Преследване на дива овца

7.Преди странния мъж

Има различни причини някой да поглъща редовно големи количества алкохол, но като цяло те всъщност се свеждат до едно и също.

Преди пет години съдружникът ми беше щастлив пияница. Три години по-късно се превърна в потиснат пияница. А миналото лято вече се опитваше да влезе през вратата на алкохолизма. Като повечето хора, които пият редовно, докато беше трезвен, съдружникът ми беше доста симпатичен и нормален, макар и не от най-съобразителните. И самият той беше на това мнение. Точно заради това и пиеше. Защото му се струваше, че с алкохол в организма си ще въплъщава по-цялостно представата за такъв човек.

В началото нещата вървяха добре. Но времето отминаваше, количествата алкохол нарастваха, появиха се някои едва доловими промени и тези едва доловими промени малко по малко издълбаха истински коловоз. Нормалността и симпатичността му го изпреварваха, при това с доста. Типичен случай. Но типичното е, че хората не се смятат за типични случаи. Особено пък онези, които не са от най-съобразителните. Опитът на съдружника ми да види какво е загубил го запрати да се лута из още по-гъста алкохолна мъгла.

Въпреки това поне засега той си беше съвсем нормален, докато слънцето не залезеше. Лично за мен си оставаше нормален, понеже от години съвсем съзнателно се стремях да не го срещам след залез-слънце. Знаех все пак, че след залез-слънце съдружникът ми не е съвсем нормален, той също го знаеше. И двамата не отваряхме дума за това и си карахме както преди. За разлика от едно време просто вече не бяхме такива приятели.

Не мога да твърдя, че съм го разбирал на сто процента (пак ще е добре, ако съм го разбирал и на седемдесет), но в колежа той ми беше единственият приятел и на мен не ми беше лесно да го гледам съвсем отблизо как пропада. Струва ми се, че в крайна сметка възрастта не носи друго.

Докато отида в офиса, той вече беше обърнал едно уиски. Стига уискито да си останеше едно, съдружникът ми още можеше да мине за господин нормален, но човек не знаеше кога ще обърне и редовното си второ уиски. Щом това се случеше, знаех, че се налага да поемем по различни пътища.

Стоях под силния климатик, за да ми изсъхне потта, и отпивах от чашата охладен ечемичен чай. Не казвах нищо. Съдружникът ми — също. Свирепото следобедно слънце се беше разплискало по линолеума на пода на пръсти, като в халюцинация. Долу, на зелените площи в парка хората лежаха по тревата и се печаха. Съдружникът ми почукваше с върха на химикалката по дясната си длан.

— Чух, че си се развел — подхвана той.

— Това беше новина преди половин месец — отвърнах аз, без да свалям очи от прозореца.

Махнах слънчевите очила и очите ме заболяха.

— И защо си се развел?

— По лични причини.

— Това го знам — рече той. — Не съм чувал за развод не по лични причини.

Не казах нищо. Нали уж имахме дългосрочно негласно споразумение да не отваряме дума за личния живот на другия?

— Не че ти се бъркам — продължи съдружникът ми, — но тя беше и моя приятелка. Бях доста изненадан. Мислех, че вие двамата сте много близки.

— Бяхме близки. Не е като да сме се разделили скарани.

Съдружникът ми се подсмихна и продължи да почуква с химикалката по дланта си. Беше облечен в тъмносиня риза с черна вратовръзка, косата му бе старателно сресана, беше си сложил и одеколон. А аз бях по тениска със Снупи, понесъл сърфистка дъска, по стари дънки „Левис“, които от многото пране бяха изгубили цвета си, и по мръсни маратонки. За всички останали не аз, а съдружникът ми очевидно беше нормалният.

— Помниш ли как тя и ние двамата работехме заедно?

— Помня много добре — потвърдих аз.

— Беше щастливо време — отбеляза съдружникът ми.

Дръпнах се от климатика, отидох в средата на стаята и се свлякох върху шведското канапе с небесносин плюш. Извадих от специалната табакера за посетители цигара „Палмал“ с филтър и я запалих с тежката настолна запалка.

— Е, и? — възкликнах аз.

— Исках да кажа, че може би се престараваме.

— Имаш предвид рекламите и сътрудничеството със списанията ли?

Той кимна, макар че сигурно му беше трудно да си го признае. Подържах запалката така, сякаш я меря върху дланта си, настроих пламъка и ми домъчня за моя съдружник.

— Добре де, знам какво имаш предвид — рекох, след като оставих запалката върху масата, — но не забравяй, че не аз разширих предмета на дейност, не на мен ми хрумна да вършим това. Ти го предложи. Ти поиска да опитаме.

— Обстоятелствата ни притискаха. Не разполагахме с нищо…

— Донесе ни пари.

— Донесе ни, разбира се. Благодарение на това се преместихме в по-голям офис и наехме още хора. Аз си взех нова кола, купих апартамент, пратих две деца в скъпо частно училище. Сигурно не е зле за трийсетгодишен мъж.

— Изработил си го. Няма от какво да се срамуваш.

— Кой се срамува? — възкликна съдружникът ми и взе химикалката, която беше отхвърчала в другия край на писалището, после се боцна още няколко пъти в средата на дланта. — Но знаеш ли, вижда ми се някак нереално. Двамата с теб нямахме нищо, освен дългове, чудехме се откъде да намерим преводи и раздавахме листовки с името на фирмата при гарата.

— Какво ще ни спре да раздаваме листовки, ако решим да го правим?

Съдружникът ми ме погледна.

— Ей, не се шегувам.

— Аз също.

Спусна се мълчание.

— Промениха се много неща — каза съдружникът ми. — Ритъмът на живота ни, начинът ни на мислене. И най-вече самите ние не знаем колко всъщност изкарваме. Идва счетоводител, който пресмята данъците, попълва всички ужасни формуляри и приспада разходите, отстъпките, амортизацията и какво ли още не.

