Пробудена любов

4.

Много часове по-късно, както й се струваше, Бела се събуди от шума от отместването на капака. Сладката миризма на лесъра нахлу в ноздрите й, победила острия мирис на влажна пръст.

— Здравей, съпруго моя. — Алпинистките въжета, увити около горната половина на тялото й, се стегнаха и я повдигнаха.

Само един поглед към светлите му кафяви очи и разбра, че сега не е моментът да изпитва търпението му. Беше напрегнат, усмивката му изразяваше силна възбуда. Напрежението не му се отразяваше добре.

Точно когато краката й стъпиха на земята, той дръпна рязко въжетата, така че да падне върху него.

— Казах „здравей“, съпруго.

— Здравей, Дейвид.

Той затвори очи. Обичаше да чува името си от нейните уста.

— Имам нещо за теб.

Без да я освободи от въжетата, я заведе до масата от неръждаема стомана в средата на стаята. Завърза я за нея с помощта на белезници и Бела осъзна, че навън вероятно все още е тъмно. В началото я извеждаше от дупката само през деня, когато не би могла да избяга, но напоследък започваше да нарушава това свое правило.

Лесърът излезе и остави вратата широко отворена. Тя дочу прошумоляване и изсумтяване, после той се върна. Влачеше цивилен мъжки вампир, който очевидно бе на края на силите си. Главата му падаше ту на едното, ту на другото му рамо, като че ли вратът не я държеше; краката му се тътреха тромаво по пода. Бе облечен в някога хубави и елегантни дрехи — черни панталони и кашмирен пуловер. Сега обаче бяха разкъсани и мокри, по тях имаше петна от кръв.

Стенанието заседна в гърлото на Бела. Започна да отстъпва назад, но скоро трябваше да спре, принудена от белезниците и въжетата. Не можеше да гледа как го измъчват. Просто не можеше.

Лесърът довлече мъжкия цивилен до масата, вдигна го и го положи да легне отгоре. Около китките и глезените му имаше вериги, закопчани с помощта на метални скоби. Погледът на мъжкия вампир се спря върху рафтовете с инструменти и паниката веднага го завладя. Започна да се мята, стоманените вериги затракаха по металната маса.

Бела срещна сините му очи. Бе изпаднал в ужас и тя искаше да му вдъхне смелост, макар да знаеше, че няма да е умно от нейна страна. Лесърът я наблюдаваше и чакаше реакцията й.

А после извади нож.

Вампирът върху масата извика, когато убиецът се наведе над него. Обаче Дейвид само разряза пуловера му и разкри гърдите и гърлото му.

Макар Бела да се опита да потисне жаждата си за кръв, тя се надигна някъде дълбоко в нея. Отдавна не се бе хранила, може би от месеци, а заради стреса, на който бе подложена, отчаяно се нуждаеше да пие от другия пол.

Лесърът я хвана за ръката и я задърпа, белезниците се плъзнаха по ръба на масата.

— Предположих, че вече трябва да си ожадняла. — Убиецът погали устните й с палец. — Затова ти го доведох. За да се нахраниш.

Очите й се разшириха.

— Точно така. Само за теб е. Подарък. Той е свеж, млад. По-добър е от двамата, които съм затворил в другите две дупки. Можем да го задържим, докато ти е полезен. — Повдигна горната й устна и оголи зъбите й. — По дяволите… гледай ти, кучешките ти зъби се удължават. Гладна си, нали, съпруго моя?

Дланите му стиснаха здраво тила й. Целуна я, като облиза устните и зъбите й с език. Някак си Бела успя да потисне гаденето си, докато той не вдигна глава.

— Винаги съм се питал какво ли е усещането — каза и обходи лицето й с поглед. — Дали това ще ме възбуди? Не съм сигурен дали го искам или не. Мисля, че те харесвам чиста. Но трябва да се храниш, нали? Защото в противен случай ще умреш.

Натисна главата й към шията на мъжкия вампир. Тя не се подчини и лесърът се засмя тихо, след което заговори в ухото й:

— Ти си моето момиче. Ако бе отишла при него по собствено желание, щях да те пребия от ревност. — Започна да я милва по косата със свободната си ръка. — А сега пий.

