги на гумите ще мине през всякакви преспи.

Инстинктивно извадих цигара, но още преди да съм я запалил, си спомних за бензиновите изпарения и я върнах в пакета. Вместо да пуша, засмуках лимонов бонбон. Резултатът: необичаен вкус на лимонов бензин.

— Овцете карат ли се? — попита приятелката ми.

— И още как! — отговори пазачът. — Както всички животни, които живеят на стада. В тяхното общество всяка овца си има строго определено място. Ако в кошарата са вкарани петдесет овце, има овца номер едно и овца номер петдесет. И всяка си знае мястото.

— Изумително — възкликна приятелката ми.

— И за мен така е много по-лесно да ги гледам. Повеждам овца номер едно и останалите тръгват след нея, без да задават въпроси.

— Но щом всички си знаят мястото, защо тогава се карат?

— Да предположим, че някоя от овцете се нарани и изгуби силата си — положението й става неустойчиво. Овцата след нея набира смелост и се опитва да излезе напред. Случи ли се такова нещо, си оспорват мястото три дни.

— Клетите те.

— Е, накрая пак се успокояват. Овцата, която като млада е имала предимство, в края на краищата го преотстъпва на друга овца. А когато се стигне до касапина, вече няма номер едно и номер петдесет. Има само щастливо барбекю.

— Хм — каза приятелката ми.

— Но най-окаян е разплодният коч. Знаете за овчите хареми, нали?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Когато отглеждате овце, най-важното, което трябва да следите, е чифтосването. Ето защо държите отделно овните и овцете. После прехвърляте някой от кочовете при женските. Това, разбира се, е най-якият овен, номер едно. С други думи, използвате най-доброто семе. След месец, когато цялата работа е свършена, връщате разплодния коч в преградата на овните. Но докато кочът се е трудил, другите самци са наложили нова йерархия. А заради усърдния си труд кочът сега тежи наполовина и е изключено да победи в битка. Ето защо останалите овни се съюзяват срещу него. Тъжна работа.

— Как се бият овцете?

— Блъскат си главите. Челата им са твърди като стомана и отвътре са кухи.

Приятелката ми не каза нищо, но явно беше потънала в мисли. Може би се опитваше да си представи как разярените овце си блъскат главите.

След трийсет минути настилката по пътя внезапно изчезна и той се стесни наполовина. От двете страни върху джипа ни като грамадни вълни връхлитаха тъмни, девствени гори. Стана по-студено.

Пътят беше ужасен. Джипът подскачаше като стрелка на сеизмограф, а бензинът в пластмасовия резервоар се люшкаше под краката ни. Издаваше зловещи звуци, сякаш нечий мозък се плиска и аха, да изскочи от черепа. Дали съм се притеснил ли? То оставаше да не се притесня.

Пътят си беше все такъв някъде към двайсетина-трийсет минути. Не можех да се закрепя, дори за да видя колко е часът. През цялото време никой не каза и дума. Държах се здраво за колана, прикачен към седалката, а приятелката ми се беше вкопчила в ръката ми. Пазачът стискаше съсредоточено волана.

— Вляво — каза ненадейно той.

Без да знам какво да очаквам, се обърнах и видях как тъмната гора се е разтворила широко и се е разкрила долина. Тя беше огромна и гледката беше невероятна. Но без намек за топлина. Скалата беше гола, без капчица живот. Сякаш се долавяше застрашителният й дъх.

Точно пред пътя изникна гладка конусообразна планина. В горния й край някаква невъобразима сила беше огънала и обезформила конуса.

Стиснал здраво волана, пазачът издаде брадичка по посока на конуса.

— Отиваме от другата страна на това тук.

Силният вятър, духащ по десния склон откъм долината, запрати нагоре гъста вихрушка от листа и поръси леко стъклата на джипа с пясък.

Малко преди върха на конуса резките завои свършиха и склонът отдясно се превърна във вулканични зъбери, после, накрая, в почти отвесна скала. Джипът продължи да пъпли нататък по тясната козирка, издълбана върху безликата стена.

Изневиделица времето се влоши. Петната светлосиво небе със синкави оттенъци се умориха от тези мимолетни подробности и потъмняха, станаха накъсано катраненочерни. И придадоха на планината унил вид.

В тази наподобяваща казан планина халите фучаха, свистяха и стенеха ужасно. Аз избърсах потта, избила по челото ми. И под пуловера бях плувнал в студена пот.

При всяко завъртане на волана пазачът издаваше устни — зави надясно, после още веднъж надясно. След това се наведе напред, сякаш се напъваше да чуе нещо, намали постепенно скоростта и накрая натисна спирачката на място, където пътят ставаше малко по-широк. Угаси двигателя и ние продължихме да седим, изоставени насред вледенената тишина. Чуваше се само вятърът, тръгнал да оглежда земите наоколо.

Пазачът отпусна ръце върху волана. Сякаш мина половин час, докато слезе от джипа и опипа земята с подметката на работните си обувки. И аз слязох и застанах до него, вторачен в повърхността на пътя.

— Лоша работа — каза пазачът. — Валяло е много по-силно, отколкото очаквах.

Пътят не ми се стори чак толкова мокър. Обратното, изглеждаше твърд и сух.

— Отдолу е мокро — обясни мъжът. — Всички се заблуждават. По тези краища нещата са различни.

— Различни ли?

Вместо да отговори, той извади от джоба си цигара и я запали.

— Искате ли да се поразходите малко с мен?

Отидохме на следващия завой, който беше на около двеста метра. Усещах противния студ. Закопчах якето чак догоре и вдигнах яката, но студът продължи да упорства.

Точно преди завоя на пътя пазачът спря. Свъси се, както стоеше с лице към урвата отдясно и стискаше между устните си цигарата. От средата на скалата се процеждаше вода, глинеста и светлокафява, която бавно прекосяваше пътя. Прокарах пръсти по камъка. Беше по-порест, отколкото изглеждаше, повърхността му се ронеше и при най-лекия допир.

— Не завой, а ад — отбеляза пазачът. — Повърхността е ронлива, но това не е всичко. Тази скала носи лош късмет. Дори овцете се страхуват от нея. — Той се закашля и хвърли цигарата на земята. — Неприятно ми е, но не искам да рискувам.

Аз кимнах.

— Как мислите, дали можете да продължите нататък пеш?

— Самото вървене не ме притеснява. Притесняват ме вибрациите от него.

Пазачът пак удари силно с крак. След половин секунда се чу мрачният му, потискащ отговор:

— Става за ходене пеш.

Бъркахме се при джипа.

— Оттук има още около пет километра — обясни пазачът. — Дори с жената ще стигнете за час и половина. Пътят е прав, почти няма наклон. Съжалявам, но не мога да ви откарам догоре.

— Няма страшно. Благодаря за всичко.

— Смятате ли да останете горе?

— Не знам. Може да сляза и утре. Но може да ми отнеме и цяла седмица. Зависи как ще потръгнат нещата.

Той стисна между устните си поредната цигара, но този път, още преди да я е запалил, се закашля.

— Все пак внимавайте. Както е тръгнало, нищо чудно снегът да завали и по-рано. А завали ли, не можете да мръднете от горе.

— Ще внимавам — обещах аз.

— При входната врата има пощенска кутия. Ключът е пъхнат на дъното. Ако няма никой, отключете с него.

Разтоварихме джипа под оловносивото небе. Свалих якето и облякох дебела канадка. Продължи да ми е студено.

Пазачът успя много трудно да обърне джипа и няколко пъти се удари в скалата. Всеки път тя се ронеше. Накрая направи обратен завой, натисна клаксона и махна с ръка. Аз също махнах. Джипът взе завоя и се скри.

Останахме сам-сами. Сякаш бяхме зарязани накрай света.

Смъкнахме раниците на земята и продължихме да стоим, без да казваме нищо — опитвахме се да се окопитим. Долу през долината се гънеше тънката лента на сребърна река с брегове, покрити с гъста зелена гора. Зад долината се надигаха талазите на ниски, обагрени от есента хълмове, а отвъд тях се откриваше гледка към обгърнатите с мъгла равнини. От оризищата, където след прибирането на реколтата бяха запалили стърнищата, на тънки струйки се виеше дим. Изумителна гледка, от нея обаче не ми олекна. Всичко изглеждаше толкова далечно, толкова… чуждо.

Небето беше похлупено от тежки, влажни, еднакво сиви облаци, които сякаш затулваха цялата светлина. Под тях се носеха други облаци, плътни и черни, толкова ниски, че сякаш бе възможно да ги докоснеш. Те препускаха на изток — идваха откъм Азиатския континент, прекосяваха Японско море и продължаваха изумително бързо към Охотско море. Всичко това допринасяше да осъзнаем колко несигурно е мястото, където стоим. Един по-силен порив на вятъра, и целият ронещ се завой, долепен до урвата, щеше с лекота да ни отнесе долу в бездната.

— Да тръгваме — подканих аз и нарамих чудовищната раница.

Във въздуха беше надвиснало нещо ужасно, дъжд или суграшица, и ми се щеше да съм близо до място, където има покрив. Със сигурност не исках да се намокря до кости тук на студа.

Побързахме да се изнижем в индийска нишка от този „завой на покойника“. Пазачът беше прав: мястото сякаш носеше нещастие. Витаеше някакво усещане за обреченост и погибел, което първо проникна в тялото ми, после ме удари като предупредителен знак в главата. Същото усещане, каквото те обзема, ако прекосяваш река и внезапно кракът ти хлътва в кал с различна температура.

Изминахме само триста метра, а звукът от стъпките ни по повърхността на пътя премина през какви ли не промени. От време на време пред нас като змийчета изникваха захранвани от пролетта ручеи.

Дори след като отминахме завоя, не забавихме крачка в опит да се отдалечим възможно най-много от мястото. Едва след половин час се поотпуснахме — зъберът бе отстъпил място на не толкова стръмен наклон и се показаха дървета.

Щом стигнахме дотук, нататък нямаше да ни бъде трудно. Пътят ставаше равен, а планината тук беше без остри хребети. Постепенно навлязохме в мирна високопланинска местност.

След още половин час конусът остана изцяло зад нас и ние стигнахме при плато, заобиколено от планини, които приличаха на изрязани от картон. Сякаш горната половина на грамаден вулкан се беше срутила. Докъдето поглед стига, се простираше море от брези с есенни листа. Сред тях се мяркаха храсти и шубраци в ярки оттенъци и тук-там по някоя повалена бреза, кафява и прогнила.

— Доста красива местност — каза приятелката ми.

След завоя местността наистина си изглеждаше красива.

Пътят ни поведе право през това брезово море. Беше тесен, на него едва ли щеше да се побере и джип, и беше съвсем прав. Без нито един завой, без стръмни наклони. Ако човек погледнеше напред, всичко бе всмукано в една точка. Над нея минаваха дори черните облаци.

И беше тихо. Звукът на вятъра беше погълнат от огромната гора. Въздухът беше разцепен от писъка на тлъст кос. Щом той се скри, тишината пак потече назад като разяждаща течност, запълнила всеки отвор. Окапалата шума беше наквасена от дъжда отпреди два дни. Пътят изглеждаше безкраен, точно като брезовата гора наоколо. Ниските облаци, които допреди малко ни бяха хвърляли в ужас, сега изглеждаха нереални в гората.

След още петнайсет минути излязохме при бистър поток. През него беше прехвърлен устойчив мост от брезови дъски с перила отстрани и наблизо имаше полянка. Свалихме раниците, отидохме на потока и пийнахме от него. Никога не бях вкусвал по-пивка вода. Толкова студена, че чак ръцете ми почервеняха, и сладостна, с едва доловима следа от пръст.

Облаците следваха предначертания си курс, но кой знае защо времето не се разваляше. Приятелката ми пристегна връзките на туристическите си обувки, а аз седнах на перилата и изпуших една цигара. Чувах надолу по реката водопад. Ако се съди по звука, не беше много голям. Отляво подухна закачлив ветрец, който надигна вълна по купчините нападали листа и ги разпиля.

Допуших си цигарата и я стъпках с обувката, колкото да видя до ходилото си още една угарка. Вдигнах я. Сплескана „Севън Старс“. Не беше влажна, значи беше хвърлена вече след дъждовете. Вчера или днес.

Опитах се да си спомня какви цигари пуши Плъха. Но не се сетих дори дали изобщо пуши. Отказах се и метнах угарката в потока. Течението в миг я понесе надолу.

— Какво беше това? — попита приятелката ми.

— Намерих наскоро хвърлена угарка, значи някой съвсем неотдавна е седял тук като мен и е пушил.

— Приятелят ти ли?

— Де да знаех!

Тя се намести до мен и прибра косата си — за пръв път от доста време ми показваше ушите си. Звукът на водопада заглъхна, после отново се разнесе.

— Още ли харесваш ушите ми? — попита приятелката ми.

Усмихнах се и се пресегнах бързо да ги пипна.

— Знаеш, че ги харесвам — отговорих.

След още петнайсет минути пътят внезапно свърши, точно както и морето от брези. Пред нас се ширна езерото на пасище.

Пасището беше оградено със стълбове, отстоящи на пет метра един от друг. Между тях беше опъната бодлива тел, стара, хванала ръжда. Както личеше, бяхме намерили пътя за пасището на овцете. Бутнах разядената двойна порта и влязох. Тревата беше мека, пръстта — тъмна и влажна.

Над пасището се носеха черни облаци. В посоката, в която се движеха — високите назъбени очертания на планина. Ъгълът със сигурност беше различен, но не можеше да има и съмнение: планината беше същата, както на снимката на Плъха. Не се налагаше да вадя фотографията, за да проверявам.

Въпреки това се притесних, щом видях с очите си гледка, която бях виждал стотици пъти върху снимката. Дълбочината на истинската местност изглеждаше изкуствена. Не толкова защото бях там, а защото изпитвах усещането, че пейзажът е създаден временно — колкото да съответства на снимката.

Подпрях се на портата и въздъхнах. Бяхме намерили онова, което търсехме. Какъвто и смисъл да имаше търсенето, то беше приключило.

— Успяхме, а? — каза приятелката ми и ме докосна по ръката.

— Успяхме — потвърдих аз.

Нямах какво друго да кажа.

