Преследване на дива овца

17.Странният разказ на странния човек

Секретарят в черния костюм седна на стола и без да казва и дума, ме погледна. Не ме преценяваше, в очите му не се четеше презрение, погледът му не беше вторачен и пронизващ. Не бе нито хладен, нито сърдечен, нито дори някъде по средата. В този поглед нямаше и следа от чувствата, които познавах. Мъжът просто ме гледаше. Със същия успех можеше да гледа стената отзад, но тъй като пред него бях аз, крайният резултат бе, че мъжът гледаше мен.

Той взе от масата табакерата, вдигна капачето и извади цигара, после я почука по върха няколко пъти с нокътя си, запали я с настолната запалка и издиша странично дима. След това остави запалката на масата и кръстоса крака. През цялото време погледът му дори не трепна.

Беше същият човек, за когото ми беше разказал съдружникът ми. Беше облечен прекалено официално, пръстите му бяха поддържани прекалено добре. Ако не бяха острата извивка на клепачите и изцъкленият хлад в зениците му, със сигурност щях да реша, че е обратен. Но с тези очи мъжът не можеше да е обратен. Как изглеждаше ли? При всички положения не можеше да бъде причислен към познатите типове.

Ако човек се взреше хубаво в очите му, виждаше, че те са с поразителен цвят. Тъмнокафяви с едва доловим оттенък на синьото, който в лявото око не беше същият, както в дясното. Всяко от очите му сякаш беше насочено към съвсем различно нещо.

Пръстите му правеха едва доловими движения по коленете му. Натрапчиво, сякаш отделно от дланта, те се приближаваха към мен. Напрегнати, приковаващи вниманието, изнервящи красиви пръсти. Пресегнаха се бавно през масата, за да смачкат цигарата, която не беше изпушена и на една трета. Аз гледах как ледът се топи в чашата и чистата вода от него се смесва с гроздовия сок. Неравномерно разпределена смес.

В стаята цареше пълна тишина. Има тишина, на каквато се натъкваме в огромен богаташки дом. А също тишина, появяваща се, когато прекалено малко хора се намират в прекалено голямо пространство. Но тази тишина беше от съвсем различно естество. Тежка, потискаща тишина. Тишина, която ми напомняше нещо, макар и да ми отне известно време, докато се сетя какво — тишина, каквато витае около неизлечимо болен пациент. Тишина, заредена с предчувствието за смърт. Въздухът дъхтеше леко на мухъл, в него имаше нещо зловещо.

— Всички умират — пророни тихо мъжът със сведени очи. Сякаш притежаваше свръхестествената способност да следи мислите ми. — Всички ние, които и да сме, все някога умираме.

След като го каза, мъжът отново потъна в тежко мълчание. Чуваше се само трескавото жужене на цикадите отвън. Тела, дращещи в последна предсмъртна ярост срещу приключващия сезон.

— Нека бъда пределно откровен с вас — подхвана мъжът.

Говореше така, сякаш превеждаше направо някакъв стереотипен текст. Подбираше правилно изразите и граматиката, но в думите му нямаше чувство.

— Едно е да говориш откровено, съвсем друго — да казваш истината. Спрямо истината откровеността е онова, което носът на кораба е спрямо кърмата. Откровеността се появява първа, истината — последна. Разстоянието между тях е правопропорционално на размерите на кораба. Ако става въпрос за нещо голямо, истината идва след доста време. Понякога се проявява вече посмъртно. Ето защо, ако на този етап не ви съобщя никаква истина, грешката не е моя. Нито ваша.

Как човек да отговори на това? Мъжът не настоя да го правя и продължи нататък:

— Вероятно се питате защо съм ви повикал чак тук. За да пуснем в движение кораба. За да го тласнем напред. Докато обсъждаме съвсем откровено въпросите, малко по малко ще се приближаваме към истината. — На това място той се прокашля и погледна към ръката ми върху страничната облегалка на канапето. — Но стига с тези отвлечени неща, нека се заемем с истинските проблеми. Онова, което ни притеснява, е издадената от вас брошура. Убеден съм, че вече са ви казали поне това.

— Да.

Мъжът кимна. Сетне, след миг мълчание, продължи:

— Сигурен съм, че това ви е изненадало. Всеки би се почувствал нещастен, ако плодовете на усърдния му труд бъдат унищожени. Още повече ако става въпрос за жизненоважна брънка в прехраната му. Това би могло да означава действителни загуби с немалки размери. Прав ли съм?

— Да — потвърдих аз.

— Бих искал да ми разкажете за тези действителни загуби.

— В нашата област действителните загуби си влизат в работата. Случвало се е клиенти най-неочаквано да отхвърлят онова, което е било създадено. Но за малка фирма като нашата това би могло да представлява заплаха за самото ни съществувание. Ето защо, за да го предотвратим, зачитаме на сто процента вижданията на клиента. В крайни случаи това означава да проверим ред по ред заедно с него цялата брошура. Така избягваме всякакви рискове. Не е лесно, но такава е съдбата на вълка единак.

— Всеки трябва да започне отнякъде — рече мъжът, за да покаже, че ми влиза в положението. — Както ми го описвате, трябва ли да тълкувам думите ви в смисъл, че заради спирането на брошурата сте понесли тежки финансови загуби?

— Да, предполагам, че би могло да се каже и така. Брошурата вече беше отпечатана и подвързана, ето защо сме длъжни до месец да платим хартията и печата. Имаме да изплащаме и хонорари на авторите на поръчаните материали. Като пари това възлиза на около пет милиона йени, за капак и трябва да ги вземем назаем, за да платим. Освен това само преди година се охарчихме за инвестиции в офис оборудване.

— Знам — каза мъжът.

— Освен това стои въпросът за договора ни с клиента, който още не е изтекъл. Намираме се в много уязвимо положение, а веднъж ако си имал проблеми с рекламната агенция, клиентите гледат да те избягват. Имахме едногодишен договор със застрахователната компания и ако той бъде анулиран заради тази история, фирмата ни всъщност ще се провали. Малка е, нямаме връзки, но се радваме на добро име, хората ни знаят. Ако някой каже и една лоша дума, с нас е свършено.

И след като приключих, мъжът продължи да ме гледа, без да казва нищо. Сетне отбеляза:

— Говорите пределно откровено. А и онова, което ми обяснихте, се покрива с нашето разследване. Поздравявам ви. Какво ще кажете, ако ви предложа безусловно покриване на загубите по спрените рекламни брошури на застрахователната компания и ви съобщя, че сегашният договор ще си остане в сила?

— Ако ми кажете това, другото е излишно. Ще се върнем към скучните си всекидневни дела и ще недоумяваме за какво всъщност е ставало дума.

— А ако получите не само това, но и допълнителна награда? Достатъчно е да напиша на гърба на визитна картичка една-единствена дума, и през следващите десет години ще останете без работа. Включително без мижавите листовки.

— Иначе казано, сделка.

— Приятелска трансакция. От добра воля направих на съдружника ви услугата да го уведомя, че рекламната брошура е спряна от печат. А ако вие покажете добра воля, аз също ще ви направя услугата да проявявам и занапред добра воля. Как мислите, можете ли го? Услугата ми е твърде изгодна. Едва ли очаквате и занапред да продължите да работите с един смотан алкохолик.

— Ние с него сме приятели — напомних аз.

Последва кратко мълчание, камъче, запратено в сякаш бездънен кладенец. Трябваше да минат трийсет секунди, докато камъчето удари дъното.

— Както желаете — каза мъжът. — Ваша работа. Разгледах доста подробно биографията ви. Любопитна е. Хората като цяло могат да бъдат разделени на две групи: посредствени реалисти и посредствени мечтатели. Вие очевидно спадате към вторите. Винаги сте имали и ще имате съдбата на мечтател.

— Ще го запомня — обещах аз.

Мъжът кимна. Аз изпих половината разводнен гроздов сок.

— Чудесно, да продължим с подробностите — предложи човекът. — С подробностите за овцата.

Той смени положението си на стола, за да извади от един плик голяма черно-бяла снимка и да я сложи на масичката пред мен. В стаята като че ли проникна едва доловимият дъх на действителността.

— Това е снимката, която сте поместили в брошурата.

Изображението беше изненадващо ясно за фотография, увеличена, без да се използва негативът. Вероятно бяха прибягнали до някаква специална техника.

— Доколкото знаем, лично вие сте намерили снимката и после сте я включили в брошурата. Така ли е?

— Точно така.

— Според нашето проучване фотографията е направена през последната половин година от любител. Фотоапаратът е евтин джобен модел. Не сте я правили вие. Вие имате „Никон Де Ел Ар“ и правите по-добри снимки. И през последните пет години не сте ходили на Хокайдо. Прав ли съм?

— Да — потвърдих аз.

Мъжът се покашля, после замълча. Мълчанието му беше окончателно, по него човек можеше да съди за свойствата на другите видове мълчание.

— Както и да е, искаме от вас да ни предоставите някои сведения, по-точно къде и от кого сте получили фотографията и какви са били намеренията ви, когато сте поместили такова лошо изображение в брошурата.

— Опасявам се, че нямам право да говоря за това — метнах думите с хладнокръвие, от което се възхитих дори аз. — Журналистите са в правото си да не разкриват своите източници.

Мъжът ме погледна в очите и прокара средния пръст на дясната ръка по устните си. Направи го няколко пъти, после отново отпусна ръката си върху коленете. Известно време и двамата мълчахме. Неволно си помислих колко уместно ще бъде, ако точно в този миг запее кукувица. Но не се чу никаква кукувица, разбира се. Вечер кукувиците не пеят.

— Бива си ви — рече мъжът. — Знаете ли, ако реша, мога да спра всичките ви поръчки. Това ще сложи край на твърденията ви, че сте журналист. Ако приемем, разбира се, че окаяните ви брошурки и листовки могат да минат за журналистика.

Замислих се. Защо ли кукувиците не пеят на здрачаване?

— Освен това има начини хора като вас да бъдат накарани да проговорят.

— Предполагам, че има — съгласих се аз, — но за тях се иска време и аз няма да проговоря до последната минута. А и да проговоря, няма да изпея всичко. Няма как да разберете колко знам. Или греша?

Всичко беше блъф, но както се развиваха нещата, в него си имаше логика. Мълчанието, което последва, беше заредено с несигурност и от това разбрах, че съм си спечелил няколко точки.

— Изключително забавно е да разговарям с вас — рече мъжът. — Сценарият ви на мечтател е прелестно сърцераздирателен. Е, хайде да поговорим за нещо друго. — Той извади от джоба си лупа и я сложи на масата. — Разгледайте, ако обичате, фотографията, но внимателно.

Взех снимката с лявата ръка, а лупата — с дясната, и огледах най-старателно снимката. Някои от овцете бяха обърнати в една посока, други — в друга, трети пък бяха погълнати от това да пасат. Сцена, наподобяваща скучна сбирка на класа. Взрях се в овцете една по една, проверих накъде е наклонена тревата, разгледах и брезовата гора в дъното, планината отзад, перестите облаци по небето. Нямаше нищо необичайно. Вдигнах очи от снимката и лупата.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не — признах си аз.

Мъжът не показа да е разочарован.

— Доколкото си спомням, сте завършили биология — рече той. — Какво знаете за овцете?

— Не знам почти нищо. Учил съм главно безполезни неща по тясната си специалност.

— Кажете ми какво знаете.

— Чифтокопитно преживно животно, което живее на стада. Пренесено е в Япония май в началото на периода Мейдзи. Било е отглеждано заради вълната и месото. Това е почти всичко.