Бела погледна в очите на вампира. О, боже!

Той бе престанал да се бори и я гледаше втренчено — очите му като че ли щяха да изскочат от орбитите. Макар да бе гладна, не можеше да понесе идеята да пие от него.

Лесърът я стисна силно за врата, а гласът му стана отвратителен.

— По-добре пий от него. Създадох си много проблеми, за да ти го доведа.

Тя отвори уста. Езикът й бе пресъхнал от жажда.

— Не…

Лесърът вдигна ножа пред очите й.

— По един или друг начин той ще кърви след около минута и половина. Ако аз се потрудя над него, няма да остане дълго жив. Така че може би ще поискаш да опиташ ти, съпруго моя?

От очите й бликнаха сълзи заради принудата да извърши насилие.

— Съжалявам — прошепна на окования във вериги мъж.

Лесърът дръпна главата й назад и я удари по лявата буза. Плесницата накара тялото й да се усуче. Той я хвана болезнено за косата, за да я задържи на крака. Дръпна я силно и я притисна към себе си. Нямаше представа къде е ножът, който бе държал.

— Няма да се извиняваш за това. — Хвана брадичката й и заби върховете на пръстите си във вдлъбнатините под скулите й. — Аз съм единственият, за когото трябва да се тревожиш. Ясно ли е? Питам: Ясно ли е?

— Да — отвърна тя тихо.

— Да, какво?

— Да, Дейвид.

Той хвана свободната й ръка и я изви зад кръста. Болката я прониза в рамото.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Гневът, изникнат сякаш от нищото, се развихри в гърдите й. Никога нямаше да каже тези думи. Никога!

— Кажи, че ме обичаш! — изкрещя той.

Очите й проблеснаха, тя оголи кучешките си зъби. В мига, в който Бела реагира по този начин, той вече не можеше да се контролира — тялото му започна да трепери, а дъхът излизаше от устата му на пресекулки. Инстинктът му да влезе в схватка с нея бе задействан мигновено, бе готов за битка — така възбуден, както и ако бе получил ерекция. Точно за тази част от техните отношения живееше той. Обожаваше спречкванията им. Беше й казал, че бившата му жена не е била така силна като нея и не издържала толкова дълго, преди да припадне.

— Кажи, че ме обичаш.

— Ненавиждам те.

Лесърът вдигна ръка и я сви в юмрук, и тя го погледна — спокойна, готова да поеме удара. Останаха така дълго време, телата им — извити в две еднакви дъги, образуващи сърце, свързани с веригите на насилието. Хленченето на вампира, привързан към масата, образуваше задния фон на тази сцена.

Изведнъж лесърът я прегърна и зарови лице във врата й.

— Обичам те — рече. — Толкова много те обичам… Не мога да живея без теб…

— Господи! — каза някой.

Бела и лесърът погледнаха по посока на гласа. Вратата на центъра за въздействие бе широко отворена. На прага стоеше белокос убиец.

Той започна да се смее, а след това произнесе двете думи, които задействаха всичко онова, което се случи после:

— Ще докладвам.

Дейвид се втурна към него в смъртоносен бяг.

Бела не се поколеба нито за миг. Захвана се с веригите около дясната китка на мъжкия вампир и я освободи. Нито един от двамата не каза и дума. Със свободната си ръка той започна да освобождава десния си глезен. След това двамата трескаво освободиха левите му крайници. В секундата, в която бе свободен, той скочи от масата и загледа стоманените белезници, които приковаваха нея.

— Не можеш да ме спасиш — каза тя. — Единствените ключове са у него.

— Не мога да повярвам, че си още жива. Чух, че…

— Хайде, върви!

— Той ще те убие.

— Не, няма. — Щеше само да я накара да пожелае смъртта си. — Върви! Борбата между онези двамата няма да продължи вечно.

— Ще се върна за теб.

— Просто се прибери у дома. — Той отвори уста, но тя не му даде възможност да каже нищо: — Не говори, а се концентрирай. Ако можеш, кажи на семейството ми, че не съм мъртва. Върви!

