Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Ловни разкази

Не искам да моря читателите си с брътвежи за нравите, изкуствата, науките и другите забележителности на бляскавия град — столицата на Русия.

Няма да разказвам за веселите приключения, в които винаги съм бил наблюдател или действащо лице. Такива събития се случват навсякъде, затова ще разкажа за моите необикновени и по-занимателни ловни приключения.

Не е потребно да предупреждавам читателите си, че любима дружина са ми били винаги ония хора, които имат голяма страст към благородното развлечение — лова. Чудните подробности, дето винаги са придружавали моите приключения, моето щастие и моите успехи, придават особена прелест на спомените ми.

Една сутрин от прозореца на спалнята си видях, че близкото езеро е цялото покрито с диви патици. Мигом грабнах от ъгъла пушката си и тъй бързо се втурнах по стълбата, че си ударих лицето о гредата над вратата. Искри изскочиха от очите ми, но все пак не загубих нито един миг. Подир малко бях на един хвърлей разстояние от езерото, ала за най-голямо мое отчаяние, като вдигнах пушката си, забелязах, че при силния удар върху гредата на вратата кремъкът, който възпламенява барута, е паднал. А при това времето летеше. За мой късмет веднага си спомних какво се случи с мене, когато се ударих, спомних си за искрите, които изскочиха от очите ми. Като вдигнах ударника на пушката, аз се прицелих в птиците и се ударих с юмрук по очите. От силния удар очите ми отново пуснаха искри, тия искри запалиха барута. Екна гърмеж. Останаха на място простреляни пет двойки патици, четири качулатки и две водни кокошки. Ето едно отлично доказателство, че най-важното нещо в човешките дела е присъствието на духа.

Ако войниците и моряците често пъти дължат своето спасение на самообладанието, не трябва да забравяте, че понякога и с ловците се случва същото. Така например веднъж, като скитах по бреговете на някакво езеро, видях ято диви патици. Те бяха пръснати в едно голямо пространство така, че мъчно можех с един изстрел да убия повече от две-три двойки. За нещастие можех да гръмна само един път, а ми се искаше да занеса в къщи всичките патици. (Трябва да ви кажа, че бях поканил много приятели на обяд.) Тогава ми дойде наум, че в моята ловна чанта има парче сланина, което бях взел за закуска. Тая сланина аз вързах за крайчето на кучешкия ремък и го разтегнах хубаво. Сетне се потулих в близката тръстика и хвърлих примамката. Подир малко с радост забелязах как се приближи първата патица и клъвна сланината. Подир нея се навървиха и другите. Сланината, нали е много плъзгава, бързо мина през гушата на патицата и като излезе навън, отново плувна над водата. В същия миг втора патица протегна шия и я клъвна. Заредиха се една след друга и останалите патици. Само за няколко минути сланината направи едно пътуване през гушите на всички патици и тия бедни птици изведнъж се видяха нанизани на ремъка като зърна от броеница. Напълно задоволен, аз извлякох патиците на брега, навих пет или шест пъти ремъка с дивеча около тялото си и тръгнах към къщи.

Имах още дълъг път за ходене, а ремъкът с патиците тежеше много. Готов бях да се разкая, задето се полакомих и хванах цялото ято. Но скоро работата се оправи. Всичките патици бяха още живи. Като се съвзеха след първата уплаха, те почнаха да махат с криле и докато разбера какво става, бързо ме вдигнаха във въздуха. Всеки друг на мое място щеше да се обърка. Но аз, доколкото можах, използвах и този летеж. Развях д вата края на куртката си като две весла и по този начин насочих патиците към моята къща. Когато стигнахме над дома, трябваше да се спусна в двора. Но патиците не пожелаха да слязат. Тогава почнах да им късам главите една след друга. Работата не беше много лесна, защото трябваше да почна от най-първата патица, и моят опит успя, след като направих един изкусен скок. Подскочих толкова пъти, колкото бяха патиците. Най-сетне, като свърших и с най-последната, тихо се спуснах през комина и паднах за голямо учудване на готвача върху огнището. За щастие то не беше накладено. Но уплахата на моя готвач бързо мина и очите му светнаха, като видя, че от небето заедно с господаря му нападаха още цял кош заклани птици. Запретна ръкави готвачът и сготви дивеча. Добре си похапнахме, като дойдоха гостите.