Точно от другата страна на пасището се виждаше обкована с дъски двуетажна къща в американски стил. Къщата, която Овчия професор беше построил преди четирийсет години и която бащата на Плъха беше купил. Край нея нямаше нищо, с което да я сравня, затова от разстояние беше трудно да се каже колко голяма е. При всички положения беше прекалено широка и безизразна. Беше боядисана в бяло и под похлупеното небе изглеждаше зловещо сива. В средата на покрива с фронтони и с цвят на горчица, почти на ръжда, стърчеше правоъгълен тухлен комин. Вместо ограда около къщата имаше вечнозелени дървета, които я предпазваха от стихиите. Тя изглеждаше странно необитавана. Колкото повече я разглеждах, толкова по-необичайна ми се виждаше. Не беше кой знае колко негостоприемна или студена, не беше и построена по някакъв особен начин, не беше и порутена. Просто си беше… странна. Сякаш някаква огромна твар беше остаряла, без да е успяла да изрази чувствата си. Не че не знаеше как да ги изрази, по-скоро не знаеше какво да изразява.

Изведнъж миризмата на дъжд стана вездесъща. Беше време да се размърдаме. Тръгнахме направо през пасището към къщата. Облаците, идващи от запад, вече не бяха нежни отминаващи пухчета — към нас настъпваха страховити дъждовни облаци.

Пасището беше огромно. Колкото и бързо да крачехме, сякаш не напредвахме. Нямах никаква представа за разстоянието. Сега, като се замислих, си дадох сметка, че това е първата равна земя, по която вървяхме, ето защо нещата в далечината изглеждаха само на хвърлей.

Маршрутът на облаците, поели на север, беше прекосен от ято птици.

Когато сякаш след часове излязохме при къщата, дъждът вече бе започнал да барабани. Отблизо къщата беше по-голяма и по-стара, отколкото изглеждаше отдалеч. Бялата боя се беше олюпила и обелила, люспите по земята отдавна бяха станали кафяви от дъжда. Сега вече, ако някой решеше да я боядиса отново, щеше да му се наложи да смъкне всички мъртви пластове боя. Свъсих се при мисълта да боядисвам такава къща — откъде ли пък ми хрумна това? Къща, където не живее никой, се разпада, а тази къща безспорно беше поела натам.

За разлика от къщата с окаяния й вид, дърветата преливаха от живот и я обгръщаха като къщата върху дърво от „Швейцарското семейство Робинзон“2. Отдавна не бяха подкастряни и клоните им се бяха разпрострели във всички посоки.

При този мъчителен път нагоре по планината, наистина е било голям подвиг Овчия професор да построи къщата. Да прекара дървения материал, да свърши толкова работа, безспорно да хвърли в строежа всичките си спестявания. Само като си помисли човек, че същият този Професор сега се беше сврял в тъмна стая в хотел „Делфин“! Не можем да искаме по-добро (или по-лошо) въплъщение на живот, останал без възнаграждение.

Стоях на студения дъжд и гледах вторачено къщата. Дори отблизо нямаше никакви признаци на живот. По дървените капаци на високите, тесни двукрили прозорци се бяха натрупали пластове ситен пясък. От дъжда по него се бяха образували шарки, върху които беше паднал друг пласт довят от вятъра пясък, той пък щеше да бъде нашарен от следващия дъжд.

В средата на входната врата, на равнището на очите имаше двайсетсантиметрово квадратно прозорче, покрито отвътре с парче плат. По месинговата ръкохватка също имаше пясък и ситни камъчета и щом я докоснах, те започнаха да се ронят. Ръкохватката поддаваше леко, като стар кътник, но вратата не се отвори. Беше изработена от три дъбови дъски и беше по-здрава, отколкото изглеждаше. Почуках силно по нея два-три пъти. Както и очаквах, не получих отговор. Единственото, което постигнах, беше, че ръката ме заболя. Клоните на огромния дъб се люшнаха от излезлия вятър и от тях се посипа пясък.

Както беше обяснил пазачът, ключът бе на дъното на пощенската кутия. Беше старовремски, месингов, и беше потъмнял там, където го бяха докосвали ръце.

— Не мислиш ли, че са малко нехайни да оставят така ключа? — попита приятелката ми.

— Познаваш ли крадци, които ще бият толкова път, ще задигнат нещо и ще го мъкнат чак до долу?

Ключът пасна забележително добре на ключалката. Завъртях го, чу се силно щракване и резето се отдръпна.

Беше сумрачно, необичайно сумрачно. Капаците бяха пуснати преди много време и трябваше да почакам, докато очите ми свикнат. Имаше сумрак навсякъде.

Стаята беше голяма. Голяма, тиха и с мирис на стара плевня. Мирис, който помнех от детството си. Стари мебели и протрити килими. Затворихме вратата и заглушихме напълно звука на вятъра.

— Ехо! — извиках аз. — Има ли някой тук?

То се знае, че нямаше. Беше си ясно. Присъстваше само часовникът с кутия, който тиктакаше край камината.

За миг се почувствах зашеметен. Там, в мрака, времето се застъпваше със самото себе си. Миговете се застигаха. Спомените рухваха. После ми мина. Отворих очи и всичко си дойде на мястото. Пред мен имаше голо сиво пространство, нищо друго.

— Добре ли си? — попита разтревожена приятелката ми.

— Да — отвърнах аз. — Дай да проверим горе.

Докато тя търсеше електрическия ключ, аз огледах часовника с кутия. Беше от часовниците с три топуза, които се навиват с веригите. Макар и трите топуза да бяха стигнали долния край на кутията, часовникът проявяваше последни признаци на движение. Ако отчетем дължината на веригите, сигурно беше минала една седмица, докато топузите стигнат долния край. А това означаваше, че някога през седмицата някой е идвал и е навил часовника.

Върнах горе трите топуза, после седнах на канапето и изпружих крака. Канапето беше старо, отпреди войната, но беше доста удобно. Нито прекалено меко, нито прекалено твърдо и миришеше на длан.

Щрак, и лампите се включиха. Приятелката ми излезе от кухнята, седна на креслото и запали тънка ароматизирана цигара. Аз също запалих. Покрай нея бях започнал да ги харесвам.

— Както личи, приятелят ти е смятал да презимува тук — отбеляза тя. — В кухнята има топливо и храна за цяла зима. Не ти трябва супермаркет.

— Но от него няма и следа.

— А горе?

Качихме се по стълбището до кухнята. Някъде по средата ъгълът му се променяше. На втория етаж сякаш се озовахме в съвсем различна обстановка.

Там имаше три спални. Една голяма, вляво по коридора, и две по-малки вдясно. Всички бяха обзаведени със съвсем малко мебели и бяха доста сумрачни. В голямата имаше две еднакви легла и тоалетка. Леглата бяха голи, бяха останали само магаретата. Времето във въздуха беше мъртво.

Само в малката спалня в дъното се долавяше някаква следа от човешко присъствие. Леглото беше старателно оправено, на възглавницата личеше лека вдлъбнатинка, в горния край беше оставена сгъната синя пижама. На нощното шкафче имаше старовремска лампа и преобърната книга. Роман на Конрад.

До леглото имаше масивен скрин. В него — най-различни мъжки пуловери, ризи, панталони, чорапи и бельо. Пуловерите и панталоните бяха доста износени, неминуемо тук-там протрити, но бяха качествени. Бях готов да се закълна, че съм виждал някои от тях. Да, бяха на Плъха. Ризи размер трийсет и седем и половина, панталони с обиколка на талията седемдесет и два и половина сантиметра.

При прозореца имаше стара маса и стол с изключително проста направа, каквито вече не се срещат често. В чекмеджето на масата — евтина автоматична писалка, три кутийки пълнители за нея и комплект за писма с неизползвани листове. Във второто чекмедже — половин опаковка хапове за кашлица и какви ли не дрънкулки. Третото чекмедже — празно. Нямаше дневник, нямаше бележник, нищо. Плъха беше приключил с всички излишни неща, с излишния лукс. Всичко беше съвсем обикновено. Прекалено обикновено. Прокарах пръст по плота и той побеля от прахта. Но не много. Беше се трупала може би седмица.

Вдигнах прозореца и отворих капаците. Към нас шеметно се носеха ниски черни облаци. Вятърът се беше засилил и човек едва ли не виждаше как той палува като див звяр по пасището. Зад него имаше брези, зад брезите — планина. Съвсем същата гледка, както на снимката. С тази разлика, че нямаше овце.

Върнахме се долу и седнахме на канапето. Часовникът с кутия изтрака, сетне би дванайсет пъти. Мълчахме, докато и последната нота не беше погълната от въздуха.

— Сега какво? — попита приятелката ми.

— Сега чакаме. Какво друго? — отвърнах аз. — Плъха е бил тук преди една седмица. Вещите му са още тук. Няма начин да не се върне.

— Но ако преди това падне сняг, ще останем тук цяла зима и времето ни ще изтече.

Така си беше.

— Ушите не ти ли подсказват нещо?

— Сега те са извън употреба. Ако ги отворя, ще ме заболи глава.

— В такъв случай защо да не се излегнем и не почакаме Плъха? — предложих аз.

А това означаваше, че не ни е останал друг избор.

Докато приятелката ми правеше кафе в кухнята, аз огледах набързо голямата всекидневна, проучих я от единия до другия ъгъл. Камината, съвсем истинска действаща камина в средата на носещата стена, беше чиста и готова за употреба. Но не беше палена скоро. Долу се виждаха няколко дъбови листа, влезли през комина. Наблизо беше сложена голяма газова печка. Стрелката за горивото показваше, че е пълна.

До камината имаше вградена остъклена библиотека, запълнена от край до край със стари книги. Извадих няколко и ги разлистих. Всичките бяха довоенни издания, почти никоя нямаше стойност. География, наука, история, философия и политика. Напълно безполезни, освен може би като свидетелство какво задължително е трябвало да прочете един интелектуалец отпреди четирийсет години. Имаше и следвоенни издания със същата стойност. Само „Успоредни животописи“ на Плутарх, „Избрани древногръцки трагедии“ и няколко романа бяха избегнали ерозията на годините. Случваше ми се за пръв път: никога дотогава не се бях натъквал на такава огромна сбирка безполезни томове.

Отстрани на библиотеката имаше витрина, и тя вградена, и върху нея стереоуредба: малки тонколони, усилвател, грамофон, каквито са се използвали в средата на шейсетте. Към двеста стари грамофонни плочи, всичките издраскани до неузнаваемост, но поне не чак толкова безполезни. Музикалният вкус не беше така ерозирал, както идеологията. Включих усилвателя, взех напосоки една от плочите и сложих игличката. „На юг от границата“ на Нат Кинг Коул. Стаята тутакси се пренесе обратно в петдесетте години.

Върху отсрещната стена на еднакво разстояние един от друг имаше четири двуметрови прозореца от две части, едната от които се вдигаше нагоре. Сега вече се виждаше как дъждът се лее на мощни потоци. Сив дъжд, замъглил очертанията на планината в далечината.

Стаята беше с дъсчен под и с килим два и четирийсет на три и шейсет в средата, върху който бяха наредени холни мебели и лампион. В ъгъла на помещението имаше покрита с прах маса за хранене.

Пустият призрак на стая.

Върху стената имаше почти незабележима врата, която водеше към нещо като склад. Той беше задръстен догоре с излишна покъщнина, килими, съдове, стикове за голф, китара, дюшек, палта, планински обувки, стари списания. Дори с книги за подготовка за изпитите след прогимназия и самолетче с дистанционно управление. Предимно с вещи от петдесетте и шейсетте години.

Къщата отмерваше някакво свое си време, точно като старовремския часовник с кутия във всекидневната. Който минеше покрай него, вдигаше топузите и докато те бяха високо горе, часовникът продължаваше да тиктака. Но сега, когато хората си бяха отишли и нямаше кой да се грижи за топузите, цели отрязъци от времето бяха оставени да събират остатъците от един помръкнал живот по пода.

Занесох във всекидневната няколко от списанията за кино. Върху корицата на едно имаше снимка от „Аламо“. Режисьорският дебют на Джон Уейн, радвал се на всеотдайната подкрепа на Джон Форд. Джон Уейн заявява, че искал да заснеме въздействен епос, който да остане в сърцата на всички американци. Той изглеждаше ужасно банално с кожената шапка.

Приятелката ми се появи с кафето и ние седнахме да го пием с лице един към друг. От време на време по прозорците потропваха капки дъжд. Времето отминаваше бавно, в стаята се просмукваше студ. Жълтото сияние на електрическите крушки се рееше из помещението като цветен прашец.

— Уморен ли си? — попита приятелката ми.

— Сигурно — отвърнах аз, загледан разсеяно през прозореца. — Толкова време тичаме като луди и търсим, а сега трябва да стоим със скръстени ръце. Още не мога да свикна. След всичко, което направихме, за да намерим местността върху снимката, няма Плъх и няма овце.

— Поспи. Аз ще приготвя вечеря.

Тя свали отгоре едно одеяло и ме зави. После приготви газовата печка, сложи в устата ми цигара и я запали.

— Прояви малко дух. Всичко ще се нареди.

— Благодаря — казах аз.

След тези думи приятелката ми се скри в кухнята.

Щом останах съвсем сам, усетих тежест в тялото си. Всмукнах два пъти от цигарата, угасих я, завих се с одеялото до врата и затворих очи. Трябваха ми само няколко секунди, за да заспя.

33.Тя си тръгва от планината, връхлита глад

Часовникът удари шест часа и аз се събудих на канапето. Лампите не светеха, стаята беше потънала в плътен вечерен здрач. Бях изтръпнал целият, чак до върховете на пръстите. Мракът беше плъзнал като мастило по кожата ми.

Вече не валеше и нощните птици пееха през стъклото на прозореца. Пламъците на газовата печка хвърляха по белите стени на стаята бледи, издължени вълнисти сенки. Станах и включих лампиона, после отидох в кухнята и изпих две чаши студена вода. На печката — тенджера със задушено, още топло. В пепелника имаше две тънки ароматизирани цигари, смачкани.

Веднага разбрах инстинктивно, че приятелката ми си е отишла.

Стоях с ръце върху печката и се опитвах да подредя мислите си.

Нея вече я нямаше тук, поне това беше сигурно. Никакви спорове и догадки. Нея наистина я нямаше. Опразнената обстановка в къщата беше окончателна, неопровержима. Познавах добре това чувство от двата месеца между деня, когато жена ми ме остави, и запознанството с приятелката ми.

Качих се да проверя горе. Отворих вратата на дрешника. От приятелката ми нямаше и следа. Сакът и якето й бяха изчезнали. Както и ботушите й от входното антре. Нямаше съмнение, че тя си е отишла. Проверих на всички места, където е могла да остави бележка, но там нямаше нищо. Тя вероятно вече беше слязла от планината.