В очите на мъжкия вампир имаше сълзи. Той ги затвори, пое си два пъти дълбоко въздух… И се дематериализира.

Тялото на Бела се затресе толкова силно, че тя се свлече на земята, а ръката й остана вдигната над главата й, прикована към масата.

Шумовете от борбата, долитащи отвън, рязко спряха. Настъпи тишина, после проблесна светлина и се чу шум като от пукот. Тя знаеше без никакво съмнение, че е победил нейният лесър.

О, господи! Щеше да е наистина лошо. Много, много лошо.

Зейдист остана на покритата със сняг морава пред къщата на Бела до последния възможен момент, после се дематериализира и се появи в мрачната готическа сграда, където живееше цялото братство. Изглеждаше като излязла от филм на ужасите, сякаш изцяло изтъкана от водоливници, сенки и прозорци с оловни стъкла. Пред тази планина от камък имаше вътрешен двор, пълен с автомобили. До портата бе малката къща, която обитаваха Бъч и Ви. Висока шест метра стена ограждаше целия комплекс, който разполагаше с двойни порти и някои други изненади за нежеланите посетители.

Зи отиде до стоманената врата на главната сграда и отвори едната й половина. Пристъпи във вестибюла, набра кода в малкото табло и веднага му бе разрешен достъп. Влезе във фоайето и направи гримаса. Изключително високо, декорирано в ярки цветове и украсено с листа от злато, с мозаечен под, то бе като претъпкан бар — дразнеше всички сетива.

Вдясно от него идваха звуците от пълната трапезария — тихото тракане на сребърни лъжици и вилици по китайски порцелан, неясните думи на Бет, тихият смях на Рот… После басовият глас на Рейдж заглуши всички. Настъпи пауза, вероятно защото Холивуд правеше гримаса, след това се чу смехът на всички — посипа се като бляскави мраморни топчета по чист под.

Не искаше да сподели компанията на братята си, още по-малко да се храни с тях. Вероятно вече всички знаеха, че е изхвърлен от къщата на Бела като престъпник и то само защото прекарва много време там. Много малко тайни оставаха запазени в братството.

Зи стигна до грандиозното стълбище и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Колкото по-бързо вървеше, толкова по-приглушени стигаха до него шумовете от трапезарията. Тишината го успокояваше. Като стигна горе, зави наляво и тръгна по дългия коридор, от двете страни на който имаше гръко-римски статуи. Изваяните от мрамор атлети и воини бяха осветени от приглушена светлина и белите им тела образуваха шарки по кървавочервената стена. Ако човек вървеше достатъчно бързо, ги виждаше така, както шофьорът на автомобил вижда пешеходците. Ритъмът, в който се появяваха и изчезваха статуите, ги правеше да изглеждат като живи.

Неговата стая беше в края на коридора. Отвори вратата и сякаш се блъсна в стена от студ. Никога не включваше отоплението, никога не спеше в леглото, не използваше телефона и не държеше лични вещи в античните бюра. Гардеробът бе единственото, от което имаше нужда, и сега отиде до него, за да свали оръжията си. Държеше тях, както и мунициите, в огнеупорния шкаф в дъното, а четирите му тениски и трите му комплекта кожени дрехи бяха закачени близо едни до други. Като влезеше в полупразния гардероб, често мислеше за кости, защото празните закачалки и медни пръти изглеждаха също толкова тънки и трошливи.

Съблече се и си взе душ. Беше гладен за храна, обаче предпочиташе да е в това състояние. Болката от силния глад, сухотата в устата и копнежът за глътка вода… Фактът, че можеше да контролира тези естествени нужди, му носеше особено удовлетворение. Ако можеше и да не спи, щеше да откаже и съня. И проклетата жажда за кръв…

Искаше да бъде чист. Отвън и отвътре.

Излезе изпод душа, прокара машинката за подстригване през косата си и се обръсна набързо. Гол, усещащ студа, ленив заради храненето, отиде до лагера, който си бе направил на пода. Застана над двете сгънати одеяла, които предлагаха толкова уют, колкото и два пласта марля, и се замисли за леглото на Бела. То имаше кралски размери и бе цялото бяло. Бели калъфки и чаршафи, голяма и пухкава бяла завивка и бяло, подобно на пудел килимче в подножието му.

