Пробудена любов

3.

Джон Матю изстена и се търкулна по гръб. Жената го последва, голите й гърди се притиснаха в неговите, широки и неокосмени. С еротична усмивка, тя пъхна ръка между краката му и откри натежалата му възбуда. Той отметна глава назад и отново нададе стон, а жената обхвана ерекцията му с длан и седна върху нея. Джон я стисна за коленете, а тя подхвана сластни движения в бавен ритъм.

— О, да…

Тя се галеше сама с едната ръка, а с другата възбуждаше него. Прокарваше длан по гърдите и шията си, улавяше дългата си платиненоруса коса и я разпиляваше кичур по кичур. После вдигна ръка над главата си — грациозна арка от плът. Тялото й се изви в дъга и гърдите й се издадоха напред. Зърната й бяха твърди и тъмнорозови. Кожата й бе така светла, с цвета на току-що паднал сняг.

— Боецо — каза, стиснала зъби. — Ще издържиш ли?

Да издържи? Естествено, да. И просто за да са наясно кой какво може да издържи, той я сграбчи за бедрата и направи рязко движение нагоре. Тя извика.

Той се отдръпна, а тя му се усмихна. Движенията й ставаха все по-бързи и по-бързи. Бе хлъзгава и стегната и ерекцията му се чувстваше като в рая.

— Боецо, ще можеш ли да издържиш? — повтори тя въпроса с глас, надебелял от усилието.

— Да, по дяволите — изръмжа той. В секундата, в която стигнеше до края, щеше да я обърне по корем и отново да влезе в нея.

— А това можеш ли да понесеш? — Движенията й станаха неистови. С ръка все още над главата, тя го яздеше така, както се язди бик, стиснала го здраво между бедрата си.

Това бе страхотен секс… невероятен, да.

Думите започнаха да излизат от устата й провлачени, а гласът й, дълбок и гърлен, вече не бе женски.

— А това?

Джон усети как се смразява. Нещо не бе наред. Никак не бе наред…

— Можеш ли да издържиш това? Можеш ли да издържиш това? — Изведнъж от гърлото й вече излизаше мъжки глас, който му се присмиваше. — Можеш ли да издържиш това?

Джон се опита да я отмести, но тя сякаш бе залепнала за него, сексът не спираше.

— Мислиш, че можеш да понесеш това? Мислиш-ли-че-можеш-да-понесеш-това? — Мъжкият глас крещеше в пълно противоречие с женското лице.

Ножът се спусна към Джон откъм главата й, обаче сега тя бе мъж с бяла коса и бледа кожа. И с очи с цвета на мъглата.

Острието проблесна в сребристо и Джон вдигна ръка, за да го спре. Обаче ръката му вече не бе тежка и изтъкана от мускули. А мършава и изнемощяла.

— Можеш ли да се справиш с това, боецо?

Камата се спусна грациозно и се заби в гърдите му. От мястото, където бе проникнала в него, по цялото му тяло се разля болка и го изпълни с агония. Не му достигаше въздух, давеше се в собствената си кръв, задушаваше се, отваряше широко уста, но дробовете му оставаха празни. Започна да се мята, да се бори с наближаващата смърт…

— Джон! Джон! Събуди се!

Отвори широко очи. Първата му мисъл бе, че изпитва болка в лицето, макар да не знаеше защо, след като бе прободен в гърдите. После осъзна, че устата му е широко отворена и от нея щяха да излизат викове, ако не бе лишен от глас.

След това почувства ръцете… Притискаха го. Ужасът се върна и с геройско усилие той успя да скочи от леглото. Приземи се на пода по лице, бузата му се одраска в килима.

— Джон! Аз съм, Уелси.

Името й го върна в реалността и като плесница сложи край на истерията му.

О, боже… Всичко бе наред. Той бе добре. Бе жив.

Хвърли се в прегръдките на Уелси и зарови лице в дългата й червена коса.

— Всичко е наред. — Тя го взе в скута си и започна да го гали по гърба. — Ти си у дома. В безопасност.

Дом. Безопасност. Да, само за шест седмици това се бе превърнало в негов дом… Първият, който имаше, откакто бе излязъл от сиропиталището, и едва шестнайсетгодишен, живееше в разни дупки. За него домът бяха Уелси и Тормент.

