Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Пето морско приключение

Сега ще разкажа за чудната история, която ми се случи два-три месеца преди да се завърна от Русия.

Султанът, комуто бях представен, ме натовари с важна поръчка в Кайро. Поръчката трябваше да остане запазена завинаги в тайна.

Тръгнах на път с голяма тържественост, придружен от многобройна свита. По пътя успях да увелича броя на помощниците си с още няколко занимателни личности. Само на няколко километра от Цариград забелязах малък пълен човек, който бягаше със страшна скорост по права линия през полето, макар че на всеки крак имаше окачена по една оловна топка, която тежеше най-малко петдесет килограма. Учуден до немай-къде, аз го спрях и му викнах:

— Накъде бързаш, хей, приятел, и защо мъкнеш тия топки?

— Преди половин час аз напуснах Виена — отговори той. — Бях на служба пощальон при един велможа, който ме уволни. Тъй като не се нуждая вече от бързия си вървеж, намалявам го с тези оловни топки, защото „който не бърза, по-скоро стига“ — много обичаше да казва някога моят учител.

Този човек ми хареса много. Запитах го съгласен ли е да постъпи на служба като бързоходец при мене и той веднага склони. Отново тръгнахме на път. Минахме през много градове и села.

На една зелена ливада близо до пътя забелязах друг човек, който лежеше почти неподвижен. Всеки навярно щеше да си помисли, че спи. Но той не спеше, а беше залепил ухото си тъй близо до земята, сякаш искаше да подслуша разговора на подземните жители.

— Хей, друже — провикнах се аз, — какво слушаш там?

— Слушам, от нямане какво да правя, как расте тревата.

— Можеш ли наистина да чуеш растежа на тревата?

— Няма нищо по-лесно — отвърна чудакът и се изправи.

— Тогава ела на служба при мене, приятелю! Кой знае, може да стане нужда от твоя тънък слух.

Той се съгласи и ме последва.

По-нататък срещнахме един ловец, който се целеше с пушка към небесната синевина.

— Бог да ти е на помощ, ловецо! — извиках му аз. — какво мериш? Не виждам нищо горе, само синьо небе!

— Аз — отговори той — изпитвам пушката, която ми пратиха наскоро. В Страсбург навръх кулата видях кацнал един скорец и току-що го застрелях.

Онзи, който познава привързаността ми към благородния занаят — лова, не ще се зачуди, като му кажа, че скочих и буйно прегърнах необикновения ловец. Това се разбира от само себе си. Поканих стрелеца да тръгне с мене и той прие на драго сърце.

Продължихме пътуването си и стигнахме най-сетне Ливанската планина.

Там сред една стара кедрова гора видяхме висок, силен великан. Той теглеше дебело въже, с което беше завързал цялата гора.

— Какво правиш, приятелю? — попитах аз великана.

— Искам да си отсека дървета за строеж, но забравих секирата си в къщи и се мъча някак да си помогна.

След тези думи той се напъна и изтръгна наведнъж цялата гора, която имаше окръжност цял километър, като че ли не беше гора, а лека тръстика. Не е трудно да разберете какво направих. По-скоро щях да се откажа от посланическата си заплата, отколкото да се лиша от този силен мъж.

Току-що бяхме стъпили на египетска земя, когато се разрази такава буря, че аз се уплаших да не бъдем вдигнати и отнесени във въздуха всички заедно — хора, коли и коне. Вляво от пътя имаше седем вятърни мелници, наредени една до друга. Крилата им се движеха бързо като колела на изкусно направен работлив чекрък.

Близо до тях лежеше по корем един човек. На вид той беше достоен събрат на Шекспировия герой Джон Фалстаф3 и натискаше с големия си палец дясната дупка на носа си.

Щом забеляза в какво затруднено положение ни беше поставила бурята, непознатият се обърна към нас и се поклони, както се покланят добре възпитаните слуги, като се навеждат и снемат шапки пред своите господари. Вятърът утихна като по чудо и седемте мелници спряха. Крайно учуден от това загадъчно явление, аз се провикнах към него:

— Човече, какво означава всичко това? Дяволът ли седи в тебе или ти си самият дявол?

— Простете, господине! — отговори той. — Аз не съм дявол, аз съм само един скромен духач. Поставиха ме да произвеждам слаб вятър за своя господар, воденичаря, но за да не се въртят мелничните крила много силно, закривам с палец едната дупка на носа си.

„Да — казах си аз, — този човек е неоценим. Той може да ми направи безкрайни услуги, ако неочаквано спре да духа през време на разказите ми за чудесните пътни приключения.“

Работата бързо се нареди. Духачът остави мелниците и тръгна след мене.

Стигнахме в Кайро. Свърших с успех работата си и реших да разпусна слугите, които ми бяха вече станали непотребни. Исках да задържа само новите си необикновени помощници и да се завърна с тях вкъщи като човек, свободен от служебни задължения. Времето беше прекрасно, а Нил толкова великолепен, че няма как да се опише. Наех една лодка и заплавахме с нея към Александрия. До средата на третия ден всичко вървеше отлично.

На старо и младо са известни нилските приливи, които настъпват изведнъж, без предупреждение. На третия ден Нил с необикновена бързина започна да излиза от бреговете си, а след едно денонощие цели километри от полетата от двете страни на реката бяха наводнени. На петия ден след залез слънце лодката ми се блъсна в нещо и аз помислих, че сме попаднали на пясъчен бряг. Но на другата сутрин, когато стана светло, видях, че ни заобикалят бадемови дървета, по които тегнеха кичури узрели привлекателни плодове. Измерихме дълбочината и разбрахме, че се намираме на петдесет метра от речното дъно. Не можехме да се мръднем нито напред, нито назад. Към осем часа сутринта, доколкото можах приблизително да определя времето по височината на слънцето, изведнъж задуха вятър. Той наклони лодката ни така, че водата нахлу в нея и само за един миг я потопи в дълбочината.

За щастие ние всички имахме възможност да се спасим (бяхме осем възрастни човека и две деца), като се хванахме за дърветата, чиито клони лесно ни удържаха. В това положение прекарахме три дни. Хранехме се само с бадеми — храна, която ни стигаше да утолим глада си. Двайсет и три дена след това водата започна така бързо да спада, както беше придошла, и на двайсет и шестия ден можехме вече да стъпим на твърда почва. Първото нещо, което забелязахме, беше нашата лодка. Тя лежеше близо на двеста метра от мястото, където беше потънала. След като изсушихме на слънце дрехите си, които бяха съвсем мокри, ние взехме от лодката най-необходимите неща за ядене и потеглихме отново на път. Можах донякъде да измеря, че се намираме на петдесет километра от пътя. Най-после след седем дни стигнахме до реката, която беше влязла отново в коритото си, и разказахме за своето приключение на бея. Той беше много любезен — даде ни всичко, от което се нуждаехме, и ни остави на разположение собствената си лодка. След шестдневно пътуване стигнахме в Александрия, а оттам отплавахме за Цариград. Султанът ме прие много внимателно. Аз бях удостоен с разрешение да разгледам двореца му и цялото султанско съкровище. Получих и много великолепни подаръци.