Приливи на Мрака

Шестнадесет

— Сър! Сър, орките идват!

Крал Теренас се сепна и вдигна поглед, когато командирът на стражата Морев нахълта в тронната зала.

— Какво? — той се изправи, игнорирайки паникьосаните възгласи на благородниците и обикновените граждани, събрани за среща с него, и даде знак на командира да се приближи. — Орките ли? Тук?

— Да, сър — отговори мъжът.

Морев беше опитен ветеран — воин, когото Теренас познаваше от младините си, и искрено се изненада да го види пребледнял и разтреперан.

— Явно са преминали през планините… прииждат от отсрещния бряг на езерото дори в този миг!

Теренас се втурна напред, задмина командира и излезе от тронната зала. Бързо продължи надолу по коридора към стъпалата, които водеха към най-близкия балкон със стаята за рисуване на съпругата му. Лиан беше там с дъщеря им Калия и придворните дами. Тя го изгледа изненадано, когато той влезе и я подмина, следван плътно от Морев.

Теренас отметна завесите и излезе на балкона… и се спря удивен. Обикновено от тук се виждаше изумителната гледка към планините от другата страна на езерото. Те си бяха там, но зелената ивица, която обикновено се виждаше между водата и скалите, сега бе почерняла и се движеше, сякаш земята се вълнува. Ордата наистина беше тук.

— Как се е случило това? — попита той Морев, който също беше излязъл навън и гледаше напред с отворена уста.

— Сигурно са дошли от Алтерак.

— Защо Перинолд не ги е спрял?

— Сигурно са го надвили, сър — отвърна Морев пренебрежително и дори в състояние на ужас, от отговора му си пролича отношението му към краля и войниците на Алтерак. — Тези планински проходи са тесни и компетентните войски биха могли да задържат Ордата, но не и ако следват некомпетентни заповеди.

Теренас се намръщи и поклати глава. Той споделяше мнението на Морев. Никога не бе харесвал Перинолд, който винаги се показваше като себелюбив интригант. Но Хат, генералът на Перинолд, беше компетентен командир и силен воин. Той би могъл да организира силна защита… Макар че, ако Перинолд му даде заповед, колкото и глупава да е тя, Хат вероятно ще се подчини.

— Изпрати вестоносци до Алтерак — реши накрая той. — И до армията на Алианса и ги уведоми за положението ни. Ще разберем какво точно се е случило по-късно — каза Теренас, без да уточнява, че това изисква първо да оцелеят. — Всичко по реда си. Събери стражите, пусни сирената и прибери всички зад градските стени. Нямаме много време.

Той се загледа в отсрещния бряг на езерото, където мракът вече се прокрадваше по брега и около водата. Не, изобщо нямаха време. До останалите водачи на Алианса бяха изпратени гълъби, както и до последното местоположение на армията на Алианса в Хиндерланда. Един от тези гълъби отлетя право в Стромгард и съобщението бе доставено директно на грубия му господар — Торас Тролбейн.

— Какво? — изрева Тролбейн, щом прочете съобщението.

Той пиеше бира от тежка дървена халба, но я запрати към отсрещната стена, където тя се пръсна, оставяйки мокра следа от напитката и дребни дървени парчета по пода. — Този глупак! Какво е направил, пуснал ги е да минат ли?

Тролбейн мразеше Перинолд. Те не само че бяха съседи и често спореха за граничните земи, но Тролбейн изпитваше и лична неприязън към него. Перинолд беше прекалено мазен и лицемерен. Дори нагъл, натруфен идиот като него е трябвало да може да спре нахлуваща армия! Не да я спре напълно, може би… Ако Ордата беше толкова многочислена, колкото твърдеше Лотар и последвалите доклади, сигурно е щяла да премине въпреки всичко… но поне е можел да я забави, да нанесе сериозни щети и да предупреди Лордерон достатъчно навреме, за да могат да се подготвят както трябва. Щом орките са вече до езерото, Теренас няма да има време да направи нещо повече от това да прибере хората си зад стените, да затвори портите и да чака първата атака.

Тролбейн се изправи и започна да крачи нервно, без дори да забележи, че все още стиска в юмрук парчето хартия. Той искаше да се притече на помощ на приятеля си, но не беше сигурен дали това е най-доброто решение. Теренас е добър стратег и стражите му са едни от най-добрите по този край, портите му са здрави и надеждни. Със сигурност ще може да удържи първата вълна. Опасността се състоеше в това да позволят цялата Орда да се изсипе от планините и да наводни Столицата с безбройните си воини.

