Пробуждането на демона

Глава 45 Раздяла

На Елбраян и останалите водачи на тайния отряд им отне няколко дни докато организират всичко. Двадесет и петимата войни щяха да сложат край на бързите си, изненадващи нападения и щяха да се погрижат да отведат близо осемдесетте бежанци на сигурно място нейде на юг, като се опитат да се движат успоредно с напредващата вражеска армия, без обаче да влизат в бой с нея.

За всички, които поемаха на север, към Барбакан, раздялата беше трудна, ала най-тежко бе за Елбраян, който с течение на времето бе започнал да се чувства като баща на тези хора, като техен доверен закрилник. Ако нещо им се случеше, ако врагът ги откриеше и унищожеше, пазителят никога нямаше да си го прости.

И все пак, дългът му беше повече от ясен. Пък и, прекрасно осъзнаваше той, ако демонът не бъдеше победен, дори най-затънтеното кътче на Корона вече нямаше да е сигурно. Със света, такъв, какъвто хората го познаваха досега, щеше да бъде свършено. Пони неведнъж му напомняше, че именно той бе обучил войните, които щяха да придружават бегълците по пътя им на юг и че те поемат натам не само с неговата благословия, но и с дара на познанията му за гората. Също както един баща рано или късно трябва да остави детето си да се погрижи само за себе си, така и Елбраян трябваше да остави хората да си отидат.

Защото неговият път, неизмеримо по-мрачен, водеше в обратната посока.

Тръгнаха, без да бързат. Елбраян бе възседнал Симфония (макар и само за малко), за да може да изпреварва малката групичка и да оглежда пътя напред за скрити опасности. Пони и Авелин крачеха до Брадуордън, който държеше гайдата си в ръка, ала все още не свиреше — нямаше да го стори, докато не оставеха пълните с врагове земи около Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света далеч зад себе си.

Едва-що бяха напуснали лагера, когато се натъкнаха на група елфи. Колко точно бяха потайните същества те така и не разбраха, объркани от неспирния им танц между напъпилите клони на дърветата.

— Какви вести ми носиш от лейди Даселронд? — обърна се младият мъж към Джуравиел.

— Пожелава ви на добър път — отвърна приятелят му. — На Елбраян, Нощната птица, на Джилсепони, на добрия брат Авелин и могъщия Брадуордън, както и — довърши, размахвайки силно крила, за да се издигне във въздуха, — на Бели’мар Джуравиел, който ще представлява Каер’алфар в този най-важен поход!

И като се спусна обратно на земята, се поклони ниско.

Елбраян погледна към Тунтун, която беше седнала на един клон наблизо и се усмихваше… някак хитро, както наблюдателният пазител не пропусна да забележи.

— Грижи се за него, Нощна птицо — заплашително рече девойката. — Ще те държа лично отговорен за живота му.

— Ха! — обади се Брадуордън. — Хубава отговорност, няма що, когато сме тръгнали да се бием с демон-дактил от плът и кръв!

— Ако зависеше от мен — отвърна Елбраян. — Бели’мар Джуравиел изобщо нямаше да тръгва на път сега. Разбира се, ако зависеше от мен, Пони… Джилсепони, а и Авелин, също щяха да останат тук заедно с оцелелите от трите села; а и Брадуордън нямаше да напуска гората, та да може всеки ден да посреща зората с веселата песен на гайдата си.

— Ам’че да! — провикна се Авелин. — Нощната птица на драго сърце би се изправил срещу демона сам-самичък!

— И още как! — обади се и Брадуордън. — Оставяйки диря от трупове след себе си!

Елбраян се разсмя и като пришпори Симфония, препусна напред, за да се увери, че пътят е чист.

— На добър час, Нощна птицо! — думите на Тунтун бяха последното, което чу, после остана сам.

Всъщност, въпреки казаното преди малко, младият мъж искрено се радваше, че Джуравиел ще се присъедини към тях.

Внезапно долови слаб шум и помоли Симфония да забави крачка. Миг по-късно си отдъхна, виждайки Полсън и Катерицата да се задават насреща му, прекалено погълнати от разговора си, за да го забележат.

— Ако сме ги изпуснали, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил! — ядосано изпухтя едрият трапер и Катерицата побърза да се отдръпне от ядосания си другар.

Елбраян не пропусна да забележи, че двамата са облечени като за дълъг път, макар че бойният отряд щеше да се присъедини към бегълците чак на другата сутрин. Тъй като ловците все още не го бяха видели, пазителят реши да се скрие между близките борове, с надеждата да разбере какво са намислили. Сигурно, предположи той, им беше дошло до гуша и, все още несъвзели се от загубата на Крик, бяха решили да поемат по свой собствен път.

Не успя обаче да научи нищо — както обикновено, Полсън изглеждаше сърдит, а Катерицата — неспокоен и поуплашен.

— Добра среща! — обади се Елбраян, когато двамата минаха покрай дърветата, зад които се беше скрил.

— Добра среща и на теб — отвърна Полсън, бързо съвземайки се от първоначалното си сепване. — Радвам се, че не сме те изпуснали.

— Имате си някакви ваши планове?

— Какво да правим, когато Елбраян си отиде? — попита едрият трапер.

Пазителят го изгледа продължително, после сви рамене:

— Някой трябва да се погрижи да отведе бегълците на юг. Нямаме време за губене.

— Имаш повече от двайсет бойци за тая работа.

— Двайсет бойци, които ще имат нужда от Полсън и Катерицата да ги водят — настоя Елбраян.

— Двайсет бойци, които предпочитат да следват Белстър О’Комли — поправи го Полсън. — Доколкото разбрахме, опитният кръчмар вече се е нагърбил с таз’ задача. Нямаме работа тук.

— Значи сте свободни да вървите, където поискате — заяви Елбраян. — При това не само с моята благодарност, но и с признателността на всички, които се спасиха от нашествието на врага.

Преди да отговори, Полсън погледна към Катерицата, който кимна нервно, ала уверено.

— С теб — неочаквано отсече едрият ловец. — Тъй както ние виждаме нещата, гоблинът, дето уби Крик, е бил изпратен от тоз’ Бестес-бул… както там му беше името на онуй създание, тъй че смятаме да държим него отговорно.

И като видя, че Елбраян все още не изглежда особено убеден, допълни:

— Да знаеш някой по-подходящ за поход през горите?

— А и нали току-що каза, че сме свободни да вървим, където си поискаме? — страхливо подхвърли Катерицата и се скри зад гърба на другаря си.

В този момент по пътеката се зададоха и останалите от малкия отряд, с Джуравиел, удобно разположен между торбите върху гърба на кентавъра.

— Приятелите ни Полсън и Катерицата искат да се присъединят към нас — обясни Елбраян.

— Нали решихме, че колкото сме по-малко, толкоз по-лесно ще се доберем до звяра! — възнегодува Брадуордън.

— Двамата заедно пак заемаме по-малко място от теб, кентавре! — не му остана длъжен Полсън.

— Така си е — засмя се Елбраян, преди Брадуордън да успее да каже каквото и да било.

— Освен туй познаваме и горите, и врага, с който си имаме работа — продължи траперът. — Попаднем ли в битка, ще има да благославяте деня, в който Полсън и Катерицата са се присъединили към вас.

Елбраян и Брадуордън, двамата негласни водачи на малкия отряд, се спогледаха, и кентавърът бързо омекна пред молбата в очите на пазителя:

— Добре де — отстъпи той. — Ама само една дума да чуя против моята свирня и ще вечерям нещо доста по-различно от припасите, дето ги нося на гърба си!

И така, те поеха напред, седмина срещу десетки хиляди, седмина смъртни срещу демона-дактил. Когато достигнаха края на гората край Дъндалис, Елбраян скочи от седлото.

— Върви си, приятелю — обърна се той към Симфония. — Върви си и дано някой ден отново се срещнем.

Вярното животно обаче остана на мястото си, неспокойно риейки пръстта с копито.

За миг Елбраян, усетил нежеланието на жребеца да го остави, се поколеба дали да не го вземе със себе си. Как обаче можеше да го стори с чиста съвест, когато отлично знаеше, че конят няма да може да прекоси планините на Барбакан и със сигурност няма как да влезе в тунелите на Айда.

— Върви си! — повтори той и Симфония побягна назад.

Вместо да потъне в гората обаче, жребецът застана между най-близките дървета и се спря.

Ето как не конят, а Елбраян си тръгна, макар да го болеше като да се разделяше с частица от себе си.

Вървяха по-скоро на запад, отколкото на север, тъй като искаха да заобиколят възможно най-отдалеч задаващия се насреща им керван, за който Авелин ги беше предупредил. Всъщност, от върха на един хълм те всички го видяха със собствените си очи — гъсти кълба прахоляк, които се движеха на юг и поглъщаха всичко по пътя си.

— Чак до Пояса и токата — мрачно отбеляза Авелин и от онова, което виждаха и сами, останалите му вярваха.

Всякакви пътеки изчезнаха, когато седмината оставиха зад гърба си и последните земи, използвани от жителите на Края на света за добив на дървен материал. Горите тук бяха гъсти и стари, с високи, тъмни дървета, под които не растеше почти нищо, и многобройни реки и поточета, някои от които се спускаха чак от върховете на Барбакан. От време на време се натъкваха на някоя самотна къщурка или пък на шепа колиби, сгушени една до друга — домовете на същинските гранични заселници, които не познаваха дори оскъдните блага на цивилизацията, на които се радваха жителите на трите селца. Гледката на изоставените къщи (в някои от които бяха живели приятели на траперите) изобщо не се понрави на малкия отряд.

Откриха причината за липсата на каквито и да било хора, когато на десетия ден, откакто бяха поели на път, се натъкнаха на следи край брега на една рекичка.

— Гоблини — заяви Елбраян. — Но между тях има и хора.

— Може да е най-обикновена разбойническа банда — предположи Брадуордън. — И да нямат нищо общо с нашия враг.

— По тез’ земи винаги е било пълно с гоблини — обади се и Полсън. — Моите приятели са ми казвали, че често им се налагало да се бият.

— А често ли се случва гоблини да взимат пленници? — попита Елбраян и останалите нямаше как да не се съгласят — случилото се тук не бе дело на обикновен разбойнически отряд.

Демонът ще измъкне и последния гоблин от дупката му и ще го хвърли във войната, предупредил ги беше Авелин.

В този момент Елбраян съжали, че е отпратил Симфония — ако жребецът беше тук, двамата можеха да препуснат и да настигнат вражеския отряд.

— Нищо работа — рече Брадуордън. — Просто ще навлезем навътре в гората, за да ги избегнем.

— Не забравяй, че имат пленници — припомни му Пони.

— Не сме сигурни, че наистина имат — отвърна кентавърът.

— Ами човешките следи? — намеси се Авелин.

— Може би са имали пленници — заяви направо Брадуордън.

Елбраян тъкмо се канеше да се противопостави на кентавъра с аргумента, че са длъжни да проверят лично дали сред гоблините няма хора, които се нуждаят от помощта им, когато получи неочаквана подкрепа от Полсън.

— Става въпрос за огромна армия — обади се едрият мъж. — Значи им трябват роби. Ако гоблините, дето са минали оттук, имат нещо общо с дактила, никога няма да убият пленник, ако могат да го уморят с работа.

Брадуордън вдигна ръце в знак, че се предава и кимна на Елбраян да отиде на разузнаване. Младият мъж стори точно това и като прекоси потока, се насочи на север. Вървя дълго, докато най-сетне ги откри край един завой на реката. Гоблините (твърде много, както Елбраян не пропусна да забележи) бяха спрели, за да утолят жаждата си, пленниците си обаче (повечето от тях — жени и деца), държаха встрани от водата, въпреки че горките хорица очевидно имаха отчаяна нужда от нея.

Младият мъж се замисли. За щастие, наоколо не се виждаха нито великани, нито паури, ала гоблините бяха прекалено много — поне петдесет, като неколцина от тях носеха сиво-черната емблема на демона-дактил. А как можеше да е сигурен, че ако той и малкият му отряд ги нападнат, те няма да избият пленниците до крак?

Върна се при другарите си, очаквайки, че вестта за онова, което бе видял, ще предизвика бурни спорове. Дали загрижеността за успеха на мисията им нямаше да ги накара да се откажат от каквито и да било действия срещу чудовищата? Защото, ако ги отблъснеха, избиеха или заловяха, кой щеше да отиде до димящата планина и да се изправи срещу демона-дактил?

— Само петдесет? — изпуфтя Брадуордън пренебрежително. — И то гоблини? Първите двайсет ще ми послужат за загрявка с лъка, следващите двайсет ще стъпча, преди да сте разбрали какво става, а последните десет ще оставя на тоягата си!

— Как ще ги нападнем, без да изложим на опасност живота на пленниците? — прагматична както винаги, попита Пони.

Въпросът й нямаше за цел да разубеди останалите, сигурен беше Елбраян, а само да открие най-добрия начин, по който да подходят към деликатната ситуация.

— Като ги разделим — отвърна той. — Щом някой от тях навлезе в гората, изостане или се отдалечи прекалено много от останалите…

Като един, шестимата му другари кимнаха решително. Само след час, те вече следваха кервана, наблюдаваха навиците на гнусните същества и йерархията в редиците им. Не след дълго, когато брегът стана прекалено тесен и непроходим, гоблините изпратиха шестима съгледвачи да открият нов път.

Злощастните създания умряха бързо и безшумно, погубени от безпогрешен лък и остри ками, от свистящ меч и тежка тояга. Всичко свърши толкова светкавично, че на Авелин дори не му се наложи да използва магия. Не че не участва в боя — лично довърши един ранен гоблин, само че го стори с голи ръце, предпочитайки да пести магическата си енергия.

Когато стана очевидно, че шестимата съгледвачи няма да се върнат, други двама гоблини тръгнаха по следите им, за да проверят какво става. Елбраян, Джуравиел и Брадуордън ги застреляха в мига, в който двете чудовища се отдалечиха достатъчно.

— Усетиха ни — заяви Пони, когато отново се приближиха към кервана — гоблините се щураха напред-назад и затягаха въжетата на пленниците си, принуждавайки ги да се скупчат в средата.

Най-неприятно за седмината бе да гледат как гнусните създания удрят беззащитните хора, толкова безмилостно, че едно дете дори се озова на земята, повалено от тежка гоблинова ръка. Стискайки зъби, Елбраян с мъка преглътна напиращия в гърдите му гняв и едва възпря спътниците си да не се нахвърлят върху жестоките същества. Врагът беше нащрек, напомни им той, сега не беше време за нападение.

— Ще скрием телата — обясни им той плана си. — А ако изпратят още съгледвачи, ще ги оставим да се върнат обратно невредими. Нека открият пътя, който търсят. А когато продължат напред и навлязат в гората, тогава ще ги ударим с всичка сила.

— Точно така — съгласи се Брадуордън. — Да им дадем няколко часа, достатъчно, за да си помислят, че жалките им другарчета просто са избягали. Щом се почувстват в безопасност и свалят гарда, ще ги накараме да си платят за всяка плесница!

Елбраян се обърна към Авелин:

— Ще имаме нужда от теб. С гоблините лесно ще се справим, ала само ти можеш да предпазиш пленниците достатъчно дълго, за да успеем да довършим чудовищата.

Монахът кимна решително и погледна към Пони. Елбраян, усещайки, че двамата имат някаква своя тайна, стори същото. Какво беше изумлението му, когато видя Авелин да подава на младата жена къс графит, а след него и парче зелен малахит!

Както и очакваха, гоблините наистина изпратиха още двама съгледвачи, които безпрепятствено навлязоха в гората, след което се върнаха обратно в кервана, докладвайки, че от осмината им другари няма и следа. И тъй като за тези създания дезертьорството изобщо не бе рядкост, всички си отдъхнаха и, вече успокоени, поеха по новооткрития път…

… без дори да подозират, че всяка тяхна стъпка се следи. Без да знаят, гоблините се насочваха точно натам, накъдето искаше Елбраян. Пазителят тъкмо беше открил най-подходящото място за залагане на засада (тесен проход, минаващ между стръмно възвишение и заблатено езерце) и се връщаше, за да сподели идеята си с останалите, когато разбра, че май ще му се наложи да промени плановете си.

Изражението на Пони беше първото, което му подсказа, че нещо не е наред, а щом се приближи още малко, със собствените си очи се убеди колко сериозно е положението. Между пленниците и техните тъмничари бе възникнал спор и сега гнусните създания отново раздаваха „правосъдие“. Елбраян потръпваше при всеки шамар, сякаш не само хората, но и той понасяше тежките удари; въпреки това опита да се сдържи, все още не искаше да позволи на чувствата да надделеят над разума и да провалят грижливо изработения му план.

Ала тогава един от пленниците, млад мъж горе-долу на възрастта, на която беше самият той, когато гоблините опустошиха Дъндалис, беше извлечен от редицата. Намеренията на чудовищата бяха очевидни — младежът щеше да послужи за назидание на всички останали. Без да се церемони много-много, едно от скверните създания го блъсна на колене и натисна главата му надолу, оголвайки врата му.

— Не, не, не! — простена Елбраян, разкъсван между онова, което му повеляваше разумът и онова, което сърцето му нашепваше.

Успехът на нападението им щеше да бъде много по-сигурен, ако прибегнеха да, плана му и използваха мястото, което беше избрал за засада, но нима можеше да стои и да гледа безучастно как умира един невинен човек, когото би могъл да спаси?

Разбира се, че не можеше, а когато тетивата на Ястребокрилия пропя, останалите разбраха, че е дошъл моментът да действат.

Мечът на гоблина проблесна заплашително, само за да падне на земята миг по-късно, когато стрелата на Елбраян се заби в гърба на гнусното създание.

Сред гоблините настана суматоха, над която ясно се извиси гласът на едно от чудовищата. Очевидно водач на кервана, то уверено раздаваше команди… поне докато думите му не преминаха в задавено клокочене, удавени от рукналата в устата му кръв, когато втората стрела на пазителя потъна в гърлото му.

— Побързай! — извика Авелин на Пони и младата жена напрегна цялото си същество, за да отключи магията на зеления камък.

Двамата с Авелин имаха план и тя отлично знаеше какво трябва да прави. И преди беше използвала малахита, ала сега напрежението беше много по-голямо, а залогът — прекалено висок.

— Хайде! — подканяше я монахът. — Знам, че можеш да го направиш както трябва, момичето ми!

Окуражителните думи наистина й помогнаха и миг по-късно Пони вече бе потънала в магията на камъка. Усети как олеква, после Авелин я вдигна от земята и я запрати към вражеския керван.

Лека като перце, тя се понесе във въздуха, използвайки клоните на дърветата, за да достигне целта си. Прелетя над Елбраян, който бе извадил Буря и се биеше с цяла група гоблини и въпреки численото им превъзходство, бавно, но сигурно ги изтласкваше назад.

Безшумно и все още незабелязано, младата жена мина и над противниковите редици, докато най-сетне достигна скупчените на едно място пленници. Без да смее дори да си поеме дъх, тя се взря в разиграващата се под нея сцена и по изражението на чудовищата и отсечените им крясъци се досети, че наистина се канят да избият заложниците.

Разтревожена, тя погледна първо другия камък, който бе получила от Авелин, а после меча си, чудейки се кое от двете да предпочете. В едно обаче беше сигурна — каквото и да избереше, положението й много скоро щеше да стане крайно неприятно.

Яростта на Елбраян бързо се разгаряше. Двама гоблини се нахвърлиха отгоре му, той обаче отби оръжията им с един мълниеносен двоен удар на Ястребокрилия, после извади меча си и го заби в корема на по-близкото чудовище. В същото време юмрукът му се стовари право в брадичката на втория гоблин и го запрати в прахта. Без да се обръща, младият мъж освободи оръжието си и продължи напред.

Зашеметеният му противник потърка брадичката си и тъкмо се канеше да го последва, когато Брадуордън връхлетя отгоре му и го стъпка, още преди злото създание да успее да се изправи.

В следващия миг кентавърът вече беше до Елбраян и с песен на уста поваляше гоблин след гоблин. Устремът им беше толкова голям, че много скоро двамата бяха навлезли дълбоко във вражеските редици. Постепенно обаче неприятелят започна да се съвзема от първоначалната си изненада и нещата сякаш бяха на път да вземат неприятен обрат.

Разгърнали се в полукръг, гоблините се приготвиха за атака, ала уж плътните им редици внезапно започнаха да отъняват — кацнал върху едно близко дърво, Джуравиел поразяваше враг след враг с малкия си, но смъртоносен лък.

Много скоро, предшествани от дъжд от ками, към сражението се присъединиха и двамата трапери.

— На гърба ми! Бързо! — извика Брадуордън на Елбраян. — Ще те отведа при пленниците!

Ала прекалено късно, помисли си Елбраян, хвърляйки поглед към групата изплашени хора, скупчили се далеч зад гоблиновите редици. Единственото, което му оставаше, бе да се надява, че гневът му не ги е предал и да се моли планът на Пони и Авелин (какъвто и да беше той) да сработи.

Авелин едва виждаше вражеските редици и нямаше никаква представа кой точно е командирът. Още щом Пони се насочи към пленниците, той се огледа, търсейки място, където да се скрие. Време обаче нямаше, затова му се наложи да се задоволи с няколко брези, израснали наблизо. Отключи магията на хематита, още докато отиваше към тях и макар той самият да се провираше между гъсто преплетените клони, духът му вече бе далеч оттам.

Мина покрай Джуравиел (за когото не остана незабелязан, въпреки че беше невидим), покрай Елбраян и Брадуордън, покрай челните гоблинови редици и най-сетне стигна до заложниците и гнусните им пазачи. Едно от чудовищата веднага привлече вниманието му със заповедническия си тон и нарежданията, които раздаваше. Без да губи нито миг, той се насочи към него, нахлу в тялото му и поведе битка с духа, който откри там.

Завладяването на чуждо тяло беше трудна задача, която не се удаваше всекиму, ала в цяла Корона нямаше човек, който да владее силата на камъните по-добре от Авелин Десбрис, а сега, когато от успеха му зависеше животът на толкова много хора, монахът бе по-могъщ от всякога.

Духът му превзе тялото на гоблина почти без усилие и веднага започна да дава нареждания на останалите чудовища. Ала макар гласът да бе същият, заповедите бяха съвсем различни и изобщо не засягаха пленниците:

— Бягайте! — провикна се той. — Бягайте в гората! Бягайте! Бягайте!

Повечето от скверните създания го послушаха на драго сърце, доволни да се махнат колкото се може по-надалеч от свирепия пазител и страховития кентавър, които избиваха другарите им с ужасяваща лекота.

Някои обаче бяха твърдо решени да усетят вкуса на човешка кръв, преди да побегнат към гората.

Пони ги видя — двама гоблини, които тичаха към дърветата, ала така, че да успеят да нанесат някой и друг удар на най-близките пленници. Младата жена напрегна цялата си воля, мъчейки се да призове магията на втория камък, като заедно с това поддържаше безтегловността си с помощта на малахита и нито за миг не изпускаше двете чудовища от очи.