— Чудесно — одобри мъжът. — Макар че бих искал да внеса малка поправка: овцата е пренесена в Япония в началото не на периода Мейдзи, а на периода Ансей. За времето обаче преди това сте прав: в Япония не е имало овце. Вярно, някои твърдят, че те са пренесени от Китай през периода Хеян, но дори и да е така, междувременно са измрели. Тоест до периода Мейдзи малцина в Япония са виждали овца и са разбирали какво представлява тя. Макар и да е била сравнително позната като един от дванайсетте зодиакални знака в древния китайски календар, никой не е знаел със сигурност що за животно е. А това означава, че може би са я възприемали като звяр, който е плод на въображението, каквито са змейовете и птицата феникс. Всъщност на рисунките, правени от японци преди периода Мейдзи, овците приличат на приказни чудовища. Може да се каже, че те са познавали онова, което са изобразявали, точно толкова, колкото Х. Дж. Уелс — марсианците. Дори днес японците знаят удивително малко за овцете. А това ще рече, че като животно исторически те не са свързани с бита им. Внесени са на държавно равнище от Америка, за кратко са отглеждани и бързо са забравени. Ето какво са овцете. След войната, когато вносът на вълна и овнешко от Австралия и Нова Зеландия е либерализиран, овцевъдството в Япония клони към залез. Трагично животно, нали? И това е самият образ на съвременна Япония. Аз обаче нямам намерение да ви чета лекция за суетата на днешна Япония. Искам да наблегна на две неща: първо, преди края на къснофеодалния период в цяла Япония вероятно не е имало нито една овца, и второ, веднъж внесени, овцете са били подлагани на строги проверки от страна на държавата. И какво означават тези две неща?

Въпросът не беше риторичен, беше насочен към мен.

— Че всички породи овце в Япония са добре описани — заявих аз.

— Именно. Към това мога да добавя, че чистотата на породата при овцете е не по-маловажна, отколкото при състезателните коне, ето защо се проследява родословието им няколко поколения назад. С други думи, овцата е доста пазено животно. Лесно може да се провери дали дадена овца е кръстоска с друга порода. Няма контрабанда. Никой не е чак толкова любопитен, че да си дава труда да внася овце. Като породи в Япония има саутдаунски, испански мериносови, котсуолдски, китайски, шропширски, коридейлски, шевиотски, романовски, остофрезийски, лестърски, ромнимаршки, линкълнски, дорсет-хорнски и съфъкски овце; това, общо взето, е всичко. След като вече го знаете, бих искал да погледнете още веднъж фотографията — подкани мъжът.

Аз отново взех снимката и лупата.

— Постарайте се да разгледате внимателно третата овца отдясно в първата редица.

Насочих лупата към третата овца отдясно в първата редица. Бърз поглед към съседната овца, сетне отново към третата овца отдясно.

— И какво можете да кажете сега? — попита мъжът.

— Различна порода е, нали? — отвърнах аз.

— Точно така. Освен тази овца всички други са най-обикновена съфъкска порода. Различна е само тази овца. Тя е по-набита от съфъкските и руното е с друг цвят. Муцуната също не е черна. Прави впечатление на по-мощна. Показах фотографията на специалист по овцете и той стигна до заключението, че такава овца не е съществувала в Япония. А и другаде по света. И тъй, сега гледате овца, която по всички правила не би трябвало да съществува.

Грабнах лупата и погледнах още веднъж третата овца отдясно. Взрях се по-внимателно и в средата на гърба й видях нещо като петно с цвят на кафе. Мъгляво и неясно, можеше да е и драскотина върху филма. Може би очите ми пак погаждаха номера. Или някой наистина беше разлял кафе върху гърба на тази овца.

— Върху гърба й има бледо петно.

— Не просто петно, а родилно петно във формата на звезда — поправи ме мъжът. — Сравнете го с това.

Той извади от плика фотокопие върху една страница и го подаде направо на мен. Беше копие на рисунка на овца. Беше нарисувана явно с дебел молив, с размазани черни отпечатъци от пръсти отстрани по целия лист. Уж рисунката беше инфантилна, а нещо в нея приковаваше вниманието. Подробностите бяха изобразени много старателно. И не само това — на снимката и на рисунката безспорно се виждаше една и съща овца. С родилно петно във формата на звезда.

— А сега погледнете това — рече мъжът, после извади от джоба си запалка и ми я подаде.

Беше изработена по поръчка, беше тежка запалка „Дюпон“ от масивно сребро със същата емблема с овца, която бях видял и в лимузината. Както можеше да се очаква, върху гърба й имаше родилно петно във формата на звезда, ясно като бял ден.

Заболя ме главата.

18.Продължение на странния разказ на странния човек

— Преди малко споменах вашата посредственост — рече мъжът. — Това в никакъв случай не означава, че ви укорявам. Или по-просто казано, вие сам по себе си сте посредствен, защото светът е посредствен. Не сте ли съгласен?

— Моля?

— Светът е посредствен. Това е безспорно. И така, откога светът е посредствен, от незапомнени времена ли? Не. В началото той е представлявал хаос, а хаосът не е посредствен. Започнал е да става такъв, когато хората са отделили средствата за производство от всекидневния си бит. Карл Маркс посочва, че тогава се е зародил пролетариатът и така е циментирал посредствеността. И точно заради това сталинизмът е пряко свързан с марксизма. Аз одобрявам Маркс. Той е бил от малкото гении, чиято памет се е простирала до първоначалния хаос. Заради това уважавам и Достоевски. Но не съм привърженик на марксизма. Прекалено посредствен е. — Мъжът се насили да издаде тих звук, дошъл от гърлото му. — Сега говоря пределно откровено. Така изразявам признателността си за откровеността, която проявихте преди малко. Готов съм да разясня и всички така наречени откровени съмнения, които може би имате. Но знайте, че щом приключа с говоренето, възможностите, с които ще разполагате, ще бъдат изключително ограничени. Знайте го още отсега, моля ви. Просто вдигате ставките. Разбрахме ли се?

— Имам ли друг избор? — попитах аз.

— В момента в имението има старец, който издъхва — подхвана мъжът. — Причината е ясна. Огромна кървава киста в мозъка. Киста, достатъчно голяма, за да промени формата му. Какво знаете за неврологията?

— Почти нищо.

— В такъв случай най-просто казано, това е като кървава бомба. Блокаж в кръвообращението, предизвикващ оток. Като змия, глътнала топка за голф. Ако се пръсне, мозъкът ще спре да функционира. А за операция не може да става и дума. И най-дребното стимулиране може да доведе до спукване на кистата. Реалистично погледнато, можем само да чакаме и да го гледаме как умира. Може да издъхне след седмица, но може да умре и след месец. Никой не знае.

— Мъжът издаде устни и въздъхна тежко. — В това, че той умира, няма нищо странно. Стар е, заболяването му е установено. Странното в случая е, че е живял толкова дълго. — Нямах и най-смътна представа какво ми говори. — Истината е, че ако беше умрял преди трийсет и две години, в смъртта му нямаше да има нищо необичайно — продължи мъжът. — И дори преди четирийсет и две години. Кървавата киста е открита от американски военни лекари, които са правели медицински прегледи на особено опасните военнопрестъпници. Това е станало още през есента на 1946 година, преди трибунала срещу военнопрестъпниците в Токио. Лекарят, който я е открил, е бил доста разтревожен, след като е видял рентгеновата снимка. Това, че той е имал в мозъка си такава огромна киста и още е бил жив, на всичкото отгоре е бил и по-жизнен и деен от средностатистическите хора, не се вмествало в никакви медицински представи. Прехвърлили го от Сугамо във военната болница „Свети Лука“, където да му направят специални изследвания. Те продължили една година, макар че накрая лекарите не научили нищо. Установили само, че смъртта му няма да е изненада за никого — истинска загадка бил самият факт, че още е жив. Въпреки това не проявявал никакви признаци на увреждания, бил все така жизнен. А мозъчната дейност била повече от нормална. Лекарите се видели в чудо и не знаели как да го обяснят. Задънена улица. Пред тях стоял човек, който на теория би трябвало да е мъртъв, а въпреки това си бил жив и се движел. Лекарите, разбира се, хвърлили светлина върху някои симптоми. Той страдал от тридневно главоболие, при това в цикъл от четирийсет дни. По собствените му думи главоболието започнало през 1936 година, откъдето лекарите заключили, че кървавата киста се е появила някъде по това време. Главоболието било толкова непоносимо, че той искал болкоуспокояващи. Накъсо, наркотици. Наркотиците наистина притъпявали болката, но водели и до халюцинации. Силни халюцинации. Само той си знае какво е преживял, но както личи, халюцинациите не са били никак приятни. В американската армия още се пази подробното им описание. Лекарите явно са го държали под постоянно наблюдение. Сдобих се с това описание със специални средства и съм го чел най-внимателно няколко пъти — въпреки клиничния език в него са изложени доста мрачни събития. Не знам колцина биха издържали на такова редовно наказание — тези халюцинации. Никой не знае защо са се появявали. Кистата може би е изпускала от време на време енергия и тялото е реагирало — той е получавал главоболие. Щом буферът е бил отстранен, енергията е стимулирала пряко някои части от мозъка, което е водело до халюцинации. Това, разбира се, е само предположение, но то е привлякло вниманието на американците. До степен те да започнат най-подробни изследвания. Строго поверителни изследвания, провеждани от разузнаването. Дори днес не е ясно защо американското разузнаване се е заело да изследва кървавата киста на някакъв човек, съществуват обаче няколко възможности. Първата е американците да са провеждали разпити, за които не е трябвало да се разчува и които са прикривали като медицински изследвания. Например за да си осигурят разузнавателни канали и пътища за прекарване на опиум в континентален Китай. Не забравяйте, заради поражението на Чан Кайши САЩ са изгубили връзката с Китай. Излишно е да споменавам, че тези разпити е трябвало да останат в тайна. Всъщност след изследванията Шефа е бил пуснат и му е бил спестен военният трибунал. Напълно възможно е да са постигнали с него задкулисно споразумение. Например той да им дава информация в замяна на свободата си. Втората възможност е да търсим връзка между подчертаната му ексцентричност като водач на десницата и кървавата киста. После ще се спра по-подробно на това, то обаче е твърде стъписващо. Въпреки че се съмнявам да са научили нещо. Нима наистина са си въобразявали, че ще разбулят нещо от този порядък, при положение че не са разкрили далеч по-важната загадка: как така той изобщо е жив? Освен чрез аутопсия, не са разполагали със средства да установят каквото и да било. Значи и тук са се натъкнали на задънена улица. Третата възможност е свързана с промиването на мозъка. Вероятно са се надявали да вкарат в мозъка строго определени вълни, които да го стимулират, и така да предизвикат една или друга реакция. По онова време са се провеждали такива експерименти. Впоследствие се разчува, че дори е имало изследователска група по промиването на мозъци. Не е ясно до коя от тези три възможности се е свеждала директивата на разузнаването. Не е ясно и дали усилията им — нека ги наречем така — са се увенчали с някакви плодове. Всичко е погребано в историята. Фактите са известни единствено на шепа висши началници в американската армия от ония години и на самия Шеф. Досега той не е казал и дума за това на никого, включително на мен, и се съмнявам да го направи някога.

След като приключи, мъжът се прокашля. Бях изгубил представа колко време е минало, откакто съм влязъл в стаята.

— През зимата на 1932 година Шефа е бил пратен в затвора по обвинение в съучастничество в заговор за покушението срещу ключова фигура. Останал е зад решетките до юни 1936 година. Официалният архив на затвора и медицинският регистър са се запазили и досега и се е случвало и той да говори по въпроса. Тези откъслечни сведения ни казват следното: през целия си престой в затвора Шефа е страдал от тежко безсъние. Или може би от нещо повече от безсъние. От безсъние, достигнало изключително опасно равнище. Той не мигвал по три-четири дни, понякога по цяла седмица. По онова време полицията е изтръгвала признания от политическите затворници, като ги е лишавала от сън. Шефа сигурно е бил подлаган на наказателни разпити, тъй като е бил замесен в съпротивата срещу императора и управлението му и срещу фракцията на власт. Ако затворникът се е опитвал да поспи, са го заливали с вода, биели са го с бамбукови пръчки или са насочвали към него силна светлина, при което са разбивали напълно навиците му за сън. Ако в продължение на няколко месеца са подлагани на такива изтезания, повечето хора се прекършват. Частта на мозъка, отговаряща за съня, се разрушава. Те умират, полудяват или страдат от крайно безсъние. С Шефа е станало третото. Чак през пролетта на 1936 година той се възстановява напълно след безсънието. Тоест някъде по времето, когато се е появила кървавата киста. Какъв извод правите от всичко това?