— Същото като навсякъде другаде.

— Знам, знам. Трябва да го правим и го правим. Но едно време беше по-забавно.

— „Зад сянката на тъмница неизказана трупат се дните ни, гънки във времето.“

Тези стихове изскочиха най-неочаквано от устата ми.

— Пак ли това? Защо?

— А, просто така, извинявай. Та какво казваше?

— Имам чувството, че сме се забъркали в някаква експлоатация.

— Експлоатация ли? — погледнах го изненадан.

Деляха ни два метра, седяхме на различна височина и неговата глава се издигаше на двайсетина сантиметра над моята. Зад него беше окачена литография. Нова литография на крилата риба, която не бях виждал. Рибата не изглеждаше особено щастлива с крилете си. Сигурно и тя не знаеше какво да прави с тях.

— Експлоатация ли? — промърморих на себе си.

— Експлоатация.

— Я ми кажи кой я върши тази експлоатация?

— Различни интереси, малко по малко.

Кръстосах крака върху небесносиньото канапе и вперих поглед в драмата на ръката на моя съдружник и на химикалката, които сега бяха точно на равнището на очите ми.

— Не смяташ ли все пак, че сме се променили? — попита той.

— Пак сме си същите. Не се е променило нищо и никой.

— Наистина ли го мислиш?

— Да, наистина. Експлоатация няма. Това са празни приказки. Дори ти не смяташ, че тръбите на Армията на спасението наистина ще избавят света, нали? Мисля, че мислиш прекалено много.

— Е, да, може би наистина мисля прекалено много — съгласи се съдружникът ми. — Миналата седмица ти… ние де, написахме текста на онази реклама за маргарин. И не стана лоша. Получи се чудесно. Но я ми кажи през последните две-три години ял ли си маргарин?

— Не, мразя маргарин.

— Аз също. Точно това имам предвид. Ако не друго, едно време поне вършехме неща, в които вярвахме и с които се гордеехме. Сега вече не е така. Само вдигаме пушилка.

— Маргаринът е полезен за теб. Това е растителна мазнина с малко холестерол. Предпазва от сърдечни заболявания и напоследък е вкусен. Евтин е и се усвоява добре.

— Ами яж го тогава.

Отново се отпуснах на канапето и протегнах ръце и крака.

— Това е без значение — казах. — Все едно е дали ядем маргарин. Всъщност няма разлика между скучния превод и подвеждащата реклама. То се знае, че само вдигаме пушилка, но я ми кажи, къде човек се занимава с думи, имащи смисъл? Така де, вече никъде няма честен труд. Точно както няма честно дишане и честно пикаене.

— Едно време беше по-невинен.

— Може би — съгласих се аз и смачках цигарата в пепелника. — И със сигурност няма невинен град, където някой невинен месар реже невинна шунка. И така, ако смяташ, че е невинно да пиеш уиски още от сутринта, давай, пий колкото си искаш.

Стаята беше озвучена с продължително стакатово соло на химикалката по бюрото.

— Извинявай, не исках да го казвам.

— Не се притеснявай — отвърна съдружникът ми. — Няма как да го отрека.

Термостатът на климатика издаде странен звук. Следобедът беше ужасно тих.

— Вярвай поне малко в себе си — подканих аз. — Дотук не се ли справихме сами? Със собствени сили? Единственото, по което се различаваме от разказите за невероятните успехи на един или друг, е, че тях ги е подкрепял някой и те са имали титли.

— Само като си помисля, че бяхме приятели — вметна съдружникът ми.

— И сега сме си приятели — възразих аз. — Стигнахме заедно чак дотук.

— Не исках да те виждам разведен.

— Знам — казах. — Но нали нямаш нищо против да поговорим за овце?

Той кимна. Остави химикалката в поставката и разтърка очи.

— Беше единайсет сутринта, когато мъжът дойде — подхвана съдружникът ми.

8.Сега вече странният мъж

Било единайсет сутринта, когато мъжът дошъл. За малка фирма като нашата има два вида единайсет сутринта. Или се скъсваме от работа, или се скъсваме от безделие. Без средни положения. И така, в единайсет сутринта или вдигаме безсмислена пушилка, или се отдаваме на безсмислени мечти. В случай че трябва да свършим междувременно нещо дребно — ако изобщо съществува такъв звяр, — го отлагаме за следобеда.

Мъжът дошъл във втория вид в единайсет часа сутринта. При това безделието било пълно. Първата половина на септември беше страшна лудница, след това нямахме никаква работа. След едномесечно отлагане трима излязохме най-после в летен отпуск, но и без нас останалите колеги не правели друго, освен да острят моливи и да вършат други такива вълнуващи неща. Съдружникът ми отишъл до банката да тегли пари, а друг от колегите отскочил до съседния магазин за аудиоапаратура, за да послуша току-що получените грамофонни плочи. Секретарката била оставена да вдига телефона, докато разлиства страниците с „Есенни прически“ в едно женско списание.

Мъжът отворил беззвучно вратата на офиса и пак беззвучно я затворил. Не че полагал съзнателни усилия да се движи тихо. Това си му било втора природа. До степен секретарката изобщо да не го усети. Мъжът вече бил отишъл чак при бюрото й и се взирал в нея, когато тя го забелязала.

— Има един въпрос, който бих искал да обсъдя с вашия работодател — обяснил мъжът.

Говорел така, сякаш прокарвал ръка в бяла ръкавица по плота на маса. Очите му били прекалено пронизващи за клиент, облеклото му — прекалено изискано за данъчен инспектор, видът му — прекалено интелектуален за полицай. Но секретарката така и не се сетила какъв друг би могъл да бъде посетителят. Човекът — самото изтънчено въплъщение на неприятностите, надвиснали над нея, бил изникнал сякаш от дън земя.

— Съжалявам, но в момента той отсъства — отвърнала тя, след като затворила рязко списанието. — Каза, че ще се върне след трийсетина минути.

