Приливи на Мрака

Епилог

— Ще бъде внушителен паметник — отбеляза Туралиън.

Той и Кадгар спряха конете си близо до ръба на скалата и погледнаха към същата долина, където Лотар изживя последната си битка. Пейзажът бе мрачен, груб и пуст — само черни скали и втвърдена лава, с изключение на прясната лава, която проблясваше в червено насред сенките. Въздухът беше гъст и изпълнен с пепел и сажди, а небето изглеждаше сякаш завинаги облачно. Планините наоколо се извисяваха като недоволни стражи. А в далечния край се издигаше Блекрок Спайър.

— Така е — съгласи се Кадгар. — Жертвата му винаги ще блести като символ на верността и смелостта, дори след като всички следи от войната изчезнат.

Туралиън кимна, без да отделя очи от статуята, която бе издигната пред Блекрок Спайър. Регент Андуин Лотар, Първи рицар на Стормуинд и Командир на Алианса стоеше с вдигнат високо меч и щит, взрян в небесата, сякаш ги предизвикваше на двубой. Фигурата му бе покрита с пълна броня, но без шлем и лицето му с ясно изразени черти бе насочено към долината, а погледът му бе и строг, и благ.

— Поне всичко свърши — каза Кадгар.

И наистина беше така. Битката при Тъмния портал беше последната. Малкото орки, които оцеляха, се предадоха и бяха пленени. Никой не беше сигурен какво да правят с тях и затова ги бяха накарали да работят по издигането на статуята на Лотар — ирония, която Туралиън оцени. Щом свършеха тук, сигурно щяха да бъдат изпратени да вършат тежка работа на друго място. Той се съмняваше, че ще бъдат убити, но не можеха просто да ги освободят, в случай че мечтаеха да възродят Ордата. Някои, включително братята Блекхенд, избягаха, но бяха твърде малко, за да представляват сериозна заплаха.

И все пак това вече не бе негова грижа. Теренас и останалите крале щяха да решат този въпрос, когато му дойде времето. След като Лордерон бе прочистен, Теренас бе повел войските си към Алтерак. Той обявил военно положение, свалил от власт предателя Перинолд и го хвърлил в затвора. Съдбата на Алтерак все още не бе сигурна, но Алианса щеше да продължи да съществува, а кралете бяха поискали Туралиън да остане негов Командир. Той приел, вярвайки, че Лотар би искал да продължи делото му. Неговият другар и учител искаше само да защити земята и хората си и той се бе заклел да прави същото.

— Много си се замислил — каза Кадгар и го смушка.

— Само за бъдещето и това, което ще ни донесе — отвърна Туралиън.

— Никой не познава бъдещето — каза другарят му, макар че изражението му леко се промени. — Но подозирам, че отново ще се срещнем с Ордата или нейния свят.

— Надявам се да грешиш — отвърна Туралиън. — Но, ако си прав, ние ще сме тук и ще ги чакаме. И отново ще ги прогоним, както вече направихме веднъж. Този свят е наш и нека Светлината ни пази сега и завинаги.

Магьосникът се засмя.

— Благородно изказване, добри ми Туралиън — подразни го той. — Може би точно това ще изваят на статуята ти, когато му дойде времето.

— Статуя? — Туралиън се засмя. — Какво би могъл да направи който и да е от нас, за да заслужи статуя?