Приказките на барда Бийдъл

2Кладенецът на късмета

На билото на един хълм в омагьосана градина се намирал Кладенецът на късмета, опасан с висок зид и защитен с мощна магия.

Веднъж в годината, в часовете между изгрев и залез слънце на най-дългия ден, само един несретник получавал възможността да проникне при кладенеца, да се окъпе в него и сетне да се радва на вечен късмет.

На този ден от всички кътчета на царството се стичали стотици хора, които бързали да стигнат преди зазоряване при зида на градината. Мъже и жени, богаташи и сиромаси, млади и стари, магьосници и обикновени хора се събирали в тъмното и всеки таял надежда, че именно той ще може да влезе вътре този път.

Малко встрани от множеството се срещнали три магьосници, всяка със своята беда, и докато чакали да изгрее слънцето, споделили какво ги мъчи.

Първата, на име Аша, страдала от болест, която никой лечител не можел да изцери. Тя се надявала кладенецът да премахне симптомите и да й дари дълъг щастлив живот.

Втората се казвала Алтеда и била измамена от зъл магьосник, който й отнел дома, златото и магическата пръчка. Тя се надявала кладенецът да я отърве от безсилието и бедността.

Третата, на име Амата, била изоставена от мъж, когото много обичала, и си мислела, че душата й никога няма да се съвземе. Тя се надявала кладенецът да премахне скръбта и копнежа й.

Трите жени си съчувствали една на друга и решили, ако щастието им се усмихне, да обединят усилия и заедно да се помъчат да стигнат при кладенеца.

Небето се озарило от първия слънчев лъч и в зида се отворила пролука. Тълпата се спуснала напред — всички се разпищели с надеждата да получат благословията на кладенеца. През напиращата навалица откъм градината се промушили пълзящи растения, които се усукали около първата магьосница — Аша. Тя се вкопчила в китката на Алтеда, която пък впила пръсти в полите на третата магьосница — Амата.

Амата обаче се закачила в доспехите на един покрусен на вид рицар, яхнал изпосталял кон.

Пълзящите растения издърпали трите магьосници през процепа в зида, а рицарят бил изтеглен след тях без своя жребец.

Сред утринната свежест откъм навалицата екнали яростни крясъци на разочарование, после всички притихнали и зидът на градината се затворил.

Аша и Алтеда се ядосали, задето Амата неволно довела и рицаря.

— Само един човек може да се окъпе в кладенеца! Ще бъде трудно да решим коя от нас да влезе в него, а ти водиш и друг!

Сър Безкъсметен, както рицарят бил познат по земите отвъд зида, забелязал, че трите жени са вълшебници, а той нямал магически способности, не умеел да надделява и да се дуелира добре с меч по турнирите и не притежавал нищо, с което се откроява един мъж не-магьосник — разбирал прекрасно, че няма никаква надежда да изпревари жените и да влезе в кладенеца. Ето защо оповестил намерението си да си тръгне от градината и да излезе отново зад зида.

При тези думи се ядосала и Амата.

— Ама че си малодушен! — укорила го тя. — Извади меча, рицарю, и ни помогни да достигнем целта!

Речено-сторено: трите магьосници и отчаяният рицар се престрашили да навлязат в омагьосаната градина, където от двете страни на окъпаните в слънце пътеки растели какви ли не редки билки, плодове и цветя. Четиримата не се натъкнали на никакви препятствия и стигнали в подножието на хълма, на който бил кладенецът.

Там обаче около основата на възвишението се бил увил чудовищен бял Червей, подпухнал и сляп. Щом те се приближили, Червеят извърнал към тях грозното си лице и изрекъл следните думи:

Сър Безкъсметен извадил меча и се опитал да убие звяра, но острието се прекършило на две. Тогава Алтеда започнала да замеря Червея с камъни, а Аша и Амата приложили всички заклинания, с които биха могли да го укротят или обезвредят, ала магическите им пръчки били точно толкова безсилни, както камъкът на приятелката им и стоманата на рицаря: Червеят не искал и не искал да ги пусне.