Нещо подобно ми се случи и с ято яребици. Тръгнах да изпитвам новата си пушка. Бях изгърмял всичките си патрони, когато, без да очаквам, видях, че над мене летят двайсетина яребици. Пожелах да имам няколко бройки от тях на обяда си и това желание ми подсказа да употребя едно средство, което препоръчвам на всеки ловец, който е свършил патроните. Щом видях къде кацнаха яребиците, аз натъпках в пушката си вместо сачми самия шомпол1. След това приближих до яребиците, подплаших ги и като се вдигнаха, гръмнах. На няколко крачки от мене шомполът тупна на земята, а на него — нанизани седем яребици. Струва ми се, че и те бяха доста учудени, като се видяха нанизани на железния шиш. Да, не току-тъй има пословица „Бог дава, ала в кошара не вкарва“. Но чудото не свърши тук. Когато вдигнах шомпола да си прибера яребиците в чантата, видях, че всичките са се опекли от нажеженото желязо. Перушината им беше окапала и те се бяха зачервили толкова сладко, че оставаше само да бъдат изядени. Изпечената карантия вътре имаше вкус на пъстърва.

Друг път срещнах в някаква голяма руска гора една великолепна лисица със сребърно кожухче. Жално ми беше да нарешетя с куршуми и сачми скъпоценната й кожа. Лисицата стоеше под едно дърво. Само за миг измъкнах куршума от пушката си и го замених с дълъг гвоздей. След това гръмнах тъй майсторски, че улучих опашката на лисицата и я приковах към дървото. Затекох се към плененото животно, изкарах своя ловен нож, разсякох на кръст лисичата муцуна и замахнах с камшика. Захванах да шибам. Тогава животното мигом се измъкна от своята прекрасна кожа и побягна. Изчезна от очите ми. Върнах се вкъщи с богат лов. Ето кое наричам аз истинска сполука!

Случаят и късметът често пъти поправят нашите несполуки. В това се убедих наскоро след срещата си с лисицата. Веднъж, като скитах през тъмните гори, съгледах голяма дива свиня. Напреде й тичаше малко свинче. Гръмнах, ала не можах да я улуча. Свинчето, уплашено от гърмежа, побягна напред, но свинята спря и остана като закована на мястото си. Приближих се да разбера защо свинята не бяга и видях, че тя страда от старешка слепота и затуй се е държала за опашката на свинчето, което от любов към майка си е било нещо като водач. Свинята държеше в устата си прасешката опашка. Излезе, че моят куршум е минал между двете животни и за тяхно щастие и мое нещастие сварил да откъсне само парче от опашката на свинчето. И тъй като свинчето не теглеше старата свиня, тя се беше спряла и чакаше. Аз се наведох, хванах опашката и поведох свинята към къщи. Безпомощното животно тръгна подире ми най-позорно. Заведох го у дома.

Дивите свине са наистина страшни, ала глиганите са още по-опасни. Аз имах едно нещастно премеждие с глиган. Срещнах свирепия звяр в гората. Бях съвсем неподготвен за нападение или защита. Бързо се потулих зад един дъб. Яростният глиган се втурна слепешката да ме удари, но наместо да улучи мене, налетя върху дъба. Тогава неговите глиги се забиха в дървото и така го приковаха, че животното не можеше вече нито да повтори удара, нито да се освободи и побегне.

„Охо! — помислих си аз. — Сега вече ще бъдеш мой!“

Взех един камък и почнах да зачуквам глигите. Набих ги още по-дълбоко в дървото. Глиганът разбра, че няма спасение, и затуй, ще не ще, зачака търпеливо моето връщане от близкото село, където отидох за въже и кола, за да го вържа и откарам жив. То се знае, че си свърших добре работата.

Веднъж, като изгърмях всичките си патрони, неочаквано видях пред себе си един чуден елен. Той ме гледаше така безстрашно, сякаш беше разбрал, че пушката ми е празна. Но аз напълних огнестрелното оръжие с барут и наместо сачми сипах в дулото една шепа вишневи костилки. Сетне гръмнах срещу елена и го улучих между рогата. За една минута той остана зашеметен и дори се олюля, но подир малко бързо се съвзе и побягна в гората. Оттогава минаха няколко години... Веднъж излязох на лов пак в същата гора и кого, мислите, срещнах? Един прекрасен елен с чудесно вишнево дърво, боднато между рогата, високо десет лакти. Веднага си спомних за някогашното приключение. И нали смятах това животно за своя отколешна собственост, гръмнах и го повалих с един удар. По този начин получих едновременно и печено месо от елен, и компот от вишни, каквито никога не бях ял.

Когато ножът допре до кокала, ловецът е готов да направи всичко, само да не пропусне благоприятния случай. Аз често съм излизал от най-опасните затруднения само защото съм сръчен човек.

