Преследване на дива овца

13.Първото писмо на Плъха

Пратката на Плъха беше напъхана в пощенската кутия на апартамента ми на 29 декември. Беше цялата намачкана. Към нея имаше прикрепена разписка, с която я препращаха от предишния ми адрес. Нямаше как да съобщя на Плъха, че съм се преместил.

Четири страници светлокафява хартия, запълнени от край до край с писмото му. Прочетох го три пъти, после извадих плика, за да видя размазаното пощенско клеймо. Плъха го беше пратил от място, за което изобщо не бях чувал. Свалих от лавицата с книгите атласа и го намерих.

Думите на Плъха бяха достигнали до мен от малко градче в северния край на Хоншу — петънце насред префектура Аомори. Според справочника с разписанието на влаковете то се намираше на около час път от град Аомори. Там всеки ден спираха пет влака: два сутрин, един на обед и два вечер.

Ходил съм няколко пъти в Аомори през декември. Мразовито. Светофарите замръзват.

Показах писмото на жена си, на жена си от онова време, де. Единственото, което тя успя да изрече, бе: „Клетият той.“ Вероятно искаше да каже: „Клетите вие.“ Карай, вече е все тая.

Метнах в чекмеджето на бюрото романа, който беше към двеста страници, без да си давам труда да прочета заглавието. И аз не знам защо, просто не ми се четеше. Писмото ми стигаше.

Придърпах един стол пред електрическата печка и изпуших три цигари.

Второто писмо на Плъха се получи през май следващата година.

14.Второто писмо на Плъха

Намерих писмото в пощенската кутия, докато излизах от апартамента си, и го прочетох на бюрото в офиса.

Пощенското клеймо беше заличено дотолкова, че изобщо не се четеше. Разкъсах плика. Вътре имаше чек за сто хиляди йени, листче с името и адреса на някаква жена и черно-бяла снимка на овце. И този път писмото беше написано на бледозелена хартия, а чекът беше издаден от банка в Сапоро. Това означаваше, че Плъха се е прехвърлил още по на север, на Хокайдо.

Частта с лавините не ми направи впечатление, но както се бе изразил и самият Плъх, писмото ме изуми като много откровено. Освен това никой не праща на шега чек за сто хиляди йени. Отворих чекмеджето на бюрото и метнах вътре плика и всичко останало.

Може би защото по онова време бракът ми се разпадаше, но онази година пролетта не ме радваше. Жена ми не се беше прибирала от четири дни. Четката й за зъби до мивката беше засъхнала и се беше напукала като вкаменено изкопаемо. Млякото в хладилника миришеше на прокиснало, а котаракът беше вечно гладен. Върху това състояние на нещата се лееше лениво пролетно слънце. Поне слънчевата светлина винаги е безплатна.

Дълга, затлачена задънена улица — може би точно каквото целеше жена ми.

15.Песента свърши

Върнах се в града чак през юни.

Измислих си някаква причина да си взема три дни отпуск и рано един вторник се качих на влака стрела. Бяла спортна риза с къси ръкави, протрити на коленете зелени памучни панталони, бели маратонки, никакъв багаж. Онази сутрин, след като станах, дори забравих да се избръсна. Не бях обувал маратонки от цяла вечност и на петите те бяха съвсем износени. Без да се усетя, се бях отклонил от центъра.

Това, че се качвам без багаж на влак, който ще ме отведе надалеч, ме преизпълни с радостна тръпка. Все едно бях бомбардировач изтребител, който, докато си е летял кротко, изведнъж е хлътнал в дупка в пространството и времето. В която няма нищо: няма час при зъболекаря, няма нетърпяща отлагане работа по чекмеджетата, няма безизходно сложни човешки отношения, няма услуги, за които някой ме е помолил. Временно бях оставил всичко това зад себе си. Единственото, което носех, бяха маратонките с обезформените гумени подметки. Те се бяха вкопчили в краката ми като смътни спомени от друго пространство и време. Но това едва ли имаше някакво значение. Нищо, което да помня след кутийката бира и сандвича с изсъхнала шунка.

Бяха минали четири години. Преди четири години се бях върнал у дома, за да събера документите, необходими за регистрацията на брака ми. Сега, като се замисля, какво безсмислено пътуване! Свеждаше се само до тия документи, каквото и да са си мислели другите. В крайна сметка в него нямаше друго, освен документи. Каквото е приключило за един, не е приключило за друг. Ясно и просто. Нататък пътят продължава в две различни посоки.