— Ще почакам — оповестил мъжът, без да се колебае и миг.

Явно го бил решил предварително.

Секретарката се подвоумила дали да го пита как се казва. Решила все пак да не го прави и просто го отвела в приемната. Мъжът седнал на небесносиньото канапе, кръстосал крака, взрял се в електрическия часовник на стената точно пред него и застинал в това положение. Не се помръднал и на сантиметър. Когато малко по-късно секретарката му занесла чаша ечемичен чай, той си седял в същата поза.

— Точно където сега седиш ти — обясни моят съдружник. — Седял там все в същата поза и се взирал в часовника цели трийсет минути.

Погледнах канапето, на което седях, след това погледнах и часовника върху стената и отново извърнах очи към съдружника си.

Въпреки че навън било необичайно топло за края на септември, мъжът бил облечен доста официално. Безупречно. Копчетата за ръкавели на бялата му риза се подавали точно на сантиметър и половина от ръкавите на добре скроения черен костюм. Вратовръзката му на райета в ненатрапчиви тонове, подчертани от намека за асиметрия, била пристегната изключително старателно. Черните му обувки били лъснати до блясък.

Някъде на трийсет и пет-четирийсет години, с ръст метър и седемдесет и пет, може би малко отгоре, стройно тяло без грамче излишни тлъстини, изтънчени ръце без издайнически бръчки. Дългите му пръсти извиквали в съзнанието единствено представата за стадо животни, които въпреки дългите години на обучение и укротяване, са запазили дълбоко в паметта си някакви първични спомени. Ноктите на ръцете му били грижливо поддържани и всеки завършвал с чиста съвършена дъга. Наистина красиви, макар и малко притеснителни ръце. Те издавали висока степен на специализация в някаква рядко срещана област, но каква точно, човек можел само да се досеща.

Лицето на мъжа било още по-непроницаемо. Било с правилни черти, но без изражение, като гола дъска. Носът и очите му били ъглести, сякаш изрязани впоследствие с ножче за хартия, устните му били обезкървени и тънки. Посетителят бил с лек слънчев загар, но явно не от насладите на плажа или на тенис корта. Този загар можел да бъде плод само на някакво непознато слънце, грейнало на някакво непознато небе.

Трийсетте минути минали много бавно. Студено, тромаво, сковано. Докато съдружникът ми се върне от банката, обстановката в помещението вече била осезаемо тягостна. Може дори да се каже, че всичко в него сякаш било заковано за пода.

— Само така изглеждаше, разбира се — уточни съдружникът ми.

— Разбира се — отвърнах аз.

Самотната секретарка вече си умирала от притеснение. Озадачен, съдружникът ми отишъл в приемната и се представил като управител на фирмата. Чак тогава посетителят излязъл от вцепенението, после извадил от джоба си тънка цигара, запалил я и с измъчено изражение издишал облаче дим. Напрежението се поразсеяло.

— Не разполагаме с много време, затова нека бъдем кратки — подканил през шепот човекът.

Извадил от портфейла си визитна картичка, толкова остра, че човек можел да си пореже пръстите на нея, и я сложил на масата. Картичката била херметично ламинирана и неестествено бяла и върху нея имало ситни, наситеночерни букви. Но нямало звания, титли и длъжности, нямало адрес и телефонен номер. Било написано само едно име. Било достатъчно да го погледнеш, за да те заболят очите. Съдружникът ми я обърнал, видял, че отзад на картичката няма нищо, отново я погледнал отпред, сетне извърнал очи към посетителя.

— Посоченото име ви е познато, надявам се — рекъл мъжът.

— Да, познато ми е.

Посетителят издал с една стотна от сантиметъра брадичката си и кимнал отсечено. Полезрението му изобщо не се изместило.

— Изгорете я, ако обичате.

— Да я изгоря ли? — възкликнал съдружникът ми и погледнал изумен мъжа.

— Визитната картичка. Изгорете я. Още сега — отсякъл той.

Съдружникът ми побързал да вземе настолната запалка и да подпали ъгълчето на визитната картичка. Държал я за единия край, докато тя изгоряла наполовина, после я оставил в големия кристален пепелник. Двамата продължили да наблюдават как тя тлее. Когато картичката се превърнала в бяла пепел, помещението било обгърнато от умислено мълчание, каквото се спуска след клане.

— Идвам тук, облечен в цялата власт на посоченото име — казал мъжът, с което най-после нарушил мълчанието. — А това означава, че каквото кажа оттук нататък, то представлява изцяло волята и желанията на това име.

— Желанията… — повторил съдружникът ми.

— „Желая“, изискана дума, която изразява отправната точка към постигането на определена цел — рекъл посетителят. — Има, разбира се, и други начини да се изрази същото. Наясно сте с това, нали?

Съдружникът ми побързал да си преведе наум думите му.

— Наясно съм.

— Въпреки това става дума не за концептуален въпрос или политическа сделка, а за делово предложение в строгия смисъл на понятието. — Посетителят произнасял думите така, както ги произнасят родените в чужбина японци, а не японските японци. — Вие сте бизнесмен, аз също съм бизнесмен — продължил той. — Реално погледнато, ние с вас не бихме могли да обсъждаме нищо друго, освен бизнес. Нека оставим разговорите за нереалистичното на други. Съгласен ли сте?

— Разбира се — потвърдил съдружникът ми.

— Ролята ни всъщност е да се заемаме със съществуващите нереалистични фактори и да ги преобразуваме в по-изтънчена форма, която може да се крепи на великата схема на реалността. Делата човешки се натъкват на нереалности. Защо? — попитал риторично посетителят. После пипнал пръстена със зелен камък върху средния пръст на лявата си ръка. — Защото изглежда по-лесно. Към това трябва да добавим и че има обстоятелства, когато нереалността се стреми да създаде впечатление, изместващо реалността. Иначе казано — уточнил мъжът, като продължил да си играе с пръстена, — ние сме племе, чието битие се свежда до пренасочването на трудностите. Ето защо ви призовавам към сдържаност и търпение, ако нещо, което кажа оттук нататък, изисква усърден труд или тежки решения. Такова е естеството на нещата.

