Приключенията на барон Мюнхаузен (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Обсадата на Гибралтар

Докато траеше последната обсада на Гибралтар, аз заминах с флотата, която под командата на лорд Родней отиваше да снабди с храна обсадената крепост. Крепостта се бранеше от стария генерал Елиът, който спечели вечна слава. Веднага след пристигането си аз отидох да му направя посещение. Той ме посрещна с изблици на радост, както това бива винаги когато се видят стари приятели, които отдавна не са се срещали.

След това тръгнахме с генерала да обходим крепостта, за да изучим положението на гарнизона и разположението на противника. Аз бях взел от Лондон един чудесен далекоглед. С него можах да открия, че врагът се готви да изпрати към крепостта, където бяхме ние, една граната, трийсет и шест килограма тежка. Обърнах внимание на генерала и той ме помоли да му дам далекогледа, за да се убеди със собствените си очи, че имам право. Взе го, погледна и разбра. Веднага заповяда да свикат военния съвет. Повикаха и мене да присъствам, тъй като моят далекоглед беше внушил на генерала голямо уважение към военните ми способности. Ние дълго разисквахме, без да вземем каквото и да било решение.

Тогава с позволение на генерала аз заповядах на войниците да докарат от близката батарея една граната, тежка четирийсет и осем килограма. И я наместих с най-голяма точност там, дето трябва. Колкото се отнася до артилерийското дело, без хвалби мога да кажа, че не съм срещал по-голям майстор от себе си. Като натъкмих гранатата, аз бях съвсем уверен, че тя ще постигне целта си.

С голямо внимание следях движенията на неприятелските артилеристи и в минутата, когато те запалиха фитила на тяхното оръдие, изкомандвах: „Огън!“ Двете гранати се срещнаха насред пътя, блъснаха се със страшна сила и стана нещо небивало. Неприятелската граната с такава стремителност отлетя назад, че смаза не само главата на артилериста, който я беше изгърмял, но откъсна главите още на шестнайсет войници, които бягаха към африканския бряг. След това гранатата отиде по-нататък и изполоми мачтите на три кораба в пристанището. Най-сетне тая страшна граната прехвърли двеста километра навътре в страната, проби покрива на една къщурка и изби едничкия зъб на една бабичка, която тъкмо в туй време спеше на гръб с отворена уста. Самата граната заседна в гърлото на бабичката. След няколко минути се върна нейният мъж и се опита да извади гранатата, но не успя. Тогава му текна щастлива мисъл: да натика с чук гранатата в стомаха на жена си. Грабна бързо един дървен чук и свърши тази работа. След някое и друго време гранатата излезе навън по най-естествен път.

Другата граната, нашата, ни направи също големи услуги. След като отблъсна неприятелската граната, тя продължи своя път, откъсна от колелата неприятелското оръдие и го отхвърли с такава сила към един вражески кораб, че тоя кораб за един миг беше пробит и потопен заедно с хиляда моряци и един отряд войници.

Това, разбира се, беше голям успех, но аз не казвам, че се дължи само на мене. Хрумването наистина е мое, родено от моя ум, но донякъде помогна и случаят. По-късно аз забелязах, че нашата граната тежи два пъти повече от неприятелската и затова можа да направи такива страшни опустошения.

За моята отлична служба генерал Елиът ми предложи офицерски чин, но аз отказах. Задоволих се само с тържествената благодарност, която той ми изказа пред целия генерален щаб.

Реших да не напускам крепостта, докато не направя още една услуга на нейните защитници.

Три недели след току-що разказаното приключение с мене се случи следното. Облякох се като свещеник и излязох от крепостта в един часа през нощта. Без много труд успях да се вмъкна в неприятелския лагер. Като влязох, аз се отправих към палатката на граф Артоа. Той беше събрал големите началници и много офицери, за да им съобщи плана за нападението на крепостта, което щеше да стане на другия ден.

Облеклото ми не будеше никакви подозрения. Под неговата защита аз можах спокойно да чуя всичко, което се говореше в палатката. След като приключи съветът, военачалниците се прибраха да спят. Скоро аз се убедих, че целият лагер заедно с часовите е вече заспал. Тогава настъпи моят ред и аз подхванах своята работа. Сграбих всичките неприятелски оръдия — на брой триста парчета — едно след друго и захванах да ги хвърлям в морето. Те потънаха на разстояние три километра от брега. Нямах никакъв помощник и смело мога да кажа, че от всички мои дела, извършени някога, това беше най-трудното.

