Приливи на Мрака

Пет

Два дни след първата среща Лотар отново стоеше в тронната зала заедно с владетелите на континента. Кадгар отново го придружаваше и Лотар се радваше на присъствието на младежа. Теренас бе вежлив домакин и добър човек, както и някои от другите монарси, но младият магьосник бе единственият от Азерот, когото Лотар познаваше. Макар че младежът не беше родом от Стормуинд, присъствието му напомняше на Лотар за дома.

Дома. Мястото, което вече не съществува. Лотар знаеше, че някой ден ще трябва да приеме този факт. Но засега все още му се струваше нереално. Той продължаваше да очаква да се обърне и да види засмения Лейн, да погледне нагоре и да види двойка грифони, или да чуе познатите звуци от трениращи мъже в двора. Но всичко това вече бе изгубено. Другарите му бяха мъртви. Домът им бе завладян. И той се закле да попречи над тази земя да възцари мрак, дори това да му коства живота.

А сега си мислеше, че по-скоро би му коствало разсъдъка. Лотар никога не бе проявявал особено търпение по отношение на политиката и с удивление бе наблюдавал как Лейн години наред умиротворява този и онзи благородник, решава спорове, предотвратява конфликти, без нито веднъж да предпочете едната страна пред другата или да си позволи да намесва личните си интереси в държавните дела. Лейн многократно му беше казвал, че всичко е игра — игра на разпределяне на влияние и хитри маневри. Никой не печелеше наистина и целта бе просто да се поддържа възможно най-силната позиция за възможно най-дълго време.

Съдейки по това, което Лотар бе виждал, монарсите на този континент бяха експерти в тази игра. И това, че бе принуден да преговаря с тях, уж като равен, направо го подлудяваше.

След обяда на първия ден всички се бяха върнали в тронната зала, за да продължат дискусията си. Изглежда всички, дори онзи твърде мазен Перинолд, бяха приели вероятността Ордата да дойде до тук. Сега въпросът бе какво да направят по този въпрос.

Лотар прекара останалата част от деня да убеждава всички, че единственото решение бе обединението на армиите. За щастие, Теренас веднага се съгласи, както и Тролбейн, а Праудмуър имаше нужда от малко допълнително придумване. Но Перинолд и Греймейн оказаха по-сериозна съпротива. Лотар не се изненада от отношението на Перинолд. Той познаваше подобни личности в Стормуинд — лицемерни, подкупващи и досадни, мислещи единствено за себе си, независимо от цената. И в повечето случаи тези хора се оказваха страхливци. Перинолд вероятно се страхуваше от битка и прехвърляше честта на подчинените си, които без съмнение бяха по-смели от него.

Греймейн обаче изненада Лотар. Човекът определено имаше вид на воин с мощно телосложение и тежка броня. Той не отказа да се бие, но бързаше да предложи други начини за решаване на проблема всеки път, щом разговорът се обърнеше в посока за вероятна война. И Перинолд, разбира се, настояваше всеки друг вариант да бъде подробно обсъден. Чак след като Праудмуър и Тролбейн обвиниха Греймейн в малодушие, едрият мъж се съгласи, че единственият подходящ ресурс бе армията.

Вторият ден мина по подобен начин. Поне се бяха примирили с идеята за неизбежна война, но сега възникнаха въпроси, свързани с логистиката и сътрудничеството. Кои армии щяха да осигурят войските, къде щяха да се позиционират, как щяха да бъдат снабдявани — подробности, за които Лотар се бе грижил с години, но само за една армия. Сега трябваше да мислят за пет, без да броят оцелелите от Стормуинд, които можеха да призоват, и всеки крал имаше свои идеи и методи.

И, разбира се, най-големият въпрос бе свързан с командването. Явно всеки крал имаше причини да смята, че трябва да поеме командването на обединената армия. Теренас подчерта, че Лордерон е най-голямото кралство с най-многобройните войски и освен това именно той бе призовал всички останали. Тролбейн твърдеше, че притежава най-голям военен опит и, съдейки по грубия му вид, Лотар му вярваше. Праудмуър изтъкна мощта на военноморския си флот и значението на корабите за транспортирането на войските и запасяването им. Греймейн бе владетел на най-южното кралство и очевидно смяташе, че той трябва да командва, тъй като неговите земи първи щяха да посрещнат ударите на Ордата, ако тя все пак се придвижва по суша… А това дори не беше така, защото Стромгард всъщност беше първата спирка по пътя на Ордата към Каз Модан до Дън Модр и т.н. Перинолд твърдеше, че физическата сила не е достатъчна и командирът трябва да е интелигентен, мъдър и предвидлив — все качества, които той притежава в изобилие.