Тук бе не просто в безопасност. Тук проявяваха разбиране към него. Бе научил истината за себе си. Преди Тормент да го намери, не знаеше защо е различен от останалите, нито каква е причината да е така мършав и слаб. Сега знаеше, че мъжките вампири са такива, преди да се преобразят. Дори Тор, воинът от Братството на черния кинжал, някога е бил дребен.

Уелси вдигна лицето на Джон към своето.

— Ще ми разкажеш ли кошмара си?

Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в нея, прегърна я така силно, че се зачуди как все още успява да диша.

Зейдист се материализира пред къщата на Бела и изруга. Някой отново беше влизал вътре. Имаше пресни следи от гуми по наскоро падналия сняг и стъпки пред вратата. По дяволите! Имаше много отпечатъци, които водеха от къщата до колата и обратно. Изглеждаше, сякаш бяха взели доста багаж.

Това го разтревожи. Сякаш малко по малко тя изчезваше. Господи! Ако семейството й изпразнеше къщата, не знаеше къде ще ходи, за да се чувства близо до нея.

Загледа втренчено верандата и прозорците на дневната стая. Може би трябваше да вземе някои от вещите й за себе си. Подобна постъпка не беше почтена, но пък той не бе светец.

Отново се замисли за семейството й. Знаеше, че са аристократи от най-висшата класа, и това бе всичко. Не искаше да се срещне с тях, за да научи нещо повече. Дори в най-добрите си дни не знаеше как да се държи с хората, а ситуацията с Бела го правеше опасен, не само неприятен. Не, Тормент бе тяхната връзка с роднините й, а Зи винаги внимаваше да не се сблъска с тях.

Заобиколи къщата, влезе през вратата на кухнята и изключи алармената инсталация. Както и всяка друга вечер, първо отиде да нагледа рибките й. Храната им плаваше по повърхността на водата — доказателство, че някой вече се бе погрижил за тях. Ядоса се, задето му бяха отнели тази възможност.

Истината бе, че сега мислеше за къщата й като за свое място. Беше я почистил след отвличането й. Поливаше цветята и се грижеше за рибките. Разхождаше се из нея, гледаше през прозорците и сядаше на всеки стол, диван и легло. Дори мислеше да я купи, когато семейството й решеше да я продаде. Въпреки че никога преди не бе имал къща или лични вещи, щеше да притежава тези стени, покрив и мебели. Щеше да превърне дома й в нейно светилище.

Огледа набързо къщата и отбеляза кои неща липсват. Не бяха много. Картина и сребърна чиния от дневната и огледало от коридора. Бе любопитен защо са били избрани точно тези предмети и искаше да бъдат върнати там, където им бе мястото.

Влезе отново в кухнята и си я представи такава, каквато бе непосредствено след отвличането й — кръвта, парченцата стъкло, счупените столове и порцелан. Погледът му се спря на черната следа от гума по пода от борово дърво. Можеше да предположи от какво се е получила. Бела се е борила с лесъра, била е влачена и подметката на обувката й е оставила следата.

Гневът, грозно и добре познато му чувство, изпълни гърдите му и го задуши. Но… Господи, във всичко това нямаше никакъв смисъл — да бъде обсебен от нея, да я търси, да се разхожда из къщата й. Двамата не бяха приятели. Не бяха дори познати. И не се бе държал никак любезно с нея при двете им срещи.

За което съжаляваше. Искаше му се да не бе толкова… Е, да не бе повърнал, след като бе разбрал, че се е възбудила от него — това например щеше да е добро начало. Само че нямаше как да предотврати тази своя реакция. Никоя друга жена, от която и да е раса, освен онази болна кучка, господарката му, не бе ставала влажна за него, ето защо той не свързваше готовата за секс женска плът с нищо хубаво.

Спомни си усещането за тялото на Бела, притиснато в неговото, и се запита защо бе поискала да легне с него. Лицето му бе дяволски грозно. Тялото му не бе в по-добро състояние, поне гърбът. А репутацията му би могла да накара и Джак Изкормвача да изглежда като невинно момченце. Непрекъснато бе ядосан на някого или на нещо. А тя бе красива, нежна и любезна, царствена аристократка, ползваща се с привилегии.

О, точно различията между тях бяха отговорът, нали? Той бе мъжкарят, който щеше да й донесе приятно разнообразие. Да й покаже дивата страна на природата. Звярът, който щеше да я шокира и да я изтръгне, за час или два, от прекрасното й съществувание. И макар да изпитваше болка от това, да бъде сведен до истинската си същност, той продължаваше да мисли, че тя е… прекрасна.

