5Приказка за тримата братя

Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път. След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната река да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка.

И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето са я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне.

И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята: пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат.

После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот.

Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта. Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия за невидимост.

И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта.

След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път.

Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е изтръгнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим.

Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат.

Така Смъртта прибрала при себе си първия брат.

През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло.

Ала девойката била тъжна и студена, от него сякаш я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима.

Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат.

И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.

Албус Дъмбълдор за „Приказка за тримата братя“

Когато бял малък, тази приказка ми направи огромно впечатление. За пръв път я чух от майка си и скоро започнах да настоявам да ми четат именно нея преди заспиване. Заради това често се карахме с по-малкия ми брат Абърфорт, чиято любима приказка беше „Мръсната коза Мърморка“.

Поуката от „Приказката за тримата братя“ едва ли може да бъде по-ясна: усилията на човека да избегне смъртта или да надделее над нея винаги са обречени на разочарование. Единствен третият брат в приказката („най-смирен, а и най-мъдър“) го разбира, тъй като вече се е разминал на косъм със Смъртта и знае, че в най-добрия случай може да се надява да отлага по-дълго следващата им среща. Този най-малък брат е наясно, че който дразни Смъртта — и като първия брат прибягва до насилие или като втория брат си играе със съмнителното изкуство на некромантиката19, се опълчва срещу коварен враг, непознал поражение.

Най-странното в случая е, че около тази приказка се е зародило предание, което е в пълно противоречие с посланието в оригинала. Според това предание даровете, които Смъртта дава на братята — непобедима магическа пръчка, камък, който връща към живот мъртвите, и нетленна мантия невидимка, — са съвсем истински предмети, които действително съществуват. По-нататък в преданието се казва: който стане законен притежател и на трите предмета, ще се превърне в „господар на Смъртта“, което обикновено се тълкува в смисъл, че ще бъде недосегаем, дори безсмъртен.

Можем да се усмихнем малко тъжно на онова, което тук се твърди за човешката природа. Най-великодушното тълкуване би било „Надеждата ни нивга не пресъхва“.20 Въпреки че според Бийдъл два от трите предмета са изключително опасни и въпреки недвусмисленото предупреждение, че накрая Смъртта идва да прибере всекиго от нас, сред магьосниците има и такива — макар да се броят на пръсти, — които упорстват в убеждението си, че Бийдъл им праща закодирано послание, точно обратното по смисъл на онова, което е написано черно на бяло, и че единствени те са достатъчно умни, за да го разберат.

Тяхната теория (а по-точните думи може би са „отчаяна надежда“) е подкрепена от едно неоспоримо доказателство. Колкото и рядко да се срещат, в този наш свят все пак съществуват истински мантии невидимки, макар от приказката да става ясно, че Мантията на Смъртта е изключително трайна21. През всичките векове от времето на Бийдъл досега никой не е твърдял, че е намерил Мантията на Смъртта. Онези, които са убедени в съществуването й, го обясняват така: потомците на третия брат или не знаят откъде се е взела тяхната мантия, или знаят, но са решени да проявят мъдростта на своя праотец, като не разгласяват истината.

Както би могло да се очаква, камъкът също не е намерен. Вече отбелязах в бележките за „Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън“, че и досега не е по силите ни да връщаме към живот мъртвите и имаме всички основания да предполагаме, че това няма да стане никога. Черните магьосници са се опитвали, разбира се, да прибягват до някакво жалко подобие на възкресение и са създали инфериите22 — те обаче са призрачни марионетки, а не наистина съживени хора. И не само това — в приказката на Бийдъл се казва съвсем недвусмислено, че любимата, която средният брат е изгубил, в действителност не се е завърнала от мъртвите. Тя е пратена от Смъртта, за да примами средния брат в нейната хватка — ето защо е студена и отчуждена и го терзае с това, че уж присъства, а всъщност не е с него.23

Така остава магическата пръчка и тук онези, които упорито вярват, че Бийдъл им е пратил тайно послание, разполагат поне с някакви исторически свидетелства в подкрепа на налудничавите си твърдения. Тук се натъкваме на случай, когато — било за да се самоизтъкнат, било за да сплашат възможните нападатели, било защото наистина са си вярвали — различни магьосници са заявявали през вековете, че притежават магическа пръчка, която е по-могъща от обикновените и дори е „непобедима“. Някои от тези магьосници стигат дори дотам да твърдят, че пръчката им е изработена от бъз, точно както пръчката, която според приказката е направила Смъртта. Такива пръчки са получавали различни имена, сред които са „Пръчка на Ориста“ и „Смъртоносна пръчка“.

Едва ли е изненадващо, че още от дълбока древност се ширят какви ли не суеверия за магическите ни пръчки, които в края на краищата са нашето най-важно вълшебно средство и оръжие. Смята се, че някои пръчки (а оттам и притежателите им) са несъвместими:

Луд си, ако дъбова е твойта пръчка,

жена със зеленикова да вземеш вкъщи.

