Приливи на Мрака

Осемнадесет

— Готови ли сме?

— Готови сме, сър.

Делин Праудмуър кимна, без да отделя очи от гледката отвъд десния борд.

— Много добре. Всички да заемат места. Ще атакуваме веднага, щом влязат в обсег.

— Да, сър.

Старши кормчията отдаде чест и се обърна към масивната месингова камбана, която висеше до щурвала. После даде сигнал, прозвънявайки два пъти. Праудмуър веднага дочу тропота на тичащи мъже, които хвърляха въжета и бързо заемаха позиция на флагманския кораб. Той се усмихна. Обичаше реда и точността и екипажът му го знаеше. Той лично бе избрал всеки един от тях и никога досега не бе плавал с по-добра група мъже. Не че някога щеше да го признае гласно, но те си знаеха.

Праудмуър насочи отново внимание към морето, оглеждайки вълните и небето. Вдигна малкия си бинокъл и надникна през него, търсейки дребните тъмни форми, които вече беше забелязал. Ето там. Сега вече бяха значително по-големи и можеше ясно да ги разграничи, докато преди изглеждаха просто като заострени фигурки. Той знаеше, че постовият на марса ги вижда още по-добре и предполагаше, че до десетина минути формите безспорно ще се превърнат в кораби.

Оркски кораби. Флотилията на Ордата, по-точно.

Праудмуър удари крака си в дървения парапет, което бе единственият външен признак за вълнението му. Най-накрая! Той мечтаеше за този шанс, откакто започна войната. Почти подскочи, когато получи новината от сър Туралиън, че Ордата се е насочила към Саутшор и едва сдържа вълнението си, когато постовите моряци потвърдиха, че оркските кораби са в Голямо море.

Те докладваха още и че орките са разделени на две групи. Първата е отплавала, а втората е тръгнала след нея по-късно. Не беше ясно дали просто са бързали прекалено много, за да се координират правилно, или втората група всъщност е преследвала първата. Възможно ли бе да има и оркски бунтовници? Праудмуър не знаеше, а и не го интересуваше особено. Нямаше никакво значение накъде отиваха или какво правеха. Важно бе само това, че сега оркските кораби се връщаха и отново плаваха в Голямо море в посока Лордерон. И така идваха право в ръцете му.

Вече можеше да ги види без бинокъл. Движеха се бързо, въпреки че нямаха платна. Той беше виждал оркски кораби отблизо и се дивеше на многобройните им пейки за гребци, както и на скоростта, която постигаха, когато всички мощни орки гребяха в унисон. Разбира се, скоростта им бе за сметка на маневреността. Неговите собствени кораби можеха буквално да обикалят в кръг около оркските съдове. Но той нямаше намерение да се фука точно сега. Морските битки бяха изключително сериозно нещо и Праудмуър възнамеряваше да потопи оркската флотилия възможно най-бързо и ефективно.

И сега ги причакваше зад остров Крестфал52, който се намираше на североизток от любимия му Кул Тирас. Чакаше ги с целия си флот, а оръдията бяха заредени и насочени към орките, които щяха да се появят точно пред тях. Така и стана.

— Огън! — изрева Праудмуър, когато ги задмина и десетият оркски кораб.

Орките може и да бяха забелязали разположените между двата острова кораби, с навити платна и прикрити фенери, но с нищо не го показаха и първият оръдеен залп се оказа пълна изненада за водещия оркски кораб, унищожавайки по-голямата част от средата му, при което той се разцепи на две и моментално потъна.

— Вдигайте платната и пълен напред! — беше следващата команда.

И унищожителят бързо се спусна напред, щом вятърът хвана опънатите му платна. Адмиралът знаеше, че екипажът му вече презарежда оръдията, а останалите моряци стояха в готовност с арбалети и малки бурета барут.

— Прицелете се в следващия кораб! — заповяда Праудмуър и хората му кимнаха.

Те хвърлиха буретата в оркския кораб и изстреляха по тях стрелите, които бяха увити с потопени в масло и запалени парчета плат. Едно от буретата експлодира и огънят бързо се разпространи по цялата палуба. Оркският кораб се обви в пламъци, които бързо погълнаха покритите с катран дървени дъски. После корабът на Праудмуър задмина оркските кораби и се обърна за следваща атака от другата им страна.

