Приключенията на Лиско по море

Глава тридесет и първаЛИСКО, ЧАКАЙ МАЛКО!…

Лодката и авторът се отдалечаваха и ставаха все по-малки, изчезваха във въздуха, водата и времето, тъй както чезнат много лодки и автори — безследно. Лиско им махаше за сбогом, докато разбра, че вече маха само на облаците, погледна за последен път морето отблизо и тръгна към Хълма на медените сокове.

— Лиско, чакай малко!…

— Кой е? — Гласът му се стори познат. — Кой ме вика?

— Аз!

— Кой си и къде си?

Защото нямаше никой.

— Тук съм.

— Ами защо не мога да те видя?

— Ела тук и ще ме видиш.

— ТИ ела!

— Аз съм мързелив.

— Кой си ти?

— Прочутият Ленив рак.

Лиско тръгна обратно към морето. Прочутият Ленив рак лежеше върху скалата.

— Извинявай, рако!… Не знам как да ти се извиня.

— Нищо — отвърна прочутият Ленив рак. — Това е нещо обикновено. Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, защо да не забравиш този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Извинявай, рако — само туй мога да ти повтарям… Знам, че нищо не ме извинява… Просто…

— Нищо, Лиско — така е.

— Прощавай!

— Нищо, нищо — така е.

— Чуваш ли какво ти казвам и разбираш ли колко виновен се чувствувам?

— Така де, нищо.

— Извинявам ти се дълбоко и искрено.

— Така е в живота — рече прочувствено прочутият Ленив рак. — Големите неща поглъщат малките.

— Моля ти се, рако!… Късаш ми сърцето.

— Големите личности са големи — продължи прочутият Ленив рак, — защото умеят да помнят и важните, и маловажните неща.

— Остави големите личности! Късаш ми сърцето.

— Човекът или животното — настояваше обиденият — смятат, че правят нещо в живота, а правят само спомена…

— Рако!…

— … Всички правим само спомена и тежко на този, който прави спомени само от главните неща… Лиско, потрай малко да ти кажа!… Делфините са голямо нещо, а прочутият Ленив рак, колкото и да е прочут, колкото и да е ленив, си остава малък, за нищо негоден рак…

— Милий мой — просълзи се Лиско, — спри!…

— Но и този прочут Ленив рак се докосна до живота ти, отне ти прашинка време и все пак ти каза някои неща.

— Ох, рако, защо ме мъчиш?

— Почитай големите, но уважавай и малките.

— Рако, рако!…

— Това е най-важното за личността, ако искаш да бъдеш личност. Другото е гроз… Не е красиво.

— Удоволствие ли изпитваш, като ме мъчиш?

— Другото е… унизително.

— Да, но на теб ти доставя удоволствие да забиваш стрели в сърцето ми.

— Нищо — продължи прочутият Ленив рак. — Срещнал си по-едри животни, прекарал си по-забавно, отде-накъде ще си спомниш за Този, който ти прочете визитната картичка на морето.

— Това го каза вече! — извика лисичето.

— Така ли?

— Разбира се. че го каза!

— Не думай! Значи съм се повторил?… Извинявай, Лиско.

— Нищо.

— Моля ти се — извинявай!

— Нищо, нищо.

— Ужасно е да се повтаряш! Аз съм глупаво и незначително животно! Извинявай!…

— Извинен си.

— Ох, как успях да ти втръсна с тавтологии!

— Моля ти се, случва се.

— Но не бива… Изложих се и никога няма да ми простиш.

— Рако, разбирам те и ти прощавам.

— Е да — въздъхна прочутият Ленив рак. — Видя ли докъде я докарахме? Вместо ТИ да ми се извиниш и АЗ да ти простя, АЗ ти се извинявам и ТИ ми прощаваш!

— Пощади ме! — рече умолително Лиско. — Уби ме.

— Пак аз виновен! — В очите на рака блесна влага. — Добре, довиждане!…

— Никакво довиждане!

— Защо?

— Няма да мръдна от тук, докато не ми простиш искрено. Наистина те бях забравил. Устремен вече към родното място, аз те забравих. Няма да мръдна от тук.

Лисичето легна на скалата. Долу се плискаха вълнички; пяната заливаше камъните, мокреше ги и се изцеждаше обратно и пак идваше; във въздуха жужеше шепотът на морето, за който се приказва, че е вечен и понякога служи за отмерване на големи интервали от времето. Този шепот успокояваше скитника, караше го да съжалява сто пъти, че морското му приключение бе протекло бурно, че е бил зает непрекъснато да влиза и излиза в стомасите на разни сини акули, вместо да си полежи малко край водата.

— Умъдряваш, нали? — запита прочутият Ленив рак.

— Изпитвам особено чувство.

— Изпитвай, изпитвай! Изтече цял час.

— Чувствуваш ли? — запита прочутият Ленив рак.

— Чувствувам — отвърна Лиско.

— Чувствувай!

Изтече и вторият час. От дъното се надигна ароматът на водораслите. Лиско въздъхна. Ракът разтвори щипките си, прозя се и каза:

— Нали?

— Точно така.

— Чувствуваш просто как…

— Наистина… Трябваше да отделя повече време за съзерцание.

— Щом си разбрал това, да се прегърнем и да се сбогуваме.

Опитаха да се прегърнат, но не излезе нищо.

— Дребното животно не става и за прегръдки — забеляза тъжно ракът.

— Голяма работа! — усмихна се лисичето. — Важното е, че се разбрахме.

— Това исках да ти кажа.

— Довиждане, Ленивий рако!

— Довиждане, приятелю!

Морето зад гърба му шумеше, шумеше, шумеше; плискаше, плискаше, плискаше; шепнеше, шепнеше, шепнеше, а след туй започна да заглъхва, заглъхва, заглъхва… Остана само нещо такова:

Ссссссс

Времето!…