Пробудена любов

41.

— Спри тук. — О. отвори вратата на експлоръра, преди дори да е спрял в началото на „Торн авеню“. Хвърли бърз поглед нагоре по хълма, после изгледа лесъра зад кормилото, сякаш му казваше много да внимава.

— Искам да обикаляш квартала, докато ти се обадя. И после да дойдеш пред номер двайсет и седем. Няма да влизаш в алеята, а ще продължиш напред. Около петдесет метра по-нататък каменната стена образува ъгъл. Искам да ме чакаш там. — Лесърът кимна, а О. му се озъби: — Ако объркаш нещо, ще се озовеш в краката на Омега.

Не изчака лесъра да започне да го убеждава, че може да му има доверие. Затича нагоре по склона, който постепенно ставаше все по-стръмен. Чувстваше тялото си доста по-тежко от обикновено, защото носеше множество оръжия и експлозиви. Всъщност беше окичен с тях като коледна елха.

Притича покрай двете еднакви колони на номер двайсет и седем и хвърли поглед към алеята, изчезваща в далечината между тях. След петдесет метра стигна до ъгъла, където бе поискал да го чака убиецът от отряд Бета. Направи три бързи крачки и подскочи като баскетболист, за да стигне върха на високата десет метра стена.

Справи се без проблем. Но в мига, в който докосна стената, го удари толкова силно електричество, че косата му се изправи. Ако беше човек, щеше да бъде опечен жив, но тъй като бе лесър, остана само без дъх и му бе по-трудно да се издърпа догоре и да се прехвърли от другата страна.

Охранителните светлини блестяха жестоко. Той се скри зад едно яворово дърво и извади оръжието си. Ако върху него се нахвърлеха кучета пазачи, щеше да ги гръмне. Зачака да чуе лай. Такъв не последва. Къщата остана все така тъмна. Не се разнесе и тропот от тежки ботуши — значи нямаше охрана.

Изчака още минута, като се оглеждаше внимателно. Отзад къщата изглеждаше внушителна — червени тухли, бели первази, огромни тераси и веранда, опасваща целия втори етаж. Градината също беше великолепна. Сумата, необходима за поддържането на такъв чудовищно голям и скъп имот, вероятно беше по-висока от онова, което повечето хора изкарваха за десетилетие.

Време беше да нападне. Приведе се и тръгна през моравата към къщата, като държеше оръжието си готово за стрелба. Когато стигна до тухлената стена, у него се надигна въодушевление. По цялата дължина на прозореца се спускаха релси, а над него имаше дискретно замаскирана правоъгълна кутия.

Стоманени щори. И както изглеждаше, всички прозорци и врати бяха снабдени с такива.

В североизточната част на страната, където нямаше тропически бури и урагани, само собственици, които се страхуваха от слънчевите лъчи, покриваха стъклата си с такава плътна защита.

Тук живееха вампири.

Беше нощ и щорите бяха вдигнати. О. надникна в къщата. Беше тъмно, което не го окуражаваше, но той щеше да влезе въпреки всичко.

Въпросът беше как да го направи. Не се съмняваше, че алармени инсталации има навсякъде. И беше готов да се обзаложи, че всеки собственик, по чиято стена тече ток, използва в дома си сложни технологии за наблюдение.

Реши, че ще е най-разумно да прекъсне електрозахранването, и започна да търси входящия електрически кабел. Откри го зад гаража, предназначен за шест автомобила, сгушен между различните приспособления за отопление, вентилация и охлаждане, сред които три климатика, вентилационна тръба и допълнителен генератор. Главният кабел идваше по тясна метална тръба от земята, разделяше се и се включваше към четири електромера, чиито стрелки се въртяха с голяма скорост.

О. постави пластичен експлозив на мястото преди разклонението и втори — в командното табло на генератора. Скри се зад гаража и задейства експлозивите дистанционно. Чуха се две кратки изпуквания, подобни на изстрел, а светлината и пушекът бързо се разсеяха.

Изчака да види дали някой ще дотича, но не се появи никой. Импулсивно реши да надникне в гаража. Две от отделенията бяха празни, а в останалите бяха паркирани скъпи автомобили — толкова скъпи, че дори не разпозна марката и модела на единия от тях.