Всичко се развиваше добре и по план. Орките не бяха моряци и нямаха опит в плаването и битката по вода. Те бяха много добри в близък двубой и можеха да се окажат опасни, ако се доближат до някой кораб и успеят да се прехвърлят на него, но адмиралът бе инструктирал капитаните си да се държат на разстояние от тях. Още няколко кораба на Алианса го бяха последвали през оркската флотилия и сега я обстрелваха от другата страна, докато втората група бе останала до Крестфал и атакуваше от там. Трета флотилия беше поела по-напред и сега се връщаше, за да блокира оркските кораби, които вече задминаваха бойното поле, а четвърта бе завила на юг, за да завърши кръга.

Скоро оркските кораби щяха да бъдат напълно обградени и атакувани от всички страни. Орките вече бяха загубили три кораба, а Праудмуър не бе дал и една жертва. Затова и си позволи една непривична за него усмивка. Скоро морето отново щеше да се изчисти от орки. Но точно тогава се провикна постовият.

— Адмирале! Приближава нещо… идва от въздуха!

Праудмуър вдигна очи към пребледнелия моряк, който се тресеше и гледаше на север. Насочи бинокъла си в тази посока и бързо разбра какво бе шокирало постовия. От облаците се появяваха някакви малки тъмни точици. Те бяха прекалено надалеч, за да се видят ясно, но той разбра, че са няколко и се движат бързо. Праудмуър не знаеше с какво Ордата може да се придвижва по въздуха, но нещо му подсказа, че битката съвсем не клони към края си.

Дерек Праудмуър, който стоеше до кормчията си, също погледна нагоре.

— Какво е това? — обърна се той към постовия, но човекът се беше изкачил до марса и явно бе твърде шокиран, за да отговори.

Дерек се уплаши, че морякът може би получава някакъв пристъп, грабна най-близкото въже и се изкачи до централната мачта. От там се прехвърли на основния такелаж и се придвижи до главния стълб, на който се намираше марсът.

— Джерард? — извика той, поглеждайки към моряка, който се бе свил там. — Добре ли си?

Джерард вдигна насълзени очи, но поклати глава и се сви още по-силно.

— Какво има?

Дерек се изкачи до горе, прехвърли се в марса и клекна до моряка. Той познаваше Джерард от години и му имаше пълно доверие. И сега с очите си виждаше, че на моряка не му е прилошало. Той бе ужасен, толкова уплашен, че бе изгубил ума и дума. Дерек усети как го побиват тръпки от мисълта, че такъв храбър моряк, ветеран от много битки, е изпаднал в подобно състояние.

— Видя ли нещо? — попита спокойно той.

Джерард кимна и стисна очи, сякаш се опитваше да изтрие образа от съзнанието си.

— Къде?

Морякът първо поклати глава, но после посочи с трепереща ръка на север.

— Успокой се сега — каза му благо Дерек, изправи се и се обърна да види какво толкова бе изплашило другаря му… и едва не падна от гледката.

Там, от облаците, се спускаше дракон, а кървавочервените му люспи проблясваха на първите утринни лъчи. След него идваше втори и трети, и още няколко. Накрая поне дузина масивни същества полетяха заедно, размахвайки силно жилавите си криле, устремени към целта… Флотът.

Дерек не обърна голямо внимание на тревогата в огромните златни очи на първия дракон, нито на зеленокожата фигура, закрепена за гърба му. Той бе твърде зает да преценява удара, който тези същества можеха да нанесат в битка. Всяко едно от тях бе много по-едро от кораб, с изключение на кораб-унищожител, много по-бързо и подвижно, и естествено — летеше. Огромните нокти сигурно можеха да разсекат корпуса или да прекършат мачтите като тънки клонки. Той трябваше да предупреди останалите… трябваше да предупреди баща си!

Дерек се обърна и се наведе да извика нещо на кормчията. Но докато се обръщаше, долови някакво движение и отново вдигна поглед. Първият дракон вече се беше приближил, и то достатъчно, за да може Дерек да види усмивката на яздещия го орк, и отваряше огромната си паст. Той видя дългия змийски език, ограден от острите триъгълни зъби, които бяха високи почти колкото него. И после забеляза сиянието дълбоко в гърлото на дракона. То се спусна напред, разшири се и изведнъж светът около него избухна. Дерек дори нямаше време да изкрещи. Пламъците го погълнаха, тялото му рухна и се изпепели.

