Приливи на Мрака

Деветнадесет

— Няма да дойдат.

Младият Тарбек се обърна, сепнат от внезапното изказване на вожда си.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

Дуумхамър се намръщи.

— Останалата част от Ордата няма да дойде.

Тарбек се огледа.

— Но ти ги изпрати чак на другия край на Голямото море — отбеляза внимателно той, стараейки се да не разгневи висшестоящия. — Ще са им нужни дни, за да се върнат.

— Те имат дракони, глупако! — Дуумхамър вдигна юмрук, удари Тарбек в лицето и го запрати назад. — Ездачите на дракони трябваше да пристигнали преди няколко дни, за да ни информират за напредването на войските! Нещо се е случило! Флотът го няма, заедно с по-голямата част от хората ни!

Тарбек кимна и потърка бузата си, но не каза нищо. Нямаше нужда. Дуумхамър знаеше какво мисли заместникът му — ако не беше изпратил клановете след Гул’дан, сега нямаше да имат такъв проблем.

Дуумхамър изскърца със зъби. Защо никой друг не можеше да осъзнае причините за решенията му? През последните няколко дни беше срещал същия този поглед у всички останали орки, още откакто заповяда оттеглянето от Столицата. Портите вече бяха започнали да се пропукват и се поддаваха с всеки следващ удар на тарана. Градската защита отдавна бе изчерпала запасите си от олио и ги заливаше само с гореща вода. Всички сили на Алианса бяха отблъснати на другата страна на езерото. Много малко им оставаше да победят! Още ден, най-много два и градът щеше да се пропука. А той отпрати армията, оставяйки твърде малко хора, които да довършат битката тук.

Алианса също не се забави да се възползва от внезапния обрат. Когато Блекхенд поведоха клана си настрани, човеците веднага започнаха да прииждат по моста, покосиха останалите оркски защитници и се изсипаха на бойното поле. Орките се оказаха приклещени между кавалерията и пехотата от едната страна и защитата на града — от другата. И нямаше изгледи да получат подкрепление. Щяха да минат дни, дори седмици, преди останалата част от Ордата да се върне, точно както твърдеше Тарбек, и то, при положение че успееше да се справи с Гул’дан и огрите му, и каквато друга защита си беше осигурил за измяната. Воините, които бяха хванати в капан в планините, вече бяха смятани за мъртви или убити от човеците, които са превзели проходите им. Битката остана в ръцете единствено на орките, които се намираха пред градските стени.

Затова Дуумхамър нареди да отстъпят. Той се надяваше да срещнат някой друг клан по пътя си, но поне драконите трябваше вече да са пристигнали. Със сигурност нещо се беше объркало. И той винеше изцяло Гул’дан за това. Дори уорлокът да не беше убивал лично воините на Ордата, предателството му накара Дуумхамър да раздели войските. Беше принуден да го направи. Той се бе заклел на духовете на предците, че няма да позволи на орките да продължат по пътя, по който бяха поели. Той щеше да използва всички възможни средства, за да се бори с покварата, с жаждата за кръв и постоянни зверства. Победата във войната не бе от значение. Оцеляването им нямаше да значи нищо. Без чест те бяха просто животни, по-нисши дори от животни, защото имаха потенциал да бъдат много повече, имаха благородна история, а бяха захвърлили всичко заради кръв, битки и омраза. Ако беше позволил на Гул’дан да избяга безнаказано, щеше да е виновен, че е разрешил и дори поощрил подобно себелюбие и така щеше да е донякъде отговорен за по-нататъшното падение на цялата раса.

Сега поне можеше да каже, че е направил всичко по силите си. Той бе защитил честта си, а с това и честта на цялата Орда. Орките можеше да бъдат победени от човеците, но щяха да паднат горди, на крака и с оръжия в ръце, а не плачещи и превити.