Ала времето не беше достатъчно, затова тя се откъсна от малахита и падна от около три метра, приземявайки се право между двамата гоблини.

Изненадани, те изпищяха, изпищя и тя, после ги сграбчи за раменете. Злите създания се обърнаха към нея с оръжия в ръка, Пони обаче беше по-бърза.

Разнесе се силен гръм, последван миг по-късно от ярка, синкава мълния, която запрати чудовищата агонизиращи в прахта.

— Остави жената! — извика „гоблинът“ Авелин и пресече пътя на един от „другарите“ си, който се бе насочил към Пони.

Мислите му се насочиха към неговото собствено тяло, скрито между брезите и камъка, който то стискаше в другата си ръка.

— Да изтребим човеците! — изръмжа чудовището, когато Авелин се изравни с него, ала едва бе успял да довърши, когато монахът вдигна ръка.

Последното, което скверното създание видя, бе стрелналата се към лицето му тигрова лапа.

— Ам’че да! — провикна се Авелин и доволно се вгледа в трансформираната си ръка. — Стана!

И наистина, станало беше. Макар и в чуждо тяло, той бе успял да се свърже със собственото си физическо същество и да задейства магията на камъка, който то стискаше. Напрежението обаче се оказа прекалено голямо и ето че духът му вече се носеше обратно към брезите. С едно последно отчаяно усилие на волята, миг преди да изгуби съзнание, монахът успя да замахне и злото създание с изумление видя как собствената му ръка, сега преобразена в тигрова лапа, се вдига към лицето му.

Напълно слисано, чудовището политна назад и улови издраното си лице с другата си ръка. Изненадата му отстъпи място на сляп ужас миг по-късно, когато мечът на Пони потъна толкова дълбоко в гърба му, че острието се показа през гърдите.

След като се разправи с него, Пони се обърна към пленниците и им викна да бягат. Малцина от мъжете и жените обаче я послушаха. С лица помрачнели от скръб (без съмнение — по скъпите им същества, които гоблините бяха убили), те се нахвърлиха върху чудовищата, които се сражаваха с Елбраян и останалите. Оръжия грабеха от труповете в краката си, а когато не намираха такива, кършеха клони от дърветата, вземаха камъни от земята или се биеха с голи ръце.

Само след няколко минути повече от двайсет гоблини бяха мъртви, а останалите се бяха разбягали панически. Няколко души бяха пострадали леко, Брадуордън също бе ранен (макар че, махна с ръка той, кой ти обръща внимание на няколко драскотини и две-три синини!), а не след дълго към тях се присъедини и Авелин, залитащ от изтощение и страдащ от толкова силно главоболие, колкото не бе изпитвал досега. Ала въпреки болката и умората, той извади хематита и се зае да лекува пострадалите хора.

В това време Елбраян, Джуравиел и двамата трапери тръгнаха по следите на противника, за да се уверят, че побягналите чудовища нямат намерение да се върнат.

Обикаляха цял час, ала откриха само двама гоблини, криещи се в някаква пещера, както и друг, който в ужаса и глупостта си се въртеше в кръг.

Ето как засадата все пак бе успяла, а пленниците бяха освободени, само че това поставяше пред пазителя нова дилема и нова, нетърсена от него, отговорност.

— Белстър вече е далеч на юг — заяви Авелин. — Прекалено далеч. Дори да използвам камъните, за да се свържа с него, пак няма да ни е никак лесно да се срещнем и да му прехвърлим грижата за новите ни приятели.

— Издръжливи са, в това не се съмнявам — обади се Пони. — Но не са свикнали да си имат вземане-даване с гоблини и разни други чудовища.

И като видя изумения поглед, който Полсън й хвърли, побърза да уточни:

— Поне не с такива гоблини. Досега не са се изправяли срещу войните на демона-дактил.

Траперът нямаше как да не се съгласи и тя продължи:

— Ще ни трябват седмици, докато ги обучим достатъчно, за да могат сами да поемат на юг.

Макар и да не казваше нищо, Елбраян внимателно следеше разговора и мислено прехвърляше различните възможности. Най-сетне погледът му се спря върху Полсън и Катерицата.

Едрият мъж го разбра без думи. Наистина, пазителят не ги беше молил да идват заедно с него, нещо повече, лично им бе казал, че вече са сторили предостатъчно и са свободни да вървят, където поискат. Ала ето че сега се канеше да им възложи нова отговорност — отговорността за живота на освободените пленници. Изпълнени с ярост заради смъртта на приятеля си, на двамата трапери изобщо не им се щеше да се връщат обратно и въпреки това една дума на Елбраян бе достатъчна, за да ги накара да се откажат от отмъщението и да поемат на юг. Мисълта, че наистина е готов да го стори, порази Полсън, накара го да осъзнае, че за първи път от дълго време насам е част от нещо голямо и значимо, че след толкова години в живота му има хора, с които го свързва нещо повече от облагата и личния интерес.

— Има и още една възможност — неочаквано се обади Джуравиел.

Откакто бяха спасили пленниците, елфът се опитваше да остане незабелязан — хората се плашеха от Брадуордън почти толкова, колкото и от гоблините и Джуравиел мъдро предпочете да им спести гледката на още едно необичайно за тях създание.

При звука на неговия глас, приятелите му вдигнаха поглед към клона, на който елфът се бе разположил, поклащайки крака над главите им.

— Недалеч оттук има място, където ще бъдат в безопасност.

Всички закимаха доволно, само Елбраян усети, че зад думите на Джуравиел се крие нещо повече, че това сигурно място не ще да е обикновено скривалище. Припомни си пътя, който го бе довел обратно в Дъндалис, първото пътешествие на Нощната птица. Беше навлязъл в Мочурливите земи от запад, а ето че сега отново се намираше на запад от блатистите земи, макар и доста по на север.

— Можем да ги отведем там и да продължим към Барбакан — рече Пони.

— Не „ние“ — отвърна Джуравиел. — Само аз. Мястото не е далеч, но не е и толкова близо — дотам трябва да има поне една седмица път.

— За една седмица можем да ги върнем чак до Дъндалис — намеси се Брадуордън.

— А после? — попита елфът. — Какво ще стане с тях след това? Там вече не е останал никой, който да им помогне, а земите са пълни с чудовища. В мястото, което имам предвид, те ще открият съюзници, в това може да бъдете сигурни.

— Имаш предвид Андур’Блау Иннинес — обади се най-сетне Елбраян и когато видя, че Джуравиел не се опитва да го отрече, разбра, че е прав. — Но откъде си сигурен, че лейди Даселронд ще приеме толкова много хора в долината? Нали винаги сте я пазили в тайна, непристъпна и скрита от чужди очи?

— Времената се менят — отвърна елфът. — Лейди Даселронд разреши на мен и още двайсетина мои събратя да ви помогнем и да разберем какво се случва със света. Сега, когато мракът на демона-дактил пълзи към Корона, тя няма да откаже да приюти в царството си онези, които имат нужда от помощ.

И като се усмихна, добави:

— О, не се и съмнявай, че ще използваме някое и друго вълшебство, може би малко богъл в храната, за да ги объркаме и да им попречим да намерят пътя към Андур’Блау Иннинес щом веднъж се върнат обратно в своя свят.

— Нека отидем всички! — възкликна Пони.

Младата жена можеше да прекара часове наред, слушайки разказите на пазителя за земята на елфите и отчаяно копнееше да я зърне поне за малко. На Елбраян също му се искаше да се отбие във вълшебната долина и да почерпи сили и увереност от онова благословено място, преди да продължи по мрачния път, който го очакваше. Разумът обаче му нашепваше друго:

— С всеки ден, в който вървим на юг, а после се връщаме обратно, врагът ще навлиза все по-навътре в родните ни земи, взимайки нови и нови невинни жертви.

— Ще ги заведа сам — рече Джуравиел. — Това е моята съдба, знам го със същата сигурност, с която Авелин знае, че му е писано да се изправи срещу демона. Утре сутринта ще се срещна с тях и заедно ще поемем на път.

Елбраян дълго се взира в своя приятел и някогашен наставник. Как му се искаше елфът да дойде с тях, имаше нужда от мъдростта и куража му, за да поддържа своята решителност, ала прекрасно разбираше, че това е правилният избор — само Джуравиел можеше да отведе хората на сигурно място, а спасяването на толкова много невинни бе нещо, което трябваше да сторят, колкото и важен да бе походът им към Барбакан.

На другата сутрин дойде и втората, също толкова болезнена раздяла.

— Ето те най-сетне! — извика Тунтун, когато видя Симфония да кръстосва една поляна на север от Тревясал лъг.

Почти всички елфи отдавна си бяха тръгнали — част от тях бяха поели на юг заедно с хората (макар че гледаха да останат незабелязани), ала повечето се бяха запътили обратно към Андур’Блау Иннинес. Тунтун и още неколцина нейни другари обаче бяха останали, за да държат под око армията на нашествениците.

Само че земите около Дъндалис съвсем не бяха мястото, където Тунтун искаше да бъде.

Затова, откакто Елбраян и останалите заминаха, тя непрекъснато обикаляше в търсене на Симфония, а в главата й бързо се оформяше план.

Приближи се до коня бавно и предпазливо, но почти веднага установи, че може да се свърже телепатично с него. Наистина, тюркоазът бе настроен към Елбраян, ала благодарение на елфическата си кръв, тя също бе в състояние да долови ако не всички мисли на животното, то поне най-силните му желания.

А те, много бързо разбра Тунтун, бяха досущ като нейните.

Ето как само след няколко минути, Симфония препускаше на северозапад, понесъл елфическата девойка на гърба си.

Глава 46 Слугата на демона

Не усещаше каменния под, под краката си и това най-много от всичко го караше да мрази сегашното си състояние, дори повече, отколкото ненавиждаше демона, своя господар и спасител. Въпреки предимствата, които призрачното съществуване му даваше, Куинтал така и не бе свикнал да живее без онези сетива, които бе изгубил при смъртта си. Липсваше му меката милувка на тревата и хладният допир на камъните по босите му стъпала, соленото морско ухание, което вятърът довяваше откъм залива Вси светии, вкусът на миди и ароматът на екзотичните билки, които „Бягащия с вятъра“ беше накупил в Ясинта.

Сега стоеше (или по-скоро се рееше ниско над пода) пред обсидиановия трон на чудовището, на което служеше.

— До средата на лятото ще сме в Палмарис — обясни Бестесбулзибар и се приведе напред, а кървавочервената му кожа блестеше на оранжевото зарево, хвърляно от потоците лава, които извираха от стената зад него и се разливаха в широки реки от двете страни на подиума. — До есента ще сме обсадили Урсал, а след това снегът вече няма да може да ни попречи, тъй като ще сме прекалено далеч на юг, към Ентел и планинската верига, която разделя кралствата.

— Там ли ще спрем? — попита Куинтал.

— Да спрем? — изсмя се демонът. — Ще се престорим, че се съюзяваме с многобройните вождове на Бехрен, след което ще се опитаме да ги настроим един срещу друг, а после, когато те го очакват най-малко, ще ги нападнем. Тогава целият свят ще бъде мой, а за човечеството ще настъпят мрачни времена.

Куинтал нямаше как да не се съгласи с него. Разбира се, тук-там щяха да останат някои непревзети кътчета — Алпинадор, например, въпреки свирепите нападения по границите му и последвалия поход, преминал през земите му, си оставаше практически недокоснат, но пък северното кралство бездруго бе зле организирано и твърде рядко населено, за да представлява истинска заплаха.

— Времена, които напълно ще са си заслужили — продължи Бестесбулзибар. — Твоите събратя трябва да винят единствено себе си за надвисналата над главите им буря — собствените им слабости и грехове я предизвикаха.

При тези думи демонът размаха гигантските си крила и Куинтал усети как го залива вълна от топъл въздух. И тогава си спомни.

Спомни си всичко с невероятна яснота — всичко, което беше преживял, всичко, което уж го очакваше. Спомни си манастира и пътешествието до Пиманиникуит. Спомни си Авелин, проклетия Авелин и съперничеството между тях двамата. Отново чу гласа му, проникнат от Божията сила, чу и отчаяните му викове, докато „Бягащия с вятъра“ бързо потъваше. Отново се видя как върви по следите му, припомни си историите, които бе слушал във всички градове по пътя си — истории за някакъв луд монах, сипещ зловещи прокоби, страховити предупреждения, които в крайна сметка се бяха оказали самата истина.

Призракът погледна демоничния си повелител, който, сигурен бе той, му бе изпратил тези спомени, само за да го измъчва. Откакто бе в Айда, Куинтал забрави всичко, довело го до мига, когато тленното му тяло умря, а хематитовата брошка пренесе духа му в Барбакан. Помнеше единствено как се бе изправил срещу Авелин и могъщите му приятели, но не и защо го бе сторил.

Ала сега… сега всичко се бе завърнало в съзнанието му, по-ясно отвсякога. Изведнъж Куинтал осъзна, че е обречен, със самото си същество почувства, че демонът е прав, така, както бе прав и Авелин. Човешката слабост, неблагочестието на Абеликанската църква, избиването на капитан Аджонас и неговите моряци, завистта, която той самият изпитваше към Авелин — ето с какво се бе хранил демонът-дактил, за да се пробуди след всички тези векове и отново да хвърли мрачния си покров върху света.

Куинтал мразеше Бестесбулзибар от цялото си сърце, ала знаеше, че е безсилен срещу него — беше затънал прекалено дълбоко и вече не можеше да избяга.

Демонът протегна ръка с дланта надолу и мислено изиска от слугата си да му отдаде онова, което му се полагаше.

Обреченият дух се наведе над ръката му и я целуна.

Нямаше спасение за него.

А демонът-дактил, прекрасно разбираше Куинтал, четеше всички негови мисли, черпейки още по-голяма власт от тях.

— Ти си ми полезен — неочаквано заяви Бестесбулзибар. — Полезен си ми, когато навестяваш сънищата на глупци като Тол Юганик, или когато се промъкваш незабелязан между враговете ми. Ала това, Куинтал, мога да свърша и сам.

Демонът замълча за миг и монахът застина на мястото си, убеден, че е ударил сетният му час, че всеки момент и последните искрици живот ще бъдат прогонени от призрачната му обвивка, а той самият ще бъде запратен в лапите на вечно мъчение.

— Искам нещо повече от теб — продължи дактилът след малко и премести поглед от Куинтал към магмените реки зад гърба си. — Да — промърмори той, повече на себе си, отколкото на призрака, и като заобиколи подиума, потопи едната си ръка в горещата лава. — Точно така. Не искаш ли отново да почувстваш физическия свят със сетивата си?

И още как, помисли си Куинтал.

— Мога да го направя, мога отново да ти дам живот — истински живот, в истинско тяло.

Монахът усети как се понася към своя повелител, тласкан от нещо извън него, по-силно от собствената му воля.

— Мога да те превърна в нещо много повече отпреди — прошепна демонът и отново размаха крила, а Куинтал пак усети как го залива гореща вълна.

Ала когато въздухът се успокои, топлината остана.

Точно така, осъзна внезапно монахът, остана, защото това бе топлината на лавата и той я усещаше!

Демонът поде бавен напев на език, който Куинтал не разбираше, гърлен, насечен език, чиито думи повече наподобяваха кашлицата на стар човек, прочистващ гърлото си рано сутрин. После чудовището се изплю върху призрака, ала вместо да премине през безплътното му тяло, храчката се залепи за него. Бестесбулзибар го заплю отново и отново, а когато видя, че Куинтал е мокър от глава до пети, сграбчи го и го потопи в лавата, без да обръща внимание на отчаяните му крясъци.

Черна пелена се спусна върху ужасения монах, нечовешка топлина и раздираща болка плъзнаха по него, после безсъзнанието го погълна.

Дойде на себе си много по-късно, макар самият той да нямаше никаква представа дали бяха минали дни, часове или няколко минути. Все още се намираше в тронната зала, ала вместо да се рее във въздуха, сега беше стъпил здраво на земята.

Беше се превърнал в създание от лава, грубо подобие на онова, което беше представлявал приживе — глава и масивно тяло, яки ръце и крака и стави — някак течни и искрящо оранжеви, като от разтопено желязо, ала всъщност здрави и солидни. Чувстваше се странно, ала важното бе, че изобщо е в състояние да чувства! Сведе поглед надолу, към мощните си черно-оранжеви пестници, дивейки се на силата, заключена в тях — сигурен бе, че би могъл да стрие на сол и най-здравия камък… или пък да строши нечия глава.

Главата на Авелин.

Злият смях на Бестесбулзибар го изтръгна от мислите му.

— Доволен ли си? — попита демонът.

Макар да не знаеше какво да отвърне, Куинтал понечи да каже нещо, ала млъкна, стреснат от звука на собствения си глас, който отекна из залата по-силен от грохота на свличащи се камъни.

— Бързо ще свикнеш с новото си тяло, робе мой — подразни го демонът, — мой генерале, мой палачо. Няма великан, който не можеш да надвиеш, нито човек, който да се мери с теб. Когато Палмарис падне, ти ще въведеш войските ми в града и пак ти ще заемеш кралския престол, когато превземем Урсал.

Силата му беше огромна, невъобразима, нечовешка. В съзнанието на монаха се заредиха картина след картина. Изведнъж си представи как съвсем сам покорява Палмарис и никой и нищо не може да го спре.

— Опознай новото си тяло — проговори Бестесбулзибар. — Виж на какво е способно и си припомни всички бойни умения, които си овладял в манастира. Отсега нататък ти си моят генерал, моят верен палач. И нека жалките обитатели на Корона треперят пред лицето ти!

И той отново избухна в отвратителен смях, ала този път Куинтал се присъедини към него.

— Войната се развива прекрасно — продължи демонът. — Докато ти спеше, а духът ти се настаняваше в дара, който ти дадох, аз обърнах поглед на юг и видях неудържимия марш на бойците си. Палмарис ще е наш до средата на лятото, а към Разломния бряг вече плава още една паурийска армия, та когато прегазим Палмарис, двете войски ще поемат към Урсал — едната от север, а другата от изток, за да се срещнат пред стените на крепостния град. Кой ще може да ни се противопостави тогава? Окаяният крал на Хонс-де-Беер?

— Не знам нищо за кралете — отвърна Куинтал.

— Напротив! — подразни го дактилът. — Знаеш достатъчно за абата на твоя манастир, а дори той е по-достоен враг от шута, който властва над Хонс-де-Беер. Кой ще ме спре?

Отговорът беше повече от очевиден, поне за Куинтал — никой. Никой не можеше да спре демона-дактил, неговия господар, неговия бог. Изведнъж му се прииска да нахлуе в Урсал и още сега да заеме мястото си на трона.

По-силен дори от това желание бе копнежът да се върне в Сейнт Мер’Абел, отново да се изправи срещу абат Маркварт и отец Йойона, да ги накара да се гърчат в краката му, а след това бавно и безжалостно да ги стъпче до смърт. Те го бяха използвали, съвършено ясно осъзна той, използвали го бяха за собствените си егоистични цели — първо го изпратиха до Пиманиникуит, а след това го превърнаха в бледо подобие на човек и го пуснаха да дири разплата вместо тях. Да, Бестесбулзибар правеше абсолютно същото, ала в очите на Куинтал демонът-дактил беше много по-достоен господар.

— Надзиравай Айда и войните, докато ме няма — нареди чудовището и монахът мъдро предпочете да не търси повече обяснения.

Същата нощ Бестесбулзибар напусна планинските недра и полетя на юг. Само за няколко часа прекоси стотиците мили, които го деляха от земите край Дъндалис, и още преди да бе съмнало вече беше в лагера на слугите си, където гоблинът Готра и великанът Майер Дек спореха разгорещено.

Как обаче заседнаха в гърлата им думите, каква ужасена тишина легна над поляната, когато демонът се спусна от небето, обгръщайки всичко наоколо в мрак, по-черен и от бездните на пъкъла.

— Е? — заповеднически рече дактилът и двете чудовища се занадвикваха.

Един заплашителен поглед бе достатъчен, за да ги накара да прехапят устни и да замълчат. Едва когато Бестесбулзибар се взря подканящо в лицето на Майер Дек, великанът се осмели да проговори отново:

— Лагерите ни са препълнени — обясни той и дори неговият гръмовен глас прозвуча някак приглушено пред лицето на страховития демон. — Трябва да изпратим още войни на юг, за да се включат в битката с врага.

Дактилът рязко се обърна към разтреперания гоблин, а в очите му лумна опасен огън.

— Улг Тик’нарн изчезна — опита се да обясни Готра. — Сигурно е мъртъв.

— Е, и? — сряза го Бестесбулзибар, който очевидно смяташе, че няма нищо по-лесно от това да се намери заместник на изчезналия паурийски генерал.

— Земите тук все още не са напълно прочистени — продължи гоблинът. — Нощната птица продължава да владее горите.

— Той е просто трън в петата ни! — изрева Майер Дек. — А тръгне ли на бой, един великан не спира, за да извади някакъв си трън!

— Трън, който възпрепятства потока на припасите ни… — започна Готра, ала не можа да продължи, прекъснат от смразяващ кръвта вик.

— Достатъчно! — прогърмя гласът на Бестесбулзибар. — Нима смяташ да държиш толкова много войни далеч зад фронтовата линия само заради един-единствен човек?

— Всички земи, през които минем, трябва да бъдат прочистени, пппреди… — заекна Готра, който вече усещаше, че разговорът не отива на добре.

По природа гоблините бяха предпазливи и консервативни; винаги покоряваха набелязаните земи една по една и рядко нападаха, ако не бяха сигурни в пълната си победа.

Демонът обаче нямаше никакво намерение да търпи подобно размотаване.

— Изпратил съм ви да превземете Палмарис, а ти задържаш хиляди войни в тази пустош заради някакво си жалко селце?

— Не! — опита се да възрази гоблинът; искаше да обясни колко важно е керваните им да пътуват необезпокоявани, защото забавеха ли се запасите и оръдията, резултатът можеше да бъде пагубен.

Готра, който съвсем не беше глупак (поне по стандартите на своята раса) смяташе да използва разумни аргументи, с които да убеди своя господар в правотата си, ала вместо тези думи от устата му излезе само проточен писък — без да се церемони много-много, Бестесбулзибар се пресегна, стисна главата му в желязна хватка и го притегли към себе си.

С жестока усмивка на уста демонът вдигна ръка, така че всички да я виждат и само с мисъл удължи единия си нокът, докато той не заприлича на хищния нокът на някой огромен звяр. Бърз замах, последван от протяжен писък и Готра политна към земята, вперил невярващ поглед в кървавата диря, проточила се от челото чак до слабините му.

Бестесбулзибар вдигна ръка, ала макар тя да срещна само въздух, магията, безпогрешна и страховито могъща, се впи в тялото на гоблина и смъкна кожата му с такава лекота сякаш сваляше дреха. Гърчейки се от болка, окървавеното създание се свлече на тревата в агония.

