Приливи на Мрака

Двадесет и едно

— Човеците са тук!

Дуумхамър се отърси от мислите си, подразнен от страха, който долови в гласа на Тарбек. Кога войнственият му заместник беше станал толкова слаб?

— Знам, че са тук — изръмжа Дуумхамър, стана и се загледа зад гърба му.

Те стояха на една неравна тераса, изсечена под самия връх на планината пред крепостта и високо над каменистата равнина. И оттук можеха да видят разпрострялата се долу останала част от Ордата. Последният път, когато беше стоял така, воините му покриваха изцяло равнината и нямаше и следа от скалите под краката им. Сега сред зеленото и кафявото се виждаха широки участъци от черна скала и той можеше да разпознае всяко едно семейство, скупчено настрани от останалите. Кога Ордата бе оредяла толкова? Докъде ги беше довел? Защо не бе послушал Дуротан по-рано, защо не бе последвал думите на стария си другар? Всичко, за което го бе предупреждавал, се случваше сега.

— Какво ще правим? — попита Тарбек, пристъпвайки зад него. — Вече нямаме достатъчно хора, за да ги отблъснем.

Дуумхамър го изгледа толкова гневно, че заместникът му отстъпи назад. Наистина сега орките бяха по-малко и не можеха да покрият цялата земя. Но все още бяха орки, в името на предците!

— Какво ще правим ли? — изсъска той на лейтенанта си, смъквайки чука от гърба си. — Ще се бием, разбира се!

Дуумхамър се извърна от разтреперания Тарбек и пристъпи към ръба.

— Чуйте ме, хора мои! — изрева той, вдигайки високо чука си.

Някои се обърнаха, но не всички и това го подразни. Той стовари яростно чука си върху скалата и отекналият звук моментално привлече вниманието на цялата Орда.

— Чуйте ме! — извика отново той. — Знам, че претърпяхме погром и беди, и числеността ни значително намаля! Знам, че предателството на Гул’дан ни коства твърде много! Но ние все още сме орки! Все още сме Орда! И стъпките ни ще разтресат този свят!

От воините долу се възнесоха радостни викове, но те бяха слаби и откъслечни.

— Човеците са ни проследили до тук — продължи той, изплювайки всяка дума, като погнусен… и всъщност наистина беше. — Решили са, че са ни победили! Решили са, че сме дошли тук, бягайки от мощта им, като куче, което бяга от господаря си! Но те грешат!

Той отново вдигна чука си.

— Ние дойдохме тук, защото това е нашето укрепление, нашето сигурно място. Дойдохме тук, защото можем отново да се излеем и да покрием цялата земя. Дойдохме тук, за да се обърнем срещу тях и да ги накараме отново да затреперят от името ни!

Този път виковете бяха по-силни и Дуумхамър ги остави да ликуват. Воините му стояха и размахваха оръжия, и той почувства как отново се съвземат. Много добре.

— Няма да ги чакаме да дойдат при нас! — заяви той. — Няма да си седим тук и да им позволим да диктуват хода на битката! Не, ние сме орки! Ние сме Ордата! Ние ще отнесем битката при тях, а те ще съжалят, че са ни последвали до тук! И когато ги разгромим, ще потъпчем труповете им и отново ще завладеем земите им!

Той хвана чука си с две ръце и го размаха над главата си. Сега възгласите разтърсиха скалите и самия камък под краката му. Дуумхамър усети как по лицето му се прокрадва усмивка и се отдаде на радостното чувство. Това бяха неговите хора! Те нямаше да се предадат с хленчене и молби. Ако загинеха, щяха да го направят в битка и с окървавени ръце.

— Подготви хората от клана ни — заповяда той на сепнатия Тарбек. — Елитните ми стражи и аз ще поведем атаката. Останалата част от Ордата ще ни последва.

Дуумхамър се обърна и се вгледа в едрите фигури, които стояха в сенките и чакаха. Всеки един от тях се изправи и кимна, срещайки погледа му, а Дуумхамър им кимна на свой ред. Това бяха елитните му стражи и всички те бяха огри.

