Пробудена любов

23.

Бела трябваше да се прибере у дома. Още тази вечер. Ривендж не беше мъж, който би понесъл чувството за безсилие и осуетените си планове дори при най-добри обстоятелства. Не можеше повече да чака сестра му да се прибере у дома, където й бе мястото. По дяволите, бе не само неин брат, но и попечител. А това означаваше, че има права.

Облече дългото си палто от самур, кожата обгърна тялото му и погали глезените му. Носеше черен костюм на „Ерменеджилдо Дзеня“. В двата препасани кобура имаше два еднакви пистолета „Хеклер и Кох“.

— Ривендж, моля те, не прави това.

Той погледна майка си. Мадалина стоеше под полилея в коридора и бе самото олицетворение на аристокрацията — царствено държание, диаманти и рокля от сатен. Единственото несъответствие бе тревогата, изписана на лицето й. И то не защото бе несъвместима с бижутата от „Хари Уинстън“ и облеклото й по последна мода. А защото Мадалина никога не се тревожеше — абсолютно никога.

Той си пое дълбоко дъх. Имаше по-голяма вероятност да я успокои, ако не демонстрираше добилия си лоша слава нрав, но в сегашното си състояние по-скоро би я разкъсал на парченца, което не бе справедливо.

— Този път тя ще си дойде у дома — каза.

Майка му вдигна грациозната си ръка към шията си — сигурен знак, че се колебае между онова, което иска, и онова, което мисли за правилно.

— Но това е толкова крайно.

— Искаш ли тя да спи в собственото си легло? Да е там, където й е мястото? — Говореше високо, гласът му изпълваше въздуха. — Или искаш да остане при братството? Онези мъже са воини, мамен. Жадни и гладни за кръв бойци. Мислиш ли, че ще се поколебаят да се възползват от някоя жена? Дяволски добре знаеш, че според закона Слепият крал може да има всяка, която пожелае. Искаш ли дъщеря ти да живее в подобно обкръжение? Аз — не.

Неговата мамен направи крачка назад и той осъзна, че й крещи. Пое си дълбоко дъх.

— Но, Ривендж, аз говорих с нея. Тя не иска да си дойде у дома. Поне не още. А воините са мъже на честта. В Древната страна…

— Ние вече не знаем кои са членовете на братството.

— Те я спасиха.

— Тогава значи могат да я върнат на семейството й. За бога, тя е жена от аристокрацията. Мислиш ли, че висшето общество ще я приеме след това? Тя вече имаше една любовна авантюра.

Да, и каква бъркотия бе създала… Онзи мъж не бе достоен за нея, бе противен идиот. И все пак бе успял да се измъкне след раздялата им без клюки по свой адрес, неосъден от чуждото мнение. За Бела, от друга страна, се шепнеше от ухо на ухо месеци наред. Тя се преструваше, че това не я безпокои, но Рив знаеше, че не е така.

Той наистина мразеше аристократичните кръгове, сред които бяха принудени да живеят.

Поклати глава, ядосан сам на себе си.

— Тя въобще не биваше да се изнася от вкъщи. Не трябваше да го позволявам.

И веднага щом я върнеше у дома, никога повече нямаше да й позволи да предприеме каквото и да е без одобрението му. Щеше да изиска за нея статут на член на семейството в изгнание. Кръвта й бе достатъчно чиста, за да оправдае подобна мярка. Тя напълно я заслужаваше. А щом това станеше, законът щеше да изиска от братството да я предаде отново на грижите на Ривендж, след което тя нямаше да може да напуска къщата без негово разрешение. Имаше и още. Всеки мъжки индивид, който искаше да се срещне с нея, трябваше първо да получи одобрението му в качеството му на глава на семейството. И той щеше да откаже на всеки един кучи син. Не бе успял да защити сестра си веднъж. И нямаше да позволи това да се случи отново.

Рив погледна часовника си, макар да знаеше, че е закъснял за работа. Щеше да изпрати молбата за изгнание до краля от офиса си. Странно бе такъв древен обичай да се осъществи посредством електронната поща, но такъв бе живота сега.

— Ривендж…

— Какво?

— Ще я пропъдиш.

— Няма. Щом веднъж се погрижа за нещата, няма да има къде да отиде. Ще живее у дома.

Протегна ръка към бастуна си, но се спря. Майка му изглеждаше толкова нещастна, че се наведе и я целуна по бузата.

— Няма за какво да се тревожиш, мамен. Ще наредя всичко така, че никой никога повече да не може да я нарани. Защо не приготвиш къщата за нея? Траурът се оказа излишен и можем да го свалим.