Слънцето се извисявало все повече в небето и в отчаянието си Аша се разридала.

Тогава огромният Червей долепил лице до нейното и започнал да пие сълзите по страните й. След като утолил жаждата си, той се заогъвал, отдръпнал се и се скрил в една дупка в земята.

Зарадвани, че Червеят е изчезнал, трите магьосници и рицарят тръгнали да се изкачват по хълма, убедени, че до пладне ще стигнат при кладенеца.

Някъде по средата на стръмния склон обаче се натъкнали на думи, прорязани в пръста отпред.

Сър Безкъсметен извадил единствената паричка, която му се намирала, и я положил върху тревистия склон, тя обаче се търкулнала и се изгубила. Трите магьосници и рицарят продължили да се катерят, но макар да вървели часове наред, не напреднали и с една-едничка крачка: върхът не се приближавал, а надписът си стоял върху земята пред тях.

Всички били обезсърчени, понеже слънцето се било издигнало над главите им и започвало да се снишава към хоризонта, но Алтеда крачела по-бързо и по-решително от останалите и ги приканвала да последват примера й, въпреки че и тя не се изкачвала по омагьосания хълм.

— Смелост, приятели, не се предавайте! — извикала тя и избърсала потта, избила по челото й.

Щом капките паднали и заблещукали по земята, надписът, препречил пътя на четиримата, изчезнал и те установили, че отново могат да се движат нагоре.

Доволни, че и второто препятствие е било отстранено, те забързали колкото им крака държат към върха и накрая зърнали кладенеца, който проблясвал като кристал в купела от цветя и дървета.

Но тъкмо да излязат при него, пред тях изникнал поток, който обикалял около билото на хълма и им препречил пътя. В дълбоката бистра вода имало гладък камък, на който пишело:

Сър Безкъсметен се опитал да преплува потока върху щита си, той обаче потънал. Трите магьосници издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.

Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.

Кладенецът заблещукал отпред, сред билки и цветя, редки и красиви, каквито те не били виждали никога. Небето се обагрило в рубиненочервено и дошло време да решат кой ще се изкъпе в кладенеца.

Но още преди да вземат решение, изнемощялата Аша се свлякла на земята. Силите я напуснали след трудното изкачване на хълма и била на косъм от смъртта.

Тримата й приятели искали да я отнесат на кладенеца, ала тя вече беряла душа и се примолила да не я докосват.

Тогава Алтеда се втурнала да бере билките, които според нея щели да помогнат, топнала ги във водата в кратунката на Сър Безкъсметен и изляла отварата в устата на Аша.

Тя в миг се изправила. И не само това — всички симптоми на ужасната й болест изчезнали.

— Излекувана съм! — ахнала Аша. — Вече нямам нужда от кладенеца, нека се изкъпе Алтеда!

Но Алтеда беряла в престилката си още билки.

— Щом успях да излекувам твоята болест, мога да спечеля колкото щеш злато. Нека се окъпе Амата.

Сър Безкъсметен се поклонил и показал с ръка кладенеца, но Амата поклатила глава. Потокът бил отмил всичките й съжаления за любимия и сега вече тя разбирала, че той е бил жесток и без вяра и че е щастливка, задето се е отървала от него.

— Трябва да се изкъпете вие, драги ми господине, като награда за рицарското ви отношение! — рекла тя на рицаря.

И Сър Безкъсметен тръгнал с подрънкващи доспехи под последните лъчи на залязващото слънце, изумен, че е избран именно той от стотици хора и замаян от невероятния си късмет.

Щом слънцето се скрило зад хоризонта, той излязъл от водата на кладенеца — греел победоносно и както бил в ръждивите доспехи, се хвърлил в нозете на Амата, най-добрата и най-красивата жена, която някога бил срещал. Поруменял от успеха, той й поискал ръката и сърцето, а не по-малко радостната Амата си дала сметка, че е намерила мъж, който е достоен за тях.