Дуумхамър беше истински орк и бе израснал с омраза към огрите, но тези бяха различни. Те бяха доста умни за вида си и освен това бяха воини, а не уорлоци. И не на последно място му бяха напълно верни. Той знаеше, че се възхищават на силата и куража му, явно го възприемаха като по-дребен огър, и се бяха заклели да следват всяка негова заповед. Той, от своя страна, бе започнал да цени силата им и да разчита на подкрепата им. Беше сигурен, че при нужда биха пожертвали живота си и с изненада осъзна, че той самият би направил същото за тях. А сега всички щяха да рискуват живота си, защото залогът бе победата на Ордата.

Поне порталът бе в безопасност. Ренд и Мейм Блекхенд бяха оцелели след сблъсъка с Гул’дан и атаката на Алианса, както и още някои орки от клана им. Те бяха изпратили разузнавач до Дуумхамър, който го бе открил по пътя му към Каз Модан. Тогава Военачалника му бе предал заповедта си братята да се присъединят към останалите от клана си при портала. Той все още не им вярваше напълно, но те поне бяха доказали предаността си към Ордата, а той имаше нужда от силни воини, които да пазят входа към Дренор. Не че някога би си помислил да бяга, дори битката да се обърне срещу тях.

Той отново кимна към огрите. После се отдръпна от терасата и се запъти надолу към равнината, където го чакаше битка.

Алианса не бе подготвен за атаката на орките. Точно както Дуумхамър се надяваше, човеците се бяха позиционирали за обсада, очакваха орките да се появяват поотделно и се надяваха лесно да елиминират онези, които бяха достатъчно глупави да преминат извън защитните скали, които опасваха самата планина Блекрок. Атаката на Дуумхамър ги хвана напълно неподготвени.

— Орки! — извика един войник и се затича към Лотар и лейтенантите му. — Достигнаха до позициите ни!

— Какво?

Лотар пришпори коня си в галоп към черната долина, където беше разпределил по-голямата част от войските на Алианса. Туралиън и останалите го последваха.

И наистина, когато приближи челните редици, дочу познатият шум от битка. И после ги видя. Те бяха орки, но такива, каквито не бе виждал досега. Огромните създания имаха дебели ръце и крака, косата им бе заострена на шипове, които стърчаха нагоре като гребен на птица или грива на кон. Нямаха брони, телата им бяха частично покрити, носеха кожени ботуши и бясно размахваха оръжия, удряйки и пронизвайки всичко около тях. Зелената им кожа бе покрита с татуировки и повечето имаха дребни парченца метал или нещо наподобяващо кости, втъкнати в дупки по ушите, носа, веждите, устните и дори зърната на гърдите им. Те бяха диваци, а мъжете на Алианса падаха под неудържимата им атака.

— Утър! — извика Лотар и паладинът веднага се отзова.

Той насочи меча си към орките и това бе достатъчно. Паладинът кимна, даде знак на останалите членове на Сребърната ръка да го последват, намести шлема и вдигна високо чука си.

— В името на Светлината! — извика Утър, а около него и оръжието му се появи сияние. — Няма да пощадим живота на тези зверове!

Той се хвърли в схватка, а чукът му се стовари върху главата на първия орк и разби черепа му.

Небето тук както винаги беше покрито с облаци и сажди и хвърляше тежки сенки и окървавена светлина навсякъде. Но не и сега. Облаците се разсеяха и от небето се спусна чист слънчев лъч, който обля Утър, докато напредваше сред събралата се Орда. Паладинът се превърна във фигура от чиста светлина — величествена и ужасяваща, а всеки негов удар разбиваше орките от ляво и дясно.

Другите паладини го последваха, облени от неговата светлина. Орденът на Сребърната ръка се беше разраснал през последните няколко месеца и сега наброяваше дванадесет мъже под командването на Утър, без да се брои Туралиън. Тази дузина се хвърли в битката, чуковете и мечовете им заблестяха от вярата им и останалите войници на Алианса отстъпиха, за да им осигурят повече пространство.

Орките се обърнаха и се изправиха срещу новите си противници. Битката беше жестока — диваци срещу фанатици, татуировки и пиърсинг срещу блестяща броня. Но орките бяха достатъчно силни и обезумели, за да не усещат болка. Паладините бяха изпълнени с праведна ярост и силата на вярата си, а светлите им аури принуждаваха повечето орки при атака да се извръщат настрани. С това предимство паладините успяха да обградят орките и да ги посекат един по един.

