Преследване на дива овца

25.Пътуването приключва в киносалон.

През целия полет приятелката ми седя до прозореца и гледа надолу към пейзажа. Аз седях до нея и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. През цялото време — нито едно облаче, самолетът се плъзгаше по сянката си върху земята. Или, по-точно, понеже ние бяхме вътре в самолета, нашите сенки също присъстваха в сянката на самолета, препуснал над планини и поля. Което означаваше, че и ние сме се отпечатали върху земята.

— Онзи човек наистина ми беше симпатичен — каза гаджето ми, след като си изпи портокаловия сок.

— Кой човек?

— Шофьорът.

— Хмм — отвърнах аз, — на мен също ми беше симпатичен.

— И какво страхотно име — Хери.

— Определено. Страхотно име. С него котаракът вероятно ще се чувства по-добре, отколкото се е чувствал някога с мен.

— Не котаракът, а Хери.

— Добре де, Хери.

— Защо за толкова време не си му дал име?

— Защо ли наистина? — учудих се и аз. — После запалих със запалката с овцата една цигара. — Вероятно просто не обичам имена. Не виждам какво лошо има в това да ме наричаш „ти“ или аз да те наричам „теб“ или нас — „нас“, и тях — „тях“.

— Хм — каза тя. — Но на мен думата „ние“ не ми харесва. Сякаш е от ледниковия период.

— От ледниковия период ли?

— Звучи като „Ние отиваме на юг“ или „Ние сме на лов за мамути“, или…

Когато излязохме от летище „Читозе“, беше по-студено, отколкото очаквахме. Аз облякох над тениската памучна риза, а приятелката ми — плетено елече над блузата. По тези земи есента беше дошла цял месец по-рано, отколкото в Токио.

— Не се предполагаше да се озовем в ледниковия период, нали? — попита тя, докато пътувахме с автобуса към Сапоро. — Ти ходиш на лов за мамути, аз гледам децата.

— Определено звучи примамливо — отбелязах аз.

След малко приятелката ми заспа, оставяйки ме да гледам през прозореца на автобуса безкрайното шествие на гъстата гора от двете страни на пътя.

Първото, което направихме, след като пристигнахме в града, беше да влезем в едно кафене.

— Дай още отсега да определим основните насоки — подканих аз. — Ще се наложи да се разделим. Аз ще тръгна да търся мястото, където е направена снимката. А ти ще издирваш овцата. Така спестяваме време.

— Много прагматично.

— Ако всичко върви добре — поправих я аз. — При всички положения ти можеш да се заемеш с най-големите овцевъдни стопанства на Хокайдо и да проучиш породите овце. Може би ще откриеш всичко, каквото ти трябва, в някоя държавна служба или местна библиотека.

— Обичам библиотеките — заяви гаджето ми.

— Радвам се.

— Още отсега ли да започна?

Аз си погледнах часовника. Три и половина.

— Не, вече става късно. Ще започнем от утре. Днес ще караме по-спокойно, ще намерим къде да отседнем, ще вечеряме, ще се изкъпем и ще се наспим.

— С удоволствие бих гледала някой филм — вметна тя.

— Филм ли?

— Какво ще правим с цялото това време, което спестихме със самолета?

— Права си — съгласих се аз.

И така, влязохме в първото кино, което ни се изпречи пред очите.

Оказа се, че ще гледаме два филма, криминале и нещо окултно. В киното нямаше почти никого. От цяла вечност не бях виждал толкова празно кино. Колкото да минава времето, преброих хората в салона. Осем заедно с нас. Във филмите имаше повече герои.

А самите филми бяха пълни с ужасии. Бяха от вида, при който ти иде да се обърнеш кръгом и да си излезеш веднага след ревящия лъв на „Метро Голдуин Майър“ Направо не проумявам как изобщо е възможно още да има такива филми.

Първо ни пуснаха окултния. Дяволът, който живее във влажната, усойна изба на градската църква и манипулира нещата чрез малодушния свещеник, превзема града. Истинският въпрос обаче беше за какво изобщо му е притрябвало да го превзема тоя град. Той си беше доста окаян — няколко улици, заобиколени от ниви.

Въпреки това дяволът беше като обсебен от града и изпадна в ярост, когато последното момиченце отказа да се покори на властта му. А щом се вбеси, тялото му затрепери като тресящо се зелено желе. Да ви призная, имаше нещо трогателно в тази ярост.

Застаряващият мъж пред нас хъркаше, та се късаше. Най-вдясно някакви се натискаха като луди. Зад нас някой се изпърдя мощно. Толкова мощно, че застаряващият мъж спря да хърка за миг. Две гимназистки се изкикотиха.

Инстинктивно се сетих за Хери. И чак когато се сетих за него, осъзнах, че всъщност сме напуснали Токио и сега сме в Сапоро.

Странна работа.

Някъде посред тези мисли съм заспал. Срещнах насън зеления дявол, но този път той изобщо не беше трогателен. Само мълчеше, а аз наблюдавах машинациите му.

През това време филмът бе свършил, запалиха осветлението и аз се събудих. Всички в салона се прозяваха като по заповед. Аз отскочих до бюфета и купих сладолед за двамата. Беше на камък, явно бе останал от миналото лято.

— През цялото време ли спа?

— Ъхъ — потвърдих аз. — Как беше?

— Доста интересно. Накрая целият град се взриви.

— Ау!

В киносалона цареше мъртвешка тишина. По-скоро всичко около нас беше обгърнато от мъртвешка тишина. Нещо, което не се среща често.

— Я кажи, нямаш ли чувството, че тялото ти сякаш се пренася някъде? — попита приятелката ми.

След като го спомена, наистина изпитах такова чувство. Тя ме хвана за ръката.

— Хайде да постоим така. Страх ме е.

— Добре.

— Ако не стоим така, можем да се пренесем някъде другаде. На някакво шантаво място.

Когато в киносалона отново стана тъмно и започнаха предстоящите атракции, аз отместих косата й встрани и я целунах по ухото.

— Всичко е наред. Не се страхувай.

— Вероятно си прав — прошепна приятелката ми. — Може би трябваше все пак да се качим на превозно средство с име.

През следващия час и половина, от началото до края на филма стояхме в тъмното в това състояние на тих унес. През цялото време тя беше отпуснала глава върху рамото ми. То се затопли и се навлажни от дъха й.

Излязохме от киното и след като я прегърнах, тръгнахме по осветените от лампите улици. Чувствахме се по-близки от всякога. Суетнята на минувачите ни вдъхваше спокойствие: горе на небето мъждукаха бледи звезди.

— Да не сме сбъркали града? — попита приятелката ми.

Аз погледнах нагоре към небето. Полярната звезда си беше където трябваше да бъде, но кой знае защо приличаше на фалшива Полярна звезда. Прекалено голяма, прекалено ярка.

— Странно — казах аз.

— Имам чувството, че нещо не е наред — сподели приятелката ми.

— Така е, когато попаднеш в нов град. Тялото ти не може да свикне веднага.

— Но след известно време свикваш, нали?

— След два-три дни ще се чувстваш добре — обещах аз.

Щом се уморихме да се разхождаме, влязохме в първия ресторант, който видяхме, пихме наливна бира и поръчахме сьомга и картофи. Бяхме тръгнали напосоки и бяхме извадили късмет. Бирата наистина беше пивка, а храната — много вкусна.

— Е, какво ще кажеш, дали да не си изберем къде ще отседнем? — попитах аз след кафето.

— Вече си представям мястото — отвърна гаджето ми.

— Как изглежда?

— Все едно. Намери списък на хотелите и ми чети поред имената.

Помолих един от сервитьорите да донесе „Жълти страници“ и зачетох имената в раздела „Хотели, къщи за гости“. След четирийсет имена приятелката ми ме спря.

— Ето го.

— Кой?

— Последния, който прочете.

— Хотел „Делфин“ — казах аз.

— Ето там ще отседнем.

— За пръв път го чувам.

— Но аз не си представям да отседнем другаде.

Пак се зачетох в указателя, след това набрах номера на хотел „Делфин“. Вдигна мъж с неясен глас, който обясни, че разполагали с двойни и с единични стаи. Попитах имат ли други освен двойните и единичните. Не, нямали. Имали само двойни и единични. Объркан, направих резервация за двойна стая. Цената: четирийсет на сто по-малко, отколкото бях очаквал.