Овен това, войната още не беше свършила. Той беше повел воините си на югоизток, а не югозапад. Там се намираше Каз Модан — между Лордерон и Азерот. Това беше домът на джуджетата и сега те маршируваха към него. Джуджетата се бяха оказали силни противници, но техните планински крепости паднаха под ударите на Ордата — всички, с изключение на града Айрънфордж. Дуумхамър беше оставил там Килрог Дед-ай53 и клана му Блийдинг Халоу54, за да наглежда работата в мините, благодарение на която се сдобиваха с кораби. Ако успееше да стигне до там и да обедини силите си с Килрог, орките щяха да увеличат силата си достатъчно, за да се изправят отново срещу Алианса и да го довършат. Битките щяха да са по-тежки и завоеванията им щяха да отнемат повече време, но все още можеха да покорят този континент и да построят домове за семействата си. Но само ако нещо не се обърка.

— Човеци! — извика оркският разузнавач, падайки на колене от изтощение. — На изток от нас!

Дуумхамър се вторачи в него.

— На изток? Сигурен ли си?

Нямаше нужда умореният орк да кима утвърдително, за да разбере, че не лъже. Но защо им бе на хората да се движат източно от тях, след като ги бяха преследвали неотлъчно през целия път, а Лордерон се намираше на северозапад от тук?

И изведнъж си спомни. Хиндерланда. Той бе отделил един клан, който трябваше да остане там и да разсейва човеците, докато останалите продължиха към Куел’Талас. Примамката имаше резултат и човеците бяха оставили половината си войски там, за да прочистят горите от орките. Явно тези войници така и не бяха стигнали навреме до Столицата и сега се насочваха към тях от изток. Това означаваше, че при малко невнимание двете армии на Алианса могат да заклещят орките помежду си и да унищожат надеждата им за бягство, камо ли за победа.

— Колко са? — попита той разузнавача, който тъкмо отпиваше вода от манерката си.

— Стотици, може би и повече — отговори оркът замислено. — А някои са и тежковъоръжени.

Дуумхамър се намръщи и се извърна, размахвайки чука си в опит да потуши гнева си. Проклети да са! Толкова много войници на Алианса могат да нанесат сериозни щети на хората му, особено с онази кавалерия по петите им. А той беше все още на няколко дни път от Каз Модан. Също така не бяха видели и следи от ездачите на дракони или другите си събратя.

Дуумхамър нямаше избор. Той вдигна поглед и видя Тарбек.

— Ускорете крачка — заповяда той на лейтенанта си. — Пълен напред и никакви почивки. Трябва да стигнем до Каз Модан възможно най-бързо.

Тарбек кимна и побърза да предаде заповедта на останалите, а Дуумхамър изръмжа след него. Бягането прекалено много наподобяваше поражение и той мразеше дори да си помисля за него. Но сега не можеше да рискува с открита битка. Трябваше първо да се свърже с клана Блийдинг Халоу. После щеше да може да се върне и да посрещне възстановената армия на Алианса при равни условия.

— Там! — посочи Тарбек и Дуумхамър кимна, виждайки вече приклекналия на скалите оркски разузнавач.

— Поздрави, Дуумхамър! — провикна се разузнавачът, изправи рамене и вдигна високо секирата си в знак на поздрав. — Блийдинг Халоу ви приветства с добре дошли в Каз Модан!

— Благодаря — извика Дуумхамър, вдигайки черния си чук, за да може разузнавачът да го разпознае от далеч. — Къде са Килрог и останалите?

— Вдигнахме лагер в долината насред планината — отвърна разузнавачът, скачайки по-надолу, за да разговарят по-добре.

— Ще изтичам да предупредя за пристигането ви.

После вдигна поглед и Дуумхамър разбра, че оглежда прииждащите зад гърба му воини.

— Къде е останалата част от Ордата?

— Повечето са мъртви — отвърна рязко Дуумхамър. Той оголи бивниците си, а разузнавачът се сепна. — А силите на Алианса са по петите ни. Предай на Килрог да подготви хората си за битка.