— Проклет да е! — Тролбейн удари с юмрук по стола си, докато минаваше покрай него. — Перинолд е трябвало да ги спре! Трябвало е поне да ни предупреди! Даже той не е толкова прост!

Той замръзна за миг, осенен от друга мисъл. Перинолд никога не е бил особен привърженик на Алианса. Той и Греймейн бяха единствените против създаването му, спомни си Тролбейн. Той си спомни за срещите в Столицата с Лотар, Теренас и останалите. Да. Греймейн подхвърли идеята, но главно защото се хвалеше, че Гилнеас може да смачка всеки, който е достатъчно глупав да нахлуе в земите му. Но Перинолд не харесваше идеята за битка. Тролбейн винаги бе считал съседа си за страхливец, но наподобяващ и побойник — той с радост приемаше предизвикателство, когато бе сигурен, че ще победи, но мразеше да се впуска в битка, в която може да се изложи на риск. И точно Перинолд бе предложил да опитат първо с преговори.

— Този глупак! Този предател и глупак!

Тролбейн ритна стола си толкова силно, че го засили напред по гранитния под. Направил го е, нали? Преговарял е с Ордата! Тролбейн беше сигурен в това. Перинолд не се интересуваше от нищо друго, освен от собствената си кожа. Той с радост би сключил сделка с демони, за да запази себе си и земите си. И точно това бе направил сега. Така всичко се изясни. Как Ордата е преминала планините и никой не е пуснал сирена, как Перинолд не е реагирал и не е предупредил никого. Той ги е оставил да преминат. Вероятно за сметка на някакво обещание за снизхождение или запазване на властта му след войната.

— Р-рааа!

Обезумял от гняв, Тролбейн сграбчи секирата си, която бе закачена на колоната до стола му, и я заби в масата пред себе си, разцепвайки я с този единствен удар.

— Ще го убия! — изрева той.

Воините и благородниците се свиха уплашени и само тяхната реакция напомни на Тролбейн, че не е сам в стаята. И личното му отмъщение ще трябва да почака. Войната бе на първо място.

— Съберете войските — инструктира той сепнатите стражи. — Отиваме в Алтерак.

— Но, сър — отвърна капитанът на стражата, — вече изпратихме половината си войници в армията на Алианса!

Тролбейн се намръщи.

— Е, няма друг начин. Вземете всеки, когото намерите.

— Ще им помогнем ли, сър? — попита един от благородниците.

— В известен смисъл — отвърна Тролбейн, вдигайки секирата си с усмивка. — В известен смисъл.

Андуин Лотар вдигна визьора си, избърса очите си от потта и прахта с опакото на ръката си и се огледа. В същото време небрежно извади меча си от трупа на един посечен орк и изчисти острието от кръвта и мръсотията по цялата му дължина.

— Този последният ли беше, сър? — попита един от воините му.

— Не знам, синко — отвърна Лотар, без да откъсва очи от дърветата. — Надявам се, но не съм сигурен.

— Колко още от тези същества бродят наоколо? — настоя друг войник, издърпвайки секирата си от орка в краката си.

Малката поляна беше отрупана с тела и не всички бяха на орки. Битката се оказа трудна, а клоните на дърветата бяха твърде нагъсто за грифоните на Уайлдхамър и всичко остана в ръцете на Лотар и хората му. Те победиха, но само защото малката група орки явно се бе отделила от останалите.

— Прекалено много — отвърна Лотар и се усмихна към воините си. — Но вече са по-малко, нали?

Те също се усмихнаха и Лотар се изпълни с чувство на гордост. Някои от тези мъже бяха от Лордерон, други — от Стромгард, един-двама — от Гилнеас и дори Алтерак, а някои бяха дошли с него от Стормуинд. Но през последните няколко седмици бяха загърбили различията си. Сега всички те бяха войници на Алианса и се биеха като братя, и Лотар се гордееше с тях. Ако останалата част от армията се спогаждаше толкова добре, колкото тази група, определено имаше надежда за всички, както по време на войната, така и в мирното време, което се надяваше да последва.

После той долови някакво движение отстрани.

— Пригответе се — предупреди ги той, смъкна визьора си и приклекна, с насочен към посоката на движението меч.

Но фигурата, която се появи от дърветата, не беше орк, а човек, и то един от неговите войници.

— Сър! — извика той, видимо задъхан.

Не изглеждаше ранен, а и мечът му все още висеше от едната му страна.

— Съобщение, сър!

Тогава Лотар забеляза, че мъжът държи парче пергамент в ръка и му го подава.

— Благодаря — каза той, вземайки бележката.

