Приключенията на Лиско по море

Глава двадесетаПО СИНИТЕ ПЪТЕКИ НА СВЕТА

Червената светлина на зората обагри делфините и когато заподскачаха към слънцето, от морето сякаш изригваха късове злато. Морето изстрелваше златни торпили към слънцето и поздравяваше раждането на деня. Делфините вярваха, че всеки ден идва да донесе нови радости на живите същества. Предстояха им нови странствувания, ново опиянение от синевата. Очакваха ония сладки мигове, в които се раждат песните и поривът към красотата — да те пробожда тръпка от това, което най-умните животни — хората — наричат изкуство. Делфините усещаха, че им трябва още малко да настигнат човека, но туй малко все им липсваше. Лишени от него, те все пак чувствуваха красотата, оценяваха доброто и му служеха, ала онова липсващо нещо им пречеше да настигнат човека в полета му към строеж, създаване на удобства и водене на войни. Делфините все още смятаха, че човеците водят войни заради удоволствието, което получават от тях. Много неща знаеха делфините, но и много не знаеха. Те не знаеха, че са се издигнали на един стадий, който им осигурява вечно опиянение и радост, че онова липсващо нещо не им е нужно, че могат да минат без строежи и че войната хич не им трябва.

Водача съзерцаваше игрите на своето ято и тръпнеше от доволство. Какъв водач е той? Той е само ТОЗИ, който върви пред тях. Един ориентир. Наблюдаваше скоковете на Ловкия и одобряваше стила му да се изхвърля над повърхността. Талант!… Ето го сега, врязан в слънчевия кръг, и пада от него още по-златен, и пръските около него са златни. Вдясно е Мечтателя. Той. не владее скоковете добре, загубил е доста от пъргавината си, все още лекува сърдечната си рана. Вече не е тайна и може да се разкаже. Може да послужи и за поука.

Читателю, позволи ми да се намеся и аз, да разкажа случая с Мечтателя.

И така:

ИСТОРИЯТА НА МЕЧТАТЕЛЯ,

разказана от автора

Делфините прекосяваха залива. Падаше нощ и бързаха да се озоват в открито море. В привечерния час на затишие се сменяха ветровете — заспиваше вятърът от морето и се събуждаше вятърът от сушата. Когато се сменят ветровете, обикновено се случват невероятните неща. Тогава се появяват и чудесата. Вятърът откъм сушата олюля листата на смокините и се хлъзна по водата. Именно той донесе музиката.

Тоновете бяха верни и сигурни. Прииждаха от пясъчната ивица на залива и разтворени в здрача, превърнаха всичко в смесица от тъга, копнеж и радост. Водача спря и погледна към брега. Цялото стадо притихна. Нататък не се виждаше нищо. В дъното на залива, където свършваше пясъчната подкова, извираше необяснимо зеленикаво сияние. Делфините се подчиниха на музиката и се отправиха към сиянието. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре се долавяше мелодията. Животните се заслушаха. Тъмнината се сгъсти и сиянието се засили, но не съвсем; то винаги си оставаше тънко и тайнствено, такова, каквото най-много подхожда на музиката. Минутите се нижеха спокойно. Кротко лежаха във водата делфините, унесени от магията на тоновете. Минаваха часове, музиката секна изведнъж, а малко след това угасна и светлината.

— Хайде — рече Водача. — Няма вече музика.

— Няма вече! — въздъхна разочаровано някой.

Делфините се оттеглиха. Никой от тях не забеляза, че един от стадото липсва. Те тогава не познаваха Летящия добре — по-късно го прекръстиха на Мечтателя — и не можаха да предвидят събитията.

Мечтателя остана цяла нощ в заливчето. На сутринта плажчето се напълни с хора и той се оттегли навътре, но не от страх, а просто да не наруши някакъв ред. Чакаше търпеливо здрача и вятъра от сушата. Привечер бризът отново му донесе музиката. Самотният делфин послуша неподвижно около час и когато опиянението му се примеси с любопитство, той се приближи още към пясъка. Тук морето беше плитко. Почувствувал дъното под себе си, Мечтателя започна да търси дълбочина, която да го изведе още към сушата. Наистина от това място музиката се чуваше по-добре, сиянието блестеше по-силно, а какво ли щеше да се разкрие при самия бряг?