— Добра работа — каза Лотар и в същия миг при него пристигна друг караул.

„Какво сега?“, зачуди се Лотар. „Още една атака?“

— Още една атака! — извика войникът, повтаряйки мисълта му. — Този път на запад!

— Проклети да са! — измърмори Лотар, пришпори отново коня си и пое в указаната посока.

Трябваше да им се признае, че са хитри. Той не очакваше атака и хората му не бяха подготвени. Повечето се бяха успокоили, разчитайки на дълга бавна обсада и някои дори бяха свалили броните си, въпреки че им бе наредено да стоят нащрек. И сега си плащаха за грешката. Ако орките успееха да пробият достатъчно редиците им с внезапните си атаки, можеха да продължат и да избягат в планината. Това щеше да им отнеме месеци, дори години да ги проследят всичките, а това щеше да даде на Ордата достатъчно време да се възстанови и да поднови марша си. Лотар не можеше да го позволи.

Той се хвърли в следващата битка, прегазвайки един орк, който не се отмести от пътя му и после обърна коня си и спря, за да огледа положението. Тази атака беше доста по-мощна от предишната, орките бяха поне шейсет, ако не и повече. А още по-страшни бяха шестимата огри точно в средата. Те се биеха яростно, а не нехайно, както последните нападатели, и проявяваха повече тактика.

Особено гигантският орк в средата, чиято дълга и сплетена на плитки коса танцуваше около него, когато замахваше наляво-надясно с огромния си черен чук, разбивайки силите на Алианса с всеки удар. Имаше нещо в него, което удиви Лотар — начинът, по който се движи — бързо, но внимателно, дори грациозно, въпреки тежката си черна броня. И той разбра, че това е водачът на орките. Лотар поведе коня си към битката и тогава гигантът вдигна очи и погледна точно към него. Това не бяха онези светещи червени очи, които Лотар бе свикал да вижда у противниците си — тези бяха сиви и поразително интелигентни. И леко се втренчиха, сякаш разпознаха нещо.

Ето там! Дуумхамър се усмихна, оглеждайки едрия мъж на кон недалеч от него. Онзи, с щита и огромния меч, и умните морскосини очи. Той е водачът им. Дуумхамър се надяваше да открие точно него. Ако успееше да го елиминира, армията му щеше да изгуби кураж.

— Отдръпнете се! — изрева Дуумхамър, премазвайки човека, който стоеше на пътя му и изритвайки един от своите орки.

Човекът, когото видя, също се бе засилил към него, размахвайки онзи меч, без дори да поглежда към кого го насочва. Очите на командира бяха приковани в него. Около него бушуваше битка, но Дуумхамър също не сваляше очи от противника си. Той крачеше напред и разчистваше пътя си с чука, без да се интересува дали поваля човек или орк. От значение бе единствено да се докопа до онзи човек. От своя страна човекът бе съвсем малко по-предпазлив и се стараеше да не посича собствените си хора, макар че се надяваше да се отдръпват от коня и ударите му. Накрая между тях не остана никой и Дуумхамър се изправи пред мъжа от близо.

Върху коня си мъжът имаше предимство и Дуумхамър моментално реши този проблем. Чукът му описа дъга и масивната каменна глава се стовари с пълна сила върху главата на коня. Конят се строполи, от строшения му череп руна кръв, а краката му потръпнаха. Но човекът не падна. Вместо това той бързо се освободи от стремената и отскочи встрани от свличащия се кон, прескочи тялото му и се изправи директно срещу Дуумхамър. Картината на битката сякаш избледня, когато двамата водачи вдигнаха оръжия и се сблъскаха без думи, устремени към едно-единствено нещо — смъртта на другия.

Двубоят бе титаничен. Лотар бе едър, мощен мъж, силен и здрав почти колкото повечето оркски воини. Но Дуумхамър беше още по-едър, по-силен и по-млад. От своя страна Лотар компенсираше младостта и бързината с умения и опит.