С един-единствен замах драконите унищожиха третата флотилия — цели шест кораба. Всички на борда им загинаха. После ездачите на дракони насочиха зверовете си към първата флотилия, която стоеше между орките и свободата им.

— Проклети да са! Проклети да са всичките!

Адмирал Праудмуър стискаше парапета толкова силно, че още малко и или щеше да счупи пръстите си, или да отчупи някое парче дърво. Той видя как последните овъглени следи от унищожителите на третата флотилия потъват под вълните. И знаеше, че няма шанс Дерек или някой друг от екипажа да е оцелял.

Но щеше да скърби по-късно, ако изобщо оцелее. Праудмуър се отърси от мислите за сина си и се фокусира върху тактическите последици. Сега северната страна отново беше открита. Оркските кораби можеха просто да продължат натам, докато драконите опустошават неговите кораби, принуждавайки ги да се предадат. Ако това станеше, орките отново щяха да достигнат до Хилсбрад или Саутшор и да се присъединят към останалата част от Ордата. А това би означавало, че се е провалил. И бе напълно недопустимо.

— Връщаме се! — заповяда той, стресвайки кормчията. — Искам половината ни кораби да се насочат на север и да блокират отново пътя им! Другите да останат тук и да продължат атаката!

Морякът кимна.

— Но… драконите — започна той, въпреки че вече въртеше големия щурвал и обръщаше кораба.

— Те са врагове като всички останали — отсече рязко Праудмуър. — Просто ще ги атакуваме, все едно са вражески кораби.

Хората му кимнаха и се пръснаха да изпълняват заповедта. Платната се свиха, корабът обърна и се понесе с вятъра. Оръдията бяха отново заредени, а моряците ги подпряха с каквото намерят, за да ги повдигнат и насочат нагоре. Арбалетите също бяха презаредени, а нови бурета с барут стояха в готовност. Когато първият дракон се спусна към тях, Праудмуър извади меча си, вдигна го високо и рязко го свали.

— Атака!

Опитът му беше смел… но се провали. Драконът избягваше всяко гюле, което накрая потъваше в морето. Той събори буретата с криле и просто игнорира огнените стрели, които отскачаха от люспите му, без да го наранят. Яростната атака все пак го отблъсна за известно време, през което Праудмуър можа да преосмисли тактиката си. За щастие, не се наложи да предприема нищо ново.

Докато обмисляше варианти, с които да се опитат да вържат дракона с въжета или вериги, от облаците се спуснаха нови фигури. Те бяха значително по-дребни от дракони, може би двойно по-едри от човек, крилете им бяха покрити с пера, имаха дълги опашки, завършващи с пискюли, и горди клюнове. А на гърба на всяко от съществата седеше по едно нещо, наподобяващо нисък човек със странна, покрита с пера броня, кожата му бе изрисувана с татуировки и размахваше огромен чук.

— Уайлдхамър, атака!

Кърдран Уайлдхамър се изправи в седлото и хвърли стормхамъра си, уцелвайки най-близкия оркски ездач в гърдите. Изненаданият орк нямаше време за реакция и се прекатури от седлото си с разбити гърди, безжизнените му ръце изпуснаха оръжието и юздите му, а тялото му се загуби сред вълните. Драконът изрева от изненада и гняв и гласът му отекна дори на фона на отслабващия гръм, но бързо премина в скимтене, когато острите нокти на Скай’рий се вкопчиха в хълбока му, преминаха през люспите и отприщиха тъмната му кръв. Айомхар летеше до него и неговият грифон откъсна с клюн и нокти голямо парче от лявото крило на дракона, принуждавайки го рязко да се наклони. После Фаранд се приближи от другата му страна и хвърли чука си, който се стовари върху главата на звяра. Очите му загубиха фокус и той падна, а от сблъсъка на масивното му тяло с водата се надигна огромна вълна. И повече не се появи.

Кърдран полетя към най-големия кораб.

— Идваме на помощ! — извика той към слабия възрастен мъж, който стоеше на мостика.

Мъжът кимна и вдигна меча си в знак на поздрав.

— Ние ше ги оправим тия зверове — заяви Кърдран. — Вий се погрижете за корабите.

Адмирал Праудмуър отново кимна и го удостои със сърдечна усмивка.

— О-о, със сигурност ще се погрижим за тях — отвърна той и се обърна към кормчията.