Хванати за ръце, трите магьосници и рицарят тръгнали да се спускат заедно по хълма — и четиримата живели дълго и щастливо, без изобщо да подозират, че във водата на кладенеца не е имало никакво вълшебство.

„Кладенецът на късмета“ открай време е любима на всички приказка до такава степен, че е единствената, по която е правен опит на коледно тържество в „Хогуортс“ да се представи пантомима.

Тогавашният ни учител по билкология професор Хърбърт Биъри4 беше запален поклонник на самодейния театър и предложи да направим представление по тази толкова обичана детска приказка — нещо като коледен подарък за учителите и учениците. По онова време бях млад учител по трансфигурация и Хърбърт ми възложи „специалните ефекти“, включително да осигуря напълно действащ Кладенец на късмета и мъничък тревист хълм, по който трите ни героини и героят уж се изкачват, но всъщност той бавно хлътва под сцената и се скрива от поглед.

Струва ми се, мога да заявя без всякаква суета, че и моят Кладенец, и Хълмът си изиграха отредените им роли честно и почтено. Уви, това не може да се каже за останалите действащи лица. Ако за миг забравим за лудориите на грамадния „Червей“, осигурен от нашия преподавател по грижа за магически създания професор Силванус Кетълбърн, човешкият елемент се оказа пагубен за представлението. В ролята си на режисьор професор Биъри прояви опасно недоглеждане за емоционалното усложнение, разразило се направо под носа му. Той и не подозираше, че учениците, изпълняващи Амата и сър Безкъсметен, са били гаджета само час преди да се вдигне завесата, когато „Сър Безкъсметен“ е прехвърлил любовта си към „Аша“.

Достатъчно е да кажа, че нашите търсачи на Кладенеца на късмета така и не се качиха на върха на хълма. Завесата тъкмо се беше вдигнала, когато „Червеят“ на професор Кетълбърн — който, както се оказа, си е бил най-обикновен пепелгънец5 с направена магия за наедряване, — се пръсна сред дъжд от нажежени искри и пепел и напълни Голямата зала с пушек и парчета от декора. Огромните огнени яйца, които пепелгънецът беше снесъл в подножието на моя хълм, подпалиха дъските по пода, а през това време „Амата“ и „Аша“ се обърнаха една към друга и започнаха да се дуелират толкова настървено, че професор Биъри се озова сред кръстосания огън и се наложи преподавателите да евакуират Залата, защото пъкълът, бушуващ на сцената, заплашваше да погълне всичко наоколо. Онази вечер забавата приключи с препълнено болнично крило и трябваше да минат доста месеци, докато из Голямата зала престане да се носи лютивата миризма на дим от дърво, и още повече време, докато главата на професор Биъри си върне обичайните размери, а изпитателният срок6 на професор Кетълбърн бъде прекратен. Директорът Армандо Дипит наложи престрога забрана върху всякакви бъдещи постановки — горда антитеатрална традиция, която „Хогуортс“ отстоява и до днес.

Въпреки нашия театрален провал „Кладенецът на късмета“ вероятно е най-четената от приказките на Бийдъл, макар че — както и „Вълшебникът и Подскачащото гърне“ — и тя си има зложелатели. Не един и двама родители са настоявали точно тази приказка да се махне от библиотеката на „Хогуортс“ и сред тях по една случайност е потомъкът на Брутус Малфой и бивш член на Съвета на настоятелите на „Хогуортс“ господин Луциус Малфой. Господин Малфой представи искането си за забрана върху приказката в писмен вид:

Отказът ми да махна книгата от библиотеката беше подкрепен с мнозинство от Съвета на настоятелите. Написах отговор, в който обясних решението си на господин Малфой:

Тази размяна на писма бележи началото на дългата кампания на господин Малфой да ме махнат от длъжността директор на „Хогуортс“ и на моята кампания да го махнат от положението му на любим смъртожаден на Лорд Волдемор.