Разузнавачът като че ли искаше да зададе друг въпрос, но замълча. Отдаде чест, обърна се към скалата и бързо се скри зад върха й. Дуумхамър кимна. Поне щеше да разполага с хората на Блийдинг Халоу за следващата битка с човеците. Килрог беше умен стар орк, все така мощен, въпреки годините си, а кланът му беше яростен и войнствен. Срещу Блекрок и Блийдинг Халоу хората на Алианса нямаше да удържат.

— Не можем да се бием с тях. Не и с всичките си сили.

Дуумхамър се вторачи в Килрог, докато по-възрастният вожд клатеше глава, а изражението му бе навъсено и решително.

— Какво? Защо не? — попита Дуумхамър.

— Заради джуджетата — отсече Килрог.

— Джуджетата ли?

Отначало той помисли, че вождът говори за ездачите на грифони, но Еъри Пийк беше далеч от тук. Явно ставаше дума за джуджетата, които живееха в тези планини.

— Но ние разбихме армиите им и ги прогонихме от цитаделите им.

— Да, но с едно изключение — поправи го Килрог, вдигайки поглед към Дуумхамър и се взря в него както със здравото, така и с мъртвото, белязано око. — Не успяхме да пробием Айрънфордж и при всеки следващ опит губех много ценни воини.

— Тогава го оставете — настоя Дуумхамър. — Сега нямаме нужда от него. Трябва да се върнем при човеците, преди да прекосят наземните мостове и да ни приклещят от тази страна на пролива. Щом ги унищожим, ще се върнем към Айрънфордж и ще го разбием. Ще оставим наши стражи тук и ще продължим отново на север, за да довършим завоеванията си тук.

Но Килрог поклати глава.

— Джуджетата са твърде опасни, за да ги оставим зад гърба си — настоя той. — През последните месеци се бих с тях много пъти и те уверявам, че ако им обърнем гръб, ще се изсипят от крепостта си и ще ни покрият като разгневени оси. Всеки път, когато разбивахме някоя тяхна цитадела, оцелелите бягаха към Айрънфордж. Мога само да гадая колко надълбоко се разпростира градът, но цялата нация на джуджетата се спотайва там и чака шанса си за отмъщение. Ако не пазим това място и не ги държим затворени тук, ще трябва да се изправим не срещу една армия, а срещу две.

Дуумхамър закрачи, замислен. Той имаше доверие на преценката на Килрог, но тя означаваше, че няма да има достатъчно воини, с които да се изправи срещу Алианса с надеждата да победи. Трябваше да продължи по друг път.

— Остани тук — каза накрая той. — Запази колкото воини са ти нужни, за да удържате джуджетата и човеците. Аз ще продължа към Блекрок Спайър, където ще можем да се отбраняваме по-успешно.

После се загледа в по-възрастния вожд.

— Ако можете, елате после при нас. Може да изненадате човеците в гръб. А може и още от нашите да се появят или от небето, или от Тъмния портал — Дуумхамър изправи рамене. — Но Блекрок Спайър е нашето укрепление. Ако не можем да победим човеците там, няма да можем да го направим на никое друго място и войната е загубена.

Килрог кимна. За миг се загледа във Военачалника на Ордата и после проговори с такъв благ глас, какъвто Дуумхамър никога не бе чувал от посивелия оркски вожд.

— Ти взе правилното решение — каза му Килрог. — Аз също съзнавам сериозността на предателството на Гул’дан. Той щеше да ни върне обратно към времето преди построяването на Портала, когато бяхме подивели от гняв, глад и отчаяние.

Той кимна.

— Каквото и да се случи, ти поне върна честта на хората ни.

Дуумхамър кимна и изведнъж се изпълни с чувство на уважение и дори обич към едноокия вожд, към когото винаги бе изпитвал страх и неприязън. Той винаги бе смятал Килрог за брутален див воин, който се интересува по-скоро от слава, отколкото от чест. Вероятно през всичките тези години е грешал за него.

— Благодаря — отвърна накрая той.

Нямаше какво повече да си кажат и Дуумхамър се обърна и се насочи към клана си. Трябваше да раздаде заповедите си и отново да поеме на път. Може би за последно.