От този миг нататък вече нямах роден град. Нямах къде да се връщам. Какво облекчение! Никой, който да ме иска, никой, който да иска нещо от мен.

Изпих още една кутийка бира и подремнах половин час. Когато се събудих, първоначалното безгрижно усещане за облекчение се беше стопило. Влакът продължаваше да се движи нататък и по едно време небето стана дъждовно сиво. Под него се простираше същият скучен пейзаж. Колкото и да набирахме скорост, беше невъзможно да избягаме от скуката. Обратно, колкото по-бързо се движехме, толкова повече хлътвахме в скуката. Ах, естеството на скуката!

До мен седеше мъж с вид на бизнесмен на около двайсет и пет-шест години, който беше погълнат от вестника и почти не се помръдваше. Лек морскосин костюм, нито една гънчица по него. Колосана бяла риза, току-що взета от химическото чистене. Лъснати черни обувки.

Погледнах тавана на вагона и всмукнах от цигарата. Започнах да съставям наум списък на всички песни, които „Бийтълс“ са записвали някога. Седемдесет и три заглавия, за повече не се сетих. Забравил съм колко парчета на Пол Маккартни съм си спомнил. Известно време гледах през прозореца, после отново преместих поглед към тавана.

Ето, отново се бях завърнал в града. Времето отминаваше покрай мен. Откакто бях живял тук, бяха изтекли цели десет години. Една голяма пустота. Нямаше нищо стойностно, което да съм извлякъл от нея, нищо смислено, което да съм направил. Там нямаше нищо друго, освен скука.

Как беше преди това? Със сигурност все е имало и нещо хубаво. Имало ли е нещо, което наистина да ме е трогнало, което наистина да е трогнало някого? Може би, но сега то вече беше изчезнало. Беше изгубено, вероятно бе предназначено да се изгуби. Не мога да направя нищо, принуден съм да го оставя да отмине.

Поне аз все още бях тук. Щом единственият добър индианец е мъртвият индианец, значи съдбата ми бе да продължа да живея.

За какво?

За да разказвам приказки на каменна стена ли?

Така де.

— Защо ще отсядаш в хотел? — попита Джи и сбърчи лице, докато ми поднасяше клечка кибрит. — Нали си имаш дом? Защо не отидеш там?

— Това вече не ми е дом — отвърнах аз.

Джи не каза нищо.

С три чинии мезета пред мен си изпих бирата до половината, после извадих писмата на Плъха и ги дадох на Джи. Той си избърса с кърпа ръцете, прегледа набързо двете писма, след това ги прочете отново внимателно, дума по дума.

— Хм, жив е и мърда, а?

— Да, жив е — потвърдих аз и отново отпих от бирата. — Но знаеш ли, преди да направя каквото и да било, трябва да се обръсна. Можеш ли да ми услужиш със самобръсначка и крем за бръснене?

— Да — отговори Джи и извади иззад плота пътнически несесер. — Можеш да използваш тоалетната, но няма топла вода.

— Ще стане и със студена — рекох аз. — Стига на пода да не се е проснала някоя пияна жена. Тогава вече ще ми бъде трудно да се обръсна.

Пивницата на Джи бе променена напълно.

Някогашната пивница на Джи се помещаваше във влажен сутерен в стара сграда край магистралата. Вечерно време през лятото, ако климатикът работеше, се образуваше лека мъгла. Ако човек се запиеше, дори ризата му ставаше влажна.

Истинското име на Джи беше непроизносимо, многосричково, китайско. Прякорът Джи му беше даден от офицерите във военната база, където той е работил след войната. Не след дълго всички забравили как е истинското му име.

През 1954 година Джи напуснал работата си в базата и отворил малко заведение. Първата си пивница. Тя бързо се наложила. Посещавали я главно офицерите от школата за военни летци и в нея царяла доста приятна обстановка. След като нещата с пивницата потръгнали, Джи се оженил, но след пет години жена му починала. Никога не съм разговарял за причината на смъртта й.

През 1963 година, в разгара на войната във Виетнам, Джи продал пивницата и дошъл чак в родния ми град. Там отворил втората си пивница.

Имаше котка, пушеше по пакет цигари на ден, не слагаше и капка в уста. Това, общо взето, е всичко, което знам за Джи.

Чак докато се запознах с Плъха, ходех все сам в пивницата на Джи. Пиех си бавно бирата, пушех и пусках монети в музикалната кутия. Това беше по времето, когато пивницата на Джи обикновено беше празна, затова седях на бар-плота и си говорех с Джи за най-различни неща, въпреки че не помня точно за какво. За какво толкова могат да говорят един срамежлив седемнайсетгодишен гимназист и един овдовял китаец?