— По някаква причина крайната липса на сън е нарушила притока на кръв в мозъка му и е предизвикала кистата, нали?

— Тази хипотеза изглежда най-правдоподобна и разумна. Щом един непрофесионалист е в състояние да стигне до такъв извод, можете да бъдете сигурен, че той е хрумнал и на лекарите от американската армия. Но това обяснение не е достатъчно. Тук липсва нещо. Все си мисля, че кървавата киста като явление е вторична проява на някаква по-важна причина. Помислете само, сред многото други хора например, за които се знае, че са имали такива кървави кисти, не са се наблюдавали същите симптоми. Това не обяснява в задоволителна степен и защо Шефа е продължил да живее.

В думите на мъжа безспорно имаше логика.

— Още един любопитен факт за кървавата киста. От пролетта на 1936 година Шефа направо се преражда наново, става нов човек. Дотогава е бил, най-общо казано, посредствен активист на десницата. Трети син е в бедно селско семейство от Хокайдо, на дванайсет години напуска дома си и отива в Корея, ала и там не намира своето място, затова се завръща в родината си и се присъединява към една дясна организация. На пръв поглед е гневен младеж, който вечно размахва самурайския меч. По всяка вероятност почти не знае да чете. Но през лятото на 1936 година, когато е пуснат от затвора, Шефа се е издигнал в буквалния смисъл на думата до върха на десницата. Той притежава обаяние, непоклатима идеология, красноречие, пораждащо страстен отклик, политическа гъвкавост, решителност и най-вече способността да направлява обществото, като използва за движеща сила слабостите на масите. — Мъжът си пое въздух и отново се прокашля. — Като идеолог на десницата Шефа, разбира се, се придържа към теории и светоглед, които са доста нелепи. Това обаче е без особено значение. Истинският въпрос е доколко може да обедини редиците. Вижте как Хитлер се е възползвал от недодяланите представи за lebensraum1 и превъзходството на расата и ги е организирал на национално равнище. Шефа обаче не тръгва по този път. Пътят, който той избира, е по-прикрит и сенчест. Шефа никога не се изявява открито и манипулира обществото иззад кулисите. Точно по тази причина през 1937 година се отправя към континентален Китай. Но въпреки това… всъщност нека спрем дотук. И да се върнем на кистата — та исках да ви кажа, че времето, когато тя се появява, съвпада напълно с периода, когато Шефа претърпява чудотворно преобразяване.

— Според вашето предположение — намесих се аз — няма причинно-следствена връзка между кистата и преобразяването; и двете са направлявани успоредно от някаква тайнствена и изключително важна причина.

— Схватлив сте — отбеляза мъжът. — Точен и логичен.

Той извади от табакерата върху масата втора цигара, чукна я с нокътя си и я захапа. Не я запали.

— Нека се придържаме към нещата в тяхната последователност — каза ми.

Последва тежко мълчание.

— Изградихме царство — подхвана отново мъжът. — Могъщо невидимо царство. Вместихме в него всичко. Политика, финанси, средства за масово осведомяване, бюрокрацията, културата, какви ли не неща, за които не сте и сънували. Привлякохме дори враждебни към нас елементи. От официалните учреждения до техните противници, всичко. Малцина, да не кажа никой не забеляза, че сме го приобщили. С други думи, създадохме невероятно сложна организация. И Шефа я изгради с двете си ръце след войната. Сякаш направляваше цяла държава, наподобяваща корпуса на грамаден кораб. Само да натисне копчето, и корабът потъва. Заедно с пътниците и всичко останало — още преди някой да се е усетил. — След тези думи мъжът запали цигарата. — Въпреки това организацията си има своите ограничения и предели. По-точно, смъртта на царя. Умре ли царят, царството ще рухне. Нали разбирате, то е изградено и поддържано от гения на един-единствен човек. Което по моя преценка означава, че е изградено и поддържано от онзи тайнствен фактор. Умре ли Шефа, това означава край за всичко, защото организацията ни не е бюрокрация, а съвършено настроена машина с един ум на върха. Точно тук са заложени силата и слабостта на нашата организация. Или по-точно, бяха заложени. Смъртта на Шефа рано или късно ще предизвика пукнатина в организацията и подобно на погълната от пламъците Валхала тя ще потъне в морето на посредствеността. След Шефа няма кой да поеме нещата. Организацията ще се разпадне — великолепен дворец, разрушен, та на негово място да се появи жилищен комплекс. Един свят на еднаквост и сигурност. Вие обаче вероятно ще отсъдите, че това е уместно и честно. Че разпределението е справедливо. Но помислете само. Цяла Япония с изравнени планини, крайбрежна линия и езера, опасана с еднакви редици жилищни блокове. Това ли според вас е доброто?

— Не знам — признах си аз. — Не знам дори дали в самия въпрос има някаква логика.

— Умен отговор — одобри мъжът и сви пръсти върху коленете си. Върховете им забарабаниха в бавен ритъм. — Всички тези приказки за жилищните комплекси са, както се досещате, само нагледен пример. Ако трябва да сме по-точни, организацията ни може да се раздели на два елемента. На част, която се движи напред, и на част, която я тласка напред. Има, естествено, и други части, изпълняващи други функции. Но грубо казано, организацията ни се състои от тези две части. Останалите нямат почти никакво значение. Частта на предната линия е Волята, а частта отзад — Печалбите. Когато говорят за Шефа, хората наблягат единствено на неговите Печалби. И след като той умре, те ще поискат дял само от Печалбите. Никой не иска Волята, понеже никой не я разбира. Така осмисляме истинското значение на онова, което може да се подели и не може да се подели. Волята не може да се подели. Тя или се предава изцяло, или се губи изцяло.

Пръстите на мъжа продължаваха да барабанят в същия бавен ритъм по коленете му. Ако не борим това, всичко в него си беше същото, както в самото начало. Същият поглед, същите студени зеници, същото гладко безизразно лице. През цялото време това лице беше извърнато под един и същ ъгъл към мен.

— Каква е тази Воля? — попитах аз.

— Представа, която властва над времето, властва над пространството, властва над вероятностите.

— Не разбирам.

— Естествено. Малцина разбират. Само Шефа го разбираше направо инстинктивно. Можем дори да стигнем дотам да твърдим, че той отхвърляше самопознанието и на негово място осъществяваше нещо напълно революционно. По-просто казано за вас, Шефа осъществяваше революция, при която трудът включваше в себе си капитала, а капиталът включваше в себе си труда.

— Фантазии.

— Точно обратното. Познанието е фантазия — отсече мъжът. — Да приемем, че всичко, което ви казвам сега, не е нищо повече от думи. Както и да ги редя и да ги пренареждам, пак няма никога да успея да ви обясня формата на Волята, която Шефа притежаваше. Обяснението ми няма да покаже нищо друго, освен връзката между самия мен и Волята чрез връзка на словесно равнище. Така отхвърлянето на познанието е свързано с отхвърлянето на езика. Защото когато тези два стълба на западния хуманизъм — познанието на индивида и еволюционната приемственост — изгубят значението си, езикът също се обезсмисля. Индивидът, какъвто го познаваме, престава да съществува и всичко се превръща в хаос. Вие преставате да бъдете неповторимо създание само по себе си и съществувате просто като хаос. За разума съществуването е комуникация, а комуникацията е съществуване.

Най-неочаквано в стаята стана студено и аз изпитах необяснимото чувство, че ме чака меко топло легло. И че някой ме вика под завивките.

Илюзия, разбира се. Още беше септември. Навън пищяха безброй хиляди цикади.

— Разширяването на съзнанието, което вашето поколение е изживяло или най-малкото се е стремило да изживее в края на шейсетте години, завърши с пълен и окончателен провал, защото още се коренеше в отделния индивид. Иначе казано, опитът да се разшири само съзнанието, без количествени или качествени промени в индивида, в крайна сметка беше обречен. Точно това имам предвид, когато говоря за посредственост. Как да ви помогна да го разберете? Не че очаквам да го направите. Просто се стремя да говоря откровено. Да се върнем на рисунката, която ви дадох преди малко — продължи мъжът. — Тя е копие на рисунка от медицинския архив на американската армия. На нея е сложена датата 27 юли 1946 година. Рисунката е правена от самия Шеф по молба на лекарите. Като връзка при документирането на халюцинациите, които е получавал. Според медицинския архив тази овца всъщност се е появявала изумително често в халюцинациите на Шефа. Ако трябва да го изразя в числа, присъствала е приблизително в осемдесет на сто от тях, или в четири от всеки пет халюцинации. При това не коя да е овца. А именно кафеникавата овца със звездата върху гърба. С времето Шефа започва да я използва, точно тя е гравирана върху запалката и от 1936 година е негов личен герб. Вярвам, забелязали сте, че тази овца е същата, както в медицинския архив. И на вашата снимка. Твърде любопитно, не мислите ли?

— Чисто съвпадение — подметнах аз.

Исках да прозвучи хладнокръвно, но не се получи особено убедително.

— Има и още нещо — продължи мъжът. — Шефа събираше неуморно всички материали, в които се споменаваха овце, били те в Япония или в чужбина. Веднъж седмично преглеждаше най-внимателно изрезките за овце от всички вестници и списания, излизали през седмицата в Япония. Винаги съм му помагал. Шефа много държеше на изрезките за овцете. Сякаш търсеше нещо. Откакто се разболя, продължавам усилията му на лично равнище. Всъщност се запалих по издирването. Знае ли човек какво може да изскочи? Така на сцената се появихте вие. Вие и вашата овца. Както и да го погледнеш, не е съвпадение.

Закрепих запалката върху дланта си. Беше ми приятно да я усещам. Тя не беше нито много тежка, нито много лека. Само като си помисли човек, че на света съществува такава съвършена тежест!

— И защо според вас Шефа беше решен да намери овцата? Имате ли някаква представа?

— Не, никаква — признах си аз. — Ще стане по-бързо, ако попитате него.

— Ако можех да го попитам, щях да го направя. Шефа е в кома вече от половин месец. По всяка вероятност изобщо няма да дойде в съзнание. А ако той умре, заедно с него завинаги ще бъде погребана загадката на овцата със звездата. Лично аз нямам намерение да стоя безучастно и да допусна това да се случи. Не от някакви лични подбуди, а за доброто на всички.

Вдигнах капачето на запалката, завъртях камъчето, за да я запаля, после пак свалих капачето.

— Сигурен съм, смятате, че всичко, което ви говоря, са пълни небивалици. И може би е така. Не е изключено да се окажат пълни небивалици. Но помислете само, това може би ще бъде всичко, което ни остава. Шефа ще умре. Ще умре и неповторимата му Воля. После ще загине и всичко около тази Воля. Ще остане само онова, което може да се преброи в цифри. Няма да остане нищо друго. Точно заради това искам да намеря овцата.

За пръв път той затвори за няколко секунди очи, без да казва нищо. После:

— Ако трябва да изкажа някаква хипотеза — само хипотеза и нищо повече, забравете, че изобщо съм изричал нещо, ако не ви прозвучи логично, — не мога да се преборя с усещането, че нашата овца тук е образувала основната матрица във Волята на Шефа.

— Звучи като бисквити за домашни любимци — рекох аз.

Мъжът не ми обърна внимание.

— По всяка вероятност овцата е намерила начин да проникне в Шефа. Това сигурно се е случило през 1936 година. И през следващите четирийсет, че и повече години е останала вътре в него. Там очевидно е намерила пасище, брезова гора. Като на снимката. Как мислите?

— Изключително любопитна хипотеза — отвърнах аз.

— Това е особена овца. М-н-о-г-о особена овца. Искам да я намеря, ето защо ми трябва помощта ви.

