Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Шесто морско приключение

Когато се върнах от Египет, аз бях много добре при султана. От мене зависеха, както се казва, гневът и милостта на господаря. Негово величество не можеше да живее без мене и ме канеше всеки ден на обяд и вечеря. Трябва да си призная, че кухнята на турския султан е по-хубава от кухнята на когото и да било. Но това важи само за придворните яденета, не и за питиетата, защото, както е известно, Мохамед е забранил на своите последователи да пият вино. По тая причина онзи, който обядва при турците, е принуден да се лишава от виното и да пие сладки питиета. Но онова, което не можеш да вършиш пред свидетели, принуден си много пъти да го правиш тайно. И напук на корана има турци, които обичат да си посръбват хубаво винце с наслада, не по-малка от насладата на немския рицар. Такова нещо не може да се каже за Негово величество турския султан. Докато траеха обедите, в които вземаше участие и великият везир, дума не ставаше за вино. Но след трапезата една хубава бутилка вино очакваше Негово величество в кабинета му.

Веднъж султанът ми направи знак да го последвам в кабинета. Затворихме се двамата вътре и той извади от долапа една бутилка.

— Мюнхаузен, зная, че вие, християните, разбирате от хубаво вино. Ето една бутилка токайско, единствено по рода си. Сигурен съм, че никога в живота си не сте пили такова хубаво нещо.

При тези думи той напълни своята чаша, напълни и моята. Почнахме да ги изпразваме на малки глътки, както е прието да се пие токайското.

— Хм! — каза той. — Какво ще кажете, драги Мюнхаузен? Необикновено тънко, нали?

— Това вино е хубаво — отговорих аз, — но с позволение на ваше величество мога да кажа, че във Виена при император Карл VI пих едно вино, което беше още по-хубаво. Дявол да го вземе, как ми се иска да го опитам сега!

— Любезни Мюнхаузен! Не искам да ви засягам — каза султанът, — но вие трябва да признаете, че не може да се намери по-добро вино от моето токайско. Аз получих тази единствена бутилка от един голям унгарски барон, който много хвалеше виното.

— Не може да бъде, ваше величество! Пошегувал се е. Аз зная, че има най-различни токайски вина. Да сторим облог. Какво ще дадете? След един час ще ви доставя бутилка токайско вино направо от императорската изба във Виена. То има съвсем друг вкус.

— Мюнхаузен, струва ми се, че преувеличавате.

— Съвсем не преувеличавам. След един час ще ви донеса токайско вино от избата на австрийския император. И то ще има съвсем друг аромат. Вашето ми се вижда малко кисело.

— Мюнхаузен! Мюнхаузен! Да вярвам ли на ушите си? Вие искате да се подигравате с мене? Това не ми харесва, защото винаги съм ви смятал за благоразумен и справедлив човек. Но сега не мога да повярвам, че вие сте приятел на истината.

— Ах, ваше величество, съгласете се само на облога. Ако не изпълня обещанието си, можете съвсем спокойно да заповядате да ми отрежат главата, макар че не съм любител на наказанията. Ето какво залагам аз, а вие?

— Охохо! — развеселен викна султанът. — Приемам. Ако бутилката не бъде тука точно в четири часа, ще заповядам без съжаление да ви отрежат главата. Защото нямам навик да понасям присмех дори от най-добрите си приятели. Ако ли пък сдържите обещанието си, можете да вземете от съкровищницата ми толкова злато, сребро, бисери и драгоценни камъни, колкото може да отнесе най-силният човек.

Поисках мастило и перо и написах на императрицата Мария Терезия следното писмо:

„Ваше величество! Вие сте наследница на империята и сигурно сте наследили избата на вашия скъп баща. Моля ви предайте на приносителя на това писмо една бутилка от токайското вино, онова, което тъй често сме пили с покойния ви баща! Работата се отнася до един облог. Ползвам се от случая да поднеса на ваше величество уверенията си в дълбокото ми към вас почитание. Имам чест да бъда... и пр., и пр.

Барон Мюнхаузен“

Тъй като часът беше вече три и пет минути, дадох писмото на бързоходеца си, без да го запечатвам. Той сне топките от краката си и се отправи на път за Виена.