Беше лягал в леглото й. Често. Харесваше му да мисли, че усеща миризмата й. Понякога лягаше дори върху завивката и тя хлътваше леко под тежестта на тялото му. Беше почти като да бъде докосван от нея и донякъде по-хубаво, отколкото ако наистина го докоснеше. Не можеше да понася ничии ръце върху тялото си… Макар да му се искаше да бе разрешил на Бела да го докосне поне веднъж. Може би щеше да понесе допира, когато ставаше въпрос за нея.

Погледът му се спря върху черепа на пода до купа одеяла. Очните кухини бяха просто черни дупки, но той си представи ириса и зениците, втренчвали се някога в него. Между зъбите беше поставена ивица черна кожа, широка около пет сантиметра. Традиционно върху нея се изписваха думи в памет на мъртвите, тази обаче бе празна.

Легна, допря главата си до черепа и миналото се върна при него.

Годината бе 1802…

Робът бе в полусъзнание. Лежеше по гръб. Цялото тяло го болеше, макар да не знаеше защо, докато не си спомни, че предната нощ бе преминал през преобразяването. Часове наред не бе в състояние да се движи от болката в уголемилите се мускули и в заздравилите се кости. Да, тялото му бе станало огромно.

Странно… но наистина, вратът и китките го боляха по различен начин.

Отвори очи. Таванът бе високо над него, а в камъка бяха вградени тънки черни решетки. Обърна глава и видя врата от здрави дъбови греди, по която вертикално се спускаха решетки. Стените също бяха подсилени със стоманени пръти… Бе в затвора. Но защо? Беше по-добре да се върне към задълженията си, преди…

Опита се да седне, но ръцете му над лактите и пищялите му бяха приковани към пода. Очите му се разтвориха широко, направи рязко движение…

— Не мърдай! — Думите бяха произнесени от ковача, който татуираше на роба черни белезници там, където се намираха точките за пиене.

О, господи! Не! Не това…

Робът се опита да се освободи и другият мъж ядосано вдигна поглед.

— Успокой се! Не искам да бъда бит с камшик заради чуждо провинение.

— Умолявам те… — Гласът на роба не звучеше както обикновено. Бе прекалено дълбок. — Имай милост.

Чу тих женски сиях. В килията бе влязла Господарката на къщата, краят на дългата й рокля от бяла коприна се влачеше по каменния под, косата й се спускаше по раменете.

Робът сведе очи както повеляваха правилата, и видя, че е напълно гол. Изчерви се от смущение и му се прииска да имаше с какво да се прикрие.

— Буден си — каза тя и се приближи до него.

Не можеше да си представи защо би дошла да види човек с такова ниско положение като неговото. Той бе просто момче от кухнята, стоеше по-долу дори от камериерките, които почистваха личните й покои.

— Погледни ме — заповяда Господарката.

Подчини се, макар това да противоречеше на всичко, на което го бяха учили. Никога преди не му бе позволявано да срещне погледа й.

Онова, което видя, бе шок за него. Тя го гледаше така, както никоя друга жена преди нея. Похотта бе изкривила деликатните й черти, черните й очи блестяха, озарени от някакво намерение, което той не можеше да прозре.

— Жълти очи — прошепна тя. — Каква рядкост. И каква красота.

Ръката й се спря на голото му бедро. Той трепна. Чувстваше се неловко. Помисли си, че това е грешно. Не трябваше да го докосва там.

— Каква великолепна изненада си ти. Бъди сигурен, че нахраних добре онзи, който обърна вниманието ми върху теб.

— Господарке… Моля да ми разрешите да се върна на работа.

— О, ще се върнеш. — Тя прокара длан там, където бедрата му се съединяваха с хълбоците. Той подскочи и чу как ковачът тихо изруга. — Каква благодат за мен си ти! Днес кръвният ми роб стана жертва на злополука. Щом почистят помещението му, ще се нанесеш в него.