Не можех да приема, че е изчезнала. Още не се бях събудил докрай, но и мислите ми да бяха съвсем ясни, това — и всичко, което ми се случваше — ми се струваше напълно неразбираемо. Не можех да направя почти нищо, освен да оставя нещата да следват своя ход.

Седнах на канапето и изведнъж усетих глад. И то не какъв да е глад.

От кухнята отидох в килера с хранителните запаси и отворих бутилка червено вино. Прекалено изстудено, но пак ставаше за пиене. Върнах се в кухнята, отрязах си няколко филии хляб и обелих една ябълка. Докато чаках задушеното да се претопли, изпих три чаши вино.

Щом задушеното стана готово, се пренесох във всекидневната и седнах да вечерям, докато слушах „Перфидия“ в изпълнение на оркестъра на Пърси Фейт. След като се нахраних, изпих кафето, останало в кафеварката, и с тестето карти върху полицата над камината започнах да редя пасианс. Игра, измислена и разпространена в Англия от деветнайсети век, а по-късно наложила се заради простите си правила. Навремето един математик е изчислил, че вероятността да наредиш пасианса е едно на двайсет и пет. Опитах три пъти — без успех, разбира се. Вдигнах картите и чиниите. После допих останалото вино.

Беше станало нощ. Затворих капаците на прозорците и се излегнах на канапето, за да послушам издраскани стари плочи.

Кога ли щеше да се появи Плъха?

Ако изобщо се появеше. Все пак се беше запасил с храна и топливо за през зимата.

Но това бяха предположения. Плъха може би се беше отказал от това място и се беше върнал в града. Или се беше хванал с някоя жена. Всъщност беше възможно всичко.

А това сигурно означаваше, че съм се забъркал в голяма каша. Скоро щеше да изтече едномесечният ми срок, който сега беше точно преполовен. Няма го Плъха, няма я овцата, има го само мъжа в черния костюм, който щеше да ме завлече в своя Gotterdammerung3. Нищо че бях никой, той пак щеше да го направи. Не се и съмнявах.

В града втората седмица на октомври е най-прелестното време на годината. Ако не се беше случило всичко това, сега щях да си ям омлети и да пия уиски. Красиво време в красив сезон, вечер, когато дъждът спира, кубчета лед и барплот от масивно дърво, време, което тече бавно, леко, като малко поточе.

Докато прехвърлях всичко това наум, започнах да си представям едно друго мое „Аз“, което е на друго място, което седи в някоя кръчма с чаша уиски между дланите, безгрижно като волна птичка. Колкото повече си мислех за това, толкова повече моето друго „Аз“ ставаше истинското ми „Аз“, а тукашното ми „Аз“ се превръщаше в нещо нереално.

Тръснах глава, за да се отърся от тези мисли.

Навън нощните птици гукаха тихо.

Качих се горе и оправих леглото в малката стая, която Плъха не използваше. В дрешника при стълбището имаше старателно сгънати матрак, чаршафи и одеяла.

Обзавеждането беше съвсем същото, както в стаята на Плъха. Нощно шкафче, писалище, стол и лампа. Старовремски, но създадени във време, когато всичко се е правело удобно и трайно. Без излишен лукс.

Както можеше да се очаква, гледката от прозореца при горната табла на леглото беше към пасището. Вече не валеше и плътното покривало на облаците бе започнало да се разсейва. Имаше красива нащърбена луна, която от време на време озаряваше пасището. Прожектор, осветяващ нещо, което би могло да бъде и дъно на океан.

Пъхнах се под завивките, както бях с дрехите, и се взрях в гледката, която ту чезнеше, ту отново се появяваше. В съзнанието ми изникна блед образ на приятелката ми, която върви по злощастния завой на пътя, за да слезе сама от планината. После той изчезна, за да отстъпи място на стадото овце и на Плъха, който ги снима. Луната пак се скри зад облак и когато се показа отново, дори те се бяха стопили.

Зачетох на светлината на лампата своя „Шерлок Холмс“.

34.Находка в гаража.

По дъба пред входната врата като коледни играчки бяха накацали някакви невероятни птици, каквито не бях виждал досега и които се бяха разчуруликали. В сутрешната светлина светът грееше влажно.

Направих си препечена филия в допотопния тостер — от ония, при които трябва да обръщаш сам филията. Сложих масло в тигана и си опържих две яйца на очи, изпих две чаши гроздов сок. Без приятелката си се чувствах самотен, но ме утешаваше това, че изобщо бях в състояние да изпитвам самота. Самотата не е чак такова лошо чувство. Приличаше на застиналостта на дъба, след като птиците отлетяха.

Измих чиниите, после си изплакнах устата, за да залича вкуса на яйчен жълтък, и си мих зъбите цели пет минути. След дълго умуване реших да се обръсна. При мивката имаше почти нова тубичка крем за бръснене и самобръсначка „Жилет“. Четка и паста за зъби, сапун, лосион, дори одеколон. Десет кърпи за ръце, всяка в различен цвят, сгънати и старателно наредени на полицата. Нито прашинка по огледалото и мивката. Съвсем в стила на педантичния Плъх.

Същото важеше и за тоалетната и банята. Фугите между плочките бяха изтъркани с четка и препарат. Бяха лъскавобели, същинско произведение на изкуството. Шкафчето в тоалетната дъхтеше на джин със зелен лимон, както по скъпите заведения.

Отидох във всекидневната, за да изпуша сутрешната си цигара. В раницата ми бяха останали три пакета „Ларк“. Щом свършеха, щях да бъда принуден да не пуша. Запалих втора цигара и се замислих как ли ще се чувствам без пушене. Сутрешното слънце беше прекрасно и си беше истински разкош да седя на канапето, което ме обгръщаше като люлка. Докато се усетя, мина цял час. Часовникът отброи лениво девет часа.

Започвах да разбирам защо Плъха е подредил така къщата, защо е изтъркал фугите между плочките, защо си е изгладил ризите и се е обръснал, макар и със сигурност да не е чакал никого. Ако тук не се движиш, ще загубиш всякаква представа за времето.

Станах от канапето, кръстосах ръце и обиколих веднъж стаята, но не открих с какво да се заема. Плъха беше изчистил всичко, което подлежеше на чистене. Беше обрал дори саждите по тавана.

Реших да изляза на разходка. Времето беше страхотно. Тук-там по небето имаше няколко бели перести облака, сякаш нанесени с четка, всичко се огласяше от птичи песни.

В задната част на къщата имаше голям гараж. На земята пред старата двойна врата беше хвърлена угарка. „Севън Старс“. Този път се оказа, че е доста стара. Хартията се беше отлепила и беше оголила филтъра.

Пепелници. Бях видял в къщата само един и по него не личеше да е използван. Плъха не пушеше! Завъртях филтъра върху дланта си, после пак го хвърлих на земята.

Дръпнах тежкото резе и отворих вратата — гаражът зад нея беше огромен. През пукнатините отстрани влизаха коси слънчеви лъчи, които оставяха върху тъмната пръст успоредни черти. Миришеше на земя и на бензин.

Вътре имаше стара тойота ланд круизър. По гумите нямаше и грамче кал. Резервоарът беше почти пълен. Пъхнах ръка в процепа под светлинното табло, където Плъха винаги криеше ключовете. Както и очаквах, намерих ключа. Пъхнах го и го завъртях. Двигателят замърка веднага. Съвсем в стила на Плъха, знаеше как да държи в изправност автомобилите си. Угасих двигателя, върнах ключа на мястото му, после огледах около седалката зад волана. Нищо особено — пътни карти, кърпа, половинка шоколад. На задната седалка, необичайно мръсна за Плъха, имаше намотана тел и големи клещи. Отворих задната врата и с ръка събрах каквото имаше по седалката в дланта си, като я вдигнах към слънчевата светлина, процеждаща се през дупка от чеп отстрани. Пълнеж на възглавница. Или овча вълна. Извадих от джоба си хартиена салфетка, увих в нея каквото бях намерил и я прибрах в горния си джоб.

Не проумявах защо Плъха не е взел автомобила. Това, че той беше в гаража, означаваше, че Плъха е слязъл пеш от планината или изобщо не е тръгвал. Нещо не се връзваше. Допреди три дни вероятно е било лесно да се мине по пътя по урвата. Нима Плъха е зарязал къщата, за да си направи бивак някъде наоколо?

Озадачен, затворих вратата на гаража и излязох на пасището. Нямаше възможно разумно обяснение на такива неразумни обстоятелства.

Когато слънцето се изкачи по-високо на небето, от пасището започна да се вдига пара. Планината като че ли потъна в мъгла, навсякъде се усещаше вездесъщата миризма на трева.

Отидох по влажната трева в средата на пасището. Там лежеше изхвърлена автомобилна гума, бяла и напукана. Седнах на нея и се огледах. Оттук къщата приличаше на бяла скала, издадена край брега.

В това самотно състояние ме споходи споменът за срещите от детството ми, когато се събирахме, за да плуваме в океана. Ако тръгнехме да плуваме между два острова, понякога спирах по средата на разстоянието, за да се огледам. Това, че се намирам точно по средата между две точки, ми вдъхваше много странно чувство. Доста необичайно ми се струваше и че на сушата хората си вършат както обикновено работата. Докривяваше ми, че обществото се оправя прекрасно и без мен.

Седях там петнайсет минути, после се върнах бавно в къщата. Седнах на канапето във всекидневната и продължих да си чета „Шерлок Холмс“.

В два часа дойде Човекът овца.

35.Появата на Човека овца

Когато часовникът удари два, на вратата се почука. Първо два пъти, след това тишина, колкото да си поемеш два пъти въздух, после три пъти.

Мина известно време, докато включа, че се чука. Не ми беше хрумвало, че някой може да почука на вратата. Плъха нямаше да чука, беше си у дома. Пазачът можеше да почука, но той със сигурност нямаше да чака отговор и чак тогава да влиза. Може би беше приятелката ми… не, тя по-вероятно щеше да се промъкне през кухненската врата и да си налее чаша кафе. Не беше от хората, които ще тръгнат да чукат.

Отворих вратата — на два метра стоеше Човекът овца. Той не прояви почти никакъв интерес към вратата и кой я е отворил. Оглеждаше внимателно пощенската кутия, сякаш е рядка птица. Беше съвсем малко по-висок от нея. Има-няма, метър и половина. Сгърбен и на всичкото отгоре кривокрак.

Освен това между прага, където стоях, и земята, където стоеше той, имаше петнайсетина сантиметра и аз сякаш го гледах от прозореца на автобус. Той като че ли не обръщаше внимание на по-неизгодното си положение и продължаваше да оглежда пощенската кутия.

— Можелидавляза? — попита Човекът овца на скоропоговорка, като през цялото време гледаше настрани.

Гласът му беше ядосан.

— Заповядайте, влезте — поканих го аз.

Той се наведе и развърза непохватно връзките на планинските си обувки. По тях беше полепнал дебел пласт кал. Човекът овца взе с две ръце обувките и ги удари силно с отработено движение една в друга. По земята се посипа дъжд втвърдена кал. След това Човекът овца прояви съвършени познания за разположението в къщата, обу пантофи, отиде, шляпайки с тях, при канапето и седна.

„Страхотно, няма що“, помислих си аз.

Човекът овца носеше цяла овча кожа, която беше надянал и на главата си. По ръцете и краката беше с имитация на кожа, която тук-там бе закърпена, но костюмът беше точно по мярка за набитото му тяло. Качулката също беше от имитация на кожа, но двата рога, извили се от темето, си бяха съвсем истински. Отстрани на качулката стърчаха две плоски уши, вероятно прихванати с тел. Кожената маска, зад която беше скрита горната част на лицето, ръкавиците, и те кожени, и чорапите бяха черни. От врата до чатала имаше цип.

Върху гърдите пък имаше джоб, и той с цип, откъдето Човекът овца извади цигари „Севън Старс“ и кибрит. Захапа една от цигарите, запали я и въздъхна тежко. Аз донесох от кухнята измития пепелник.

— Пиемисе — каза Човекът овца.

Отидох надлежно в кухнята и донесох половин бутилка уиски „Фор Роузиз“ и две чаши с лед.

Той си наля от уискито върху леда, аз направих същото и двамата отпихме, без да се чукаме. Докато пиеше, Човекът овца си мърмореше нещо. Тъпият му нос беше голям за тялото и при всяка глътка въздух, която Човекът овца си поемаше, ноздрите му се издуваха зрелищно. Двете очи, надничащи иззад маската, оглеждаха трескаво стаята.

След като си изпи уискито, Човекът овца като че ли се поотпусна. Остави цигарата и разтърка с две ръце очите си под маската.

— Вълнатамивлизавочите — оплака се той.

Не знаех какво да отговоря и си замълчах.

— Дойдохтевчераследобеднали? — попита Човекът овца, като продължи още малко да си търка очите. — Наблюдавамвипрезцялотовреме. — Той замълча, за да си налее още уиски върху полуразтопения лед, и го глътна на един дъх. — Иднесследобедженатаситръгнасама.

— И това сте видели, а?

— Далисмеговиделили? Ниеяотпратихме.

— Отпратили сте я?

— Естественонадзърнахмепрезкухненскатавратаиказахмепо-добресивървиудома.

— Защо?

Човекът овца се нацупи. „Защо?“ явно не беше начин да му се задават въпроси, но още преди да съм успял да кажа още нещо, в очите му бавно проблясна друго пламъче.

— ТясевърнавхотелДелфин — обясни Човекът овца.

— Така ли каза?

— Неказанищо. НоевхотелДелфин.

— Откъде знаете?

И този път Човекът овца отказа да отговори. Сложи ръце върху коленете си и се вторачи в чашата върху масата.

— Но все пак се е върнала в хотел „Делфин“, така ли? — настоях аз.

— ЪхъхотелДелфинехубавхотел. Миришенаовце — отвърна Човекът овца.

Отново мълчание.

След като се взрях, забелязах, че руното на Човека овца е мръсно и по вълната има мазнина.

— Когато си тръгна, тя помоли ли да предадете нещо?

— Не — поклати глава Човекът овца. — Тянеказанищоиниенепитахме.

— Значи, когато сте й казали, че е по-добре да си тръгва, тя се вдигна и си отиде, без да каже и дума?

— Точнотака. Казахмейдасиходизащототяискашедаситръгне.

— Дойде тук по свое желание.

— Неевярно! — изпищя Човекът овца. — Искашедасемахненосамататябешеобъркана. Затоваяотпратихмедасивървиудома. Виеяобъркахте.

Човекът овца се изправи и стовари дясната си длан върху масата. Чашата му от уискито се плъзна на пет сантиметра.