Без да каже нито дума, демонът погълна одраната кожа на слугата си.

— Кой беше втори след Улг Тик’нарн? — попита, когато свърши.

Отговор не последва, ала паурите побързаха да изтикат напред един от своите другари, разтреперан от глава до пети.

— Как се казваш?

— Кос… — не можа да довърши вцепененото джудже.

— Кос-косио Бегулн — отвърна Майер Дек вместо него.

— И какво мисли Кос-косио Бегулн по този въпрос? — попита Бестесбулзибар.

— Мисли, че трябва да продължим на юг — излъга великанът, комуто идеята нерешителното джудже да застане начело на паурите, истински се нравеше. — Или по неведнъж завинаги да се разправим с Нощната птица и жалките му бойци, та да си разчистим пътя на юг.

Демонът кимна удовлетворено и Кос-косио като че ли си поотдъхна.

— От днес паурите са под твоя власт — нареди му Бестесбулзибар. — А двамата с Майер Дек ще командвате гоблините, докато не открием подходящ заместник на Готра.

И като изгледа заплашително събралите се наоколо чудовища, заяви:

— Очаквам да превземете Палмарис до деня на лятното слънцестоене. Ако се наложи да ви потърся преди да сте покорили пристанищния град, гответе се да срещнете съдба, по-страшна и от тази на Готра!

И сред оглушителен плясък на крила и малко магия, накарала пламъците на огъня да подскочат нависоко, демонът-дактил се понесе на запад, за да нагледа и останалите две поселища. Доволен от видяното, той зави на север, с намерението да пресрещне поредния керван и едновременно да ги окуражи и сплаши.

Ала в този миг нещо друго привлече вниманието му, нечие присъствие, каквото не бе усещал от векове насам. Бавно започна да се снишава, описвайки кръг след кръг над гъстата гора. Зорките му очи забелязваха и най-беглото движение, от острия му слух не убягваше и най-слабият звук.

Някъде наблизо имаше елф, сигурен бе в това. Един от Туел’алфарите, най-древните и страшни врагове на демона-дактил.

Глава 47 Хармония

Нощта беше тиха и неописуемо красива. От време на време някое пухкаво облаче прекосяваше небето, подгонено от палавия югозападен ветрец, ала през повечето време звездите грееха ярко в уханния мрак, в който вече се усещаше сладкият мирис на настъпващата пролет.

Каква огромна лъжа бе всичко това, помисли си Елбраян. Много скоро ароматът на пробуждащия се живот щеше да бъде изместен от вонята на гоблини, паури и великани, от задушливия дъх на смъртта. Много скоро това привидно спокойствие щеше да се пръсне на хиляди парченца, стъпкано под нозете на прииждащите черни орди, прогонено от плющящите бичове на паурите, смазано от тежките оръдия.

Жестока, мъчителна лъжа — тишината, покоят на нощта, нежният пролетен бриз.

Слабо движение недалеч от него откъсна младия мъж от мислите му. Той обаче не посегна към оръжието си, познал меките стъпки и сладкото ухание — като на поляна, покрита с току-що разцъфнали цветя. Миг по-късно Пони излезе измежду две близки дървета, облечена само в къса, копринена нощница. Разпуснатата й коса обгръщаше красивото й лице, галеше нежните бузи и закачливо се увиваше около врата й по начин, който накара сърцето на Елбраян да забие учестено.

Пони го погледна, топло усмихната, после обви ръце около себе си, за да се предпази от нощния хлад, и вдигна очи към звездното небе.

— Как можах да те доведа тук! — прошепна младият мъж и застана зад нея.

Младата жена положи глава върху ръката му, почиваща върху нейното рамо, и се извърна на една страна, облягайки се на гърдите му.

— Как би могъл да ме спреш? — отвърна тя и Елбраян се засмя, после я целуна по косата и обгърна крехкото й тяло със силните си ръце.

Как наистина, помисли си той, както винаги, изпълнен с възхищение от неукротимия й дух. Знаеше, че понечи ли да я контролира, любовта му няма да бъде истинска, няма да бъде пълна, защото всеки опит някой да решава вместо нея, би прекършил същия този дух, от който така се възхищаваше. Сърцето й му принадлежеше, ала волята й си бе само нейна и единственият начин да й попречи да дойде с него, би бил да я повали в безсъзнание и да я затвори в някоя дълбока пещера!

Младата жена се обърна в прегръдките му и вдигна лице към него.

Елбраян се взря в очите й, представяйки си я как издъхва, пронизана от остро гоблиново копие и неволно извърна поглед към звездите, чудейки се как би продължил напред, ако нещо се случеше с нея и какъв смисъл би имал животът му тогава.

Усети как ръката й го докосва по бузата и нежно, ала настойчиво притегля лицето му надолу.

— И двамата сме в опасност — напомни му тя. — Да, заплашва ме смърт, ала същото се отнася и за Елбраян.

— Дори не го споменавай!

— Но то е напълно възможно, риск, който поехме с ясното съзнание за опасностите, които изборът ни крие, ала който дългът ни повеляваше да поемем. Не бих искала да живея в онова, което би останало от нашия свят, ако демонът не бъде погубен; хиляди пъти предпочитам да загина в битка с него там, в далечен Барбакан…

Гласът й заглъхна и тя се повдигна на пръсти, за да го целуне.

— Предпочитам да загина рамо до рамо с мъжа, когото обичам.

Елбраян отново се извърна, неспособен да приеме мисълта, че може завинаги да я изгуби, нея, най-скъпото му същество на този свят. Тя обаче улови брадичката му в шепа и го принуди да я погледне право в очите.

— Аз съм боец — заяви тя. — Цял живот съм се борила, още от деня, когато си тръгнах от изпепеления Дъндалис. Моят дълг е също толкова голям, колкото и твоят.

— Разбира се! — съгласи се Елбраян веднага.

— И ако ми е писано да умра, нека срещна смъртта си в битка — рече младата жена през стиснати зъби. — Нека бъде в битка срещу демона-дактил, та Авелин да успее да се изправи очи в очи с него и може би да го довърши. Аз съм боец, обич моя, не ми отнемай правото на достоен край!

— Как бих искал този край да дойде едновременно и за теб, и за мен — безпомощно се усмихна Елбраян. — След поне сто години.

Пони протегна ръка, за да докосне устните му и усети твърдата брада, набола през няколкото дни, откакто бяха поели на път.

— Май е крайно време да създадеш малко работа на Буря — засмя се тя, — иначе лицето ми ще пламне, изжулено до червено.

— И не само лицето ти, любов моя — подразни я Елбраян и като я повдигна от земята, нежно я ухапа под брадичката, нарочно одрасквайки нежната й шия.

Младата жена меко стъпи на земята, без да го пуска и когато очите им отново се срещнаха, цялата игривост си беше отишла, отстъпвайки място на внезапна страст, разпалена още повече от мисълта, че времето им заедно може би наближава своя жесток край. Пони го целуна, този път настойчиво, почти грубо, придърпвайки главата му към себе си, въпреки че между тях вече не бе останало никакво разстояние.

Елбраян я притисна още по-плътно до тялото си и спусна едната си ръка по голия й крак, после я плъзна под тънкия плат, нагоре по гърба й, докато с другата бавно я полагаше на земята.

— Отвара — упорито твърдеше Авелин.

— Отвара за шемет, тогаз’ — изсумтя Брадуордън. — Кой глупак би приготвил такваз’ отрова? Напитка, дето ще накара краката ти да омекнат, когато един по-силничък удар със сопа може да стори същото, че и по-лошо!

— Отвара за кураж! — възпротиви се монахът и като отпи голяма глътка, обърса лицето с опакото на ръката си.

— Отвара за страхливци — вече сериозно рече кентавърът и Авелин го изгледа изненадано. — О, да, аз също обичам хубавото питие. Какво не бих дал за една чашка богъл, а в цяла Корона няма отвара, дето би те тръшнала по-лесно от елфическото вино. Ала аз пия само когато имам повод да празнувам, приятелю, само в дните на слънцестоенето или пък равноденствието, а не за да избягам от нещо.

— А може би просто нямаш от какво толкова да бягаш — промълви Авелин и отново надигна плоската манерка.

Не отпи обаче, спрян против волята си от неумолимия поглед на кентавъра.

— Колкото повече се криеш, толкоз по-голяма власт даваш на онуй, от което бягаш — заяви Брадуордън. — Погледни ме, братко Авелин, погледни ме в очите и знай, че никога не лъжа.

Монахът свали бутилката и вдигна очи към него.

— Постъпил си правилно, като си взел камъните.

— Каква глупост е пък това? — възкликна Авелин.

— Недей да отричаш — махна с ръка Брадуордън, без да обръща внимание на протестите му. — Мен не можеш излъга. Не се страхуваш от твоите събратя, туй ми е повече от ясно. Не се боиш, че монасите от твоя орден могат да изпратят нов брат Правда по дирите ти. Не, приятелю, ти се боиш от Авелин Десбрис, страхуваш се онуй, дето си сторил, страхуваш се за безсмъртната си душа. Е, наистина ли смяташ, че си я омърсил?

— Нищо не разбираш!

— Ам’че да! — провикна се Брадуордън, имитирайки го доста правдоподобно. — Прекрасно разбирам хората, приятелю, прекрасно разбирам и теб. И знам, че тези „отвари за кураж“ не са нищо повече от опит да избягаш от миналото си, да забравиш за решенията, които си бил принуден да вземеш… решения достойни и благородни. Добре ме чуй, защото не те лъжа — нямам причина да го правя! — постъпил си правилно — и бягството, и кражбата на камъните, дори убийството на онзи, който се е канел да те погуби. Направил си каквото е трябвало, приятелю, тъй че остави угризенията зад гърба си, та още по-ясно да виждаш пътя пред себе си. Казваш, че знаеш каква е съдбата ти и аз ти вярвам, иначе не бих дошъл с теб. Писано ти е да се изправиш срещу демона и да го унищожиш и аз знам, че можеш да го сториш, ала само ако в съзнанието и сърцето ти цари мир.

Тези думи, излезли от устата на стария кентавър, създание загадъчно и мъдро, дълбоко впечатлиха монаха. Той сведе поглед към бутилката в ръцете си и за първи път я видя като враг, като признак на собствената му слабост.

— Нямаш нужда от тази отвара — заяви Брадуордън. — Ала когато всичко свърши и демонът рухне поразен, ще те поканя на чашка богъл и тогаз ще видиш какво значи светът да се върти около теб!

И като се пресегна, кентавърът измъкна манерката от ръката на приятеля си, впил проницателен поглед в очите му.

— Авелин няма защо да се крие от Авелин — сериозно каза той и едрият монах бавно кимна. — Само от дактила! — продължи Брадуордън. — Засега гледай да останеш незабелязан от него, поне докато не настъпи подходящият момент. А туй шише няма да ти помогне особено!

Все така безмълвен, Авелин отново кимна. Беше изумен, че кентавърът така ясно бе прозрял какво го измъчва, сякаш бе надзърнал в сърцето му и с очите си бе видял угризенията, спотаени там. Питието, което винаги носеше със себе си, наистина не бе отвара за смелост, а проява на слабост и страх, бягство от миналото.

Без да сваля поглед от Брадуордън, монахът отвърна на усмивката му и захвърли бутилката в храсталака.

Сега Авелин Десбрис най-сетне можеше да посрещне съдбата си без да съжалява за пътя, довел го дотук.

Брадуордън пък вдигна гайдата си и засвири тихичко и такава бе магията на неговата песен, че никой — човек, гоблин или диво животно, не можеше да разбере откъде идва тя. Нежната мелодия, едновременно тъжна и вдъхваща надежда, успокои Авелин и го изпълни с кураж, после се понесе между дърветата, помилва двамата влюбени и даде нови сили на Полсън и Катерицата, които стояха на пост отвъд пределите на малкия лагер.

В този миг, дори повече отвсякога, шестимата бяха едно цяло, неразривно свързани от една мисия и една хармония.

Нямаше покой за Тунтун и Симфония обаче. Елфическата девойка следеше вярното животно, готова да спре и при най-малкия признак за умора, ала то продължаваше да се носи в нощта, прекосявайки нощните сенки като да бе самата Шийла, поела пътя си на запад.

Онова, което ги тласкаше напред, бе не по-малко важно от мисията на Елбраян и останалите, запътили се към земите на демона. Тунтун все още беше ядосана, задето не й бяха позволили да се присъедини към отряда и никакви доводи не можеха да разсеят недоволството й. Тя искаше смъртта на демона не по-малко, отколкото Джуравиел или всеки друг. Ала имаше и нещо друго, което я бе накарало да полети на запад. Не разумът, а сърцето я бе тласнало да потърси Симфония и да се втурне след малкия отряд — донякъде, защото Бели’мар Джуравиел (най-близкият й другар, независимо от вечните им препирни) беше част от него, ала също така понеже Нощната птица бе начело. Да, Тунтун повече не можеше да отрича чувствата си към младия пазител. Изиграла бе важна роля в събитията, довели го до тук, и точно както майката се вкопчва в поотрасналата си рожба, така и тя не искаше да го пусне сам на толкова опасен път.

Да, именно заради Нощната птица се носеше Тунтун през нощната гора, заради него, мъжа, когото бе обучила и когото бе започнала да обича. Не че нямаше доверие в него (а и иначе, когато никога досега не го бе виждала толкова силен и уверен!) и все пак смяташе да застане рамо до рамо с него в най-мрачния, ала може би и най-славния миг в живота му.

Елфическата девойка се наведе над шията на великолепния жребец и го помоли да препусне още по-бързо. Симфония, който обичаше пазителя не по-малко от нея, не чака втора подкана.

Глава 48 Древни врагове

— Ти и твоите приятели ни спасихте, не го оспорвам — рече Джинго Грегор, а гласът му потреперваше от преживяното през последните няколко седмици напрежение, от страховитите изненади и ужаса. — И все пак, нима трябва доброволно да отидем там, където властва магията?

И той умолително вдигна очи към създанието, което, макар да се показваше рядко пред очите им, бе водило него и останалите хора из тези непознати земи, все на юг, докато в далечината не зърнаха високи планини.

— По-добре това, отколкото да се изправите срещу гоблиновите пълчища — отвърна Джуравиел. — Предлагам ви подслон, убежище по-сигурно и от най-тайното скривалище на света. И не току-така ви каним в нашето царство, Джинго Грегор — за Туел’алфарите вие сте също така непознати, както сме ние за вас, а и границите ни обикновено са затворени за твоята раса. И все пак, ето че ви водя в долината на своя народ, защото ако не го сторя, ви обричам на сигурна смърт.

— Не съм неблагодарен, добри ми елфе — рече Джинго.

— Просто предпазлив — довърши Джуравиел вместо него и се спусна надолу, така че мъжът да го вижда, нещо, което рядко се бе случвало през тези няколко седмици. — Така и трябва да бъде, след всичко, което ви сполетя напоследък. Ала аз не съм ви враг.

— В това отдавна се убедихме — увери го Джинго.

— Тогава забравете тревогите, които ви измъчват, защото Андур’Блау Иннинес е съвсем близо. И знайте, че сте благословени, едни от малцината люде, допуснати до прекрасната долина на моя народ.

Последните думи на Джуравиел прозвучаха някак рязко, като отражение на съмненията, които го измъчваха — наистина, Елбраян, макар и човек, бе живял в царството на Туел’алфарите; наистина, малкият им отряд, начело с него и Тунтун, се бе притекъл на помощ на селяните с благословията на лейди Даселронд, ала дали не беше прекалено да доведе хора в Андур’Блау Иннинес без изричното позволение на своята повелителка? И сега Джуравиел се питаше дали хората няма да бъдат отпратени от свещените земи на елфите. Кой знае, може би щеше да открие, че пътеките, водещи в Долината на мъглите, са вече променени, скрити и от него самия. Лейди Даселронд беше милостива, ала освен това бе прагматична и твърдо решена да брани царството и поданиците си. Добруването на Туел’алфарите тя поставяше над всичко, може би дори над живота на неколцина човешки бежанци.

Въпреки едва доловимото съмнение в гласа на елфа, Джинго Грегор изглежда се успокои от думите му, които бе чувал вече няколко пъти през последните дни. Джуравиел изпитваше единствено състрадание към тези злощастни люде, изтощени от дългия път, понесли навярно тежки загуби при гоблиновите нападения, а и те самите — бити и измъчвани от скверните създания. Да, той бе готов да ги утешава, да им вдъхва кураж, колкото често се налага, та дори сам да не бе сигурен в изхода от начинанието си.

Джинго Грегор се върна обратно при топлия лагерен огън, Джуравиел също се приближи, за да държи малкия отряд под око, макар хората да не усетиха нищо, толкова безшумни бяха движенията му между клоните на дърветата.

Огънят вече догаряше. Бездруго не особено висок (Джуравиел бе наредил така, макар да бе почти сигурен, че наоколо не се навъртат врагове, или поне не организирани отряди), сега от него бяха останали само шепа тлеещи въглени, чийто оранжев светлик хвърляше меки отблясъци върху заспалите хора и се смесваше със спокойното им дишане.

Джуравиел също се бе унесъл, удобно облегнат в сгъвката на един висок клон. Знаеше, че би трябвало да гледа към лагера, ала нощното небе, загадъчно и обсипано със звезди, неизбежно притегляше погледа му.

Внезапно вниманието му бе привлечено от нещо черно и зловещо, което се носеше право към него! Елфът почувства присъствието на демона-дактил така осезаемо, както и звярът долавяше неговото, усети ужаса, въплътеното зло, което изпълни въздуха и спусна пелена от смразяващ студ над земята.

С огромно усилие на волята откъсна поглед от небето и връхлитащата гибел и скочи от дървото, после се втурна между заспалите хора, подритваше краката им, шептеше настойчиво, докато най-сетне ги събуди до един.

— Бягайте! — нареди той. — Разделете се на групички от четирима-петима и се разпръснете в гората!

Засипа го порой от въпроси, той обаче нямаше време за губене:

— Не се бавете! — повтаряше. — Не се бавете, защото смъртта вече лети към нас. Бягайте!

Демонът беше близо, толкова близо! Ужасените хора се защураха насам-натам, мъчейки се да съберат вещите си или поне да нахлузят ботуши на босите си крака. Най-сетне успяха да овладеят обзелата ги паника и потънаха в мрака на гората.

Край догарящия огън остана само Джуравиел, с очи вперени в нощното небе, в очакване на най-скверното създание, бродило някога из Корона.

Усети, не, със собствените си очи видя как демонът се спуска към земята, завивайки в последния момент така, че да кацне точно срещу него.

Елфът извади тънкия си меч, макар да се питаше какво би могъл да стори срещу подобен противник. За миг му се прииска хората, които бе отпратил, да му се притекат на помощ. Бързо прогони тази мисъл, тъй като добре разбираше, че върнат ли се, всички са обречени.

— Туел’алфар — проговори Бестесбулзибар и могъщият му глас отекна надалеч. — Малцина останаха от твоята раса, а и силата ви не е каквато беше преди.

— Махай се оттук, демоне! — отвърна Джуравиел, събирайки цялата си решителност. — Нямаш власт над мен — нито над сърцето, нито над душата ми, а лъжите ти не могат да заслепят очите ми!

Звярът се изсмя, ехиден, зловещ смях, от който елфът внезапно се почувства малък и нищожен.

— И защо смяташ, че бих поискал да покоря нещо толкова незначително като сърцето и душата ти, елфе? — изръмжа Бестесбулзибар. — Всъщност — добави той миг по-късно, за да подразни противника си, — май няма да откажа сърцето ти, та отново да вкуся сладката кръв на расата ти.

Докато говореше, демонът бавно обикаляше около огъня, а Джуравиел несъзнателно следваше движенията му, като гледаше да държи тлеещата жарава между себе си и звяра, макар и сам да разбираше, че и най-високите пламъци не биха спрели тази рожба на огнения пъкъл.

— Защо си тук, елфе? Какво търсиш толкова далеч от родната си долина? О, да, аз знам за нея. Доста неща видях, откакто се пробудих и знам, че времето ви отминава, че сте малочислени и потайни, скрити в малкото си царство, насред големия, изпълнен с хора свят. Е, защо си тук, елфе? Какво те води толкова далеч от дома?

— Мракът на демона-дактил — твърдо заяви Джуравиел. — Сянката, която хвърли над света, не остана скрита за нас, защото и преди сме се срещали, изчадие на най-черно зло!

— И какво ще направите срещу Бестесбулзибар? — ревна демонът изведнъж и се хвърли напред, разпръсквайки въглените във всички посоки.

Джуравиел реагира светкавично, ала точният му удар не можа да забави страховития звяр — дори елфическият меч беше безсилен срещу дебелата му кожа. Един мощен замах и тънкият меч политна далеч встрани, докато с другата си ръка демонът сграбчи противника си за гърлото и го вдигна във въздуха.

— О! — възторжено се провикна Бестесбулзибар и прокара хищни нокти по гърдите на своята жертва. — Бих могъл да го изтръгна, елфе, и да го изям пред очите ти, докато с ужас гледаш как то отмерва последния си удар.

— Не ме е страх от теб — с мъка рече Джуравиел, борейки се да си поеме въздух.

— Значи си безумец! — отвърна демонът. — Знаеш ли какво има след смъртта, елфе? Знаеш ли какво те очаква?

Гръмовният смях на чудовището отекна надалеч в мрака на нощната гора.

— Няма мъчение… — опита се да каже Джуравиел.

— Защото си с чисто сърце — довърши Бестесбулзибар със злостен сарказъм и се разсмя още по-силно. — Прав си — съгласи се той. — Там няма мъчения, защото там няма абсолютно нищо. Нищо! Чуваш ли ме? Нищо! Няма отвъден живот за жалка твар като теб, елфе! Има само безконечна тъмнина. Наслади се на последните си мигове, глупецо! Моли се да те пожаля, та дано видиш още едно утро!

Джуравиел не каза нищо, вкопчил се в своята вяра, която наистина учеше, че всеки, изживял отредените си дни достойно, след смъртта си ще бъде възнаграден. Мислите му се насочиха към Гаршан Инодиел, елфическия Бог, Бог справедлив и щедър, чиито повели не се различаваха толкова много от повелите на човешкия Бог. Ала отчаянието беше по-силно, то сякаш извираше от самото същество на демоничното изчадие и го душеше в лепкавата си примка.

— И все пак, какво дириш тук? — попита Бестесбулзибар внезапно и го изгледа изпитателно. — И какво знаеш?

Джуравиел затвори очи, в очакване да бъде подложен на свирепи мъчения; сигурен бе, че чудовището ще го изтезава дълго и безмилостно, докато не го принуди да проговори, навярно дори да предаде Елбраян и останалите. Не, стисна зъби елфът, не бива да мисля за това! Опита се да мисли единствено за Гаршан Инодиел, да скрие всичко, което знаеше, под покрова на покоя, даряван от неговия Бог.