Един от войниците подаде на вестоносеца манерка с вода, която той прие с благодарност. Но Лотар беше зает да разчита думите, написани на малкото парче хартия и войниците около него се притесниха, забелязвайки как водачът им стисва зъби под шлема си.

— Какво има, сър? — попита накрая един от тях.

Лотар вдигна очи, смачка съобщението и го захвърли като неприятно насекомо.

— Проблем ли има?

Лотар кимна, все още осмисляйки информацията, която току-що бе получил.

— Ордата е стигнала до Лордерон — каза тихо той, предизвиквайки възклицания у някои от хората си. — Може дори в този момент да атакуват Столицата.

— Какво можем да направим? — попита загрижено един от мъжете, за когото Лотар помнеше, че е от Лордерон. — Трябва да тръгнем веднага!

Но Лотар поклати глава.

— Прекалено сме надалеч — отвърна натъжено той. — Никога няма да успеем да стигнем там навреме.

Той въздъхна.

— Не. Трябва да довършим работата си тук и да се уверим, че орките, които оставиха в Хиндерланда, са мъртви или прогонени. Не можем да позволим на Ордата да затвърди положението си тук и да се разпростира накъдето реши из целия континент.

Мъжете му кимнаха, макар че не изглеждаха доволни от идеята да се лутат из гората в търсене на заблудени орки, докато приятелите и семействата им се изправят срещу останалата част от Ордата сами. Лотар не можеше да ги вини.

— Туралиън и армията на Алианса вече са на път — успокои ги той и неколцина войници го изгледаха обнадеждени. — Той ще помогне на защитата на града.

Лотар стисна меча си.

— И когато приключим тук, ще поемем към Столицата и ще пометем всички орки, които са успели да се измъкнат от атаката му.

Войниците аплодираха думите му и Лотар се усмихна, въпреки че все още чувстваше хлад. Той знаеше, че са доволни от идеята да помогнат след като свършат тук и че Алианса ще постигне победа и за тях ще остане само довършителната чистка. И се надяваше всичко да е толкова лесно.

— Достатъчно се разсейвахме — каза той на хората си, след като ги остави да отдъхнат няколко секунди. — Сега да се уверим, че наоколо няма други орки и да се връщаме към Еъри Пийк за прегрупиране.

Войниците покорно кимнаха, вдигнаха оръжия и се подредиха. Вестоносецът се присъедини към тях. Лотар тръгна начело и заедно отново изчезнаха сред дърветата.

— Идват!

Крал Теренас погледна надолу и се намръщи. Ордата беше прекосила езерото и вече бързо напредваше към градските стени. Зорките стрелци бяха докладвали, че са построили груби мостове, но от тук изглеждаше така, сякаш просто са се нароили във водата като мравки. Той все още се дивеше на числеността им. А от укреплението, в което се намираше, можеше да види, че са огромни зверове, масивни колкото най-едрите мъже, но по-широки, с по-мощни мускули и големи страховити глави. Теренас не забеляза никакви обсадни оръжия, освен един дебел ствол, който явно възнамеряваха да използват като таран. Орките носеха неща, които той взе за огромни чукове, секири и дебели мечове и бе сигурен, че имат и въжета и куки.

Е, стените на Столицата бяха повече от стабилни. Никой не бе успявал да разбие защитата й и Теренас смяташе да продължи традицията.

Но, разбира се, не бяха успели да се подготвят напълно. Хората лесно се прибраха зад стените, понеже повечето така или иначе живееха там. Имаше известни проблеми с добитъка и някои животни просто бяха оставени на съдбата им, както и всичко останало, с изключение на най-дребните ценности, които хората можеха да вземат със себе си. Стражите се постараха да приберат всички, преди да затворят и заключат портите, но повечето хора бяха побягнали единствено с дрехите на гърба си и каквито инструменти или други дреболии имаха под ръка. Домовете им със сигурност щяха да бъдат разрушени и Теренас знаеше, че ще отнеме време да бъдат възстановени. И то, при положение че успееха да отблъснат орките и да отворят отново портите на града.

Той огледа укрепленията, където стражите и войниците стояха в бойна готовност. Толкова малко хора отбраняваха такива масивни стени! Но повечето от войниците му бяха последвали Лотар и останалата част от Алианса. Не че Теренас съжаляваше за решението си. Ордата трябваше да бъде спряна и Лотар се нуждаеше от всеки войник, който можеше се включи в армията му. Разбира се, той не очакваше орките да нахлуят тук, определено не и без Алианса, който или да блокира марша им, или да ги атакува в гръб, за да помогне на защитата на града. Но дори Столицата да бъде завладяна, за да може Алианса накрая да победи, цената щеше да е нищожна.