Човекът овца застина в това положение, докато очите му малко по малко не изгубиха ревностния си блясък, после се свлече уморено на канапето.

— Виеобъркахтетазижена — повтори той, този път по-спокойно. — Изобщонеехубаво. Виенезнаетенищо. Мислитесамозасебеси.

— Нима твърдите, че тя не е трябвало да идва?

— Точнотоватвърдя. Неетрябвалодаидва. Виенемислитезанищоосвензасебеси.

Онемях от учудване, както държах върху коленете си уискито.

— Ностаналотостанало. Такаитаказанеявсичкоеприключило.

— Приключило ли?

— Виенямадавидитеникогавечетазижена.

— Защото мисля само за себе си ли?

— Точнотака. Защотомислитесамозасебеси. Простоизбяга.

Човекът овца стана и след като отиде при прозореца, го вдигна с една ръка и си пое от чистия въздух. Показа колко е силен.

— Неезледаотварятепрозорецавтакъвхубавденкатоднешния — каза той.

После обиколи набързо половината стая и спря пред библиотеката, като се взираше със скръстени ръце в гръбчетата на книгите. Отзад от костюма му стърчеше малка опашка. В това положение той приличаше на овца, застанала на задни крака.

— Търся един свой приятел — престраших се да обясня аз.

— Такали? — рече Човекът овца, като се извърна към мен, без да показва и капчица интерес.

— Живеел е тук. Допреди седмица.

— Незнаех.

Човекът овца застана пред камината и се зае да разбърква картите от полицата.

— Търся и овца със звезда на гърба — продължих да упорствам аз.

— Несъмявиждал — отговори Човекът овца.

Но си личеше, че знае нещо и за Плъха, и за овцата. Липсата на интерес беше прекалено изкуствена. Бързината, с която той отговаряше, беше прекалено съмнителна, гласът му — твърде неестествен.

Смених тактиката. Престорих се, че съм се отказал, прозинах се, взех от масата книгата си и я разлистих. Понацупен, Човекът овца се върна на канапето и ме загледа мълком как чета.

— Забавнолиедасечетекнига? — попита той.

— Хмм — отговорих аз.

Човекът овца замълча. Аз продължих да си чета, колкото за да го ядосам.

— Извинявайтечесеразвиках — прошепна Човекът овца. — Понякогаовцатавменичовекътвменсеразминаватиазставамтакъв. Несъмвлагалнищо. Освентоваговоритенещакоитосаналудничави.

— Не се притеснявайте — рекох аз.

— Жалкоченикогавеченямадавидитежената. Нониенямаменикаквавина.

— Хмм.

Извадих от раницата трите пакета „Ларкс“ и ги дадох на Човека овца. Той се стъписа.

— Благодаря. Никоганесъмпушилтазимарка. Ноневилитрябватнавас?

— Отказах ги — отвърнах аз.

— Дадобрестенаправили — кимна най-сериозно Човекът овца. — Наистинасамноговредни.

Той подреди внимателно пакетите с цигари в джоба върху ръкава си. Руното се изду на правоъгълна буца.

— На всяка цена трябва да се видя с приятеля си. Дошъл съм от много далеч, за да се срещна с него.

Човекът овца кимна.

— Същото важи и за овцата.

Човекът овца кимна.

— Но доколкото разбирам, вие не знаете нищо за тях, така ли?

Човекът овца поклати унило глава. Ушите му от изкуствена кожа се разклатиха нагоре-надолу. Този път отрицанието му бе далеч не така убедително, както преди.

— Местносттатукехубава — смени Човекът овца темата. — Красивпейзажхубавчиствъздух. Щевихареса.

— Да, хубаво е — съгласих се аз.

— Преззиматаеощепо-хубаво. Накъдетоидасеобърнешнищодругоосвенснягвсичкоезамръзнало. Всичкиживотниспятнямахора.

— Тук ли стоите през цялата зима?

— Ахам.

Не попитах нищо друго. Човекът овца си беше като животно. Тръгнеш ли да се приближаваш, отстъпваше, отдалечиш ли се, идва при теб. И понеже нямаше да ходя никъде, не се налагаше да бързам. Можех да карам и по-спокойно.

Човекът овца подръпна с лявата ръка пръстите на черната ръкавица върху дясната — един по един. Направи го няколко пъти и ръкавицата се изхлузи, оголвайки олющена почерняла ръка. Малка, но месеста, със стар белег от изгорено от долния край на палеца до средата на горната част на дланта.

Човекът овца го погледна, после обърна длан, за да погледне и нея. Същото движение, което правеше и Плъха. Но беше изключено Човекът овца да е Плъха. На ръст се различаваха с двайсетина сантиметра.

— Щепоостанетелитук? — попита Човекът овца.

— Не, тръгвам си веднага, щом открия приятеля си или овцата. Само заради тях съм дошъл.

— Зимататукекрасива — повтори Човекът овца. — Блещукащобяла. Всичкозамръзва.

Той се подсмихна, като изду огромните си ноздри. От устата му се показаха пожълтели зъби, два от предните липсваха. В ритъма на мислите му имаше нещо неравномерно и заради това ми се струваше, че цялата стая ту се разширява, ту се стеснява.

— Трябвадатръгвам — съобщи внезапно Човекът овца. — Благодарязацигарите.

Аз кимнах.

— Даноскоронамеритеприятелясиионазиовца.

— Хмм — отвърнах аз. — Съобщете ми, ако научите нещо.

Човекът овца се закашля и се запъна, беше притеснен.

— Хмдаразбирасе.

Едвам се сдържах да не се засмея. Човекът овца не умееше да лъже.

Той си сложи ръкавицата и се изправи да си ходи.

— Щесевърна. Немогадакажаколкодниследутренощесевърна. — Очите му се замъглиха. — Несенатрапвамнали?

— Бива ли да говорите така? — поклатих аз бързо глава. — При всички положения ще се радвам да ви видя отново.

— Ещесевърна — обеща Човекът овца, после затръшна вратата след себе си.

Насмалко да затисне опашката си, но тя се промуши здрава и невредима.

През пролуките в капаците върху прозорците загледах как Човекът овца стои и се взира в олющената белосана пощенска кутия, точно както когато се беше появил. След това понамести костюма върху тялото си и забърза през пасището към гората на изток. Сплесканите му уши приличаха на трамплините по плувните басейни. Човекът овца се отдалечаваше все повече и накрая се превърна в размита бяла точка, която се сля с белотата на брезите.

И след като той се скри от поглед, аз продължих да се взирам в пасището и брезовата гора. Дали Човекът овца не ми се беше привидял?

Да, на масата бяха оставени бутилка уиски и угарки от „Севън Старс“, по канапето имаше няколко вълнени влакънца. Сравних ги с власинките от задната седалка на ланд круизъра. Същите.

За да се съсредоточа, отидох в кухнята да приготвя кълцан шницел. Нарязах на ситно кромид лук и го позапържих в тигана. През това време размразих парче телешко месо, което извадих от фризера, и го накълцах. Кухнята не беше голяма, но въпреки това в нея имаше какви ли не домашни потреби и подправки.

Ако сложеха настилка на пътя, можеха да отворят ресторант в планински стил. Нямаше да бъде никак зле с отворените прозорци, с гледката на стадата и синьото небе. Семействата можеха да оставят децата да си играят с овцете, влюбените можеха да се разхождат из брезовата гора. Успехът беше в кърпа вързан.

Плъха щеше да бъде управител, а аз — готвач. Все щяхме да намерим работа и на Човека овца. Костюмът му щеше да се вписва страхотно тук, в планината. След това можеше да дойде и пазачът, за да добавим практична, земна съставка — винаги има нужда от оправен човек. И кучето. Можеше да се присъедини дори Овчия професор.

Докато бърках с дървената лъжица яйцата, прехвърлях наум тези мисли.

А приятелката ми с красивите уши — дали я бях изгубил завинаги? Тази мисъл ме потискаше, макар че Човекът овца вероятно беше прав. Трябваше да дойда сам. Не биваше да… Поклатих глава. После се върнах към ресторанта и продължих откъдето бях спрял.

Ех, да де можехме да убедим и Джи да се качи тук! Той щеше да бъде двигател на начинанието…

Докато чаках лукът да изстине, седнах при прозореца и отново погледнах към пасището.

36.Частният път на ветровете

Минаха три спокойни дни. Не се случи нищо. Човекът овца не се появи. Готвех, изяждах каквото съм сготвил, четях си книгата и щом слънцето залезеше, пиех уиски и лягах да спя.

Сутрин на пасището ставаше все по-студено. От ден на ден яркозлатистите листа на брезите се покриваха с все повече петна, а първите зимни ветрове се промушваха между спаружените клони и хълмовете, за да продължат на югоизток. Като спирах в средата на пасището, ги чувах съвсем ясно. Те мълвяха: няма връщане назад. Късата есен беше отминала.

Без движение и цигари бързо бях качил три килограма. Затова започнах да ставам в шест и да бягам на полудъга около пасището. Така смъкнах килограм-килограм и половина. Беше ми тежко без цигари, но най-близкият магазин беше на трийсетина километра и какво можех да направя? Допушеше ли ми се, си мислех за приятелката си и за ушите й. Сравнено с всичко, което бях изгубил дотук, пушенето беше дребна работа. И наистина си беше така.

Разполагах със страшно много свободно време и се хвърлих да готвя. Направих ростбиф. Размразих една сьомга и я мариновах. Потърсих по пасището треви, които да стават за ядене, и задуших находката си с настъргана суха риба тон и соев сос. Правех си кисело зеле. Приготвях и какви ли не мезета, в случай че Човекът овца се появи и поиска нещо за пиене. Но Човекът овца така и не се появи.

Прекарвах повечето следобеди в това да гледам пасището. Не след дълго започнаха да ми се привиждат разни неща. Силует, който изскочи от брезовата гора и хукна право към мен. Най-често беше Човекът овца, но се случваше да е и Плъха или приятелката ми. Друг път беше овцата със звездата върху гърба.

Накрая обаче така и не се появяваше никой. Само халите, брулещи пасището. То сякаш беше частният път на ветровете. Те препускаха по него, без изобщо да се обръщат назад, бързаха по спешна работа.

На седмия ден, откакто бях дошъл в планината, падна първият сняг. Сутринта вятърът както никога поутихна, небето беше похлупено с плътни оловносиви облаци. Снегът заваля, след като бях направил сутрешния си крос, бях се изкъпал и се разполагах за кафе и грамофонни плочи. Силен сняг. Заблъска по прозорците с батарея от тъпи удари. Вятърът се беше усилил и снегът падаше под ъгъл от трийсет градуса. Като наклонените черти по хартията за подаръци в универсалните магазини. Не след дълго бурята се развилня и всичко навън потъна в бяло. Цялата планинска верига и горите се замъглиха. Това не беше някакъв жалък снежец, какъвто понякога пада в Токио. Това си беше съвсем истински сняг, какъвто ще видите на север. Сняг, който покрива всичко и вледенява самото сърце на земята.

От снега не се виждаше нищо. Дръпнах пердето и се свих на кравай край печката, за да почета. Грамофонната плоча свърши, игличката се вдигна и всичко потъна в тишина. От вида тишина, която се спуска след смъртта на всяко живо нещо. Оставих книгата и ей така, без причина, изпитах желание да обиколя къщата. От всекидневната в кухнята, като проверих килера, банята и мазето, горе пък отворих вратата на всяка от стаите. Нямаше никой, разбира се. Само тишина, която пълзеше като олио по всеки ъгъл. Само тишина, която от стая на стая се променяше леко.

Бях съвсем сам. Вероятно по-сам, отколкото съм бил някога през живота си.

От два дни ми се пушеше до смърт, но тъй като нямах цигари, пиех на поразия уиски. Една такава зима, и накрая щях да се пропия. Не че имаше достатъчно пиене, за да извърша този подвиг. Три бутилки уиски, една бутилка бренди, дванайсет каси бира в кутийки, и толкоз. Същата мисъл явно беше хрумнала и на Плъха.

Дали съдружникът ми, бившият ми съдружник де, още се наливаше като невидял? Дали беше успял да изправи компанията на крака, да я превърне в някогашната малка фирма за преводи, както му бях предложил? Може би беше направил точно това. Но дали наистина можеше да се справи без мен, както се притесняваше той? Времето ни заедно беше приключило. Шест години заедно — и сега отново от нулата.

В ранния следобед снегът спря. Внезапно, точно както и беше завалял. Плътните облаци се разкъсаха на места като огромни стълбове светлина, запратена долу, за да поиграе по пасището. Беше великолепно.

Коравият сняг блещукаше по земята като захаросан. Втвърден на топчета, сякаш за да издържи на предизвикателството и да не се разтопи. Въпреки това, щом часовникът удари три часа, от снега не беше останало нищо. Пръстта беше наквасена с вода, мъждивото слънце беше обгърнало пасището в мека светлина. Птиците пееха, сякаш току-що са ги пуснали на свобода.

След вечеря взех от стаята на Плъха две книги, „Печене на хляб“ и романа на Конрад, после се разположих удобно на канапето във всекидневната. Някъде на една трета от страниците в романа се натъкнах на десетсантиметрова квадратна изрезка от вестник, с която Плъха си беше отбелязвал докъде е стигнал. Дата нямаше, но от цвета на хартията личеше, че вестникът е нов. Беше с местни новини: симпозиум за стареенето и обществото, който щял да се проведе в някакъв хотел в Сапоро, митинг, свикан на железопътна гара край Асахикава, лекция за кризата в Близкия изток. Нищо, което да грабне вниманието на Плъха, а и моето. От другата страна — обяви. Прозинах се, затворих книгата, отидох да претопля каквото ми беше останало от кафето.

Изведнъж си дадох сметка, че това е първият път сякаш от години, когато виждам вестник, и че цяла седмица съм бил откъснат от ставащото по света. Без радио и телевизия, без вестници, без списания. Токио можеше да е разрушен от атомна бомба, светът можеше да е обхванат от епидемия, Австралия можеше да е превзета от марсианци, а аз нямаше да знам. В ланд круизъра в гаража имаше, разбира се, радио, но аз установих, че в края на краищата не изпитвам особено желание да ходя и да го слушам. Чудо голямо, и да не знам, че се е случило нещо. Не изпитвах потребност да научавам. И без това имах достатъчно неща, за които да мисля.