В този миг обаче безстрашният Джуравиел почувства нещо много по-ужасно и от най-нечовешкото мъчение, усети как демонът нахлува в съзнанието му, мрачно, леденостудено присъствие, което тършуваше в мозъка му и надзърташе и в най-съкровените кътчета. Рязко отвори очи и видя лицето на звяра току до себе си, разкривено от усилието да разкрие тайните му.

Джуравиел се съпротивляваше яростно, ала противникът му бе прекалено могъщ. Колкото повече се опитваше да не мисли за Елбраян и останалите, толкова повече научаваше демонът за тях. Вледеняващ страх запълзя по тялото на елфа — несъмнено, Бестесбулзибар щеше да изкопчи всичко за неговите приятели и след като го погълнеше, щеше да стори същото и с тях.

— Авелин — прошепна звярът.

— Не! — изкрещя Джуравиел и яростно зарита.

Улучи чудовището право в окото и най-сетне успя да се освободи от желязната му хватка. Тупна на земята и се опита да побегне, ала демонът се надвеси над него с лице, изкривено в жестока усмивка.

— Нямаш място тук — разнеслият се неочаквано мелодичен глас сепна дактила и прикова цялото му внимание.

И той, и жертвата му се обърнаха, тъкмо когато лейди Даселронд се показа измежду близките дървета, следвана от дузина въоръжени елфи.

— Все още си жива! — изрева демонът при вида на елфическата повелителка, която помнеше от предишното си пробуждане.

— А ти отново скверниш земята на Корона — отвърна тя — и целият свят ридае горко.

— И с основание! — заяви Бестесбулзибар. — Къде е Теранен Динониел сега, Даселронд? Кой ще ме спре този път?

При тези думи демонът хвърли зъл поглед към Джуравиел, който потрепери при мисълта, че може би е издал приятелите си.

— Кой, Даселронд? — продължи чудовището. — Ти или този жалък страхливец, който се гърчи в краката ми?

И като огледа заобиколилите го елфи, избухна в зловещ смях.

— Или може би всички вие? Добре тогава, да започваме, та веднъж завинаги да се разправя с досадните Туел’алфари!

— Няма да се бием с теб — хладно отвърна лейди Даселронд. — Не и тук.

При тези думи тя вдигна огромен зелен камък, който заискри ослепително и обля всичко наоколо в зелена светлина… Всичко, освен демона — прекалено непрогледен бе мракът, който обгръщаше гнусното му тяло, прекалено могъща — мерзката му магия.

— Каква подла измама е това? — ревна той. — Каква глу…

Така и не можа да довърши — внезапно светът започна да се изменя, гъста зелена мъгла се спусна над него, а когато се вдигна, небето грееше двойно по-ярко, а звездите сякаш бяха по-близо.

Намираха се в Андур’Блау Иннинес, всички те — лейди Даселронд и Джуравиел, елфи и бегълци.

И Бестесбулзибар.

— Каква подлост…! — обезумял от гняв викна дактилът, разбрал изведнъж, че не бива да е тук, в самото сърце на елфическата сила.

— Каня те в дома си, демоне — гласът на лейди Даселронд беше някак по-слаб — колко ли трябва да й бе коствало да пренесе всички във вълшебната долина, или пък, кой знае, да промени земята под краката им? — Не можеш да ме победиш, не и тук, не и сега.

Дактилът изръмжа ядовито, но се замисли над думите й. Наистина, и сам усещаше силата на елфическата повелителка и нейните поданици.

— Не след дълго! — закани се той, разкривил лице в грозна гримаса.

Лейди Даселронд вдигна зеления камък, сърцето на Андур’Блау Иннинес, и сиянието му, многократно по-ярко отпреди, огря всичко наоколо.

Страховитият рев на чудовището, рев на болка и ярост, я накара да се олюлее.

— Е, значи спаси жалкия елф и човеците, които той водеше със себе си — изсмя се то в лицето й. — Нима това ще им помогне, когато светът бъде мой?

При тези думи демонът размаха огромните си черни крила и се издигна във въздуха, съпроводен от рояк миниатюрни елфически стрелички.

Каквато и радост да бяха изпитали Туел’алфарите при бягството на дактила, тя бързо се стопи. Принудена от обстоятелствата, лейди Даселронд бе допуснала скверното създание в най-святото, най-скъпото на сърцата им място и макар Бестесбулзибар да беше прав и все още да не бе в състояние да се изправи срещу тях в царството им, малката им победа изобщо не бе отслабила могъществото му.

Джуравиел се приближи до лейди Даселронд, която продължаваше да се взира в късчето земя, където бе стоял демонът, сега почерняло и безжизнено.

— Рана, която никога няма да зарасне — печално рече тя.

Джуравиел коленичи, за да може по-добре да огледа мястото, и усети как му се повдига от лъхналия го дъх на разложение.

— Гнойна рана, която бавно ще се разпростира наоколо — рече лейди Даселронд. — Трябва зорко да бдим около нея, защото ако дори за миг оставим магията и песните ни да отслабнат, покварата на Бестесбулзибар ще плъзне из долината.

Джуравиел въздъхна и вдигна безнадежден поглед към своята повелителка, а красивото му лице бе помрачено от сянката на угризението.

— Демонът става все по-силен — в гласа на лейди Даселронд нямаше и следа от обвинение.

— Провалих се — мрачно рече Джуравиел и господарката му го погледна невярващо. — Той знае — за Елбраян, за Авелин, за целия план.

— Тогава горко на Елбраян — отвърна лейди Даселронд. — Или по-скоро — уповавай се в Нощната птица и в брат Авелин, чието сърце е чисто. Те поеха на север, за да се бият с Бестесбулзибар и ще го направят.

Джуравиел отново сведе поглед към черния белег, с който демонът бе дамгосал скъпата му долина. Да, Бестесбулзибар наистина трябва да бе станал изключително могъщ, щом бе в състояние да оскверни по този начин дори свещената земя на Андур’Блау Иннинес. Лейди Даселронд му казваше да има вяра и той щеше да се опита, ала въпреки това не можа да скрие страха, изписал се по лицето му, когато обърна очи на север.

— А сега да се залавяме за работа — продължи лейди Даселронд, повишавайки глас, така че да я чуят и останалите елфи. — Имаме неочаквани гости, за които трябва да се погрижим — първо да им помогнем да се съвземат, а след това да ги заведем на сигурно място при техните събратя… разбира се, ако някъде в света все още има такова място.

И като сведе поглед към грозната рана, почернила вълшебната земя на нейните владения, елфическата повелителка меко добави:

— Чака ни много работа.

Глава 49 Преследвани

— Местността става все по-дива, чичо Мейдър, все повече заприличва на враговете, срещу които сме тръгнали. Дърветата тук са по-стари и по-мрачни, с плодове никога небрани от грижовна човешка ръка. Зверовете не се боят от нас, нито пък се плашат от оръжията и хитростта ни.

Младият мъж се облегна на корена, който пресичаше по диагонал импровизираната „стаичка“ на Оракула, и се замисли над собствените си думи. Така си беше, вече се намираха далеч на север от всички познати човешки поселища и светът внезапно бе станал някак по-голям и по-враждебен. Планините на скверен Барбакан се издигаха на по-малко от ден път оттам — огромни и заплашителни, те всяваха страх в сърцето на пътниците и ги караха да се усещат малки и незначителни.

— И това ме изпълва със смесени чувства — продължи Елбраян след малко. — Страхувам се за нашата сигурност — ще мога ли да защитя приятелите си, не само от врага, но и от тези опасни земи и жестоките истини на оцеляването? И все пак, тук съм по-свободен, откъдето и да било; тук повече отвсякога се превръщам в мъжа, който елфите ме обучиха да бъда. Тук няма място за грешки, няма втора възможност и точно това ме държи нащрек, не ми дава да се отпусна нито за миг. Тук изпитвам страх, значи съм жив.

Младият мъж отново се облегна назад, усмихнат на иронията в собствените си думи — боя се, значи съм жив.

— Стига да имат възможност, повечето хора биха избрали съществувание спокойно и изпълнено с удоволствия. Мнозина биха се обградили със слуги и наложници. И точно там грешат, защото тук, където опасността вечно дебне зад ъгъла, аз съм десетократно по-жив, отколкото те някога ще бъдат. А и предизвикателството, което представлява животът с Пони (предизвикателство, на което се надявам да се радвам още дълги години), прави дните ми неизмеримо по-пълноценни. Разликата, струва ми се, е като тази между обикновената плътска сласт и сливането на двама души, които се обичат, разликата между задоволяването на някаква физическа потребност и истинската страст. Да, може би още утре ще срещна смъртта си, ала тук, на ръба на катастрофата, тук, където се чувствам едно с истинската си същност, именно тук изживявам много повече, отколкото където и да било преди. Затова не съжалявам, че съдбата ме поведе по този път, чичо Мейдър, не съжалявам и останалите, Брадуордън и Авелин, Полсън и Катерицата и най-вече Пони, които също поеха по него. Съжалявам единствено, че Джуравиел не успя да продължи с нас, че дългът се намеси и го принуди да се върне.

Младият мъж подпря глава върху шепата си и замълча, загледан в бледия образ в ъгълчето на огледалото. Всичко, което бе казал досега, беше вярно. Наистина, смъртта и страданията на хората го изпълваха с дълбока скръб, ала не можеше да отрече, че едновременно с това усеща и някаква възбуда, примесена с чувството, че прави нещо значимо и благородно.

Вгледа се още по-настойчиво в лика на своя предшественик, търсейки одобрителна усмивка или пък недоволна гримаса, която да му каже, че чувствата му не са нищо друго, освен самозаблуда, опит да се пребори с отчаянието. Вместо това видя как от дълбините на огледалото изплува черна сянка. За миг си помисли, че това е знак за несъгласието на легендарния пазител с думите му, после разбра, че непрогледният облак не отразява нито чувствата на Мейдър, нито неговите собствени. Не, мракът, стелещ се по гладката стъклена повърхност, бе много по-страшен.

Елбраян рязко се изправи.

— Чичо Мейдър? — попита той, останал без дъх, и усети как по тялото му плъзва вледеняващ студ.

Студ, мрак, неумолима смърт.

Безброй мисли се подгониха в съзнанието му, мъчейки се да открият смисъл в необичайната случка. Само едно създание владееше подобен мрак, даде си сметка Елбраян, досещайки се внезапно какво бе станало. Дали духът на Мейдър бе улеснил предупреждението от отвъдното, или това бе просто връзка, възникнала с помощта на Оракула, той нито знаеше, нито се интересуваше. Единственото, което имаше значение в този миг, бе, че демонът-дактил бе обърнал магическия си взор към тях и ги търсеше.

Обзет от вледеняващ ужас, младият мъж осъзна, че обръщайки се към Оракула, сам бе насочил звяра по следите на малкия си отряд. Рязко скочи, при което удари главата си в сплетените корени и пръстта, образуващи тавана на малката пещера, и се втурна към огледалото. Захлупи го, прекъсвайки всяка връзка с отвъдното, после свали одеялото, с което бе запречил входа, и плътно го обви с него. След това изпълзя навън и се завтече към лагера, викайки Авелин.

От гъстата магмена река демонът-дактил извади последното си творение — нажежено, заострено копие — и го вдигна високо във въздуха.

— Безумци! — избухна той в смях, съзерцавайки великолепното оръжие, с чиято помощ щеше да открие и унищожи жалките хора, тръгнали на поход срещу Айда.

В острието заключи онова, което бе видял, затвори издайническите следи на човешка магия и вля собственото си могъщество, силата на преизподнята — изпепеляваща и смъртоносна.

После повика елитната си стража, великаните, на които бе дал великолепните магмени доспехи.

Щом те се събраха, Бестесбулзибар протегна копието на техния предводител, Тогул Дек.

Чудовището се поколеба, усетило горещината, която се излъчваше от страховитото оръжие, и демонът замахна, ръмжейки заплашително. Боейки се от господаря си много повече, отколкото от оръжието, великанът го взе без да задава никакви въпроси, макар неволно да потръпна, когато пръстите му докоснаха дяволския предмет.

За негова изненада той се оказа хладен.

— Вземи десетина от бойците си — нареди дактилът — и открий човеците, които идват насам. Копието ще ти покаже пътя.

— Живи ли ги иска всемогъщият Бестесбулзибар? — излая Тогул Дек.

Демонът изсумтя пренебрежително — не си струваше да хаби времето и енергията си за шепа жалки хора:

— Донеси ми главите им. Другото може да изядете.

Великанът удари крак в земята, събра десетина войни и изскочи от тронната зала.

Бестесбулзибар разпусна останалите стражи и се върна при една от магмените реки. Потопи ръката си вътре, докато не почувства мощното туптене на магията, която само той командваше, и отново се замисли за деня, когато цяла Корона щеше да бъде негова.

— Как може да съм такъв глупак! — вайкаше се Авелин, отпуснал глава в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Пони направо.

Време за съмнения и търсене на вина нямаше — всяко предизвикателство трябваше да бъде посрещано без празни съжаления за решения, взети в миналото.

— Трябваше да се сетя, че демонът ще ни потърси — отвърна Авелин, — трябваше да предвидя, че ще насочи магическия си взор към нас.

— Все още не сме сигурни, че наистина го е сторил — намеси се Елбраян. — Кой знае, може сянката, която видях в Оракула, да е била просто предупреждение. Откакто тръгнахме, почти не сме срещали врагове, само един-единствен отряд, който може и да не е част от армията на дактила. Защо му е на Бестесбулзибар…

— Не изричай това име толкова близо до владенията на чудовището! — прекъсна го монахът. — Дори не си го помисляй, ако си способен на подобен самоконтрол!

Елбраян кимна извинително.

— Все още не знаем дали е прекалено късно — довърши той по-тихо.

— Но сега вече сме защитени, нали? — попита Брадуордън и Авелин кимна.

С помощта на слънчевия камък, който бе взел от Куинтал, той бе създал щит, който да спира магическия взор на всеки, опитал се да ги открие. Вълшебството не беше трудно и за могъщия монах щеше да бъде съвсем лесно да го поддържа много дълго време, без това да го изтощи и да му попречи да използва останалите камъни.

Вълшебство, до което отдавна трябваше да е прибягнал, ясно осъзна Авелин, още откакто напуснаха земите край Дъндалис.

— Глупак! — изфуча Полсън и като го изгледа разлютено, тръгна нанякъде.

Елбраян побърза да го настигне и като го хвана за лакътя, поведе го към няколко вечнозелени храсти извън лагера, където можеха да поговорят насаме.

— Ти също не спомена, че ни трябва такъв щит — рече пазителят направо.

— Да, ама аз не съм магьосник — отвърна траперът. — Дори не знаех, че имало такова нещо.

— Тогава се радвай, че имаме човек като Авелин, който може да ни скрие от очите на демона.

— Освен ако проклетото изчадие вече не ни е видяло — изтъкна Полсън и нервно се огледа.

— Нямам намерение да търпя взаимни обвинения и караници между нас! — недвусмислено заяви Елбраян.

Ловецът дълго се взира в него, ала най-сетне отстъпи пред неумолимия му поглед. Вместо както обикновено да заеме отбранителна позиция, той се опита да види нещата през очите на Елбраян. Най-сетне кимна:

— Радвам се, че Авелин е с нас — искрено рече той.

— Все някак ще се доберем дотам — увери го Елбраян и се накани да си тръгне.

— Хей, пазителю — извика Полсън след него и когато младият мъж се обърна, видя, че по устните на ловеца играе широка усмивка.

— Ще се доберем дотам, казваш? А сигурен ли си, че туй е нещо хубаво?

— Сигурен съм, че не е — отвърна Елбраян също така широко усмихнат.

Покатерени на една висока скала, Елбраян и останалите скришом наблюдаваха поредния керван от Барбакан. Имаше най-вече гоблини, които се тътреха напред с превити рамене и нещастни физиономии, особено онези, които бяха впрегнати в паурийските оръдия — катапулти, балисти и огромни устройства, които можеха да пробият дупка и в най-яката крепостна стена.

Черните редици бяха сякаш безкрайни, толкова дълги, че не можеха да бъдат обхванати с поглед и се губеха далеч на изток.

— Алпинадор също е обсаден — рече Елбраян.

— Демонът ще използва летните месеци, за да стигне до брега, където несъмнено го очакват още паурийски подкрепления — обади се и Авелин. — Освен разбира се — добави той, замисляйки се над собствените си думи, — ако войските му вече не са се добрали до брега. Ам’че да!

— Значи нямаме никакво време за губене — намеси се Брадуордън.

Застанал на около метър-два зад тях, тъй като очевидно не можеше да се изкатери по скалата, кентавърът бе прекарал последния половин час, чакайки ги да слязат, а нетърпението му само нарастваше, докато слушаше как Полсън безспирно брои очевидно многобройните великани в кервана, а останалите описват екзотичните бойни оръдия.

— Трябва да изчакаме Пони — напомни им Елбраян.

— Значи няма какво повече да чакате — долетя глас откъм пътеката, последван миг по-късно и от самата Пони. — Открих няколко прохода, през които можем да минем — обясни тя. — Тази пътека се разделя на около четвърт миля оттук — лявото разклонение поема надолу, ала дясното тръгва нагоре и навлиза в планините, които не се оказаха чак толкова непреодолими.

— Има ли достатъчно прикритие? — попита Елбраян.

— Колкото искаш. От двете страни на пътеката се издигат високи скали, но ако врагът е разположил постове на подходящите места, най-вероятно ще ни забележат.

— Значи просто трябва да ги забележим първи — решително заяви пазителят и като вдигна Ястребокрилия, изпрати Катерицата да ги покрива отляво, Пони — отдясно, а той самият тръгна напред, доста преди Авелин, Полсън и Брадуордън.

След час вече се бяха изкачили високо в планината, там, където дърветата свършваха и вятърът свиреше с утроена ярост. Въпреки че оставяше след себе си знаци, които да насочват другарите му, Елбраян се боеше да не би останалите да се изгубят. Барбакан беше диво място, земя на огромни скални образувания, остри камъни и непроходими гъсталаци. Място, където пътеките свършваха най-неочаквано, достигайки страховити бездни; място, където върху главата на невнимателния пътник само за миг можеше да се стовари огромен скален къс. Място първично и необуздано, където опасността дебнеше на всяка крачка и където пазителят се чувстваше истински жив.

Едва доловим звук отдясно го накара да приклекне и да посегне към меча си. Бърз като котка, той изтича зад един камък и като се хвърли по корем на земята, предпазливо надникна иззад прикритието си. Видя неголямо дефиле, в което растяха храсти и мрачни дървета.

Шумът се повтори, но този път Елбраян откри и източника му — все още неразличима сянка, която си проправяше път между храсталаците. Без да я изпуска от поглед, пазителят вдигна Ястребокрилия.

Само за да го свали миг по-късно, когато сянката излезе на открито.

— Пони! — тихичко я повика той, забелязал колко предпазливо се движи младата жена.

— Гоблин — прошепна тя, без да посмее да прекоси няколкото метра, които я деляха от него. — Ей там, между двата бора, зад онази скала.

Елбраян проследи ръката й и кимна, макар че от толкова далеч бе в състояние да различи само камъка, но не и спотаения зад него враг.

— Колко са?

— Видях само един, но по-надолу може да има и други.

Пазителят обърна поглед назад към пътеката. Беше се придвижвал под прикритието на сенките, така че беше малко вероятно гоблинът да го е усетил. За Авелин обаче, и особено за Брадуордън, щеше да бъде доста по-трудно да останат незабелязани, а според изчисленията на Елбраян, тримата му другари много скоро щяха да се появят.

В този миг нещо се раздвижи между двата далечни бора и скритият до този момент гоблин се покатери върху камъка. Раздиран от съмнения, несигурен как да постъпи, Елбраян сложи стрела в тетивата на лъка си.

— Ако има и други, сами ще се издадем — прошепна той на Пони.

— Може би ще успея да се промъкна незабелязано зад него — предложи тя.

Елбраян се замисли над тази възможност, после обаче видя как нещо на пътеката привлече вниманието на гоблина.

— Вече знае за нас — досети се той и вдигна Ястребокрилия.

Чудовището се намираше на повече от сто метра, единственото, което се виждаше от него бяха главата и раменете му, а и вятърът, толкова високо в планината, беше насрещен и доста силен. Въпреки това стрелата на Елбраян беше безпогрешна и злото същество рухна покосено.

Разнесе се грозен писък и миг по-късно иззад камъка се показа още един гоблин.

— Разкрити сме! — извика пазителят на Пони и двамата се хвърлиха напред, макар че да догонят изчезналия между гъстите дървета и храсталаци враг, беше почти невъзможно. Не бяха изминали повече от няколко метра, когато се заковаха на място, виждайки гоблинът да се връща обратно.

Залитайки немощно, скверното създание излезе измежду дърветата, направи няколко крачки и рухна на земята. Миг по-късно Катерицата изскочи от горичката и отиде да си прибере камите.

— Отлична работа! — рече Елбраян, макар че ловецът не можеше да го чуе.

— Добре, че беше там — съгласи се Пони.

— Ще вземем Полсън и четиримата ще огледаме мястото, за да сме сигурни, че наоколо няма други постове — реши младият мъж и щом Полсън се присъедини към тях, направиха точно това.

Търсиха дълго и когато най-сетне се увериха, че никой не е видял как убиват гоблините, пазителят ги отведе в една дълбока падина, където възнамеряваше да прекарат нощта. Всъщност на Елбраян никак не му се искаше да спират, но знаеше, че не могат да продължат по опасната планинска пътека на тъмно, а да запалят факли бе немислимо.

Разположиха се на лагер спокойни, че до този момент са останали незабелязани, без изобщо да подозират, че по следите им е тръгнал страховит враг — свиреп великан заедно с още десетина от своята жестока раса, понесъл магическо копие, което бе усетило кратката битка и го бе отвело при камъка и труповете… място, съвсем близо до техния лагер.

Нощта бе хладна и тиха, единственият звук, който нарушаваше покоя, бе неспирният стон на вятъра. Завити с дебело одеяло, Пони и Елбраян седяха сгушени един в друг. Брадуордън бе застанал недалеч от тях, използвайки масивното си туловище, за да предпази спящия Авелин от ледения повей. Полсън и Катерицата бяха на пост.

— Утре ще ни се наложи да катерим доста стръмни склонове — отбеляза Елбраян с притеснение в гласа.

— Хич недей се тревожи — успокои го кентавърът. — Все ще намеря отде да мина.

— Повече се безпокоя за Авелин — призна пазителят и като по даден знак монахът се завъртя на другата си страна и шумно изхърка.

— Ще се справи — убедено заяви Пони. — Пътувах с него месеци наред и нито веднъж не го чух да се оплаква. Убеден е, че това е съдбата му и знам, че няма да позволи на някаква си планина да го спре.