Сега вече съдружникът ми съвсем се объркал, но все пак кимнал.

— Чудесно, в такъв случай ще изложа исканията на заинтересованата страна. Първо, желателно е да спрете издаването на бюлетина за връзки с обществеността, който ви е възложено да подготвяте от застрахователна компания „Пи“.

— Но…

— Второ — прекъснал го посетителят, — желателно е да ми уредите разговор с човека, който всъщност подготвя тази страница.

Мъжът издърпал от джоба си бял плик и извадил от него старателно сгънат на четири лист хартия, който подал на съдружника ми. Той го разгънал. Както би могло да се очаква, било копие на снимка за рекламна брошура, подготвена от фирмата ни. Най-обикновена снимка на идиличен пейзаж в Хокайдо: облаци, планини, тучни пасища и овце и върху тях редовете на с нищо незабележимо пасторално стихотворение. Нищо повече.

— Засега желанията ни са две на брой, но колкото до първото от тях, то е не толкова желание, колкото свършен факт. И по-точно, решение, което вече е взето в съответствие с нашите желания. Ако имате някакви съмнения, поговорете, ако обичате, по телефона с началника на отдел „Връзки с обществеността“ в застрахователната компания.

— Ясно — рекъл съдружникът ми.

— Въпреки това не е трудно да се досетим, че за фирма с размерите на вашата щетите, нанесени от такива неблагоприятни обстоятелства, могат да са значителни. За щастие, както безспорно осъзнавате, сме в положение да оказваме немалко влияние в тази област. Ето защо, след като се съобразите с второто ни желание и при условие че натовареният с брошурата човек ни предостави доклад, който да ни удовлетворява, сме готови да покрием изцяло загубите ви. И вероятно не само да ги покрием.

Настъпила тишина.

— В случай че не изпълните желанията ни — допълнил мъжът, — няма да имате работа в тази и в която и да е друга област, следователно по света също няма да има място за вас.

Отново тишина.

— Имате ли въпроси?

— Значи всичко е заради снимката? — изпелтечил съдружникът ми.

— Да — потвърдил посетителят, като подбирал внимателно думите, сякаш прехвърлял върху протегната длан различните възможности. — Случаят всъщност е точно такъв. Аз обаче не съм в състояние да обсъждам нататък въпроса с вас. Нямам такова право.

— Ще се обадя по телефона на човека, когото искате да видите. Би могъл да дойде до три часа — уточнил съдружникът ми.

— Отлично — одобрил мъжът и погледнал ръчния си часовник. — В четири часа ще пратя кола, която да го вземе. А сега нещо важно: не бива да разговаряте за това с абсолютно никого. Разбрахте ли?

След което двамата се разделили съвсем делово.

9.Шефа

— Това е в общи линии — обясни съдружникът ми.

— Нищо не разбирам — споделих с незапалена цигара между устните. — Първо, нямам и понятие кой е човекът от визитната картичка. Второ, не проумявам защо се е разстроил чак толкова от някаква си снимка на овце. И накрая, не разбирам как е спрял наше издание.

— Човекът от визитната картичка е виден представител на десницата. Името и лицето му почти не се разгласяват, затова го познават малцина, но ти вероятно си единственият в нашата област, който не знае за кого става въпрос.

— Да, такъв съм си, глух за света — беше неубедителното ми оправдание.

— Той е от десницата, но не от така наречената десница. Не е дори от същинската десница.

— Съвсем ме обърка.

— Истината е, че никой не знае какво мисли той. Не е издавал нищо, не държи речи на обществени места. Изобщо не дава интервюта, не позволява да го снимат. Дори не е сигурно, че е жив. Преди пет години един репортер от списание попада на следа, изобличаваща го в някакви далавери с инвестиции, но материалът така и не вижда бял свят.

— Виждам, че си се подготвил добре.

— Познавах лично репортера.

Взех запалката и запалих цигарата.

— И какво прави сега репортерът?

— Прехвърлиха го в администрацията. От сутрин до вечер попълва формуляри. Светът на средствата за масово осведомяване е изненадващо малък и репортерът послужи за назидание. За нещо като череп, сложен на входа на африканско село.

— Ясно — казах аз.

— Но все пак знаем нещичко за живота на мъжа преди войната. Роден е през 1913 година в Хокайдо, след като завършва обикновено училище, идва в Токио, многократно си мени работата и клони към десницата. Струва ми се, че е лежал и в затвора. След като излиза на свобода, е пратен в Манджурия, където се сдушва с горните ешелони в армията на Канто и участва в някакъв заговор. Не се знае почти нищо за организацията, стояща зад заговора, но някъде по онова време мъжът най-неочаквано се превръща в тайнствена личност. Мълви се, че е пласирал дрога, което не е никак изключено. Успява да прекоси цял континентален Китай, колкото да се качи на изтребител две седмици преди идването на съветските части и да избяга набързо в Япония. Трофеите му: огромно, едва ли не неизчерпаемо съкровище от злато и сребро.

— Може да се каже, че е уцелил добре момента — вметнах аз.

— Определено. Нашият човек наистина умее да се възползва от момента. Инстинктивно е усвоил кога да премине в настъпление и кога да се оттегли. Освен това винаги насочва вниманието си към онова, което си струва. Дори когато окупационните сили го пращат зад решетките като особено опасен военнопрестъпник, процесът срещу него е прекратен по средата и така и не е възобновен. Уж по здравословни причини, но тук фактите са доста мъгляви. По-вероятно е постигнато споразумение с американците, след като Макартър насочва вниманието си към континентален Китай. — Съдружникът ми извади от поставката друга химикалка и я завъртя между пръстите си. — След като го пускат от затвора „Сугамо“, той подкупва с половината си съкровище цяла фракция в Консервативната партия. С другата половина пък купува рекламната индустрия. Обърни внимание, че това става по времето, когато рекламата не е нищо повече от раздавани на ръка евтини листовки.