— Пълен напред! — заповяда той. — Ще ги отрежем според плана и ще затегнем примката. Не искам да виждам нито един оркски кораб да избяга!

Джуджетата Уайлдхамър атакуваха яростно драконите и убиха няколко, а другите отблъснаха надалеч. Останалите кораби на Праудмуър се разпръснаха в кръг и започнаха да атакуват орките от всички страни, възползвайки се от предимствата на оръдията, барута и огъня си. Адмиралът изгуби още един кораб, който се бе приближил прекалено много до орките. Те бързо се прехвърлиха на него и избиха екипажа до крак, преди умиращият капитан да хвърли едно буре в трюма и да взриви собствения си кораб. Загубиха и третата си флотилия и още няколко кораба от набезите на драконите. Но орките понесоха много повече щети. Няколко оркски кораба успяха да се отдалечат от бойното поле, но останалите паднаха под яростта на Праудмуър. А що се отнася до самите орки, няколко успяха да изплуват и да се задържат за плуващите останки, но повечето се удавиха или загинаха в огъня. Вълните се покриха с тела.

Когато последните оцелели оркски кораби изчезнаха от поглед, останалите ездачи на дракони решиха, че няма какво повече да спасяват тук. Те се обърнаха и полетяха обратно към Каз Модан, а джуджетата Уайлдхамър се понесоха след тях с викове и крясъци. Праудмуър огледа остатъка от флота си, уморен, но победител, макар и на огромна цена.

— Сър! — извика един от моряците. Той се беше навел над парапета и сочеше към нещо във водата.

— Какво има? — сопна се Праудмуър, пристъпвайки към него.

Но гневът му се замени с надежда, когато видя какво сочеше морякът — някой изплуваше от водата и се опитваше да се хване за едно парче дъска. И този някой беше човек.

— Подайте му въже! — заповяда Праудмуър и моряците побързаха да се подчинят. — И огледайте водата за други оцелели!

Той не беше сигурен как някой от потопената трета флотилия беше успял да стигне чак до тук, но поне един явно бе оцелял. А това значеше, че може да има и други. Той не можеше да потуши искрицата надежда, че Дерек може да е сред тях.

Тази надежда обаче се превърна в смут и после в гняв, когато мъжът най-накрая се качи на борда. Вместо зелената туника на Кул Тирас, полуудавеният мъж носеше подгизнали одежди на Алтерак. А имаше само един начин човек на Перинолд да се окаже на оркски кораб в Голямо море.

— Какво си правил на оркски кораб? — настоя Праудмуър, затискайки с коляно гърдите на човека.

Съвсем изтощен и задъхан, мъжът изохка и пребледня.

— Говори!

— Лорд Перинолд… ни изпрати — успя да изломоти мъжът. — Ние… ги поведохме… към корабите им. Заповядаха ни… да им помогнем… с каквото можем.

— Предател!

Праудмуър извади камата си и я опря в гърлото на мъжа.

— Заговорничите с Ордата! Трябва да те изкормя като риба и да хвърля вътрешностите ти в морето!

Той натисна леко камата и видя тънката червена линия, която острието остави по кожата на мъжа. Но после се отдръпна от него и се изправи на крака.

— Такава смърт е твърде хубава за теб — заяви Праудмуър и прибра камата си. — Трябваш ми жив, за да свидетелстваш за измяната на Перинолд.

Той се обърна към най-близкия моряк.

— Вържете го и го хвърлете в ареста. И потърсете други оцелели. Колкото повече доказателства имаме, толкова по-бързо Перинолд ще увисне на въжето.

— Да, сър!

Моряците отдадоха чест и се заеха със задачите си. Отне им още един час, за да се уверят, че във водата няма повече оцелели. Бяха открили още трима мъже и всичките потвърдиха думите на първия. Във водата продължаваха да плуват множество орки, но тях ги оставиха да се удавят.

— Потегляме към Саутшор — каза Праудмуър на кормчията, след като и последният предател от Алтерак се качи на борда. — Ще се присъединим отново към армията на Алианса и ще докладваме за успеха си и измяната на Алтерак. Отваряйте си очите за онези оркски кораби, които успяха да избягат.

После се обърна и се насочи към каютата си, където най-накрая можеше да се отдаде на скръбта си. А след това щеше да напише писмо до съпругата си, за да я извести за загубата на първия им син.