Елбраян се вгледа в спящия мъж и като си спомни всичко, което бе преживял с него, нямаше как да не се съгласи.

— Освен туй няма и да е уморен — обади се Брадуордън. — Като гледам как хубавичко си поспива…

Отново, сякаш го бе чул, Авелин се размърда насън и изхърка.

— Катерицо, ти ли си? — прошепна Полсън, ала гласът му бързо бе удавен от стенанието на вятъра.

Траперът приклекна, взирайки се напрегнато в дърветата, откъдето бе дошъл шумът. Внезапно осъзна, че един от дънерите, които гледа, не е никакъв дънер.

— Проклятие! — изруга той и се втурна да бяга.

Не бе направил и две крачки, когато покрай главата му профуча нещо сребристо и го накара да отскочи с вик настрани. Обърна се назад и видя тялото на великана да потръпва конвулсивно, когато камата на Катерицата го улучи право в гърдите.

— Е, хайде да те видим! — извика едрият мъж, набирайки увереност от мисълта, че другарят му е наблизо.

Имаше обаче нещо, което го тревожеше — металическият звън, разнесъл се, когато камата на Катерицата се удари в гърдите на чудовището. Фоморийските великани бяха достатъчно опасни противници и без доспехи!

А този наистина имаше такива, със собствените си очи се убеди Полсън, когато огромното създание се приближи. Още две ками изсвистяха във въздуха, полетели към главата на великана. И двете улучиха целта си, и двете тупнаха на земята, спрени от як метален шлем.

— Безсмислено е! — извика Полсън и тъкмо се канеше да побегне, когато ярко оранжево сияние привлече погледа му.

Забави се само за миг, точно колкото да разбере, че зад първия великан има и втори, а светлината идва от копието в ръката му! Вдигна меч, за да се защити, ала излязлото изпод ръцете на демона оръжие с лекота прекърши острието, преряза ръката му надве и потъна дълбоко в корема му.

Вълни от раздираща болка разтърсиха тялото на Полсън. Никога не бе вярвал, че е възможно да изпита подобна агония. Докато съзнанието бързо го напускаше, усети как великанът го вдига високо във въздуха, а после с едно рязко движение на китката го запраща надалеч в нощта. Право в прегръдката на смъртта.

Пищейки ужасено, Катерицата се втурна да бяга, а по бузите му се стичаха горещи сълзи — сълзи на страх, но и на болка от загубата на още един скъп приятел. Наоколо беше пълно с великани, а горещината, която страховитото копие излъчваше, го следваше по петите. Знаеше, че трябва да се върне в лагера, ала в същото време разбираше, че така ще изложи и останалите на опасност, която най-вероятно щеше да сложи край на малкия им отряд.

Вместо това хитрият дребосък се зарови напълно в купчината сухи листа, натрупани в основата на едно особено дебело дърво, и затаи дъх. За огромна негова радост, двама великани минаха на по-малко от метър от скривалището му, без изобщо да го усетят; миг по-късно покрай него профуча още едно чудовище, следвано от великана с нажеженото копие.

Той също се накани да продължи напред, ала демоничното оръжие го накара да се закове на място пред едно съвсем обикновено на вид дърво.

Катерицата се опита да извика, когато листата най-неочаквано се разхвърчаха на всички страни и пред погледа му изникна огромният звяр, вдигнал страховито копие над главата си. Опита се да изкрещи, ала от свитото му гърло не излезе друг звук, освен задавен клокот, а и той бързо заглъхна, когато копието намери целта си.

Виковете на обречените ловци предупредиха Елбраян и останалите за надвисналата опасност, така че когато първият великан изскочи от храстите край лагера им, те вече бяха готови да го посрещнат. Вземайки го за обикновен кон, жестокото създание се втурна зад Брадуордън, който стоеше с приведена глава.

Бърз като мълния, кентавърът се обърна, тъкмо когато чудовището минаваше покрай него и вдигна лъка си. Стрелата намери целта си и със силно дрънчене се удари в металната броня. Успя да я пробие и потъна в незащитената плът отдолу, ала не достатъчно дълбоко, за да нанесе сериозно поражение. Три дълги скока и Брадуордън се озова до великана и с все сила го изрита в гърба, като в същото време го удари с лъка си, който при сблъсъка със здравите доспехи се строши на две. Чудовището се олюля и рухна на земята и Брадуордън, проклинайки се, задето бе използвал оръжието по този начин, посегна към тежката си сопа. В този миг измежду дърветата се показаха още двама великани и се нахвърлиха върху него.

— Какво е това? — попита Пони, когато Авелин извади камък, какъвто тя не беше виждала досега — съставен от много черни осмостенни кристали.

— Магнетит — обясни монахът и потъна в магията на камъка.

Двамата великани бързо скъсяваха разстоянието, което ги делеше от Брадуордън, Елбраян пък бе хукнал на другата страна, където, разбра Пони по виковете му, очевидно бе открил още врагове.

Младата жена остави Авелин и се втурна към пазителя.

Оранжевото сияние съвсем ясно ги очертаваше — три огромни чудовища, които бързо се приближаваха. Тетивата на Ястребокрилия пееше безспир, стрела след стрела свистяха във въздуха и се удряха в якия метал — първо в нагръдника, а после и в забралото на шлема, с такъв устрем, че гнусното създание скоро зави от болка. Стиснало лицето си с ръце и почти ослепено, то се дръпна назад.

Когато Пони дотича при него, Елбраян свали лъка си и извади Буря. Каза й да се заеме с великана вляво, защото усещаше, че в обляното от оранжева светлина копие в ръцете на другия се крие нещо демонично.

Пони не се и опита да спори, убедена, че първото чудовище, което сякаш бе по-малко от онова с копието, като че ли е по-лесната жертва… ако изобщо това можеше да се каже за който и да било великан! Хвърли се натам и когато свирепото същество вдигна огромния си меч, тя се престори, че се кани да отскочи назад. Вместо това направи крачка вляво, после се върна обратно надясно, след което се спусна напред, провря се под оръжието му и се претърколи право между разтворените му крака.

Великанът реагира неочаквано бързо и рязко се изпъна, с намерението да приклещи глупавата жена между краката си.

Само че тя очакваше подобна реакция и с помощта на хематита, който стискаше в едната си ръка, призова мощна мълния, която опали бедрата на чудовището и го накара да залитне от болка. Поне за няколко секунди то не можеше дори да помисли да събере крака — предостатъчно, за да може Пони да се измъкне от другата страна, да извади меч и да го забие в гърба на противника си, с надеждата да намери пролука между плочките на бронята.

Такава не откри, ала въпреки това остана зад олюляващия се звяр, хвърляйки се настрани, когато той, посъвзел се от ударилата го мълния, се опита да се обърне и да я улови.

Елбраян не знаеше какво да мисли за своя неприятел и най-вече — за обляното от светлина оръжие в ръцете му. Защо ръцете на чудовището не изгаряха, чудеше се той, та копието несъмнено бе нажежено до червено!

Тези мисли бързо отстъпиха място на далеч по-належащия въпрос как да попречи на спускащото се към него острие да пробие огромни дупки в тялото му. Бърз като котка, пазителят се хвърли настрани, като отбиваше с Ястребокрилия всеки замах на последвалото го копие, при което във въздуха се разлитаха безброй оранжеви искри.

Трябваше да открие начин да достигне главата на неприятеля си. За щастие, преди падането на нощта бе успял да разучи местността и я бе запомнил до най-малката подробност. Без да се колебае, той се хвърли настрани, после скочи върху една кръгла скала и рязко се обърна, готов да посрещне последвалия го великан.

Изравнил се с чудовището, Буря се стрелна към очите му. То се опита да отбие връхлитащия меч, ала беше прекалено бавно — острието се стовари върху забралото с такава сила, че запрати главата му назад.

Гигантското копие политна към Елбраян и той се отдръпна, извъртайки се на една страна. После отново се хвърли напред, замахвайки за свиреп страничен удар в мига, в който звярът прибра оръжието си. От страховития сблъсък с Буря шлемът на чудовището се търкулна на земята, а то самото залитна настрани.

— Следващият път вече няма да има какво да те предпази! — закани се пазителят.

Само че великанът нямаше намерение да се отказва толкова лесно. Нахвърли се върху дръзкия човек, ала ловко отскочи, когато Буря се насочи към копието му, докато Елбраян се завъртя леко, готов всеки миг да се дръпне назад или встрани. Чудовището рязко смени посоката на удара и вместо това заби тежкото си копие дълбоко в камъка. Прекалено изненадан от тази неочаквана маневра, младият мъж пропусна да се възползва от открилата се пролука в защитата на великана.

После вече беше късно и той се хвърли встрани, тъй като скалата бързо се нагряваше, докато не започна да се топи под краката му!

Макар и замаян, Елбраян добре разбираше, че не бива да спира нито за миг, тъй като нажеженият камък се търкаляше все по-бързо и по-бързо, подпалвайки всички храсталаци и туфи изсъхнала трева, които срещнеше по пътя си.

В тяхната светлина младият мъж съвсем ясно видя, че към лагера прииждат още гигантски силуети, а това означаваше едно-единствено нещо — численото превъзходство на врага бе прекалено голямо.

Авелин потъна още по-дълбоко в магията на камъка, докато не усети как енергията му става неудържима. Силно привличан от всякакви метални предмети, магнетитът можеше да полети към тях с невъобразима скорост, по-бързо дори от стрела на арбалет.

Монахът едва не падна, запратен назад от страховития устрем, с който камъкът се понесе право към гърдите на великана, който бе най-близо до Брадуордън. Чудовището рухна като покосено, след което, за огромна изненада на Авелин, който досега не бе използвал магнетит, същото се случи и с втория звяр.

Междувременно Брадуордън бе успял да смъкне шлема на поваления си противник и сега методично превръщаше главата му в кървава пихтия. Когато се увери, че скверното създание никога повече няма да се изправи, той се обърна, чул шумотевицата зад себе си, и видя двамата великани да се свличат на земята, а в гърдите на първия зееше огромна дупка.

— Добър изстрел! — поздрави той Авелин, който вече тичаше към падналите чудовища, с намерението да си прибере камъка.

В този миг обаче, на поляната нахлуха още от огромните създания.

— На гърба ми! — изкрещя Брадуордън.

— Но камъкът…

— Нямаме време!

— Да се махаме оттук! — викът на Елбраян огласи поляната. — Авелин и Брадуордън! Аз и Пони! Полсън и Катерицата! — нареди той, после добави доста по-тихо: — Ако още са между нас. Бягайте оттук и се разпръснете по двойки!

Пони не можеше да повярва на ушите си. Бяха дошли чак дотук, само за да бъдат обърнати в трескав, неорганизиран бяг. Изчака противника си, който още се обръщаше, да се завърти напълно, след което отново се шмугна между краката му, призовавайки мощна вълна от магическа енергия. Този път обаче мускулите на чудовището не издържаха и то се сгромоляса на земята.

Само че Пони нямаше време да се възползва от надмощието си и вместо това хукна към центъра на поляната с надеждата, че Брадуордън и Авелин все още са там и че все някак ще успее да се добере до тях.

Вместо това видя как кентавърът се носи по северния склон, посоката, откъдето се бяха появили великаните, понесъл Авелин на гръб. Няколко секунди по-късно двамата се скриха от погледа й и веднага след това пламъците на огромно огнено кълбо озариха небето.

За миг всичко утихна и младата жена въздъхна облекчено, чула гръмовния тътен на отдалечаващи се конски копита. Поне Брадуордън и Авелин се бяха спасили.

Как обаче щяха да се измъкнат двамата с Елбраян, запита се тя, докато се катереше по скалистия склон на долчинката, следвана от двама разлютени великани. Изведнъж нещо я накара да се хвърли на земята до убития от Брадуордън великан. Почувства как въздухът над нея се раздвижи, а после чу и силния грохот, с което сопата на един от преследвачите й се стовари върху бронята на убития му другар.

Очаквайки всеки миг да бъде размазана от някое чудовище, младата жена запълзя напред. Прехвърли се през тялото на следващия звяр и се опита да се изправи, само че се подхлъзна и се строполи върху трупа на третия великан, при което се одраска на пробитата му броня и усети как ръката й потъва във вътрешностите му.

А някъде съвсем близо зад нея се водеше люта битка! Обърна се и видя Елбраян да се нахвърля върху преследвачите й с Буря в ръка. Но той не можеше да победи! Дори да успееше да надвие тези двамата, след тях идваха още и още нови чудовища, между които бе и онзи със засиялото копие!

Пръстите на младата жена инстинктивно се сключиха около нещо твърдо, попаднало под тях и тя го поднесе към очите си. Камъкът на Авелин. Погледна го само за миг, мъчейки се да прозре магическите му свойства.

— Бягай! — извика Елбраян.

Пони се обърна и го видя да отскача от пътя на една бързо спускаща се тояга, стиснал Буря в едната и Ястребокрилия — в другата си ръка. Миг по-късно отново бе принуден да се отдръпне, този път — от политнало към главата му острие. Пони изкрещя, убедена, че любимият й ще бъде посечен надве, той обаче беше прекалено бърз и се измъкна невредим.

Крещейки яростно, Елбраян се втурна напред, а мечът му, облян от ослепително синкавобяло сияние, се стрелкаше насам-натам и хвърляше рояк искри всеки път, щом срещнеше коравата броня на някое чудовище.

Въпреки това тактиката на младия мъж се оказа успешна и принуди двамата великани да отстъпят назад, загубили за миг равновесие. Единият се препъна в тялото на един от падналите си събратя и докато се сгромолясваше на земята, посегна да повлече и другаря си. Бърз скок и още един удар с Буря и вторият звяр също се срина на земята, право върху първия.

Елбраян нямаше никакво намерение да се възползва от временното си надмощие, не и когато на поляната продължаваха да прииждат нови и нови чудовища. Вместо това той се обърна и се втурна да бяга. Много скоро настигна Пони и заедно се заизкачваха по северния склон на долчинката, по дирите на двамата си приятели. Когато се изкатериха догоре, видяха недвусмислени следи, че Авелин наистина е минал оттам — навсякъде пращяха малки огньове, най-големият от които гореше върху почернелия труп на поредния великан. Задавяни от гъстия пушек, те с мъка си проправяха път напред, облягайки се един на друг за опора, ала знаеха, че спрат ли, се обричат на сигурна смърт.

И така, препъвайки се слепешката, четиримата потънаха в нощта, разделени един от друг, без дори да знаят, че една трета от малкия им отряд вече не е между живите.

Глава 50 Бягство

Авелин лежеше върху гърба на кентавъра и се взираше повече назад, отколкото напред, молейки се другарите му да са се спасили.

Брадуордън обаче нямаше никакво намерение да се връща, нито пък да забавя крачка. Изпълнен с непоколебима решителност, той се катереше по стръмните планински пътеки, а яките му копита намираха опора и в най-несигурния терен. Малко след като напуснаха лагера, Авелин нахлузи котешкото око около главата на приятеля си и сега мракът вече не ги бавеше, за разлика от великаните… но и от останалите от разпиляния им отряд.

— Трябва да намерим място, където можем да се защитаваме! — не спираше да повтаря монахът, Брадуордън обаче не му обръщаше внимание.

— Няма да спираме! — заяви той най-сетне и, сякаш за да подчертае, че решението му е непоклатимо, приведе глава и препусна още по-бързо.

— Трябва да открием място, където да се защитаваме и където да изчакаме Пони и Елбраян! — настоя Авелин. — Заедно ще успеем да отблъснем великаните!

— Никой великан няма да се приближи повече до нас — увери го кентавърът. — Нито пък до Пони и Елбраян, макар да ме е яд, задето ги загубихме.

— Те не са мъртви! — възкликна монахът.

— Не са. Твърде хитри са и двамата. Не, не са мъртви, ама не виждам как ще ни настигнат. Когато си свършиш работата с дактила, ще се върнем и ще ги намерим, хич не се и съмнявам.

Авелин беше прекалено слисан, за да отвърне каквото и да било. Не можеше да повярва, че Брадуордън е в състояние да изостави другарите си по този начин и то в такова опасно положение. И именно това по-ясно и от най-многословната реч го убеди колко силно вярваше кентавърът — колко силно вярваха всички! — че той е единствената им надежда, единственият им шанс да прогонят демона от Корона. Самият той също бе уверен, че съдбата му бе да се изправи срещу Бестесбулзибар и неведнъж го бе казвал на всеослушание. Трябваше ли тогава да се учудва, че приятелите му бяха готови да жертват всичко, дори и собствения си живот, за да му помогнат да се добере до демона, осквернил дома им.

При тази мисъл монахът се почувства така, сякаш някой бе сложил на плещите му непосилен товар, отговорност, която далеч надхвърляше всичко, с което на Авелин Десбрис му се бе налагало да се справя досега — отговорност, по-голяма и от осемте години усилен труд, довели до приемането му в Сейнт Мер’Абел, най-съкровената мечта на скъпата му майка; по-голяма дори от задачата, която наставниците в манастира му бяха възложили — да отиде на Пиманиникуит, да обработи изпратените им от Бог камъни и да ги донесе в светата обител. Само допреди миг, Авелин се канеше да спори с Брадуордън, даже ако това означаваше да използва магия срещу него, сега обаче замълча и се остави да бъде отнасян все по-далеч от другарите си. Кентавърът бе твърдо решен да го отведе до леговището на демона и той нямаше да му пречи.

Защото иначе всички загинали досега щяха да са дали живота си напразно.

Когато прекосиха прохода, отвеждащ в Барбакан, нощта все още не си бе отишла — толкова бързо бяха препускали. Въпреки това, колкото и да бе изтощен, Брадуордън нямаше никакво намерение да спира, макар да бе доста облекчен, когато Авелин заяви, че смята поне известно време да походи пеша.

Не бяха вървели кой знае колко, когато пред очите им се разкри долината, където демонът бе разположил безчислените си войски. Поразени от страховитата гледка (особено Брадуордън, който досега не бе виждал безчислените пълчища), двамата се заковаха на място, останали без дъх. Стотици хиляди огньове изпълваха земята в краката им, стотици хиляди огньове, край които се бяха скупчили стотици хиляди от най-скверните създания на Корона.

А отвъд тях, по-черен и от нощта, се издигаше мрачен силует, над който безспир се виеше гъст дим.

Айда.

— Домът на демона — прошепна Авелин, макар че Брадуордън вече се бе досетил сам и сега не сваляше поглед от злокобната планина.

— Можем да се спуснем долу и да ги заобиколим — рече кентавърът малко по-късно, след като внимателно изучи ширналата се в краката му местност.

И като посочи наляво към единия от двата ръкава на Айда, спускащ се до самото подножие на планините, по които бяха дошли той и Авелин, добави:

— Доста ще трябва да повървим обаче.

— Ще се приближим до войските посред бял ден? — попита Авелин, без да крие съмнението в гласа си.

— Нямаме друг избор — отвърна Брадуордън. — Ще използваме ръкава на планината за прикритие и ще се надяваме, че поне там няма да срещнем още врагове.

Авелин кимна и безмълвно последва несломимия кентавър, надмогвайки собственото си изтощение.

Движеха се в правилната посока, в това Елбраян беше сигурен, натам, накъдето се бяха отправили и приятелите им. Не че досега бяха успели да скъсят и малко от преднината им — час по час се натъкваха на някой поразкалян участък, където следите на Брадуордън личаха съвсем ясно. А от тях беше повече от очевидно, че кентавърът е препускал в галоп.

Това бе всичко, от което той и Пони се нуждаеха. Дългът ги караше да последват дирите на другарите си, разумът обаче им нашепваше, че най-важното бе Авелин да стигне целта си.

— Давай, Брадуордън! — на няколко пъти прошепна Елбраян и всеки път Пони кимаше одобрително.

Ето как, вместо нито за миг да не се отклоняват от следите на Авелин и кентавъра, двамата поеха по лъкатушещите пътечки, които, макар и стръмни, съвсем не се оказаха толкова непроходими, дори и в тъмното. Барбакан бе внушителна верига от високи, скалисти планини, по чиито върхове снегът никога не се стопяваше, с почти отвесни хребети и ужасяващи пропасти, ала точно в този участък, където пътеката минаваше между два такива върха и не достигаше подобни страховити висоти, изкачването беше постепенно и сравнително лесно. Елбраян се надяваше да се доберат до склона, спускащ се в долината отвъд, още преди зазоряване. Авелин им бе описал разположението на вражеските войски, разказал им бе и за самотната планина, която в картите на Корона носеше името Айда и неведнъж бе споменавал, че макар да бе висока и зловеща, Барбаканската верига не бе особено широка.

И така, Пони и Елбраян се катереха все по-нагоре и по-нагоре и въпреки че несъмнено се движеха по-бавно от галопиращия кентавър, нерядко намираха преки пътечки, прекалено стръмни или пък запречени с тежки камъни, по които Брадуордън не би могъл да мине. Кой знае, може би с изгрева на слънцето щяха да забележат приятелите си в далечината и отново да се съберат.

Дори преследвачите им като че ли бяха изостанали далеч назад и единствената тревога на младия мъж бе чудовищата, които несъмнено познаваха местността по-добре от тях, да не ги изпреварят.

Убеди се, че опасенията му са били напълно основателни, когато след известно време двамата с Пони навлязоха в един особено дълъг и тесен проход, където лесно можеха да намерят прикритие между многобройните дървета и масивни скални късове, но път за бягство като че ли нямаше. Не бяха стигнали и до средата му, когато видяха познат оранжев светлик… да играе пред тях.

Миг по-късно се появи и Тогул Дек, все още без шлем, с разкривено от ярост лице. С лют рев (който стана двойно по-свиреп, когато една от стрелите на пазителя се заби в нагръдника му), той прониза първо дървото вляво от себе си, а после и онова, което се намираше от другата му страна, превръщайки ги в огромни факли. След това пристъпи напред, без да обръща внимание на лумналия огън, следван, както забелязаха Пони и Елбраян, от още двама от скверните си събратя.

— Отвлечи му вниманието — прошепна Елбраян на Пони и като се загърна колкото се може по-плътно с плаща си, се хвърли на разкаляната земя.

После рязко се изправи, но вместо напред, метна се настрани. Доверявайки му се напълно, Пони се втурна към чудовището, размахала заплашително меча си.

Великанът се разкрачи и плесна с копие върху разтворената си длан. Не обърна особено внимание на мъжа, който, сигурен беше той, нямаше къде да му избяга, и вместо това се приготви да посрещне жената, която в глупостта си сама се хвърляше в лапите на смъртта.

Всяка стъпка се струваше на Пони по-трудна от предишната. Далеч зад себе си чу силен шум и разбра, че останалите чудовища (около три-четири, ако преценката й за предишното сражение бе вярна) са затворили и другия край на прохода. Къде ли бе отишъл Елбраян, питаше се тя, и защо? Защо просто не бе напълнил незащитената глава на звяра с достатъчно стрели, за да го повали мъртъв на земята? След това, останали двама на двама, щяха да се справят и с другите двама великани и да побегнат в нощта много преди онези зад гърба им да се появят.