Хотел „Делфин“ се намираше на три пресечки западно и на една пресечка южно от киното, където бяхме ходили. Беше малък и напълно незабележим. Незабележимостта му беше метафизична. Нямаше неонова реклама, нямаше и надпис, нямаше дори истински вход. До остъклената врата, която приличаше на служебен заден вход, имаше медна табелка, на която пишеше ХОТЕЛ „ДЕЛФИН“. Нямаше дори картинка на делфин.

Сградата беше пететажна, но преспокойно можеше да е и грамадна кибритена кутия, обърната на една страна. Не беше кой знае колко стара, но въпреки това бе изумително занемарена. Вероятно са я построили такава — занемарена.

Това беше нашият хотел „Делфин“.

Но приятелката ми явно се влюби в него още в мига, в който го видя.

— Хотелът не е лош, нали? — попита тя.

— Не е лош ли? — повторих аз сопнато думите й.

— Уютен, без излишен лукс.

— Без излишен лукс — казах и аз. — Сигурен съм, че под „лукс“ разбираш чисти чаршафи, мивка, която не тече, климатик, който работи, сравнително мека тоалетна хартия, нов сапун и пердета, които да те предпазват от слънчев удар.

— Винаги гледаш на нещата откъм лошата им страна — засмя се приятелката ми. — Така и така не сме дошли като туристи.

След като отворих вратата, видях, че фоайето е по-просторно от очакваното. В средата имаше канапета и голям цветен телевизор — даваха игра, в която се решаваше кръстословица. Не се виждаше жива душа.

От двете страни на входната врата имаше големи декоративни растения в саксии с посърнали, почти кафяви листа. Застанах на прага и започнах да оглеждам всичко. Фоайето всъщност не бе така просторно, както ми се беше сторило в началото. Изглеждаше голямо, защото в него нямаше почти никакви мебели. Канапета, часовник с кутия и огледало. Нищо друго.

Отидох да огледам часовника и огледалото. И двата бяха подарък — спомен от едно или друго събитие. Часовникът изоставаше със седем минути, в огледалото главата ми изглеждаше изкривена върху тялото.

Канапетата бяха почти толкова запуснати, както и самият хотел. Килимът беше в непривлекателно оранжево, от типа оранжево, който ще получите, ако оставите някоя избеляла черга една седмица на дъжда, а после я хвърлите в мазето, докато не хване мухъл. Това беше оранжево от първите дни на „Техниколор“.

След като се взрях, видях, че на едно от креслата като изсушена риба се е проснал плешивеещ застаряващ мъж, който беше заспал на него. В началото си помислих, че е мъртъв, но носът му помръдна. В горния край на носа се виждаха вдлъбнатинки от очила, ала самите очила ги нямаше наоколо. Което означаваше, че мъжът не е заспал, докато е гледал телевизия. Нямаше логика.

Застанах при рецепцията и надзърнах от другата страна на плота. Там нямаше никого. Приятелката ми натисна звънеца. Той прокънтя из цялото фоайе.

Изчакахме трийсет секунди, но не получихме отговор. Мъжът на креслото не се и помръдна.

Приятелката ми натисна още веднъж звънеца.

Сега вече мъжът на креслото промърмори. Така, сякаш се укоряваше. После отвори очи и ни погледна невиждащо.

Тя натисна звънеца трети път — вече по-сериозно.

Мъжът скочи и се втурна през фоайето. Промуши се покрай мен и отиде зад плота на рецепцията. Беше администраторът.

— Какъв ужас — каза той. — Наистина какъв ужас. Да заспя, докато съм ви чакал.

— Извинявайте, че ви събудихме — казах аз.

— Не се притеснявайте — отвърна администраторът.

Извади регистрационна карта и химикалка. Горният край на кутрето и на средния пръст на лявата му ръка липсваше.

Написах върху картата името си, но после размислих, смачках я и я пъхнах в джоба си. Взех друга карта и на нея вече написах фалшиво име и адрес. Най-обикновено име и адрес, които обаче ставаха за измислени набързо име и адрес. Срещу графата „професия“ посочих, че съм брокер на недвижими имоти.

Администраторът взе очилата с целулоидни рамки и дебели стъкла, които беше оставил при телефона, и се взря напрегнато в регистрационната карта.

— Сугинами, Токио… на 29 години, брокер на недвижими имоти.

Извадих от джоба си хартиена салфетка и избърсах мастилото по пръстите си.

— В командировка ли сте тук? — попита администраторът.

— В нещо като командировка — отвърнах аз.

— За колко дни?

— За един месец — казах му.

— За един месец ли? — Той ме погледна така, сякаш виждаше празен бял лист за рисуване. — Ще останете цял месец?

— Има ли нещо лошо в това?

— Не, няма нищо лошо, но, хм, бихме искали да ни се плаща за три дни напред.

Оставих на пода платнения сак, преброих двайсет банкноти от по десет хиляди йени и ги сложих върху плота на рецепцията.

— Имам още, ако тези не достигат — обясних.

Администраторът взе банкнотите с трите пръста на лявата си ръка и ги преброи с дясната. После издаде касова бележка.

— Каква стая предпочитате?

— Ако е възможно, ъглова, далеч от асансьора.

Мъжът се обърна и присви очи срещу дъската с ключовете. След дълго суетене избра стая 406. Почти всички ключове си бяха по местата. Този хотел „Делфин“ беше самото въплъщение на успеха.

Нямаше такива глезотии като пиколо, затова си отнесохме сами саковете до асансьора. Както се изрази приятелката ми, никакъв излишен лукс. Асансьорът трепереше като голямо псе с болни бели дробове.

— За по-дълъг престой нищо не може да се сравнява с малкия хотел с основни удобства.

„Малък хотел с основни удобства“ — звучеше добре. Сякаш беше взето от раздела „Пътешествия“ в дамски моден журнал: „След дълъг път не ви трябва друго, освен малък хотел с основни удобства.“

Въпреки това първото, което направих, след като отворих вратата на малката ни хотелска стая с основни удобства, беше да грабна чехъла, за да размажа една хлебарка, която пъплеше по рамката на прозореца. После вдигнах два срамни косъма, които бяха паднали при долния край на леглото, и ги хвърлих в кошчето. За мен беше ново изживяване да видя хлебарка в Хокайдо. През това време приятелката ми пусна ваната да се пълни. Повярвайте, кранът беше от най-шумните.

— Казвах ти аз, трябваше да отседнем в по-добър хотел — изкрещях й, след като отворих вратата на банята. — Имаме предостатъчно пари.

— Не става въпрос за пари. Издирването на овцата започва оттук. И недей да спориш, трябва да тръгнем оттук.

Изтегнах се на леглото и изпуших една цигара, после включих телевизора и защраках каналите, накрая го изключих. Единственото прилично нещо тук беше рецепцията. Водата в банята спря да тече и оттам полетяха дрехите на гаджето ми, последвани от звука на ръчния душ.

Раздалечих завесите на прозорците и погледнах към мрачната менажерия от сгради, точно толкова неразбираеми, както и нашият хотел „Делфин“. Макар и вече да беше девет часът, виждах зад малкото осветени прозорци хора, които работеха усърдно. Не можех да разбера какво точно правят, но никой не изглеждаше особено щастлив. В техните очи, разбира се, и аз сигурно изглеждах малко умърлушен.

Пак дръпнах завесите и след като се върнах на леглото, се претърколих на твърдите като асфалт колосани чаршафи и се замислих за бившата си жена. Замислих се за мъжа, с когото тя живееше сега. Знаех почти всичко, което имаше да се знае за него. В края на краищата навремето ми е бил приятел, то оставаше да не знам! На двайсет и седем години. Не много известен джаз китарист, но достатъчно добър, доколкото може да е добър един не много познат джаз китарист. Не беше лошо момче. Но не притежаваше стил. Мяташе се ту между Кени Бъръл и Би Би Кинг, ту между Дари Кориуел и Джим Хол.

Направо не проумявах защо бившата ми жена се вдигна и избра него. Да, хората все се различават по едно или друго. Но единственото, по което той ме превъзхождаше, беше, че знаеше да свири на китара, а единственото, по което го превъзхождах аз, бе, че знаех да мия чинии. Повечето китаристи не могат да мият чинии. Ще си съсипят пръстите и тогава вече край на всичко.