Когато навърших осемнайсет и напуснах града, мястото ми беше заето от Плъха, който идваше в пивницата да пие бира. Преди пет години, когато и той напусна града, вече нямаше кой да заеме неговото място. Половин година по-късно, когато разшириха пътя, се наложи Джи отново да смени мястото и втората му пивница се превърна в легенда.

Третата пивница на Джи се намираше на около шестстотин метра оттам, при реката. Не беше много по-голяма от предишната, но беше на третия етаж в нова четириетажна сграда с асансьор. Заради това, че се качвах до пивницата на Джи с асансьор, все си мислех, че съм сбъркал адреса. Същото чувство изпитвах и докато гледах от бар-плота светлините на града.

Новото заведение беше с големи прозорци, обърнати на запад и юг, към редицата хълмове и района, където навремето беше океанът. Преди няколко години предната част на океана беше запълнена с пръст и целият километър и половина там беше зает от редици високи сгради с вид на надгробни камъни.

— Там навремето имаше вода — казах аз.

— Точно така — потвърди Джи.

— Често ходех да се къпя там.

— Да — рече Джи, като доближи запалката до цигарата между устните си, — изравниха с булдозери хълмовете, за да вдигнат къщи, изтласкаха пръстта към морето, запълниха началото му и отидоха да строят и там. И смятат, че всичко това е хубаво и редно.

Изпих си бирата. От тонколоните по тавана се чуваше последният хит на Боз Скагс. Музикална кутия не се виждаше. Почти всички в пивницата бяха двойки спретнати студенти, които отпиваха възпитано от коктейлите си. Нямаше момичета на ръба на това да се напият, никой не налиташе на бой. Личеше си, че щом се приберат, ще си облекат пижамите, ще си измият зъбите и веднага ще легнат да спят. В това нямаше нищо лошо. Хубаво и изискано е да си спретнат и възпитан. Нищо в една пивница или в света не казва, че нещата трябва да бъдат такива и такива.

Джи не сваляше очи от мен.

— Значи всичко е различно и ти се чувстваш като на чуждо място, а?

— Не точно — отвърнах аз. — Просто хаосът е с друга форма. Жирафът и мечката са си разменили шапките, а мечката е взела шалчето на зебрата.

— Както винаги — засмя се Джи.

— Времената са се променили — продължих аз. — Много неща са се променили. Но ако теглим чертата, всичко е наред. Всички си разменят местата. Няма лошо.

Джи не каза нищо.

Аз си взех още една бира, Джи запали друга цигара.

— Как я караш? — попита той.

— Не мога да се оплача.

— Как е жената?

— Всъщност нямам представа. Знаеш как е между двама души. Понякога им се струва, че всичко е наред, друг път — че не е. Може би бракът се свежда точно до това.

— Може би — каза Джи и се почеса с кутрето по върха на носа. — Забравил съм какво е семеен живот. Беше много отдавна.

— Как е котката?

— Умря преди четири години. Веднага след като ти се ожени. Нещо с червата… Но всъщност живя добре и дълго. Цели дванайсет години. По-дълго, отколкото съм живял с жена си. Дванайсет години живот не е зле, нали?

— Предполагам, че да.

— Горе на хълма има гробище за домашни любимци и я погребах там. С изглед към високите сгради. Тук, накъдето и да се обърнеш, виждаш само тях. Не че това има някакво значение за една котка.

— Тъжен ли си?

— Разбира се. Но не толкова, както ако умре човек. Странно ли ти звучи?

Аз поклатих глава.

Джи се зае да прави за един от посетителите някакъв сложен коктейл и салата „Цезар“. През това време аз започнах да си играя със скандинавския пъзел, оставен върху плота. Трябваше да се нареди картинка с три пеперуди, пърхащи над нива с люцерна, и всичко това в стъклена рамка. След десет минути се отказах и оставих пъзела встрани.

— Деца нямаш ли? — попита Джи, щом се върна. — Знаеш, че ти е време за деца.

— Не искам деца.

— О!

— Аз съм от хората, които няма да знаят какво да правят, ако имат деца.

Джи се засмя и ми наля в чашата още бира.

— Вечно мислиш прекалено напред.