Мадалина поклати глава. Каза с тон на почтителност и благоговение:

— Не и докато не пристъпи през прага. Ще обидим Скрайб Върджин, ако приемем предварително, че ще се прибере благополучно.

Той сдържа ругатнята, която напираше на устните му. Вярата на мамен в Майката на расата бе легендарна. По дяволите, би трябвало да е една от Избраниците заради всичките си молитви, правила и силния си страх, че една погрешна стъпка може да предизвика съдбата.

Нямаше значение. Това бе клетвата на нейния дух, не на неговия.

— Както желаеш — каза, подпря се на бастуна и се обърна. Вървеше бавно през къщата, като разчиташе на различните подови покрития да му кажат в коя стая се намира. Коридори бе покрит с мрамор, трапезарията — с персийски килим, кухнята — с широки греди от твърда дървесина. Зрението си използваше дотолкова, че да е сигурен, че е стъпил здраво. Бастуна носеше със себе си, в случай че не преценеше достатъчно добре и изгубеше равновесие.

Отвори вратата на гаража и спря на прага, уловил се за рамката, преди да започне да слиза внимателно по четирите стъпала. След като седна зад кормилото на бронираното си „Бентли“, натисна бутона на дистанционното и зачака вратата да се вдигне.

По дяволите. Искаше му се да знаеше кои са тези братя и къде живеят. Щеше да отиде там, да вдигне вратата във въздуха и да измъкне Бела изпод носовете им.

Когато алеята се разкри пред погледа му, включи автомобила на скорост и натисна педала на газта толкова силно, че гумите изсвириха. Сега, когато беше зад кормилото, можеше да се движи с каквато скорост пожелае. Бързо. Непредпазливо.

Дългата морава бе просто размазано петно, докато колата се носеше стремглаво към входната порта, разположена навътре от уличното платно. Спря за малко — докато тя се отвори. После излезе на „Торн авеню“ и продължи да шофира с главоломна скорост по една от най-богатите и проспериращи улици на Колдуел.

За да бъде семейството му в безопасност и никога нищо да не му липсва, бе готов на всичко. Работата му бе отвратителна, но бе наистина добър в онова, което вършеше. Майка му и сестра му заслужаваха живота, който водеха. Щеше да им даде всичко, което поискат, да изпълни всяка тяхна прищявка. Защото прекалено дълго им беше много трудно…

Да, смъртта на баща му бе първият подарък, който им бе направил. И първият от многото начини, по които бе подобрил живота им и осигурил безопасността им. И нямаше да ги лиши от грижите си сега.

Рив шофираше с наистина главоломна скорост към центъра на града, когато усети изтръпване и болка в основата на черепа. Опита се да не й обръща внимание, но само след няколко секунди тя се засили и сякаш някой стисна тила му с менгеме. Отпусна педала на газта и зачака усещането да отмине.

И тогава се случи.

Болката проряза главата му и той започна да вижда всичко в различни нюанси на червеното — като че ли някой бе покрил главата му с прозрачен червен воал. Светлините от фаровете на приближаващите автомобили бяха неоноворозови, шосето бе ръждивочервено, а небето — с цвета на бургундското вино. Погледна часовника на таблото, чийто цифри сега блестяха ярко рубинени.

По дяволите. Това, което ставаше, не бе правилно, не трябваше да се случ…

Премигна и разтърка очи. Когато ги отвори отново, зрението му вече бе лишено от перспектива.

„Да, но се случва.“ Нямаше да успее да стигне до центъра на града.

Завъртя кормилото надясно и отби към мястото, където преди да изгори, се намираше академията за бойни изкуства. Изгаси фаровете на „Бентли“-то и го скри зад дълга и тясна сграда. Спря така, че ако се наложеше да потегли бързо, да натисне само педала на газта и колата да полети напред.

Остави двигателя да работи, съблече самуреното палто и сакото на костюма си и нави левия си ръкав. Въпреки че зрението му се влошаваше все повече и всичко тънеше в червено, отвори жабката и извади спринцовка и гумена тръбичка. Ръцете му трепереха толкова силно, че изтърва иглата и трябваше да се наведе и да я вдигне от пода.

Потупа джобовете си и откри стъкленото шишенце, което съдържаше допамин — един от невромодулаторите. Остави го върху таблото.