После се усетих, че мисля как съм правил секс с бившата си жена. Опитах се по подразбиране да преброя колко пъти сме правили секс за четири години брачен живот. В най-добрия случай се получаваше някакво приблизително число, а какъв е смисълът от приблизителните числа? Жалко, че не съм си водил дневник. Или поне не съм си отбелязвал в тефтерчето. Тогава щях да имам точно число. Точните числа придават на нещата усещането за реалност.

Бившата ми жена си водеше точна сметка за секса. Не че попълваше дневник. Още от първата година си записваше в една тетрадка точната дата на цикъла си и включваше и секса като допълнителен ориентир. Тетрадките бяха общо осем на брой и тя ги държеше всичките в заключено чекмедже заедно с важни документи и снимки. Не ги показваше на никого. Единственото, което знам, е, че си е отбелязвала и секса. Нямам представа какво и колко е писала. И сега, след като вече не сме заедно, вероятно няма да разбера никога.

— Ако умра — ми каза тя, — изгори тетрадките. Залей ги с бензин и ги подпали, докато станат на пепел, а после ги закопай. Няма да ти простя никога, ако остане и една-единствена дума.

— Но нали аз съм мъжът, който спи с теб. Познавам тялото ти едва ли не сантиметър по сантиметър. От какво толкова те е срам чак сега?

— Клетките в тялото се обновяват всеки месец. Дори в този миг — обясни тя и сложи пред очите ми кокалеста длан. — Почти всичко, което смяташ, че знаеш за мен, не е нищо повече от спомени.

Ако не броим месеца и малко отгоре преди развода ни, тази жена беше невероятно подредена в мисленето си. Гледаше напълно реалистично на живота си. А това ще рече, че никоя врата, която веднъж е била затворена, не се отваряше отново, нито пък имаше врата, която по правило да се оставя отворена.

Сега единственото, което знам за нея, са спомените. И тези спомени избледняват все повече и повече в далечината като сложени на погрешно място клетки. Дали всичко се свеждаше до биологията?

26.На сцената излиза Овчия професор

На другата сутрин се събудихме в осем, облякохме се набързо, слязохме с асансьора и отидохме да закусим в съседното кафене. Не, в хотел „Делфин“ нямаше кафене.

— Както казах и вчера, ще се разделим — напомних аз и подадох на приятелката си копие от снимката с овцете. — Ще използвам планината отзад, дано ни отведе на мястото, което търсим. А ти издири местата, където отглеждат овце. Знаеш какво да правиш. Добре дошла е всяка следа, всичко, колкото и дребно да е то. Все е за предпочитане пред това да претърсваме слепешката педя по педя целия остров Хокайдо.

— Спокойно. Остави на мен.

— Добре, довечера ще се видим в хотела.

— Стига си се притеснявал толкова, де — рече тя, докато си слагаше слънчевите очила. — Фасулско е, ще намерим овцата.

То се знае, че изобщо не беше фасулско. Никога не става така. Отидох до Териториалната туристическа служба, обиколих най-различни туристически информационни бюра и агенции, поразпитах в Сдружението на планинарите. Като цяло проверих всички места, свързани по един или друг начин с туризма и планините. Никой не помнеше да е виждал някога планината върху фотографията.

— Изглежда доста обикновена — казваха всички. — Пък и на снимката се вижда само част от нея.

Скъсах се да обикалям и това, общо взето, беше всичко, което открих — че ще бъде трудно планината да се разпознае, при положение че не се открояваше нищо и че се виждаше само част от нея.

Влязох в една книжарница и купих „Планините на Хокайдо“ и атлас на острова, после отидох в едно кафене, поръчах си две безалкохолни напитки с джинджифил и разгледах покупките. Колкото до планините, в Хокайдо имаше невероятно много и всички бяха почти еднакви на цвят и форма. Опитах се да сравня планината върху снимката на Плъха с всяка от планините в книгата — след десет минути ми се маеше главата. Не се утеших особено, след като узнах, че планините в книгата са съвсем малка част от планините в Хокайдо. Това се усложняваше от факта, че гледана от определен ъгъл, една планина даваше съвсем различна представа, отколкото ако я видиш от друг ъгъл.

„Планините са живи същества — пишеше авторът в предговора към книгата. — В зависимост от ъгъла, под който ги гледаш, от годишното време, от часа, от състоянието на наблюдаващия и от куп други неща те всъщност променят вида си. Ето защо е много важно да приемем, че е възможно да опознаем планината само от една страна, само в едно малко нейно проявление.“

— Страхотно, няма що! — възкликнах на глас.

Неизпълнима задача. Когато в пет часа камбаните забиха, излязох и седнах на една пейка, за да похапна пуканки заедно с гълъбите.

Усилията на приятелката ми да събере някаква информация се бяха увенчали с повече плодове, но в крайна сметка и те не ни даваха нищо. По време на скромната вечеря в един ресторант зад хотел „Делфин“ ние с нея сравнихме записките си за изпитанията и перипетиите през деня.

— В отдел „Животновъдство“ в местната управа не знаеха почти нищо — съобщи гаджето ми. — Спрели са да водят статистика за овцете. Овцевъдството не било изгодно. Най-малкото в големи стопанства и овцевъдството на открити пасища.

— В известен смисъл това улеснява търсенето.

— Всъщност не. Хората и досега отглеждат овце и дори има съюз на овцевъдите, с който властите поддържат връзка. Но е трудно да водят на отчет средните и малките овчарници. Хората държат по няколко овце, точно както гледат кучета и котки. Не знам доколко ще ни свършат работа, но все пак записах адресите на трийсет овцевъди, включени в списъка на отдела, документацията обаче е отпреди четири години и доста от хората сигурно са се преместили. Нали знаеш, политиката на Япония в селското стопанство се мени на всеки три години.

— Страхотно, няма що — въздъхнах аз над бирата. — Както личи, сме се оказали в задънена улица. На Хокайдо явно има над сто планини, които си приличат, а състоянието на овцевъдството е тъмна Индия.

— Това е първият ден. Току-що сме започнали.

— Тези твои уши не разбраха ли вече?

— Засега няма какво да разбират — възрази приятелката ми, както ядеше варена на тих огън риба и супа мизо. — Ако не друго, това поне го знам. Отчайвам се само когато съм объркана или съм душевно притеснена. Нашият случай обаче не е такъв.

— Спасителният пояс се появява само когато си на път да се удавиш ли?

— Точно така. Засега съм доволна, че правя всичко това заедно с теб, а докато съм доволна, нямам намерение да се отчайвам. Само от нас зависи да открием със собствени сили овцата.

— Не знам — отвърнах аз. — В известен смисъл, ако не намерим овцата, ще загазим не на шега. В какво, не мога да кажа, но щом ония типове твърдят, че ще ни издирят, можеш да бъдеш сигурна, че наистина ще го направят. Професионалисти са. Дори и Шефа да умре, организацията пак ще си съществува, а мрежата им е обхванала като канализацията цяла Япония. И тогава зле ни се пише. Колкото и тъпо да изглежда, истината е такава.

— Звучи като „Нашествениците“.

— Смешно е, знам. Но не можеш да отречеш, че вече сме се забъркали. В началото се бях забъркал само аз, сега обаче и ти влизаш в сметките. Пак ли нямаш усещането, че си на път да се удавиш?

— Виж какво, обичам такива неща. От мен да го знаеш, по-забавно е, отколкото да спиш с непознати, да си подлагаш ушите за снимки и да четеш коректури на биографични речници. Това е то, животът.

— А това ще рече — прекъснах я аз, — че не се давим, значи нямаме и спасителни пояси.

— Точно така. Само от нас зависи да намерим овцата. Всъщност и двамата не сме оставили зад себе си кой знае какво.

Може би наистина беше така.

Прибрахме се в хотела и имахме сношение. Обичам думата „сношение“. Тя предполага само ограничен обхват възможности.

Третият и четвъртият ни ден в Сапоро започнаха и завършиха без никакъв успех. Ставахме в осем, закусвахме, разделяхме се за през деня, после, щом се мръкнеше, обменяхме информация, докато вечеряхме, прибирахме се в хотела, имахме сношение и спяхме.