Това обаче не означаваше, че Теренас обмисля да се предаде. Той отново погледна надолу и прецени, че орките са вече достатъчно близо. От тук можеше да види бивниците им, пискюлите, костите и медалите, които висяха около вратовете, ръцете и главите на много от тях, явно трофеи от предишни битки. Е, за тях тази битка щеше да бъде по-трудна от предишните. Каквото и да се случеше, Ордата щеше да я запомни.

— Горещо олио! — извика Теренас и напред по линията Морев и останалите кимнаха.

Те издигнаха огромните котли над укрепленията и изляха горещото олио пред градските стени. Първите орки вече почти бяха стигнали до стените и олиото се изля право върху тях. Мнозина закрещяха от болка заради изгарящата им кожа и цялата челна редица се строполи и се загърчи на земята. Няколко орки успяха да се изправят, но повечето останаха на място.

— Пригответе още олио! — заповяда Теренас и хората му се засуетиха около тежките котли, които трябваше да повдигнат с пръти и да отнесат за повторно напълване.

Пълненето им щеше да отнеме време, както и сгорещяването и пренасянето им обратно до укрепленията, но Теренас се съмняваше, че орките бързат за някъде. Тази битка нямаше да свърши скоро. По-скоро щеше да се окаже дълга обсада и, слава на Светлината, хората разполагаха с достатъчно запаси от храна и вода за няколко седмици. Олиото щеше да свърши след още едно-две заливания, но то беше само за начало на защитните действия. Теренас имаше още какво да покаже на тези нагли орки, които смееха да атакуват дома му.

Торас Тролбейн крачеше пъргаво из планината като някоя местна планинска коза, а тежките му подковани ботуши намираха сигурна опора в грубия сив гранит. Хората му го следваха неотлъчно и всеки един от тях имаше опит както с планинските условия, така и в битка. Стромгард беше планинско кралство и хората тук се учеха да изкачват скалите и върховете още от деца.

Пред тях се показа първият проход на Алтерак. Тролбейн вече можеше да види фигурите, които се придвижваха по натрупания сняг — едри, тежки фигури, които маршируваха уверено, но тромаво. Явно орките на Ордата не бяха свикнали с такива височини и върхове. Самите проходи бяха внимателно изсечени в скалите точно за такива неопитни хора така, че да могат да търгуват и пренасят новини между Алтерак и съседите на Стромгард в по-ниските части.

Тролбейн и хората му нямаха нужда от подобни удобства. Те предпочитаха да изкачват върховете както си пожелаят, вместо да се ограничават по тесните пътеки, като тази, която се простираше пред тях. Проходите позволяваха много лесно блокиране, както и засада.

Тролбейн даде знак на хората си и приклекна със секира в ръка.

— Още не, още не… Сега!

Той скочи от ръба на скалата и се приземи стабилно точно между двама нищо неподозиращи орки. Секирата му проблесна и моментално отсече главата на единия, а при обратното си движение се заби в гърлото на втория. И двамата се сгромолясаха, а орките от двете им страни се олюляха и заръмжаха, вдигайки оръжия. Но тогава четирима от воините на Тролбейн се спуснаха точно пред тях, по двама от двете им страни и ги посякоха. После наскачаха още войници и атакуваха орките, следващи вече падналите си събратя. За няколко минути бяха повалени дузина орки, а телата им препречиха прохода.

Тролбейн и хората му събраха труповете, които вече се бяха сковали от студа, на една купчина, която се издигна до върха на прохода. После остави десет от войните си да наблюдават импровизираната блокада и пое с останалата част от хората си обратно към скалите.

— Много добре — каза им Тролбейн, докато се насочваше на север. — Този проход го оправихме.

Следващият се намираше на по-малко от час път. Той също се оказа пълен с орки и беше атакуван по същия начин. Тролбейн виждаше, че орките са страховити воини, едри и силни, но нямаха никакъв опит в студените планини и не бяха свикнали някой да им изскача изневиделица. Хората се справиха с втория проход толкова лесно, колкото с първия, а след това и с третия. Четвъртият обаче се оказа малко по-труден, защото беше по-широк — през него можеха да минат четирима мъже наведнъж или трима орки, и Тролбейн и войниците му трябваше да скачат по четирима. Но не след дълго успяха да блокират и този проход, а след това го затрупаха с големи камъни, които го направиха напълно непроходим.

Петият проход беше чист, или поне от орки. Там Тролбейн откри войници, облечени в оранжевите цветове на Алтерак, които бяха разположени както над, така и вътре в самия проход.