Трябваше да опита два пъти, преди да успее да отвори опаковката на спринцовката. После едва не счупи иглата, докато се опитваше да пробие гуменото капаче на шишенцето. Когато спринцовката бе заредена, стегна ръката си над лакътя с гумената тръбичка с помощта на другата си ръка и зъбите си и се опита да намери вена. Тъй като продължаваше да вижда предметите сплескани, а не триизмерни, всичко бе много сложно.

Просто не виждаше достатъчно добре. Всичко пред него бе… червено.

Червено… червено… червено… Думата непрекъснато се въртеше в главата му. Червеното бе цветът на паниката. На отчаянието. И на омразата и ненавистта, които изпитваше към самия себе си.

Червеното не бе цветът на неговата кръв. Не и сега, във всеки случай.

С усилие на волята се концентрира в онова, което правеше, и отново се опита да намери кръвоносен съд, който щеше да отведе веществото до рецепторите в мозъка му. Обаче вените му бяха деформирани.

Не усети нищо, когато заби иглата, което бе добре. Но после то дойде… леко парене на мястото, където бе поставил инжекцията. Скоро щеше да се сложи край на вцепенението, в което се намираше.

Продължи да търси под кожата си използваема вена и започна да усеща тялото си. Тежестта му върху кожената седалка. Топлината, струяща от парното върху глезените му. Въздухът, който бързо влизаше и излизаше от устата му и изсушаваше езика му. Ужасът го накара да забие иглата дълбоко и да развърже гумената тръбичка. Само Господ знаеше дали е забил иглата на правилното място.

С тежко биещо сърце втренчи поглед в часовника.

— Хайде — прошепна и започна да люлее тяло напред-назад. — Хайде… Подействай.

Червеното бе цветът на неговите лъжи. Беше уловен в капан и света на червеното. Някой ден, може би скоро, допаминът нямаше да му действа повече. И той щеше да се изгуби завинаги в червения океан.

Цифрите на часовника се смениха. Бе изминала минута.

— О, по дяволите… — Разтри очи, като че ли това можеше да върне перспективата на зрението му и нормалния спектър на цветовете.

Мобилният му телефон звънна, но той не му обърна внимание.

— Моля те… — Мразеше умолителната нотка в гласа си, но не можеше да се преструва на силен. — Не искам да изгубя сам себе си…

Изведнъж зрението му се върна — виждаше всичко в триизмерни форми и различни цветове. Сякаш злото бе изтръгнато от него и тялото му се бе вцепенило, чувствата и усещанията му се бяха изпарили и в главата му бяха останали само мислите му. Наркотикът го превръщаше отново в движещо се, дишащо и говорещо същество, което сега трябваше да се тревожи само за четирите си сетива, след като веществото бе започнало да действа.

Отпусна се на седалката. Стресът около отвличането и спасяването на Бела го бе отслабил. Затова и пристъпът го бе връхлетял така силно и толкова бързо. Може би трябваше отново да увеличи дозата. Щеше да се отбие при Хавърс и да поговори с него за това.

Мина известно време, преди да потегли отново. Изкара колата от прикритието на сградата и се вля отново в движението, като си казваше, че автомобилът му е просто един от многото. Анонимен. Като всички други.

Лъжата му донесе известно облекчение… И увеличи чувството му за самота. Спря на светофара и провери какво гласи съобщението, което му бе оставено.

Охранителната система на Бела бе изключена за около час и отново бе включена. Някой отново беше влязъл в къщата й.

Зейдист намери спрелия в гората „Форд Експлорър“ на около триста метра от дългата цели два километра алея на Бела. Единствената причина да го открие бе, че реши да претърси района. Бе прекалено неспокоен, за да се върне у дома, и прекалено опасен, за да е в нечия компания.

Видя в снега стъпки, които водеха към къщата.

Заслони главата си с длани от двете страни и надникна през прозорците на колата. Алармата бе включена.

Най-вероятно автомобилът бе на онези лесъри. Усещаше сладникавия мирис на бебешка пудра навсякъде наоколо. Но тъй като следите принадлежаха само на един човек, може би шофьорът бе оставил другите двама някъде и после бе скрил джипа… Или пък е трябвало да го преместят тук от някое друго място?

Без значение. Обществото щеше да се върне за своята собственост. Нямаше ли да е прекрасно да разбере къде щяха да го откарат? Но как би могъл да проследи проклетото нещо?

Постави ръце на хълбоците си… И случайно сведе поглед към колана, по който бяха окачени оръжията му.