Бързо прогони съмненията от мислите си — та това беше Нощната птица, обученият от елфите пазител!

И тъкмо когато увереността й започна да се завръща, го видя да притичва по клоните на едно от пламналите дървета. Огнени езици пробягваха по тялото му, мъчеха се да подпалят нарочно окаляната му наметка, ала той не им обръщаше внимание и, скриван от стихията, бързо се приближаваше до нищо неподозиращия враг.

Пони изръмжа и се хвърли напред с удвоена ярост, поглъщайки цялото внимание на великана. От ръката й изскочи мощна магическа мълния и разтърси не само чудовището с копието, но и двамата му другари.

И тогава, докато Тогул Дек още се съвземаше от нападението на жената, Елбраян скочи отгоре му с меч, насочен право напред и развян зад гърба плащ. Преди чудовището да разбере какво става, пазителят се озова върху него, с крака опрени в гърдите му и острие, вдигнато високо във въздуха.

Щеше да има възможност само за един удар, знаеше младият мъж, и той трябваше да бъде съвършен. Такъв и беше — страховит удар, който се вряза в плътта, строши костите и потъна дълбоко в мозъка на чудовището.

Великанът се опита да реагира, понечи да вдигне копието си, ала то се изплъзна от внезапно омекналите му пръсти и отлетя встрани, оставяйки ярка диря след себе си. Приземи се върху някакъв скален къс, който бързо се стопи под него, погълна го и се застича надолу като река, увличаща всички изпречили се на пътя й камъни в огнена лавина.

Елбраян побърза да освободи меча си, когато чудовището политна назад, но самият той остана на мястото си. Недоумяващи, двамата великани зад Тогул Дек се чудеха какво става и дори не забелязваха младия мъж, покатерен върху тялото на предводителя им… А после… после вече беше твърде късно.

В мига, в който докосна земята, Елбраян се преметна през глава, а щом се изправи, с все сила заби Буря в тялото на по-близкия звяр, намирайки безпогрешно пролуката между нагръдника и бронята, която предпазваше крака му. Влагайки в удара целия устрем на падането си, той не отстъпи, докато не усети острието да потъва чак до дръжката, после се втурна между двамата си противници, издърпвайки меча след себе си. Рязко свиване встрани и още едно претъркулване през глава и тоягата на второто чудовище, която той бе вдигнал за жесток удар, профуча над главата на пазителя, без дори да го одраска. Раненият великан обаче нямаше този късмет — придържайки вътрешностите си, за да не изпаднат, той се приведе, замаян от болка, и така и не видя връхлитащата сопа, която го уцели право в челото. Напълно зашеметен, той бавно се свлече на земята.

Елбраян успя да нанесе един бърз удар на другаря му, после се втурна да бяга. Не смяташе обаче, че е достатъчно бърз, за да избегне напълно оръжието на чудовището, затова доста се изненада, когато го видя да изпуска тоягата си и да надава грозен рев, притиснало ръце до лицето си.

В този миг се появи и Пони, забивайки меча си зад коляното на великана, докато притичваше покрай него.

— Какво му направи на очите? — попита Елбраян, тя обаче нямаше отговор и само сви рамене, без да забавя крачка.

Останалите чудовища вече почти бяха достигнали мястото на сражението и двамата отново трябваше да бягат с всички сили. Не след дълго пред тях се възправи висока каменна стена. Можеха да се изкатерят по нея, ала за едрите великани, помисли си Елбраян, това щеше да бъде още по-лесно, нищо нямаше да им попречи да ги смъкнат оттам, преди той и Пони да са се изкачили достатъчно високо.

Друг избор обаче нямаха, затова младият мъж тръгна пръв с намерението да издърпа Пони над себе си и да й помогне да се прехвърли от другата страна на стената. Почти бе стигнал, когато чу младата жена, само на метър-два под него, да надава уплашен вик.

Сведе поглед надолу и изкрещя, виждайки един великан да посяга към крака на неговата любима. Въпреки че уж не държеше никакво оръжие, Пони протегна ръка към чудовището.

Миг по-късно нещо дребно политна от разтворената й длан и се удари в забралото на чудовището с такава сила, че го огъна и то се впи в лицето на скверното създание и го събори от стената. Самият камък отскочи назад и Пони побърза да си го прибере — никак не й се искаше да изгуби едно толкова мощно оръжие.

Елбраян я сграбчи за рамото, издърпа я над себе си и й помогна да се изкатери над ръба, а след това и сам се прехвърли от другата страна, изплъзвайки се на косъм от пъплещите след него пръсти на един от великаните.

Веднъж озовала се зад стената, Пони яростно стовари меча си върху тези пръсти, отсичайки няколко от тях, после двамата приятели отново се втурнаха да бягат, ала този път преследвачи като че ли нямаше.

— Какво беше това преди малко? — попита Елбраян.

— Магнетит — обясни младата жена. — Насочва се към метални повърхности. Ще ми се да имах още сто такива!

Елбраян неволно извърна поглед назад и потръпна при мисълта, че в нещо толкова малко може да се съдържа такава огромна мощ. Досега бе вярвал, че мечът му е страховит, вярвал бе, че самият той е опасен противник, какъвто и беше, и все пак, какво бе неговата сила в сравнение с могъществото на вълшебните камъни?

В този миг Елбраян повече отвсякога бе благодарен, че Пони и особено Авелин, чиито умения с магическите камъни бяха многократно по-големи, са на негова страна. Да, монахът наистина бе в състояние да се пребори с демона, който искаше да завземе Корона.

Макар да не знаеше какво я бе предизвикало, Тунтун гледаше набиращата сила огнена лавина с искрено задоволство. Самата тя бе изиграла съвсем малка роля в битката, стреляла бе само веднъж. Но колко добре премерено! Точна както винаги, стрелата й безпогрешно бе открила процепа в забралото на великана и бе потънала дълбоко в лицето му. Тунтун отново и отново си представяше този миг, чуваше освирепелия рев на звяра и виждаше как Пони и Елбраян потъват в прегръдката на нощта.

Уверена, че поне засега двамата й приятели са в безопасност, тя се върна обратно до мястото, където бе оставила верния си спътник.

— Не мога да те взема по-далеч — рече тя и го погали по муцуната.

Въпреки че, доколкото можеше да се види, пътят не изглеждаше особено труден, Тунтун реши, че колкото по-малко шум вдига оттук нататък, толкова по-добре. Тръгнеше ли пеша, можеше да се придвижва доста бързо, без да се бои, че тропотът на конски копита може да издаде и нея, и вярното животно.

— Знам, че си достатъчно умен, за да намериш пътя обратно — прошепна тя и Симфония изпръхтя, сякаш за да й покаже, че я разбира.

Успокоена, Тунтун свали раницата и оръжията си (лък и дълъг кинжал) от гърба на жребеца и с един последен благодарствен поглед към прекрасното животно, пое напред.

Глава 51 Айда

Елбраян и Пони се спускаха по северозападния склон на планината, когато най-сетне започна да се разсъмва. Едва тогава за първи път видяха армията на Бестесбулзибар в цялото й страховито величие, безчислени пълчища, изпълнили до краен предел земите между двата черни ръкава, които се простираха чак до самотната планина, издигаща се на около десет мили оттам.

— Колко са? — ахна Пони.

— Твърде много — обезверено отвърна Елбраян.

— Как ще стигнем дотам? — недоумяваше младата жена. — С колко хиляди чудовища трябва да се справим, за да се доберем до планината?

Младият мъж поклати глава.

— Само с неколцина стражи — решително заяви той. — Само с неколцина стражи.

И като видя скептичния поглед на приятелката си, поясни:

— Демонът е толкова уверен в силата си, че сам отваря вратите си за нас. Той не се бои от никой смъртен и няма причина да вярва, че една шепа хора (толкова малко, че да се промъкнат незабелязани във владенията му) биха се осмелили да тръгнат срещу него.

— Именно на това се надяваме от самото начало — съгласи се Пони.

— И именно това е единствената ни надежда и сега, надежда, в която трябва да се вкопчим още по-здраво. Ако войската на демона се опита да ни спре, това ще бъде краят на мисията ни, защото нито моят меч, нито магията на Авелин, нито мощта на Брадуордън, нито твоите оръжия могат да ни помогнат срещу подобни пълчища… Само че — продължи Елбраян уверено, — няма защо да се стига дотам. Дори ако дактилът подозира, че в земите му са се промъкнали врагове (а великаните, които ни нападнаха, и най-вече страховитото копие, говорят точно за това), той пак си остава напълно уверен, че никой в целия свят не би могъл да се мери с него.

— Откъде знаеш?

Простичкият въпрос хвана младия мъж неподготвен — откъде, наистина, знаеше толкова много за един враг, когото дори не бе виждал и срещу когото никога не се бе изправял? Не знаеше, съвсем ясно осъзна той, не знаеше нищо, просто предполагаше и се надяваше, че е прав. Затова само сви рамене и за Пони това бе достатъчно. Бяха стигнали прекалено далеч, за да се тревожат за нещо, което не зависеше от тях, затова без повече приказки двамата отново поеха напред, въпреки умората, която пълзеше по телата им. Не бяха спали цяла нощ, ала да спират, дори за съвсем малко, беше немислимо, не и сега, когато пред тях (а навярно и по петите им) имаше толкова много чудовища.

След около час, докато прекосяваха един открит скален участък (който ги караше да се чувстват болезнено уязвими и изложени на показ), Елбраян внезапно спря и приклекна. Пони, смятайки, че е забелязал някаква опасност, побърза да последва примера му, като в същото време бръкна в джоба си, където държеше няколкото магически камъка, които носеше у себе си.

— Ето там! — развълнувано прошепна пазителят и посочи нещо под тях, близо до западния ръкав на Айда.

Там, отвъд черните скали, наистина имаше някой — дребна фигурка, която се бе отправила към една гъста горичка.

Не, осъзна Пони миг по-късно, не една, а две фигурки — човек, възседнал кон… човек, възседнал кентавър!

— Авелин и Брадуордън! — ахна тя.

— Насочват се право към Айда — допълни Елбраян и се обърна към младата жена, без да крие усмивката си. — И никой не ги преследва, нито ги причаква.

Пони кимна мрачно. Може би Елбраян беше прав, може би демонът-дактил наистина отваряше вратите си за тях. Само че, запита се тя неволно, дали това трябваше да ги радва?

Само след няколко часа бяха оставили планината зад гърба си и си проправяха път между многобройните камъни и рехавите дървета. С лекота съумяваха да избегнат малцината отегчени стражи, които срещнаха, а следите, на които непрекъснато се натъкваха, красноречиво говореха, че следват абсолютно същия път, по който бяха минали Авелин и Брадуордън.

Най-сетне се прехвърлиха от другата страна на дългия, черен ръкав и с изненада установиха, че земята отвъд него пари под краката им. Едва тогава осъзнаха, че това не е обикновена скала, а по-скоро прилича на живо, непрестанно растящо и променящо се същество. В по-голямата си част тя беше вкоравена, ала час по час ту тук, ту там проблясваше ярко сияние, лавата намираше излаз и плъзваше по повърхността, досущ като огромно, оранжево влечуго. Всичко свършваше само за няколко минути — постепенно лавата се наслояваше на дебели пластове, или пък се стичаше в някоя по-голяма вдлъбнатина и там застиваше, черна и корава, като останалата част от ръкава.

— Като живо същество — отбеляза Пони и оттук нататък внимаваше много повече къде стъпва.

— Като дактила — отвърна Елбраян. — Изригва от Айда, за да впримчи целия свят в черната си хватка.

И двамата неволно потръпнаха.

Когато най-сетне достигнаха мястото, където бяха видели двамата си приятели, Пони и Елбраян разбраха, че изостават от тях с няколко часа. За щастие, земята тук изглеждаше пуста, като че ли никакви чудовища не се навъртаха наоколо, не се виждаха и пазачи.

Двамата навлязоха в горичката, издигаща се близо до магменото възвишение, и отново се натъкнаха на дирите на Брадуордън, не след дълго до тях се появи още един чифт следи — тези на Авелин. Стъпките на кентавъра очевидно бяха ставали все по-тежки с всяка изминала крачка и на Пони и Елбраян не им бе никак трудно да се досетят, че умората бе започнала да си казва думата.

Въпреки това, нито Брадуордън, нито Авелин бяха спрели дори за миг, не спряха и те двамата, дори ускориха крачка, с надеждата да настигнат другарите си, преди те да са влезли в сърцето на планината. Кой знае, каза си Елбраян, може би и в този момент кентавърът и монахът се навъртат някъде наоколо, търсейки начин да проникнат в недрата на Айда.

Много скоро стана ясно, че не се е случило така. Пони и Елбраян оставиха дърветата зад гърба си, след това прекосиха още една горичка, после още една, която ги отведе до най-ниските подстъпи на Айда. Щом излязоха от последния гъсталак, пред очите им зейна огромна дупка, в която дори косите лъчи на залязващото слънце не можеха да проникнат. Ако онова, което си мислеха, беше вярно, ако това наистина бе път, отвеждащ в сърцето на черната планина, значи Авелин и Брадуордън отдавна бяха влезли вътре и може би тъкмо в този момент се изправяха лице в лице с демона-дактил. Тази мисъл накара Пони и Елбраян да се разбързат още повече и те трескаво си отсякоха пръчки, около които увиха парцали, за да си осветят пътя, след което, боейки се да не закъснеят, се разделиха и се запромъкваха от двете страни на входа. Пазителят предпазливо надникна в мрачната дупка. От другата й страна Пони стори същото и с облекчение установиха, че отвъд наистина започваше дълбока пещера, която, по всичко личеше, беше празна.

Едва направил няколко крачки навътре, Елбраян се натъкна на следа от копитото на Брадуордън.

Придържайки се близо до стената, двамата предпазливо поеха напред, оставяйки очите си да привикнат с бързо отслабващата светлина. Много скоро обаче трябваше да избират — да запалят факла или да продължат в пълен мрак.

Младият мъж неволно потръпна, когато пламъците обхванаха увитите около пръчката парцали, сякаш всеки миг очакваше пълчищата на демона да се нахвърлят отгоре им. След няколко напрегнати секунди, в които не се случи нищо, той даде знак на Пони и те отново тръгнаха напред. Не след дълго достигнаха място, където тунелът се разделяше на две — едно от разклоненията поемаше надясно, без да се изкачва или спуска, а другото отиваше наляво и надолу. Когато се загледа в десния тунел, Пони забеляза, че дотам, докъдето стигат очите й, той се разклонява още няколко пъти.

— Истински лабиринт — простена Елбраян, докато коленичеше, търсейки следи от двамата им приятели.

Не откри обаче нищо — само гладка, корава скала.

— Напред — заяви Пони миг по-късно, виждайки раздразнението, изписано по лицето му. — Навътре в планината, а после надолу и наляво при следващия завой.

Говореше уверено, макар че това си бяха само догадки. Само че Елбраян нямаше по-добро предложение и така двамата навлязоха в планината, а след това поеха надолу, по един гладък и полегат проход. Пазителят отдавна се бе отказал да търси дири — добре разбираше, че това само ще ги забави, още повече, че Брадуордън и Авелин сигурно се лутаха нейде наблизо, не по-малко изгубени от тях самите. Рано или късно някой от тях, а може би и всички те, щяха да се натъкнат на демона-дактил или на скверните му слуги.

Намираха се в отчаяно положение и честичко трябваше да си напомнят, че това не бива да ги учудва — още когато тръгваха от Дъндалис, знаеха какво ги очаква.

Бестесбулзибар кипеше от ярост, ала в същото време беше искрено развеселен, докато заедно с Куинтал и двамина ужасени великани наблюдаваше погрома, сполетял склона на планината. Колко могъщо трябва да бе копието, за да остави след себе си подобна разруха, само защото бе паднало върху някакъв камък!

Единият от великаните продължаваше да пелтечи нещо за лош късмет и други подобни безсмислици, отчаяно се мъчеше да измисли някакво оправдание, с което да се спаси от грозната участ, сполетяла гоблина Готра. Само че Бестесбулзибар изобщо не го слушаше.

— Стигнали ли са до планината? — обърна се той към Куинтал и посочи Айда.

Някогашният монах се вгледа натам, опитвайки се да прецени разстоянието, и замислено стисна брадичката си в длан — странно човешки жест. И наистина, напоследък той все повече заприличваше на човек — грубите ръбове на каменното му тяло се бяха поизгладили и закръглили и то бързо си възвръщаше вида, който бе имало преди смъртта му. Вече не бе никак трудно да се разпознае в доскоро възгрубото, човекоподобно същество, някогашния Куинтал; чертите на лицето, ръста, формите на тялото — те всички бяха съвсем същите, сякаш духът на умрелия монах по някакъв начин придаваше форма на каменната обвивка, която обитаваше сега. Разбира се, твърдата му обсидианова „кожа“ беше черна, със стави, очертани от алени ивици разтопена магма, а и очите му, огнени кладенци от течен камък, също бяха червени. Въпреки това никой, който го бе познавал приживе, не можеше да го сбърка и той нямаше търпение Авелин да види новото му, неизмеримо по-могъщо тяло.

— Стигнали ли са? — повтори Бестесбулзибар и каменният човек кимна.

— Ако са тичали през цялата нощ — отвърна той. — И ако не са срещнали други противници.

— Кой знае, може като се върна да ги заваря седнали на трона ми — изсъска демонът и хвърли смразяващ поглед на двамата великани.

— Лллош късмет — заекна един от тях.

— Ние не… — опита се да каже нещо и другият, ала дактилът го прекъсна безцеремонно.

— Още сега ще се върнете и ще заемете мястото си във войската — нареди той.

А как му се искаше да им смъкне кожите — и на тях, и на останалите от провалилия се отряд, които се бяха спотаили наблизо, боейки се от напълно заслужения му гняв! Можеше да ги отведе в Айда и да ги остави да се разправят с Нощната птица. Или пък, помисли си Бестесбулзибар, можеше да остави наказанието в ръцете на Куинтал, та сам той да се наслади на могъществото на най-новото си творение. Само че колкото и да бе свиреп, демонът-дактил не беше глупав и можеше да контролира желанието си за кръв — вече бе изгубил достатъчно от елитните си стражи, създаването на чиито доспехи му бе коствало прекалено много време, за да си позволи да изгуби още няколко. Всъщност, Бестесбулзибар не бе чак толкова разгневен от неуспеха на Тогул Дек и другарите му. Какво толкова се бе случило — Авелин и някакъв си пазител, наричащ себе си Нощната птица, бяха проникнали във владенията му; толкова по-добре за него — тъкмо и той щеше да се позабавлява.

— Да вървим — нареди той на Куинтал и като разпери криле, обви яките си крака около каменния човек, оръдието на неговия гняв, и се понесе над върховете, право към обвитата от вечни пушеци планина.

Куинтал, чиито сетива бяха безмерно по-остри от сетивата на обикновен човек, и чиито кървавочервени очи можеха да осветят и най-непрогледния мрак, щеше да тръгне по следите на дръзкия враг.

— Твърде надълбоко сме — оплака се Авелин и се облегна на стената в тясната, душна пещера.

Гледаше да държи светлината на вълшебния диамант приглушена, с надеждата да останат незабелязани и да не им се наложи да се изправят срещу нови стражи като двамата паури, които току-що бяха убили. Неспокоен, монахът подритна окървавения джуджешки крак, който се въргаляше край него и се обърна така, че да вижда пътя, по който бяха дошли.

— Добре де, тоз’ твой демон, той няма ли да се е разположил в сърцето на планината? — попита Брадуордън, разкъсвайки тялото на втория паури, докато говореше. — А сърцето на планината, доколкото аз знам, се намира надълбоко.

Авелин поклати глава — някак си чувстваше, че нещо с пътя, който бяха избрали, не е наред. Още при първото разклонение бяха поели наляво и надолу и сега му се струваше, че май са избързали.

— А може и да е по-нависоко — рече той, — близо до върха, та по-лесно да излиза навън при слугите си.

При тези думи монахът се обърна, за да погледне Брадуордън, ала съжали в мига, в който го видя да отхапва огромен къс месо от крака на убитото джудже.

— Ама туй е само предположение и нищо повече — заяви кентавърът с пълна уста, при което Авелин потрепери погнусено и неволно затвори очи. — Аз казвам да продължим напред — ще решаваме разклонение за разклонение. Всичко туй са само догадки и ти го знаеш не по-зле от мен.

Монахът въздъхна и отстъпи. В крайна сметка, Брадуордън беше прав — който и път да изберяха, решението им все щеше да се основава на догадки и предположения, а той вече беше на предела на душевната си издръжливост, за да се нагърбва с подобна отговорност, когато от избора му зависеше толкова много.

— Защо си тук? — простичко попита Брадуордън. — Сам рече, че идваш, за да срещнеш съдбата си и точно туй трябва да сториш. Ще го открием, приятелю, и ако туй е, което те плаши, не те виня. Ама върнем ли се сега, ще се отдалечим от целта си, а всяка допълнителна крачка из тез’ гнусни тунели увеличава шанса на врага да ни открие.

При тези думи кентавърът се изплю недоволно и като захвърли джуджешкия крак настрани, възнегодува:

— И за ядене не стават, проклетите му твари!

Без да може да сдържи усмивката си, Авелин се приближи до приятеля си (като много внимаваше да не настъпи разхвърляните по земята парчета месо) и двамата отново поеха напред, а едрите им фигури изпълваха тесните коридори.

— Това никак не ми харесва — прошепна Елбраян, докато изпитателно измерваше с поглед стръмната тераса, в която се превръщаше пътеката, по която вървяха.

Дълга и тясна, тя бе обградена от неравна стена и страховита пропаст, дълбока около шестдесет метра. Колкото по-надолу се спускаше пътеката, толкова по-малка ставаше пропастта, това обаче нямаше особено значение, тъй като същинската опасност идваше от онова, което беше на дъното й — бълбукащо езеро от кървавочервен разтопен камък. Дори от мястото си, толкова високо над огнените езици, двамата усещаха нечовешката горещина и едва не се задушаваха от наситените серни пари.

— На мен пък не ми харесва идеята да се върнем обратно — отвърна младата жена. — Решихме да тръгнем надолу, а пътеката ни води точно там!

— Но изпаренията… — възпротиви се Елбраян и Пони нямаше как да не се съгласи, че опасенията му са основателни.

Без повече приказки тя бръкна в раницата си и извади парче плат, което бе предвидила да използва за превръзки, ако се наложи. Разкъса го и като намокри обилно и двете парчета, завърза едното около лицето си, а другото подаде на пазителя.

Той обаче имаше по-добра идея — свали зелената лента, която носеше около дясната си ръка, онази, за която елфите му бяха казали, че е в състояние да пречисти и най-замърсения въздух, разполови я и даде едното парче на Пони. Доверявайки му се напълно, младата жена кимна и без никакво колебание покри устата и носа си с тънкия плат, а Елбраян за пореден път се възхити от мъжеството и решителността й. Веднъж наумила си нещо, тя трудно можеше да бъде спряна.