— Стойте! — извика един от войниците, който ги забеляза и насочи копието си към тях. — Съобщете имената и причината да сте тук!

Още няколко войници изтичаха при него за подкрепление.

— Торас Тролбейн, крал на Стромгард — отвърна покорно Тролбейн.

Той погледна гневено към войниците, макар да знаеше, че просто следват заповеди.

— Къде е Перинолд?

— Кралят е в двореца си — отговори надменно войникът. — А вие нарушавате границите.

— Ами орките? — попита Тролбейн. — Те нарушават ли ги, или са ваши гости?

— Орките няма да преминат от тук — обади се друг войник. — Ще защитим прохода с живота си!

— Чудесно — каза Тролбейн. — Само че те няма да минат точно през този проход. Движат се по другите четири южно от тук.

Войниците се сепнаха.

— Беше ни заповядано да дойдем тук — каза единият от тях, който изглеждаше объркан. — Казаха ни, че орките ще минат от тук.

— Е, няма да го направят — сопна се Тролбейн. — За щастие хората ми в момента блокират другите проходи, но мнозина вече са преминали. Стигнали са до Лордерон.

Единият от войниците беше по-възрастен, явно беше ветеран, и лицето му пребледня. Точно на него Тролбейн зададе следващия си въпрос.

— Къде е Хат?

— Генерал Хат е при следващия проход с по-голямата част от войските ни — отвърна войникът. После се замисли за миг и продължи: — Мога да ви заведа до там.

Тролбейн знаеше пътя, но реши, че ще е по-лесно да се добере до Хат, ако има ескорт. Затова той кимна и даде знак на мъжете си да го последват след войника на Алтерак.

Отне им още един час да достигнат прохода. Този беше най-широкият от всички в Алтерак и през него лесно можеха да минат две каруци, без да се опрат в стените. Затова и бе напълно логично повечето войници да бъдат позиционирани тук. Но само ако орките се движеха на север, а не на юг. Тролбейн откри Хат, който говореше с няколко офицери и изчака войникът, който го беше довел до тук, да отдаде чест на генерала си.

— Генерал Хат, сър! — извика мъжът. — Имате посетители от Стромгард, сър!

Хат вдигна поглед и разпозна Тролбейн.

— Благодаря, сержант — каза той и се отправи към тях, връщайки поздрава на ветерана.

— Ваше Височество — каза мрачно той и кимна.

— Генерале.

Тролбейн винаги беше харесвал генерала. Той беше стабилен воин и добър тактик, както и добър човек. Никога не бе обичал да се бие с него и се надяваше този път да не се наложи.

— Орките се изливат през южните ви проходи — заяви той. — Засега сме ги блокирали.

Хат пребледня.

— Южните проходи? Сигурен ли сте?

Той махна с ръка, когато Тролбейн кимна.

— Разбира се, че сте. Но защо? Кралят лично ми каза, че ще минат от север, не от юг. Затова ни нареди да пазим тези проходи.

Тролбейн се огледа. Никой от войниците на Алтерак не можеше да го чуе, но той все пак снижи глас.

— Вие сте добър войник и чудесен командир, Хат — каза спокойно той. — Но винаги сте били ужасен лъжец. Знаехте, че са се насочили на юг, нали?

Генералът на Алтерак въздъхна и кимна.

— Перинолд е успял по някакъв начин да преговаря с Ордата — призна той. — Свободно преминаване срещу защита.

Тролбейн кимна. Точно така и подозираше.

— И вие се съгласихте? — попита той.

Хат се вцепени.

— Изправени сме пред пълно заличаване! — отвърна остро той. — Можеха да ни разгромят и да избият всичките ни хора! И нямаше кой да ни помогне!

Той поклати глава.

— Перинолд предпочете да защити Алтерак преди всичко. Решението му може да не е почтено, но спаси живота на много хора!

— Ами живота на хората в Лордерон? — попита тихо Тролбейн. — Те ще загинат, защото вие сте позволили на Ордата да премине безпрепятствено.

Хат го изгледа гневно.

— Те са войници! Познават рисковете! Ордата щеше да избие семействата ни, децата ни! Не е същото!

Тролбейн кимна и сякаш почувства съчувствие към по-стария мъж.

— Не, не е — съгласи се той. — А вашата вярност към хората ви е похвална. Но, ако Ордата завладее Лордерон, ще може да контролира целия континент. Защо си мислите, че ще сте в безопасност тогава?

Хат въздъхна.

— Не знам — призна той. — Техният водач е дал дума на Перинолд, но не съм сигурен дали може да се има доверие на такова същество.

Той поклати глава.