Изхвърлих старите си маратонки, купих нови и продължих да обикалям и да показвам снимката на стотици хора. Въз основа на източници от държавните служби и от библиотеката приятелката ми направи дълъг списък на овцевъди и се зае да им звъни по телефона. Резултат никакъв. Никой не можеше да каже коя е планината, никой овцевъд не помнеше овца със звезда на гърба. Един старец заяви как помнел, че е виждал преди войната планината в Южен Сахалин. Не ми се вярваше Плъха да е ходил до Сахалин. Изключено е да изпратиш от Сахалин в Токио писмо и колет.

Малко по малко губех сили. На четвъртия ден чувството ми за ориентация се беше изпарило. Когато юг стана противоположният изток, си купих компас, но докато обикалях с компаса, градът ми се струваше все по-нереален. Сградите вече ми приличаха на фон от фотографско ателие, хората, които вървяха по улиците, сякаш бяха изрязани от картон. Слънцето изгряваше откъм единия край на безликата земя, извисяваше се като топовно гюле в небето, после залязваше в другия край.

Отмина петият, после и шестият ден. Октомври беше похлупил града. Слънцето още топлеше, но задуха прохладен вятър и надвечер се налагаше да обличам леко памучно яке. Улиците на Сапоро бяха широки и потискащо прави. Дотогава нямах представа колко уморително е да вървиш из град само с прави улици.

Пиех на ден по няколко чаши кафе, през час-два ходех да пикая. И лека-полека губех апетит.

— Защо не пуснеш обява във вестниците? — предложи гаджето ми. — Нещо от рода на „Приятелите искат да се свържат с теб.“

— Идеята ти не е лоша — отвърнах аз.

Дори и да не постигнехме нищо, пак беше за предпочитане да го направя, вместо да стоя със скръстени ръце.

И така, на другия ден пуснах в сутрешното издание на четири вестника обява от три реда:

Следващите два дни чаках на телефона. В деня, когато обявата излезе, ми се обадиха трима души. Първият беше местен гражданин.

— Какво е това „Плъх“?

— Прякорът на един приятел — отговорих аз.

Доволен, той затвори.

След това се обади някакъв шегобиец.

— Цър-цър — чу се глас от другия край на линията. — Цър-цър.

Затворих му. Градовете са много странно място.

Накрая се обади жена с писклив глас.

— Всички ме наричат Плъх — обясни тя.

Глас, в който почти се чуваше как телефонните линии се полюшват от далечния ветрец.

— Благодаря, че си направихте труда да се обадите. Но Плъха, когото търся, е мъж — обясних аз.

— Така си и помислих — рече жената. — Ала тъй като и на мен ми викат Плъха, реших все пак да ви се обадя.

— Така ли! Много ви благодаря.

— За нищо. Намерихте ли приятеля си?

— Още не — отвърнах аз, — за съжаление.

— Жалко, че не търсите мен… но не, не съм аз.

— Така излиза. Съжалявам.

Жената замълча. През това време аз се почесах с кутрето по носа.

— Всъщност исках просто да си поговоря с вас — обади се пак жената.

— С мен ли?

— И аз не знам как да го обясня, но още откакто видях обявата ви в сутрешния вестник, едвам се сдържам да не ви се обадя. Не че искам да ви притеснявам…

— Значи сте си измислили, че ви викат Плъха?

— Точно така — потвърди тя. — Никой не ми вика Плъха. Нямам дори приятели. Точно заради това ми се искаше толкова много да ви се обадя.

Аз въздъхнах.

— Е, благодаря все пак.

— Извинявайте. От Хокайдо ли сте?

— От Токио — отговорих аз.

— Значи търсите тук приятел, който също е от Токио?

— Точно така.

— На колко години е приятелят ви?

— Току-що навърши трийсет.

— А вие?

— Горе-долу на същата възраст.

— И не сте женен?

— Не.

— Аз съм на двайсет и две. С времето нещата сигурно стават по-добри.

— Е, знае ли човек? — казах аз. — Някои стават по-добри, други — не.

— Ще бъде прекрасно, ако се видим и докато вечеряме, обсъдим всичко.

— Ще прощавате, но се налага да стоя тук и да чакам да ми се обадят.

— А, да — каза жената. — Извинявайте за всичко.

— Все пак ви благодаря, че ми се обадихте.

Аз затворих.

Хитро, много хитро. Може би момиче на повикване, което си търси работа. Но можеше и наистина да е самотна. Всъщност беше все едно. Пак не разполагах с никаква следа.

На другия ден се обади само един човек — с душевно разстройство.

— Плъх ли? Остави го на мен.

Петнайсет минути ми обяснява как е разгонвал плъховете в лагер в Сибир. Интересен разказ, но пак никаква следа.

Докато чаках телефонът да позвъни, седях на продъненото кресло при прозореца и прекарвах деня в това да наблюдавам трудовите условия в офиса на третия етаж отсреща. Цял ден гледах, а пак не разбрах с какво се занимава фирмата. В нея имаше десет служители и хората постоянно търчаха насам-натам, сякаш играеха баскетбол. Някой подаваше на друг някакви книжа, трети ги подпечатваше, четвърти пък ги пъхаше в плик и хукваше към вратата. През обедната почивка едрогърдестата секретарка сипа чай на всички. Следобед на няколко от служителите им донесоха кафе. Покрай това ми се припи и на мен — помолих администратора на рецепцията да дежури на телефона и отскочих до кафенето. На връщане си купих две бутилки бира. После се разположих отново на прозореца — в офиса бяха останали само четирима души. Едрогърдестата секретарка се шегуваше с един служител младок. Изпих една бира и продължих да наблюдавам дейността в офиса, но главно секретарката.

Колкото повече гледах гърдите й, толкова по-необичайно големи ми се струваха те. Сигурно ги беше пристегнала със сутиен с презрамки като въжетата на моста Златната порта в Сан Франциско. Доста от младоците в офиса явно й бяха хвърлили око. Сексуалното привличане се долавяше и през двете стъкла на прозорците и улицата. Странно нещо е да усещаш сексуалното привличане, изпитвано от друг. Доста бързо вече ти се струва, че то е твое.

В пет часа секретарката се преоблече в червена рокля и си тръгна. Аз дръпнах пердетата и загледах по телевизията анимационно филмче. Така отмина осмият ден в хотел „Делфин“.

— Страхотно, няма що — казах аз. Вече ми ставаше навик. — Една трета от месеца изтече, а ние не сме стигнали доникъде.

— Така изглежда — съгласи се приятелката ми. — Какво ли прави Хери?

След вечеря седнахме да си починем на отвратително оранжевото канапе във фоайето на хотел „Делфин“. Наоколо нямаше никого, освен трипръстия администратор. Той беше зает: беше се покатерил и първо смени една електрическа крушка, после изми прозорците и се зае да сгъва вестниците. В хотела може би имаше и други гости, но те си стояха по стаите като мумии, които се боят от дневна светлина.

— Как вървят нещата? — попита плахо администраторът, докато поливаше цветята в саксиите.

— Нищо особено — отговорих аз.

— Май сте пуснали обява във вестниците.

— Да, пуснах — потвърдих аз. — Опитвам се да издиря този човек, наследил е земя.

— Наследил е земя ли?

— Да. Проблемът е, че наследникът е изчезнал и никой не знае къде е.

— Виж ти. Звучи ми интересно.

— Е, не е чак толкова интересно.

— Не знам, в тая история има нещо от „Моби Дик“.

— От „Моби Дик“ ли?

— Ами да. Тръпката да издирваш нещо.

— Например мамут, така ли? — намеси си се и гаджето ми.

— Ами да. Всичко е свързано — отвърна администраторът. — Всъщност съм нарекъл хотела „Делфин“ заради една сцена с делфини в „Моби Дик“.

— Охо! — възкликнах аз. — Но щом е така, нямаше ли да е по-добре да го наречете хотел „Кит“?

— Китовете не са толкова обичани — призна той с известно съжаление.

— Хотел „Делфин“ ми харесва като име — отбеляза приятелката ми.

— Много ви благодаря — усмихна се администраторът. — Между другото, за мен е чудесно предзнаменование, че сте отседнали тук за толкова дълго, и в знак на благодарност бих искал да ви почерпя вино.

— С удоволствие — отговори приятелката ми.

— Много съм ви признателен — казах аз.