— Дарбата на предвидливостта. Но по едно време не го ли обвиняваха в укриване на средства?

— Няма такова нещо. Не забравяй, че той е подкупил цяла фракция на консерваторите.

— А, да.

— При всички положения е използвал парите си, за да притисне в ъгъла пазара и на политици, и на реклами, и е създал властови център, който процъфтява и досега. Никога не излиза на повърхността, защото не му се налага. Няма нещо, което да му се опре, докато той държи в хватката си някои центрове на политическата власт и най-важните сектори на рекламната индустрия. Имаш ли представа какво е да подчиниш на себе си рекламата?

— Вероятно не.

— Да подчиниш рекламата, означава да владееш почти изцяло издателската индустрия и радиото и телевизията. Няма област в издателската дейност и в радиото и телевизията, която по някакъв начин да не зависи от рекламата. Без нея те ще са като аквариум без вода. Така де, деветдесет и пет на сто от информацията, която достига до теб, вече е била предварително подбрана и платена.

— Пак има нещо, което не схващам — казах аз. — Разбирам те, когато ми разказваш как нашият човек е подчинил на себе си информационните индустрии, но каква връзка има това с факта, че е спрял рекламната брошура на една застрахователна компания? Това не е минало дори през някой от големите шефове. Той го е направил с пряк контакт.

Съдружникът ми се прокашля, после изпи каквото беше останало от вече изстиналия ечемичен чай.

— Акциите. Те са основният му източник на доходи. Той манипулира пазара, създава условия за принудителни сливания и фалити. Неговите хора по вестниците събират необходимата информация, а той решава и избира според приумиците си. Разбираме само малка частица от онова, което всъщност става. Останалите новини се заделят за Шефа. Няма, разбира се, открит натиск, но понякога нещата се доближават ужасно до изнудването. А ако изнудването не помогне, той нарежда на купените от него политици да се разтичат.

— Всяка фирма задължително си има едно-две слаби места.

— Всяка фирма си има тайна, която не иска да гръмне насред годишното събрание на акционерите. В повечето случаи те се вслушват в онова, което им се казва. Накратко, Шефа се е разположил направо върху властова основа от три съставни части: политици, информационни служби и фондовия пазар. И както вероятно се досещаш, за него е точно толкова лесно да спре рекламната ни брошура и да ни остави без работа, както и да обели твърдо сварено яйце.

— Хмм, я ми кажи тогава защо такава важна клечка ще вдига толкова шум заради някаква си снимка с пейзаж от Хокайдо?

— Много уместен въпрос — рече съдружникът ми. — Тъкмо се канех да те питам същото.

Единственото, което можех да направя, беше да вдигна рамене.

— А ти ми кажи откъде разбра, че става дума за овце? — попита съдружникът ми. — Пак ли се случва нещо зад гърба ми?

— Безименни джуджета предат ли, предат на чекръка в гората.

— Я повтори!

— Шесто чувство.

— Не на мен тия — въздъхна той. — Добре де, ще ти кажа какви са последните две събития. Колкото за да поразуча, звъннах на онзи бивш репортер от месечното списание. Говори се, че Шефа е излязъл от строя и има мозъчен кръвоизлив, но още няма официално потвърждение. Другата новина е за мъжа, който идва тук. Оказа се, че е личният секретар на Шефа, неговата дясна ръка, човекът, на когото той всъщност е поверил да ръководи организацията. Японец, роден в Щатите, завършил е Станфордския университет и работи при Шефа от дванайсет години. И той е обгърнат в тайнственост. Безспорно има глава на раменете си. Това горе-долу е всичко, което успях да науча.

— Благодаря — казах аз съвсем искрено.

— Винаги на твое разположение — отвърна съдружникът ми, без дори да се извръща към мен.

Откъдето и да го погледнеш, когато не пиеше, моят съдружник беше далеч по-нормален от мен. Беше по-невинен, по-внимателен и по-организиран в мисленето. Но рано или късно щеше да се напие. Не особено утешителна мисъл: по-достойните от мен се разпадаха направо пред очите ми.

Веднага щом той излезе от стаята, аз извадих от шкафчето му бутилката с уиски и си сипах едно.

10.Броене на овцете

Стига да решим, можем да се полутаме безцелно из континента на произволното. Без корени, като някакво крилато семе, понесено от случайно извил се пролетен ветрец.

Въпреки това можем и да отречем, че има такова нещо като съвпадения. Станалото станало, каквото има да става, ще стане и така нататък. С други думи, притиснати сме между „всичкото“, останало зад нас, и „нулата“ отвъд и водим мимолетно съществуване, където няма нито съвпадения, нито възможности.

В истинския живот обаче разликата между двете тълкувания е безценно малка. Състояние на нещата (както при почти всички междинни положения между тълкуванията), което доста наподобява това да наричаме една и съща храна с две различни имена.

Толкоз за метафорите.

От една страна, това, че съм сложил в рекламната брошура на застрахователната компания снимка с овце, може да се изтълкува като а) съвпадение, но от друга страна, може да се възприеме като б) нещо, което изобщо не е съвпадение.

а) Търсех подходяща снимка за рекламната брошура на застрахователната компания. По едно съвпадение имах в чекмеджето снимка на овце. Реших да я използвам. Невинна снимка в един невинен свят.

б) Снимката с овцете в чекмеджето на бюрото ми ме е чакала през цялото време. За да я използвам ако не за оная брошура, то по-късно за нещо друго.

Като се замисля, тези формули са приложими за всичко, което съм изживял дотук през живота си. С малко практика съм сигурен, че ще бъда в състояние да водя а) живот с дясната ръка, и б) живот с лявата. Не че има особено значение. Това е като дупките на поничките. Дали ще възприемете дупката на поничката като празно пространство, или като нещо, което съществува само по себе си, е чисто метафизичен въпрос и изобщо не променя вкуса на поничката.