Взе мобилния си телефон в ръка и се замисли с обич за Вишъс, този запален по техниката кучи син. „Нуждата е майка на изобретенията.“ Дематериализира се под джипа, за да остави възможно най-малко следи по снега. И трепна, когато тежестта на тялото му се отпусна изцяло върху гърба му. Да, щеше да си плати за онова нахлуване през френските прозорци. И за удара по главата. Беше преживял и по-лоши неща…

Извади джобно фенерче и огледа шасито в опит да избере подходящото място. Трябваше да е малко по-голямо, а не можеше да е близо до ауспуха. Топлината щеше да бъде проблем дори в този студ. Разбира се, би предпочел да влезе в „Експлорър“-а и да закрепи телефона под някоя седалка, обаче алармената система представляваше усложнение. Ако я изключеше, можеше и да не успее да я включи отново и лесърите щяха да разберат, че някой е бил в колата им.

Като че ли нямаше да се досетят по следите от дланите му върху прозорците…

По дяволите… Трябваше да прерови джобовете на онези трима убийци, преди да ги изпрати на оня свят. Ключовете бяха у някого от тях. Но бе така вбесен, че бе действал прекалено прибързано.

Изруга, замислен за погледа, който Бела му бе хвърлила, след като бе разкъсал онзи убиец пред очите й, ококорени от ужас на бледото й лице. Устата й бе широко отворена. Бе шокирана от онова, което бе сторил.

Да, работата на братството — да защитава расата на вампирите — беше отвратителна. Бе грозна, понякога дори граничеше с лудостта. И винаги кървава. Но на всичкото отгоре Бела бе доловила жаждата му да убива. Беше готов да се обзаложи, че това я бе обезпокоило най-силно.

„Концентрирай се, глупако. Хайде, изхвърли я от мислите си.“

Продължи да търси подходящо място, като премести тяло под друга част от шасито. И накрая намери каквото търсеше — малка вдлъбнатина. Съблече якето си, уви телефона и го напъха в дупката. Увери се, че няма да изпадне оттам и се дематериализира.

Знаеше, че телефонът няма да издържи дълго на сегашното си място, но пак бе по-добре от нищо. Сега Вишъс щеше да проследи джипа и от дома, защото в сребристата „Нокиа“ бе скрит GPS чип.

Отиде бързо до края на моравата, откъдето можеше да вижда къщата на Бела. Беше успял да поправи сравнително добре вратата на кухнята. За щастие рамката бе все още непокътната, така че успя да затвори вратата и да включи отново охранителните сензори. След това намери парче насмолен брезент в гаража и покри дупката в прозореца.

Беше временно решение, но вършеше работа.

Странно… не мислеше, че ще успее толкова лесно да поправи мнението, което Бела имаше за него. Но, по дяволите, не искаше тя да го смята за жесток дивак.

В далечината фаровете на автомобил свърнаха от шосе 22 и осветиха дългата частна алея. Колата намали, когато стигна до къщата на Бела, след което спря.

„Бентли ли е това?“, помисли си Зи. Приличаше на такова.

„Такава скъпа кола?“ Сигурно бе член на семейството на Бела. Без съмнение, бяха уведомени, че охранителната система е била изключена за малко, а после, преди десет минути, отново включена.

Моментът не беше подходящ да рискува да го заловят тук. Като се имаше предвид какъв е късметът му, лесърите вероятно щяха да изберат точно този момент да дойдат за джипа и да решат да минат покрай къщата — просто така, за забавление.

Изруга тихо и зачака да се отвори някоя от вратите на бентлито… Обаче никой не слезе от колата, двигателят продължаваше да работи. Това бе добре. Може би нямаше да влязат, докато алармата бе активирана. Защото в кухнята цареше истинска бъркотия.

Зи подуши студения въздух, но не долови характерната за лесърите миризма. Инстинктът му подсказваше, че зад кормилото на автомобила седи мъж. Брат й? Най-вероятно. Появата му тук бе логична.

„Точно така. Погледни предните прозорци. Виждаш ли? Всичко е наред. Няма никой в къщата. А сега направи услуга и на двама ни и си тръгни оттук.“

Бентлито остана на мястото си, както му се стори, цели пет часа. След това даде на заден ход и излезе на улицата.

Зи си пое дълбоко дъх. Господи… Нервите му бяха прекалено опънати тази вечер.

Времето минаваше. Той стоеше съвсем сам сред боровата горичка и не откъсваше поглед от къщата на Бела. И се питаше дали тя се страхува от него сега.

Вятърът се усили и студът проникна чак до костите му. Изпаднал в отчаяние, приветства болката, която дойде с него.