Изведнъж делфинът усети, че не е сам. Извърна се и видя разлюления чадър на Глагоабазубадуза. Медузата се поклащаше царствено сред придружвачите си. Дори в тъмнината личаха цветовете на нейната маса, отразила оскъдните проблясъци па звездите.

— Музика ли слушаш? — запита Мечтателя, колкото да покаже, че е готов да разговаря.

— Какво?

— Музика ли слушаш? — повторно запита той и съжали за започнатия разговор,

— Нищо не слушам.

— Как?… Нима не чуваш? Някой свири на брега.

— Нека си свири.

— Не те ли вълнува?

— Вълнувам се само когато ме вълнуват вълните — отвърна Глагоабазубадуза.

— И не изпитваш удоволствие?

— Какво пък толкоз?

— Случайно ли си тук?

— Да.

— И няма да слушаш повече?

— Какво ми говориш?… Чакам вятъра да ме отнесе обратно. Не ми се правят движения, знаеш.

Делфинът погледна с отвращение царицата на медузите и побърза да се отдалечи. Неочаквано откри дълбоката водна ивица. Тя се промъкваше край скалите, издълбана от постоянното движение на водата. Мечтателя се плъзна по каньона и разбра, че приближава към най-удобното място, пред терасата на малка вила. Музиката извираше от стаята към терасата. От същата стая извираше и зелената светлина. Зад отворената витрина стоеше малко човече в рокличка, крехко момиче с бяла кожа. Момичето свиреше па виолончело. Делфинът никога не бе виждал по-красиво нещо в живота си, нито по-бяло, нито по-нежно. Това красиво нещо имаше зелени очи и може би от тях струеше сиянието над заливчето. На Мечтателя му се щеше да е тъп. Той стоеше неподвижно и слушаше, гледаше момичето чак до момента, в който се отвори някаква врата. Влезе жена с обгорена от слънцето кожа. Тя застана зад виолончелистката, послуша малко и накрая сложи ръка на рамото й. Музиката секна.

— За днес достатъчно — каза жената.

— Мамо, ще ми позволиш ли утре да се изкъпя? — вдигна лице към нея виолончелистката.

— Не, мила. До конкурса никакво къпане.

— Но защо?

— Страхувам се да не настинеш. Трябва да се върнеш с първата награда.

— Искам да се къпя като другите!…

— Ти не принадлежиш на себе си, а на изкуството. След конкурса ще се къпеш, мила… Сега да спим.

Зелената светлина угасна.

На другия ден Мечтателя не се отдели от скалите. Момичето свиреше в стаята си, обратният вятър отнасяше звуците към сушата, но за делфина бе достатъчно, че вижда през отвореното витринно стъкло движенията на ръцете и отмятането на главата - привичен жест на момичето, за да оправя падналите напред коси. Понякога то задържаше погледа си отправен към хоризонта и отпущаше лъка.

След едно подобно съзерцание момичето излезе на терасата и се огледа. Тук то пое въздух, огледа се за втори път и заподскача по камъните; изчезваше и се появяваше зад скалите, докато се показа с целия си ръст в края на полуостровчето. Рокличката му се ветрееше, ветрееха се косите му, а очите му се смееха. Тогава виолончелистката видя делфина, изненада се и се уплаши. Мечтателя се усмихна по делфински, гмурна се и отново се появи.

— Делфине, какво правиш тук?

Той се излегна неподвижно.

— Знаеш ли как ме. уплаши?

Мечтателя поклати опашка.

— Какво търсиш до скалите?

Мечтателя плесна два пъти с опашка.

— Да не си ранен?

Мечтателя подскочи и издаде радостен звук.

— Не си ранен, делфинчо!… У, колко си голям, делфинчо!… Не се ли страхуваш от мен?

Мечтателя набра сили и подскочи още по-високо. Момичето плесна с ръце, но веднага се обърна към вилата. На терасата нямаше никой, а плажната подкова гъмжеше от хора.

— Оставих за малко виолончелото — довери му се момичето. — Излязох тайно. Трябва да свиря за конкурса в Мюнхен…

Мечтателя не разбра нищо, или може би на нас ни се е сторило така. Той се преметна ловко над водата и накара момичето да се засмее с глас. Този смях напомни нещо на виолончелистката, тя постави ръка на устата си и пак се озърна към вилата.