Робът не можеше да диша. Знаеше за мъжкия вампир, когото тя държеше заключен. Беше му носил храна в килията. Понякога, когато оставяше таблата на пазача му, чуваше странни звуци иззад тежката врата…

Господарката вероятно бе доловила страха му. Наведе се над него — толкова близо, че долавяше аромата, който се излъчваше от парфюмираната й кожа. Засмя се тихо, като че ли бе вкусила от уплахата му и тя й бе донесла удоволствие.

— Истината е, че нямам търпение да те имам. — Обърна се да си върви и изгледа втренчено ковача. — Не забравяй какво ти казах или ще те изгоня навън след изгрева на зората. Не трябва да допуснеш никаква, дори най-малката, грешка с иглата. Кожата му е прекалено съвършена, та да бъде обезобразена от невнимание.

Татуирането бе привършено скоро след това и ковачът отнесе със себе си единствената свещ, а робът остана завързан за масата в мрака. Когато осъзна новото си положение, се разтресе от отчаяние и ужас. Сега вече заемаше възможно най-ниското стъпало и бе жив единствено за да храни другиго… И само Господ знаеше какво още го чака.

Мина доста време, преди вратата да се отвори отново. И ето че светлината на свещта му разкри пристигането на неговото бъдеще: Господарката, облечена в черна роба и придружена от двама вампири, известни с предпочитанието си към собствения си пол.

— Почистете го за мен — нареди тя.

Господарката гледаше как мият и мажат роба с благовонни масла и непрекъснато кръжеше около него, подобно на пламъка на свещта. Робът трепереше, мразеше усещането за мъжки ръце по лицето, гърдите и интимните си части. Страхуваше се, че някой от тях или пък и двамата ще се опитат да се възползват от него.

Когато свършиха, по-високият каза:

— Да го изпробваме ли за вас, Господарке?

— Тази нощ ще го запазя единствено за себе си.

Остави робата да се свлече по тялото й, качи се върху масата, гъвкава и подвижна, и възседна роба. Ръката й потърси най-интимната му част. Докато го галеше, той ясно усещаше присъствието на другите двама мъже, които бяха взели своите парчета плът в ръцете си. След като не успя да му въздейства по този начин, Господарката го пое в устата си. Звуците, които изпълваха стаята, бяха ужасяващи — стоновете на другите двама възбудени мъже и онези, които излизаха от устата й, която смучеше и ближеше.

Унижението бе пълно. Робът заплака. Сълзите потекоха от ъгълчетата на очите му, търкулнаха се по слепоочията му и попаднаха в ушите му. Никога преди не бе докосван между краката. Както и при всички други, тялото му бе неспособно на интимна близост преди преобразяването, макар това да не му пречеше да очаква с нетърпение деня, когато най-после ще познае женска ласка. Винаги си бе представял, че сливането ще бъде някакво чудо, защото докато живееше в помещенията на слугите, на няколко пъти бе наблюдавал този акт на удоволствие.

Но сега… След като позна интимността по този начин, се срамуваше, че се е осмелил да иска подобно нещо.

Господарката прекъсна рязко ласките и го зашлеви през лицето. Плесницата продължи да пари бузата му, когато тя скочи от масата.

— Донесете ми мехлема! — заповяда отсечено. — Това негово нещо май не знае какво се иска от него.

Един от мъжете се приближи до масата. Държеше малък глинен съд. Робът почувства как го докосна нечия хлъзгава ръка — не бе сигурен чия — а после усети нещо, подобно на изгаряне. Почувства странна тежест в слабините, после нещо се придвижи нагоре по бедрото му и стигна до корема му.

— О… Скрайб Върджин! — възкликна единият от вампирите.

— Какви размери! — каза другият, сякаш му пригласяше. — Когато се излее, ще напълни цял кладенец.

Гласът на Господарката също издаваше удивление.

— Наистина е огромен!

Робът повдигна глава. На корема му лежеше огромна издутина. Никога досега не бе виждал нещо подобно.