Нещо не ми даваше мира. Нещо, което беше минало пред очите ми, но аз, нали съм си тъп, не съм забелязал. Въпреки това на някакво несъзнателно равнище то ми беше направило впечатление. Оставих чашата от кафето в мивката и се върнах във всекидневната. Пак погледнах изрезката от вестник. От обратната страна беше поместено това:

Върнах изрезката в книгата и се свлякох върху канапето.

И така, Плъха знаеше, че го издирвам. Въпрос: как е намерил обявата? Случайно, когато е слязъл от планината? Или е търсил нещо в течението на вестниците от няколко седмици?

И защо не се е свързал с мен? Дали вече съм се бил изнесъл от хотел „Делфин“, когато той се е натъкнал на обявата? Дали телефонът му вече не е работел?

Не. Ако е искал, Плъха все е щял да намери начин да се свърже с мен — просто не е искал. Тъй като бях отседнал в хотел „Делфин“, той е решил, че ще успея да се кача тук, значи, ако е искал да ме види, просто е трябвало да изчака или поне да остави бележка.

И така, нещата се свеждаха до следното: по една или друга причина Плъха не искаше да ме вижда. Въпреки това не ме отхвърляше. Ако не ме искаше тук, можеше да ме отпрати по най-различни начини. В края на краищата къщата си беше негова.

Докато умувах над тези две възможности, гледах как втората стрелка на часовника пъпли бавно по циферблата. Тя описа пълен кръг, а аз още не бях измислил нищо. Не проумявах какъв е центърът на всичко това.

Човекът овца знаеше нещо. Това поне беше сигурно. Някой, който беше наблюдавал появата ми на сцената, определено знаеше, че Плъха живее тук от половин година.

Всъщност поведението на Човека овца като че ли отразяваше волята на Плъха. Човекът овца беше отпратил приятелката ми, за да остана сам горе в планината. Появата му явно беше само за прикритие. Ставаше нещо странно. Това се долавяше във всичко. Щеше да се случи нещо.

Угасих осветлението, после се качих горе, легнах в леглото и погледнах луната и пасището. През една пролука между облаците надзъртаха звезди. Отворих прозореца и помирисах нощния въздух. Някъде в далечината чух през шумолящите листа вик. Странен такъв, ни на птица, ни на звяр.

Станах, отидох да потичам на пасището, взех си душ и закусих. Сутрин като сутрин. Както и предния ден, небето беше похлупено с облаци, но беше малко по-топло. Почти нямаше вероятност да завали сняг.

Облякох дънки и пуловер и отгоре яке, обух маратонки и тръгнах през пасището. Отправих се към гората на изток, където, както бях видял, се беше скрил Човекът овца, и навлязох в гъсталака. Нямаше пътека, нямаше признаци на човешки живот. От време на време се натъквах на повалена стара бреза.

Земята в гората беше равна, ако не броим дълго корито с ширина около метър, като от пресъхнал поток или изоставен окоп. Коритото лъкатушеше на километри през гората. Понякога беше хлътнало дълбоко, друг път беше плитко и бе затрупано до глезените с окапала шума.

Канавката отстъпи място на пътека по хребета, от двете страни на който имаше сухи падини. По пътеката през листата подскачаха топчести птици, които после хлътваха в гъсталака. Тук-там се червенееха диви азалии.

Вървях към час и загубих всякаква ориентация. С тази скорост едва ли някога щях да открия Човека овца. Лутах се по една суха падина, докато не чух звука на вода. Намерих реката и тръгнах надолу по течението. Ако паметта не ме подвеждаше, някъде тук трябваше да има водопад и недалеч от него беше пътят, по който се бяхме качили пеш.

След още десет минути излязох при водопада. Разплискваше се, след като се удареше в камъните в ждрелото долу, и се разтичаше на замръзнали езерца. Нямаше следа от риба, макар че няколко паднали листа описваха бавно кръгове по повърхността на езерцата. Прекосих реката, като стъпвах от камък на камък, отидох под водопада, после започнах да изкачвам хлъзгавия отсрещен бряг. Бях излязъл на пътя.

Човекът овца седеше в края на един мост и ме гледаше. Беше преметнал през рамо голяма брезентова чанта, пълна със съчки.

— Акообикалятеизтияместанищочуднодасепревърнетевпримамказамечките — каза Човекът овца. — Потияместаиманай-малкоеднатакадазнаете. Вчераследобедсенатъкнахнадиря. Аконаистинависеналагадасеразхождатенеезледасислагатекатонаснахълбоказвънче.

Човекът овца разклати звънчето, закачено на хълбока му с безопасна игла.

— Вас търсех — обясних аз, след като си поех дъх.

— Знам — рече Човекът овца. — Видяхчеметърсите.

— Защо тогава не извикахте?

— Неазавиестерешилидаметърсите. Затова се въздържах.

Човекът овца извади от джоба си цигара и я изпуши с голяма наслада. Аз седнах до него.

— Тук ли някъде живеете?

— Хмм — отвърна Човекът овца. — Нонеказвайтенаникого. Никойнезнае.

— Приятелят ми обаче знае всичко за вас.

Мълчание.

— И щом сте приятел на приятеля ми, значи и ние сме приятели, нали така?

— Сигурно — рече предпазливо Човекът овца. — Сигурносмеприятели.

— И щом сте ми приятел, няма да седнете да ме лъжете, нали? Помислете само.

— Ъъъъне — потвърди озадачен Човекът овца. Той прокара език по спечените си устни. — Немогадавикажанаистинасъжалявамченемоганонемога. Небива.

— Някой ви е предупредил да мълчите ли?

Човекът овца не отговори. Вятърът свистеше из голите дървета.

— Наоколо няма кой да ви чуе — прошепнах аз.

Човекът овца ме погледна в очите.

— Незнаетенищозанастукнали?

— Не, не знам.

— Емястотокъдетосменеекакводаемясто. Товапонебитрябвалодагознаете.

— Но нали завчера ми казахте, че местността е прекрасна.

— Занасепрекрасна — потвърди Човекът овца. — Занаснямадругомястокъдетодаживеем. Аконипрогонятоттукнямакъдедаотидем.

След тези думи Човекът овца замълча. Не пожела да каже и дума повече за това. Погледнах брезентовата му торба, напълнена със съчки.

— С това ще се топлите през зимата, а?

Човекът овца кимна мълком.

— Но аз не видях пушек.

— Засеганямаогън. Нямадаимадокатоненатрупасняг. Ноиследкатонатрупапакнямадавидитепушекаотнашияогън. Кладемогньоветепоособенначин — усмихна се той самодоволно.

— И кога тук ще натрупа сняг?

Човекът овца погледна небето, после и мен.

— Тазигодинащезавалирано. Можебиследдесетинадни.

— И след десетина дни пътят ще замръзне?

— Вероятно. Никойнесекачваиникойнеслиза. Чудесногодишновреме.

— Откога живеете тук?

— Отдавна — отговори Човекът овца. — Отмногоотдавна.

— С какво се храните?

— Сгрудкисфилизиядкиптицисрибкитеирацитекоитоуспявамдахвана.

— Не ви ли е студено.

— Преззимататрябвадаестудено?

— Ако имате нужда от нещо, с удоволствие ще ви услужа с каквото ми се намира.

— Благодарясеганямамнуждаотнищо.

Най-неочаквано Човекът овца стана и се отправи по посока на пасището. Аз също станах и поех след него.

— Защо се криете тук, горе?

— Аковикажащемисесмеете — отвърна Човекът овца.

— Не, няма да ви се смея, заклевам се — обещах аз.

Не си представях какво толкова смешно ще ми съобщи.

— Инямадакажетенаникогонали?

— Няма да кажа на никого.

— Неискахдаходянавойна.

Няколко минути вървяхме, без да изричаме и дума.

— Война с кого? — попитах аз.

— Незнам — рече припряно Човекът овца. — Ноазнеискахдаходя. Зарадитовасъмиовца. Овцакоятосистоикъдетойемястототукгоре.

— От Джунитаки-чо ли сте?

— Ъхънонеказвайтенаникого.

— Няма — повторих аз. — Градът не ви ли харесва?

— Градъттамдолули?

— Да.

— Изобщонемихаресва. Гъмжиотвойници — пак отвърна задъхано Човекът овца. — Виеоткъдесте?

— От Токио.

— Чувалилистезавойната?

— Не, не съм.

При тези думи Човекът овца, изглежда, загуби всякакъв интерес към мен. Мълча, докато не излязохме в началото на пасището.

— Ще се отбиете ли в къщата? — попитах аз Човека овца.

— Трябвадасеподготвязазимата — рече той. — Наистинаимаммногоработа. Можебидругияпът.

— Бих искал да се срещна с приятеля си — казах аз. — Следващата седмица трябва на всяка цена да го видя по един въпрос.

Човекът овца поклати унило глава. Ушите му замърдаха нагоре-надолу.

— Съжалявамнокактовечеказахнезависиотнас.

— Е, ако е възможно, все пак предайте.

— Хмм — рече Човекът овца.

— Благодаря много — казах аз.

Обърнах се и понечих да тръгна.

— Акоизлизатедасеразхождате — провикна се Човекът овца, преди да се отдалечи, — сепостарайтеданезабравятезвънчето.

След като той се скри както предния път в гората на изток, аз поех право към къщата. Между нас се простираше зимно тъмното безмълвно зелено пасище.

Онзи следобед опекох хляб. Оказа се, че готварската книга „Печене на хляб“ на Плъха е написана доста смислено. Върху корицата се казваше: „Щом можете да четете, значи можете да печете и хляб.“ Не беше преувеличение. Къщата се изпълни с миризмата на хляб, от което цялата стана някак си топла. Като за първи опит хлябът беше и вкусен. В кухнята имаше колкото искаш брашно и мая, щеше да ми стигне за цялата зима, ако се наложеше да остана тук. И толкова много ориз и спагети, че чак не ми се мислеше.

Вечерях хляб, салата, шунка с яйца и за десерт компот от праскови.

На другата сутрин сварих ориз и си направих пилаф от консерва сьомга, водорасли и гъби.

Обядвах сладкиш с извара от фризера и силен чай с мляко.

За следобедна закуска си устроих гощавка с бадемов сладолед с ликьор „Коантро“ отгоре.

За вечеря — печено пиле и консервирана супа „Камбъл“.

Отново трупах килограми.

В ранния следобед на деветия ден, докато разглеждах библиотеката, забелязах книга, която май беше четена наскоро. Само по нея нямаше прах и гръбчето й беше по-напред, отколкото на другите.

Взех я и седнах на креслото, за да я прелистя. „Наследството на паназиатизма“. Военновременно издание. Хартията беше евтина и смърдеше, докато разлиствах страниците. Както би могло да се очаква от военновременно издание — съдържанието ужасно едностранчиво. И страшно скучно — прозяваш се на всяка трета страница. По някои страници имаше задраскани думи. Нямаше и ред за Инцидента от 26 февруари.

Към края на книгата беше пъхнат бял лист от бележник. След пожълтелите страници той ми се стори едва ли не чудо. С него беше отбелязано приложението на книгата отдясно. Списък с имената, рождените дати и постоянните адреси на всички привърженици на така наречения паназиатизъм, знайни и незнайни. Прегледах го от горе на долу, някъде по средата беше Шефа. Същият „обсебен от овцата“ Шеф, заради когото бях доведен тук. Постоянният му адрес: Хокайдо — Джунитаки-чо.

Замаян, оставих книгата върху коленете си. Думите дори не изникваха в главата ми. Сякаш някой или нещо ме бе ударило с все сила отзад.

Как изобщо беше възможно да не се досетя? Би трябвало да ми хрумне веднага. В мига, в който бях научил, че Шефа е с бедно селско потекло и е от Хокайдо, би трябвало да проверя. Колкото и умело да беше заличил Шефа името си, все имаше начин да засека фактите. Секретарят с черния костюм със сигурност щеше да поразпита, ако го бях помолил.

Или не, може би не.

Поклатих глава.

Беше изключено той да не провери. Не беше чак толкова непредпазлив. Щеше да провери всеки възможен ъгъл, бил той сложен, или не. Точно както беше проучил мен.

Значи вече знаеше нещо.

Това беше неоспоримо. Но пак беше хвърлил толкова усилия да ме убеди, или по-точно — да ме изнуди да дойда тук. Защо? Ако трябваше да се направи нещо, той определено беше в по-добро положение да го направи, и то с лекота. А ако по една или друга причина аз трябваше да се превърна в пионка, защо той не ми каза още в самото начало името на мястото?

Ядосах се, докато се опитвах да разсея объркването си. Това все повече се превръщаше в гротескна комедия на неуспехите, на мен обаче не ми беше смешно. Какво знаеше Плъха? И понеже стана дума за това, какво знаеше мъжът в черния костюм? А аз се бях озовал в епицентъра, без да имам и най-малка представа за какво става въпрос. Бях много далеч от истината, все не уцелвах. Това, разбира се, можеше да се каже и за целия ми живот. Тук, струва ми се, не можех да виня никого. И все пак какво им даваше право да се държат така с мен? Използваха ме, мачкаха ме, изстискваха ме.

Бях готов да се махна от тая проклета планина, но това, кой знае защо, не ми носеше удовлетворение. Бях затънал прекалено дълбоко. Идеше ми да крещя, идеше ми да се разплача, но за какво? Много, много преди този миг би трябвало да има нещо, за което да си струва да плача.

Отидох в кухнята и извадих бутилката уиски. Не се сещах какво друго да правя, освен да пия.

37.Неща, които огледалото показва, неща, които огледалото не показва

Сутринта на десетия ден реших да забравя всичко. Вече бях забравил какво трябва да забравя.

По средата на сутрешния ми крос отново заваля сняг. Този път тъмен сняг, лепкава, мокра суграшица на ръба да се превърне в снежинки. За разлика от първия пухкав сняг този беше отвратителен. Полепваше по тялото ми. Съкратих кроса, прибрах се в къщата и пуснах водата, за да се напълни ваната. Щом беше достатъчно топла, се потопих пред печката, но пак не успях да се стопля. В мен се беше просмукал влажен студ. Не можех да сгъна пръстите си, ушите ми горяха и бяха като чупливи, сякаш всеки момент щяха да паднат. Усещах цялата си кожа като евтина наквасена хартия.

Половинчасовата вана и горещият чай с бренди най-после върнаха тялото ми към обичайното му състояние, макар че още два часа от време на време ме втрисаше. Такава, значи, била зимата в планината.

Снегът валя чак до вечерта и покри с бяло цялото пасище. Спря едва когато нощта загърна света в тъмнина и отново като мъгла се спусна дълбока тишина. Тишина, която, каквото и да правех, не успявах да разсея. Пуснах грамофона така, че да повтаря плочата, и слушах двайсет и шест пъти „Бяла Коледа“.