Заради силното сияние, излъчвано от лавата, тук не им трябваха факли и те се заспускаха надолу по пътеката със свободни ръце, в началото плътно опрени до стената отляво — скалната тераса съвсем не беше толкова тясна, ала перспективата да се подхлъзнат и да се сгромолясат в кипналата лава ги ужасяваше. Постепенно посвикнаха, отделиха се от стената и дори ускориха крачка.

Бяха оставили почти половината от пътеката зад гърба си, когато вървящата напред Пони зърна в края й нещо, което я изпълни с надежда — тъмен отвор в стената. Страничен проход, който потъваше в планината и се отдалечаваше от това отвратително място. Зарадвана, тя се забърза и дори не забеляза пукнатината в краката си.

Прекрачи я, все така без да я вижда, и изведнъж усети как камъкът под нея поддава.

Изпищя ужасено, но Елбраян я улови и я издърпа обратно. Не можаха обаче да запазят равновесие и паднаха един върху друг на пътеката. Младият мъж пропълзя до ръба на терасата и се загледа в откъсналия се близо триметров каменен блок, който полетя надолу и беззвучно цопна в гъстата магма.

Разтреперана от глава до пети, Пони си наложи да диша бавно и дълбоко, за да се успокои. Успя да си възвърне самообладанието, ала усети, че й прилошава — при падането елфическата маска се бе разместила и сега серните изпарения си казваха думата. Младата жена се претърколи до ръба на пътеката, смъкна плата още по-ниско и повърна.

— Трябва да се върнем — рече Елбраян и сложи ръка на рамото й.

— Пътят надолу е по-кратък, отколкото нагоре — решително заяви Пони и отново повърна, после се изправи, изплакна лицето и устата си с вода от кожената си манерка и решително надяна елфическата маска.

— Прекалено широка е — не искаше да отстъпи пазителят и кимна към зейналата в пътеката дупка.

— Нищо и никаква работа! — самоуверено заяви младата жена и като се засили, с лекота скочи от другата страна.

Елбраян дълго се взира в нея, възхищавайки се на непоколебимостта й, като в същото време искрено се тревожеше доколко изборът й бе разумен и дали не бе предизвикан от желанието й да се докаже. В крайна сметка, нямаха никаква представа дали проходът в стената изобщо води някъде, а наложеше ли им се да се върнат, близо триметровият скок със сигурност щеше да бъде още по-труден отдолу — нагоре.

— Нищо и никаква работа — повтори Пони и Елбраян неволно се усмихна — та нали отиваха да се преборят с демон, нима тогава можеше да я кори, че проявява безразсъдство!

Внезапно очите на младата жена се разшириха и пазителят видя, че тя се кани да изкрещи.

Рязко се обърна, изваждайки Буря от ножницата, ала се оказа, че опасността не идва отзад, а отстрани, от самата стена. Скалата потрепери и той отскочи и се хвърли на земята. Недоумяващ, Елбраян погледна назад и за миг не можа да повярва на очите си.

Куинтал излезе от стената.

Пазителят зае защитна поза и вдигна Буря пред себе си, готов да се отбранява, макар да не знаеше какво да мисли за каменния човек, който крачеше към него, обсидианово копие на някогашния брат Правда.

Не че беше особено трудно да се разбере какви са намеренията му. Каменното чудовище хвърли бърз поглед към Пони, после насочи цялото си внимание към Елбраян, а черните му пръсти, изпъстрени с кървавочервени жилки, се свиваха и разпускаха заплашително.

— Мислиш ли, че и този път ще победиш, Нощна птицо? — попита слугата на демона, а стържещият му глас, досущ като търкане на камък в камък, раздра въздуха.

— Какво си ти? — с мъка си пое дъх Елбраян. — С какво мъчение си бил наказан?

— Мъчение? — изсмя се Куинтал. — Та аз съм свободен, смъртни безумецо, и ще живея вечно, а ти — ти си обречен!

С тези думи каменното чудовище се нахвърли отгоре му. Мечът на младия мъж го одраска, ала то сякаш не усети. Елбраян отстъпи крачка назад, после се втурна насреща му. С жален стон Буря отскочи от лицето му, като този път успя да нанесе по-сериозен удар — по коравата кожа на Куинтал плъзна дълга резка, от която потече тънка яркооранжева струйка.

Тя обаче изстина и се втвърди почти мигновено, а дори и да го беше заболяло, монахът с нищо не го показа. Вместо това сам се хвърли в атака и замахна за широк страничен удар отляво.

Елбраян се наведе и избегна тежката му ръка в последния момент, после се дръпна назад и неволно потрепери, когато чу мощния тътен, с който юмрукът на Куинтал се стовари върху яката стена. А когато видя напуканата и димяща скала там, където пестникът на монаха я бе ударил, уважението на пазителя към противника му още повече нарасна.

— Защо не избягаш и не ми оставиш жената? — подразни го каменният човек. — Изобщо няма да ми е трудно да се добера до нея.

Елбраян неволно погледна към Пони и с ужас видя, че тя се кани да скочи обратно при него.

— Стой там! — изкрещя той. — Аз ще дойда при теб!

— Никога няма да минеш покрай мен — зарече се Куинтал и за да подсили думите си, отново стовари юмрук върху скалата…

… като по този начин остави в защитата си пролука, от която пазителят не можеше да не се възползва. Бърз като котка, той се хвърли напред и този път Буря потъна дълбоко в чудовищното тяло и магмените му вътрешности.

Куинтал изрева и се опита да нанесе поредица от удари на дръзкия си неприятел; той обаче светкавично издърпа меча си обратно (доволен, че вярното оръжие бе оцеляло при досега с очевидно врелите вътрешности на чудовището), с лекота отби атаката на противника си и дори успя да нанесе още един удар, този път в лицето му.

Ала през това време грозната рана на корема на Куинтал вече се бе затворила, а движенията му бяха станали по-премерени и много по-опасни.

Пони крещеше нещо, ала Елбраян почти не я чуваше — единственото, което го интересуваше в този миг, бе да открие начин да нарани ужасяващия враг, чието тяло се възстановяваше за миг дори от най-дълбоките рани.

Изходът като че ли беше очевиден и младият мъж действа мълниеносно. Хвърли се напред и нанесе поредния бърз, жилещ удар, след което се завъртя, сякаш се канеше да заобиколи противника си отляво, откъм външната страна на терасата.

Подчинявайки се сляпо на инстинкта си, Елбраян се хвърли на едно коляно и чу как тежката ръка на Куинтал просвистява над главата му — удар, който със сигурност би го съборил от тясната пътечка! Миг по-късно вече се бе обърнал и се бе втурнал на другата страна, насочвайки се към неголямата пролука между монаха и стената.

Противникът му обаче реагира светкавично и протегна ръка, за да му пресече пътя. В действителност Елбраян изобщо не бе възнамерявал да минава оттам — вместо това се закова на сантиметри от каменния си враг и като се облегна на стената за опора, се опита да го изтласка от пътеката.

Невъобразимо тежък, Куинтал дори не помръдна и злостният му смях огласи тунелите.

Изведнъж Елбраян усети силен натиск, усети и изгарящата горещина, излъчвана от онези части от тялото на монаха, които не бяха напълно втвърдени. Опита да се измъкне от страховитата хватка, ала натискът само още повече се увеличи. До ушите му достигна ужасеният писък, откъснал се от устата на Пони, ала той като че ли идваше от много, много далеч.

Внезапно въздухът над главата му се раздвижи, а каменният човек изкрещя и охлаби хватката си.

Елбраян побърза да се възползва от предоставилата му се възможност и отскочи назад, после се обърна и видя Куинтал да притиска длани към кървавочервените си очи, от които сега се процеждаха капки гореща магма. Загадката стана още по-необяснима, когато младият мъж забеляза тънко, ала очевидно здраво въже, опънато от лявата му страна и минаващо както покрай него, така и покрай противника му. Едно бързо подръпване му показа, че въжето е вързано някъде наблизо.

Време за търсене на отговори нямаше, тъй като очите на Куинтал, също както и предишните рани, вече бяха заздравели. И отново синкавото сияние на Буря озари полумрака, а върху тялото на каменния човек, насред водопад от искри, се посипаха удар след удар.

Въпреки че оръжието на пазителя не представляваше истинска заплаха за него, Куинтал реагира инстинктивно и вдигна ръце, за да се предпази, използвайки тактиката, на която го бяха учили в манастира в един друг, отдавна отминал живот.

А Елбраян нито за миг не отслабваше силата на атаката си. По каменното тяло плъзваха нови и нови пукнатини и за миг младият мъж си позволи да се надява, че противникът му просто ще се пръсне на парчета.

— Завържи го ей там! — рече Тунтун и като подхвърли на слисаната Пони края на здравото елфическо въже, й показа голям, не особено стабилен скален къс на няколко метра надолу по пътеката. — По-бързо!

Без да разбира какво е намислила Тунтун, младата жена се втурна да изпълни нарежданията й — и най-отчаяният план бе по-добър от нищо, а тя наистина нямаше никаква идея какво да стори. Докато завързваше въжето около скалата, почувства напрежението в другия му край и тъй като знаеше, че той се намира някъде от вътрешната страна на каменния човек, започна да се досеща какво си е наумила Тунтун.

В това време елфическата девойка вече летеше към двамата сражаващи се противници, а магмата от очите на Куинтал още се стичаше по камите й.

Когато Тунтун връхлетя, Елбраян продължаваше яростната си атака, сипейки удар след удар върху ръцете на противника си, като от време на време успяваше да намери пролука в защитата му и да стовари меча си върху тялото и дори върху главата му. Не знаеше обаче още колко ще издържи така и разбираше, че ако съвсем скоро не успее да го рани сериозно, Куинтал ще се съвземе и ще отвърне на атаката му.

В този миг каменният човек нададе яростен рев и вдигна ръце към лицето си, където елфическата девойка точно издърпваше камите си след поредното точно попадение. Мощният му удар запрати Тунтун още по-нависоко във въздуха и изби едната кама от ръката й. Тънкото оръжие политна надолу и потъна в клокочещата магма на дъното на пропастта.

Елбраян сграбчи меча си с две ръце и като ги вдигна над главата си, се хвърли напред, влагайки цялата си сила в този удар. Ръката на Куинтал се спусна, за да отбие връхлитащото острие, ала Буря я посече с лекота високо над китката.

Каменният човек изрева още по-яростно, а от раната рукна дебела струя магма. Няколко мига по-късно, шуртящата лава започна да изстива и да се втвърдява, превръщайки се в корав, безформен чукан току под лакътя на монаха.

Обезумял от гняв, Куинтал се нахвърли върху противника си. Някъде далеч над него, Тунтун викаше нещо с мелодичния си глас.

— Сега! — крещеше тя и макар че пазителят нямаше никаква представа за какво говори елфическата му приятелка, Пони отлично знаеше какво трябва да стори.

Без да губи нито миг, тя се провря между стената и скалния къс, около който бе завързала въжето, и като запъна крака в земята, натисна го с все сила. Мускулите й се напрегнаха до краен предел, от устните й се откъсна неволен стон, ала камъкът се помръдна само на сантиметър.

До ушите й достигна шумът от подновеното сражение, чу звънтенето на Буря и грозното ръмжене на чудовището и разбра, че само сила няма да й стигне, за да отмести скалата — трябваше да използва находчивостта си. Все така бързо, тя се позавъртя, променяйки ъгъла на натиска си и опита отново. Този път усети, че камъкът поддава — още малко и щеше да го събори.

И пак Тунтун се спусна към двамата противници, само че този път Куинтал очакваше нападението й и рязко се обърна, готов да я посрещне. Не успя да й стори нищо, тъй като тя се отклони миг преди да го достигне, но пък като се обърна, даде възможност на Елбраян да му нанесе още един неприятен удар.

— Над въжето! — извика Тунтун. — Над въжето!

Пазителят я разбра миг по-късно, когато Пони най-сетне катурна скалния къс. Опита се да прескочи опънатото до краен предел въже, ала бе стигнал едва до средата, когато камъкът политна в пропастта, опъвайки елфическата нишка и повличайки и него, и Куинтал след себе си. Елбраян инстинктивно пусна меча си на пътеката и се вкопчи във въжето.

Крещейки ужасено, двамата противници се носеха към дъното на пропастта. Спряха рязко, когато въжето се изопна докрай, а скалата се отскубна от възела на Пони и със звучен плясък цопна в клокочещата магма.

Елбраян още по-отчаяно стисна елфическата нишка, на около два метра под него, Куинтал стори същото — макар да имаше само една ръка, хватката на каменния монах беше по-здрава и от тази на пазителя.

— Давай! — викна Пони на любимия си и той се закатери към пътеката, призовавайки на помощ цялата си издръжливост и сила.

Куинтал обаче беше по-бърз — оттласквайки се от въжето с мощни напъни, той ловко се изкачваше нагоре и много скоро почти бе настигнал Елбраян, на когото все още му оставаха шест-седем метра до скалната тераса.

Крещейки окуражително, Пони прескочи дупката в пътеката (при което здравата си удари брадичката) и се втурна към ръба.

Ето че Елбраян почти стигна — ръката и рамото му се показаха над ръба и младата жена побърза да го хване, дърпайки с все сила. В този миг обаче, с един страховит напън, Куинтал стопи и последната преднина на неприятеля си и се вкопчи във въжето на сантиметри от краката на пазителя. Още един такъв тласък, и той щеше да бъде заловен.

И тогава се появи Тунтун. Елбраян видя стремителния й полет и отчаяно й викна да не го прави. Надявайки се, че Пони ще успее да го задържи, той пусна въжето с една ръка и се опита да улови елфическата девойка, когато тя се стрелна под него.

Въжето беше здраво, ала камите на Тунтун също бяха излезли изпод ръцете на Туел’алфарите — едно светкавично движение и нишката бе прерязана точно под стъпалата на младия мъж.

Елбраян улови девойката за ръката, Куинтал я сграбчи за крака.

И така, тримата увиснаха, премятайки се във въздуха, а Пони, обвила въжето около кръста си за по-голяма опора, затегли още по-яростно. Мускулите на Елбраян се напрегнаха до краен предел от усилието да задържи Тунтун, ала хватката на каменния мъж беше желязна.

— Дърпай! — молеше се пазителят на Пони, защото при всичките му усилия, съвсем ясно усещаше, че неумолимо се плъзга все по-надолу и по-надолу по въжето.

Тунтун, която имаше чувството, че ще бъде разкъсана на две, прекрасно разбираше, че приятелите й не могат да изтеглят и нея, и тежкия Куинтал. Свободната й ръка, онази, в която държеше камата, се стрелна нагоре, а погледът й срещна сияйните очи на Елбраян.

— Не! — умолително прошепна младият мъж през свито гърло и поклати глава.

Тунтун го прободе в китката и миг по-късно двамата с Куинтал вече летяха в пропастта. Упоритият монах не я пусна дори сега, твърдо решен да повлече в гибелта и нея, обреклата го на смърт. Тя се опита да се отскубне от ръката му, опита се да използва камата си…

Елбраян и Пони извърнаха очи, неспособни да понесат гледката на давещата се в горещата магма Тунтун.

Останаха да лежат на пътеката още дълго, докато серните изпарения не започнаха да ги надвиват.

— Трябва да продължим — проговори най-сетне младият мъж.

— Заради нея! — съгласи се Пони.

Двамата прескочиха дупката и с облекчение установиха, че страничният проход, който бяха забелязали в стената, не е задънен.

Отново запалиха факлата и се втурнаха напред, доволни, че най-сетне могат да оставят зловонните пари и цялото ужасяващо място зад себе си. Не бяха вървели кой знае колко дълго, когато се заковаха на място, виждайки някаква светлинка да блещука пред тях. Елбраян отчаяно погледна към факлата в ръката си — ако той виждаше далечното сияние…

Изведнъж светлината се усили и се насочи право към двамата приятели, които трябваше да затулят очите си, за да се предпазят от заслепяващия лъч.

В съзнанието им нахлуха образи на отвратителни чудовища… образи, които се разбиха на хиляди късчета миг по-късно, прогонени от добре познат вик: — Ам’че да!

Глава 52 През лабиринта

Силна радост обзе Авелин и Брадуордън при вида на двамата им приятели, ала сълзите, стичащи се по бузите на Пони и влагата в очите на Елбраян, бързо изтриха усмивките от лицата им.

— Тунтун — обясни пазителят глухо. — Притече ни се на помощ и ми спаси живота с цената на своя собствен.

— Може би не е мъртва — рече Авелин и посегна към кесийката, в която държеше магическите камъни. — Може би хематитът…

— Падна в лавата — мрачно поклати глава Елбраян.

— Смело момиче до самия си край — отбеляза Брадуордън. — Такива са си Туел’алфарите, в цяла Корона няма други кат’ тях.

За миг всички замълчаха, сякаш за да не осквернят възхвалата на кентавъра, после той продължи:

— Ами Полсън и дребосъка?

— Не мисля, че са се спасили — отвърна Елбраян.

— А защо не се върна да ги потърсиш? — попита Брадуордън и тримата му другари го изгледаха стъписано.

Как можеше да обвинява Пони и Елбраян за нещо такова… ако разбира се, думите му бяха обвинение!

— Целта ни беше да се доберем до Айда, мисията ни — да помогнем на Авелин да се пребори с демона-дактил — твърдо заяви младият мъж и още докато говореше, разбра каква е целта на хитрия кентавър.

Напомняйки им по този начин за истинската цел, довела ги тук, той им помагаше да погледнат на смъртта на Тунтун от друг ъгъл. Да, тя си бе отишла, ала саможертвата й бе спасила жизненоважната им мисия от провал.

Окуражени от тази мисъл, четиримата приятели поеха напред, проправяйки си път през криволичещите коридори, в търсене на знак, който да им подскаже кой път ще ги отведе до демона. Проходите непрекъснато се разклоняваха и те трябваше да избират накъде да тръгнат, без нищо, което да ги води, освен собствените им предположения за това къде се намират те и къде би могъл да бъде дактилът.

И тогава, при поредния кръстопът, Авелин внезапно спря и протегна ръка, за да попречи на Елбраян да свие наляво.

— Надясно — настоя монахът.

Младият мъж го изгледа изпитателно, усетил по тона му, че това е само сляпа догадка:

— Какво знаеш?

Авелин нямаше отговор на този въпрос, ала бе сигурен, че не се заблуждава — съвсем ясно усещаше носещата се във въздуха магия. Какъвто и да бе източникът й, монахът бе уверен, че е прав и без да се колебае нито за миг, пое надясно.

Другарите му го последваха и не след дълго надеждите им се оправдаха — пред тях, препречвайки тунела от пода до тавана, се издигаше тежка решетка.

На юг всичко вървеше отлично. Войските му, водени от Майер Дек и Кос-косио Бегулн, с всеки изминал ден се приближаваха до Палмарис, докато на север Уба Банрок и неговите паури бяха прекосили цял Алпинадор и бяха достигнали брега, където се бяха обединили с огромната флота от Хулиантес и вече се носеха на юг, към Залива на Корона.

Въпреки отличния развой на събитията, демонът-дактил неспокойно крачеше около обсидиановия си трон. Беше почувствал съвсем ясно мощното магическо нахлуване, знаеше и че с Куинтал е свършено.

Повече нямаше да подценява натрапниците, осмелили се да проникнат в самото сърце на владенията му. А ако някой от тях успееше да се справи и с последната защита…

Звярът присви очи и се усмихна зловещо — с каква наслада собственоръчно щеше да довърши дръзките нашественици. При цялата разруха, която слугите му сееха по света, при всичката болка и страдание, които войните му оставяха след себе си, Бестесбулзибар не бе взел почти никакво участие в забавленията, като се изключеха разбира се, неколцината бунтовници и некадърници, от които му се бе наложило да прочисти редиците на армията си.

Жаден за кръв, демонът-дактил искрено се надяваше поне един-двама от неканените гости да се доберат до тронната зала.

— Стойте настрани от решетката — нареди Авелин и посегна към торбичката си.

Елбраян обаче имаше друга идея:

— Не — спря го той. — Магията ще вдигне прекалено много шум. Има и друг начин.

И като свали раницата от гърба си, извади червеникавия гел, който елфите му бяха дали, същият, с който Бели’мар Джуравиел бе намазал папратовото стъбло, така че той да може да го пререже. А като знаеше колко здрав бе лъкът, направен от същото това стъбло, Елбраян предположи, че гелът би могъл да надвие дори метала.

Избра си средната пречка и я намаза в единия край, близо до ниския таван, после издърпа Буря и се качи на гърба на Брадуордън, за да може да нанесе удара си напряко. Надявайки се, че инстинктът не го е подвел и че няма да повреди великолепното си оръжие, той замахна с все сила, стиснал дръжката на меча с две ръце.

Буря с лекота сряза металната пречка и със силен звън се удари в следващата. Елбраян скочи на земята и доближи острието до очите си, въздъхвайки с облекчение, когато не видя и най-малката драскотина.

Брадуордън се пресегна и изви счупената пречка настрани, проправяйки път, ако не за себе си, то поне за останалите.

— Отлична работа! — зарадва се Пони.

— Биваше си го — съгласи се и кентавърът. — Ама хич не си и мислете, че ще мога да се промъкна през таз’ жалка дупка!

Елбраян му смигна развеселено:

— Имам още гел — успокои ги той и много скоро още една пречка бе прерязана и извита настрани.

И така, приятелите продължиха напред, убедени, че са на прав път — решетката можеше да означава единствено, че се доближават до бърлогата на демона.

Коридорът сякаш нямаше край. Понякога се разширяваше дотолкова, че четиримата спокойно можеха да се движат един до друг, друг път се стесняваше така, че се налагаше Пони и Елбраян да застанат начело, следвани от Авелин, а едрият кентавър завършваше малката процесия. Минаха покрай няколко странични прохода, ала този, по който вървяха, им се струваше най-добър — най-гладък, най-прав и със сигурност най-широк — затова и продължиха по него. Авелин внимателно контролираше сиянието на диаманта, като го закриваше с шепи така, че лъчите му да осветяват само малка част от пътя, докато той самият използваше хризоберила, за да вижда далеч напред.

Ето защо именно монахът пръв забеляза огромните силуети, които се показаха от един страничен тунел далеч зад тях.

— Имаме си компания — прошепна той, ала още не бе довършил, когато иззад един завой на трийсетина крачки пред Елбраян заблещука издайническият светлик на запалена факла.

Пазителят се огледа на всички страни и отведе малкия си отряд до най-тясното място, до което можеше да се добере. Щом ще се бият, нека поне да бъде някъде, където враговете им можеха да се приближат само по двама от всяка страна.