След като прекъсна електрозахранването, заобиколи къщата и огледа предната й фасада, притичвайки зад чимширените храсти, които растяха по цялата й дължина. Френските прозорци бяха идеалната възможност за влизане с взлом. Счупи стъклото на единия с облечената си в ръкавица длан и го отключи. Веднага щом влезе, понечи да го затвори. Беше важно контактите за охранителната система да са по местата си, в случай че се включи резервен генератор… Господи…

По прозорците имаше електроди, захранвани от литиеви батерии, което означаваше, че охранителната система не се захранва от електрическата мрежа. И, по дяволите, точно през него минаваше лазерен лъч. Къщата беше снабдена с толкова високотехнологично оборудване, че можеше да се мери по сигурност с Музея на изящните изкуства и Белия дом.

Единствената причина, поради която бе успял да влезе, беше, че някой иска това.

Ослуша се. Пълна тишина. Дали не беше попаднал в капан?

Остана замръзнал на мястото си, като не смееше дори да диша. После провери дали оръжието му е заредено и готово за стрелба и започна тихо да обхожда стаите, които бяха като слезли от кориците на списания за модно обзавеждане. Изпитваше силно желание да разреже с нож картините, да свали на пода полилеите и да счупи тънките крака на скъпите и елегантни маси и столове. Да изгори завесите. Да се изходи на пода. Искаше да съсипе всичко, защото бе красиво. Щом съпругата му бе живяла тук, значи беше много по-добра от него.

Зави зад ъгъла, озова се в нещо като дневна стая и се закова на място.

На стената, в инкрустирана позлатена рамка, висеше портретът на съпругата му… От двете му страни имаше траурни ленти от черен креп. Под портрета имаше мраморна маса, покрита с бяло платно, върху която беше поставен златен потир, обърнат с дъното нагоре, и три редици с по десет камъчета. Двайсет и девет от тях бяха рубини. Последното, поставено в долния ляв ъгъл, бе черно.

Ритуалът бе различен от християнския, с който бе свикнал, преди да стане лесър, но беше сигурен, че този кът е подреден така в памет на съпругата му.

На О. му се стори, че червата му са се превърнали в змии, които се гърчат и съскат в корема му. Прииска му се да повърне.

Съпругата му беше мъртва.

— Не ме гледай така — прошепна Фюри, докато куцукаше из стаята си. Раната го болеше силно, но се опитваше да се приготви да излезе навън. Поведението на Бъч, който се въртеше около него като разтревожена квачка, не му помагаше.

Ченгето поклати глава.

— Трябва да отидеш при лекаря.

Фактът, че човекът най-вероятно е прав, наля още масло в огъня.

— Не. Няма да отида.

— Ако ще прекараш деня на дивана, можеш да си спестиш ходенето до кабинета му. Но да се биеш? Хайде, приятелю. Ако Тор знаеше, че се каниш да излезеш в това състояние, щеше да ти отреже главата и да я набучи на кол.

Вярно беше.

— Ще се оправя. Трябва само да загрея.

— Да, разтягането наистина ще помогне на дупката в черния ти дроб. Всъщност може да донеса малко обезболяващ гел и да го втрием в раната ти. Идеята ми се струва добра.

Фюри му хвърли гневен поглед. Бъч повдигна иронично вежда.

— Вбесяваш ме, ченге.

— Не думай! А какво ще кажеш да те откарам до Хавърс. Можеш да ми крещиш, докато шофирам.

— Нямам нужда от ескорт.

— Но ако те закарам, ще знам, че си отишъл. — Бъч извади ключовете за кадилака от джоба си и ги разклати във въздуха. — Освен това съм много добър в ролята на таксиметров шофьор. Можеш да питаш Джон.

— Не искам да ходя при лекаря.

— Е… Невинаги можем да действаме според желанията си.

Ривендж паркира бентлито пред дома на Хавърс и Мариса и тръгна внимателно към внушителната входна врата. Вдигна тежкото желязно чукче и го остави да падне. Звукът отекна в къщата. Един доген му отвори незабавно вратата и го въведе в салона.

Мариса стана от тапицирания в коприна диван и той й се поклони, докато в същото време казваше на иконома, че няма да сваля палтото си. Когато останаха сами, Мариса се спусна към него с протегнати ръце, а дългата й светложълта рокля се влачеше след нея като мъгла. Той взе двете й китки и ги целуна.

— Рив… Толкова се радвам, че се обади на нас. Искаме да помогнем.