— И какво смятате да правите с нея, след като я намерите?

— Нищо. Вероятно не мога да направя нищо. Нещата са твърде широкомащабни, та да мога да направя нещо. Единственото ми желание е най-после да видя всичко с очите си. И ако тази овца желае нещо, ще направя всичко по силите си, за да го изпълня. И бездруго, щом Шефа умре, животът ми ще се обезсмисли напълно.

При тези думи той замълча. Аз също не казах нищо. Само цикадите продължаваха да се надпяват. Те и листата в градината, които шумоляха от предзалезния ветрец. Самата къща беше болезнено тиха. Из нея като непреодолима зараза сякаш се носеха спорите на смъртта. Опитах се да си представя пасището в главата на Шефа. Пасище посърнало и изоставено, със спаружена трева, с овце, които са се разбягали.

— Ще ви попитам още веднъж: кажете ми по какъв начин сте се сдобили с фотографията — рече мъжът.

— Не мога да ви кажа — повторих аз.

Мъжът въздъхна.

— Опитах се да разговарям с вас откровено. Затова се надявах и вие да сте откровен с мен.

— Не съм в правото си да говоря. Направя ли го, сигурно ще създам неприятности на човека, който ми е дал снимката.

— А това означава, че имате разумни основания да смятате, че заради овцата този човек може да има неприятности — вметна мъжът.

— Нямам никакви основания да смятам такова нещо. Така просто го усещам. Все има някаква уловка. Чувствам го през цялото време, докато разговарям с вас. Някъде има капан. Наречете го шесто чувство.

— И заради това не можете да говорите.

— Точно така — отвърнах аз. Позамислих се и допълних: — Нещо като специалист съм по създаването на неприятности. Мога да твърдя, че нямам равен в начините и средствата да създавам неприятности на околните. Все се опитвам да избягвам нещата, които биха довели до това. И в крайна сметка само създавам още по-големи неприятности. Все тая. Така стоят нещата. Макар и да го знам, пак си е същото, това не променя нищо. Нищо не става така още от самото начало. Това е само повод.

— Май не ви разбирам.

— Искам да кажа, че посредствеността има най-различни проявления.

Пъхнах цигара между устните си, запалих я със запалката в ръката си и всмукнах от дима. Почувствах се съвсем малко по-добре.

— Не е нужно да говорите, ако не искате — рече мъжът. — Вместо това ще ви пратя да търсите овцата. Такива са окончателните ни условия. Ако до два месеца, смятано отсега, успеете да я откриете, сме готови да ви възнаградим с каквото поискате. Но ако не успеете, това ще бъде краят — и за вас, и за фирмата ви. Разбрахме ли се?

— Имам ли друг избор? — попитах аз. — Ами ако изобщо не е съществувала такава овца със звезда върху гърба?

— Това не променя нещата. За нас двамата е важно само дали ще намерите овцата. Няма средно положение. Съжалявам, че трябва да го кажа, но както вече споменах, приемаме вашето предложение. Топката е у вас и е най-добре да се устремите към вратата. Дори и да се окаже, че изобщо няма врата.

— Така ли стоят нещата?

Мъжът извади от джоба си дебел плик и го сложи пред мен.

— Това е да си покриете разходите. Ако свършат, ми се обадете. Има още там, откъдето идват тези. Някакви въпроси?

— Нямам въпроси, само една забележка.

— Каква?

— Това очевидно е най-невероятната, най-нелепата история, която някога съм чувал. Но кой знае защо, когато идва от вашата уста, тя звучи донякъде достоверно, съмнявам се обаче някой да ми повярва, ако му кажа какво се е случило днес.

Мъжът изви почти незабележимо устна. Вероятно се усмихваше.

— От утре се заемате със случая. Както вече казах, разполагате с два месеца, смятано от днес.

— Задачата не е от леките. Два месеца могат и да не стигнат. Все пак ме молите да издиря в цялата страна една-единствена овца.

Мъжът ме погледна право в лицето и не каза нищо. От това се почувствах като празен басейн. Мръсен, напукан празен басейн, който сигурно нямаше да се използва още една година. Мъжът ме гледа цели трийсет секунди, без да мига. После отвори бавно уста.

— Време е да тръгвате — рече ми.

Със сигурност изглеждаше така.

19.Лимузината и нейният шофьор — отново

— В офиса ли се връщате? Или отивате другаде? — попита шофьорът.

Беше същият, както на идване, но се държеше малко по-сърдечно. Явно бързо се сближаваше с хората.

Протегнах се хубаво на огромната задна седалка и се замислих къде да отида. Нямах намерение да се връщам в офиса. На хартия още си бях в отпуск, а и не смятах да обяснявам на съдружника си всичко това. Не ми се и прибираше. Точно сега имах нужда от конска доза нормални хора, които вървят нормално, на два крака, на нормално място.

— Гара „Шинджуку“, западният изход — казах аз.

По посока на „Шинджуку“ имаше страшно задръстване. Освен всичко останало беше най-натовареното вечерно време. След някакъв момент колите сякаш бяха залепени на едно място и не помръдваха. Сегиз-тогиз по тях преминаваше нещо като вълна, тласкаща ги няколко сантиметра напред. Помислих си за скоростта, с която се върти Земята. С колко ли километра в час се носеше из Космоса повърхността на този път? Пресметнах бързо наум и получих число, с каквото едва ли се носеше и виенско колело по панаири. Има много неща, които всъщност не знаем. Заблуда е, че изобщо знаем нещо. Ако няколко извънземни ме спрат и ме попитат: „Така и така, мой човек, я кажи с колко километра в час се върти Земята при екватора?“, щях да се почувствам като в небрано лозе. Да му се не види, не знаех дори защо срядата е след вторника. Това щеше да бъде междугалактична шега.

Изчел съм три пъти от кора до кора „Тихият Дон“ и „Братя Карамазови“. Прочел съм веднъж дори „Немска идеология“. Мога даже да посоча на колко се равнява числото пи, чак до шестнайсетото число след запетаята, Дали и това щеше да бъде шега? Вероятно. Извънземните щяха да се спукат от смях.

— Искате ли да послушате малко музика, уважаеми господине? — попита шофьорът.

— Защо не — отвърнах аз.

След тези думи автомобилът се изпълни с балада на Шопен. Изпитах чувството, че съм в гардероба по време на сватба.

— Я ми кажете — обърнах се аз към шофьора, — знаете ли на колко се равнява числото пи?

— Питате ме за 3,14 ли?

— За същото. Колко числа след запетаята знаете?

— Знам трийсет и две числа — отвърна шофьорът. — А след това… хм.

— Трийсет и две числа ли?

— Има си номер, но да, трийсет и две. Защо питате?

— А, просто така — казах умърлушен аз. — Както и да е.

И тъй, заслушахме Шопен, а лимузината изпъпли десет метра напред. Хората по автомобилите и автобусите наоколо зяпаха чудовищното превозно средство. Не беше особено приятно да си обект на такова засилено внимание — дори и през тъмните стъкла.

— Ужасно задръстване — отбелязах аз.

— Да, така е, но е ясно като бял ден, че все някога ще се измъкнем.

— Така е, не ви ли изнервя обаче?

— Изнервя ме, как да не ме изнервя. Дразня се, ядосвам се. Особено когато бързам. Но го възприемам како част от обучението. Дразниш ли се, губиш пътя си в живота.

— Звучи като религиозно тълкуване на улично задръстване, ако изобщо има такова.

— Аз съм християнин. Не ходя на църква, но винаги съм бил християнин.

— Виж ти! За вас не е ли противоречие да сте християнин и същевременно да работите като шофьор на изявен представител на десницата?

— Шефа е почтен човек. След Господа е най-богобоязливият човек, когото съм срещал.

— И с Бога ли сте се срещали?

— Естествено. Всяка вечер му се обаждам по телефона.

— Моля? — изпелтечих аз. В главата ми отново настана бъркотия. — Ако всички се обаждат на Бога, няма ли линиите да са заети през цялото време? Като „Справки“ по обед.

— Няма проблем. Бог присъства едновременно навсякъде. Дори по едно и също време да му се обадят милион души, Той ще поговори едновременно с всеки от тях.

— Не съм специалист, но такова ли е ортодоксалното тълкуване? От гледна точка на богословието, де.

— Аз съм нещо като радикал. Точно заради това не ходя на църква.

— Ясно — казах аз.

Лимузината се придвижи с петдесет метра напред. Захапах цигара и тъкмо да я запаля, когато видях, че през цялото време съм държал в ръката си запалката. Без да се усетя, си бях тръгнал със сребърния „Дюпон“ с овцата отгоре. Тя се вместваше в ръката ми много добре, сякаш съм се родил с нея. Едва ли можех да я чувствам по-добре. Помислих, помислих и реших, че си е моя. На кого щяха да му липсват една-две запалки? Отворих и затворих няколко пъти капачето, щракнах запалката и я прибрах в джоба си. За да възмездя загубата, пъхнах в джоба върху вратата запалката си „Бик“ за еднократна употреба.

— Шефа ми го даде преди няколко години — каза внезапно шофьорът.

— Какво ви е дал?

— Телефонният номер на Бога.

От устните ми се откърти въздишка, толкова силна, че заглуши всичко останало. Или аз полудявах, или всички те бяха ненормални.

— Казал ви го е само на вас, под секрет?

— Да. Само на мен, под секрет. Много е свестен. Искате ли да Го опознаете?

— Стига да е възможно — отвърнах аз.

— Добре тогава, кодът на Токио 945…

— Един момент — спрях го аз и извадих бележник и химикалка. — Но смятате ли, че е редно да ми го казвате?

— Разбира се, че е редно. Не го казвам на всеки срещнат. А вие ми се виждате добър човек.

— Е, благодаря — отвърнах аз. — Но за какво ще разговарям с Бога? Не съм християнин, никакъв не съм.

— Няма страшно. Единственото, което трябва да направите, е да разговаряте откровено за тревогите и грижите си. Колкото и дребни да ви се струват те. Бог никога не се отегчава и не ви се присмива.

— Благодаря. Ще му се обадя.

— Това е духът — каза шофьорът.

Колите потеглиха плавно и пред нас изникнаха небостъргачите на „Шинджуку“. По-нататък пътувахме в мълчание.

20.Краят на лятото, началото на есента

Докато лимузината стигне местоназначението си, над града падна бледотеменужен здрач. Между сградите подухваше ветрец, който вещаеше края на лятото и издуваше полите на жените, прибиращи се от работа.

Качих се на върха на хотела небостъргач, влязох в просторното кафене и си поръчах един „Хайнекен“. Минаха десет минути, докато ми донесат бирата. През това време забих лакът върху страничната облегалка на стола, подпрях с длан главата си и затворих очи. Не ми хрумна нищо. Докато седях със затворени очи, чувах как стотици джуджета метат с малки метлички из главата ми. Метяха ли, метяха. Нито едно не се сети да използва лопатка.

Най-после ми донесоха бирата и аз я изгълтах на две глътки. След това изядох цялата чинийка фъстъци към нея. Метенето беше спряло.

Отидох в телефонната кабина при регистратурата и се опитах да звънна на гаджето си, онова с невероятните уши. Но него го нямаше нито у тях, нито у нас. Сигурно беше излязло да хапне. Никога не се хранеше у дома.

После опитах да се свържа с бившата си жена. Но се отказах и затворих след второто позвъняване. В края на краищата нямаше какво да й казвам, а не исках да ме мисли за досадник.

След тях вече нямаше на кого да звъня. Намирах се насред град с милион души, които сновяха по улиците, а нямаше с кого да поговоря. Отказах се, прибрах си в джоба монетата от десет йени и излязох от кабината. След това поръчах на един келнер, който минаваше покрай мен, още два „Хайнекена“.

Така денят свърши. Едва ли е възможно да прекарам по-безполезно един ден. Последният ден на лятото, а какво ми беше донесъл той? Навън мракът на ранната есен беше обгърнал всичко. Долу, накъдето и да се обърнеш, всичко беше опасано с нишки мънички жълти улични лампи. Гледани оттук, отгоре, те сякаш бяха готови да бъдат стъпкани.

