Пробудена любов

38.

— Преподобния иска да те види.

Фюри вдигна поглед от чашата газирана вода, която бе поръчал. Над него извисяваше грамадното си тяло една от горилите на „Зироу Сам“ и излъчваше мълчалива заплаха.

— Има ли някаква специална причина?

— Ти си ценен клиент.

— В такъв случай трябва да ме остави на спокойствие.

— Това „не“ ли означава?

Фюри повдигна вежда.

— Да, точно така.

Охранителят изчезна от погледа му, но след малко се върна с подкрепление — още две грамади като него.

— Преподобния иска да те види.

— Да, вече ми казахте.

— Веднага.

Единствената причина Фюри да излезе от сепарето беше, че тримата изглеждаха готови да го отнесат при шефа си на ръце, а той не искаше да привлича вниманието върху себе си. Нещо, което неминуемо щеше да стане, когато ги направеше на пух и прах.

Още щом влезе в офиса на Преподобния, усети, че той е в опасно настроение. Не че това беше нещо ново.

— Оставете ни — каза тихо вампирът иззад бюрото си.

Когато стаята се изпразни, се облегна назад. Погледът на виолетовите му очи беше остър и проницателен, както винаги. Инстинктът подсказа на Фюри да скрие едната си ръка зад гърба — близо до кинжала, който бе препасан на колана му.

— Непрекъснато мисля за последната ни среща — каза Преподобния и съедини върховете на дългите си пръсти. Светлината от лампата над главата му подчертаваше високите му скули, твърдата челюст и масивните рамене. Прическата му, тип ирокез, беше подстригана и оформена наскоро. Височината на черната ивица не беше повече от пет сантиметра. — Да… Непрекъснато мисля за това, че знаеш малката ми тайна. Чувствам се беззащитен.

Фюри мълчеше. Питаше се накъде ли води всичко това. Преподобния бутна стола си назад и кръстоса крака. Скъпият му костюм се разтвори и разкри широките му гърди.

— Можеш да си представиш как се чувствам. В непрекъсната тревога съм.

— Опитай с „Амбиен“6. Ще те приспи поне за малко.

— Бих могъл да изпуша безброй цигари червен дим. Точно като теб, нали? — Прокара ръка по ивицата на главата си, а устните му се разтеглиха в лукава усмивка. — Да, наистина не се чувствам в безопасност.

Каква опашата лъжа! Беше заобиколен от гардовете си, огромни мъже, които бяха колкото умни, толкова и смъртоносни. А и той определено можеше да се грижи сам за себе си. При конфликти, симпатите имаха преимущества, каквито нито един друг вид не притежаваше.

Преподобния спря да се усмихва.

— Мислех си, че можеш да размениш своята тайна за моята. Така ще бъдем квит.

— Нямам тайни.

— Глупости… братко. — Устните на Преподобния отново се извиха в подобие на усмивка, но очите му останаха студени. — Ти си член на братството. Както и онези здрави мъжаги, с които идваш тук. Онзи с козята брадичка, който пие от водката ми и другият, с нарязаното лице, който смуче от курвите ми. Не знам какво да кажа за човека във вашата компания, но това няма значение.

Фюри го изгледа втренчено над бюрото.

— Току-що престъпи общоприетите правила и неписаните закони на нашия вид. Но пък, от друга страна, не бих могъл да очаквам добро поведение от търговец на дрога, нали?

— А пък наркоманите винаги лъжат.

— Внимавай какво говориш — каза Фюри тихо.

— Или ще направиш — какво? Ако ме удариш, просто ще ми потвърдиш, че си един от братята.

— Здравето никога не трябва да се приема за даденост.

— Защо не признаеш? Или вие, братята, се страхувате, че расата, която не успявате да защитите, ще се разбунтува? Да не би да се криете от всички, защото напоследък сте затънали до гуша в лайна?

Фюри се обърна.

— Не знам за какво говориш.

— За червения дим. — Гласът на Преподобния беше остър като бръснач. — Току-що свърших запасите.

Неясна тревога стегна гърдите на Фюри. Хвърли поглед през рамо.

— Има и други пласьори.

— Позабавлявай се тогава и си ги намери.

Фюри постави ръка на топката на вратата. Когато тя отказа да се превърти, отново хвърли поглед през рамо. Преподобния го гледаше, неподвижен като котка. И го държеше в капана на офиса си само с усилие на волята си.

Фюри стисна силно топката, дръпна и буквално я откъсна. Вратата се отвори. Той захвърли кълбото върху бюрото на Преподобния.

— Предполагам, че ще трябва да поправиш щетите.

Направи две крачки, преди една ръка да го сграбчи за рамото. Лицето на Преподобния беше твърдо като камък, хватката му беше безмилостна. Виолетовите му очи премигнаха и нещо премина между тях двамата — някаква искра или поток…

Неочаквано Фюри бе завладян от чувство за вина — сякаш някой бе открехнал вратата към най-дълбоките му страхове за бъдещето на расата. Трябваше да отговори, не можеше да търпи повече напрежението. Чу се да казва бързо:

— Ние живеем и умираме, за да защитим вида си. Той е нашата първа и единствена грижа. Бием се всяка нощ и броим урните със сърцата на убитите от нас лесъри. Пазим нашето съществуване в тайна. Така предпазваме цивилните. Колкото по-малко знаят за нас, толкова в по-голяма безопасност ще бъдат. Затова се крием.

Веднага щом думите излязоха от устата му, изруга.

„По дяволите, никога не може да се вярва на симпат — помисли си той. — Нито на чувствата, които изпитваш в негово присъствие.“

— Пусни ме, гълтачо на грехове — процеди Фюри през зъби. — И престани да ровиш в главата ми.