— Не, не е това. Имах предвид, че не съм сигурен дали е добре да създавам нов живот. Децата порастват, поколенията заемат местата им. И до какво се свежда всичко това? Още изравнени с булдозери хълмове и още запълнени океански заливи? По-бързи коли и още прегазени котки? На кого е нужно всичко това?

— Това е само тъмната страна на нещата. Случват се и хубави неща, има добри хора, заради които си заслужава да правиш едно или друго.

— Така ли? Посочи ми три такива неща — подканих аз.

Джи се замисли, после се засмя.

— Това ще го решаваш не ти, а поколението на твоите деца. Твоето поколение…

— С него вече е свършено, така ли?

— В известен смисъл да — потвърди Джи.

— Песента свърши. Но мелодията продължава да звучи.

— Винаги си умеел да се изразяваш.

— Колкото да блесна — казах аз.

В девет часа пивницата на Джи започна да се пълни, затова му пожелах „лека нощ“ и си тръгнах. Лицето ми още смъдеше там, където се бях обръснал само със студена вода. Може би защото се наплисках не с лосион за след бръснене, а с водка със зелен лимон. Джи твърдеше, че вършела същата работа, но сега цялото ми лице вонеше на водка.

Вечерта беше неочаквано топла, макар че небето, както обикновено, беше похлупено с тъмни облаци. Духаше лек южняк, влажен и приятен. Точно както едно време. Мирис на море, примесен с едва доловим намек за дъжд. Насекоми, църкащи из туфите трева покрай реката. Морна тъга, струяща отвсякъде. Май щеше да завали всеки момент. После наистина заръми, но съвсем леко и човек не можеше да разбере дали наистина вали, аз обаче станах вир-вода.

Едвам различавах реката, която течеше в бялата светлина на живачните улични лампи. Водата беше бистра, както винаги. Идваше направо от хълмовете и нямаше какво да я замърсява. Реката се промушваше през наносите камъчета и чакъл, смити от възвишенията горе, и тук-там създаваше малки водопади. Под всеки от тях се беше образувал дълбок вир, където се събираха дребни рибки.

Навремето при суша цялата река пресъхваше и се превръщаше в пясъчно корито, оставяйки леко влажна бяла следа. Преди години, излезех ли на разходка, тръгвах нагоре по следата с надеждата да видя къде е отишла реката.

По онова време пътят край реката ми беше любим. Можех да вървя със същата скорост, както реката. Можех да доловя диханието й. Тя беше жива. Това преди всичко беше реката, на която трябваше да благодарим за възникването на града. За това, че стотици хиляди години беше изглаждала хълмовете, беше отнасяла пръстта, беше запълвала морето и беше правила така, че да растат дървета. Градът още от самото начало принадлежеше на реката и винаги щеше да бъде така.

Тъй като сега беше дъждовният сезон, реката си течеше безпрепятствено към морето. Дърветата, посадени по бреговете, бяха окичени с дъхави млади листа. Във въздуха се носеше зеленина. Двойки вървяха, хванати за ръце, старци разхождаха кучетата си, гимназисти се трупаха около мотоциклетите си и пушеха. Обичайна вечер от началото на лятото.

Отбих се в един магазин за спиртни напитки, купих две кутийки бира и ги отнесох в хартиен плик долу при морето. Там, където реката се вливаше в него, се беше образувало заливче или по-скоро запълнен наполовина канал. Това беше единственият участък от океана, който се бе запазил непокътнат, към петдесет метра. Беше останало дори малко от някогашния плаж. По него се разбиваха вълнички, които оставяха изгладени от водата парчета дърво. По бетонния вълнолом се виждаха начупени стари пирони и графити.

Петдесет метра съвсем истинска крайбрежна линия. Ако човек си затвореше очите за деветметровите бетонни стени, които го опасваха. Те се простираха на няколко километра, а между тях като в тесен канал беше вместено морето. Другото беше история.

Оставих реката и тръгнах на изток покрай онова, което навремето бе крайбрежен път. Колкото и да е изумително, старият вълнолом още си стоеше там. Вълнолом без океан наистина си е странна твар. Спрях точно на мястото, където навремето оставях колата, за да погледам морето, отидох да седна на вълнолома и изпих една бира. Каква гледка! Вместо океан пред очите ми изникнаха разпростряла се земя, отвоювана от водата, и жилищни комплекси. Безлики жилищни блокове, окаяните основи на опит да се създаде квартал.

