Приказките на барда Бийдъл

3Косматото сърце на магьосника

Имало едно време един красив, богат и талантлив млад магьосник, на когото му направило впечатление, че щом се влюбят, приятелите му оглупяват, започват да се перчат като пауни и губят апетит и достойнство. Младият магьосник решил да прави, да струва, но да не става никога жертва на подобно малодушие и приложил Черните изкуства, за да е сигурен, че е неуязвим.

Семейството му дори не подозирало за неговата тайна и се подсмихвало, задето той е толкова равнодушен и студен.

— Всичко ще се промени, щом някоя девойка грабне сърцето му — пророкували близките му.

Но сърцето на младия магьосник си оставало недосегаемо. С високомерния си вид той привличал вниманието на много девойки, които прилагали най-изкусни средства само и само да му се харесат, но никоя не докосвала сърцето му. Магьосникът се гордеел с безразличието и далновидността си, на които то било плод.

Първата свежест на младостта посърнала, връстниците на магьосника се изпоженили, започнали да им се раждат деца.

— Сърцата им сигурно са се превърнали в суха шушулка, спаружили са се заради тия малки ревльовци, които постоянно искат нещо — злорадствал той в себе си, докато наблюдавал как младите родители наоколо треперят над рожбите си.

Отново се поздравил за мъдростта, която е проявил при своя избор.

Когато им дошло времето, възрастните родители на магьосника умрели. Синът им не скърбил за тях, напротив — смятал се за благословен заради кончината им. Сега вече се разпореждал сам в техния замък. Пренесъл най-голямото си съкровище в най-дълбокото подземие и се отдал на охолен лек живот, а многото му слуги не се грижели за друго, освен всеки миг да му е добре.

Магьосникът бил сигурен, че всички ужасно му завиждат за великолепната, от нищо ненакърнявана самота. Ето защо изпаднал в яростен гняв и скръб, когато един ден чул как двама от лакеите му одумват господаря си.

Първият слуга изразил съжаление към магьосника, който при цялото си богатство и власт си нямал никого, който да го обича.

Другият слуга се изсмял и попитал защо човек с толкова злато и със замък за чудо и приказ не е успял да привлече в него жена.

С думите си те нанесли тежък удар върху гордостта на магьосника.

Той решил на мига да си вземе жена, и то не каква да е, а жена, която да превъзхожда всички останали. Тя трябвало да бъде изумително красива и да събужда ревност и желание у всеки мъж, който я зърне, да бъде с магьосническо потекло, та децата им да наследят изключителни магьоснически дарби, и да бъде богата поне колкото магьосника, та той и занапред да си осигури охолен живот въпреки новите гърла в къщата.

Сигурно е можело да минат петдесет години, докато магьосникът си намери такава жена, но по една случайност същия ден, когато той решил да я търси, при свои роднини, които живеели наблизо, дошла да погостува девойка, отговаряща на всичките му изисквания.

Била вълшебница с удивителни способности и притежавала много злато. Била ненагледно хубава, така че трепвало сърцето на всеки мъж, който я видел — на всеки, с изключение на един. Сърцето на магьосника не усетило нищо. Но девойката била именно такава, каквато искал да бъде, и той се заловил да я ухажва.

Всички, които забелязали промяната в поведението му, били изумени, и казали на девойката, че е успяла там, където стотици други са ударили на камък.

Младата жена била и очарована, и отблъсната от вниманието на магьосника. Долавяла студенината зад привидно щедрите му ласкателства — за пръв път срещала такъв странен и отчужден мъж. Роднините й обаче отсъдили, че двамата са си лика-прилика, и за да ускорят нещата, приели поканата да отидат на голямото угощение, което магьосникът устроил в чест на девойката.

Масата била отрупана със сребърни и златни прибори и съдове с най-отбрани вина и вкусна-превкусна храна. Музикантите свирели на лютни със свилени струни и пеели за любов, каквато господарят им не бил изпитвал никога. Девойката седяла на престол до магьосника, а той мълвял тихи пленително нежни думи, които бил откраднал от поетите, без изобщо да има представа какво всъщност означават.

Озадачена, девойката послушала, послушала и накрая отвърнала:

— Красиво говориш, магьоснико, и щях да бъда поласкана от вниманието ти, ако бях убедена, че наистина имаш сърце.

Магьосникът се усмихнал и й казал да не се притеснява за това. Поканил я да дойде с него и от пиршеството я отвел долу в заключеното подземие, където пазел най-голямото си съкровище.

Там, в омагьосано кристално ковчеже, било сложено туптящото сърце на магьосника.

То отдавна било откъснато от очите, ушите и пръстите, никога не било ставало жертва на хубостта и на напевния глас, на нежната като коприна кожа. Девойката се ужасила от вида му, понеже сърцето се било спаружило и било покрито с дълги черни косми.

— О, какво си сторил? — проплакала тя. — Върни го на мястото му, умолявам те!

Щом видял, че това ще умилостиви девойката, магьосникът извадил магическата си пръчка, отключил кристалното ковчеже, разрязал гръдта си и сложил косматото сърце в празната кухина, откъдето навремето го бил изтръгнал.