Снегът не се задържа задълго. Както беше предсказал Човекът овца, засега земята нямаше да замръзне. Следващият ден — тринайсетият ми тук — беше ясен и светъл. Блудното слънце изгря и превърна пасището в пъстра черга от сняг, който блещукаше по него. Преспите по покрива с фронтони започнаха да се плъзгат в нещо, което обещаваше да се превърне в айсберг, и падаха с изнервящ трясък на земята. Пред прозорците капеше разтопил се сняг. Всичко проблясваше. Грееше всяка капчица, закрепила се по върха на всяко листо на дъба.

Бръкнах в джобовете си и застанал на прозореца, загледах навън. Тези неща се разгръщаха напълно встрани от мен. Несвързани с живота ми — несвързани с ничий живот — всичко отминаваше. Снегът падаше, снегът се топеше.

Реших да почистя малко къщата под съпровода на капещия и падащ сняг. Заради него бях хванат като в капан, а тялото ми се нуждаеше да прави нещо, пък и не бях ли гост в чужда къща? Никога не съм възразявал да готвя и чистя.

Все пак чистенето на голяма къща се оказа много по-тежко, отколкото си бях представял. В сравнение с него беше по-лесно да тичаш петнайсетина километра. Избърсах прахта по всеки ъгъл и ниша, после минах с голямата прахосмукачка дървения под. Измих го с мокър парцал, след това застанах на четири крака и го лъснах. Останах почти без дъх, но нали бях отказал цигарите, бързо си го върнах. Нямаше и следа от ужасните хрипове и усещането, че на гърлото ми е заседнала буца.

Отидох в кухнята да изпия чаша студен гроздов сок и още преди обяд привърших с каквото ми беше останало да чистя. Отворих капаците на прозорците и току-що лъснатите подове заблестяха. Имаше нещо прекрасно, някаква тъга в тежкия мирис на пръст, примесен с миризмата на политура.

Изпрах парцалите, с които бях лъснал пода, после сложих на печката тенджера вода — да кипне. За спагетите, към които добавих хайвер от треска, големи количества масло, бяло вино и соев сос. Страхотен обяд под съпровода на кълвач, който почукваше в близката гора.

Излапах набързо спагетите, измих съдовете и отново се заех да чистя. Измих ваната и мивката, почистих тоалетната, лъснах мебелите. Благодарение на Плъха нищо не беше кой знае колко мръсно и беше достатъчно и едно пръсване с политурата. После извадих дълъг маркуч и изплакнах прозорците и капаците. Така цялата къща се освежи. След като измих прозорците, вече бях приключил с чистенето. Прекарах двата часа до вечерта в това да слушам грамофонни плочи.

Тръгнах към стаята на Плъха, за да взема друга книга, и забелязах огледалото в цял ръст в долния край на стълбището. Бях го пропуснал, а то беше мръсно. Избърсах го с кърпа, но колкото и да го търках и да го миех с препарат, то пак си беше мръсно. Не проумявах как така Плъха го е оставил в този му вид. Домъкнах цяла кофа топла вода и затърках огледалото с найлонова четка, за да смъкна втвърдената мръсотия. Огледалото беше толкова прашно, че водата в кофата стана черна.

От рамката с дърворезба разбрах, че то е антика и вероятно струва доста, затова внимавах да не го търкам прекалено разпалено.

Огледалото отразяваше образа ми от глава до пети, без изкривявания, почти съвършено. Стоях там и се гледах. Нищо ново. Аз си бях аз с обичайното изражение, в което нямаше нищо особено. Но образът ми беше излишно остър. Не виждах сплескания си от огледалото огледален образ. Онова, което виждах, не бях аз, обратното, сякаш бях отражение на огледалото и този мой сплескан образ виждаше истинското ми „Аз“. Вдигнах дясна ръка пред лицето си и си избърсах устата. Моят „Аз“ в огледалото направи същите движения. Но може би аз просто повтарях онова, което правеше „Аз“-ът ми върху огледалото. Не можех да бъда сигурен, че по своя воля съм си избърсал устата.

Складирах думите „по своя воля“ в архивите на главата си и се ощипах с лява ръка по ухото. „Аз“-ът ми върху огледалото направи съвсем същото. Явно и той като мен беше складирал думите „по своя воля“ в архивите на главата си.

Отказах се и зарязах огледалото. Той също го заряза.

На дванайсетия ден за трети път заваля сняг. Валеше още когато се събудих. Ужасно тих сняг, този път нито твърд, нито лепкаво мокър. Сипеше се бавно, на пируети от небето и се топеше още преди да се задържи. Спокоен сняг, от който ти се иска да затвориш леко очи.

Извадих от склада старата китара и след като с доста усилия я настроих, се опитах да изкарам някои стари парчета. Упражнявах се заедно с „Пар авион“ на Бени Гудман и скоро стана обяд. Направих си сандвич с дебели резени шунка върху домашно приготвения си хляб, който вече бе корав като камък, и отворих една кутийка бира. След още половин час упражняване с китарата кой друг да се появи, ако не Човекът овца.

— Акопречаситръгвам — каза Човекът овца през отворената входна врата.

— Не, изобщо не пречите. Тъкмо вече ми ставаше скучно — отвърнах аз и оставих китарата на пода.

Както и предния път, Човекът овца изтръска калта по обувките си, после влезе. Тялото му сякаш беше запълнило дебелия овчи костюм. Човекът овца седна на канапето отсреща и след като отпусна ръка върху страничната облегалка, се сгуши.

— Снегът ще се задържи ли? — попитах аз.

— Ощене — отговори Човекът овца. — Имаснягкойтосезадържаиснягкойтонесезадържа. Тозиеотнезадържащиясесняг.

— Хмм.

— Задържащиятсеснягщепаднедругатаседмица.

— Една бира?

— Благодаря. Новсъщностпредпочитамбренди.

Отидох в кухнята, налях му от брендито, взех за себе си една бира и отнесох всичко това заедно с един сандвич със сирене във всекидневната.

— Свирехтенакитара — отбеляза заинтригуван Човекът овца. — Иниеобичамемузика. Нонемогадасвирянаникакъвинструмент.

— Аз също не мога. Не съм свирил от десетина години.

— Налиняматенищопротивдамиизсвиритенещо?

Не исках да го огорчавам, затова му изсвирих мелодията на „Пар авион“, като импровизирах тук-там, после обърках тактовете и се отказах.

— Добърсте — заяви съвсем сериозно Човекът овца. — Сигурносепечелидобреакосвиришнанякакъвинструмент.

— Ако си добър. Но ако искаш да станеш добър, трябва да си тренираш слуха. А щом си създадеш трениран слух, се потискаш от начина, по който свириш.

— Вижти — каза Човекът овца.

Той отпиваше изискано малки глътки от коняка, а аз пиех бирата направо от кутийката.

— Неуспяхдапредаммолбатави — рече Човекът овца.

Кимнах.

— Дойдохсамодавигокажа.

Хвърлих един поглед към календара върху стената. До крайния срок оставаха само три дни, датата беше отбелязана с червено. Но какво значение имаше това сега?

— Нещата се промениха — подхванах. — Аз съм много, ама много ядосан. Никога през живота си не съм бил толкова ядосан.

Човекът овца продължи да седи с чашата в ръка и не каза нищо.

Хванах китарата за грифа и я ударих с все сила в тухлите на камината. Заедно с трясъка се чу какофония, която издадоха струните. Човекът овца изхвърча с треперещи уши от канапето.

— В правото си съм да се ядосвам — заявих аз по-скоро на себе си.

Е, наистина бях в правото си.

— Неприятномиеченеуспяхдапомогна. Ноивиемеразберете. Ниенаистинавихаресваме.

Двамата стояхме там. Погледнахме снега. Снегът беше пухкав като перушина, посипала се от разкъсан облак.

Отидох да си взема от кухнята още една бира. Всеки път, когато минавах покрай стълбището, се натъквах на огледалото. Другото ми „Аз“ явно също беше тръгнало за бира. Погледнахме се в лицето и въздъхнахме. Живеехме в два различни свята, а пак мислехме за едни и същи неща. Точно като Граучо и Харпо в „Патешка супа“.

Всекидневната зад мен се отразяваше в огледалото. Или може би всекидневната зад него. Всекидневната зад мен и всекидневната зад него бяха една и съща всекидневна. Същото канапе, същият килим, същият часовник, картина, библиотека, всичко си беше същото. Не особено неуютна за всекидневна, макар че вкусът, с който беше обзаведена, не бе от най-безупречните. И въпреки това имаше нещо различно. Или просто имах чувството, че нещо е различно.

Грабнах поредната синя „Льовенбрау“ и както я държах, на връщане към всекидневната погледнах още веднъж всекидневната върху огледалото, след това погледнах и всекидневната. Човекът овца седеше на канапето и гледаше лениво снега.

Извърнах се към Човека овца върху огледалото. Но върху огледалото нямаше никакъв Човек овца. Във всекидневната нямаше никого, имаше само празно канапе. В огледалния свят бях сам. Прониза ме ужас.

— Изглеждатеблед — отбеляза Човекът овца.

Свлякох се на канапето и без да казвам нищо, отворих бирата и отпих.

— Сигурностенастинали. Аконестесвикнализиматапотиякраищащевисесторитежка. Иевлажно. Днессилегнетерано.

— А, не — казах аз. — Днес няма да спя. Ще чакам тук приятеля си.

— Знаетечещедойдеднесли?

— Знам — потвърдих аз. — До десет часа довечера ще бъде тук.

Човекът овца ме погледна. Очите, надзъртащи иззад маската, бяха безизразни в буквалния смисъл на думата.

— Довечера си събирам багажа, утре заминавам. Ако го видите, му кажете. Но не мисля, че е необходимо.

Човекът овца кимна с разбиране.

— Съссигурностщесечувствамсамотенщомситръгнете. Носигурнонеможетеданесиотидете. Междудруготомогалидавзематозисандвичсъссирене?

— Разбира се.

Човекът овца уви сандвича в хартиена салфетка и го пъхна в джоба си, после си сложи ръкавиците.

— Даносесрещнемотново — рече ми на тръгване.

— На всяка цена ще се срещнем.

Човекът овца се отправи през пасището на изток. Накрая булото на снега го погълна. След това всичко потъна в тишина.

Налях в чашата на Човека овца три пръста бренди и го изпих на един дъх. Гърлото ми пламна, малко по малко пламна и стомахът ми, но след трийсет секунди тялото ми престана да трепери. Само тиктакането на часовника с кутия, което продължи да блъска вътре в главата ми.

Може би наистина имах нужда от малко сън.

Свалих отгоре едно одеяло и заспах на канапето. Чувствах се напълно изтощен, като дете, лутало се три дни из гората. Затворих очи и след миг съм се унесъл.

Сънувах ужасен сън. Сън, прекалено ужасен, че да си го спомням.

38.Така отминава времето

Мракът пропълзя през ухото ми като масло. Някой се опитваше да счупи с огромен чук замръзналото кълбо на земята. Чукът удари земята точно осем пъти. Но земята не се счупи. Само се понапука.

Осем часът, осем вечерта.

Събудих се и тръснах глава. Тялото ми беше изтръпнало, болеше ме глава. Дали някой не ме беше сложил заедно с натрошен лед в шейкър за коктейли и не ме беше разтръскал като луд?

Няма нищо по-лошо от това да се събудиш в непрогледен мрак. Все едно да се върнеш назад и да изживееш живота отначало. Когато отворих за пръв път очи, сякаш живеех чужд живот. След страшно много време това започна да се припокрива със собствения ми живот. Странно застъпване: моят живот като живота на друг. Беше невероятно, че човек като мен изобщо живее.

Отидох на мивката в кухнята и си наплисках лицето с вода, после изпих набързо две чаши. Водата беше студена, на лед, а лицето ми пак пламтеше. Отново седнах на канапето сред мрака и тишината и започнах да събирам малко по малко парчетата от живота си. Не успявах да схвана много от нещата, но това поне беше моят живот. Завърнах се бавно при себе си. Трудно е да обясня какво е да отидеш там, а и със сигурност ще подложа на изпитание интереса ви.

Имах чувството, че някой ме наблюдава, ала не обърнах никакво внимание. Изпитваш такова чувство, когато си сам в голяма стая.

Замислих се за клетките. Както каза бившата ми жена, в крайна сметка всяка твоя клетка е изгубена. Изгубена дори за самия теб. Притиснах длан до бузата си. Лицето, което усети дланта ми, не беше моето лице, така ми се стори. Беше лицето на друг, приело формата на моето лице. Но не си припомнях подробностите. Всичко: имена, усещания, места, се разтвори и беше погълнато от мрака.

В тъмното часовникът удари осем и половина. Снегът беше спрял, но небето още бе покрито с плътни облаци. Никъде никаква светлинка. Лежах дълго, заровен в канапето, с пръсти в устата. Не виждах ръката си. Газовата печка беше изключена, затова в стаята беше студено. Свит на кълбо под одеялото, гледах невиждащо навън. Бях се сгушил на дъното на дълбок кладенец.

Времето. Частиците на мрака образуваха върху ретината ми тайнствени шарки. Шарки, които се разпадаха беззвучно, колкото да бъдат заменени от нови шарки. Мракът, единствен мракът мърдаше като живак в неподвижно пространство.

Спрях мислите си и оставих времето да отминава. Нека времето ме отнесе. Да ме отнесе там, където един нов мрак образува още по-нови шарки.

Часовникът удари девет. След като заглъхна и деветият удар, се приплъзна тишина, която зае мястото му.

— Мога ли да си кажа репликите? — попита Плъха.

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

39.Обитаващи мрака

— Нямам нищо против — отвърнах аз.

— Дойдох един час преди уреченото време — рече Плъха така, сякаш се извиняваше.

— Не се притеснявай. Както виждаш, не правя нищо.

Плъха се засмя тихо. Стоеше зад мен. Сякаш бяхме с гръб един към друг.

— Както преди години — рече Плъха.

— Вероятно така и няма да можем да си поприказваме откровено, ако не разполагаме с време — отбелязах аз.

— Със сигурност май е така — усмихна се той.

Дори в непрогледния мрак, черен като японски лак, макар и да седяхме с гръб един към друг, аз усетих, че се усмихва. Можеш да разбереш много неща и по най-дребната промяна във въздуха. Навремето бяхме приятели. Много отдавна, въпреки че почти не помнех кога.