Из жилищните комплекси като нишки се промушваха асфалтирани пътища, тук — паркинг, там — автобусна спирка. Бензиностанция, голям парк и прекрасен общински център. Всичко — ново-новеничко, всичко — неестествено. От едната страна се издигаха строги сиви купчини пръст, смъкната от хълмовете, за да запълни водата, и до тях се простираха пущинаци, които не бяха част от величествения план и бяха превзети от бързо избуяли бурени. Глупавите малки пресадени дървета и зелени площи от другата страна хвърляха всичките си изкуствени усилия да се впишат в пейзажа.

Да ти се повдигне!

Но какво можех да кажа? Това вече беше съвсем нова игра, подчинена на нови правила. Никой не можеше да я спре.

Изгълтах двете бири и метнах празните кутийки през отвоюваната от водата земя, там, където навремето беше морето. Видях как те изчезват в морето от брулени от вятъра бурени. После изпуших една цигара.

Тъкмо всмуквах за последно, когато забелязах, че към мен върви мъж с електрическо фенерче в ръка. Беше на около четирийсет години, сива риза, сив панталон и сиво кепе. Вероятно човек от охраната на района.

— Току-що хвърлихте нещо, нали? — попита мъжът.

— Да, хвърлих нещо.

— Какво хвърлихте?

— Едни кръгли метални неща с капачета.

Човекът от охраната направи кисела физиономия.

— Защо ги хвърлихте?

— Ей така, без причина. Преди дванайсет години имах навика да хвърлям разни неща. Случвало се е да хвърля по пет-шест неща наведнъж и никой не ми е казвал и дума.

— Било е отдавна — отбеляза човекът от охраната. — Сега това тук е собственост на общината и е противозаконно да хвърляте боклуци върху общинска собственост.

Аз преглътнах. За миг нещо вътре в мен потрепери, после спря.

— Лошото в случая е, че онова, което казвате, си е съвсем смислено — отвърнах аз.

— Така е по закон — каза той.

Въздъхнах и извадих от джоба си пакета цигари.

— И какво да направя?

— Е, не мога да поискам от вас да отидете и да ги вдигнете. Тъмно е и всеки момент ще завали. Затова бъдете така любезен и занапред не хвърляйте нищо.

— Няма — обещах аз. — Лека нощ.

Протегнах се на вълнолома и погледнах небето. Както беше казал и мъжът, започваше да вали. Изпуших още една цигара и се замислих за срещата си с човека от охраната. Преди десет години щях да бъда по-твърд. Или може би не. Всъщност не беше ли все едно?

Върнах се на пътя при реката и докато хвана такси, вече ръмеше.

— Към хотела — казах.

— За кратко ли сте тук? — попита възрастният таксиметров шофьор.

— Ъхъ.

— За пръв път ли сте по тези места?

— За втори — отвърнах аз.

16.Тя си пие соленото куче и говори за звука на вълните

— Нося ви писмо — казах аз.

— На мен ли? — попита тя.

Връзката беше лоша, затова се налагаше направо да крещим, което не спомагаше да изразяваме едва доловими оттенъци на чувства. Все едно разговаряхме с вдигнати яки на ветровит хълм.

— Писмото всъщност е адресирано до мен, но сякаш е предназначено за вас.

— Така ли?

— Да, така — потвърдих аз.

Още щом го изрекох, разбрах, че целият този малоумен разговор бързо води наникъде.

Известно време жената мълча. Връзката се пооправи.

— Нямам представа какво е ставало между вас и Плъха. Но той ме помоли да ви видя, затова се обаждам. Пък и смятам, че е по-добре да прочетете писмата му.

— И само заради това сте дошли чак от Токио?

— Точно така.

Жената се прокашля, извини се, после каза:

— Защото ви е приятел ли?

— Предполагам.

— Защо според вас не е писал направо на мен?

Във въпроса й имаше логика.

— Не знам — признах си аз.

— Аз също. Мислех, че всичко е приключило. Или не е?

Нямах представа и й го казах. Легнах на хотелското легло с телефонната слушалка в ръка и погледнах тавана. Помислих си, че все едно лежа на дъното на океана и броя рибите. Колко ли трябваше да преброя, докато кажа, че съм приключил?

— Минаха пет години, откакто той изчезна. По онова време бях на двайсет и седем — обясни тя с далечен глас, който кънтеше като ехо от дъното на кладенец. — За пет години могат да се променят много неща.

— Така е — съгласих се аз.

— Всъщност дори и да не се е променило нищо, не бих го възприела така. Не бих поискала да го призная. Не бих намерила сили да си покажа лицето където и да било. Така че за мен всичко се е променило напълно.

— Мисля, че разбирам — отвърнах аз.