Донесоха бирата. Изгълтах първата, после изсипах фъстъците в чинийката в шепата си и започнах да ги ям един по един. На съседната маса седяха четири застаряващи жени, които току-що идваха от урок по плуване в хотелския басейн и сега си бъбреха на по чаша тропически коктейл в ярки цветове. Наблизо като глътнал бастун стоеше сервитьор, който изви врат, за да се прозине. Друг сервитьор обясняваше листа с менюто на застаряващо семейство американци. След фъстъците се заех с третия „Хайнекен“. Изпих и него и сега вече не знаех какво да правя с ръцете си.

Извадих от страничния джоб на дънките плика, разкъсах го в горния край и започнах да броя пачката банкноти от по десет хиляди йени. Приличаше по-скоро на тесте карти, отколкото на стегната пачка нови банкноти. Някъде по средата пръстите ми започнаха да се уморяват. На деветдесет и шестата банкнота при мен дойде възрастен сервитьор, който събра празните бутилки и попита дали искам още бира. Кимнах и продължих с броенето. Келнерът явно не прояви никакъв интерес какво правя.

Банкнотите бяха сто и петдесет на брой. Пъхнах ги обратно в плика и ги прибрах в джоба си, точно когато ми донесоха поредната бира. И този път изядох цялата чинийка фъстъци и чак тогава ми хрумна, че съм гладен. Но защо ли бях толкова гладен? От сутринта бях ял само резен плодов сладкиш.

Повиках сервитьора, поръчах сандвич със сирене и краставица. Без картофи, с двойна порция туршия. И дали ви се намира машинка за нокти? Естествено, че им се намирала. По хотелските заведения ще откриете всичко, каквото ви хрумне. На едно място имаха френско-японски речник, който ми трябваше.

Този път не бързах с бирата, любувах се дълго на нощния пейзаж, бавно си изрязах ноктите над пепелника. Пак погледнах към пейзажа, после се заех да си пиля ноктите. И така, докато настъпи нощта. Вече спокойно мога да мина и за ветеран, ако трябва да се убива време в града.

От вградения в тавана високоговорител ме повикаха по име. Отпърво не ми прозвуча като моето име. Трябваше да минат няколко секунди от обявлението, докато проумея, че съм чул особеностите точно на своето име и малко по малко разбера, че моето име е моето име.

Сервитьорът донесе на масата безжичен телефон.

— Има малка промяна в плановете — каза глас, който познавах отнякъде. — Състоянието на Шефа внезапно се влоши. Опасявам се, че не разполагаме с много време. Затова скъсяваме срока.

— На колко?

— На един месец. Не можем да чакаме повече. Ако след един месец не сте намерили онази овца, с вас е свършено. Няма да има къде да се върнете.

Един месец. Замислих се. Но главата ми не беше в състояние да борави с представите за време. Един месец, два месеца, всъщност не беше ли все тая? И кой изобщо имаше някаква представа, някакво мерило колко време ще отнеме, за да намериш една овца?

— Откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.

— В течение сме на почти всичко — обясни мъжът.

— Освен къде се намира онази овца — вметнах аз.

— Именно — потвърди мъжът. — При всички положения трябва да се заемате за работа, пилеете прекалено много време. Преценете добре къде точно се намирате. Можете да вините единствено себе си, че сте се озовали притиснат в този ъгъл.

Беше прав. Платих сметката с първата банкнота от десет хиляди йени в плика. Долу на земята хората още си вървяха на два крака, но тази гледка вече не ми носеше особено облекчение.

21.Една от пет хиляди

След като се прибрах от хотелското кафене, намерих в пощенската кутия у дома три плика заедно с вечерния вестник. Извлечение от банковата ми сметка, покана за някакво парти, което щяло да бъде невероятно, и рекламна листовка от магазин за автомобили втора употреба. В листовката пишеше: НАПРАВЕТЕ ЖИВОТА СИ ПО-ЯРЪК — ПРЕХВЪРЛЕТЕ СЕ НА СТРАХОТНА КОЛА. Благодаря, но не, благодаря. Събрах на купчинка трите плика и ги разкъсах на две.

Извадих от хладилника сок и седнах с него на масата в кухнята. На масата имаше бележка от гаджето ми: „Излязох да хапна. Връщам се до 9,30.“ Електронният часовник на масата показваше 9,30. Загледах как цифрите се сменят на 9,31, после на 9,32.

След като ми доскуча да гледам часовника, се съблякох, взех си душ и си измих косата. В банята имаше четири вида шампоан и три вида балсам. Всеки път, когато отидеше в супермаркета, гаджето ми се запасяваше с нещо ново. Беше достатъчно да вляза в банята, за да го видя. Преброих четири вида крем за бръснене и пет тубички паста за зъби. Добри запаси, няма що. След като излязох изпод душа, облякох спортни шорти и тениска. Бях смъкнал мръсотията от един странен ден. Най-сетне се почувствах освежен.

В 10,20 тя се върна с пазарски плик от супермаркета. В плика имаше четки, кутийка кламери, добре охладен пакет от шест кутийки бира. Така аз изпих още една.

— Викаха ме заради овцете — обясних аз.

— Казвах ли ти аз! — възкликна приятелката ми.

Извадих от хладилника малко кренвирши, запържих ги в тигана и ги поднесох за вечеря. Изядох три, приятелката ми изяде два. През кухненския прозорец подухваше прохладен ветрец.

Разказах й какво е станало в офиса, разказах й и как са ме взели с лимузината, за имението, за секретаря със стоманения поглед, за кървавата киста и набитата овца със звездата на гърба. Говорих сякаш цяла вечност. Докато свърша, стана единайсет часът.

След като разказах всичко това, приятелката ми изобщо не изглеждаше изумена. През цялото време, докато слушаше, си чистеше ушите и току се прозяваше.

— И кога тръгваш?

— Кога тръгвам ли?

— Нали трябва да намериш овцата?

Погледнах я, както държах отварачката на втората бира.

— Няма да ходя никъде — заявих аз.

— Но ако не отидеш, ще си имаш големи неприятности.

— Какви толкова неприятности ще имам! Бездруго смятах да напусна фирмата. Който и да се намесва, все ще си намеря работа, с която да се издържам. Така де, едва ли ще тръгнат да ме убиват.

Тя извади от кутийката още една клечка за уши и известно време си игра с нея.

— Но всъщност е съвсем лесно. Единственото, което се иска от теб, е да намериш някаква си овца, нали? Ще бъде забавно.

— Никой няма да намира нищо. Хокайдо е много по-голям, отколкото си мислиш. А що се отнася до овцата… сигурно има стотици хиляди. Как да намеря сред тях една-единствена? Невъзможно е. Пък била тя и овца, белязана със звезда върху гърба.

— Овцете всъщност са пет хиляди.

— Пет хиляди ли?

— Броят на овцете на Хокайдо. През 1947 година там е имало двеста и седемдесет хиляди, но сега са едва пет хиляди.

— Откъде знаеш такова нещо?

— След като ти излезе, отидох в библиотеката и проверих.

Въздъхнах тежко.

— Знаеш всичко, нали?

— Далеч не всичко. Има много неща, които не знам.

Прихнах, после отворих втората бира и я разделих между двамата.

— При всички положения на Хокайдо има само пет хиляди овце. Според официалната статистика. Какво ще кажеш? Не ти ли олекна поне малко?

— Все тая — заявих аз. — Няма особена разлика между пет хиляди и двеста и седемдесет хиляди овце. Проблемът пак е как ще намеря една-единствена овца сред този огромен пейзаж. За капак нямаме и следа, по която да тръгнем.

— Как така да нямаме следа! Ами снимката, ами приятелят ти там? Все ще откриеш нещо.

— И двете следи са ужасно мъгляви. Пейзажът върху снимката не се откроява с абсолютно нищо, а колкото до писмото на Плъха, не успях да разчета дори пощенското клеймо!

Тя си изпи бирата. Аз също си я изпих.

— Не обичаш ли овце? — попита гаджето ми.

— Защо пък да не ги обичам! — Пак започвах да се обърквам. — Освен това — допълних аз — вече съм взел решение. Да не ходя, де.

Смятах да убедя самия себе си, но нещо не се получаваше.

— Искаш ли кафе?

— Защо не! — отвърнах.

Тя прибра кутийките от бира и чашите и сложи чайника на печката. Докато чакаше водата да кипне, си пусна в другата стая една касета. Джони Ривърс запя „Специално за полунощ“, после гръмна „Давай заедно с Бетовен“. След това „Тайният агент“. Чайникът изсвири и приятелката ми направи кафето, като си тананикаше заедно с „Джони Б. Гуд“. През цялото това време аз четях вечерния вестник. Очарователна семейна сцена. Ако не беше оная история с овцата, сигурно щях да се почувствам много щастлив.

Докато записът се въртеше, ние си изпихме кафето и похапнахме бисквити, без да казваме и дума. Аз се върнах към вечерния вестник. Изчетох го и започнах отначало. Тук — държавен преврат, там — някакъв киноактьор умрял, на друго място — котка, която прави фокуси, нищо, което да ме засяга. Не засягаше и Джони Ривърс, който продължаваше да си пее. Щом лентата свърши, сгънах вестника и погледнах приятелката си.

— Направо не знам какво да правя. Сигурно наистина е по-добре да предприема нещо, отколкото да стоя със скръстени ръце, както твърдиш и ти. Дори и накрая да се окаже вятър работа, поне сме търсили овцата. От друга страна, не обичам да ми заповядват, да ме заплашват и да ме притискат.

— В една или друга степен на всички ни заповядват, всички ни заплашват и ни притискат. Едва ли има нещо по-добро, на което да се надяваме.

— Сигурно — съгласих се след малко аз.

Приятелката ми не каза нищо, само продължи да си чисти ушите. От време на време изпод дългите кичури коса се показваше месестата им част.

— Точно сега на Хокайдо е красиво. Няма много туристи, времето е хубаво. Освен това всички овце са на открито. Идеалното време.

— Сигурно.

— Ако… — продължи тя, като хрускаше бисквитата. — Ако решиш да ме вземеш и мен, определено ще ти помогна.

— Защо си се запалила толкова по тоя лов на овце?

— Защото и на мен ми се иска да видя оная овца.

— Но защо да се скъсвам от тичане заради някаква си въшлива овца? И за капак да забърквам и теб в тая каша?

— На мен не ми пречи. Твоята каша е и моя каша — отсъди тя с хитра усмивчица. — Мил си ми.

— Благодаря.

— Само това ли ще кажеш?

Избутах вестника в ъгъла на масата. Ветрецът откъм прозореца отнесе някъде дима от цигарата ми.

— Да ти призная, има нещо в цялата история, което ме притеснява. Някъде има капан.

— Какъв капан?

— Откъде да знам — отвърнах аз. — Цялата история е ужасно тъпа и въпреки това е болезнено ясна и всичко си съответства чудесно. Тая работа не ми харесва.

Гаджето ми постоя, постоя, пък взе от масата едно ластиче и започна да си играе с него.

— Но приятелят ти вече е загазил не на шега, нали? Ако не беше загазил, за какво му е било да си прави толкова труд и да ти праща снимката?

Тук тя ме хвана натясно. Бях сложил на масата всичките си карти, а приятелката ми ги беше цакала една по една. Беше ме видяла като на длан.

— Наистина смятам, че трябва да се направи. Ще я намерим тази овца, ще видиш — усмихна се тя.

Приключи с обреда по чистенето на ушите си и уви клечките с памучета в салфетка, за да ги хвърли. После взе ластиче и завърза косата си зад ушите.

— Хайде да си лягаме — подкани.

22.Пикник в неделя следобед

Събудих се в девет часа в празно легло. Бележка нямаше. Само носната кърпа и бельото на гаджето ми, които съхнеха на мивката. Сигурно беше отишла да хапне, а после беше отскочила до тях.