— Той отиде в задната стаичка и след миг се върна с охладена бутилка бяло вино и три чаши.

— Наздраве! Още съм на работа, затова само ще отпия малко.

Ние си изпихме виното. Не беше от най-добрите, но беше леко, сухо и пивко. Дори чашите бяха красиви.

— Значи обичате „Моби Дик“ — сетих се да попитам.

— Може да се каже и така. Още от малък си мечтая да обикалям моретата.

— Заради това ли сега работите в хотел? — поинтересува се гаджето ми.

— Заради това сега съм без пръсти — отвърна мъжът. — Премазах ги на една лебедка, докато разтоварвахме кораба.

— Ужас! — възкликна тя.

— По онова време се издъних във всичко. Но животът се мени. По една или друга причина накрая станах собственик на този хотел тук. Не е кой знае какво, но криво-ляво се справям. Имам го от десет години.

Това означаваше, че мъжът не е администратор, а собственик на хотела.

— Не си представям по-добър хотел — насърчи го приятелката ми.

— Много ви благодаря — отвърна собственикът и отново ни напълни чашите.

— За десет години хотелът се е сдобил с доста… с доста особена атмосфера — престраших се аз да заявя най-безочливо.

— Да, строен е непосредствено след войната. Смятам се за голям късметлия, че успях да го купя толкова евтино.

— Какво е имало тук, преди да направите хотела?

— Сградата се е казвала „Овчият дом на Хокайдо“. Тук са се пазели най-различни документи и източници за…

— Овчи ли? — попитах аз.

— Да, свързани с овцете — потвърди мъжът.

— Сградата беше собственост на Сдружението на овцевъдите на Хокайдо, допреди десет години, де. Но заради упадъка на овцевъдството в областта Домът беше затворен — поясни мъжът, като отпи от виното. — Всъщност по онова време директор беше баща ми. Не можеше да се примири с мисълта, че любимият му Овчи дом ще затвори врати и затова, уж за да запази свързания с овцете архив, убеди Сдружението да му продаде на добра цена парцела и сградата. Ето защо и досега на целия втори етаж има архив за овцете. Е, почти всички издания и материали са стари и безполезни. Любимо начинание на един старец. Останалата сграда е моя и в нея съм направил хотел.

— Какво съвпадение — отбелязах аз.

— Съвпадение ли?

— Честно казано, човекът, когото издирваме, е свързан донякъде с овцете. И единствената следа, с която разполагаме, е тази снимка на овце, която той изпрати.

— Виж ти! — учуди се мъжът. — Нали може да я погледна?

Извадих снимката с овцете, която бях пъхнал между страниците на бележника си, и му я връчих. Той взе очилата от плота на рецепцията и се взря във фотографията.

— Май си спомних — оповести мъжът.

— Спомнили сте си ли?

— Определено.

След тези думи мъжът взе стълбата от под лампата, където я беше оставил, и я опря на отсрещната стена. Свали снимка в рамка. След това я избърса от прахта и ни я подаде.

— Не е ли същото място?

Самата рамка беше много стара, а снимката в нея беше още по-стара и освен това бе изгубила цветовете си. И да, на нея имаше овце. Общо някъде към шейсет глави. Ограда, брезова гора, планина. По форма брезовата гора се различаваше от гората върху фотографията на Плъха, но планината отзад си беше същата. Същата бе дори композицията на снимката.

— Страхотно, няма що — споделих аз с приятелката си. — И през цялото време сме минавали под фотографията.

— Точно затова ти казах, че трябва да отседнем в хотел „Делфин“ — изпелтечи тя.

— Е, и къде точно се намира това място? — попитах аз мъжа.

— Не знам със сигурност — отвърна той. — Снимката виси на това място още от времето на Овчия дом.

— Хм — изсумтях аз.

— Но има начин да разберем.

— Какъв?

— Ще питаме баща ми. Той има горе стая, прекарва там дните си. Почти не излиза, толкова е погълнат от материалите за овцете. Не съм го виждал от половин месец. Само му оставям ядене пред вратата, а след половин час подносът е празен и така разбирам, че баща ми е жив.

— Той ще ни каже ли къде се намира мястото върху фотографията?

— Вероятно. Както вече споменах, преди беше директор на Овчия дом, пък и знае всичко, каквото има да се знае за овцете. Всички го наричат Овчия професор.

— Овчия професор — повторих аз.

27.Овчия професор изяжда всичко, разказва всичко

Според сина на Овчия професор, собственик на хотел „Делфин“, той определено можел да се похвали с щастлив живот.

— Татко е роден през 1905 година в Сендай и е най-големият син в семейство на земевладелци — обясни той. — Ако нямате нищо против, ще карам по западния календар.

— Както предпочитате.

— Не са били богати, но са живеели на своя земя. Стар род, получил имоти от местния феодал. В края на периода Едо дори е дал уважаван специалист по селско стопанство. Още от малък Овчия професор бил много ученолюбив, дете чудо, което всички в Сендай познавали. И не само ученолюбив. Бил най-добър в цигулката и в прогимназията дори изсвирил соната на Бетовен пред императора, който бил на посещение в областта. Императорът му подарил златен часовник. Семейството се опитало да го насочи към правото, той обаче отказал най-категорично. „Правото не ме интересува“, обяснил младият Овчи професор. „Тогава продължи с музиката — посъветвал го баща му. — В рода трябва да има поне един музикант.“ „Музиката също не ме интересува“, отсякъл Овчия професор. След кратко мълчание баща му попитал: „По кой път искаш да тръгнеш?“ „Интересува ме селското стопанство. Искам да следвам управление на селското стопанство.“ „Добре тогава“ — съгласил се след миг бащата. Какво друго можел да каже? Овчия професор бил внимателен и сериозен, бил от младежите, които, кажат ли нещо, го изпълняват. Баща му не можел да възрази нищо. На другата година Овчия професор бил приет в Селскостопанския факултет на Токийския императорски университет, каквото било и желанието му. Дори тогава нямало признаци ученолюбието на детето чудо да е намаляло. Всички, включително преподавателите, го наблюдавали. Той бил отличник и се радвал на всеобщо внимание. Накратко, бил сред малцината избрани. Останал недокоснат от разгулния живот, четял всяка свободна минута. Щом се уморял да чете, свирел на цигулка в двора на университета — постоянно носел в джоба на униформата си златния часовник. Завършил пръв по успех в курса и като представител на елита, започнал работа в Министерството на селското стопанство и на горите. Дипломната му работа била посветена, най-общо казано, на обединяването на селското стопанство в Япония, Корея и Тайван, което според някои си било донякъде идеалистично. Въпреки това по онова време всички говорели за дипломата му. След две години в министерството Овчия професор отишъл да проучва производството на ориз на Корейския полуостров. Правителството взело на въоръжение доклада му, излязъл като „Изследване върху отглеждането на ориз на Корейския полуостров“. През 1934 година Овчия професор бил повикан да се върне в Токио и бил представен на млад армейски офицер. Във връзка с предстоящата широкомащабна кампания в Северен Китай възложили на Овчия професор да разработи програма за развитието на овцевъдството, така че то да удовлетворява потребностите на страната. Това била първата му среща с овцете. Той насочил усилията си към разработването на обща рамка на високите добиви в овцевъдството в Япония, Манджурия и Монголия. На другата пролет, през 1935 година тръгнал на инспекционна обиколка. Пролетта минала без особени произшествия. Овчия професор поел сам с кон на обиколката и по едно време изчезнал. От него нямало ни вест, ни кост. Минали три, после четири дни. Него все го нямало. Армейският издирвателен отряд претърсил педя по педя района, но не открил Професора. Той може би бил нападнат от вълци или бил отвлечен от някое племе. После, една седмица по-късно, по здрач, точно когато всички се били отчаяли, Овчия професор се върнал в окаян вид в лагера. Лицето му било изпосталяло и на много места наранено, но очите му си били запазили блясъка. Коня му го нямало, часовника също. Професора обяснил, че се е изгубил, а конят му се е наранил и е паднал, и всички предпочели да му повярват. След има-няма месец из държавните служби плъзнал странен слух. Заговорило се, че Професора е имал с овцете „по-особени отношения“. Никой не знаел до какво се свеждат тези „по-особени отношения“. Прекият му началник го повикал в кабинета си и го подложил на разпит, за да изясни нещата. В колониалното общество не бива да има слухове. „Наистина ли сте имали по-особени отношения с овцете?“, попитал началникът. „Да“, потвърдил Овчия професор. Разпитът продължил общо взето така:

Февруари 1936 година. Овчия професор получава заповед да се прибере в Япония. След като е подложен на още разпити, през пролетта е прехвърлен в архива на министерството. Там прави каталози на източниците и реди книгите по лавиците. С други думи, изхвърлен е от елита на управлението на източноазиатското селско стопанство.