За да се уверите, ще ви разкажа един случай. Веднъж нощта ме завари в една полска гора. Моят барут се свърши, преди да угасне дневната светлина. Аз се канех да поема към дома. За нещастие една огромна мечка със зинала уста, разярена до немай-къде, излезе срещу мене, прегради ми пътя и посегна да ме налапа. Аз имах само два кремъка, които носех за краен случай. Грабнах единия кремък и го хвърлих с такава сила в мечата уста, че кремъкът се заби в гърлото на звяра. Това причини страшна болка на мечката. Тя се завъртя и обърна към мене задницата си. Хвърлих втория кремък отзад и тогава стана чудо. Вторият кремък влезе вътре, удари така силно първия, че между тях се появи искра, от искрата пламна огън и мечката се пръсна със страшен трясък.

Тъй бях спасен.

Както ви казах, аз винаги съм срещал най-страшни зверове в случаи, когато не съм имал възможност да се браня. Сякаш самата съдба ги предупреждаваше, че съм беззащитен. Веднъж например, това беше през един хладен зимен ден, аз току-що бях снел кремъка от пушката си, за да го заостря, когато с рев ме връхлетя една огромна руска мечка. Оставаше ми само един път за спасение — да се метна на близкото дърво и оттам да се браня. За нещастие, като се катерех нагоре, изтървах на земята ловния си нож. Останаха ми на разположение само две голи ръце, но върху тях не можех да търкам с кремък. Мечката се изправи на задните си крака. Всеки миг чаках нейното нападение.

Аз, разбира се, бих могъл, както някога, да изкарам искри от очите си. Но се боях, че ще повредя зрението си. Отчаян гледах отгоре своя ловен нож. Той лъщеше върху снега. Но моето отчаяние не можеше да ми помогне. Най-сетне през главата ми мина една мисъл колкото щастлива, толкова и чудновата. Добрият ловец винаги носи всичкия си имот, защото е мъдрец. Моята ловна чанта беше цял арсенал. Вътре имаше средства за борба при всякакви случаи.

Аз поразрових чантата и намерих едно гранче конци. След това напипах някакво сиво желязо — магнит. Вързах магнита с конеца и го хвърлих надолу към ножа. Щом магнитът опря до ножа, залепна за него и аз го изтеглих без затруднение. Почнах да удрям с ножа кремъка, но додето изкарам искри, мецаната се покатери на дървото.

Наистина трябва да си мечка, за да избереш тъй хубаво най-сгодния миг.

Най-сетне запалих барута и посрещнах гостенката си с такъв гръм, че тя се отказа веднъж завинаги от катерене по дърветата.

Друг път отгоре ми лудо се нахвърли страшен вълк. Без да ща, пъхнах в отвореното му гърло юмрука си. И за да се запазя, почнах да навирам ръката си все по-дълбоко и по-дълбоко, додето най-сетне стигнах вълчата утроба. Но сега как да се отърва? Моето положение не беше завидно. Нос до нос с вълка! Мога да ви уверя, че погледите, които си разменихме, не бяха твърде дружелюбни. Ако си измъкна ръката, звярът ще се нахвърли на шията ми. Ясно четях това негово желание в пламналите му очи. Какво да правя?

Тогава си натиках ръката още по-дълбоко, сграбих вътрешностите на вълка, измъкнах ги навън и ги завъртях като ръкавица. Трупът на звяра рухна бездиханен на земята.

За голямо съжаление не ми беше възможно да постъпя по същия начин с едно бясно куче, което срещнах на улицата в Петербург.

„Сега — рекох си аз — трябва да бягаш, приятел.“

За да ми бъде леко, съблякох кожуха си, хвърлих го на кучето, обърнах му гръб и за един миг се намерих зад вратата на своя дом. И тъй като бясното куче разгони всичките хора и никой не смееше да излезе на улицата, реших да си взема пак кожуха. Кожухът ми беше чудесен, ушит от кожи на сребърни лисици, които бях убил през един хубав зимен ден. Затуй не ми се щеше да се лиша от тая скъпа дреха. Като мина малко време, проводих своя прислужник на име Иван да прибере кожуха. Прислужникът наистина го намерил там, където го бях захвърлил. Върна се и го окачи в дрешника при другите ми дрехи. Но подир един ден аз се изплаших не на шега, като чух в къщи силен шум. Напреде ми изскочи моят Иван и колкото му глас държи, се развика:

— Тичайте, господин бароне! Вашият кожух е побеснял!

Затекох се към дрешника и намерих всичките си дрехи изпокъсани и разхвърляни. Прислужникът ми беше прав: моят любим кожух бе побеснял, защото го беше ухапало бясното куче и аз не го отнесох навреме в болницата. С очите си видях как бесният кожух връхлетя върху най-хубавата ми дреха и я разкъса безмилостно на парчета.