Приказките на барда Бийдъл

1Вълшебникът и Подскачащото гърне

Имало едно време добър стар вълшебник, който щедро и мъдро използвал магическите си способности, за да помага на своите съседи. Вместо да разкрива истинския източник на силата си, той се правел, че отварите, магиите и противоотровите идват готови от котлето, което наричал гърнето, носещо щастие. Хората се стичали от километри с грижите и неволите си при вълшебника, който на драго сърце разбърквал гърнето и оправял нещата.

Този много обичан вълшебник доживял до дълбоки старини, а когато починал, оставил всичко каквото имал на единствения си син. По нрав синът бил съвсем различен от великодушния си баща. Смятал, че който не знае да прави магии, е нищожество, и често се карал с баща си заради навика му да помага на съседите с вълшебство.

След смъртта на стареца синът намерил скрито в старото гърне пакетче със своето име. Отворил го с надеждата да намери злато, но вътре видял меко дебело пантофче, прекалено малко, за да го обуе, и само едно, без еш. В пантофчето имало парче пергамент, на което пишело: „С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него“.

Синът проклел баща си, задето в края на живота си съвсем е изкуфял, после метнал пантофчето обратно в котлето, което решил оттук нататък да използва за боклукчийска кофа.

Още същата вечер на входната врата почукала една селянка.

— Внучката ми се е покрила цялата с брадавици — рекла тя. — Баща ти правеше в онова старо гърне специални лапи…

— Махай се! — извикал синът. — Какво ме интересуват брадавиците на твоята внучка?

И затръшнал вратата в лицето на старицата.

Тутакси откъм кухнята се чули силно дрънчене и звънтеж. Вълшебникът запалил магическата си пръчка, отворил вратата и що да види: на старото гърне на баща му бил израсъл един пиринчен крак и то подскачало на едно място насред плочника по пода, като вдигало невъобразим шум. Синът се приближил изумен, но побързал да се отдръпне, щом видял, че цялото гърне се е покрило с брадавици.

— Отвратително си! — викнал той и първо се опитал да му приложи заклинание за изчезване, после — да го почисти с магия, а накрая — да го изгони от къщата.

Никоя от магиите му обаче не подействала и синът не успял да спре гърнето, което заподскачало след него, излязло от кухнята и също тръгнало да се качва нагоре към спалнята, като подрънквало и трещяло на всяко от дървените стъпала.

Цяла нощ вълшебникът не мигнал заради покритото с брадавици старо гърне, което блъскало край леглото му, а на другата сутрин упорито заподскачало след него към масата, където била закуската. Дрън-дрън-дрън — не мирясвало гърнето с пиринчения крак, а вълшебникът още не бил и гребнал от овесената каша, когато на вратата се почукало отново.

На прага стоял възрастен мъж.

— Тук съм заради старата си магарица, драги ми господине — обяснил той. — Изгубила се е или някой я е откраднал, а без нея не мога да откарам стоката на пазара и семейството ми ще замръкне гладно.

— И аз сега съм гладен! — ревнал вълшебникът и затръшнал вратата пред стареца.

Дрън-дрън-дрън — дрънчал по пода единственият пиринчен крак на гърнето, а сега вече към трясъците му се прибавили и рев на магаре, както и стенания на гладни хора, които кънтели от дълбините на гърнето.

— Млък! Тишина! — изпискал вълшебникът, но и с всичките си магически способности не успял да усмири покритото с брадавици гърне, което цял ден подскачало подире му където и да отидел и каквото и да правел, ревяло като магаре, стенело и трещяло.

Вечерта на вратата се почукало за трети път — отвън стояла млада жена, която хлипала ли, хлипала така горчиво, сякаш сърцето й ще се пръсне.

— Новороденото ми дете е тежко болно — рекла тя. — Много ви моля, помогнете ни. Баща ви ми каза да дойда, ако има нещо…

Но вълшебникът и на нея захлопнал вратата.

Този път гърнето мъчител се напълнило чак догоре със солена вода и по пода се разплискали сълзи, докато то подскачало, ревяло като магаре, стенело и се покривало с още и още брадавици.

До края на седмицата никой от селяните не дошъл да търси отново помощ в къщата на вълшебника, но гърнето продължило да го уведомява за многото им злочестини. След няколко дни не само ревяло като магаре, стенело, разплисквало вода, подскачало и се покривяло с брадавици, ами и се давело и повръщало, плачело като пеленаче, виело като псе и плюело развалено сирене, прокиснало мляко и цяла напаст гладни плужеци.

Докато то било наоколо, вълшебникът не можел нито да спи, нито да се храни, ала гърнето отказвало да се махне, а мъжът не успявал да го накара да млъкне и да се успокои.

Накрая вълшебникът не издържал.

— Донесете ми всичките си неволи, всичките си злочестини и беди! — разпищял се той, като побягнал в нощта по селския път с гърнето, което заподскачало по петите му. — Насам! Елате да ви изцеря, елате да ви успокоя и утеша! У мен е гърнето на баща ми и ще направя така, че да ви е добре!

И докато тичал по улицата с гнусното гърне, което подрипвало до него, той запращал заклинания във всички посоки.