И двамата носеха тежки брони — очуканата броня на Стормуинд срещу черната броня на Ордата. И двамата размахваха оръжия, които подчинените им воини не биха могли да повдигнат — блестящото, гравирано с руни острие на Стормуинд и черния каменен чук на рода Дуумхамър. И двамата бяха решени на победа, независимо от цената.

Лотар удари първи. Той замахна странично с меча, насочвайки го за рязко отклонение под блока на Дуумхамър и проряза тежката му броня. Водачът на Ордата изпъшка от силния удар и му отвърна с бърз замаха на чука, но изпусна Лотар на косъм само защото командирът отскочи рязко назад. Но Дуумхамър моментално завъртя чука и го засили рязко нагоре, уцели Лотар под брадичката и го отблъсна назад. Последва още един бърз удар, но Лотар вдигна меча си навреме и прихвана дръжката на тежкото оръжие. За миг двамата воини се сбориха, Дуумхамър се опитваше да свали чука си, а Лотар да го отблъсне настрани, а оръжията потрепваха, но оставаха приклещени.

После Лотар извъртя острието и успя да отблъсне чука. Той пристъпи напред и докато Дуумхамър замахваше отново с масивното си оръжие, успя да го удари с тъпата страна на острието по лицето и за миг го зашемети. Но Дуумхамър вдигна свободната си ръка и я стовари върху шията на Лотар, стисна отново чука си и се съвзе, докато командирът на Алианса се олюля от удара.

Туралиън продължаваше да се бие с орките, но когато мощният му чук повали един от противниците му, отвъд свличащото се тяло той забеляза сблъсъка между Лотар и огромния орк.

— Не! — извика Туралиън, виждайки как неговият водач и герой се бори с чудовищния орк, покрит с черна броня.

Той започна да атакува с нови сили, поваляйки орк след орк в опита си да си проправи път към двамата водачи.

Те отново се спуснаха един към друг, замахвайки с меч и чук. Лотар пое удара на Дуумхамър с лъвската глава на щита си, която се смачка и едва не го повали на колене, но мечът му уцели гърдите на орка и премина надълбоко през тежкия нагръдник. Дуумхамър отстъпи, озъби се от болка и изненада и свали безполезната броня от тялото си, точно когато Лотар се изправи и захвърли безполезния си щит настрани. И двамата изреваха и отново се хвърлиха един срещу друг.

Този път Дуумхамър беше по-бърз без бронята, но Лотар държеше меча си с две ръце и можеше да танцува, заобикаляйки защитата на орка. И двамата поеха тежки удари — Дуумхамър получи дълбока рана в корема, а Лотар пое силен удар от дясната си страна, и двамата се олюляха от сблъсъка, отстъпвайки за трети път. Около тях орките и човеците продължаваха своята дива битка, докато двамата водачи замахваха отново и отново, всеки търсеше слабото място на другия, всеки нанасяше мощни удари и понасяше такива.

Двамата отново се сблъскаха. Дуумхамър стовари юмрука си в гърдите на Лотар, изкривявайки бронята му, и командира се олюля. И преди да се съвземе напълно, Дуумхамър отстъпи и с две ръце засили чука си към него. Лотар вдигна меч, за да парира зловещия удар и вложи всичките си сили в замаха на острието… което се строши от удара.

Туралиън зяпна, виждайки как легендарното оръжие се пръска на парчета. А ударът на Дуумхамър вече безпрепятствено продължи бляскавия си път и завърши върху шлема на Лотар с ужасяващо скриптене. Лъвът на Азерот се олюля, рефлекторно вдигна строшения си меч и преди да се свлече на земята, заби назъбеното острие в гърдите на Дуумхамър. Когато битката на двамата водачи свърши, настъпи пълна тишина и всички се вторачиха в тялото на командира на Алианса, проснато на земята и потръпващо, докато животът го напуска. И нищо не помръдваше, само локвата кръв бързо се разширяваше около строшената му глава.

Дуумхамър пристъпи с олюляване и вдигна ръка, за да притисне раната на гърдите си. По пръстите му се стичаше кръв, но той остана на крака и, макар и с усилие, вдигна чука си високо над главата си.

— Победих! — заяви той с дрезгав шепот, от тялото и устата му рукна кръв, но той стоеше победоносен. — Така ще загинат и всички наши врагове и светът ви ще бъде наш!