Спусна се кратко мълчание.

Наруши го жената.

— Кога за последно сте го виждали? — попита тя.

— Преди пет години, през пролетта, точно преди да се вдигне и да замине.

— И каза ли ви нещо? Например защо напуска града?…

— Не.

— Значи и вас ви е изоставил без предупреждение?

— Точно така.

— И вие какво си помислихте? Навремето де.

— Задето се е вдигнал и е заминал, така ли?

— Да.

Станах от леглото и се облегнах на стената.

— Със сигурност си помислих, че след половин година ще се откаже и ще се върне. Никога не е правил впечатление на човек, който е способен дълго на такова нещо.

— Но той не се върна.

— Не, не се върна.

В другия край на линията имаше кратко колебание.

— Къде сте отседнали? — попита жената.

Казах й името на хотела.

— Ще дойда утре в пет. В кафенето на осмия етаж удобно ли ви е?

— Добре — отвърнах аз. — Ще бъда облечен в бяла спортна риза и зелен памучен панталон. С къса коса съм и…

— Имам представа — прекъсна ме весело тя.

После затвори.

Аз също оставих слушалката. Какво ли искаше да каже жената с това, че имала представа? Аз нямам представа, но всъщност има куп неща, за които не знам нищо. Възрастта със сигурност не ме е направила по-мъдър. Добавила е характер, но посредствеността е постоянна величина, както се е изразил един руски писател. Руснаците си ги бива в афоризмите. Вероятно по цяла зима не правят друго, освен да ги измислят.

Взех си душ, измих си мократа от дъжда коса и с хавлиената кърпа около кръста седнах да гледам по телевизията стар американски филм за някаква подводница. Според скърцащия сюжет капитанът и заместникът му постоянно се държаха за гушите. Подводницата приличаше на вкаменелост, а едно от момчетата страдаше от клаустрофобия. Но всичко това не попречи филмът да завърши с щастлив край. Беше от филмите, които накрая са с щастлив край и сякаш внушават, че всъщност войната може би не е чак толкова лоша. В скоро време ще започнат да снимат филми, в които цялото човечество е изтребено в атомна война, но всичко завършва с щастлив край.

Изключих телевизора, легнах и след десет секунди съм заспал.

На другия ден в пет вечерта още ръмеше. Дъждът беше предхождан от четири-пет дни ясно небе, каквото понякога има в началото на лятото и което заблуждава хората, че дъждовният сезон е отминал. От прозореца на осмия етаж всеки квадратен сантиметър земя изглеждаше тъмен и влажен, а задръстването по издигнатата магистрала в източна посока се беше проточило на километри.

Докато се взирах дълго и съсредоточено навън, нещата започнаха да се топят в дъжда. Всъщност всичко в града се топеше. Вълноломът, кулокрановете, редиците сгради, силуетите под черните чадъри, всичко. Дори зеленината по хълмовете се стичаше надолу. Но когато стиснах за няколко секунди очи и после ги отворих отново, градът пак си беше същият, както преди. В тъмната мараня се извисяваха шест кулокрана, влаковете се бяха устремили на изток, сякаш локомотивите им току-що бяха потеглили отново, по търговските улици напред-назад на цели ята пъплеха чадъри, зелените хълмове бяха просмукани догоре с юнски дъжд.

Насред кафенето имаше площадка на по-ниско равнище и една жена в яркорозова рокля свиреше на лазурносиньо пиано класически парчета, каквито ще чуете по хотелските кафенета и които бяха пълни с апержиа и синкопи. Всъщност не свиреше зле, въпреки че след последната нота на всяко парче във въздуха не се задържаше нито едно ехо.

Вече минаваше пет, а жената я нямаше. Тъй като нямах какво друго да правя, си поръчах втора чаша кафе и загледах пианистката. Беше на около двайсет години, косата й до раменете беше с безупречна прическа, наподобяваща бита сметана върху торта. Прическата се люшкаше весело наляво-надясно, в такт, а щом песента свършеше, отскачаше назад. Сетне започваше ново парче.

Пианистката ми приличаше на едно момиче, което познавах в трети клас, когато ходех на уроци по пиано. Същата възраст, същата група. Понякога ни се налагаше да свирим дуети. Но изобщо не помнех името и лицето й. Единственото, което помнех от нея, бяха мъничките бледи длани, красивата коса и бухлатата рокля.