Следваха и двамата, които не бяха крале, но все пак лидери по право. Архиепископ Фейол, чиито последователи включваха повечето хора от всички кралства, и Архимаг Антонидас, който все пак управляваше град, но чиито хора притежаваха сила, равняваща са на мощта на всяка една армия. За щастие и двамата — ниският и приветлив мъж и височкият и строг маг — не проявяваха никакъв интерес към командването на армия. И двамата имаха умерено влияние, което упражняваха, за да фокусират кралете върху факта, че Ордата ще дойде независимо дали ще ги чака армия или не, а също и да им напомнят, че армия без командир е напълно безполезна, независимо от числеността й.

Лотар наблюдаваше дискусиите едновременно с удивление и ужас, клонейки повече към второто, понеже все по-често се налагаше да се включва в споровете. На няколко пъти беше призован като експерт по въпросите, свързани с орките. След това бяха поискали да се изкаже от позицията на външен човек. Няколко пъти дори бяха оставили решението на него, отбелязвайки хитро, че неговият род произлиза от първите владетели на тези земи и той би трябвало да има някакво древно право на глас. Лотар невинаги можеше да разбере дали му се подиграват или му оказват почит, и разбираше, че някои крале искат нещо от него, но това нещо се менеше всеки миг. Той щеше да е много щастлив, когато всички дискусии приключат и ще може да се върне при бежанците от Стормуинд, за да се опита да събере колкото се може повече воини, които да допринесат за мощта на армията.

Докато чакаше крал Теренас да внесе ред за сутрешния съвет, Лотар осъзна, че останалите крале го наблюдават изключително внимателно. А някои, като Тролбейн, дори го правеха напълно открито. Други, като Перинолд и Греймейн, бяха по-сдържани и само от време на време му хвърляха по някой разсеян поглед. Лотар не беше сигурен какво става, но нещо не му харесваше.

— Значи всички сме тук? — запита Теренас, въпреки че отговорът беше очевиден. Кралят на Лордерон не пропускаше нищо. — Много добре. Е, всички сме съгласни, че времето е от голямо значение, ако искаме с обединени сили да посрещнем Ордата, когато стигне до тук. И всички сме съгласни по отношение на посоката ни на действие?

Всички монарси кимнаха, което изненада и още повече разтревожи Лотар. Те продължаваха да спорят, когато той се предаде и се оттегли в стаята си късно миналата вечер. Кога са постигнали съгласие и какво са решили? Но следващите думи на краля отговориха ясно на тези въпроси и кръвта на Лотар се смрази.

— Тогава обявявам основаването на Алианса на Лордерон! Ще се борим като единна нация, както много отдавна са направили предците ни от империя Арати.

Всички кимнаха и Теренас продължи.

— И напълно логично следва командирът да произлиза от този древен благороден род. Ние, кралете на Алианса, обявяваме Лорд Андуин Лотар, Първи рицар на Стормуинд, за наш Върховен командир!

Лотар се взря в Теренас, който му смигна.

— Това бе единственото решение — обясни спокойно кралят на Лордерон, с тих глас, който само Лотар можеше да чуе. — Всеки от кралете искаше да поеме контрола и по никакъв начин нямаше да позволи друг крал да заеме тази позиция. Ти не си крал, затова те няма да решат, че получаваш специално отношение, а кръвта ти е достатъчно благородна, за да не се обидят от това, че са лишени от власт.

Кралят се наведе по-близо.

— Знам, че искам много от теб и бих искал да се извиня за това. Не бих посмял да го направя, ако не ставаше въпрос за оцеляването ни, както ти самият ни предупреди. Ще приемеш ли тази отговорност?