Като свърших с оръдията, аз събрах колите заедно със снарядите в средата на лагера. Понеже се боях скрибуцането на колелата да не събуди хората, аз ги носех под мишница. Натрупах една грамада, висока горе-долу колкото скалите на Гибралтар. След това намерих една граната, тежка четирийсет и осем килограма, цъкнах с кремък огън, запалих гранатата и я хвърлих в купчината. Забравих да кажа, че над купчината бях събрал всичките неприятелски оръдия и бойни припаси.

И тъй като съм досетлив човек, най-запалителните материали поставих отдолу. Пламъкът бързо обхвана грамадата. За да отклоня всяко подозрение от себе си, аз първи вдигнах шум и тревога. Няма нужда да разказвам за паниката в лагера, когато избухна страшният гръм. Всички смятаха, че нещастието се дължи на подкуп. Тръгнаха слухове, че гарнизонът на обсадената крепост подкупил стражата да унищожи всичките оръдия.

В правителствените известия са дадени точни цифри за големите загуби на противника. Никой не знаеше кому се дължи пожарът. Макар че само аз се отървах през оная нощ в Гибралтар, думица не продумах за подвига си. Не разказах нищичко дори и на генерал Елиът. Граф Артоа, обхванат от панически ужас, хукна да бяга със своите хора и бяга цели четиринайсет дни без отдих, докато най-сетне стигна в Париж. Ужасът, с който нещастието зарази неговите хора, достигна дотам, че в продължение на три месеца парижани не можаха да сложат залък в устата си, а живееха като хамелеони само от въздух.

Два месеца след това събитие ние с генерал Елиът седнахме веднъж да закусим. Ненадейно в стаята, където бяхме, през отворения прозорец влезе една бомба и падна на масата. Генералът направи това, което би направил всеки друг генерал на негово място — мигом хукна навън. Аз обаче грабнах бомбата, преди да се е пръснала, и я отнесох на скалите. От този наблюдателен пункт забелязах, че на морския бряг близо до неприятелския лагер има струпани много хора. Но с просто око не можах да разбера какво правят. Затова взех далекогледа си и видях, че там сред тълпата стоят заобиколени двама наши бойци: генерал и полковник. С тях се бяхме срещнали предната вечер. През нощта те се вмъкнали тайно в неприятелския лагер, но ги хванали и сега се гласяха да ги обесят като шпиони.

Разстоянието беше доста голямо и аз не можех да хвърля бомбата в неприятелския кръг само с гола ръка. За щастие дойде ми на ума, че имам една прашка в джоба си. Сложих бомбата в прашката и я запокитих. Тя се понесе, свирна и падна тъкмо в сборището на неприятелите. Избухна и ги изби до един. Останаха само англичаните — генералът и полковникът, които вече висяха на бесилките. Но за техен късмет две парчета от бомбата улучиха бесилките и ги повалиха. Обесените, като усетиха под краката си твърда почва, почнаха да дирят причината за тоя странен случай. И щом видяха, че цялата стража и палачите са станали плячка на смъртта, те се освободиха един друг от неудобните огърлици, които им стягаха шиите. След това се затекоха към брега, скочиха в една испанска лодка и заповядаха на лодкарите да гребат към нас.

След две-три минути, додето ида и разкажа за случката на генерал Елиът, двамата спасени пристигнаха. Почнахме да си разменяме благодарности и отпразнувахме тоя паметен ден по най-весел начин.

Моят баща, който ми беше оставил за наследство прашката, преди да тръгна за Гибралтар, ми разказа следната весела история:

„През време на моите многобройни пътувания аз се спрях за по-дълго време в Англия — разказваше той. — Един ден тръгнах да се разходя малко край брега, близо до Харидж. Изневиделица ме връхлетя диво морско конче. Аз нямах оръжие. Бръкнах в джоба си и напипах прашката. С нея хвърлих два камъка срещу кончето, ударих го по главата и му избих двете очи. След това се метнах на гърба му и го подгоних през морето. Сложих му подир малко в устата прашката като юзда и го насочих към океана. Подир три часа стигнахме на срещуположния бряг, като изминахме най-малко трийсет морски мили. Продадох това конче за четиристотин жълтици на хотелиера. Той пък почна да показва необикновеното животно с вход и спечели добри пари.

Докато пътувах — продължаваше моят баща, — можах да направя забележителни наблюдения. Кончето, което бях яхнал, не плуваше, а бягаше с необикновена скорост по морското дъно. Подплашихме милиони риби, които никак не приличаха на обикновените. На едни главите стояха в средата на телата, а на други бяха разположени отзад — по опашките. Те ни обкръжиха и пееха чудесно в хор. Някои риби си бяха построили само от вода прозрачни здания, заобиколени с огромни стълбове, в които течащата вода светеше като пламък.