Седях на канапето, пиех уиски, усещах лекия полъх на климатика, все едно съм семе на глухарче, понесено от приятен ветрец, и гледах вторачено електрическия часовник върху стената. Докато гледах вторачено часовника, поне светът си оставаше в движение. Не много логичен свят, но все пак в движение. И докато знаех, че светът още е в движение, знаех, че и аз съществувам. Не много логично съществуване, но все пак съществуване. Стори ми се налудничаво някой да се уверява, че съществува, единствено по стрелките на някакъв си електрически часовник върху стената. Би трябвало да има по-познавателни начини да го потвърждава. Но колкото и да се опитвах, не ми хрумваше нищо по-лесно.

Отказах се и отпих отново от уискито. По гърлото ми се плъзна парливо усещане, което се спусна надолу по хранопровода и проникна в стомаха ми. Зад прозореца — яркосиньо лятно небе и бухлати бели облаци. Красиво, макар и доста употребявано небе с издайническите знаци на износване. Пак отпих от уискито — в прослава на съвсем новото небе, каквото то някога е било. Уискито си го биваше. Небето също, след като човек свикнеше с него. Отляво надясно го прекоси реактивен пътнически самолет, наподобяващ лъскава буболечка. Вече бях изгълтал и второто уиски, когато ми хрумна: какво, да го вземат мътните, правя тук?

За какво, да го вземат мътните, мисля?

Овце.

Станах от канапето, взех от бюрото на съдружника ми копието на снимката и се върнах на канапето. Двайсет минути я гледах, като смучех кубчетата лед с дъх на уиски и се мъчех да проумея какво толкова става на нея.

На снимката имаше стадо овце на тучна ливада. В единия край ливадата граничеше с брезова гора. С огромни брези, каквито ще видите в Хокайдо, а не с хилавата недорасла разновидност от двете страни на входа на зъболекарския кабинет в квартала ви. На такива брези и четири мечки могат едновременно да си острят ноктите. Ако се съди от листата, вероятно беше пролет. По планинските върхове в дъното още се белееше сняг, сняг имаше и по гънките на склоновете. Април или май. Когато пръстта е подгизнала от топящия се сняг. Небето беше синьо (или поне така ми се стори от фотографско сивото на черно-бялата снимка — но можеше да е и розово като сьомга), с леки бели облаци по върховете на планината. При всички положения стадото овце можеше да бъде само стадо овце, брезовата гора можеше да бъде само брезова гора, белите облаци — само бели облаци. Само това и нищо друго.

Метнах снимката върху масата, изпуших една цигара и се прозинах. После взех отново снимката и се опитах да преброя овцете. Поляната беше огромна, овцете бяха пръснати по две, по три, като хора, излезли на излет, и беше трудно да разбера дали белите петънца в далечината са овце, или просто бели петънца. И колкото повече се взирах, толкова по-трудно ми беше да кажа дали белите петънца са бели петънца, или очите ми погаждат номер, докато накрая вече не бях сигурен в нищо. Взех в ръката си химикалка и отбелязах всичко, за което бях убеден, че е овца. Преброих общо трийсет и две. Трийсет и две овце. Съвсем ясна и недвусмислена снимка. Нищо необичайно в композицията, нищо особено в стила.

И въпреки това в снимката имаше нещо. Нещо странно. Предполагам, усетил съм го преди три месеца, когато видях за пръв път снимката, и сега отново изпитах това усещане.

Претърколих се на канапето и хванал снимката над главата си, отново се заех да броя.

Трийсет и три.

Трийсет и три ли?

Затворих очи и поклатих глава. Съзнанието ми беше празно. Опитах се за последно да преброя овцете, после съм се унесъл и съм потънал в дълбок следобеден сън, плод на двете уискита. Последното, за което помня да съм мислил, бяха ушите на приятелката ми.

11.Лимузината и нейният шофьор

Колата дойде в четири, както беше обещано. Точно на минутата, като часовник с кукувичка. Секретарката ме събуди и ме изтръгна от дълбокия сън. След това отидох в банята и си наплисках лицето с вода. Сънеността ми изобщо не се разсея. В асансьора, докато слизах, се прозинах три пъти. Прозевки като за съдебен иск. Но кой щеше да го заведе? Кого щяха да съдят, освен самия мен?

Пред входа на сградата се извисяваше огромна лимузина — не лимузина, а истинска подводница. Под капака на автомобила преспокойно можеше да живее цяло обедняло семейство, толкова голям беше той. Прозорците бяха матовосини, огледални, така че да не се вижда вътре. Корпусът беше страховито черен, а по калниците и дори по джантите нямаше и прашинка.

До лимузината като струнка се беше изпънал шофьор на средна възраст в безупречно бяла риза и оранжева вратовръзка. Истински шофьор. Беше достатъчно да се приближа, та той да отвори без една-едничка дума вратата на колата. Проследи ме с поглед, докато се настаних удобно, после затвори вратата. Качи се зад волана и затвори и своята врата. И всичко това почти беззвучно, все едно е хвърлил карта за игра. Както седях в лимузината и я сравнявах със своя фолксваген костенурка, който бях купил от един приятел, вътре беше тихо, все едно бях на дъното на езеро, а в ушите ми има тапи.

Отвътре колата беше оборудвана по последна дума на техниката. Човек го очаква в една лимузина, но макар и вкусът на повечето така наречени луксозни аксесоари да е доста спорен, тук нямаше нищо спорно. В средата на седалката, наподобяваща канапе, имаше лъскав телефон с бутони, а до него бяха наредени сребърна табакера, запалка и пепелник. Отзад на шофьорската седалка имаше сгъваема масичка. Климатикът беше ненатрапчив и естествен, килимът — дебел и пухкав.