— Нали някой е казал: „Най-добър е приятелят, с когото убиваш времето?“

— Каза го ти, нали?

— Шесто чувство, остро както винаги. Прав си.

Въздъхнах.

— Но този път, при всички тези събития, шестото ми чувство мълчи. Мълчи така, че чак се притеснявам. Въпреки множеството намеци, които всички ми давате.

— Неминуемо е. Справи се по-добре от повечето.

Замълчахме. Плъха като че ли си гледаше ръката.

— Накарах те да преживееш какво ли не, нали? — допълни той. — Бях голям гадняр. Но нямаше друг начин. Няма друг, на когото мога да разчитам. Както ти писах в онези писма.

— Точно това искам да те питам. Защото не мога да приема всичко просто така.

— Разбира се, че не можеш — потвърди Плъха, — освен ако не изясня някои неща. Но нека първо пийнем по бира.

Той ме спря още преди да съм се изправил.

— Аз ще донеса — рече ми. — В края на краищата къщата е моя.

Чух как Плъха отива уверено в пълния мрак в кухнята и вади от хладилника няколко бири — през цялото време отварях и затварях очи. Мракът в стаята беше с оттенък, който почти не се различаваше от мрака, когато затворех очи.

Плъха се върна с бирата, която остави на масата. Намерих опипом една от кутийките, отворих я и изпих половината.

— Ако не я виждаш, не прилича на бира — рекох.

— Извинявай, но се налага да е тъмно.

Докато пиехме бирата, не казахме нищо.

— Е — подхвана Плъха, като се прокашля.

Върнах празната кутийка на масата и продължих да лежа неподвижно, увит в одеялото. Чаках Плъха да каже нещо, но думи не последваха. Чувах само как той разтръсква кутийката, за да провери колко бира е останала. Стар негов навик.

— Е — повтори той. После допи бирата на един дъх и сложи с кух звук кутийката върху масата. — Първо нека започнем с това защо съм дошъл тук. Нали нямаш нищо против?

Не му отговорих. Плъха продължи:

— Баща ми купи къщата, когато бях на пет години. Не знам защо е хвърлил толкова усилия, за да купи имот тук, горе. Вероятно се е спазарил добре с военните от американската армия. Както виждаш, мястото е страшно неудобно, дотук можеш да се добереш само през лятото, падне ли сняг, пътят става непроходим. Окупационните сили са смятали да поправят пътя и да сложат тук радар или нещо такова, но явно са се отказали заради времето и големите разходи. Градът е беден, не може да си позволи да оправи пътя. Не им е по джоба дори да го постегнат. Заради това имотът не върши работа и отдавна е забравен.

— А Овчия професор? Дали не иска да се върне да живее тук?

— Овчия професор живее в спомените си. Няма дом, където да се върне да живее.

— Сигурно е така.

— Пийни още бира — предложи Плъха.

— Засега ми стига — отказах аз.

Печката не работеше и бях премръзнал до кости. Плъха отвори още една бира и започна да си я пие сам.

— Баща ми обикна имота, пооправи за своя сметка пътя, потегна къщата. Струва ми се, че вложи доста пари. Благодарение на това, стига да имаш кола, можеш да си живееш преспокойно тук, поне през лятото. Отопление, тоалетна с течаща вода, душ, телефон, електрически генератор в случай на повреди. Направо не проумявам как Овчия професор е живял преди това тук.

Плъха издаде звук, който не беше нито оригване, нито въздишка.

— Докато навърших петнайсет години, идвах тук всяко лято. Заедно с майка, татко, сестра ми и прислужницата, която вършеше къщната работа. Сега, като се замисля, това вероятно са били най-хубавите години в живота ми. Давахме под аренда пасището на града — всъщност го даваме и досега — и щом започнеше лятото, всичко наоколо се запълваше с градските овце. Накъдето се обърнеш, овце. Затова спомените ми за лятото винаги са свързани с овце. След това семейството почти не стъпваше тук. Купихме друга вила по-наблизо, пък и сестра ми се омъжи. Вече не се смятах за част от семейството, фирмата на баща ми изживяваше тежки времена, а и ставаха какви ли не неща. При всички положения имотът беше зарязан. За последен път съм идвал тук преди единайсет години. Дойдох сам. За един месец.

Плъха замълча за миг, сякаш си спомняше.

— Тъжен ли беше? — попитах аз.

— Аз тъжен? Я не ме разсмивай. Стига да беше възможно, щях да остана за постоянно тук. Но нямаше как да стане. Все пак къщата е на баща ми. Няма да дочакаш да направя тази услуга на стареца.

— А сега?

— Сега е същото — отвърна Плъха. — Все повтарях, че това е последното място, където искам да се върна. Но когато видях снимката в хотел „Делфин“, ми се прииска да го видя още веднъж. От сантиментални подбуди. Дори ти изпадаш понякога в такива настроения, нали?

— Да — потвърдих.

Аз също се разнежих.

— Точно тогава научих за Овчия професор. За овцата мечта със звездата върху гърба. Доколкото разбирам, и ти знаеш за тях?

— Да.

— Накратко казано — продължи Плъха, — научих за тях и побързах да се кача с намерението да прекарам цялата зима тук. Не можех да устоя на подтика. Баща ми вече не ме вълнуваше. Стегнах си багажа и дойдох. Сякаш нещо ме теглеше насам.

— И тогава ли се натъкна на овцата?

— Да — отвърна Плъха.

— Трудно ми е да говоря за онова, което се случи после — рече Плъха. Взе втората празна кутийка от бира и я смачка. — Може би искаш да ме питаш нещо? Вече знаеш доста от нещата, които има да се знаят, нали?

— Добре, но ако нямаш нищо против, нека не започваме от началото.

— Давай.

— Ти вече си мъртъв, нали?

Не знам колко време му трябваше, за да отговори. Може би няколко секунди, може би… Плъха мълча дълго. Устата ми отвътре беше пресъхнала.

— Така е — каза накрая. — Мъртъв съм.

40.Плъха, който е навил часовника

— Обесих се на една греда в кухнята — рече той. — Човекът овца ме погреба до гаража. Изобщо не боли да умреш, ако се притесняваш от такива неща. Но това наистина едва ли е от значение.

— Кога?

— Една седмица преди да дойдеш.

— Значи ти си навил часовника, нали?

Плъха се засмя.

— По дяволите, на това му се вика загадка. Последното, най-последното нещо, което направих през трийсетгодишния си живот, беше да навия часовника. За какво му е на човек, който се кани да мре, да навива часовник? Няма логика.

Плъха замълча и всичко потъна в тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника. Снегът поглъщаше всички други звуци. Бяхме като двама корабокрушенци в открития Космос.

— Ами ако…

— Спри — прекъсна ме Плъха. — Вече няма „ако“. Знаеш го, нали?

Поклатих глава. Не, не го знаех.

— Ако беше дошъл една седмица по-рано, пак щях да съм умрял. Сигурно можехме да се срещнем при по-топли и радостни обстоятелства. Но е все тая. Пак щеше да се наложи да умра. В противен случай нещата само щяха да се усложнят. Вероятно не ми се е искало да се нагърбвам с такова бреме.

— Та защо се наложи да умреш?

Чу се как той потрива длани.

— Не ми се говори много за това. Ще прозвучи така, сякаш се оправдавам. А няма нищо по-неуместно от мъртвец, който се защитава, не мислиш ли?

— Но ако не ми кажеш, така и няма да разбера.

— Пийни още бира.

— Студено ми е — казах аз.

— Не е чак толкова студено.

Отворих с разтреперани ръце още една бира и отпих. И след като отпих, наистина ми се стори, че не е толкова студено.

— Добре, но обещай, че няма да казваш на никого.

— И да кажа на някого, кой ще ми повярва?

— Прав си — засмя се Плъха. — Съмнявам се някой да повярва. Налудничаво си е.

Часовникът би девет и половина.

— Имаш ли нещо против да спра часовника? — попита Плъха. — Вдига много шум.

— Както искаш. Часовникът си е твой.

Плъха се изправи, отвори вратичката на часовника с кутия и сграбчи махалото. Изчезнаха всички звуци, цялото време.

— Ето какво се случи — подхвана пак Плъха. — Умрях заедно с овцата вътре в мен. Изчаках я да заспи, после завързах на гредата в кухнята едно въже и се обесих. Тая гадина нямаше време да избяга.

— Наистина ли се налагаше да стигаш толкова далеч?

— Да. Налагаше се да стигна толкова далеч. Ако бях изчакал още малко, овцата щеше да има пълна власт над мен. Това беше последната възможност.

Плъха пак потри ръце.

— Исках да се видя с теб, когато бях самият аз, когато ги нямаше тези усложнения. Самият аз с моите си спомени и слабости. Затова ти пратих снимката, тя беше нещо като шифър. Мислех, че ако случайно снимката те насочи насам, накрая аз ще бъда спасен.

— И беше ли спасен?

— Да, бях — промълви тихо Плъха.

— Ключовото понятие тук е „слабост“ — обясни той. — Всичко започва оттам. Разбираш ли накъде бия?

— Хората са слаби.

— Като правило — съгласи се Плъха и щракна два пъти с пръсти. — Но и всички обобщения да събереш, пак няма да стигнеш доникъде. Сега ти говоря за нещо, което е много лично. Слабостта е нещо, което се разлага в тялото. Като гангрена. Чувствам го още от времето, преди да навърша двайсет. И заради това винаги съм бил на тръни. Има нещо вътре в теб, което през цялото време се разлага, и ти го усещаш. Разбираш ли какво е?

Продължих да мълча, увит в одеялото.

— Вероятно не — допълни Плъха. — Това в теб го няма. Но при всички положения е слабост. Слабостта е същото, както наследственото заболяване. Колкото и да го разбираш, не можеш да направиш нищо, за да се излекуваш. Няма да се махне с едно плясване на ръце. Става все по-страшно и страшно.

— Слабост за какво?

— За всичко. Нравствена слабост, слабост на съзнанието, после я има слабостта на самото битие.

Аз се засмях. Този път смехът се чу.

— Започваш да говориш така и няма човек по белия свят, който да не е слаб.

— Стига с тия обобщения. Вече ти казах. Съвсем естествено, разбира се от само себе си, че всеки си има слабостите. Но истинската слабост се среща точно толкова рядко, както и истинската сила. Ти не познаваш слабостта, която постоянно те тегли надолу към мрака. Не знаеш, че има такова нещо по белия свят. Обобщенията ти не обхващат всичко.

Не можех да кажа нищо.

— Точно заради това напуснах града. Не исках другите да виждат как пропадам все повече. Докато пътувах сам по непознати земи, поне нямаше да създавам проблеми на никого. И накрая… — Известно време Плъха мълча. — Накрая именно заради тази слабост не можех да избягам от призрака на овцата. Самият аз не можех да направя нищо. Дори ти да се беше появил по онова време, вероятно пак нямаше да мога да направя нищо. Щеше да бъде същото, и да бях решил да сляза от планината. Накрая сигурно пак щях да се върна. Ето какво е слабостта.

— Какво искаше от теб овцата?

— Всичко. Абсолютно всичко. Моето тяло, моята памет, моята слабост, моите противоречия… Ето към какво всъщност се домогва овцата. Тая гадина има какви ли не пипала. Пъха ги като сламки в ушите и носа ти и те изсмуква, докато не пресъхнеш. Дори сега ме побиват тръпки.

— В замяна на какво?

— В замяна на неща, които са прекалено добри за такива като мен. Не че овцата си направи труда да ми покаже нещо в истинския му вид. Единственото, което видях, беше само малко парче от тортата. И… — Плъха замълча отново. — И това беше достатъчно, за да се хвана. В по-голяма степен, отколкото ми се иска да призная. Не е нещо, което мога да обясня с думи. Прилича на… прилича на нажежена до червено пещ, разтопяваща всичко, до което се докосне. Невероятно красиво нещо, направо да полудееш. А е зло, от което ти се изправя косата. Дадеш ли му тялото си, губиш всичко. Съзнание, ценности, чувства, болка, всичко. Оставаш без тях. Ако трябва да го оприлича на нещо, то това е на динамо, което в една самотна точка във всемира проявява жизнената сила в корена на живота.

— Но ти си успял да го отхвърлиш.

— Да. Всичко беше погребано заедно с тялото ми. Остава да направя само едно последно нещо, за да го видя погребано завинаги.

— Едно последно нещо ли?

— Едно последно нещо. Именно това ще те помоля да направиш. Но нека сега не говорим за него.

И двамата отпихме от бирата. Вече ми беше по-топло.

— Кървавата киста действа малко като бич, нали? — попитах аз. — С нея овцата манипулира човека, който я е приютил.

— Именно. Образува ли се тя, няма отърване от овцата.

— И какво е целял Шефа, когато е правел каквото е правел?

— Той полудя. Явно не е издържал на горещината на нажежената до червено пещ. Овцата го използва, за да изгради базата на върховната си власт. Точно заради това е влязла в него. С една дума, той й е бил за еднократна употреба. В края на краищата като мислител беше кръгла нула.

— Значи, след като Шефа е умрял, си бил белязан да поемеш тази база на властта.

— Опасявам се, че да.

— И след това какво е трябвало да стане?

— Трябваше да се появи царството на пълната понятийна анархия. Схема, където всички противоположности трябваше да се разпаднат и да образуват единна цялост. С мен и овцата в центъра.

— И защо си я отхвърлил?

Времето се провлачи до смърт. И над това мъртво време тихо се сипеше сняг.

— Предполагам, че съм се чувствал привързан към своята слабост. И към своята болка и страдания. Към лятната светлина, към мириса на вятъра, към звука на цикадите — защо да се извинявам, задето обичам тези неща. Същото е и с това да изпия по една бира с теб… — Плъха не се доизказа. — Не знам защо.

Какво можех да кажа.

— По един или друг начин сме създали от едни и същи съставки две напълно различни неща — продължи Плъха. — Вярваш ли, че светът става по-добър?

— Кой знае какъв става, дали по-добър, или по-лош?

Плъха се засмя.

— Честна дума, в света на обобщенията ти щеше да бъдеш imperius rex.

— Без овца.

— Със сигурност без овца. — Плъха изгълта наведнъж третата бира, после хвърли с тъп звук празната кутийка на пода. — При първа възможност слез от планината. Докато не те е затрупал снегът. Само това оставаше — да прекараш цялата зима тук. След още четири-пет дни ще започнат да се трупат преспи и знаеш ли, наистина не е никак лесно да слизаш по заледени планински пътища.

— А ти какво ще правиш оттук нататък?