— Сега вече си изцерен и ще познаеш истинската любов! — възкликнала девойката и го прегърнала.

Допирът на нежните й бели ръце, звукът на дъха й в ухото му, мирисът на гъстата й златна коса — всичко това пронизало като копие току-що пробуденото сърце. Но през дългото си изгнаничество то се било отчуждило, в мрака, на който било обречено, било станало сляпо и свирепо, и сега желанията му били ненаситни и извратени.

Гостите на пиршеството забелязали, че техният домакин и девойката ги няма. В началото го посрещнали спокойно, но часовете отминавали, те започнали да се притесняват и тръгнали да претърсват замъка.

Накрая открили подземието и там ги чакала ужасяваща гледка.

Девойката лежала на пода мъртва, с разсечена гръд, а до нея на колене стоял безумният магьосник, който държал в окървавената си ръка голямо, гладко, лъскаво алено сърце — ближел го и го галел с думите, че ще го замени със своето.

В другата ръка стискал магьосническата пръчка и се опитвал да накара съсухреното си космато сърце да излезе от гърдите му. Но косматото сърце било по-силно от него и отказвало да разхлаби хватката върху сетивата му и да се върне в ковчежето, където било стояло заключено толкова дълго.

Пред очите на ужасените си гости магьосникът метнал встрани магическата пръчка и грабнал сребърен кинжал. Заканил се, че за нищо на света няма да допусне господар да му бъде собственото му сърце, и го изтръгнал от гърдите си.

За миг, както стискал във всяка от ръцете си по едно сърце, постоял победоносно на колене, сетне се свлякъл върху тялото на девойката и издъхнал.

Както вече видяхме, първите две приказки на Бийдъл си навличат нападки, защото са посветени на великодушието, търпимостта и любовта. Но „Косматото сърце на магьосника“ явно не е била променяна и критикувана през вековете, откакто е написана — разказът, както накрая го прочетох в руните на оригинала, бе почти същият като историята, разказана някога от майка ми. С тази уговорка „Косматото сърце на магьосника“ определено е най-зловещият от даровете, оставени ни от Бийдъл, и мнозина родители разказват приказката на децата си чак когато станат достатъчно големи, за да не сънуват кошмари.8

Защо тогава тази страховита приказка е оцеляла? Според мен „Косматото сърце на магьосника“ се е запазила през столетията в непокътнат вид, защото е насочена към най-тъмните дълбини у всекиго от нас. Посветена е на едно от най-големите и най-трудно признавани изкушения в магията: стремежа към неуязвимост.

Този стремеж, разбира се, не е нищо повече от налудничави небивалици. Няма мъж или жена по земята, били те магьосници или не, които да не са понесли някаква рана — физическа, психическа или емоционална. Да нараняваме е точно толкова човешко, както и да дишаме. Въпреки това ние, магьосниците, сме особено податливи на мисълта, че можем по своя воля да променяме естеството на битието. В тази приказка младият вещер9 например отсъжда, че ако се влюби, това ще подкопае сигурността и хубавия му живот. За него любовта е унижение, малодушие, нещо, което пие емоционалните и материалните сили на човека.

От многовековните традиции в правенето на любовни еликсири се вижда, че нашият измислен магьосник не е единственият, който се стреми да направлява непредсказуемия ход на любовта. Търсенето на любовен еликсир10 продължава и до ден-днешен, ала никой не е успял да го създаде и водещите майстори на отвари се съмняват, че това изобщо е възможно.

Героят на приказката обаче никак не се интересува дори от някакво подобие на любов, което би могъл да създаде или да унищожи по своя воля. Желанието му е да остане незаразен от онова, което смята за нещо като болест, ето защо прави черна магия, каквато е невъзможна извън приказките: заключва извън себе си собственото си сърце.

Мнозина автори са отбелязвали, че деянието му наподобява създаване на хоркрукс. Въпреки че целта му не е да избегне смъртта, героят на Бийдъл разделя онова, което очевидно не подлежи на делене — тяло и сърце, а не душа, и така престъпва първия от основните закони на магията, както ги е изложил Ейдълбърт Уофлинг:

И както би могло да се очаква, в стремежа си да стане свръхчовек този безразсъден младеж се превръща в не-човек. Сърцето, което е заключил, малко по малко изсъхва и се окосмява — олицетворение на това, че героят е паднал до равнището на звяра. Накрая се превръща в кръвожадно животно, взимащо със сила каквото е пожелало, и умира в напразен опит да си върне онова, което вече е безвъзвратно извън обсега му: човешкото сърце.

Макар и донякъде остарял, изразът „да си с космато сърце“ е навлязъл във всекидневния магьоснически език като описание на коравосърдечните безчувствени вълшебници. Леля ми Онория, която и досега си е стара мома, винаги е твърдяла, че е развалила годежа си с един магьосник от отдел „Злоупотреба с магии“, понеже навреме открила, че той е „с космато сърце“. (Според мълвата обаче тя всъщност го заварила да милва няколко хорклъмпа11, което я потресло до дън душа.) В по-ново време наръчникът „Космато сърце. Помагало за магьосници, които отказват да се обвързват“12 оглави класациите на бестселърите.