Такова нещо си е притеснително. Нима съм я лишил от длани, коса и рокля? Дали останалото от нея живее и досега неприкачено някъде другаде? Това, разбира се, е невъзможно. Светът продължава нататък без мен. Хората прекосяват без моя намеса улиците, острят моливи, придвижват се с петдесет метра в минута от запад на изток, изпълват хотелски кафенета с музика, толкова изтънчена, че се е превърнала в нищо.

„Светът“ — покрай самата дума винаги се сещам за костенурка и слонове, които неуморно крепят огромен диск. Слоновете не знаят каква е ролята на костенурката, костенурката пък не е в състояние да види какво правят слоновете. И костенурката, и слоновете изобщо не усещат света върху гърбините си.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате — каза някъде зад мен женски глас. — Закъсняхме с работата и не успях да се измъкна.

— Не се притеснявайте. Така и така днес нямам какво друго да правя.

Жената пусна ключовете си върху масата и без да си прави труда да поглежда в листа с менюто, си поръча портокалов сок. Не беше лесно да определя на колко години е. Ако тя не ми беше споменала по телефона, сигурно така и нямаше да се досетя. Ако ми беше казала, че е на трийсет и три, щеше да ми изглежда на трийсет и три. Ако беше казала, че е на двайсет и седем, щеше да им изглежда на двайсет и седем. Щях да го приема за чиста монета.

Жената беше облечена с вкус. Широк бял памучен панталон, блуза на оранжеви и жълти карета с навити до лактите ръкави, кожена дамска чанта. Не бяха нови, но бяха добре поддържани. Тя не носеше пръстени, гердани, гривни и обици. Косата й беше подстригана късо и нехайно сресана настрани.

Тя може би се беше родила с бръчиците около очите и те не се бяха появили с възрастта. Само тънкото й красиво вратле, което се подаваше изпод разкопчаната яка на ризата, и дланите издаваха годините й. Хората започват да остаряват рано, много рано. После това се разпростира по цялото тяло като петно, което не може да бъде избърсано.

— Каква работа? — престраших се да попитам аз.

— Чертожничка съм в една архитектурна фирма. Отдавна съм там.

Разговорът замря. Извадих бавно цигара и я запалих. Пианистката спря да свири, свали капака на рояла и отиде някъде да почива. Завидях й.

— От колко време сте приятели с него? — попита жената.

— Май от единайсет години. А вие?

— Аз — за два месеца и десет дни — отговори тя веднага. — Това е времето от запознанството ми с него до изчезването му. Два месеца и десет дни. Помня, защото си водя дневник.

Портокаловият сок дойде, а празната чаша от кафето беше отнесена.

— След като той изчезна, чаках три месеца. Декември, януари, февруари. Най-студеното време на годината. Може би онази година зимата е била студена?

— Не помня — отговорих аз, макар че зимният студ отпреди пет години ми се стори като времето вчера.

— Чакали ли сте някога така жена?

— Не — признах си аз.

— Съсредоточаваш се върху това да чакаш някого и след известно време вече няма значение какво се случва. Все едно ти е дали са минали пет, или десет години, или един месец.

Аз кимнах.

Жената изпи половината портокалов сок.

— Беше същото, когато се омъжих първия път — обясни тя. — Все аз бях тази, която чака, накрая се уморих да чакам и ми стана безразлично. Омъжих се на двайсет и една, разведох се на двайсет и две. После дойдох тук.

— Беше същото и с жена ми.

— Кое беше същото?

— Омъжи се на двайсет и една и се разведе на двайсет и две.

Жената се взира известно време в лицето ми. После разбърка със сламката портокаловия сок. Явно не трябваше да го казвам.

— Когато си млад, е тежко да се омъжиш и веднага след това да се разведеш — рече жената. — Лошото е, че търсиш нещо двуизмерно и нереално. Никога не трае дълго. Няма как да очакваш нещо нереално да трае дълго, нали?

— Предполагам, че да.

— През петте години между развода и запознанството ми с него бях съвсем сама в този град. Живеех живот, който беше някак си нереален. Не познавах почти никого, рядко излизах, нямах връзка. Ставах сутрин, ходех на работа, чертаех проекти, на връщане се отбивах да напазарувам в супермаркета и вечерях сама у дома. Слушах радио, четях, попълвах дневника си, перях си чорапите в банята. Апартаментът ми е недалеч от океана и прибоят се чува през цялото време. Беше студено и самотно. — Жената допи портокаловия сок. — Май ви отегчавам.

Аз поклатих глава.