— Овцата вече не е вътре в мен — споделил по онова време Овчия професор с един близък приятел. — Но наистина беше в мен.

1937 година. Овчия професор напуска Министерството на селското стопанство и горите, урежда си заем от министерството, даван според плана за овцевъдство в Япония и Манджурия, за който е отговарял, заминава за Хокайдо и става овчар. 56 глави овце.

1939 година. Овчия професор се жени. 128 глави овце.

1942 година. Ражда се най-големият му син (сегашният собственик и администратор на хотел „Делфин“). 181 глави овце.

1946 година. Американските окупационни сили вземат насилствено фермата на Професора, за да направят в нея тренировъчен лагер. 62 глави овце.

1947 година. Овчия професор започва работа в Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1949 година. Жена му умира от бронхит.

1950 година. Овчия професор става директор на Сдружението на овцевъдите в Хокайдо.

1960 година. Най-големият му син губи два от пръстите си в Порт Отару.

1967 година. Овчият дом в Хокайдо е закрит.

1968 година. Хотел „Делфин“ отваря врати.

1978 година. Млад брокер на недвижими имоти разпитва за фотография с овце.

С други думи, аз.

— Страхотно, няма що — казах. — При всички положения бих искал да се видя с баща ви — рекох.

— Нямам нищо против да се видите с него, ала тъй като баща ми не ме харесва, ще извинявате, но ще ви помоля да отидете сам — отвърна синът на Овчия професор.

— Не ви харесва ли?

— Не ме харесва, защото останах без два пръста и оплешивявам.

— Ясно — казах аз. — Баща ви е голям особняк.

— Син съм му и не е хубаво да говоря така, но наистина си е особняк. Промени се до неузнаваемост, откакто срещна овцете. Изключително тежък характер, понякога дори жесток. Дълбоко в себе си е добър. Ако сте го чули как свири на цигулка, го знаете. Овцете навредиха на баща ми, а чрез баща ми навредиха и на мен.

— Вие обичате баща си, нали? — намеси се и приятелката ми.

— Да, обичам го. Обичам го много — потвърди собственикът на хотел „Делфин“, — но той не ме харесва. Откакто съм се родил, не ме е прегръщал нито веднъж. Не ми е казал и една-едничка добра дума. А откакто останах без два пръста и започнах да оплешивявам, не прави друго, освен да ми се подиграва.

— Сигурна съм, че не ви се подиграва нарочно — каза приятелката ми.

— На мен също не ми се вярва — добавих и аз.

— Много сте мили — каза хотелиерът.

— В такъв случай можем ли да отидем и да се видим направо с него? — попитах аз.

— Не знам — отговори мъжът. — Макар и да съм убеден, че той ще се срещне с вас, ако внимавате за две неща. Първото е да му заявите ясно, че искате да го питате за овцете.

— А другото?

— Не споменавайте, че съм ви разказал за него.

— В правото си сте да го искате — рекох аз.

Благодарихме на сина на Овчия професор и тръгнахме да се качваме по стълбите. Въздухът в горния край беше мразовит и влажен. Осветлението беше мъждиво, почти не се виждаше прахта, струпала се на валма по ъглите на коридора. Навсякъде се носеше едва доловимата миризма на стара хартия и на стара плът. Както ни беше обяснил синът, тръгнахме по дългия коридор и почукахме на допотопната врата в дъното. Върху нея имаше стара пластмасова табелка, на която пишеше ДИРЕКТОРСКИ КАБИНЕТ. Не отговори никой. Аз почуках още веднъж. И този път — никакъв отговор. При третото почукване се чу въздишка, после отговорът:

— Не ме безпокой. Махай се.

— Дошли сме да ви попитаме няколко неща за овцете, ако е възможно.

— Вървете се наяжте с лайна! — ревна отвътре Овчия професор.

Доста мощен глас за седемдесет и три годишен човек.

— Наистина се налага да поговорим с вас — извиках аз през вратата.

— Не ми пробутвайте тия тъпотии как сте искали да поговорим за овцете — каза Овчия професор.

— Но става въпрос за нещо, което вероятно не е зле да обсъдим — продължих да го увещавам аз. — За една овца, която е изчезнала през 1936 година.

Последва кратко мълчание, сетне вратата се отвори рязко. Пред нас стоеше Овчия професор.

Овчия професор беше с дълга белоснежна коса. Веждите му също бяха бели и висяха над очите му като висулки. Той беше висок към метър и седемдесет и пет. Мъж, който не губеше самообладание. С едра кост. Носът му стърчеше върху лицето под предизвикателен ъгъл, като скок от ски шанца.

В цялата стая се носеше телесната му миризма. Не, колебая се дали да я нарека така. Отвъд някаква точка тя вече преставаше да е телесна миризма и се смесваше с времето, сливаше се със светлината. Очевидно просторното някога помещение беше задръстено със стари книги и хартия до такава степен, че подът едва се виждаше. Почти всички издания бяха научни трудове, написани на чужди езици. Всички без изключение бяха покрити с петна. Вдясно до стената имаше мръсно легло, а при прозореца — махагоново писалище и въртящ се стол. Плотът на писалището беше сравнително подреден, листовете хартия бяха струпани на спретнати купчинки, затиснати с преспапиета с формата на овце. В стаята беше тъмно и единствената светлина идваше от прашната крушка от шейсет вата на лампата.

Овчия професор беше облечен в сива риза, черна жилетка и панталони от плат „рибена кост“, които бяха съвсем обезформени. Ако в помещението беше по-светло, може би щеше да се окаже, че сивата риза и черната жилетка са бяла риза и сива жилетка. Не беше изключено това да са били първоначалните им цветове, но беше трудно да се каже.

Овчия професор се разположи на писалището и ни показа с пръст да седнем на леглото. Стигнахме някак дотам, като прескачахме книги, все едно прекосяваме минно поле, и седнахме. Леглото беше толкова осезаемо мръсно, че се притесних да не би дънките ми „Левис“ да се залепят за чаршафите. Овчия професор преплете пръсти върху писалището и ни погледна вторачено. Чак до кокалчетата пръстите му се чернееха от косми. Чернота в рязък контраст с ослепителната белота на главата му.

Най-неочаквано Овчия професор взе телефонната слушалка и изкрещя:

— Донеси ми вечерята, бързо! Е — обърна се той към нас. — Споменахте, че сте дошли да обсъдим една овца, която е изчезнала през 1936 година.

— Точно така — потвърдих аз.

— Хмм — рече той. После внезапно се изсекна много силно в парче хартиена салфетка. — Желаете ли да ми кажете нещо? Или да попитате?

— И двете.

— Първо да чуя какво имате да ми казвате.

— Знаем какво е станало с овцата, която ви е избягала през пролетта на 1936 година.

Овчия професор прихна.

— Нима твърдите, че знаете как съм загърбил всичко, каквото съм имал, заради овца, която се опитвам да издиря от четирийсет и две години?

— В течение сме — потвърдих аз.

— Можете и да си измисляте.

Извадих от джоба си сребърната запалка и я сложих върху писалището заедно със снимката с овцете на Плъха. Старецът протегна космата ръка, взе запалката и снимката и ги разгледа хубаво под лампата. Страшно дълго из стаята се носеха частици тишина. Шумът на града не проникваше през дебелите двойни прозорци и тишината беше нарушавана само от пукането на старата лампа.

След като разгледа внимателно запалката и снимката, старецът угаси с щракване лампата и разтърка очи с месести пръсти. Сякаш се опитваше да вкара в черепа си две електрически крушки. Когато свали пръсти, очите му бяха мътночервени като на заек.

— Извинявайте — каза Овчия професор. — От толкова време съм заобиколен с малоумници, че вече се отнасям с недоверие към всички.

— Не се притеснявайте — казах аз.

Приятелката ми се усмихна любезно.