Последните думи бяха произнесени с по-висок тон, гласът на Теренас отново стана официален и в залата се възцари тишина. Всички зачакаха отговора на Лотар. Той не се бави много. Всъщност нямаше избор и Теренас го знаеше. Вече не можеше да се измъкне, не и след всичко, което се бе случило.

— Приемам отговорността — отвърна той, а гласът му отекна в залата. — Ще поведа армията на Алианса срещу Ордата.

— Много добре! — Теренас плесна с ръце. — Сега всеки от нас ще отиде да събере войските си, съоръжения и запаси. Предлагам да се срещнем отново след една седмица и да предоставим на лорд Лотар списъците и описите си, за да може той да види с какви сили разполага и да започне с плана на действие.

Другите крале измънкаха или просто кимнаха утвърдително. Всеки от тях отиде да поздрави Лотар за новата му позиция и да даде обет за подкрепа, макар че думите на Перинолд и Греймейн не прозвучаха особено искрено. После, след като кралете се оттеглиха, в залата останаха само четирима. Лотар се обърна към Кадгар, който му се усмихна сърдечно.

— От трън, та на глог, а? — възкликна младият-стар магьосник, поклащайки глава. — И им позволи да те замесят в това. Какви лукави негодници! Биха продали собствените си деца, ако това ще им осигури още някой акър земя! Особено ми хареса това, че решиха, че не би отказал. Но така става, когато имаш по-висок авторитет от останалите… спираш да осъзнаваш, че някой друг има значение, още по-малко — думата.

— К-хъм!

Покашлянето прекъсна думите на младежа, той вдигна поглед към един от присъстващите мъже и по лицето му за пръв път се изписа смущение.

— Не всички владетели са продажни и лицемерни, младежо — отбеляза Архиепископ Фейол, с необичайно строго изражение. — Има и други като нас, които са призовани да служат като водачи, както вашият другар тук.

— Разбира се, отче. Моля да ми простите. Не исках да кажа… Говорех само за онези със светска власт… разбира се, вие…

Лотар за пръв път виждаше обикновено спокойният Кадгар да търси думи и не успя да сподави смеха си. Фейол също се засмя, и то по такъв добродушен начин, че скоро самият Кадгар се присъедини към тях.

— Достатъчно, момко — каза накрая Фейол и вдигна ръка. — Не те виня за изблика. Лорд Лотар наистина бе умело подмамен в този капан. Но трябва да призная, че аз самият също подкрепих това решение. Вие сте почтен човек, сър, и вярвам, че сте най-добрият избор за командир на Алианса. Поне аз ще се чувствам по-спокоен, знаейки, че вие ще планирате битките и ще водите войските ни.

— Благодаря ви, отче.

Лотар не беше религиозен човек, но изпитваше особено уважение към Църквата на Светлината и това, което бе видял от Фейол досега, искрено го впечатли. Топлите и хвалебствени слова на архиепископа го смутиха, но освен това го изпълниха и с гордост.

— Този конфликт ще е голямо изпитание и за двама ви — предупреди ги Фейол, а гласът му бе някак по-дълбок и звучен от преди, като че да придаде повече тежест на думите си. — Ще трябва да дадете всичко от себе си и да проявите не само уменията си, но и кураж и решителност. Вярвам, че и двамата ще се справите с предизвикателствата и ще постигнем победа. Моля се Светлината да ви дава сила и чистота и в нея да откриете радостта и единството, от което се нуждаете, за да оцелеете и победите.

Ръката му се вдигна за благословия и на Лотар му се стори, че вижда леко сияние около нея, сияние, което се понесе към него и Кадгар. Изведнъж почувства мир и спокойствие, и някакъв необясним пристъп на радост.

— А сега, относно другите въпроси. — Фейол отново беше същият мъж, стар и мъдър. — Първо, какво можете да ми кажете за Нортшир и най-вече за абатството там? Оцеля ли?

— Страхувам се, че не, отче — отвърна Лотар. — Абатството бе разбито до основи. Някои от духовниците оцеляха и са тук, в Саутшор, с останалите бежанци. А другите…

Той поклати глава.

— Разбирам — Фейол пребледня, но запази самообладание. — Ще се моля за тях.

