Приключенията на Лиско по море

Глава осемнадесетаДИСКУСИЯ

Нейното смешно островче беше наистина смешно — една проядена от вълните скала, едва подадена от морето; при вълнение тя сигурно изчезва и на нейно място остава само пяна.

— Кога смятате да ме изядете? — запита Лиско, след като акулата го постави на камъка.

— Защо се интересуваш?

— Тук ми е неудобно. Добре е да свършим тая работа веднага. Знаете ли как боцка по петите?

— Не мога да те изям по-рано от 23 юли — отвърна Синята акула.

— Така ли? Защо?

— Тогава е рожденият ми ден. Навършвам седемнайсет години и искам да го празнувам пищно, със сухоземна жертва.

— Заради вашите прищевки трябва да чакам цели три дни?

— Налага се.

— Това няма да стане. Или ще ме ядете веднага, или…

— Какво или?

— Или няма да ме изядете изобщо.

— Според теб как мислиш че ще стане тая работа?

— Ще видите… И други са отлагали вечерята и… останах жив.

— Не те разбирам.

— Нещо ми подсказва, че ако не ме излапате веднага, не ви гарантирам приятен рожден ден.

— Не можеш да избягаш — рече Синята акула. — Постоянно ще се навъртам край скалата. Ще се храня с дребни рибки до 23 юли вечерта. След тази дата скалата ще престане да ви боцка…

— Говорите ми ту на ВИ, ту на ТИ… Що за възпитание?… Малък съм и най-добре ще е, ако ми говорите само на ТИ.

— Съгласна съм.

— И все пак нещо ми подсказва, че няма да ме изядете.

— Слушай! — нервира се Синята акула. — Никой не може да ти помогне. Всички делфини са безсилни срещу мен. Разбра ли?

— Добре де — разбрах.

— Казвам ти, да го знаеш. Живей си спокойно до 23 юли. Тогава, привечер, ще те чукна с опашката си, ще те сваля във водата и ще те изям.

— Добре де — разбрах.

— Стига с това „разбрах“!

— Добре де — какво да правя?

— Ще мълчиш!

— И ще чакам вашия кеф, така ли?

— Така!

— Ще имате да вземате… Или яжте, или се пръждосвайте!

— Слушан, келеш, на кого държиш такъв тон?… Забрави ли, че пред теб е Синята акула?

— Това го разбрахме вече.

— Млъкни!… Ще изляза от кожата си!… В края на краищата и аз имам нерви!…

— Нищо нямате. Злодеите нямат нито сърце, нито нерви… Просто не разбирам защо светът не се съюзи срещу вас, да ви премахне, та да си заживеем, както трябва.

— Кои сте вие и как мислите да живеете?

— Ние сме добрите животни, на никого не мислим зло и мечтаем да живеем в непрекъсната радост. Искаме да си играем, а не да ни отвличат и лапат по разни рождени дати!… Не съм се раждал да ви ставам вечеря! Татко и мама имат някакви намерения спрямо мен.

— Знаеш ли колко ме интересува?

— Някой ден ще ви заинтересува и ще ви стане тясно… Ама хаа!… Омръзнахте ни, разберете!

— Ха-ха-ха!

— Защо се смеете?

— Ако научат в океана, че едно хлапе ми държи подобен език!… Няма да повярват. — Затова се смея. Ще пукна от смях.

— Няма да пукнете от смях, а от злоба.

— Ха-ха-ха!

И не мислете, че като сте прочута, ще се отървете без наказание. Много авторитети си отидоха безследно.

— Ха-ха-ха!

— Смеете се доста неестествено.

— Млъкни! — изрева Синята акула.

— А вие не ме дразнете — отвърна уплашено Лиска.

— Млъкни, ти казах!

— Докога да мълча?

— До 23 юли.

— Да ти пикая на датата и на рождения ден!

— Какво?

— Такова!… Такива като вас се раждат, за да умират хиляди други.