Извадих от хладилника портокалов сок и пъхнах в тостера хляб отпреди три дни. Беше с вкус на мазилка.

Виждах през прозореца в кухнята зокума на съседа. Някъде далеч някой се упражняваше да свири на пиано. Звучеше като опит да слезеш по ескалатор, който се качва нагоре. На телефонния стълб имаше три топчести гълъба, които гукаха глупаво. Сигурно си бяха наумили нещо или може би се оплакваха от мазолите по краката си, знае ли човек? От гледна точка на гълъбите може би не те, а аз бях глупакът.

Докато се опитвах да преглътна втората препечена филия, гълъбите изчезнаха, оставяйки само телефонния стълб и зокума.

Беше неделя сутрин. В неделната притурка на вестника имаше цветна снимка на кон, прескачащ жив плет. Беше го яхнал ездач с болнаво на цвят лице и черно кепе, който хвърляше злобни погледи към съседната страница, а там надълго и нашироко се обясняваше какво да правим и какво да не правим, докато отглеждаме орхидеи. Имало стотици видове, всяка със своя история. Било известно, че царе и крале били готови да умрат, само и само да се сдобият с орхидеи. Орхидеите излъчвали неизличимата аура на фаталност. И така нататък. В статията се говореше за всичко и най-вече за философия и съдба.

Сега, след като вече бях решил да отида да потърся овцата, бях превъзбуден и не ме свърташе — исках да тръгна час по-скоро. Чувствах се за пръв път така, откакто бях прекрачил големия вододел на двайсетгодишнината си. Струпах чиниите в мивката, дадох на котарака да закуси, после набрах номера на мъжа в черния костюм. Той вдигна след шестото позвъняване.

— Дано не съм ви събудил — казах аз.

— Не се притеснявайте. Ставам рано — отвърна той. — Какво има?

— Кой вестник четете?

— Чета осем вестника, национални и местни. Но местните идват чак надвечер.

— И ги четете всичките?

— Влиза ми в работата — потвърди търпеливо мъжът. — Защо питате?

— Четете ли неделната притурка?

— Да, налага се — рече той.

— Видяхте ли снимката на коня?

— Да, видях снимката на коня — каза мъжът.

— Не ви ли се струва, че конят и ездачът мислят за две съвсем различни неща?

В стаята през телефонната слушалка се прокрадна тишина. Не се чуваше дори дишане. Беше тишина, от която те заболяват ушите.

— Заради това ли се обаждате? — попита мъжът.

— Не, просто да става разговор. Нали няма нищо лошо в това да поприказваме ей така, напосоки?

— Имаме други теми за разговор. Например овцете. — Той се прокашля. — Извинявайте, но за разлика от вас не разполагам с много свободно време. Възможно ли е да ми обясните по-бързо какво ви притеснява?

— Точно там е проблемът — отвърнах аз. — Най-просто казано, от утре смятам да тръгна да търся овцата. Дълго мислих и накрая реших да направя това. Но не виждам как иначе ще го направя, освен с бързината, която е удобна на мен. Когато говоря, ще говоря както ми харесва на мен. В смисъл имам право да говоря ей така, напосоки, ако ми се прииска. Не ми е приятно да се следи всяко мое движение, не ми е приятно да ме притискат хора без име. Е, казах каквото имах да казвам.

— Явно не си знаете мястото.

— Вие също не си знаете мястото. Вижте сега, снощи мислих дълго. И ми хрумна следното. Какво толкова притежавам, че да се чувствам в опасност? Почти нищо. Скъсах с жена си, смятам днес да напусна работа, живея под наем, нямам покъщнина, за която да си заслужава да се притеснявам. Като спестявания имам към два милиона йени, като имущество — стара кола и котарак, който вече е на доста години. Всичките ми дрехи са излезли от мода, плочите ми са допотопни. Не съм си създал име, нямам тежест в обществото, нито сексапил и талант. Вече не съм толкова млад и вечно изтърсвам глупости, за които после съжалявам. Накратко, ако заимствам вашия израз, съм един напълно посредствен човек. Какво толкова имам да губя? Ако се сещате нещо, ще ми кажете, нали?

Последва кратко мълчание. В този промеждутък махнах конеца около едно от копчетата на ризата си и нарисувах с химикалката върху бележника тринайсет звезди.

— Всеки има по нещо, което не иска да губи — подхвана мъжът. — Включително вие. А ние сме професионалисти, когато става въпрос да се открие това нещо. Хората волю-неволю имат средна точка между желанията и гордостта си. Точно както всички предмети задължително имат център на тежестта. Това е нещо, което можем да установим. Едва след като го загубят, хората си дават сметка, че то изобщо е съществувало. — Мълчание. — Но аз избързвам. Всичко това идва после. Засега ще кажа само, че не съм останал глух за думите ви. Ще се съобразя с исканията ви. Постъпете както сметнете за добре. В рамките на един месец, ясно ли е?

— Да — отвърнах аз.

— Е, в такъв случай всичко хубаво — каза мъжът.

След тези думи телефонът щракна и се затвори. То, това щракване в телефона, остави лош вкус в устата ми. За да го притъпя, направих трийсет лицеви опори и двайсет коремни преси, после измих чиниите, трупали се в продължение на три дни. След всичко това се почувствах отново едва ли не добре. В края на краищата беше приятна септемврийска неделя. Лятото се беше стопило и се беше превърнало в далечен спомен, който почти не можех да възстановя.

Облякох чиста риза, чифт дънки „Левис“ без петна от кетчуп по тях, сложих си и чорапи в същия цвят. Сресах се. Въпреки това пак не успях да върна радостното усещане, че е неделя сутрин, каквото бях изпитвал на седемнайсет години. Какво толкова се беше променило? Сигурно бях прибавил някоя и друга година.

След това изкарах от паркинга на блока фолксвагена, който, още малко, и щеше да става само за вторични суровини, отправих се към супермаркета и купих десетина кутии котешка храна, един плик котешка тоалетна, пътнически несесер с тоалетни принадлежности и бельо. В магазина за понички седнах на бар-плота и си поръчах една поничка с канела заедно с чаша безвкусно кафе. Стената точно пред плота беше покрита с огледало и аз можех да се наблюдавам безпрепятствено. Седях и си гледах лицето с преполовената поничка в ръка. Запитах се как ли ме възприемат другите. Не че имах начин да разбера, естествено. Доядох поничката и си тръгнах.

Недалеч от железопътната гара имаше туристическа агенция, където запазих две места за самолета за Сапоро на другия ден. После отидох в безистена при гарата за платнен сак и шапка, която да ме пази от дъжд. Всеки път вадех от пачката в джоба си поредната банкнота от десет хиляди йени. Пачката не показваше признаци да изтънява, колкото и банкноти да дърпах от нея. Само аз показвах признаци на притеснение. Съществуват по света и такива пари. Тежи ти да ги имаш, гадно ти е да ги харчиш, а щом свършат, се мразиш. А когато се мразиш, ти се иска да харчиш. Само дето не са ти останали пари. Не са ти останали и надежди.

Седнах на една пейка пред гарата и изпуших две цигари с твърдото решение да не мисля за парите. Площадът пред гарата беше пълен със семейства и двойки младежи, излезли да се поразходят в неделната сутрин. Докато ги оглеждах нехайно, се сетих какво ми е казала бившата ми жена, преди да се разделим — че може би е трябвало да имаме деца. На моите години със сигурност не е неразумно да имаш деца, но аз — баща? Само това оставаше! Кое дете би поискало да има баща като мен?

Изпуших още една цигара, после, стиснал във всяка ръка по един пазарски плик, си запроправях път през навалицата, за да стигна на паркинга пред супермаркета. Докато изкарваха колата, се отбих в една книжарница, където купих три книги с мека корица. За тях отидоха още две банкноти от по десет хиляди йени. Джобовете ми бяха натъпкани с дребни пари.

Върнах се у нас, изсипах всички дребни в една стъклена купа и си наплисках лицето със студена вода. Имах чувството, че откакто съм станал, е минала цяла вечност, но когато погледнах часовника, видях, че още няма и дванайсет часа.

Приятелката ми се върна в три следобед. Беше облечена в карирана риза и панталон с цвят на горчица, носеше слънчеви очила с много тъмни стъкла. Беше преметнала през рамо платнен сак като моя.

— Идвам с багажа, готова за път — оповести тя, като потупа издутия сак. — Дълго ли ще пътуваме?

— Няма да се изненадам.

Тя се излегна на канапето при прозореца, загледа се, както беше със слънчевите очила, в тавана и запали тънка ароматизирана цигара. Взех един пепелник и отидох да седна до нея. Замилвах я по косата. Появи се котаракът, който се метна на канапето и положи брадичка и предни лапи върху глезените на приятелката ми. След като на нея й омръзна да пуши, тя премести остатъка от цигарата в устата ми.

— Радваш ли се, че заминаваш? — попитах я аз.

— Да, много. Най-вече защото тръгвам с теб.

— Знаеш ли, ако не намерим овцата, няма да има къде да се върнем. Може да се наложи да пътуваме до края на живота си.

— Като твоя приятел ли?

— Предполагам. В известен смисъл всички сме в една лодка. Единствената разлика е, че той избяга по свое желание, а мен ме принуждават.

Загасих цигарата в пепелника. Котаракът надигна глава и се прозина, после пак се намести в същата поза.

— Ти приключи ли с багажа? — попита гаджето ми.

— Не, още не съм започнал. Но нямам много багаж. Няколко смени дрехи, сапун, хавлиена кърпа. Наистина не ти трябва толкова багаж. Ако имаш нужда от нещо, можеш да го купиш там. Имаме предостатъчно пари.

— Предпочитам така — подсмихна се тя и този път лукаво. — Нямам чувството, че съм тръгнала на път, ако не мъкна със себе си огромен сак.

— Сигурно се шегуваш…

През отворения прозорец екна пронизващият писък на птица, писък, какъвто не бях чувал никога дотогава. Нова птица от новото годишно време.

Върху бузата на приятелката ми падна лъч следобедно слънце. Загледах лениво как от единия към другия край на прозореца се носи бял облак. Стояхме така сякаш безкрайно.

— Какво има? — попита гаджето ми.

— Не знам как да ти обясня, но все не проумявам как така тук и сега наистина е тук и сега. И че аз наистина съм аз. Не разбирам. Винаги е било така. Чак след време нещата си идват на мястото. От десет години е все така.

— От десет години ли?

— Няма край. Нищо повече.

Тя се засмя, докато вдигаше котарака и го слагаше на пода.

— Ще го направим ли?

Любихме се на канапето. Старинно канапе, което бях купил в един магазин за вехтории. Допираш лице до него и усещаш миризмата на история. Гъвкавото тяло на приятелката ми се сля с тази миризма. Нежна и топла като смътен спомен. Отместих с пръсти косата й и я целунах по ухото. Земята потрепери. От този миг нататък времето потече като ведър ветрец.

Разкопчах всички копчета на блузата й и докато се любувах на тялото й, обхванах с длани гърдите й.

— Сега се чувствам наистина жива — каза приятелката ми.

— Ти ли?

— Ммм, тялото ми, цялото ми същество.

— А аз съм заедно с теб — рекох. — Наистина жив.

Каква изумителна тишина, помислих си. Нито звук наоколо. Всички освен нас двамата вероятно бяха отишли някъде, за да отпразнуват първата неделя на есента.

— Знаеш ли, наистина обичам това — прошепна тя.

— Ммм.

— Все едно сме на пикник, толкова е хубаво.

— На пикник ли?

— Да.

Прегърнах я и я притиснах до себе си. Сетне проврях лице през кичурите коса, за да я целуна отново по ухото.

— Тези десет години са били много дълги за теб, нали? — попита тихо тя до ухото ми.

— Доста дълги — потвърдих аз. — Много, много дълги. Всъщност безкрайни, не че съм успял да сложа точка на нещо.