Още преди да съм усетил, лимузината потегли като вана, плъзгаща се по живачено море. За тая красавица сигурно беше хвърлена баснословна сума.

— Да пусна ли някаква музика? — попита шофьорът.

— Може би нещо успокояващо.

— Веднага, уважаеми господине.

Той бръкна под седалката, избра касета и докосна един от бутоните върху светлинното табло. Сякаш от дън земя зазвуча спокойна соната за виолончело. Безупречна партитура, безупречно изпълнение.

— Винаги ли ви пращат да вземате хора с автомобила? — полюбопитствах аз.

— Да — потвърди предпазливо шофьорът. — Напоследък правя само това.

— Ясно.

— Първоначално лимузината беше главно за Шефа — продължи след малко шофьорът, вече не беше така предпазлив. — Но при състоянието, в което Шефа е тази пролет, той не излича често. Защо обаче колата да се оставя да бездейства? Сигурен съм, знаете, че автомобилът трябва да се кара постоянно, иначе не върви както трябва.

— Разбира се — потвърдих аз.

Значи не беше организационна тайна, че Шефа е с разклатено здраве. Извадих от табакерата една цигара, огледах я, доближих я до носа си. Изработена по поръчка, обикновена на вид цигара без марка, с аромат като на руски тютюн. Подвоумих се дали да я изпуша, или да я пъхна в джоба си, но накрая просто я върнах. В средата и на запалката, и на табакерата имаше сложна емблема. Емблема с овца.

С овца ли?

Поклатих глава и затворих очи. Не проумявах нищо. Откакто в живота ми се беше появила снимката с овцете, нещата сякаш бяха започнали да ми се изплъзват.

— Скоро ли ще пристигнем? — попитах аз.

— След трийсетина-четирийсет минути, в зависимост от натовареността по улиците.

— В такъв случай дали е възможно да намалите малко климатика? Мисля да подремна.

— Разбира се, уважаеми господине.

Шофьорът пусна на по-слабо климатика, после завъртя рязко едно копче върху светлинното табло. Нагоре се плъзна дебело стъкло, което отдели напълно задната седалка от мястото на шофьора. Обгърна ме почти пълна тишина, ако не броим тихите звуци на Бах, но сега вече едва ли нещо можеше да ме изненада. Зарових чело в задната седалка и задремах.

Присъни ми се дойна крава. Тази крава беше хубава и такава една дребна, от онези, които изглеждат тъй, сякаш са минали през какво ли не. Разминахме се на голям мост. Беше приятен пролетен следобед. Кравата носеше на единия си рог стар електрически вентилатор и аз я попитах дали ще ми го продаде евтино.

— Не разполагам с много пари — казах й.

И наистина си беше така.

— Добре тогава — отвърна кравата, — готова съм да ти го дам срещу едни клещи.

Сделката си беше изгодна. И така, ние с кравата отидохме заедно у нас и аз преобърнах къщата с надеждата да намеря клещите. Но тях все ги нямаше и нямаше.

— Странно — казах аз, — вчера си бяха тук.

Тъкмо пренесох един стол, за да се кача на него и да погледна отгоре на шкафчето, когато шофьорът ме потупа по рамото.

— Пристигнахме — съобщи той лаконично.

Вратата на автомобила се отвори и върху лицето ми падна гаснещата светлина на летния следобед. Хиляди цикади се късаха да цвърчат оглушително, все едно някой навиваше часовник с пружина. Носеше се наситената миризма на пръст.

Слязох от лимузината, протегнах се и си поех дълбоко въздух. Замолих се в съня да няма някаква символика.

12.Защо точно всемирът на червея

Има символични сънища — сънища, символизиращи някаква действителност. Има и символична действителност — действителност, символизираща сън. Символите могат да се нарекат почетни градски съветници на всемира на червея. Във всемира на червея няма нищо необичайно, ако една дойна крава търси клещи. Кравата все някога ще си получи клещите. Това няма нищо общо с мен.

Но фактът, че кравата е избрала мен, за да се сдобие с клещи, променя всичко. Потапя ме в цяла вселена от алтернативни съображения. И в тази вселена на алтернативните съображения най-голямата трудност е, че всичко става сложно и провлачено. Питам кравата:

— За какво са ти клещи?

А кравата отговаря:

— Наистина съм гладна.

Затова я питам:

— Щом си гладна, за какво са ти клещи?

Кравата отговаря:

— За да ги закрепям за клоните на прасковата.

Питам я:

— Защо точно на прасковата?

На което кравата отвръща:

— Нали затова ти дадох вентилатора?

И така нататък. Изход не се намира, аз започвам да негодувам срещу кравата, а кравата започва да негодува срещу мен. Такъв е погледът на червея върху неговия всемир. Единственият начин да се измъкнеш от този всемир на червея е да сънуваш друг символичен сън.

Мястото, където огромното четириколесно превозно средство ме отведе този септемврийски следобед, със сигурност беше в епицентъра на всемира на червея. С други думи, молитвата ми не беше чута.

Огледах се и ми спря дъхът. Видях точно онова, от което ни спира дъхът.

Лимузината беше спряла на висок хълм. Зад нас беше посипаният с чакъл път, по който бяхме дошли — виеше се през прекалено живописната местност към парадната порта в далечината. Тя беше вероятно на цели петнайсетина минути, ако вървиш, без да бързаш. От двете страни на пътя имаше кедри и живачни лампи, наслагани като поставки за моливи на еднакво разстояние. По стволовете на всички кедри имаше безброй цикади, които надаваха трескав писък, сякаш наближаваше краят на света.

От двете страни на редиците кедри имаше старателно подравнени морави, спускащи се полегато към брегове, изпъстрени с азалии, хортензии и други растения, които не бях в състояние да разпозная. Вляво и вдясно над моравата се понесе цяло ято скорци, наподобяващо безцелното преселение на пясъчна дюна.