След това двамата със султана опустошихме остатъка от виното и чакахме нетърпеливо пратката на Мария Терезия. Часът стана три и четвърт, после три и половина, три и три четвърти, а пратеникът не се завръщаше. Да си призная, аз не се усещах напълно спокоен. Освен това забелязах как Негово величество поглеждаше към връвчицата на звънеца, като че ли искаше да повика палача. Той ми разреши да отида в градината и да подишам малко чист въздух, но поръча на двама неми слуги да ме придружат, без да снемат очи от мене. Стрелката показваше четири без пет минути. Няма да скрия, че ме обхвана смъртен страх. Ръцете ми се разтрепераха. Трудното положение, в което се намирах, ме принуди да повикам моите помощници — подслушвача и известния вече на читателя стрелец. Те веднага пристигнаха.

Онзи с голямото ухо легна на земята да чуе не иде ли вече бързоходецът. За най-голямо мое отчаяние той ми съобщи, че пощальонът спи дълбоко много далеч оттука и силно хърка. Щом чу това, моят храбър стрелец изтича на високата тераса, дигна се на пръсти, за да види по-добре, и извика:

— Виждам го ленивеца — лежи под един дъб близо до Белград, а бутилката е търкулната при него. Почакайте, аз ще го погъделичкам малко!

Като изрече тези думи, той се прицели и пусна един куршум в далечината. Град от жълъди, клони и листа се посипа над бързоходеца. Той се стресна и уплашен, че е спал много дълго, скочи на крака, втурна се колкото може и точно в четири часа без половин минута стоеше вече пред кабинета на султана с бутилката и едно писмо, написано собственоръчно от императрица Мария Терезия.

Султанът нетърпеливо грабна бутилката, отпуши я и почна да опитва съдържанието й. Наслаждението му нямаше край.

— Мюнхаузен — каза очарован султанът, — няма да се оскърбите, ако запазя тази бутилка само за себе си. За вас това вино е по-достъпно, отколкото за мене, и вие лесно можете да поискате втора бутилка.

След това султанът заключи бутилката в долапа, скри ключа в джоба си и поръча да повикат пазителя на съкровищата му. Колко възхитителни бяха думите на неговата заповед!

— Сега трябва да изплатя облога си — продума той и се обърна към пазителя: — Слушай! Ти ще позволиш на приятеля ми Мюнхаузен да вземе от моите съкровища толкова злато, бисери и скъпоценни камъни, колкото може да отнесе най-силният човек. Хайде!

Пазителят на съкровищата се поклони до земята пред повелителя си, който стисна сърдечно двете ми ръце и ме освободи.

Не ще и дума, че аз побързах веднага да се възползвам от заповедите на султана. Повиках при себе си моя великан, оня същия, дето с едно въже беше изтръгнал цяла гора, той донесе огромно въже и двамата се отправихме към съкровищницата.

Мога да ви уверя, че след нашето излизане съкровищницата остана съвършено празна. Побързах нетърпеливо да отнеса плячката си на пристанището, наех най-големия кораб и заповядах по-скоро да вдигнат котва, за да отнеса на безопасно място съкровищата си, докато не се е случило нещо неприятно.

Онова, от което се боях, действително стана.

Пазителят на съкровищата оставил вратите отворени, защото вече било излишно да ги затваря. След туй бързо отишъл при султана да му съобщи как съм се възползвал от неговата щедрост. Негово величество останал като гръмнат и се разкаял, макар и късно, за своето лекомислие. Той поръчал на славния си адмирал да ме подгони с целия си флот и да потопи кораба ми, защото съм бил взел парите му един вид неправилно.

Аз се бях отдалечил само на два километра, когато забелязах устремения към нас турски военен флот. Да си призная — главата ми, която до този миг усещах здраво на раменете си, започна да се клати като звънец. Но аз бях забравил, че духачът е при мене. Когато ме видя колко съм разтревожен, той ми каза:

— Бъдете напълно спокоен, господарю! — и се намести на кормилото на кораба тъй, че едната дупка на носа му беше обърната към турския военен флот, а другата — към нашия кораб.

И моят духач захвана да духа с такава сила, че флотът се понесе назад, към пристанището, с разбити мачти, с изпокъсани платна и въжета, а нашият кораб стигна само за няколко часа до бреговете на Италия.

Но трябва да ви кажа с голямо съжаление, че не можах да се възползвам от своите съкровища, защото, колкото ида отричат, просията в Италия е толкова голяма, а полицията тъй лоша!...

И затова бях принуден да раздам голяма част от богатството си като милостиня на просяците. А разбойниците, когато пътувах за Рим, ме нападнаха и ограбиха всичко, що ми беше останало.