Пробуждането на демона

Пролог

Демонът-дактил се събуди. Незабележимо, просто едва доловимо раздвижване дълбоко в недрата на далечната, пуста планина. Привидно незначително събитие, за което разбраха единствено пещерните червеи и неколцина страдащи от безсъние прилепи, които висяха от тавана заедно с изнурените си другари.

Ала духът на демона се бе пробудил, след дългата летаргия пак се бе завърнал в изваяното сякаш от скулптор тяло, което бе оставил след последното си посещение в света, наречен Корона. Хубаво бе отново да приюти бродещия си дух в истинско, материално тяло; да усети как гореща кръв пулсира в крилете и силните му крака, да почувства нетърпеливото потръпване на железните мускули. Отвори очи, ала срещна само непрогледен мрак — през годините на магически сън, прекарани в дълбоката пещера с приведена глава и крила, увити плътно около тялото, дебел слой магма го бе покрила от глава до пети. Въпреки че повечето от жарката течност отдавна се бе изляла навън, част от нея се бе утаила в пещерата, втвърдявайки се около тялото му. И сега духът му се бе завърнал в Корона, впримчен в обсидианова обвивка!

Демонът се вглъби в себе си и призова всичките си сили, физически и магически. Извиквайки на помощ волята и животинската си мощ, той напрегна криле. Тънка пукнатина плъзна по протежение на черната черупка. Напрегна се отново и пукнатината зейна още по-широко. После, с един внезапен, могъщ напън, звярът строши магмените окови и разпери гигантските си криле, раздирайки въздуха с острите нокти по краищата им. Най-сетне свободен, той отметна глава, разтвори паст и изкрещя с пълно гърло — вик на радост, задето се бе завърнал, предвкусващ хаоса, който отново щеше да посее в мирните царства на Корона.

Наподобяващо по форма висок и строен човек, макар и с чифт огромни прилепови криле, които разперени се простираха на повече от шест метра, тялото му бе изтъкано от железни мускули и бе в състояние да повдигне цял бик, докато прелита над него. Главата му също имаше човешка форма, макар и по-ъгловата, с тясна челюст и остра брадичка. Ушите му бяха заострени и се показваха от рядката, черна коса, която не можеше да скрие и двете рогца на челото му — не по-големи от палец и извити навътре.

Грубата, въздебела кожа — същинска броня — бе червеникава и лъскава, сгрявана сякаш от вътрешен огън. Очите му също горяха с ярък пламък — катраненочерни бездни, които лумваха в алено, когато беше развълнуван, превръщайки се в два кървавочервени кладенеца от ненавист.

Звярът се протегна и разпери криле, после вдигна ръце, сякаш се опитваше да улови нещо във въздуха. Дълги, хищни нокти се показаха от върховете на пръстите му, а от устата му се източиха два остри кучешки зъба. Всяка частица от тялото му бе оръжие, безмилостно и смъртоносно. Ала най-страшното у него не бе бруталната физическа мощ, а онова, което бе невидимо за очите — черното му съзнание, самото му същество, което изкусяваше душите и оплиташе сърцата в лепкава мрежа от лъжи. Теолозите в Корона все още спореха дали демонът-дактил е първопричина или последица от злото. Дали именно той сееше слабост и поквара сред хората? Дали бе източникът на техните грехове или се появяваше на този свят и тръгваше сред обитателите му, именно когато безбройните им пороци най-сетне избиеха на повърхността като гноясала язва?

За демоничното създание в планинските недра тези въпроси нямаха никакво значение. Колко ли време бе изтекло, питаше се то, колко ли десетилетия, дори векове, бяха минали от последното му посещение в Корона?

О, да, добре помнеше онези дни; още се упойваше от спомена за реките от кръв, които се лееха, докато армия след армия се хвърляше в опияняващ, обречен бой. Прокле високо Теранен Динониел, който бе обединил войските на елфи и хора и бе прогонил слугите му до подножието на същата тази планина, Айда. Самият Динониел пък го бе последвал чак до недрата й и го бе пронизал със собствената си ръка…

Чернокрилото чудовище сведе поглед към тъмночервения белег, открояващ се върху иначе гладката му кожа. После, с отвратително изпукване извъртя глава на сто и осемдесет градуса, за да види по-добре другата следа от онзи паметен ден — неголяма подутина под лявата му лопатка. Двата белега съвсем точно отбелязваха къде се намира сърцето му и именно така, с един отчаян удар, Динониел бе сломил физическото му тяло. Ала дори тогава, сред предсмъртните си мъки, демонът пак бе надделял и единствено с помощта на волята си бе изтръгнал реки от магма от недрата на Айда. Динониел, както и голяма част от войните му, загинаха в този ден, но той самият…

Той самият бе вечен. Динониел отдавна го нямаше, превърнал се бе в полузабравен спомен, докато духът на демона отново бе тук, а тялото му — изцелено.

— Кой ли човек, или може би елф, ще заеме мястото на Динониел този път? — запита се звярът и дълбокият му, тътнещ глас, който винаги звучеше така, сякаш всеки миг ще прерасне в гръмовен рев, проехтя надалеч.

Ято прилепи, стреснати от неочаквания шум, разпериха криле и излетяха през един от тунелите, които лавата бе оформила при изригването си. Демонът се разсмя доволно — дори мощта на гласа му бе толкова голяма, че всяваше паника в сърцата на всеки, който го чуеше. Откъде ли щяха да съберат сила и решителност хората и елфите този път (ако, разбира се, в Корона изобщо имаше елфи — още по времето на Динониел дните на тяхната раса като че ли наближаваха своя заник)?

Мислите му се извърнаха от враговете, срещу които щеше да се изправи, към онези, които щеше да призове за свои слуги. Какви ли създания щеше да подчини на волята си и да изпрати на война този път? Злите гоблини несъмнено щяха да бъдат едни от първите — изпълнени с гняв и неутолима алчност, тяхното най-голямо удоволствие бе да сеят болка и смърт. Фоморийските великани от планините, макар и малко, също бяха отлични съюзници с невероятната си сила, която се равняваше на силата на дузина яки мъже, и с дебелите си кожи, които никоя кама не можеше да прониже. И, разбира се, паурите, да, паурите, лукавите, войнолюбиви джуджета от Хулиантес, Брулените острови, които мразеха хората повече от всичко на света. Преди много векове паурите властваха над моретата със своите здрави, тумбести лодки, които, макар и по-малки от големите кораби на човеците, бяха много по-издръжливи от тях, досущ както и дребните джуджета бяха замесени от много по-яко тесто, отколкото едрите хора.

Тънка ивица слюнка се проточи от устата на демона при мисълта за някогашните му съюзници, същата онази армия на страданието, с която много скоро отново щеше да се обгради. О, да, не след дълго щеше да ги призове при себе си — племе след племе, раса след раса, войската му бързо щеше да се разрасне така, както нощта разстила мрежите си над света, когато слънцето докосне запада. Над Корона се спускаше здрач.

Демонът-дактил се бе пробудил.