В една от къщите брадавиците на момиченцето изчезнали, докато то спяло, изгубената магарица била върната с призоваваща магия от обрасла с шипки далечна местност и кротко легнала в обора, болното пеленаче било топнато в отвара от росен и се събудило розово и здраво. Във всяка къща с болести и скръб вълшебникът правел всичко по силите си да помогне, а гърнето до него малко по малко спряло да стене и да повръща и станало тихо, лъскаво и чисто.

— Е, Гърне? — попитал по изгрев слънце треперещият от умора вълшебник.

Гърнето избълвало пантофчето, което вълшебникът бил хвърлил в него, и му позволило да го нахлузи на пиринчения крак. Двамата се отправили обратно към къщата на вълшебника — стъпките на гърнето вече не кънтели. От този ден нататък обаче вълшебникът помагал на селяните точно както преди това правел баща му — да не би гърнето да изуе пантофчето и пак да заподскача.

Един добър стар вълшебник решава да даде на коравосърдечния си син урок, като му покаже колко тежки са неволите на мъгълите наоколо. Съвестта на младия вълшебник се пробужда и тои се съгласява да прави магии, за да помага на съседите си не-магьосници. Човек би могъл да реши, че това е най-обикновена топлеща сърцето басня, но така само ще покаже, че е простодушен и лековерен. Промъгълска приказка, в която бащата мъгълофил е показан като по-добър в магиите от сина си мъгълофоб? Наистина е изумително, че изобщо има оцелели копия на първоначалната версия на приказката, които толкова често са били предавани на пламъците.

Бийдъл донякъде не е бил в крак с времето си в този призив за братска любов към мъгълите. В началото на петнайсети век гоненията на вещици и магьосници в цяла Европа набират сила. Мнозина в магьосническата общност смятат, и с основание, че да предложат да направят заклинание на болното прасе на съседа мъгъл е все едно по своя воля да съберат дървата за жертвената си клада1. „Нека мъгълите се оправят без нас!“ — е призивът от онова време, когато магьосниците се откъсват все повече и повече от своите събратя не-магьосници и така през 1689 г. въвеждат Указ за секретност и по своя воля минават в нелегалност.

Но децата са си деца и причудливото Подскачащо гърне пленява въображението им. Изходът е промъгълската поука да се премахне, но да се остави брадавичестото котле — така в средата на шестнайсети век сред семействата на магьосниците широко се разпространява друга версия на приказката. В променената история Подскачащото гърне опазва невинен вълшебник от неговите съседи, размахващи факли и вили, като ги прогонва от дома му, залавя ги и ги поглъща цели. В края на приказката, след като гърнето е излапало повечето съседи, вълшебникът получава от оцелелите селяни обещание да го оставят на мира да си прави магии. В замяна той нарежда на гърнето да върне погълнатите жертви и то послушно ги избълва поомачкани от дълбините си. И до ден-днешен някои деца на магьосници чуват от родителите си (предимно антимъгълски настроени) само променената версия на приказката и много се учудват, когато прочетат оригинала — ако това изобщо се случи някога.

Но както вече намекнах, промъгълските настроения във „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ не са единствената причина приказката да си навлече гняв. Когато гоненията на вещици стават още по-ожесточени, магьосническите семейства започват да живеят двойствен живот и да правят магии за укриване, с които да предпазят и себе си, и близките си. През седемнайсети век всички те се отнасят с подозрение към всеки магьосник и вещица, предпочели да се побратимят с мъгълите, и дори ги смятат за врагове на общността. Сред многото възникнали през онзи период обиди, които се стоварват върху мъгълофилите (например цветисти епитети като окаляни, вонящи, тинести), е и обвинението, че магията им всъщност е много слаба или даже некачествена.

Влиятелни магьосници от онова време като Брутус Малфой, подготвял мъгълофобското периодично издание „Вещер във вражда“, налага стереотипа, че мъгълофилът е точно толкова магьосник, колкото и безмощният2. През 1675 година Брутус пише:

Накрая този предразсъдък отмира при появата на безспорни доказателства, че някои от най-блестящите магьосници3 по земята са — ако използваме разпространения израз — „мъгълофили“.

И досега има среди, които споделят последното възражение срещу „Вълшебникът и Подскачащото гърне“. То може би най-добре е обобщено от Беатрикс Блоксъм (1794–1910), автор на прословутите „Приказки за гъбите“. Госпожа Блоксъм е убедена, че „Приказките на барда Бийдъл“ имат разрушително въздействие върху децата заради — както тя се изразява — „нездравословния интерес към най-ужасните теми като смъртта, болестите, кръвопролитията, черната магия, зловредните герои и телесните изригвания и изривания от най-отблъскващо естество“. Госпожа Блоксъм избира няколко стари приказки, включително на Бийдъл, и ги пренаписва в съответствие със своите идеали, които изразява като „да пълним чистите умове на малките ни ангелчета с благотворни щастливи мисли, да не допускаме в сладкия им сън да се прокрадват кошмари и да закриляме безценното цвете на тяхната невинност“.

Последният абзац от чистата и безценна преработка, която госпожа Блоксъм прави на „Вълшебникът и Подскачащото гърне“, гласи:

Поколения магьоснически деца посрещат приказката на госпожа Блоксъм по един и същ начин: с неудържимо повръщане, незабавно следвано от молбата книгата да се махне далеч от тях и да се смачка на пихтия.