Ръката се отдръпна от рамото му и Преподобния се поклони леко — жест на уважение, който го шокира.

— Е, знаеш ли, боецо, току-що пристигна доставка червен дим.

Симпатът мина покрай него и бавно се сля с тълпата. Рапърската му прическа, мощните му рамене и присъствието му се изгубиха сред хората, чиито страсти поглъщаше.

Бела прие форма пред семейната си къща. Външните светлини бяха изключени, което беше странно, но тя плачеше и бездруго нямаше да види кой знае какво. Влезе, изключи алармената инсталация и застана във фоайето.

Как бе могъл Зейдист да й причини това? Толкова наранена се чувстваше, сякаш беше правил секс с друга пред нея. Знаеше, че е способен на жестокост, но бе отишъл твърде далеч…

Не мислеше, че целта му е била да й отмъсти за публичната обида. Подозираше, че е използвал жената, за да демонстрира раздялата им. Беше й изпратил недвусмислено послание, че не я иска в живота си.

Е, беше се получило.

Огледа се наоколо, обезкуражена и разстроена. Всичко беше съвсем същото. Сините копринени тапети, черният мраморен под, блестящият полилей над главата й. Все едно се беше върнала назад във времето. Беше израснала в тази къща — последното дете, което майка й щеше някога да има, обичана сестра на грижовен брат, дъщеря на баща, когото не познаваше…

Изведнъж се сепна. Беше тихо. Прекалено тихо.

— Мамен? Лани? — Тишина. Избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Лани?

Къде бяха догените? И майка й? Знаеше, че Рив най-вероятно е навън, зает с обичайните неща, които правеше през нощта, затова не очакваше да го види. Но останалите винаги си бяха у дома.

Бела отиде до извитото стълбище и извика:

— Мамен?

Качи се на втория етаж и изтича до спалнята на майка си. Одеялото бе отметнато набързо, чаршафите бяха разбъркани… Нещо, което при нормални обстоятелства догените не биха допуснали. Завладяна от ужас, тръгна по коридора към стаята на Ривендж. И там цареше безпорядък — завивките бяха отметнати така, сякаш бе скочил набързо от леглото. Липсата на ред беше нещо нечувано в тази къща.

Къщата не беше безопасна. Точно по тази причина Рив е настоял тя да остане при братството.

Втурна се в коридора, после се затича надолу по стълбите. Трябваше да излезе навън, за да се дематериализира, защото всички стени бяха подсилени със стомана.

Прелетя като хала през входната врата и спря… Нямаше къде да отиде. Не знаеше адреса на обезопасеното жилище на брат си, а най-вероятно той бе отвел там мамен и догените. Не искаше да губи време да му се обажда, не и оттук.

Нямаше избор. Беше отчаяна изтощена и гневна, а идеята да се върне в имението на братството, не й изглеждаше никак привлекателна. Но нямаше да прояви глупост. Затвори очи и се дематериализира.

Зейдист свърши бързо с проститутката и се концентрира върху Бела. Тъй като кръвта му течеше във вените й, я усети да се материализира някъде в югоизточна посока. Успя да стесни местонахождението й до малък триъгълник между „Белман роуд“ и „Торн авеню“ — изключително богат квартал. Очевидно се беше върнала в къщата на семейството си.

Инстинктът му се събуди. Последното обаждане на брат й беше доста странно. Най-вероятно нещо ставаше там. Защо в противен случай Ривендж щеше да иска тя да остане при братството, след като малко време преди това бе подал молба да й бъде наложена изолация?

Тъкмо се канеше да отиде да я прибере, когато усети, че тя отново пътува. Този път се материализира пред къщата на братството. И остана там.

Слава богу. Поне засега не трябваше да се тревожи за безопасността й.

Вратата на клуба се отвори рязко и Фюри излезе отвън. Не изглеждаше добре — беше блед и вкочанен като труп.

— Нахрани ли се?

— Да.

— Трябва да се прибереш у дома и да чакаш силите ти да се възстановят.

— Вече са възстановени. Донякъде.

— Зи…

Фюри замълча. Двамата обърнаха едновременно глави към „Трейд стрийт“. В началото на улицата трима белокоси мъже, облечени в черно, вървяха право напред в редица, като че ли се приближаваха към някаква цел.

Без да си разменят и дума, Зи и Фюри се затичаха през току-що падналия сняг. Излязоха на „Трейд стрийт“ и видяха, че лесърите не преследват жертва, а се срещат с други представители на техния вид, двама от които с кестеняви коси.

Зи постави ръка на дръжката на единия от кинжалите си и втренчи поглед в тъмнокосите. Молеше се един от тях да се окаже онзи, когото търсеше.

— Почакай, Зи! — изсъска Фюри, докато вадеше мобилния телефон от джоба си. — Остани на мястото си. Ще поискам подкрепление.

— Какво ще кажеш да позвъниш, докато аз избивам тези тук. — И измъкна кинжала от ножницата си.

Спусна се към врага, скрил оръжието до бедрото си, тъй като мястото беше открито и можеха да ги видят.

Лесърите незабавно го забелязаха и заеха нападателни пози — леко приклекнали, с ръце пред гърдите. Започна да описва кръг, за да ги заобиколи, така че да останат между него и Фюри. Те обаче непрекъснато се въртяха и не го изпускаха от очи. Той се отдръпна в сенките, а те го последваха като един.

След като мракът ги обгърна, Зейдист вдигна високо, черния си кинжал, оголи кучешките си зъби и нападна. Молеше, сякаш от това зависеше животът му, когато бойният танц свърши и всички убийци са мъртви, един от тъмнокосите да се окаже с бели корени.