— Довиждане! — извика тя. — Ще разберат.

Зад скалите отново се показаха крака, ръце, рокличка и коси.

Привечер вятърът от сушата напълни залива с познатите мелодии. В огромната звездна зала пак стоеше един-единствен слушател на концерта — Мечтателя. Той слушаше с поглед, отправен към зеленото сияние. В този момент при него доплува Водача.

— Концертът продължава, така ли? — запита той.

— Да.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Какво става с теб?

— Не мога да се откъсна, Водачо.

— А ние те търсим. Стадото е в залива и те чака. Едва сега Мечтателя го погледна и му разказа всичко.

След това заяви, че за нищо на света не би напуснал това място. Водача го разбра и не го укори. Само запита:

— Докога ще продължава?

— Не знам.

— Храниш ли се?

— Не.

— Щастлив ли си?

— Да… Водачо, кажи ми какво става с мен?

— Нищо, драги… Имаш по-чувствителна душа.

— Това хубаво ли е?

— Зависи… Според мен е хубаво.

— Знаеш ли, тя свири там!

— Знам.

— Аз съм омагьосан.

— Добре — съгласи се Водача, — ще те оставя, но помии едно: делфините са си делфини, а хората — хора.

— Да, да…

— Ние не можем да проникнем в човешкия мир. — Мечтателя мълчеше. Водача продължи: — Помни, че когато свърши цялата тази история, спокойно можеш да се върнеш при нас. Никой няма да те укори, нито ще те разпитва… Разбра ли?

— Разбрах…

— Не си разбрал — усмихна се тъжно Водача. — Нищо не си разбрал, ама карай да върви… Наслушай се… После ще разбереш всичко… Довиждане.

— Прощавай, Водачо!…

На другата сутрин момичето изтича по скалите и отдалеч махна с ръка. Мечтателя трепна.

— Пак ли си тук? — извика задъхано то. — Какво правиш?… Изхитрих ги!… Пуснах магнитофонен запис с конкурсната пиеса!… Нека слушат, да мислят, че съм в стаята!…

Мечтателя не отвърна нищо, само се приближи до скалата. Виолончелистката се наведе и погали гърба му.

— Ще се къпя! — рече тя и съблече рокличката си. — Затуй избягах. Знаеш ли колко трудно намерих банския костюм?… Хайде!…

Делфинът и момичето заплуваха. Момичето се хвана за опашката му и Мечтателя се отправи към хоризонта, където се остави да го възседнат. Ездачката се придържаше здраво, когато се гмуркаха под водата, и извикваше, когато подскачаха. Черната коса на момичето се прилепяше по раменете, мократа кожа заблестяваше — единственото бяло нещо в цялото море. Бяха сами, хоризонтът ги затваряше от всички страни, момичето не знаеше в коя посока е вилата — над главите им висеше похлупак от синьо стъкло и светлина.

Мечтателя непрекъснато пляскаше с опашка и ездачката скоро разбра, че така се изразява щастието. Делфинът продължаваше да плува напред, но синият стъклен похлупак се движеше с тях, те бяха винаги в центъра му и чак като усети слънцето зад гърба си, момичето разбра, че се връщат и че пред тях ще се появи заливчето с пясъчната ивица, където лежат или плуват братовчеди и братовчедки, лели и чичовци, а само тя, горката, свири, ли свири, затворена в стаята и никой не смее да я безпокои, защото наближава денят на конкурса и на световната слава…

Мечтателя се приближи внимателно до скалите, виолончелистката се отпусна във водата и доплува до дрехата си. Грабна я, обърна се, махна му с ръка и притича в стаята. Магнитофонът „изпълняваше“ финала на пиесата. Момичето се приближи до пулта, спря, изключи апарата и засвири. Сега изпълнението беше бодро и възторжено.

Когато по-късно майката се появи, лицето й сияеше:

— Днес свириш по-добре… В последната пиеса даваш ново тълкуване на авторската мисъл… Хайде да обядваме!

Вечерта бъдещата участничка в конкурса застана, както винаги сред зелената светлина, и прегърна виолончелото, а Мечтателя се плъзна по каньона и зае постоянното си място. Концертът с единствения слушател продължаваше.