Той замълча, явно замислен, а Лотар и Кадгар почакаха почтително. След малко архиепископът изправи поглед към тях и в очите му проблесна нова решителност.

— Ще се нуждаете от лейтенанти за армията си, сър — каза той. — И мисля, че най-добре някои от тях да са членове на Църквата. Имам няколко души предвид, както и нов орден, който да бъде от полза за Алианса. Ще имам нужда от няколко дни да изгладя детайлите и да подбера най-подходящите кандидати. Нека се срещнем пак, да речем след четири дни, в главния двор след обяда? Мисля, че няма да бъдете разочаровани.

Той кимна добродушно и се оттегли, без да бърза, но с отмерени крачки.

Остана само един. Антонидас ги бе наблюдавал мълчаливо и сега се насочи към тях.

— Мощта и мъдростта на Кирин Тор са на ваше разположение, сър — обърна се той към Лотар. — Знам, че познавате някои от магьосниците ни в Стормуинд и явно имате представа за възможностите ни. Ще назнача един от хората си, който да ви помага и да държи връзка с нас.

Мощният магьосник замълча, очите му проблеснаха към Лотар толкова бързо, че едва не го пропуснаха и Рицарят потисна усмивката си.

— Бих желал Кадгар да заеме тази позиция, сър — заяви Лотар, забелязвайки леката усмивка, която премина за миг по устните на архимага. — Той вече е мой доверен спътник и неведнъж сме се изправяли срещу орките.

— Разбира се.

Антонидас се обърна към младия мъж. После изненадващо той протегна ръка, хвана брадичката на Кадгар и изправи главата му, за да огледа лицето му.

— Много си изстрадал — каза тихо архимагът и Лотар забеляза мъката и съчувствието в очите му. — Опитът ти те е белязал… не само външно.

Кадгар се отдръпна, но леко.

— Направих това, което трябваше — отвърна спокойно той, потърквайки брадичката си, където ръката на Антонидас беше погъделичкала наболите бели косми.

Антонидас се намръщи.

— Както се налага на всички ни.

Той въздъхна и явно се отърси от всички тежки мисли, а после се върна на въпроса.

— Ще ни държиш в течение за ситуацията на бойното поле, млади Кадгар, и ще удовлетворяваш нуждите и изискванията на Лорд Лотар възможно най-бързо. Освен това ще координираш действията на останалите магьосници, които са там. Вярвам, че ще можеш да се справиш.

Кадгар кимна.

— Много добре. Ще те очаквам в Даларан веднага, щом си готов, за да обсъдим всички останали важни въпроси, свързани с помощта ни към Алианса.

Камъкът на върха на жезъла на архимага проблесна и в отговор на това лъч светлина затанцува от другия камък, който се намираше върху шапката му, точно между очите му. Антонидас сякаш избледня и изведнъж изчезна.

— Той иска да знае за Медив — каза Кадгар малко след като архимагът се изпари.

— Разбира се.

Лотар се обърна и поведе младежа към изхода на тронната зала. Щом излязоха навън, той зави към трапезарията.

— Какво да му кажа? — попита младият магьосник.

— Кажи му истината — отвърна Лотар и сви рамене с надеждата жестът му да изглежда небрежен, докато вътрешно стомахът му се обърна. — Те трябва да знаят какво се случи.

Кадгар кимна, макар да не изглеждаше особено доволен.

— Ще ги информирам — каза накрая той. — Но това може да почака до след обяда.

Той се усмихна широко и по този начин показа истинската си възраст, въпреки бялата коса и бръчките.

— Ордата няма да ме лиши от хубавата храна точно сега.

Лотар се засмя.

— Да се надяваме да не се стигне до там.

След няколко дни Лотар и Кадгар се върнаха в главния двор. Бяха яли и пили до насита и сега чакаха Архиепископ Фейол. Той се появи след няколко минути и спокойно се насочи към тях.

— Благодаря ви, че ме изчакахте — каза архиепископът, когато се приближи до тях. — Не бих искал да ви отнемам време, но мисля, че това може да се окаже от голяма помощ за вас и Алианса. Но първо трябва да Ви кажа, сър Лотар, че Църквата официално обяви подкрепата си към Стормуинд. Ще наберем ресурси, за да възродим кралството ви, веднага щом премине тази криза.