Тя понадигна съвсем леко глава от страничната облегалка на канапето и се усмихна. Усмивка, която бях виждал и преди, но и да ме убиете, не мога да се сетя кога и при кого. Без дрехи жените си приличат стряскащо много. Това винаги ме е хвърляло в ужас.

— Хайде да отидем да търсим овцата — каза тя със затворени очи. — Тръгнем ли да я търсим, всичко ще си дойде на мястото.

Погледах я известно време в лицето, после се вторачих в ушите й. Обгърнато от меко следобедно сияние, тялото й беше като от старинен натюрморт.

23.Ограничено, но упорито мислене

В шест часа тя се облече, среса се, изми си зъбите и си пръсна одеколон. Аз седях на канапето и четях „Приключенията на Шерлок Холмс“. Разказът започваше с: „Колегата ми Уотсън е ограничен доста в мисленето си, но притежава невероятно упорство.“ За начално изречение не беше зле.

— Довечера ще закъснея, не ме чакай — каза гаджето ми.

— Работа ли?

— Опасявам се, че да. Днес всъщност би трябвало да имам почивен ден, но нали знаеш как е. Извикаха ме, защото от утре изчезвам.

Тя излезе, после, след миг-два, вратата се отвори.

— А какво ще правиш с котарака, докато ни няма? — попита приятелката ми.

— Уф, съвсем ми изхвърча от главата. Но ти не се притеснявай, ще имам грижата.

Извадих на котарака мляко и бисквити със сирене. Зъбите му бяха толкова слаби, че той не можеше да сдъвче сиренето.

В хладилника нямаше нищо, което да ми се стори годно за ядене, затова отворих една бира и седнах да гледам телевизия. В новините също нямаше нищо, което да прилича на новини. В неделя вечер обикновено дават репортажи от зоологическата градина. Погледах жирафите, пандите и слоновете, после изключих телевизора и вдигнах телефона.

— Обаждам се за котарака — казах на мъжа.

— За вашия котарак ли?

— Да, имам котарак.

— Е, и?

— Ако не го оставя на някого, не мога да замина.

— Наоколо има много хотели за домашни любимци.

— Той е стар, с разклатено здраве. Един месец в клетка със сигурност ще го погуби.

Чувах нокти, които барабанят по маса.

— Е, и?

— Бих искал да се грижите за него. Имате огромна градина, все ще се погрижите за един котарак.

— И дума да не става. Шефа мрази котки, а градината трябва да привлича птици. Един котарак, и птиците няма и да припарят насам.

— Шефа е в безсъзнание, а котаракът няма сили да гони птици.

— Добре тогава. Утре сутрин в десет часа ще пратя някой от шофьорите да прибере котарака.

— Ще осигуря котешка храна и тоалетна. Той яде само тази марка, ако свърши, ви моля да купите пак от нея.

— Може би ще бъдете така любезен да кажете тези подробности на шофьора. Както, струва ми се, вече ви споменах, аз съм зает човек.

— Предпочитам да общувам с един човек. Така е ясно кой носи отговорност.

— Отговорност ли?

— С други думи, ако котаракът умре в мое отсъствие, няма да получите от мен нищо, дори и да намеря овцата.

— Хмм — каза мъжът. — Имате право. Не улучихте целта, но за аматьор се справяте доста добре. Ще си запиша, затова, ако обичате, говорете бавно.

— Не му давайте тлъсто месо. Повръща го. Зъбите му са лоши, затова не му давайте и твърда храна. Сутрин се храни с мляко и консерви котешка храна, вечер — с шепа суха храна с риба, месо или сирене. И ако обичате, му сменяйте всеки ден тоалетната. Той не я обича мръсна. Често получава разстройство, но ако не му мине до два дена, ветеринарят ще предпише лекарство, което да му дадете.

След като стигнах дотук, се ослушах — да чуя дращенето на химикалка в другия край на линията.

— Понякога получава лишеи в ушите — продължих аз, — затова веднъж на ден ги чистете с памуче, напоено със зехтин. Котаракът не обича да му чистят ушите и се дърпа, ето защо внимавайте да не му спукате тъпанчетата. Освен това, ако се притеснявате, че ще ви издере мебелите, веднъж седмично му режете ноктите. Става и с обикновени ножички. Почти сигурен съм, че няма бълхи, но за всеки случай може би е разумно от време на време да го къпете с шампоан против бълхи. Продава се по всички магазини за домашни любимци. След като го изкъпете, го подсушете с хавлиена кърпа и го срешете хубаво, а накрая включете за малко и сешоар. Иначе ще настине.

Драс-драс-драс.

— Друго?

— Това май е всичко.

Мъжът прочете точка по точка какво е записал. Беше се справил добре.

— Това ли е?

— Да.

— Добре тогава — каза мъжът.

И линията прекъсна.

Навън вече беше тъмно. Пъхнах в джоба си малко дребни пари, цигарите, запалка, обух си маратонките и излязох. В кварталната кръчма изпих една бира, докато слушах последната плоча на братя Джаксън. Изядох си пилешкия котлет, докато слушах плочата на Бил Уидърс. Пийнах кафе, докато слушах „Междузвездни войни“ на Мейнард Фъргюсън. След всичко това имах чувството, че почти не съм ял.

Взеха чашата от кафето, а аз пуснах три монети от по десет йени в платения телефон и звъннах на съдружника си. Вдигна най-големият му син, който още беше в началното училище.

— Добър ден — поздравих аз.

— Вече е „добър вечер“ — поправи ме той.

Погледнах си часовника. Беше прав, разбира се. След малко се обади и съдружникът ми.

— Как е? — попита той.

— Можеш ли да говориш? Да не ти прекъсвам вечерята?

— Да, вечеряме, но нищо. И без това не е много вкусно, пък и твоят разказ би трябвало да е по-интересен.

Повторих откъслеци от разговора с мъжа в черния костюм. Разказах за огромната лимузина и издъхващия Шеф. Не споменах овцата. Съдружникът ми нямаше да повярва, а и без това вече беше прекалено дълго и заплетено. От което, разбира се, всичко ставаше още по-объркващо.

— Нищо не схващам — призна си съдружникът ми.

— Сам разбираш, поверително е. Ако се разчуе, можеш да си имаш големи неприятности. И ти, и семейството ти… — Замълчах, след като си представих богаташкия му четиристаен апартамент, жена му с високо кръвно, двете му нагли синчета. — Знаеш как е.

— Ясно.

— При всички положения се налага утре да замина. Сигурно задълго. За един, два, три месеца. Наистина не знам. Не е изключено изобщо да не се върна в Токио.

— Ъъъ… хм.

— Затова поеми нещата във фирмата. Аз се оттеглям. Не искам да ти причинявам главоболия. Общо взето, свърших каквото можах и макар фирмата да е на двамата, ти си се нагърбил с важната част. Аз съм на заден план.

— Но ти ми трябваш… кой ще движи подробностите!

— Сплоти бойната линия и се върни към предишното състояние. Не се занимавай повече с реклама и издателска дейност. Възроди преводаческата фирма. Завчера ти ми го каза сам. Остави само една секретарка и се отърви от останалите, които са на непълен работен ден. Вече не ти трябват. Никой няма да недоволства, ако им платиш двумесечно обезщетение. Колкото до офиса, премести се в по-малък. Печалбата ще намалее, но ще паднат и разходите. И без моя дял ти ще печелиш повече, така че няма да пострадаш. Няма да се притесняваш, че експлоатираш някого, и данъците няма да са ти такъв проблем. За теб ще е идеално.

— И дума да не става — отсече той, след като известно време мълча. — Няма да се получи нищо, знам си аз.

— Ще се получи, ще видиш. С теб съм още от самото начало, затова знам, че всичко ще се нареди.

— Досега се нареждаше, защото бяхме заедно — възрази съдружникът ми. — Колкото до мен, с каквото и да се заема, не се получава нищо.

— Виж какво. Не те съветвам да разширяваш дейността. Съветвам те да я ограничиш. Да се върнеш към преводаческата фирма отпреди промишлената революция. Ти и една секретарка плюс петима-шестима преводачи на хонорар, и готово. Не виждам защо да не се справиш.

Чу се как последната монета от десет йени пада в апарата. Пуснах в процепа още три монети.

— Аз не съм като теб — знаеше си своето съдружникът ми. — Ти ще се справиш и сам. А аз не. Издънвам се, ако нямам до себе си човек, на когото да се оплаквам и с когото да обменям идеи.

Закрих слушалката с длан и въздъхнах. Пак се почна старата песен. Черната овца изяла непрочетеното писмо на бялата овца, тя пък изяла писмото на черната овца…

— Ало, ало! — извика съдружникът ми.

— Слушам те — успокоих го аз.

Чувах в другия край на линията как двете му деца се карат кой телевизионен канал да гледат.

— Помисли за децата — подканих аз. Не беше честно, но не ми бяха останали други козове. — Не можеш да си позволиш да униваш. Ако развееш бялото знаме, това означава край за всички. Щом си смятал да се опълчиш срещу света, не е трябвало да правиш деца. Стегни се, заеми се за работа, спри да пиеш.

Той мълча дълго. Сервитьорката ми даде пепелник. Показах й с ръка да ми донесе още една бира.

— Прав си — каза накрая съдружникът ми. — Ще направя всичко по силите си. Не съм убеден, че ще се получи, но…

Напълних чашата с бира и отпих една глътка.

— Всичко ще се нареди. Помисли какво беше преди шест години. Нямахме пари, нямахме връзки, а успяхме, нали? — напомних му аз.

— Както вече ти обясних, нямаш представа колко сигурен се чувствах, защото започвам заедно с теб — отвърна съдружникът ми.

— Пак ще ти се обаждам.

— Хм.

— Благодаря за всичко. Беше страхотно — рекох му.

— Хайде пак да работим заедно, щом приключиш с каквото имаш да вършиш и се прибереш в Токио.

— Ама разбира се.

После затворих.

И двамата знаехме каква е вероятността да се върна на тази работа. Ако не друго, поне с това бяхме наясно след шест години съвместна дейност.

Върнах се с бирата на масата.

Сега, след като се бях махнал от работата, усетих как ме плисва облекчение. Бавно, но сигурно опростявах нещата. Бях загубил родния си град, бях загубил юношеството си, бях загубил жена си, след три месеца щях да прехвърля трийсетте и да загубя и младостта си. Не си представях какво ще остане от мен, когато навърша шейсет. Човек не бива да мисли за тези неща. Никой не знае какво ще се случи и след един месец.

Отправих се към нас и си легнах с „Шерлок Холмс“ В единайсет угасих лампата и съм заспал бързо. Чак до сутринта не се събудих нито веднъж.

24.Хери

В десет сутринта оная смехотворна лимузина — не лимузина, а цяла подводница — чакаше долу пред входа. От прозореца ми на третия етаж приличаше по-скоро на преобърната метална формичка за курабии. Човек можеше да направи с нея грамадна курабия, която триста деца щяха да ядат половин месец. Ние с гаджето ми седяхме на перваза и гледахме колата.

Небето беше възмутително ясно. Небе от довоенен експресионистичен филм. Без нито едно облаче, като огромно око с изрязан клепач. Хеликоптерът в далечината изглеждаше съвсем мъничък.

Затворих всички прозорци, изключих хладилника и дръпнах ръчката на газта. Прането — внесено, леглото — заметнато с чаршаф, нелепото количество тоалетни принадлежности — подредени като в аптека при мивката. Наемът — платен за два месеца напред, абонаментът на вестника — прекратен. Погледнах от входната врата безжизненото жилище. За миг си спомних четирите години брачен живот, прекарани тук, спомних си за децата, които така и не бяхме направили с жена ми.

Вратата на асансьора се отвори и приятелката ми ме повика. Затворих металната врата.

Докато ни чакаше, шофьорът лъскаше усърдно със сух парцал предното стъкло. Колата без една-единствена прашинка по нея лъщеше на слънцето с изпепеляващ неземен блясък. Само да я докоснеш, и ще се опариш.

— Добро утро — поздрави шофьорът.

