Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Седмо морско приключение

В Цариград имаше едно голямо оръдие. Турците го бяха положили в крепостта близо до града край брега на знаменитата река. Само този топ, излят от бронз, стреляше с мраморни гранати, тежки най-малко хиляда и сто килограма парчето.

Веднъж двамата с един французин излязохме вън от града и отидохме да разгледаме топа. Французинът пожела да гръмне един път. Цялата войска се разтрепера от ужас, като научи за нашето страшно намерение. Всички бяха уверени, че щом гръмне топът, от сътресението ще рухнат и градът, и крепостта. След дълги молби французинът получи разрешение да гръмне. Нужни бяха близо триста и трийсет килограма барут, за да бъде напълнен топът. Всяка граната, която влизаше в цевта, както имах вече възможност да отбележа, тежеше над хиляда и сто килограма.

В оня миг, когато един артилерист се приближи до топа със запален фитил, всички търтиха да бягат. С голям труд французинът можа да склони пашата, че няма от какво да се бои. Самият артилерист, който трябваше по даден знак да подаде запаления фитил на французина, беше също много уплашен.

Французинът стоеше зад него и му направи знак. В същия миг ние усетихме вълнение, сякаш беше настъпил силен земетръс. На разстояние триста метра гранатата се пукна на три части. Парчетата потънаха в морето и развълнуваха водната стихия. Сетне изскочиха на срещуположния бряг и разбиха крайбрежните канари.

Разбира се, аз не бях съгласен в никакъв случай да ме надмине французинът. Грабнах бързо топа, метнах го на гърба си, уравновесих го и заплувах към срещуположния бряг. За нещастие през главата ми мина мисълта да прехвърля топа в крепостта, дори на същото място.

Казвам „за нещастие“, защото тъкмо когато го издигах над главата си, за да го хвърля, топът се изплъзна от ръцете ми и падна в морето. Там той лежи до ден днешен и навярно ще лежи до самия Страшен съд. Тази история разсърди много султана.

Случката със съкровищата беше отколе забравена, защото султанът имаше големи доходи и отново беше напълнил съкровищницата си. Аз заминах за Турция тогава по лична покана на султана. И може да се каже, че досега щях да бъда там, ако повелителят на правоверните не се беше ядосал за топа.

Той веднага заповяда да ми отрежат главата. И щяха да я отрежат, ако не ме беше предупредила султанката. Тя имаше слабост към мене и ми спаси живота. Нещо повече — тя ме скри в стаята си и офицерът, комуто султанът беше поръчал да се разправи с мене, не можа да ме намери. На другата нощ аз побягнах с един кораб, който заминаваше за Венеция, и благополучно се спасих.

И все пак не ми е драго да разказвам за тази история, защото не можах да изпълня решението си и без малко щях да се простя с живота. Разправям я само защото смятам, че не бива да скривам нищо от онова, което ми се случи в Турция.