Отпусна се отново върху масата, а Господарката възседна хълбоците му. Този път почувства как нещо влажно го поглъща. Отново повдигна глава. Тя беше отгоре му, а той бе… вътре в нея. Тя се движеше нагоре и надолу и дишаше тежко. Смътно долавяше и подновените стонове на другите двама. Тя се движеше все по-бързо и по-бързо, а гърлените звуци ставаха все по-силни и по-силни. После се чуха викове — нейният и техните.

Господарката се отпусна върху гърдите на роба. Все още задъхана, каза:

— Наведете главата му.

Един от мъжете сложи длан на челото на роба, а после го погали по косата със свободната си ръка.

— Прекрасна е. Толкова мека. И погледнете само всичките тези нюанси.

Господарката зарови лице във врата на роба и го ухапа. Той извика, като усети ужилването и поглъщането. И преди бе виждал мъже и жени да пият едни от други и това винаги му се бе струвало… правилно. Но ето че сега изпитваше болка и му се виеше свят. И колкото по-силно всмукваше тя от вената му, толкова по-силен ставаше световъртежът.

Сигурно бе припаднал, защото когато дойде в съзнание, я видя да вдига глава и да облизва устните си. Слезе от него, наметна робата си и тримата го оставиха сам в мрака. След минути влязоха пазачите, които той познаваше.

Мъжете отказваха да го погледнат, макар преди да бе в приятелски отношения с тях, тъй като им носеше бирата. Сега обаче извръщаха очи и не му говореха. Сведе поглед към тялото си и изпита срам, че продължава да е под въздействието на мехлема и че най-интимната му плът е още корава и дебела.

Влагата, която блестеше по нея, предизвика гадене в стомаха му.

Отчаяно му се искаше да каже на другите вампири, че вината не е негова, че се е опитвал с усилие на волята да застави въпросното парче плът да остане спокойно, но бе прекалено силно унижен, за да говори, докато пазачите освобождаваха ръцете и глезените му. Изправи се, но залитна, защото часове наред бе лежал по гръб, а и бе минал само ден от преобразяването му. Никой не му помогна, макар да виждаха колко му е трудно да пази равновесие. Знаеше, че не го подкрепят, защото не искат да го докоснат и дори да се приближат до него. Опита се да прикрие срамните си части, обаче оковаха ръцете му в белезници.

Срамът се засили, когато го поведоха по коридора. Тежката подутина между краката му се поклащаше неприлично при всяка негова стъпка. Сълзи се събраха в очите му и потекоха по бузите му. Един от пазачите изсумтя презрително.

Заведоха роба в друга част на замъка, в стая със здрави стени и вградени стоманени решетки. Тук имаше легло върху нисък постамент, удобно гърне, рогозка и свещници, монтирани високо в стените. Още с влизането му донесоха вода и храна. Остави ги момче от кухнята, което бе познавал през целия си живот. Момчетата, които все още не бяха преминали през преобразяването, също отказваха да го погледнат.

Освободиха ръцете му и го заключиха в новата килия.

Съкрушен и треперещ, той седна в единия ъгъл. Обгърна тялото си с ръце, защото нямаше от кого другиго да потърси утеха, и се опита да бъде мил с това свое ново, преобразено тяло… използвано така неправилно.

Люлееше се леко напред-назад и мислеше за бъдещето. Никога не бе имал права, образование и самоличност. Но преди поне бе свободен да се движи из замъка и околностите. А тялото и кръвта му принадлежаха.

Спомни си докосването на онези ръце и отново му се догади. Сведе поглед към интимните си части и осъзна, че все още долавя миризмата на Господарката, полепнала по тях. Питаше се колко ли време ще остане така подут. И какво ще се случи, когато тя се върне за него.

Зейдист потърка лицето си и се обърна на другата страна. Беше се върнала за него, да. И никога не идваше сама.

Затвори очи, за да спре спомените, и се опита да заспи. Последното, което видя, бе къщата на Бела насред покритата със сняг морава.

Домът й бе празен и самотен, макар че бе пълен с вещи. След изчезването на Бела бе изгубила основното си предназначение. Въпреки че все още бе солидна сграда и успешно задържаше вятъра, студа и непознатите, вече не бе дом.

Беше без душа.

В известен смисъл, нейната къща бе точно като него.