— Казах на Перинолд, че трябва да удържим клетвата си към останалите нации, но той я отхвърли. Заклел съм се във вярност към него и трябва да му се подчиня. Освен това помислих, че може би е прав и това може да е единственият ни шанс да оцелеем.

Той се намръщи.

— Но оцеляването на расата ни е по-важно от оцеляването на едно кралство. И, ако нямаме чест, значи нямаме нищо.

Той изправи брадичка и лицето му придоби строго изражение.

— Е, аз ще възстановя тази чест — заяви той, обърна се извика на войниците си. — Ефрейтор! Събери хората ни! Всички незабавно да се насочат към южните проходи! Ще подкрепим другарите си от Стромгард. Ще защитим проходите си и ще отблъснем оркската Орда!

— Но, сър… — понечи да възрази един от войниците, но Хат му се развика.

— Веднага, войнико! — изрева той, а офицерът бързо отдаде чест и се затича да изпълни заповедта.

Хат се обърна към Тролбейн.

— Той е в замъка — каза тихо генералът. Нямаше нужда да обяснява за кого говори. — Личната му охрана също е там, но те са само двайсетина. Мога да го извикам.

Но Тролбейн поклати глава.

— Нямаме време да се занимаваме с него сега. Освен това, ако отида аз, ще се приеме като нападение — отбеляза той. — Ако отидеш ти, ще означава измяна.

Той се намръщи.

— Ще оставим Алианса да реши въпроса с Перинолд по-късно. Сега от значение е само да блокираме Ордата.

Генералът кимна.

— Благодаря.

После се обърна и се присъедини към офицерите, които събираха войниците.

— По дяволите, закъснели сме! — Туралиън дръпна юздите и се загледа към долината надолу.

Бяха яздили бързо — той, Кадгар и цялата кавалерия, а пехотата маршируваше зад тях. Струваше им се най-добре да минат през предпланината на Хартглен и да излязат северно от Столицата, за да могат да се спуснат надолу към широката равнина зад града, където се намираха главните порти. Сега не беше сигурен дали тази позиция си е струвала допълнителното време за път.

Туралиън се надяваше и да успее да събере още помощ от Торас Тролбейн, но Стромгард беше твърде далеч от пътя им. По едно време се замисли да промени маршрута, но новината, че Ордата е преминала през планината преди тях, го накара да бърза още повече. Трябваше да стигнат до Столицата навреме!

Но сега той стоеше на върха на планината и се взираше към долината, която водеше до Лордерон и езерото под него, и осъзна, че се е провалил. Ордата вече беше там, пръсната сред долината, и обграждаше гордия град като нападали есенни листа около дърво.

— Не са пробили стените — отбеляза Алериа, която стоеше до него.

Тя и останалите елфи — воини и рейнджъри — лесно поддържаха темпото на конете. Тя и Лор’темар Терън бяха избързали напред, за да видят какво им предстои.

— Не е късно да им помогнем.

— Права си — призна Туралиън, преглъщайки разочарованието си, за да прецени по-внимателно ситуацията. — Тази битка още не е загубена и Столицата ни няма да падне.

Той потърка брадичката си.

— Може дори всичко да се развие в наша полза — каза спокойно той, замисляйки се по-задълбочено. — Ордата още не знае, че сме пристигнали и може да ги приклещим.

Той се намръщи.

— Но трябва да съобщим на Теренас, че сме тук. Ще можем да координираме атаката, а той трябва да се успокои, че не сме го изоставили.

Терън кимна, оглеждайки масата орки, които гъмжаха долу.

— Добър план — съгласи се той. — Но как предлагаш да стигнем до града? Никой няма да може да премине през тези воини, дори и елф.

Алериа кимна.

— Ако имаше гора, можеше и да успея — призна тя. — Но от тук има само открито пространство и няма условия за прикритие. Би било самоубийство.

Кадгар, който спря коня си от другата страна на Туралиън, им се усмихна.

— Аз мога да премина — увери ги той и се засмя, виждайки израженията им. — С малко помощ — добави той, поглеждайки към ниската татуирана фигура, която пристъпи върху скалите до тях.

— Сър!

Теренас вдигна очи към войника, който викаше и сочеше отвъд стените. Той помисли, че орките се събират за следваща атака и проследи ръката му, но войникът сочеше по-скоро нагоре, отколкото надолу. Теренас се загледа и почти ахна на глас, виждайки тъмната фигура, която летеше към тях.

— Стрелци, готови! — извика той, без да отделя очи от фигурата. — Изчакайте сигнала ми.