— Оценявам усилията ти да убедиш Бела да приеме.

— Добре дошла е тук толкова дълго, колкото е нужно. Макар да ми се иска да ни кажеш какъв е проблемът.

— Просто времената са опасни.

— Вярно е. — Смръщи вежди и погледна над рамото му. — Тя не е ли с теб?

— Ще се срещнем тук. Ще дойде скоро. — Погледна часовника си. — Да… Подранил съм.

Дръпна Мариса към дивана. Седнаха и полите на самуреното му палто покриха краката й. Тя протегна ръка и погали кожата с лека усмивка. Мълчаха известно време.

Рив осъзна, че няма търпение да види Бела. Всъщност беше… нервен.

— Как се чувстваш? — попита той, за да отклони вниманието си.

— О, искаш да кажеш след… — Мариса се изчерви. — Добре. Дори много добре. Благодаря ти.

Наистина я харесваше. Бе така нежна, срамежлива и скромна, макар да бе една от най-редките красавици. Всички го признаваха. Как бе възможно Рот да е странял от нея? Но… по този въпрос можеха да се правят само предположения.

— Ще дойдеш ли отново при мен? — попита той тихо. — Ще ми позволиш ли пак да те нахраня?

— Да — отговори тя и сведе очи към пода. — Ако ти ми позволиш.

— Нямам търпение — изръмжа Ривендж. Тя вдигна очи към него и той й се усмихна, макар и с усилие. В момента копнееше да прави други неща с устата си — и то такива, които щяха да я смутят. Беше благодарен за въздействието на допамина. — Не се тревожи, тали. Знам, че става въпрос само за утоляване на жаждата.

Тя го изгледа така, сякаш го преценяваше. После кимна.

— Ако ти… също имаш нужда да се нахраниш…

Рив наведе брадичка и я загледа изпод полуспуснатите си клепачи. В главата му се въртяха еротични образи. Тя се отдръпна, очевидно разтревожена от изражението му. Не беше изненадан. Едва ли би могла да приеме тъмната му същност.

Повдигна глава.

— Предложението е щедро, тали. Но ще оставим нещата такива, каквито са.

На лицето й се изписа облекчение. Мобилният му телефон звънна, той го извади от джоба си и погледна екрана. Сърцето му прескочи един-два удара. Беше охранителната фирма, която наблюдаваше къщата му.

— Извини ме за момент.

След като изслуша доклада за това, че стената е била прехвърлена, че сензорите са доловили движение в задния двор и че е прекъснато електрическото захранване, Рив им каза да изключат всички вътрешни алармени инсталации. Искаше нашественикът да остане в къщата му.

Веднага щом се увереше, че Бела е тук, щеше да тръгне към дома си.

— Нещо не е наред ли? — попита Мариса, докато той затваряше телефона.

— О, не. Не.

„Напротив.“

Звукът от падането на чукчето отекна в къщата и Ривендж замръзна.

Покрай отворената врата на салона към преддверието мина доген, за да отвори.

— Искаш ли да ви оставя двамата насаме? — попита Мариса. Масивната входна врата се отвори и затвори. До тях достигнаха тихи гласове — единият беше на догена, а другият на… Бела.

Рив се облегна на бастуна и се изправи бавно. На прага стоеше сестра му. Беше облечена в сини дънки и черно яке, блестящата й коса падаше по раменете. Изглеждаше… Жива. Здрава и жизнена. Но чертите на лицето й бяха променени от стреса и тревогата.

Очакваше да се хвърли в прегръдките му, но тя просто стоеше и го гледаше втренчено… Беше затворена в себе си, недостижима. Или може би вцепенението й бе предизвикано от онова, което беше преживяла напоследък.

Очите на Ривендж се навлажниха, когато, подпирайки се на бастуна си, забърза към нея. Не усещаше килима под краката си. Долови шока, изписан на лицето й, докато я придърпваше в обятията си.

Искаше му се да може да я почувства в обятията си. Дори не знаеше дали тя отвръща на прегръдката му. Не искаше да я насилва. Затова бързо я пусна.

Отпусна ръце до тялото си, но тя продължаваше да се притиска в него. И той отново я прегърна.

— О… Ривендж… — Тя трепереше.

— Обичам те, сестричке — каза той, проявявайки моментна слабост, за която не съжаляваше.