Приключенията на Лиско по море

Глава седмаПРЕДИ ДА ВЗЕМЕШ РЕШЕНИЕ — ПОМИСЛИ, ВЗЕМЕШ ЛИ — НЕ ГО ПРОМЕНЯЙ

Мокси се спущаше по неравния склон, заобикаляше храстите и с удоволствие се вмъкваше под сенките на дърветата, където забавяше крачките си, за да се наслаждава на хладината. Напредваха бавно, никъде нямаше очертан път, прекосяваха хълмове и поточета, спущаха се по планински пътеки и всеки ден се убеждаваха, че светът е още по-голям, отколкото си го представяха. Хоризонтът непрекъснато се местеше и това най-много дотегна на магарето. На едно удобно за разговор място Мокси спря и каза:

— Какво?… Още ли не сме обиколили земята?

— Малко е вероятно — отвърна Лиско. — Според мен, земното кълбо едва ли може да се обиколи толкова лесно.

— Кога най-после ще дойде краят на пътешествието?

— Не мога да ти кажа, Мокси. Сега сме в началото.

— Съжалявам, че тръгнах. Напразно си наруших спокойствието. Колко хубаво беше на моята полянка; по цял ден хрупках тръни и никой не седеше на гърба ми.

— Тежа ли ти?

— Ни най-малко, но като си помисля, че нося някого, става ми тягостно. А ти на всичко отгоре казваш, че пътешествието започва едва сега.

— Уви, всяко начало е трудно.

— Ако продължаваш да твърдиш, че това е все още началото, така ще се пукна от отчаяние.

— Големите пътешествия траят дълго, Мокси. Вземи за пример Александър Македонски. Той дължи славата си главно на това, че е изминал разстоянието до Индия и обратно. Наистина много хора са измрели по пътя, почти всички са пукнали, но Александър Македонски затова е станал Александър Македонски, да се пишат книги за него и тъй нататък… Да не говорим за Одисеи, който е странствувал цели двайсет години. Тези хора са положили началото на туристическото движение.

Магарето се замисли върху казаното от Лиско, помръдна лявото си ухо и запита с още по-голямо отчаяние:

— Добре, но защо вървим? Имаме ли някаква цел?

— А по-добре ли е да стоим?

— Как да стоим?

— На едно място… Да речем, на полянката до Тихата гора.

— Ох, не ми споменавай за тази хубава полянка. Ще се разплача. С удоволствие бих се върнал там, да си ям, да си ям, ям… ям. Слушай, аз се връщам.

Магарето се обърна изведнъж и бързо закрачи към планината, която бяха напуснали преди няколко часа. Лиско продължаваше да стои на гърба му изненадан — не можеше да продума, а после предпочете да приложи правило номер едно, да брои. Започна да брои: едно, две, три, четири, пет… — преброи до трийсет и две, повече не можеше изобщо да брои. Магарето продължаваше да крачи към планината, но вече не тъй енергично, стъпките му ставаха колебливи, докато най-после спря. Притаил дъх, Лиско зачака. В настъпилата тишина се чу песен на птичка и ромонът на някакво поточе. Лисичето реши, че е настъпил моментът, и прошепна:

— Как си?

— Добре съм — отвърна магарето.

— Както виждам, не си много добре.

— Защо мислиш така?… Понеже АЗ съм добре или зле, АЗ трябва да кажа как съм, а не ТИ, а пък АЗ ти казвам, че съм добре, а ТИ казваш, че не съм. ТИ ли знаеш повече от мен как съм, след като АЗ съм вътре в себе си и чувствувам по-добре какво става в мен.

— Понякога, Мокси, можеш да бъдеш вътре в себе си и пак да не знаеш какво става с теб. Например преди малко ти реши да се върнеш в Тихата гора. После реши да не се върнеш. Когато някой вземе две противоположни решения в продължение на две минути, значи този някой не е много добре. Преди да вземеш решение, трябва да помислиш, вземеш ли го — трябва да го устояваш.

— Лиско, не ми говори глупости. Вярвам, си чувал за прочутия ми магарешки инат… Аз се разколебах, защото си спомних, че човекът или животното трябва да се бори с недостатъците си като инат и тъй нататък.

— Не, Мокси — продължи спокойно лисичето. — Ината си ти не можеш да победиш. Чисто и просто обхвана те страстта да пътуваш.

— Да сложим точка, Лиско. Можеш ли да ми кажеш поне каква е целта на пътуването ни? Доколкото си спомням, и Александър Македонски, и Одисеи са имали някаква цел. Каква е нашата цел?

— Нашата цел, Мокси, е да хвърлим един поглед на света. Унизително е да се родиш и да живееш само на едно място, па било то и Тихата гора. Не мога да се помиря с мисълта, че ще умра, без да видя морето. Освен това там ще срещнем автора на тази книга.

— Какво като го срещнем?

— Искам да му задам няколко въпроса.

— Това е интересна цел — съгласи се магарето. — И аз искам да му задам няколко въпроса.

— Но главното е да се движим — настоя Лиско. — Казвал съм ти сто пъти, страшно, е цял живот на едно място. Без движение животът е безсмислен… Тръгваме ли?

— Разбира се. — Мокси се намръщи. — Жалко, че се върнахме. Сега трябва да извървим едно и също разстояние два пъти.

— Нищо, Мокси… Извлечи поуката и не съжалявай!…

Потеглиха отново на изток. Те вървяха винаги на изток, натам, откъдето всяка сутрин изгрява слънцето. Все по-голяма ставаше равнината, все по-смътни ставаха контурите на планината.

Привечер пред тях неочаквано се изпречи една черна река. Пипнаха я и разбраха, че е твърда. Освен това реката не течеше наникъде. Магарето протегна лявото си копито за втори път напред и я пипна отново.

— Тази река е много черна и твърда — забеляза смутено то.

— Това не е река — отвърна Лиско.

— Какво е, щом не е река?

— Това е големият асфалтов път.

— Откъде знаеш?

— В гнездото на орела ми прочетоха нещо от енциклопедията… Ще тръгнем по него и ще ни отведе при брега на морето.