Същият набожен шофьор отпреди два дни.

— Добро утро — отвърнах аз.

— Добро утро — каза и гаджето ми.

Държеше котарака. Аз пък носех котешката храна и сака с котешката тоалетна.

— Страхотно време, нали? — добави шофьорът и погледна небето. — Как ли да се изразя… кристално ясно е.

Аз кимнах.

— Когато става толкова ясно, Божиите послания достигат с лекота до всички — предположих.

— Нищо подобно — възрази с усмивка шофьорът. — Посланията вече са във всичко. В цветята, в камъните, в облаците…

— А в колите?

— И в колите.

— Но колите се правят в заводи — напомних аз съвсем в свой стил.

— Който и да ги произвежда, в тях се проявява Божията воля.

— Както и в лишеите по ушите? — не остана по-назад и гаджето ми.

— Както и в самия въздух — поправи я шофьорът.

— В такъв случай в колите, произвеждани в Саудитска Арабия, се проявява Аллах.

— В Саудитска Арабия не произвеждат коли.

— Така ли? — възкликнах пак аз.

— Да.

— Ами колите, произвеждани в Щатите за износ в Саудитска Арабия? Кой бог се проявява в тях? — поинтересува се приятелката ми.

Труден въпрос.

— Виж какво, трябва да му кажем за котарака — метнах й аз спасителен пояс.

— Какво сладко коте, а? — възкликна също с облекчение шофьорът.

Котаракът беше всякакъв, но не и сладък. Всъщност беше точно обратното с проскубаната козина, наподобяваща износен килим, с върха на опашката, огънат под ъгъл от шейсет градуса, с пожълтелите зъби, с дясното око, което след раната отпреди три години сълзеше толкова силно, че животинката недовиждаше. Беше си съмнително, че ще различи маратонка от картоф. Възглавничките на лапите му бяха целите в мазоли, ушите му бяха заразени с лишеи и от старост той пърдеше поне по двайсет пъти на ден. Беше прекрасно младо коте, когато жена ми го намери под една пейка в парка и го донесе у нас, но от няколко години крееше все повече. Точно като топка за боулинг, плъзгаща се към улея. Освен това си нямаше име. Нямах представа дали това притъпява или задълбочава трагедията му.

— Хубаво котенце, писи-писи — рече шофьорът, без да протяга ръка. — Как се казва?

— Няма си име.

— А как го наричате?

— Никак — отвърнах аз. — Караме така.

— Но котаракът не е някаква буца, която седи на едно място. Движи се по своя воля, нали? Наистина е много странно нещо, което се движи по своя воля, да си няма име.

— И херингата плува по своя воля, но никой не й дава име.

— Първо, няма емоционална връзка между херингата и човека, и второ, и да й дадете име, тя няма да го познае, дори и да го чуе.

— Излиза, че животните, които не само се движат по своя воля и споделят с хората чувства, но освен това имат зрение и слух, заслужават имена?

— Да, точно така — кимна доволен няколко пъти шофьорът. — Какво ще кажете? Дали да не избързам и да не му дам име на малкото юначе?

— Нямам нищо против. Но какво име?

— Например Хери. Отнасяли сте се към него като към херинга.

— Звучи добре — отбелязах аз.

— Видяхте ли! — възкликна шофьорът.

— Какво ще кажеш? — попитах аз приятелката си.

— Звучи добре — повтори тя. — Все едно присъствам на сътворението на небето и на земната твърд.

— Нека бъде Хери — склоних аз.

— Ела насам, Хери — подкани шофьорът и взе котарака.

Той се уплаши, ухапа го по палеца, после пръдна.

Шофьорът подкара към летището. Котаракът се возеше кротко до него на предната седалка. От време на време пърдеше. Разбирахме покрай това, че шофьорът току отваряше прозореца. През това време аз му давах указания за котарака. Как да му чисти ушите, къде се продава дезодорант за котешки тоалетни, колко храна да му дава, ей такива неща.

— Не се притеснявайте — успокои ме мъжът. — Ще се грижа за него. Все пак съм му кръстник.

Пътищата бяха изненадващо безлюдни. Автомобилът се носеше към летището като есетра, устремила се нагоре по течението, за да си хвърли хайвера.

— Защо корабите са с имена, а самолетите — не? — попитах аз шофьора. — Защо само „Полет 971“ и „Полет 326“, а не „Камбанка“ и „Маргаритка“?

— Вероятно защото самолетите са повече от корабите. Серийно производство.

— Недоумявам. Почти всички кораби също са серийно производство и нищо чудно да са повече от самолетите.

— Все пак… — подхвана шофьорът, после няколко секунди мълча. — Реалистично погледнато, никой няма да седне да дава имена на всеки градски автобус.

— Аз пък съм на мнение, че ще бъде чудесно, ако всеки градски автобус си има име — намеси се гаджето ми.

— Но дали пътниците няма да започнат да избират автобусите, на които искат да се качат? За да стигнат от Шинджуку до Сендагая, те ще предпочетат „Антилопа“, а не „Муле“.

— Ти какво мислиш? — попитах аз гаджето си.

— Наистина ще помисля хубаво, преди да се кача на „Муле“ — призна си тя.

— Я си помислете за клетия водач на „Муле“ — изрази шофьорът мнението на всички водачи по света. — Каква вина има той?

— Добре казано — отбелязах аз.

— Въпреки това пак ще се кача на „Антилопа“ — вметна приятелката ми.

— Ето на — рече шофьорът. — Точно така ще стане. Имената на корабите са се появили още преди серийното производство. Всъщност това е като да даваш имена на конете. Ето защо самолетите, на които се гледа като на коне, всъщност си имат имена. Например „Духът на св. Луи“ и „Енола Гей“. Тук имаме съвсем истинско съзнателно отъждествяване.

— А това означава, че основно понятие е животът.

— Именно.

— И при даването на име предназначението като такова стои на второ място.

— Точно така. За да се изрази предназначението, са достатъчни и числата. Да вземем например евреите в Освиенцим.

— Дотук добре — отбелязах аз. — Да кажем, че даването на име всъщност се опира на съзнателното отъждествяване с живи същества. Защо тогава железопътните гари, парковете и стадионите за бейзбол също са с имена, нали не са живи същества?

— Как така защо? Защото ще настъпи хаос, ако гарите си нямат имена.

— Не, не говорим за предназначението. Бих искал да ми обясните по принцип.

Шофьорът се замисли сериозно. Не забеляза, че светофарът от червен е станал зелен. Кемперът зад нас наду клаксона — началото на „Великолепната седморка“.

— Предполагам, защото не са взаимозаменяеми. Така например има само една гара „Шинджуку“ и вие не можете да я замените с гара „Шибуя“. Това, че не са взаимозаменяеми, означава, че не са серийно производство. Тези два момента ясни ли са?

— Но наистина щеше да е забавно, ако гара „Шинджуку“ беше в Екода — отбеляза приятелката ми.

— Ако гара „Шинджуку“ беше в Екода, тя щеше да се казва гара „Екода“ — възрази шофьорът.

— Но пак ще имаме линията „Одакю“ — каза приятелката ми.

— Да се върнем към началото на спора — приканих аз. — Ако гарите бяха взаимозаменяеми, какво щеше да означава това? Ако всички големи железопътни гари в страната бяха сглобяеми сгради серийно производство и гара „Шинджуку“ можеше да се замени с гара „Токио“?

— Много просто. Ако гарата е в Шинджуку, ще се казва гара „Шинджуку“, ако е в Токио, ще се казва гара „Токио“.

— И така, в случая говорим за името не на физически обект, а на функция. На роля. Това не е ли предназначение?

Шофьорът замълча. Този път обаче не умува дълго.

— Знаете ли какво мисля аз? — попита той. — Мисля, че може би трябва да погледнем на въпроса по-сърдечно.

— В смисъл?

— В смисъл че градовете, парковете, улиците, гарите, стадионите и кинотеатрите си имат имена, нали така? Всички те са получили име като компенсация за това, че са закрепени на едно място.

Нова теория.

— Да предположим — подхванах аз, — че съзнанието ми бъде напълно заличено и аз бъда закрепен на едно място — ще заслужавам ли някакво сложно име?

Шофьорът погледна лицето ми в огледалото за обратно виждане. Погледна ме подозрително, сякаш му залагам капан.

— Закрепен на едно място ли?

— Да предположим, че застина на едно място. Като Спящата красавица.

— Но вие вече си имате име.

— Прав сте — казах аз. — Щях да забравя.

На летището си получихме при регистрацията бордните карти и се сбогувахме с шофьора. Той искаше да изчака и да ни изпрати, но до полета оставаше още цял час и половина, затова мъжът капитулира и си тръгна.

— Голям образ — каза приятелката ми.

— Знам едно място, където има само такива като него — съобщих аз. — Кравите там се разхождат и търсят клещи.

— Звучи като „У дома в пампасите“.

— Може би — съгласих се аз.

Отидохме в ресторанта на летището и седнахме да обядваме, макар и да беше рано. За мен скариди, запечени с галета и сирене, за приятелката ми — спагети. Загледах как „747“ и „Трайстар“ излитат и се устремяват надолу към земята, тласкани от земното притегляне, което изглеждаше съдбовно. През това време гаджето ми оглеждаше подозрително слепналите се спагети, които ядеше.

— Мислех, че в самолетите винаги дават храна — отбеляза умърлушена приятелката ми.

— А, не — отвърнах аз и зачаках парещата буца галета със сирене в устата ми да изстине, после глътнах малко вода. Безвкусно, но горещо. — Дават храна само на международните полети. Както и на по-дългите вътрешни. Но не бих казал, че е някакво пиршество.

— А филми?

— Какви филми! До Сапоро се лети само час.

— Значи не ти дават нищо.

— Нищичко. Седиш си на мястото, четеш си книгата и пристигаш закъдето си тръгнал. Същото, както с автобус.

— Но без светофари.

— Без светофари.

— Страхотно — въздъхна приятелката ми.

После сложи вилицата върху спагетите — половината си останаха недокоснати.

— Важното в случая е, че пристигаш по-бързо. С влак е дванайсет часа.

— И къде отива спестеното време?

Аз също се отказах, оставих преполовената порция и поръчах две кафета.

— Спестеното време ли?

— Нали каза, че самолетът ти спестява над десет часа. И къде отива цялото това време?

— Времето не отива никъде. Само се увеличава. Можем да използваме тези десет часа, както сметнем за добре — в Токио или Сапоро. С десет часа можем да изгледаме четири филма, да се нахраним два пъти и така нататък. Нали?

— А ако не ни се ходи на кино и не ни се яде?

— Това си е твой проблем. Не ти е виновно времето.

Тя прехапа устна и двамата погледнахме към тантурестите корпуси на „747“ върху тармака. „747“ винаги са ми приличали на дебелата грозна старица от квартала, където навремето живеех. Огромни увиснали гърди, отекли крака, набръчкано деколте. Като място летището беше много подходящо за сборен пункт на стариците. На десетки старици, които една по една идват и си отиват. Пилотите и стюардесите, които, отметнали високо глава, сновяха напред-назад из фоайето, изглеждаха странно плоски, сякаш бяха изрязани от картон в игра на малки момиченца. Волю-неволю си помислих, че „747“ не приличат на „Дъглас Ди Си-7“ и на „Френдшип — 7 Дейс“, но всъщност може би си приличаха.

— И така, времето разширява ли се? — не се отказваше гаджето ми.

— Не, времето не се разширява — отговорих й. Казах го именно аз, но защо ли гласът не прозвуча като моя? Прокашлях се и си изпих кафето. — Времето не се разширява.

— Но всъщност се увеличава, нали? Самият ти каза, че става повече.

— Но само защото времето, необходимо за пътя, е намаляло. Като обща величина времето не се променя. Единствената разлика е, че ти можеш да изгледаш повече филми.

— Ако ми се гледат филми — добави тя.

Веднага щом пристигнахме в Сапоро, наистина изгледахме цели два филма.