На лицето на Лотар изгря усмивка — една от най-искрените, които Кадгар беше виждал, откакто падна Стормуинд.

— Благодаря ви, отче — каза той, а гласът му бе пресипнал от благодарност. — Това означава много за мен и принц Вариан.

Фейол кимна.

— Святата Светлината отново ще изпълва дома ви — обеща мило той.

После замълча и изгледа внимателно двамата мъже.

— Последния път, когато разговаряхме — започна Фейол, закрачвайки пред тях, — ми казахте, че абатството в Нортшир е разрушено. Бях поразен и се зачудих как може да оцелее останалата част от духовенството ми при тази толкова внезапна опасност. Очевидно орките са заплаха дори за силни воини като вас… Как тогава ще може обикновен свещеник да защити себе си, още повече и паството си?

Той се усмихна блажено.

— И докато се притеснявах за това, ме осени една идея, която дойде от самата Светлина. Трябваше да има начин воините да се бият в името на Светлината и заедно с нея, да използват както дарбата си, така и военните си умения и в същото време да действат според ученията на Църквата.

— И сте открили начин? — попита Лотар.

— Да — отвърна Фейол. — Ще основа ново подразделение на Църквата, Орден на паладините. Вече съм подбрал първите кандидати. Някои са рицари, а други — духовници. Избрал съм тези мъже заради тяхната набожност и военните им умения. Те ще бъдат тренирани не само за битка, но и в молитва за лечение. И всеки от тези доблестни бойци ще притежава военна и духовна сила, с която да благославя както себе си, така и останалите със силата на Святата Светлина.

Той се обърна и даде знак, при който от близкия коридор се появиха четирима мъже и бързо се насочиха към Фейол. Всеки от тях носеше блестяща броня, а символът на Църквата бе изписан върху гърдите, щитовете и шлемовете им. Всеки от тях носеше меч и Лотар можеше да види, че начинът, по който вървят, ясно показва, че знаят как да се бият. Но бронята и оръжията им бяха все още нови, чисти и недокоснати. Те разполагаха със знания и умения, но Лотар се зачуди дали някой от тях изобщо бе участвал в истинска битка. Тези, които са били воини, сигурно са, макар и само срещу други мъже, но бившите свещеници по-вероятно имаха опит единствено от тренировките с другарите си. А щяха почти веднага да се впуснат в битка срещу орки.

— Позволете ми да ви представя Утър, Сайдан Датроуен, Тириън Фордринг24 и Туралиън.

Фейол сияеше като горд баща.

— Те ще бъдат Рицарите на Сребърната ръка25.

После представи Лотар и Кадгар.

— Това е Лорд Андуин Лотар, Първи рицар на Стормуинд и Командир на Алианса. Неговият спътник е магьосник Кадгар от Даларан — Фейол се усмихна. — А сега ще ви оставя да обсъдите нещата сами.

Той се оттегли, оставяйки Лотар и Кадгар, наобиколени от кандидатите за паладини. Някои от тях, като Туралиън, изглеждаха развълнувани. Други, като Утър и Тириън, бяха по-спокойни. И докато Лотар се чудеше какво да им каже, Утър взе думата.

— Милорд, архиепископът ни уведоми за наближаваща битка и за идването на Ордата. Ние сме на ваше разположение в служба на всички хора. Използвайте ни както решите за добре. Ние сме готови да отблъснем врага и да защитим тази земя с помощта на Святата Светлина.

Той беше висок, едър мъж със здрави, бегло познати черти и строги очи с цвета на океана. Лотар усещаше духовността му почти колкото и физическото му присъствие, с която много му напомняше на самия Фейол, но му липсваше неговата топлина.

— Вие сте били рицар? — запита той.

— Да, милорд — отвърна кандидатът за паладин. — Но съм и последовател на църквата и силно вярвам в силата на Светлината още от дете. Срещнах архиепископа за пръв път, когато беше още свещеник, но той бе достатъчно добър да стане мой духовен водач и учител. Бях поласкан, когато ми разкри плановете си за този нов орден и ми предложи място в него — Утър стисна зъби. — Идването на такива ужасни същества ще наложи да се обърнем към благословията на Светлината, за да ги победим и да опазим земята, дома и хората си.