— Представяте ли си какво е да си оставен сам с една мисъл, когато нейното въплъщение ти е било отнето, било е направо изкоренено? — попита Професора.

— Не, не си представям.

— Това е истински ад. Лабиринт от подземен ад. Без лъч светлина, без глътка вода. Ето какво е животът ми от четирийсет и две години насам.

— Заради овцата ли?

— Да, да, да. Всичко е заради овцата. Овцата ме остави насред водовъртежа на събитията. През пролетта на 1936 година.

— И вие напуснахте Министерството на селското стопанство, за да търсите овцата, нали?

— Онези буквояди бяха големи тъпанари. Нямаха никаква представа за истинската стойност на нещата. Вероятно никога няма да проумеят колосалното значение на онази овца.

На вратата се почука, после се чу женски глас.

— Донесох ти яденето.

— Остави го — отвърна Овчия професор.

Чу се как жената оставя подноса на пода, сетне и ехото на стъпките й, които се отдалечаваха.

Приятелката ми отвори вратата и донесе храната на писалището на Овчия професор. Върху подноса имаше супа, салата, хлебче и кюфтета за Професора, както и две кафета за нас.

— Вие вечеряли ли сте? — попита Овчия професор.

— Да, благодаря — отговорих аз.

— Какво ядохте?

— Телешко с винен сос — отвърнах.

— Запечени скариди — рече приятелката ми.

Овчия професор изсумтя. После започна да яде супата, като хрускаше с крутоните.

— Нали ще ме извините, но ще хапна, докато говорим. Гладен съм.

— Разбира се — казахме в хор.

Овчия професор продължи да гребе от супата, а ние отпихме от кафето. Докато се хранеше, старецът гледаше само в купичката.

— Знаете ли къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— Да. Познавам го много добре.

— Ще ни кажете ли?

— Чакайте малко — отвърна Овчия професор и отмести встрани вече празната купичка. — Едно по едно. Да започнем от събитията от 1936 година. Първо ще говоря аз, после — вие.

Кимнах.

Овчия професор подхвана:

— Овцата влезе в мен през лятото на 1935 година. Бях тръгнал на инспекция на пасищата в Манджурия и Монголия, по едно време изгубих пътя и се натъкнах на пещера. Реших да пренощувам в нея. През нощта сънувах овца, която ме питаше дали може да влезе вътре в мен. „Защо пък не!“, отвърнах аз. По онова време не се замислих особено. Все пак си беше сън. — Старецът прихна и се зае със салатата. — Беше от порода, каквато не бях виждал никога дотогава. Покрай работата си знаех всички породи овце по света, тази обаче беше неповторима. Рогата бяха извити под странен ъгъл, краката бяха къси и набити, очите — бистри като изворна вода. Руното беше чистобяло, ако не броим кафеникавата звезда върху гърба. Никъде по света няма такава овца. Затова й казах, че нямам нищо против да влезе в тялото ми. Като специалист по овцете нямах намерение да пропускам такава находка.

— И как се чувствахте с овца в тялото си?

— Всъщност не почувствах нищо особено. Чувствах се точно така, сякаш имам овца в тялото. Усетих го на сутринта. Събудих се и овцата беше вътре в мен. Съвсем естествено чувство.

— Получавахте ли главоболие?

— Никога, още откакто съм се родил.

Овчия професор започна да яде кюфтетата: поливаше ги със сос и ги лапаше с апетит.

— В някои области на Северен Китай и Монголия не е необичайно да чуете, че овца е влязла в тялото на човек. Местните хора смятат, че ако овца влезе в тялото ти, това е благословение от боговете. Така например в една книга, излязла по времето на династията Юан, пише, че в тялото на Чингис хан е влязла „бяла овца, белязана със звезда“. Интересно, нали?

— Да, много.

— Смята се, че овцата, която влиза в човешко тяло, е безсмъртна. Смята се още и че човекът, който я е приютил, също става безсмъртен. Но ако овцата избяга, безсмъртието също отлита. Всичко зависи от овцата. Ако тя харесва човека, който я е приютил, ще остане с десетилетия. Ако ли не — хоп! — и си заминава. Хората, изоставени от овцете, са наричани „безовчи“. С други думи, хора като мен.

Мляс, мляс.

— Още откакто овцата влезе в тялото ми, започнах да чета ентомологични трудове и фолклор, свързани с овцете. Обикалях, разпитвах местните хора, проверявах старите писания. Не след дълго се разчу, че в мен е влязла овца, и слухът достигна и до командващия офицер. Той не погледна с добро око на ставащото с мен. Лепнаха ми етикета „психически негоден“ и ме върнаха по бързата процедура в Япония. Съвсем типичен „колониален случай“.

След като излапа трите кюфтета, Овчия професор се зае с хлебчето.

— Най-големият недостатък на днешна Япония е, че не сме научили абсолютно нищо от другите азиатски народи, с които сме имали отношения. Същото важи и за овцете. Овцевъдството в Япония претърпя провал, точно защото разглеждахме овцете само като източник на вълна и месо. В мисленето ни го няма всекидневното равнище. Ние минимализираме фактора „време“, за да постигнем максимални резултати. Така е с всичко. С други думи, не сме стъпили здраво на земята. Не току-така изгубихме войната.

— Доколкото разбирам, онази овца е дошла заедно с вас в Япония — казах аз, завръщайки се към темата.

— Да — потвърди Овчия професор. — Прибрах се с кораб от Пусан. Овцата дойде с мен.

— И каква според вас е била целта й?

— Не знам — изпелтечи бързо старецът. — Овцата не ми каза нищо. Но животното имаше една основна цел. Това поне знам. Имаше амбициозното намерение да преобрази хората и техния свят.

— Една овца е възнамерявала да направи всичко това?

Овчия професор кимна, докато мяташе в устата си последния залък хляб и изтръскваше трохите от ръцете си.

— Нищо тревожно. Спомнете си Чингис хан.

— Прав сте — признах аз. — Но защо точно сега? Защо Япония?

— Предполагам, че съм разбудил овцата. Тя сигурно е щяла да продължи да си спи още стотици години в пещерата. А аз, глупакът му с глупак, взех, че отидох и я събудих.

— Вие нямате вина — рекох аз.

— Как така да нямам, имам — възрази Професора. — Трябваше да съм я открил отдавна. Имам още един коз. А ето, че ми отне много време да я издиря. А когато я намерих, тя вече беше избягала.

Овчия професор замълча. Разтърка с пръсти бялото си чело с вежди, увиснали като висулки. Сякаш бремето на четирийсет и две години се беше просмукало и в най-далечните кътчета на тялото му.

— Една сутрин се събудих и овцата я нямаше. Чак тогава разбрах какво е да си „безовчи“. Истински ад. Овцата си отива, оставяйки след себе си само една мисъл. Но без овцата не можеш да се отърсиш от мисълта. Ето какво е да си „безовчи“. — Старецът се изсекна още веднъж в хартиена салфетка. — Сега е ваш ред да говорите.

Започнах с пътя, който овцата е извървяла, след като е напуснала Овчия професор. Разказах как е влязла в тялото на младеж от десницата, лежал в затвора. Как веднага щом е излязъл на свобода, той се е наложил като един от водачите на десните. Как след това се е прехвърлил в континентален Китай и междувременно е изградил разузнавателна мрежа и е натрупал цяло състояние. Как е бил причислен към особено опасните военнопрестъпници, но е бил освободен в замяна на разузнавателната мрежа на континента. И как с богатството, с което се е върнал от Китай, е посегнал към цялата сенчеста страна на следвоенната политика, икономика, информация и така нататък.

— Чувал съм за този мъж — рече горчиво Овчия професор. — Овцата има невероятен усет кой е най-подготвеният.

— Чак тази пролет тя е напуснала тялото му. Самият човек е в кома, напът е да умре. Досега мозъчното му заболяване явно не го е погубило заради овцата.

— Какво блаженство. По-добре да си „безовчи“, отколкото в тази обвивка на полусъзнанието.

— Защо според вас овцата е напуснала тялото му, след като толкова дълго е създавала такава огромна организация?

Овчия професор въздъхна тежко.

— Още ли не разбирате? С този човек е същото, както с мен. Той е надживял полезността си. Хората си имат предел, а овцата няма нужда от хора, достигнали предела си. Предполагам, че той не е разбрал докрай какво предопределение му е дала овцата. Ролята му е била да изгради огромна организация и след като я е изпълнил, той е бил изхвърлен. Точно както овцата използва мен, за да се прехвърли тук.