По едно време минахме през някаква грамадна планина, която беше висока горе-долу колкото Алпите. Невиждани дървета растяха по високите канари. Върху тия дървета се бяха настанили омари, раци, миди, раковини и морски охлюви. Някои от тях бяха толкова големи, че за да ги пренесеш, трябва да наемеш кола, а за най-малките — носач. Всичките морски животни, които морето изхвърля на брега и ние ги купуваме на пазарите, са само част от онова, що водата брули от клоните, тъй както вятърът рони дребния плод от дърветата. Омаровите дървета бяха най-дебели, а раковите и мидените — най-големи. Видях, че и малките морски охлювчета растат по дребните храсталаци, които се въдят край дънерите на дърветата като мъх под дъб.

Бях изминал горе-долу половината път. Навлязох в една долина петстотин метра под морското равнище и едва тогава усетих, че въздухът не ми стига и дишането ми е затруднено. От друга страна, положението ми беше твърде неудобно. От време на време срещах по пътя големи риби, които отваряха широко устата си, и по изражението им разбрах, че имат желание да ме налапат заедно с коня.

Моето бедно морско конче беше сляпо и само с голяма съобразителност и ловкост можах да се спася от враждебните намерения на тия гладни създания. Бутнах кончето да Върви по-бързо към сушата.

Когато най-сетне наближих холандския бряг, на двайсет метра под водата видях на пясъчното дъно човешко тяло. По дрехите разбрах, че е жена. Учудих се, като долових признаци на живот. Наведох се, хванах я за ръката и я изнесох на брега. Изглеждаше мъртва. Макар че изкуството да се съживяват мъртви хора не беше отишло толкова далеко, както сега, когато на всяка врата по селските кръчми ще видите окачена картина с надпис: «Помощ за удавниците», аз все пак с помощта на един аптекар успях да й раздухам мъничката жизнена искра, която тлееше още в удавената жена.“

С това обикновено свършваше разказът на моя баща.. Дойде ми на ума за тая история, като споменах за прочутата прашка, с която хвърлих назад гранатата. Тази прашка, която от дълги години стоеше в нашата къща, насмалко щеше да свърши в устата на морското конче. А заслугите й са много големи. След като спаси живота на двамата англичани, тя мина в архивата. Една част от нея отнесе избухналата бомба, а другата се пази в музея на нашата къща заедно с най-забележителните и скъпоценни старини.

Наскоро след тия под визи аз напуснах Гибралтар и се върнах в Англия, където пък се случи едно от най-важните приключения в живота ми.

Бях отишъл в Уотшг, за да изпратя различни подаръци на моите приятели в Хамбург. Като си свърших работата, потеглих назад.

Беше пладне. Вървях, капнал от умора. За да се отърва от слънчевия пек, реших да вляза в дулото на едно оръдие и там на хладина да си почина. Влязох, наместих се и съм заспал здравата. Това беше на 4 юни, рождения ден на крал Джордж III. В този ден имаха обичай да стрелят с оръдията, затуй още от заранта ги бяха напълнили. Тъй като никому не минаваше през ума, че аз си почивам в оръдието, артилеристите подпалиха барута, гръмнаха и от гърмежа аз бях прехвърлен през къщите на другия речен бряг, в едно село между Бермонзее и Денфорд. Паднах върху някаква голяма купа сено и там лежах дълго време, без да покажа с нещо, че съм жив, защото гърмежът беше оглушителен.

Подир три месеца цената на сеното се вдигнала толкова много, че стопанинът побързал да го продаде. Купата, върху която аз паднах, беше най-голямата, близо петстотин коли. Затова най-напред разбутали нея. Гласовете на хората, които изправиха стълба на купата, за да товарят сено, ме събудиха. Още полусънен, без да си давам сметка къде се намирам, аз скочих да побягна и тупнах върху стопанина на купата. От падането малко нещо се одрасках. Но стопанинът пострада много повече: той лежеше мъртъв под мене, защото му бях строшил врата. За мое успокоение по-късно научих, че тоя човек бил най-безсъвестен скъперник. Криел храните и плодовете си и чакал да се вдигнат цените. Тогава захващал да продава. С една реч, насилствената му смърт беше справедливо наказание за сторените прегрешения и благодеяние за хората.

Но моето смайване изведнъж порасна, когато си спомних какво се случи и по какъв начин преди три месеца съм дошъл върху купата. Още повече се учудиха моите лондонски приятели, като ме видяха. Те ме търсили, търсили и най-сетне махнали с ръка. „Навярно е умрял“ — рекли.