А също и че олицетворяват недостатъците в нрава на собственика си:

Калината клюкарства, кестенът роптае,

ясенът е вироглав, леската пък нехае.

Както би могло да се очаква, в тази категория с недоказани напътствия откриваме и:

Бъзова пръчка добро не носи.

Дали защото в приказката на Бийдъл Смъртта прави измислената пръчка от бъз, или защото ламтящите за власт и склонни към насилие магьосници упорито твърдят, че техните пръчки са бъзови — това не е материал, с който майсторите на магически пръчки обичат да работят.

Според писмените свидетелства първата направена от бъз пръчка с особено мощни и опасни свойства е принадлежала на Емерик, известен и с прякора Злия, изключително войнствен магьосник, който — макар да е живял кратко — в началото на Средновековието подлага на голям тормоз южна Англия. Умрял така, както и живял — в ожесточен дуел с магьосник на име Егбърт. Не се знае какво точно е станало с Егбърт, но като цяло продължителността на живота на често влизащите в дуели магьосници била малка. По времето, когато не е имало Министерство на магията — да ограничи прилагането на черната магия, дуелите обикновено завършвали със смърт.

Цял век по-късно друг отблъскващ образ, този път на име Годелот, дава тласък в изучаването на черната магия, като съставя сборник опасни заклинания с магическа пръчка, която описва в бележника си като „моята най-зла и изкусна приятелка, измайсторена от бъзак24 и владееща средства за най-злокобна магия“. (Шедьовърът на Годелот е озаглавен именно „Най-злокобна магия“.)

Както виждаме, Годелот смята магическата си пръчка за своя помощница, едва ли не за наставница. Овладелите тънкостите в използването на магическите пръчки25 ще се съгласят, че те наистина поемат уменията на човека, който ги използва, въпреки че това е непредсказуемо и несъвършено занимание — трябва да отчиташ какви ли не допълнителни фактори, като отношенията между пръчка и човек, за да разбереш доколко добре ще се представи тя с един или друг магьосник. И все пак, ако приемем, че дадена пръчка е минала през ръцете на мнозина черни магьосници, тя поне ще има подчертан вкус към най-опасните видове магия.

Повечето магьосници предпочитат пръчка, която ги е „избрала“, а не пръчка втора ръка — именно защото тя по всяка вероятност е усвоила от предишния си собственик навици, които може и да са несъвместими с магическия почерк на новия си притежател. След като собственикът на пръчката почине, тя обикновено се погребва (или изгаря) заедно с него и това най-често я предпазва да не усвоява неща от прекалено много господари. Ала убедените в съществуването на Бъзовата пръчка твърдят, че заради начина, по който минава от ръка на ръка — следващият й притежател трябва да надделее над предишния, най-често като го убие, — тя така и не е била унищожена и заровена, а е оцелявала, за да натрупа мъдрост, сила и мощ далеч над обичайните.

Знае се, че Годелот е издъхнал в собственото си подземие, където го е заключил обезумелият му син Хереуорд. Трябва да приемем, че Хереуорд е взел магическата пръчка на баща си, в противен случай той е щял да избяга, но няма как да сме сигурни какво е направил синът с нея след това. Безспорно знаем само едно — че в началото на осемнайсети век се появила магическа пръчка, наричана „Бъзова“ от собственика си Барнабас Девърил, който се прославил като страховит магьосник и сеел ужас, но край на владичеството му сложил не по-малко прочутият магьосник Локсиас — той му я отнел, преименувал я на „Смъртоносната пръчка“ и погубвал с нея всеки, който не му харесвал. Трудно е да проследим по-нататъшната история на пръчката на Локсиас, понеже мнозина, включително и родната му майка, твърдят, че са го убили.

Вниманието на умните вещици и магьосници, изучаващи така наречената история на Бъзовата пръчка, трябва да привлече следното: който твърди, че я е притежавал26, заявява, че тя е „непобедима“, а се знае, че пръчката е минавала през ръцете на много собственици, и това показва не само че е била побеждавана многократно, но и че привлича бедите точно толкова успешно, както Мръсната коза Мърморка привлича бълхите. В крайна сметка стремежът към Бъзовата пръчка само потвърждава едно наблюдение, което съм имал случай да изказвам не веднъж и дваж през дългия си живот: че хората проявяват склонност да избират точно нещата, които са най-лоши за тях.

Но кой ли от нас ще прояви мъдростта на третия брат, ако му предложат да си избере от Даровете на Смъртта? И магьосници, и мъгъли ламтят за власт — колцина ще устоят на желанието да притежават „Пръчката на Ориста“? Кой човек, след като изгуби някого от любимите си хора, ще устои на изкушението, предлагано от Животворния камък? Дори на мен, Албус Дъмбълдор, ще ми бъде най-лесно да се откажа от мантията невидимка, което иде само да покаже, че колкото и да съм умен, си оставам същият глупак като всички останали.

Загрузка...