— И какво прави овцата оттогава?

Овчия професор взе от писалището снимката и я чукна с пръсти.

— Обикаля надлъж и шир Япония в търсене на друг човек, който да я подслони. За нея това вероятно означава нов човек, който по един или друг замисъл да оглави организацията.

— А към какво се стреми овцата?

— Както вече споменах, не мога да го изразя точно с думи. Овцата се стреми към въплъщение на овчата мисъл.

— Това за добро ли е?

— Според нея, разбира се, че е за добро.

— А според вас?

— Не знам — призна си старецът. — Наистина не знам. Още откакто овцата си отиде, не мога да кажа какво в мен съм самият аз и какво — сянката на овцата.

— Преди малко споменахте, че имате още един коз. Какъв?

— Нямам намерение да ви казвам — поклати глава Овчия професор.

Стаята отново беше обгърната от мълчание. Навън заваля проливен дъжд. Първият дъжд, откакто бяхме пристигнали в Сапоро.

— И още нещо, последното: можете ли да ни кажете къде се намира мястото от снимката? — попитах аз.

— В чифлика, където живях девет години. Там отглеждах овце. Веднага след войната американските части го взеха, а когато ми го върнаха, го продадох на един богаташ за вила с пасище. Сигурно и досега пак той е собственик.

— А дали още отглежда овце?

— Не знам. Но ако се съди от снимката, със сигурност гледа. При всички положения чифликът е доста далеч от населените места. Наоколо не се виждат други къщи. През зимата пътищата са непроходими. Убеден съм, че собственикът използва мястото само два, най-много три месеца в годината. Там е красиво и спокойно.

— А когато собственикът го няма, някой грижи ли се за чифлика?

— Съмнявам се някой да стои там по цяла зима. Не си представям друг, освен мен да издържи до пролетта. Можеш да платиш на овчарите в града в подножието на хълмовете да се грижат за овцете. Покривът на къщата е наклонен, снегът сам си пада на земята, затова няма опасност от крадци. Дори и някой да открадне нещо, е трудно да го пренесе до града. Наистина е изумително какви преспи се натрупват там.

— Сега в чифлика има ли някой?

— Хмм. Вероятно не. Скоро ще падне първият сняг, а и се навъртат мечки, които търсят храна преди зимния си сън. Нали не смятате да се отправяте натам?

— Може би ще се наложи. Нямаме друга истинска следа.

Известно време Овчия професор мълча. Кетчуп от кюфтетата отстрани по устата му.

— Сигурно не е зле да знаете, че преди вас идва един човек, който също разпитваше за чифлика. Някъде през февруари. Възраст и външен вид… малко като вашите. Каза, че се интересувал от фотографията във фоайето на хотела. По онова време бях доста отегчен и му разправих едно-друго. Той обясни, че търсел материал за романа, който пишел.

Извадих от джоба си моментална снимка, на която бяхме заедно с Плъха. Беше правена през лятото преди осем години, в пивницата на Джи. Аз бях в профил и пушех, Плъха гледаше с вдигнати палци право към фотоапарата. И двамата бяхме млади, със слънчев загар.

— Този тук сте вие, нали? — попита старецът, след като сложи снимката под лампата. — По-млад, отколкото сега.

— Така е.

— А другият е онзи мъж. Изглеждаше по-стар, отколкото на тази фотография, беше с мустаци, но беше той.

— С мустаци ли?

— Със старателно подравнени тънки мустаци и четина.

Опитах се да си представя Плъха с мустаци, но нещо не успях.

Овчия професор нарисува подробна карта на чифлика. При Асахикава трябвало да се прекачим на друг влак, който тръгвал по отклонение на линията и след три часа пристигал в града в подножието на планината. Оттам до чифлика било три часа с кола.

— Благодаря ви много за всичко — казах аз.

— Ако искате да знаете истината, смятам, че колкото по-малко хора се забъркват с овцата, толкова по-добре. Аз съм отличен пример. Никой не е станал по-щастлив от това, че я е срещнал. Ценностите на един отделно взет човек не могат да издържат в присъствието на тази овца. Но предполагам, че си имате причини.

— Да, имам.

— Внимавайте — предупреди Овчия професор. — И ако обичате, изнесете съдовете пред вратата.

28.Сбогом на хотел „Делфин“

Трябваше ни един ден да се приготвим за заминаване.

Купихме от магазина за спортни стоки оборудване и храна за планинари, а от универсалния магазин си взехме дебели плетени рибарски пуловери и вълнени чорапи. В книжарницата купихме карта в мащаб едно към петдесет хиляди на района, накъдето се бяхме отправили, и книга, посветена на местната история. Харесахме си и груби ботинки с грайфери и подплатено топло бельо.

— Всички тези пластове изобщо не стават за моята работа — отбеляза приятелката ми.

— Когато се озовем сред преспите, няма да имаш време да мислиш за това — предупредих я аз.

— Нима смяташ да стоим, докато натрупат преспи?

— Не мога да кажа. Но затова пък знам, че до края на октомври ще падне първият сняг. Не е зле да сме подготвени. Не е ясно какво ни чака.

Занесохме покупките в хотела и ги напъхахме в голяма раница, после събрахме всички излишни неща, които бяхме взели от Токио, и ги оставихме при човека от „Делфин“. Всъщност почти всичко, което носеше гаджето ми, се оказа излишно. Несесер с гримове, пет книги и шест касети, хартиен плик, пълен с чорапи и бельо, тениски и къси панталони, пътнически будилник, скицник и комплект двайсет и четири цветни молива, листове и пликове за писма, хавлиена кърпа, малък несесер за оказване на първа помощ, сешоар, пръчици за уши.

— А защо вземаш роклята и обувките с високи токове?

— Какво ще правя, ако тръгнем на празненство? — примоли се тя.

— Защо реши, че ще има празненство?

Беше невъзможно да я вразумя. Тя успя да напъха в раницата старателно сгънатата рокля и високите токове заедно с вещите, които бяхме взели за всеки от двамата. Като козметика сложи пудрата, която беше купила в един съседен магазин.

Собственикът на хотела беше така мил да приеме багажа. Платих му и за следващия ден и му казах, че до седмица-две ще се върнем.

— Баща ми помогна ли ви? — попита той разтревожен.

Отвърнах, че ни е помогнал изключително много.

— И на мен понякога ми се приисква да тръгна да търся нещо — заяви мъжът, — но и да го направя, самият аз няма да имам никаква представа какво отивам да издирвам. Виж, баща ми цял живот търси нещо. Търси и сега. Още когато бях малък, ми е разказвал за бялата овца, която е отишла при него, докато е спял. Затова винаги съм си мислел, че животът е точно това. Едно безкрайно търсене.

Фоайето на хотел „Делфин“ беше притихнало както винаги. Нагоре-надолу по стълбите сновеше възрастна камериерка с парцал.

— Баща ми е вече на седемдесет и три години, а овцата я няма и няма. Не знам дали изобщо съществува. Въпреки това си мисля, че животът му всъщност не е бил от най-лошите. Днес повече от когато и да било искам да видя баща си щастлив, но той просто гледа с пренебрежение на мен и не иска да чуе и дума от онова, което му казвам. Защото нямам цел в живота.

— Но нали имате хотел „Делфин“ — напомни мило приятелката ми.

— Освен това баща ви се отказа от търсенето на овцата — добавих аз. — Оттук нататък ще я издирваме ние.

Собственикът на хотела се усмихна.

— Щом е така, нямам какво повече да казвам. Ние двамата би трябвало да се разбираме добре и да сме щастливи.

— Надявам се — рекох аз.

По-късно, когато вече бяхме сами, приятелката ми ме попита:

— Наистина ли смяташ, че те двамата се заслужават?

— Заедно са от толкова време… Всичко ще бъде наред. Ако не друго, след четирийсет и две години ние сме по следите на същата овца.

— И двамата са ми симпатични.

— На мен също.

Приключихме с подготовката на багажа и имахме сношение, после излязохме и отидохме на кино. В салона имаше много мъже и жени, които също имаха сношение. В края на краищата какво лошо има в това да гледаш как другите имат сношение?