Някъде иззад него долетяха ударите на стенен часовник. Пет часът.

Предната врата на къщата се отвори със скърцане.

Бързо и безшумно Зи извади черния кинжал от ножницата на гърдите си и се прилепи до стената. Наклони глава на една страна, за да вижда фоайето.

Влезе Бъч и вдигна ръце над главата си.

— Аз съм, Зи.

Зейдист свали кинжала, после го прибра в ножницата. Бившият детектив от отдел „Убийства“ бе изключение в техния свят, единственият човек, допуснат до вътрешния кръг на братството. Бъч беше съквартирант на Ви, заедно с Рейдж тренираха във фитнес залата и споделяше интереса на Фюри към дрехите. И по някакви негови лични причини, бе обсебен от отвличането на Бела също като Зи, така че имаше нещо общо и с него.

— Какво има, ченге?

— Ще се прибираш ли вкъщи? — Въпросът прозвуча по-скоро като предложение.

— Не веднага.

— Утрото наближава.

Няма значение.

— Фюри ли те изпрати за мен?

— Не, сам реших да дойда. След като не се върна при нас на масата след онова, което си правил с проститутката, реших, че може би ще те намеря тук.

Зи кръстоса ръце пред гърдите си.

— Разтревожил си се, че може би съм убил жената?

— Не. Видях я, преди да тръгна. Беше се върнала на работа в клуба.

— Защо тогава си тук?

Бъч сведе поглед, сякаш се мъчеше да подреди думите в главата си. Полюшваше тяло напред-назад на петите си, обути в скъпите меки кожени обувки, които толкова много обичаше. След това разкопча елегантното си черно кашмирено палто.

Аха… Значи просто носеше някакво съобщение.

— Изплюй камъчето, ченге.

Бившето ченге прокара палец по едната си вежда.

— Знаеш, че Тор разговаря със семейството на Бела, нали? И че нейният брат е наистина дебела глава, както се казва. Е, той знае, че някой идва тук. Разбира го от алармената инсталация. Получава сигнал всеки път, когато бъде изключена или включена. И иска визитите да престанат, Зи.

Зейдист оголи кучешките си зъби.

— Негов си проблем.

— Ще постави охрана.

— Защо това толкова много го интересува, но дяволите?

— Хайде сега, та това тук е къщата на сестра му.

„Кучи син.“

— Искам да я купя.

— Това не е възможно, Зи. Тор каза, че семейството няма да я обяви за продан скоро. Искат да я задържат.

Зи стисна зъби. За миг.

— Ченге, направи си услуга и изчезни оттук.

— Предпочитам да те откарам у дома. Ще стане светло всеки момент.

— Да, и точно някой човек трябва да ми обяснява това.

Бъч изруга.

— Добре, изпечи се тогава, щом искаш. Но повече не идвай тук. Семейството й преживя достатъчно.

Веднага след като входната врата се затвори, Зи усети как тялото му се стопли — сякаш някой го бе увил в електрическо одеяло и го бе включил. По лицето и гърдите му изби пот, стомахът му се преобърна. Вдигна ръце. Дланите му бяха влажни, а пръстите му леко трепереха.

„Психологическите признаци на стреса“, помисли си.

Очевидно бе емоционална реакция, макар да бе проклет, ако знаеше каква точно. Виждаше и долавяше само страничните симптоми. Вътре в него нямаше нищо — никакво чувство, което би могъл да определи.

Огледа се и му се прииска да подпали къщата и да я изравни със земята, за да не може никой да я има. По-добре така, отколкото да знае, че никога вече няма да дойде тук.

Проблемът бе в това, че ако я подпалеше, бе все едно да нарани Бела.

Щом не можеше да остави куп пепел след себе си, щеше да вземе нещо. Замисли се какво би могъл да носи и да се дематериализира, и постави длан на тънката верижка, която стягаше врата му.

Огърлицата с инкрустираните малки диаманти бе нейна. Бе я открил всред неразборията в нощта на отвличането й — на пода под масата в кухнята. Бе почистил кръвта от нея и поправил счупената закопчалка. И оттогава непрекъснато я носеше.

А диамантите са вечни, нали? Остават завинаги. Както и спомените му за нея.