Още два дни той я вземаше от скалите м я отнасяше сред морето. Разбира се, всеки ден момичето свиреше все по-добре и по-добре. Но всяко нещо има край. Най-после дойде краят и на измамата с магнитофона. Майката влезе случайно в стаята и разбра всичко. Тя прекоси терасата, мина по камъните и започна да търси дъщеря си. Намери само рокличката. Напразно викаше, напразно я зовеше… Всички се вдигнаха на крак. Снажни спасители разпениха водата в заливчето, претършуваха дъното. Повикаха катери и лодки. От момичето нямаше н следа.

Мечтателя успя да я върне незабелязано на скалата, след като извърши десетки маневри.

Но същата вечер зеленикавата светлина не се появи.

Не се чуха и звуците на виолончелото. Момичето беше изчезнало. Мечтателя напразно бдя там до сутринта, напразно чака на скалите да понесе приятелката си към хоризонта. Никой не се появи — нито тогава, нито на другия ден.

След като чака още три дни, Мечтателя предприе нещо неочаквано: с огромни усилия на волята и мускулите той излезе на пясъчния бряг, метър по метър се изхвърли на терасата. И там, с очи, обърнати към стаята, изгуби съзнание.

Откри го бащата на момичето и веднага повика рибари. Рибарите заявиха, че случаят е невероятен и казаха още, че от делфина могат да спечелят малко пари, ако го продадат за претопяване. Но бащата на момичето не се съгласи. Според него делфинът бил жив и трябвало да го върнат в морето.

Тримата мъже отнесоха Мечтателя до водата, пуснаха го внимателно и зачакаха. Животът на делфина се пробуждаше бавно, постепенно запълваше тялото му и когато той се обърна с корема към дъното, бащата на момичето извика:

— Вижте!! Заливът е пълен с делфини!

— А! — учуди се единият рибар. — Ей, колко делфини!

— Виждам — отвърна другият рибар. — Много делфини, бе!…

Водача се промъкна безстрашно напред и погали тила на Мечтателя. Приближиха се още мъжкари от стадото. Те поеха полумъртвия си другар и го понесоха към дълбоките чисти води.

Бащата на момичето стоеше на брега и продължаваше да наблюдава събитието. Рибарите до него се споглеждаха.

— Сега вярвам на всичко, което се пише за тия животни — промълви бащата. — Какво ли е търсил тоя делфин във вилата ми?… Каква ли тайна се крие в това отчаяно пътешествие до терасата?

От тази случка измина почти година. Мечтателят отново плуваше с другарите си, но рядко биваше весел. И винаги, когато стадото прекосяваше залива, над който вечер плуваше зеленото сияние, той се отделяше и се провираше до скалите. Напразно се ослушваше да чуе познатата мелодия.

Тогава Водача му прошепваше:

— Разбери, мили мой Мечтателю, светът на човека е различен от нашия.

Като се забавляваха по пътя, делфините неусетно се приближаваха към Залива на Момчето с бледото лице, да се срещнат с Мони, да си го приберат и отново да се понесат по сините пътеки на морето. Разбира се, делфините се оглеждаха внимателно. Понякога морето им поднасяше изненади. Срещаха корабокрушенци, давещи се, или спрели сред морето яхти в очакване на вятър. На корабокрушенците и давещите се помагаха, изтласкваха ги на брега, а на яхтите, обхванати от безветрие, демонстрираха цели спектакли, докато се появи бризът.

Днешният ден им донесе друга изненада — цял кораб с деца. Натрупани по бордовете, децата пееха. Стадото загради кораба и Водача заповяда да започнат. Животните се наредиха в две линии. Пръв подскочи Ловкия. За вас ще бъде трудно да си представите какво правеха делфините и как забавляваха екскурзиантите. Присъствуващите на спектакъла обаче видяха всичко с очите си и прескачанията, и превъртанията във въздуха, и можете да им завидите.

На борда се намираше едно умно дете, което хвърли топката си сред играчите. Те я грабнаха и демонстрираха най-изискан волейбол чак до момента, в който трябваше да се отбият по посока на Залива на Момчето с бледото лице. Тогава Водача удари за последен път топката с глава и я изпрати обратно на палубата, точно в ръцете на умното момче.

Това си представяте, нали? А децата видяха всичко, както си беше.