От двете страни на хълма имаше каменни стъпала: стъпалата вляво се спускаха към японска градина с каменен светилник и езеро, а стъпалата вдясно водеха към малко игрище за голф. В края на игрището имаше беседка с цвят на стафиди, а от другата страна се издигаше антична гръцка статуя от камък. Зад тях имаше огромен гараж, където друг шофьор миеше с маркуч друга лимузина. Не можех да кажа каква марка е, но не беше стар фолксваген.

Кръстосах ръце и се огледах още веднъж. Дума да няма, безупречен градински изглед, но о, каква гледка.

— А къде е пощенската кутия? — попитах аз най-безочливо.

Все някой ходеше сутрин и вечер да взема вестника.

— Пощенската кутия е при задния вход — отвърна шофьорът.

Внезапно откровение. Ама разбира се, как беше възможно да няма заден вход!

След като приключих с огледа на парка, се обърнах право напред и се озовах с лице към извисила се масивна постройка.

Сградата беше… как ли да се изразя… болезнено самотна. Нека обясня. Да предположим, че имаме някакво понятие. От само себе си се разбира, че от тази норма все има някакви дребни изключения. С времето тези изключения се разпростират като петна, докато накрая образуват друго понятие. А то се сдобива с други изключения. Та сградата беше точно такава — някаква древна форма на живот, която се е развивала слепешката, стремейки се към неизвестно каква цел.

В първото си въплъщение тя явно е била в западен стил от периода Мейдзи. В двуетажната къща в кремав цвят се влизаше през портик с висок таван. Огромни двукрили прозорци в истински старовремски стил, боя, която от време на време е била освежавана. Както можеше да се очаква, покривът беше покрит с мед, а водосточните тръби бяха масивни като римски акведукт. Сама по себе си къщата беше красива и излъчваше старовремско очарование.

Но после се беше появил архитект шегобиец, който отдясно на първоначалната постройка беше прибавил друго крило в същия стил и цветова гама. Намерението не беше лошо, но резултатът не бе от най-приятните. Все едно да поднесете върху една и съща чиния шербет и броколи.

Това злочесто съчетание беше стояло непокътнато няколко десетилетия, докато някой беше добавил отстрани каменна кула. На върха на тази кула беше закрепен декоративен гръмоотвод. Грешка. Сградата бе предопределена да бъде ударена от гръм и опожарена от него.

Имаше и покрита с мрачен покрив пътека, свързваща кулата направо с второ крило. То също изглеждаше напълно откъснато от къщата, макар и да личеше някакъв обединителен мотив. Нека го наречем „взаимно противопоставяне на идеологии“. Второто крило навяваше тъга точно като магарето, което, сложено между две еднакви кофи с храна, умира от глад, докато се опитва да реши от коя първо да хапне.

Вляво от първоначалната постройка се простираше традиционна едноетажна японска вила, която беше точно толкова в разрез с множеството вече налични елементи. С великолепни коридори, застлани с дъски като пътеки за боулинг и заобиколени от жив плет и добре подкастрени борове.

Тази къща, смесица от три разнородни постройки и от атракции, които тепърва предстояха, беше кацнала на хълма и не представляваше обичайна гледка. В случай че се свеждаше до нечий величествен замисъл, строен в продължение на дълги години в опит да те изтръгне от вцепенението и да прогони съня, можеше да се каже, че усилието се е увенчало с възхитителен успех. Излишно е да уточнявам, че такова предположение е малко вероятно. Чудовищната постройка не беше нищо повече от олицетворение на парите, на камари от пари, върху което епоха след епоха се бяха упражнявали цял низ второразредни таланти.

Явно съм се взирал в това привидение доста дълго, когато забелязах до себе си шофьора, който си гледаше часовника. Поза, с която явно беше свикнал. Вероятно беше стоял на същото място с неизвестен брой хора, които е карал тук. И които до последния са зяпали точно по същия начин всичко наоколо.

— Разглеждайте си спокойно, господине. Не бързайте — каза той. — Разполагаме с още осем минути.

— Със сигурност е голяма — отбелязах аз, понеже не знаех какво друго да кажа, което да не е толкова неуместно.

— Осем хиляди и седемстотин квадратни метра — поясни шофьорът.

— Няма да се изненадам, ако имате тук и действащ вулкан — засмях се аз в опит да внеса поне малко лекота.

Но шегата ми не беше оценена. Тук не се шегуваше никой.

Така минаха осем минути.

Бях отведен през входното антре в голяма стая в западен стил точно отдясно. Таванът с красиви гипсови орнаменти беше невероятно висок. Вътре имаше хубаво старинно канапе и ниска масичка, а на стената беше окачен натюрморт, самото въплъщение на реализма. Ябълки, ваза и нож. Може би замисълът беше ябълките да се разцепят с вазата и после да се обелят с ножа. След това семките и огризките да отидат във вазата.

На прозорците бяха окачени дебели завеси над дантелени пердета, дръпнати встрани и прихванати с ширити от същия плат. През отвора между завесите се виждаше относително спокойна част от градината. Красивият дъбов паркет беше лъснат до блясък. Половината под беше застлан с дебел, макар и поизбелял килим.

Стаята не беше лоша. Изобщо не беше лоша.

В нея влезе възрастна прислужница в кимоно, която остави чаша гроздов сок и си тръгна, без да казва и дума. Вратата щракна и се затвори. После всичко потъна в мъртвешка тишина.

Върху ниската масичка имаше сребърна табакера, запалка и пепелник, съвсем същите, както в лимузината. Със същата емблема с овца. Извадих от джоба една от цигарите си с филтър, запалих я със сребърната запалка и издишах към високия таван облаче дим. После отпих от гроздовия сок.

След десет минути вратата се отвори и в стаята влезе висок мъж в черен костюм. Не каза: „Добре дошли“ или „Извинявайте, че ви накарах да чакате“. Аз също не казах нищо. Мъжът седна срещу мен, понаведе глава и ме огледа.

Със сигурност мина доста време.