Лотар кимна. Той разбираше защо човекът бе открил решение във вярата или поне част от решението. И не се съмняваше, че Утър ще се окаже особено мощна сила на бойното поле. Но имаше нещо в усърдието му, което го притесни. Лотар се опасяваше, че Утър е твърде фокусиран върху честта и вярата, за да използва по-малко благородни методи за успех, а това нямаше да е от полза в битка. Самият той имаше горчив опит с орките, от който знаеше, че само честта не е достатъчна. За да оцелеят срещу Ордата, хората трябваше да използват всички необходими средства.

Следващите няколко часа Лотар и Кадгар разговаряха с потенциалните паладини и командирът остана доволен като забеляза, че младият му другар също ги изпитва. След като набожните воини се оттеглиха за следобедните си молитви, Лотар се обърна към състарения магьосник.

— Е? — попита той. — Как ти се сториха?

Кадгар се намръщи.

— Съмнявам се да ни бъдат от голяма полза — каза той след кратка пауза.

— Така ли? И защо мислиш така?

— Нямат време да се подготвят — отговори магьосникът. — Очакваме Ордата да достигне Лордерон до няколко седмици, ако не и по-рано, а никой от тези мъже не е участвал в битка досега… не и като паладин. Не се съмнявам, че могат да се бият, но имаме достатъчно воини. Ако Архиепископа очаква от тях чудеса, се страхувам, че ще остане разочарован.

Лотар кимна.

— Съгласен съм с това — призна той. — Но щом Фейол им гласува доверие, може би и ние трябва да направим същото.

Той се усмихна широко.

— Ако приемем, че все пак бъдат готови, какво мислиш за тях?

— Утър със сигурност ще е заплаха за Ордата — отвърна Кадгар. — Но не мисля, че ще може да ръководи други, освен паладини. Твърде е набожен, твърде рязък, за да бъде търпян от обикновените воини.

Лотар кимна и го подкани да продължи.

— Сайдан и Тириън са почти същите. Сайдан е бил рицар, Тириън — воин, но после са се посветили на вярата. Това може да им попречи да използват тактика, която биха предпочели истинските войници.

Лотар се усмихна.

— А Туралиън?

— Най-слабо набожният и засега най-предпочитан от мен — призна си с усмивка Кадгар. — Той е обучен за духовник и е верен на Църквата, но не притежава слепия устрем на останалите. Освен това вижда по-далеч от тях и явно е по-разумен.

— Съгласен.

Лотар също беше впечатлен от младия мъж. Отначало Туралиън говореше колебливо, но не след дълго стана ясно защо. Той бе чул за Лотар и неговите подвизи в Стормуинд и явно бе особено възхитен от него. Това породи у командира известно чувство на неудобство, макар да беше свикнал с подобно отношение — преди в родната земя много младежи му се възхищаваха и го молеха да ги тренира и да ги приеме в стражевите редици. Но след като преодоля първоначалното си притеснение, Туралиън успя да се докаже като разумен млад мъж, с бърза мисъл и по-задълбочено отношение към тънкостите и детайлите в сравнение с останалите. Лотар веднага го хареса и това, че Кадгар мислеше същото, само потвърди мнението му.

— Ще говоря с Фейол — каза накрая Лотар. — Паладините със сигурност ще ни бъдат от голяма помощ и ще използвам Утър за свръзка с тях и всички други сили, които църквата може да ни предостави.

После си помисли нещо друго.

— Ще предложа и още един кандидат — каза той. — Гавинрейд. Той бе един от рицарите ми в Азерот, най-верният от всички, много добър човек. Мисля, че от него ще излезе чудесен паладин.

Той се усмихна.

— Но Туралиън ще бъде лейтенант.

Кадгар кимна.

— Добър избор, бих казал. — Той поклати глава. — А сега да се надяваме Ордата да ни даде време да подготвим тях и останалата част от армията.

— Ще подготвим каквото можем — отсече Лотар, мислейки си вече как точно да разпредели войските от всички кралства. — И ще се изправим срещу тях, когато се наложи. Няма какво друго да направим.