Имаше нещо странно в нея. Защо им беше да изпращат един летец, след като долу пред стените са се събрали хиляди? Разузнавач ли беше? Или шпионин? Или нещо друго?

Стрелците заеха позиции, вдигнаха лъкове и зачакаха. Формата се приближаваше. Сега Теренас можа да види, че е грифон, макар и доста по-див и прелестен, отколкото си го бе представял, съдейки по хералдическите символи. На слънчевата светлина перата му блестяха в златисти, виолетови и червени нюанси, а страховитата му птича глава се оглеждаше с широки златни очи. На гърба му имаше човек, който държеше юзди, и седи на седло, сякаш язди кон.

Ездачът беше голям, но не колкото орк. И беше облечен в дрехи, доста по-покрит от зеленокожите воини пред стените. Теренас продължаваше да се взира, а когато забеляза виолетовите одежди, дори си отдъхна. Това не беше броня, а роба, и това означаваше само едно нещо.

— Свалете оръжия! — провикна се той към стрелците. — Това е магьосник от Даларан!

Грифонът се спусна към тях, размахвайки мощни криле и се озова над главите им. Той продължи да кръжи, а стрелците отново се обърнаха към орките отдолу. Ездачът явно търсеше място, където да се приземи, и накрая се насочи към близката кула в ъгъла, където имаше широка кръгла площадка за котли, балисти и сигнални огньове. Теренас се запъти натам, следван от Морев, и стигна до кулата точно когато грифонът се приземи и сви криле.

— Е, добре че не съм забравил как се лети — отбеляза ездачът, прехвърли единия си крак и скочи от седлото.

— Благодаря ти — Теренас го чу да прошепва на грифона, който изграчи в отговор на думите му.

После магьосникът се обърна и Теренас го разпозна по късата бяла брада.

— Кадгар! — каза той, протягайки ръка да се здрависа с него. — Какво правиш тук, и то с такова същество?

— Нося ви добри новини — отвърна привидно старият магьосник и се усмихна.

Той изглеждаше уморен, но все пак добре.

— Туралиън и войските му са точно от другата страна на долината — започна той.

После прие с благодарност манерката с вода, която Морев му подаде, и бързо отпи една глътка.

— Ще атакуваме Ордата в гръб и ще ги отдалечим от вас.

— Чудесно! — Теренас плесна с ръце, зарадван за пръв път от няколко дни. — С армията на Алианса ще можем да атакуваме от двата фронта и ще притиснем орките между нас!

— Такъв е и планът на Туралиън — съгласи се доволно магьосникът. — Кърдран ми позволи да използвам грифона му, за да дойда да координираме действията си. Много се радвам, че все още пазя познанията за езда, които Медив ми даде.

— Ела — каза Теренас. — Хората ми ще се погрижат за грифона. Ще му дадат вода и съм сигурен, че ще намерят с какво да го нахранят. Да поговорим за плановете на сър Туралиън и да решим как да накараме орките да се разкайват, че са посмели да вдигнат оръжия срещу града ни.

— Атака!

Туралиън поведе с насочен напред чук, пришпори коня си, изскачайки от водата на брега, и се спусна към многобройната оркска армия. Много от орките напредваха към градските стени, които все още бяха надалеч от цялата им жестокост, и само неколцина дочуха звука от копита и се обърнаха назад. Един понечи да отвори уста и да извика, но чукът на Туралиън уцели точно челюстите му, разби ги и му пречупи врата. Оркът се свлече, а конят на Туралиън го стъпка.

Зад него яздеше кавалерията, а след тях маршируваше пехотата и вече бяха прекосили долината северно от града. Войниците напредваха към Ордата, която се обърна да ги посрещне.

И тогава започнаха да се изстрелват балистите, а над орките заваля дъжд от стрели и камъни.

Туралиън поведе конниците си срещу челните оркски редици, премина през тях, заобиколи ги и се върна обратно. После защитниците на града атакуваха втори път.

Орките вече се суетяха и не знаеха какво да правят. Когато се обърнеха към града, войниците на Алианса ги удряха в гръб. Когато се обърнеха към тях, градската защита ги атакуваше. Предстоеше им да пробият градските стени и още не можеха да се скрият в Столицата, но не можеха и да стигнат до езерото и да се изтеглят в планините, без да пробият през армията на Алианса. Накъдето и да се обърнеха орките, умираха.