— Млъкни, ти казвам!

Акулата удари с опашка морето и вдигна пяна.

— Сега сте наистина синя — засмя се Лиско. — Посиняхте от яд. И всичко заради туй, че не ме е страх да умра. Ако се плашех от смъртта, щяхте да бъдете властна, а ето че силата ви не важи. Вие и подобните на вас сте силни пред страхливите. На това държат славата си потисниците.

— Моля те, млъкни! — викна за не знам кой път акулата и заплака.

Обреченото на изяждане лисиче с удоволствие видя как от очите на Синята акула бликнаха сълзи. Злодеецът ревеше и огласяше простора със звуци, които никой никога не е чувал и описвал. Дългото му тяло се гърчеше и мяташе вълни върху скалата. Пленникът чувствуваше водата, тя го плискаше по крачетата, но сега му правеше впечатление само сърцераздирателният плач на страшилището. Лиско си представи как това жалко в момента същество се впуща в кръвожадни набези към беззащитните, как ръфа телата им, опиянено от кръвта, и това в продължение на седемнайсет години. Хиляди живи и симпатични същества са умирали между зъбите на Синята акула, уплашени предварително при появяването й, защото от години са слушали страшните предания за непобедимостта й.

— Успокойте се — рече Лиско. — Все пак нищо особено не се е случило. Пошегувах се. Ето, продължавам да си бъда ваш пленник и ще ме изядете, когато ви скимне. Двамата с вас ще отпразнуваме рождения ви ден. Първо ще ви честитя, а после ще ме глътнете.

— Знам, че е тъй — хлипаше злодеецът, — и все пак злоупотребихте с доверието ми. Постъпихте несправедливо с една бедна акула, която в момента няма възможност да ви изяде. За пръв път се чувствувам безсилна и подиграна.

— Няма вече — обеща Лиско. — Влизам в положението ви. Съзнавам грешката си. Не беше джентълменско от моя страна…

— Благодаря ти — рече Синята акула.

Тя изплака лицето си и сякаш се успокои.

— И все пак — въздъхна лисичето, — макар че сте синя, вие сте доста глупава акула.

— Защо мислите така?

— Какво толкоз държите за рождения си ден?

— Как така? — изненада се акулата. — Че това е моят рожден ден! Тогава за пръв път видях света. Празнувам го всяка година.

— Черен ден за останалите — рече Лиско, — но карай да върви.

— Моля, да не почваме пак.

— Гладен съм — заяви Лиско. — Знаете ли колко съм гладен?

— Гладен? — учуди се злодеецът.

— Гладен съм. Само вие не ядете, я!

— Трябва да ти е безразлично дали си гладен или не. И без това след три дни ще умреш.

— Омръзнало ми е да умирам и да ми дават срокове. Орелът Каменар пееше същата песен.

— Мога да ти наловя няколко рибки — предложи акулата.

— Не ям неща, които живеят и дишат. Нуждая се от растителност.

— Да ви наскубя водорасли? Напоследък усилено се говори за хранителните им качества.

— А вие защо не ги ядете?

— Защото съм акула.

— Време е и акулите да преминете на водорасли. Така ще се оправи светът.

— На мен не ми е удобно да се оправи светът.

— С вас не може да се спори… Наберете ми водорасли, че ще пукна от глад. Дошъл съм да ме ядете, а не да гладувам.

— Извинявай, но така се случи… Сега ще ти набера най-крехките водорасли — витаминозни и пълни с фосфор. От това ще станеш силен и жизнерадостен.

Акулата се гмурна по склона на скалата, обрасъл с морски треви. Скоро се появи на повърхността и изсипа пред лисичето цял куп от най-различни видове. Лиско си избра най-вкусните и започна да яде с апетит. Синята акула извърна очи с отвращение.

— Защо ти и подобните на теб ядете трева? — запита най-после тя.

— За да не се ядем помежду си, така решихме в Тихата гора — отвърна Лиско.