Плъха нададе в тъмното хубав, весел смях.

— За мен няма „оттук нататък“. Със зимата се стопявам. Колко дълго ще продължи това, зависи от зимата. Не знам. Но една зима си е една зима. Радвам се, че те видях. Е, по-хубаво щеше да бъде да се срещнем на по-светло и топло място.

— Джи ти праща поздрави.

— Поздрави го и ти от мен, чу ли?

— Видях се и с нея.

— Как е тя?

— Добре. Още работи в същата фирма.

— Значи не се е омъжила?

— Не. Искаше да чуе от теб дали всичко е приключило.

— Да — потвърди Плъха, — както знаеш. Дори и да не можех сам да му сложа край, пак е приключило. Животът ми беше безсмислен. Ако заимствам от твоите достопочтени обобщения, това означава, че животът на всички е безсмислен. Прав ли съм?

— Така да бъде — отвърнах аз. — Само още два последни въпроса.

— Добре.

— Първо, за нашия Човек овца.

— Човекът овца е свястно момче.

— Но Човекът овца, онзи, който идваше тук, беше ти, нали?

Плъха завъртя два-три пъти главата си и вратът му изпука.

— Да. Приех неговия вид. Значи си се досетил, а?

— Някъде по средата — потвърдих аз. — Но дотогава нямах представа.

— Ако трябва да бъда пределно откровен, ме изненада, когато счупи китарата. За пръв път те виждах толкова ядосан и нещо повече, това беше първата китара, която някога съм купувал. Евтина, но все пак…

— Извинявай. Просто се опитвах да те разтърся, за да се разкриеш.

— Не се притеснявай. И бездруго, ако дойда утре, няма да е останало нищо — каза хладно Плъха. — Другият ти въпрос е за приятелката ти, нали?

— Да.

Плъха мълча дълго. Чувах го как потрива ръце и въздиша.

— Не исках да се занимавам с нея. Тя беше допълнителен фактор, който не бях предвидил.

— Допълнителен фактор ли?

— Ъхъ. Мислех да се съберем само свои хора. А тя ни се натресе. Не биваше да допускаме да се забърква. Както знаеш много добре, момичето притежава изумителни способности. Но не се предвиждаше да идва тук. Мястото надхвърля дори нейните способности.

— Какво стана с нея?

— Добре е. Много добре — отвърна Плъха. — С тази малка подробност, че вече няма да откриваш в нея нищо привлекателно. Тъжно, но факт.

— Защо?

— Всичко привлекателно е изчезнало. Изпарило се е. Каквото и да е притежавала, него вече го няма.

Не намерих сили да кажа нищо.

— Знам какво ти е — продължи Плъха. — Но рано или късно то неминуемо щеше да изчезне. Аз и ти, тези момичета с тяхното нещо, всички все някога си отиваме.

Замислих се над думите му.

— Аз ще вървя — каза Плъха. — Време е. Но ние ще се срещнем отново, просто го знам.

— Със сигурност — отвърнах аз.

— За предпочитане на по-светло място, може би през лятото — продължи Плъха. — Но засега една последна молба. Искам утре в девет сутринта да навиеш часовника с кутията, после да свържеш кабелите отзад. Свържи зеления кабел със зеления кабел и червения кабел с червения кабел. После в девет и половина се махай оттук и слез от планината. Точно в дванайсет имам среща с един тип. Разбра ли?

— Можеш да разчиташ на мен.

— Радвам се, че те видях.

За миг между нас настана мълчание.

— Довиждане — каза Плъха.

— До скоро — отвърнах аз.

Все така омотан в одеялото, затворих очи и заслушах. Плъха затътрузи крака, после вратата се отвори. В стаята влезе леден въздух. Не вятър, а бавно проникващ пронизителен студ.

Плъха застана за миг на отворената врата. Май гледаше нещо, не пейзажа отвън, не стаята вътре, не мен, нещо съвсем друго. Дръжката на вратата, върха на обувката си, нещо. После вратата се затръшна с щракване и сякаш се затвори и вратата на времето.

След това настъпи пълна тишина. Не остана нищо, освен тишина.

41.Зелени кабели и червени кабели, замръзнали чайки

След като Плъха изчезна, из къщата плъзна непоносим студ. Опитах се да повърна, но не излезе нищо, освен стонове и застоял дъх.

Качих се горе, съблякох пуловера и се сгуших под завивките. Ту ме втрисаше, ту пламвах. С всяка вълна стаята се разширяваше и се свиваше. Одеялото и бельото ми бяха наквасени с пот, която се втвърди на студена, стягаща кожа.

— В девет навий часовника — прошепна някой в ухото ми. — Зеления кабел със зеления кабел… червения кабел с червения кабел… до девет и половина се махай оттук.

— Несепритеснявай — казва ми Човекът овца. — Всичкощеминедобре.

Клетките се обновяват — заявява бившата ми жена.

Тя държи в дясната си ръка бял дантелен комбинезон.

Главата ми ще се пръсне.

Червения кабел с червения кабел… зеления кабел със зеления кабел…

— Не разбираш нищо, нали? — обвинява ме приятелката ми.

— Не, не разбирам нищо.

Чува се звукът на вълни. Тежки зимни вълни. Оловносиво море, изпъстрено с бели зайчета. Замръзнали чайки.

Аз съм в тясната изложбена зала на аквариума. С изложени редици китови полови членове. Горещо и задушно е. Я някой да отвори прозореца.

Някой отваря прозореца. Вледеняващ студ. Писъци на чайки, остри пронизителни гласове, разкъсващи плътта ми.

— Помниш ли името на котарака си?

— Хери — отговарям аз.

— Не, не е Хери — възразява шофьорът. — Името вече е променено. Имената се менят през цялото време. Обзалагам се, че не помниш дори своето име.

Вледеняващ студ. И чайки, прекалено много чайки.

— Посредствеността изминава дълъг, труден път — казва мъжът в черния костюм. — Зелен кабел през червен кабел, червен кабел през зелен кабел.

— Чувалилистезавойната? — пита Човекът овца.

Оркестърът на Бени Гудман свири „Пар авион“. Чарли Крисчън изкарва дълго соло. На главата е с мек кремав цилиндър.

42.Завръщане на злощастния завой

Пееха птици.

Между процепите по капаците на прозорците на ивици се лееше слънчева светлина. Часовникът ми на пода показваше седем и трийсет и пет. Одеялото и ризата ми бяха мокри, сякаш са топени в кофа с вода.

Още бях замаян, но вече не ме тресеше. Светът отвън беше заснежен пейзаж. Пасището блещукаше положително сребърно на новата утринна светлина. Лицето ми беше бледо, за една нощ страните ми бяха хлътнали. Покрих лицето си с пяна за бръснене, три пъти повече от необходимото, и продължих да се бръсна целеустремено. После отидох и изпиках кофа и половина урина.

Бях толкова изтощен от пикаенето, че се свлякох на креслото и седях на него петнайсет минути. Птиците продължаваха да пеят. Снегът беше започнал да се топи и да капе от стрехите. От време на време в дъното се чуваше остро скърцане.

Беше почти осем и половина, когато станах. Изпих две чаши гроздов сок, изядох цяла ябълка. После извадих от мазето бутилка вино, голям шоколад и още две ябълки.

Приготвих си багажа. Стаята прие покрусен вид. Всичко приключваше.

След като си погледнах ръчния часовник, в девет часа вдигнах трите топуза на тежкия часовник с кутия. После го обърнах и свързах четирите кабела отзад. Зеления кабел със зеления кабел, червения кабел с червения кабел.

Те се подаваха през четири дупки, направени отзад с бормашина. Едните горе, другите долу. Кабелите бяха прихванати със скоби от същата тел, която бях видял в джипа. Върнах часовника с кутия на мястото му, после отидох при огледалото и се сбогувах със себе си.

— Дано всичко мине добре — казах аз.

— Дано всичко мине добре — отвърна другият.

Прекосих пасището по средата, по същия път, откъдето бях дошъл. Снегът под краката ми пукаше. Пасището приличаше на сребърно вулканично езеро. Нито една следа от стъпки. Само моите, които, след като се обърнах, образуваха пъртина назад към къщата. Следите ми криволичеха из цялото място. Не е лесно да вървиш по права линия.

Оттук, от толкова далеч, къщата приличаше едва ли не на живо същество. Сгърбена и свита, тя се гънеше, за да се изтръска от снега по покрива с фронтоните. От него се плъзна преспа, която се свлече с глух тътен на земята.

Продължих да вървя по пасището. През безкрайната брезова гора, по моста, покрай основата на коничния връх, по злощастния завой на пътя.

Снегът по завоя на пътя като по чудо не се беше вледенил. Въпреки това бях сигурен, че колкото и внимателно да стъпвам, ще бъда повлечен на дъното на отвесната урва. Беше истинско усилие дори да продължа да вървя, докато се промъкна по тази огъната козирка, залепен за ронещата се скала. Изпотих се под мишниците. Редовен детски кошмар.

Отдясно бяха низините. И те бяха покрити със сняг, а точно по средата проблясваше река Джунитаки. Стори ми се, че чувам как потокът свирука в далечината. Всъщност беше великолепно.

Поех си въздух и метнах на рамо раницата, после заслизах по полегатия наклон. На следващия завой беше спрял чисто нов джип. Пред джипа — секретарят в черния костюм на Шефа.

43.Срещата в дванайсет часа

— Чакам ви — каза мъжът в черния костюм. — Макар и само от двайсет минути.

— Откъде знаехте?

— Мястото? Или времето?

— Времето — отвърнах аз и свалих раницата.

— Благодарение на какво според вас съм станал секретар на Шефа? Благодарение на бдителността си ли? На коефициента на интелигентност? На тактичността? Не. Аз съм секретар на Шефа благодарение на по-особените си способности. Благодарение на шестото си чувство. Струва ми се, че вие бихте го нарекли така.

Беше в бежово яке, ски клин и зелени очила марка „Рей Бан“.

— Ние с Шефа имахме много допирни точки. Неща, които надхвърлят здравия разум, логиката и нравствеността.

— Защо в минало време?

— Шефа почина преди една седмица. Направихме хубаво погребение. Сега цял Токио умува кой ще бъде наследникът. Цялата посредствена пасмина се е разтичала като луда.

Аз въздъхнах. Мъжът извади от джоба на якето сребърна табакера, взе от нея цигара и я запали.

— Вие ще пушите ли?

— Не, благодаря — отвърнах аз.

— Но трябва да отбележа, че си свършихте работата. Направихте много повече, отколкото очаквах. Да ви призная, изненадахте ме. В началото си мислех, че вероятно ще се наложи да ви помагам и да ви насочвам, ако се объркате. А вие сам открихте Овчия професор и това вече наистина си е гениален проблясък. Май ще ми се прииска да си помислите дали да не работите за мен.

— Значи сте знаели за това място още от самото начало?

— Естествено. Вие за кого ме мислите?

— В такъв случай мога ли да попитам нещо?

— Разбира се — отвърна мъжът, който беше в прекрасно настроение. — Но не се разпростирайте.

— Защо не ми казахте още от самото начало?

— Исках да изминете спонтанно, по своя воля целия този път. И да го примамите да излезе от леговището си.

— От леговището си ли?

— От душевното си леговище. Когато овцата се засели в някого, той временно е като зашеметен и преминава в отстъпление. Както например може да ви зашемети снаряд. Вашата роля беше да го убедите да излезе от това състояние. Но за да ви се довери той, вие не трябваше да знаете нищо, както си и беше. Съвсем просто, нали?

— Да.

— Посееш ли веднъж семената, и всичко става просто. Трудното беше да създам програмата. В края на краищата компютрите не могат да предвидят грешките, допускани от човека. Но стига за черната работа. Всъщност несравнимо удоволствие е да видиш, че създадената с толкова усилия програма работи като по часовник.

Аз свих рамене.

— Е, нашето преследване на дивата овца е към края си — продължи мъжът. — Благодарение на моите изчисления и на вашата невинност. Сега той е точно там, където исках да бъде. Нали?

— Така изглежда — отвърнах аз. — Чака ви горе. Каза, че сте имали среща точно в дванайсет часа.

Двамата с мъжа си погледнахме едновременно часовниците. Единайсет без двайсет.

— Е, аз да вървя — рече мъжът. — Не бива да го карам да чака. Ако искате, можете да слезете с джипа. А, да, ето ви възнаграждението.

Мъжът бръкна в джоба си и ми подаде чек. Аз го прибрах, без да го поглеждам.

— Няма ли да го проверите?

— Не мисля, че се налага.

Мъжът се засмя, видимо развеселен.

— Беше удоволствие да работя с вас. А, между другото, закрих фирмата на съдружника ви. Жалко. Даваше надежди. Рекламната индустрия има бляскаво бъдеще. Препоръчвам ви да си опитате сам силите в нея.

— Вие сте луд — казах аз.

— Очаквам да се срещнем отново — отвърна мъжът.

И тръгна пеш нагоре към планината.

— Хери е добре — каза шофьорът, докато караше надолу. — Стана красив и угоен.

Седях до него. Не беше мъжът, който караше чудовищната лимузина. Разказа ми надълго и нашироко за погребението на Шефа и как се грижат за Хери, но аз почти не го слушах.

Беше единайсет и половина, когато джипът спря пред гарата. В града цареше мъртвешко спокойствие. Ако не броим мъжа, който ринеше снега на площадчето, и проскубаното куче, което беше седнало наблизо и въртеше опашка.

— Благодаря — казах аз на шофьора.

— За нищо — рече ми той. — Между другото, опитахте ли да звъннете по телефона на Бога?

— Не, не ми остана време.

— Откакто Шефа почина, нещо не мога да се свържа. Какво според вас се е случило?

— Вероятно просто е зает — предположих аз.

— Може би — съгласи се шофьорът. — Е, и умната.

— Довиждане — пожелах му аз.

Имаше влак, който потегляше точно в дванайсет. На перона нямаше жива душа. С мен във влака пътуваха четирима души. Въпреки това ми олекна, когато след толкова време отново видях хора. Така или иначе се бях завърнал в земята на живите. Колкото и скучен и посредствен да беше светът.

Дадоха сигнал, че влакът потегля, докато ядях шоколада. После, щом звъненето спря и влакът се разклати, готов за път, се чу далечен взрив. Вдигнах прозореца чак догоре и подадох глава. След броени мигове екна втори взрив. Влакът потегли. След три минути над коничния връх бавно започна да се издига пушек.

Гледах го, докато влакът зави надясно и пушекът се скри от очите ми.