Минаваше шест. Светлините в кафенето станаха приглушени — време за коктейли. Светлините на града пък започнаха да примигват. По кулокрановете заблещукаха червени лампички. В сгъстяващия се мрак вече се виждаха тънките игли на дъжда.

— Ще пийнете ли нещо? — попитах аз.

— Как се нарича водката със сок от грейпфрут?

— Солено куче.

Повиках сервитьора и поръчах едно солено куче и „Къти Сарк“ с лед.

— Докъде бяхме стигнали?

— До самотния ви и студен живот.

— Е, ако искате да знаете, не беше чак толкова студен и самотен — уточни жената. — Студен и самотен е само звукът на вълните. Единствен той вдъхва хлад на нещата. Когато се нанесох в жилището, домоуправителят каза, че съм щяла да свикна доста бързо, а ето че и досега не съм свикнала.

— Океана вече го няма там.

Жената се усмихна едва-едва. В бръчиците в ъглите на очите й се мерна нещо като движение.

— Така е. Както казахте, океана вече го няма там. Но въпреки това мога да се закълна, че и досега чувам понякога вълните. Вероятно са се врязали през годините в слуха ми.

— И тогава се е появил Плъха.

— Да. Въпреки че аз не съм го наричала никога така.

— А как го наричахте?

— По име. Като всички останали.

Сега, като се замислих, „Плъха“ наистина си звучеше малко детински, дори за прякор.

— Хмм — казах.

Донесоха ни питиетата. Жената отпи от соленото куче, после избърса със салфетката солта по устните си. По салфетката остана едва доловима следа от червило. Жената сгъна чевръсто салфетката с червило по нея и я остави на масата.

— Той беше толкова… повече от нереален. Схващате ли?

— Мисля, че да.

— Вероятно е трябвало да срещна такъв нереален човек като него, който да направи на пух и прах собствената ми нереалност. Това ми хрумна още първия път, когато го видях. За това и го харесах. Или може би ми се е сторило така вече след като го харесах. При всички положения се свежда до същото.

Пианистката се върна от почивката си и започна да свири мелодии от стари филми. Страхотно: сбъркана фонова музика за сбъркана сцена.

— Понякога си мисля, че в крайна сметка може би само съм го използвала. И той го е чувствал през цялото време. Вие как смятате?

— Не знам — признах си. — Това са си неща между вас двамата.

Жената не отвърна нищо.

След цели двайсет секунди мълчание си дадох сметка, че тя вече е изчерпала темите за разговор. Изпих на един дъх каквото беше останало от уискито и извадих от джоба си писмата на Плъха, после ги сложих в средата на масата. Те останаха там известно време.

— Тук ли трябва да ги прочета?

— Вземете ги у вас и ги прочетете там. Ако не искате да ги четете, направете с тях каквото сметнете за добре.

Жената кимна. Сложи писмата в чантата си и щракна закопчалката. Аз запалих втора цигара и си поръчах още едно уиски. Второто уиски винаги ми е било любимото. От третото нататък вече няма никакъв вкус. Превръща се в нещо, което просто изливаш в стомаха си.

— И заради това сте дошли чак от Токио? — попита жената.

— Общо взето, да.

— Много мило от ваша страна.

— Никога не съм го възприемал по този начин. Въпрос на навик. Сигурен съм, че ако бях на неговото място, той щеше да направи същото за мен.

— Молили ли сте го някога за нещо подобно?

Аз поклатих глава.

— Не, но ние от доста време налагаме един на друг своите нереалности. Отделен въпрос е дали сме успели да се погрижим реалистично за нещата.

— Може би никой не е в състояние да го направи.

— Може би.

Жената се усмихна и стана, като взе рязко сметката.

— Нека аз. Все пак закъснях четирийсет минути.

— Ако сте сигурна, разбира се — отвърнах аз. — Но още нещо — дали мога да ви задам един въпрос?

— Естествено.

— По телефона казахте, че си представяте как изглеждам.

— Имах предвид, че долавям нещо във вас.

— И това беше достатъчно, за да ме познаете веднага?

— Познах ви моментално.

Продължаваше да вали със същото темпо. От хотелския прозорец през неоновите светлини на съседната сграда виждах стотици хиляди нишки дъжд, устремени през зеленото сияние към земята. Погледнех ли надолу, изпитвах чувството, че дъждът се лее точно върху една строго определена точка.

Свлякох се на леглото и изпуших две-три цигари, после звъннах на рецепцията, за да помоля да ми запазят място за влака на другата сутрин. Вече нямаше какво да правя в града.

До полунощ не спря да вали.