Но Ордата можеше да си позволи големи загуби. Редица огромни оркски воини пристъпи напред с вдигнати оръжия и Туралиън се принуди да нареди на конниците да отстъпят. Елфските стрелци обсипаха орките със стрели и повалиха много, но местата им мигновено се заеха от нови попълнения. Орките започнаха да се нахвърлят срещу войниците на Алианса, принуждавайки ги да отстъпят или да бъдат премазани от тежките им тела, и стъпка по стъпка Туралиън бе изблъскан към водата. Щом ги отдалечиха достатъчно, останалата част от Ордата отново се фокусира върху обсадата на града. Те атакуваха стените и бързо изтощиха запасите от горещо олио и камъни и всичко, което хората можеха да хвърлят върху тях.

Балистите не можеха да се насочват към някой, който е до стената, защото щяха да нанесат по-големи щети на самата стена и орките вече можеха спокойно да започнат да се изкачват нагоре и да блъскат портите. Засега портите удържаха, но понасяха тежки удари. Оркските воини достигнаха укрепленията и се изтегляха доволни нагоре. Повечето от тях бяха спрени и пронизани или отблъснати веднага, след като стигнеха ръба и преди да успеят да се прехвърлят от вътрешната страна. Но някои все пак прескочиха вътре и започнаха да атакуват стражите, което доведе до хаос и празнини в защитата на стените. Първата вълна, която изкачи стените, загина, но следваха още и сега телата се трупаха и предоставяха на орките известно прикритие, докато се катерят нагоре. Те стъпваха по-стабилно и успяваха да приготвят оръжията си за атака на стражите.

— Нищо не се получава! — извика Кадгар към Туралиън, когато двамата изтеглиха конете си на един груб мост, който явно орките бяха построили. — Нямаме достатъчно хора, за да ги победим така! Трябва да опитаме нещо друго!

— Имаш ли някакви предложения? — отвърна Туралиън, отблъсквайки един връхлитащ орк с чука си. — Не можеш ли да използваш магията си срещу тях?

— Да, но няма да има голяма полза — отговори Кадгар, забивайки меча си в орка, който се беше приближил до него.

— Мога да ги убивам, но само по няколко наведнъж. Мога да призова буря, но това няма да помогне и ще ме изтощи напълно.

Туралиън кимна.

— Да съберем хората си обратно от другата страна на езерото и да пазим моста! — предложи командирът, размахвайки чука си, дори докато използва щита си, за да изблъска някакъв орк във водата. — После ще почакаме, докато изгубят интерес към нас, и ще ги атакуваме отново в гръб.

Кадгар кимна, но бе твърде зает, за да отговори. Надяваше се този план да проработи. Иначе Ордата просто щеше да изгори моста и да продължи да руши градските стени, докато ги събори. А щом паднеха стените, щяха да нахлуят в града и нищо нямаше да може да ги спре. Кадгар беше виждал как орките завладяват цял град… Стормуинд. И не искаше да вижда същото отново.

— Портите започват да поддават!

Теренас поклати глава, сякаш това щеше да спре виковете. Но той бе твърде зает да пази себе си. Един орк бе изкачил стената недалеч от мястото, където той стоеше и наблюдаваше битката долу, и сега се приближаваше към него. Усмихваше се широко, показвайки острите си бивници, и размахваше тежкия си боен чук. Теренас неохотно вдигна един захвърлен меч, осъзнавайки с болка, че не е добър воин.

Някой се появи до него и той с облекчение разпозна Морев. Командирът на стражата носеше дълго копие и го засили към орка, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Трябва да отидете да видите портите, сър — каза спокойно той, замахвайки отново към орка. — Аз ще се справя тук.

Теренас забеляза, че от другата страна на орка приближават още няколко стражи, двама от които също въоръжени с копия. Той осъзна, че вече не е нужен тук, с облекчение остави меча и се обърна. Промъкна се по няколкото стъпала, които водеха до една малка оръжейна, и от там пое по тясната пътека покрай стената. Тя завършваше с ниско стълбище и той се изкачи отново до укрепленията, но сега вече бе точно над главните порти.

Той чуваше мощните удари още преди да стигне до ръба на укреплението. Те разтрисаха камъните и караха зъбите му да тракат. Теренас погледна надолу и видя, че орките блъскат по портите с един дебел дънер. Дори от тук си личеше, че целите се тресат при удара.

— Подсилете портите — заповяда той на лейтенанта, който стоеше наблизо. — Вземи няколко мъже и подсигурете портите.

— С какво, сър? — попита младият офицер.

— С каквото намерите — отвърна Теренас.

Той се загледа отвъд стените към безбройните орки, които се бяха събрали да превземат града му. Отвъд тях забеляза метален блясък по моста и разбра, че Туралиън и хората му са се оттеглили настрани, за да обмислят следващия си ход. Теренас само се молеше да се окаже добър.