Преди да си тръгне, погледна за последен път рибките в аквариума. Храната бе почти изядена — малките им усти почистваха бързо повърхността.

Джон не знаеше колко дълго е останал в прегръдките на Уелси. Бе му необходимо известно време, за да се върне в реалността. Когато най-после се отдръпна от нея, тя му се усмихна.

— Сигурен ли си, че не искаш да ми разкажеш кошмара си?

Ръцете на Джон започнаха да се движат и тя ги загледа внимателно, защото сега се учеше на езика на знаците. Той знаеше, че ръкомаха прекалено бързо, затова се наведе и взе лист и химикал от нощното шкафче.

„Не беше много страшно. Сега съм добре. Благодаря, че ме събуди.“

— Искаш ли да се върнеш отново в леглото?

Джон кимна. Струваше му се, че през последния месец не прави нищо друго, освен да яде и да спи. Гладът и изтощението му като че ли нямаха край. Трябваше да навакса двайсет и три години недохранване и недоспиване.

Плъзна се между чаршафите, а Уелси седна до него. Бременността не й личеше чак толкова много, когато бе права, но в седнало положение малката издутина се виждаше ясно под свободната риза.

— Искаш ли да оставя осветлението в банята включено?

Той поклати глава. Това би го накарало да се чувства като малко дете, а в момента егото му бе достатъчно разтърсено. Едва ли би могло да понесе повече.

— Ще бъда в кабинета си.

Тя излезе и Джон се почувства виновен, че изпита облекчение. Сега, когато паниката бе утихнала, изпитваше срам. Мъжете не се държаха така, както той току-що. Един мъж щеше да се бори с белокосия демон в съня си и да го победи. А дори и да изпитваше ужас, нямаше да го покаже и да трепери като петгодишно дете, когато се събуди.

Да, но Джон не бе мъж. Поне не още. Тор му бе обяснил, че преобразяването няма да се случи преди да навърши двайсет и пет, и той нямаше търпение да се изнижат и последните две години. Макар сега да разбираше защо е висок едва метър и шейсет и осем и тежи само петдесет килограма, все още му бе трудно. Мразеше да вижда мършавото си костеливо тяло в огледалото всеки ден. Не обичаше да носи дрехи с момчешки размери, макар че според закона вече можеше да шофира, да гласува и да пие алкохол. Свиваше се като от удар при мисълта, че никога не е получавал ерекция, дори когато се събудеше насред някой от еротичните си сънища. А и никога досега не бе целувал жена…

Не, никак не се чувстваше мъж. Особено като се имаше предвид случилото се преди година. Трепна и се опита да не мисли за онова мръсно стълбище и за мъжа, опрял нож в гърлото му. И за онези ужасни мигове, в които му бяха отнели нещо, което никой не можеше да му върне. Невинността му бе изнасилена и изгубена завинаги.

Застави ума си да излезе от този порочен кръг и си каза, че сега поне не е безпомощен. Скоро щеше да се превърне в мъж.

Изнервен от мислите за бъдещето, отметна завивките, стана, отиде до гардероба и го отвори. Все още не бе свикнал със съдържанието му. Никога в живота си не бе имал толкова много панталони, ризи и пуловери от мек вълнен плат, но ето ги сега пред очите му, нови и чисти… Циповете на всичките работеха, на нито една дреха не липсваха копчетата, не висяха подгъвите, нямаше разпрани шевове. Имаше дори чифт маратонки „Найк Еър Шокс“.

Извади един пуловер и го облече, след това напъха тънките си като клечки крака в панталони цвят каки. Отиде в банята, изми ръцете и лицето си и среса тъмната си коса. След това тръгна към кухнята, минавайки през стаите, които имаха изчистени модерни линии, но бяха обзаведени и декорирани в стила на Италианското възраждане. Предметите на изкуството също бяха в този стил. Чу гласа на Уелси откъм кабинета и спря.

— … някакъв кошмар. Тор, той бе наистина ужасен… Не, започна да ми отговаря уклончиво, когато го попитах, и аз не настоях. Мисля, че е време да се види с Хавърс. Да… Трябва първо да се срещне с Рот. Добре. Обичам те, хелрен мой. Какво? Господи, Тор, и аз се чувствам по същия начин. Не знам как въобще сме могли да живеем без него. Той е нашата благословия.

Джон се облегна на стената в коридора и затвори очи. Странно, той изпитваше същото към тях.