Светлинката се показа иззад завоя, миг по-късно зад гърба им също припламна факла и сега приятелите съвсем ясно видяха с кого си имат работа — великани, по четирима отпред и отзад, облечени в същите метални доспехи, като онези, които ги бяха нападнали в планината.

Този път обаче положението им беше доста по-различно — ако се намираха на открито, на всеки от тях щяха да се паднат по двама противника, което си бе равносилно на почти сигурна смърт. Ала в тесните тунели на Айда, чудовищата можеха да се приближат единствено двама по двама.

— Пони и аз ще се заемем с тези отпред — каза Елбраян.

— А аз — с тези отзад — заяви Брадуордън и с мъка завъртя солидното си туловище.

— Няма да си сам — увери го Авелин и като се приближи до него толкова, колкото собственото му възедро тяло позволяваше, извади от една по-малка торбичка шепа дребни бледосини целестини.

— Не трябва да им позволяваме да нападнат първи — рече Елбраян на Пони и като по даден знак, двамата се втурнаха напред, обърквайки временно великаните, на които досега не им се бе случвало някой от дребните човеци да се нахвърли отгоре им.

Поредица свирепи удари, от които оръжието на единия великан политна настрани, и Буря се заби в нагръдника му със силно дрънчене, оставяйки след себе си дълбока вдлъбнатина.

Не по-малка бе яростта, с която Пони връхлетя върху своя противник; въпреки това тя успя да нанесе само един доста по-незначителен удар.

И все пак, не тя, а Елбраян пръв изгуби преимуществото, което изненадата му бе дала. За да се увери, че Пони е добре, той поглеждаше към нея толкова често, колкото и към противника си и не след дълго едва успя да се спаси от спусналото се към главата му вражеско оръжие, като отскочи настрани в последния възможен момент.

— Само да можеше да ми дойдеш по-наблизичко — недоволно промърмори Брадуордън, без да сваля поглед от двамата великани.

Тунелът беше прекалено тесен и огромните създания не можеха да застанат рамо до рамо, пък и нямаше нужда, тъй като този, който вървеше отзад, носеше дълго копие.

— О! — изсумтя кентавърът и развъртя тоягата си, за да се раздвижи преди битката. — Ще бъдем двама на един, тъй ли?

— Ще я видим тази работа — лукаво отвърна Авелин, докато продължаваше да рови из кесията си.

Свирепите същества идваха все по-близо и Брадуордън вдигна тежката си сопа, готов да ги посрещне. В този миг Авелин замахна и коридорът сякаш избухна — поредица взривове разтърсиха стените, изпълниха въздуха с водопад от искри и накараха великаните да се разпищят от болка и да отскочат назад.

Брадуордън бързо се съвзе от първоначалната си изненада и веднага се възползва от представилата му се възможност. Втурна се към замаяните чудовища и като повали първото, улови копието на второто със свободната си ръка, а с другата му нанесе мощен удар, който събори шлема от главата му, а него самото отхвърли към стената.

Следващият удар на кентавъра се стовари върху незащитената вече глава на втория великан. Разнесе се ужасяващ пукот и скверното създание се свлече на пода със строшен череп.

Ала другарите му зад него начаса заеха мястото му и макар единият да бе частично заслепен от взривовете преди малко, Брадуордън изведнъж се оказа хванат натясно.

Пони виждаше какво става и то силно я тревожеше. Знаеше, че Елбраян вярва в нея (и как иначе, след всички сражения, които бяха преживели заедно!) и все пак, да се бие толкова близо до нея очевидно му пречеше, заради нея той избираше твърде защитна тактика.

А това младата жена нямаше намерение да търпи — не от глупава гордост, а защото така сами се обричаха на провал. На всяка цена трябваше да докаже на Елбраян на какво в действителност е способна, преди да бе станало твърде късно за всички тях! Чудейки се дали планът й ще сработи, тя стисна графитната пръчка в ръката, с която държеше меча си.

Елбраян за пореден път избегна оръжието на противника си, но макар да имаше отлична възможност да нанесе удар, предпочете да се хвърли настрани и да отбие меча, предназначен за Пони… нападение, с което тя спокойно можеше да се справи и сама.

Все пак, намесата на пазителя отвлече вниманието на чудовището и когато то се обърна към новия си неприятел, младата жена се хвърли напред и с все сила заби острието си в корема на гнусното същество. Успя да намери пролука в бронята му, ала не толкова голяма, че да може мечът й да проникне достатъчно дълбоко.

Пък и нямаше нужда, както разбраха миг по-късно и великанът, и Елбраян, защото Пони вече бе отключила магията на графита. Пращяща черна дъга плъзна по острието, отскочи от върха му и се вля в корема на звяра, разтърсвайки го от глава до пети. Когато мощните конвулсии най-сетне утихнаха, чудовището се олюля, изпусна оръжието си и бавно се свлече на земята, ако не мъртво, поне зашеметено почти до безсъзнание.

Дивейки се на страховитото съчетание между магия и меч, Елбраян сам се укори, задето изобщо бе помислил, че Пони има нужда от помощ. Твърдо решен да не й отстъпва, той се хвърли срещу следващия великан. Буря се движеше толкова бързо — наляво, надясно и право напред — че тежкият меч на чудовището въобще не смогваше да го следва. Великолепното елфическо оръжие нанасяше удар след удар, вдигайки водопад от искри при съприкосновението си с металните доспехи. Най-сетне младият мъж откри онова, което търсеше през цялото време — процепа между нагръдника и колана на противника си и мислено си го отбеляза.

Вместо да продължи атаката си, той за миг свали оръжие. Както и очакваше, чудовището изрева и замахна за страховит удар. Много преди вражеското острие да го достигне, Елбраян приклекна и се претърколи под него, после рязко се изправи, целейки се във вече набелязаната пролука.

Безпогрешен както винаги, елфическият меч потъна в тялото на великана. Елбраян пристъпи напред, не само за да забие острието до дръжка, но и за да не даде възможност на неприятеля си да нанесе удар. Злото същество протегна свободната си ръка към него, ала силата бързо го напускаше. Младият мъж завъртя оръжието в дълбоката рана, после го издърпа, оставяйки агонизиращото чудовище да рухне на земята.

Последният от четиримата великани побърза да заеме мястото на другаря си, размахвайки огромна факла вместо оръжие.

В това време, вкопчена в схватка с третия звяр, Пони тъкмо се канеше да използва друг от камъните, които имаше, когато чу приглушените стонове на Брадуордън — кентавърът очевидно понасяше тежки удари.

— Авелин! — извика тя и хвърли камъка, който държеше, назад — в ръцете на монаха, сигурна беше, че той щеше да свърши много по-добра работа.

Авелин вече бе извадил друг камък, но когато усети нещо да го удря по гърба и видя какво му дава Пони, прекъсна подхванатата магия и побърза да вдигне магнетита от земята.

— Ам’че да! — провикна се той възторжено. — Това ще боли, и още как!

— Какво чакаш тогава! — възкликна Брадуордън и простена, когато усети тежка тояга да се стоварва върху левия му хълбок, докато той се мъчеше да отбива меча на другия си противник, което обаче невинаги му се удаваше — доказателство бе грозната рана, от която и в този момент шуртеше кръв.

Авелин призова магията на камъка и той полетя, по-бърз от най-бързата стрела и по-смъртоносен от най-тежкия снаряд. Заби се право в гърдите на великана с меча и като го повдигна от земята, запрати го назад, върху последния от другарите му. Напълно зашеметени, двете чудовища се сгромолясаха на земята.

Брадуордън рязко се обърна и докато великанът със сопата още се съвземаше от изненадата си, го изрита с все сила, събаряйки и него в мелето.

— Напред! — извика Авелин и Елбраян, напълно съгласен с него, направи крачка назад, за да избегне размаханата факла на противника си, след което се втурна към последните две чудовища, забивайки меча си в противника на Пони, докато минаваше покрай него.

Свирепото създание се обърна, за да се защити от този нов враг, при което получи жесток удар от младата жена. Още по-пагубна се оказа стоварилата се в лицето му факла — в желанието си да достигне отдалечаващия се човек, другарят му бе улучил него.

Пони се хвърли напред и заби меча си дълбоко в тялото на противника си, призовавайки за втори път магията на графита. Макар и не толкова мощен както първия (силите й бяха започнали да се изчерпват), последвалият взрив разтърси великана от глава до пети и го повали на земята.

Миг по-късно коридорът пред Пони сякаш изригна — поредната целеститова канонада на Авелин, която заслепи и здравата опърли двете чудовища.

Вниманието на младата жена обаче бе привлечено от странните, неконтролируеми движения на Елбраяновия противник. Недоумението й бързо отстъпи място на мрачно задоволство, когато факлата се изплъзна от пръстите на гнусното създание и тупна на земята, а то самото бавно политна напред, изнизвайки се от окървавеното острие на Буря.

Виждайки, че от четиримата им противници само един все още се държи на крака, Авелин се долепи до стената на тунела и нареди на Брадуордън да отиде при Пони и Елбраян. Уверен в способността на монаха да се справи, кентавърът го послуша и се нахвърли върху последното от другите четири чудовища.

В това време единственият оцелял от противниците на Авелин и Брадуордън най-сетне успя да се измъкне изпод телата на другарите си и, виждайки пред себе си само един (при това явно невъоръжен) противник, се втурна към него, вдигнал тежка сопа над главата си.

Авелин изчака до последната възможна секунда, после отключи магията на малахита.

Изведнъж огромното създание се олюля, краката му с мъка докосваха пода. Станал внезапно лек като перце, той не можеше да направи и най-простото движение, без то да предизвика двойно по-силно противодействие от безтегловното му тяло. И така, когато глупавото създание замахна за страховит удар, тежката тояга го повлече след себе си и го повдигна от земята. Колкото по-отчаяно великанът се мъчеше да нанесе удар на противника си, толкова повече утежняваше собственото си положение и не след дълго вече се носеше във въздуха, премятайки се през глава. В мига, в който чудовището прелетя над падналите си другари, Авелин се втурна натам и извади безценния магнетитов къс от гърдите на един от труповете.

Преди да изтича след отдалечаващото се безтегловно чудовище, монахът хвърли поглед назад, към приятелите си, които тъкмо довършваха последния от другите четирима великани. Спокоен, че Елбраян и останалите са на безопасно разстояние, той се обгърна със защитен серпентинов щит и извади мощния рубин.

Пазителят потръпна при вида на дълбоката рана, която зееше върху тялото на Брадуордън и бързо изпиваше силите му.

— Имаме нужда от хематита — рече Пони и се обърна, за да провери къде е Авелин.

— Защо не опиташ с това? — предложи Елбраян и й подаде другата превръзка, която носеше около ръката си, онази, за която лейди Даселронд бе казала, че е напоена с лековит мехлем.

Пони веднага се залови за работа, а той изтича напред, но и двамата замръзнаха на местата си и едва се задържаха на крака, когато мощен взрив разтърси тунела.

Няколко секунди по-късно видяха Авелин да идва към тях, а последният великан, почернял и обгорен, още се рееше във въздуха далеч зад него.

— Да вървим — рече монахът, когато се приближи достатъчно, и въпреки изтощението, двамата му приятели кимнаха — чакаше ги още много работа.

Пони хвърли тревожен поглед към Брадуордън, ала кентавърът й се усмихна широко — мехлемът на Туел’алфарите вече си казваше думата.

Коридорът рязко завиваше на около десетина метра пред тях и именно натам ги поведе Авелин сега. Не бяха направили повече от няколко крачки, когато Елбраян изскочи иззад ъгъла, зад който се бе скрил малко по-рано. Използвайки устрема си и опората на стената, той се претърколи през глава и скочи на крака само на метър-два от другарите си, които с любопитство се взираха зад него и нажежените камъни, които бързо изстиваха на пода.

— Огромен червен човек! — обясни младият мъж. — С черни, прилепови…

— Не е човек — прекъсна го Авелин, осъзнал внезапно какво ги очаква от другата страна, осъзнал, че часът на срещата му с демона-дактил най-сетне бе ударил.

Глава 53 Съдба

Вълна от клокочеща магма се изсипа иззад ъгъла и нажежи въздуха до червено. Четиримата приятели бяха принудени да отскочат назад, ала лавата, същинска кипяща река, продължаваше да шурти. Елбраян, Пони и Брадуордън се впуснаха да бягат, Авелин обаче остана на мястото си и с помощта на серпентина издигна магическа стена насред коридора.

Гъстата магма все така се лееше иззад ъгъла и всеки миг щеше да достигне потъналия в молитва монах. Усетила, че Авелин не е до нея, Пони се обърна назад и изпищя, дори се накани да изтича при него, ала Елбраян я спря.

Вярата на монаха бе подложена на върховно изпитание, докато магменият поток бързо прииждаше към него. Наистина, веднъж серпентинът му бе помогнал да оцелее в самото сърце на огромно огнено кълбо, ала дали щеше да има същата сила и срещу лавата на демона-дактил? А дори да надвиеше огъня, щеше ли да удържи на напора на връхлитащата магма?

Потопил се изцяло в магията на камъка и в своите молитви, Авелин нямаше време за подобни въпроси. А кипналата река вече бе само на няколко метра от него.

Авелин не усещаше горещина, не чувстваше давещия лъх на магмената река. В мига, в който първата вълна докосна серпентиновия щит, тя се втвърди, а прииждащите зад нея талази я заливаха и също изстиваха, щом достигнеха невидимата бариера.

Това обаче, осъзна Авелин начаса, щеше да доведе до нова пречка — много скоро купчината от лава щеше да стане прекалено висока, за да могат те да минат от другата й страна. Решително, уповавайки се на магията, която го защитаваше, той пристъпи напред, а с него се премести и серпентиновият щит.

Виждайки, че приятелят им е надвил атаката на демона, Елбраян и останалите побързаха да се върнат обратно. Стиснал Ястребокрилия в ръка, младият мъж застана до Авелин и така, рамо до рамо, двамата пристъпиха зад ъгъла.

Прекалено изненадан от появата на дръзките натрапници, които дори магмените талази не бяха успели да спрат, Бестесбулзибар за миг не знаеше как да реагира.

После в гърдите му се заби стрелата на пазителя и го извади от моментното вцепенение. Демонът отвори уста и изплю огромна струя вряща лава, толкова мощна, че макар серпентиновият щит да я угаси, дори той не можа да убие напора й и Авелин и Елбраян политнаха назад. Младият мъж бързо се съвзе и като скочи на крака, отново опъна тетивата на Ястребокрилия.

Демонът изрева, повече от ярост, отколкото от болка — стрелите на пазителя можеха само да го раздразнят, но не и да го наранят сериозно.

Виж, монахът… монахът притежаваше мощ, която немалко го тревожеше.

Скверното създание протегна ръце напред и от разперените му пръсти, досущ отвратителни черни пипала, се стрелнаха пращящи от електричество мълнии. Всичко стана прекалено бързо, за да успее Авелин да реагира — магията на демона обви него и Елбраян в болезнена прегръдка, която ги разтърси от глава до пети, а после ги запрати в стената. Замаяни и с дрехи, от които се вдигаше гъст дим, двамата приятели бяха принудени да отстъпят зад ъгъла, повличайки последвалите ги Пони и Брадуордън със себе си.

Авелин трескаво разрови торбичката с камъните, ала Пони го изпревари. Графитната мълния, която тя отключи, се удари в стената и, отскачайки под съвършено премерен ъгъл, полетя към демона от другата страна на завоя. Разлютеният рев на чудовището красноречиво говореше, че младата жена се е прицелила добре, миг по-късно обаче се разнесе силно пращене, последвано от нов взрив, който повали Пони и Авелин на земята. Елбраян се задържа на крака, само защото здраво се бе хванал за тежкия кентавър.

— Да бягаме! — разнесе се гласът на Брадуордън.

— Дръж! — извика Пони на Авелин и му подхвърли графита — камъкът безспорно щеше да свърши много по-добра работа в неговите ръце.

— Напред! — рече монахът, след като улови графита и помогна на младата жена да се изправи.

Поспря само за миг, осъзнавайки, че в ръцете си държи какви ли не камъни, но не и онзи, от който се нуждаеше в този момент. Без да му мисли много, подаде малахита и светещия диамант на Пони и отново тръгна към завоя.

— Пред нас има само мрак — решително заяви Авелин, — мрак, който единствено ние можем да разсеем, затова — напред!

И като бръкна в кесията си, извади още един камък, същия, с чиято помощ в битка с един паурийски генерал, бе надвил магията на демона.

Потъвайки в глъбините на слънчевия камък, той издигна висока стена пред себе си и своите другари и пристъпи напред, а светлината, която идваше от ръката на следващата го Пони, му вдъхваше увереност.

В мига, в който ги видя да се показват иззад ъгъла, демонът отприщи нова мълния, тя обаче се стопи обезсилена, още щом достигна защитата на слънчевия камък.

— Ам’че да! — изрева Авелин възторжено и приятелите му се втурнаха след него, изпълнени с нова надежда.

Бестесбулзибар не знаеше какво да мисли, никога през безчислените години на живота си не бе виждал толкова могъща антимагия. Насочвайки цялото си внимание и цялата си омраза към монаха и камъка, който той стискаше в протегнатата си ръка, и без да забелязва останалите трима натрапници, без да усеща стрелите, които продължаваха да се сипят отгоре му, демонът призова всичката си магическа енергия.

Бяха само на трийсетина крачки от него.

Двайсет — още една стрела изсвистя във въздуха и отскочи от челото му.

Десет — монахът очевидно нямаше никакво намерение да отстъпва, а мъжът до него окачи лъка си на рамо и извади меч… елфически меч!

Писъкът на дактила огласи недрата на Айда и едва не оглуши четиримата приятели. С цялото си същество Бестесбулзибар усещаше силата, заключена в елфическото острие… острие толкова подобно на онова, което Динониел бе забил в сърцето му, че последното, което искаше сега, бе да си има вземане-даване с него. Затова отприщи струя най-чиста магическа енергия и я запрати към ръката на Авелин.

Зеленият лъч спря на сантиметри от монаха и увисна там, задържайки го на място, но и сам неспособен да продължи напред. Водопад от ослепителни, пращящи искри изпълни въздуха и накара Елбраян да затули очи.

Авелин изкрещя, изкрещя и дактилът, хвърляйки насреща му цялата си страховита мощ.

Зеленият лъч обви ръката на монаха и слънчевият камък запулсира с гневна светлина. Останаха така в продължение на един безкраен миг — волята на монаха срещу пъклената сила на демона.

Слънчевият камък погълна магията на дактила и угаси зеления лъч, ала радостта на Авелин не трая дълго — при цялото си могъщество, магическият камък не беше в състояние да задържи в сърцето си толкова огромна енергия и я изхвърли обратно, изпълвайки въздуха с гъст зелен дим и запращайки Елбраян и Авелин назад.

Никой от четиримата не пострада, ала няколкото мига, които им трябваха, за да се съвземат, дадоха на демона достатъчно време да избяга.

— Как ли пък не! — изрева Авелин и се спусна след бързо отдалечаващия се звяр.

Миг по-късно Елбраян също беше на крака и се втурна след приятеля си, следван по петите от Пони и Брадуордън.

Минаха покрай няколко странични прохода, водени от Авелин, който се опитваше да не изпуска демона от поглед, готов да го посрещне, без капка страх, в случай че чудовището ги причакаше зад някой ъгъл.

Изкачиха някакви стълби, после се спуснаха по стръмния, тесен коридор, който започваше от другата им страна, докато най-сетне не се озоваха в дълъг, равен тунел, в чийто край видяха демона. По-бързият и подвижен Елбраян се опита да заобиколи Авелин и да се хвърли напред, той обаче беше прекалено погълнат от онова, което правеше, за да го забележи.

Монахът бе потънал напълно в глъбините на слънчевия камък, ала дори да не успееше отново да призове магията му, твърдо бе решен да се изправи срещу дактила, та дори да трябваше да се бие с голи ръце!

Коридорът се разширяваше плавно, досущ като горната половина на пясъчен часовник, и завършваше със стена, в която бе вдълбан висок свод. Отвъд него се простираше огромна стая, в която, осветени от оранжевото сияние на разтопена лава, се виждаха дебели колони.

Това бе тронната зала, разбра Авелин, съсредоточието на мощта и магията на демона-дактил. Този мисъл вля нови сили във вените му и той се втурна към портата, без страх от капани и от онова, което го очакваше от другата й страна. Макар и малко по-предпазлив, Елбраян го следваше почти по петите.

Седнал на обсидиановия си трон, демонът бе готов да ги посрещне. В мига, в който Авелин прекрачи прага на залата, в нея се изви вятър, който го блъсна в гърдите и затръшна масивните бронзови двери.

Елбраян също усети силния повей, видя и вратите, които неудържимо се затваряха, и се хвърли напред, протегнал десница, за да спре тежките крила.

Те обаче се захлопнаха върху нея, премазвайки плътта и трошейки костите. Мечът се изплъзна от внезапно омекналите пръсти на пазителя, натискът все повече се усилваше, заплашвайки да откъсне ръката му.

Брадуордън избута Пони встрани и се хвърли върху портата, ала дори неговата страховита сила успя да я помръдне съвсем малко, колкото Елбраян да освободи ръката си и да политне назад, зашеметен от болка. Кентавърът го улови, преди да е паднал, и направи няколко крачки назад. Бронзовите двери се затвориха със злокобен грохот, оставяйки Авелин сам с демона-дактил.

Или поне така си мислеше монахът. Бестесбулзибар бе насочил цялото си внимание към вратата, удържайки я с магията си срещу мощните атаки на упорития кентавър. Миг по-късно Авелин видя какво всъщност му е подготвило скверното създание — силен, хрущящ звук изпълни стаята и масивните каменни колони внезапно се размърдаха.

Монахът побърза да вдигне Буря от земята, макар отлично да знаеше, че не го бива кой знае колко с меча. Усети силата на камъка, вграден в дръжката на оръжието, ала това бе магия, предназначена, както смяташе той, да укрепи острието, и не можеше да му бъде от особена полза.

Двете най-близки колони разпериха ръце, строшиха каменните окови, които сковаваха краката им и пристъпиха напред. Надавайки неволен писък, Авелин отскочи встрани и вдигна меча, който внезапно му се стори смешно малък пред лицето на огромните чудовища. Те обаче бяха тръгнали не към него, а към вратата.

Монахът затаи дъх от ужас, че великаните ще съборят портата и ще се нахвърлят върху другарите му. За негово облекчение не се случи нищо такова, тъкмо напротив — двете чудовища затиснаха вратата със солидните си туловища, правейки всяко нахлуване отвън практически невъзможно. Това, че двама от противниците му като че ли нямаше да вземат участие в битката, не вдъхна кой знае какъв кураж на Авелин — все пак оставаха още осемнадесет обсидианови колони, които бързо се пробуждаха за живот, а и дактилът, подсигурил входа на тронната си зала, бе свободен да се разправи с едничкия проникнал в нея неприятел.

Зла усмивка разкриви устните на демона и гръмовният му глас огласи стаята:

— Унищожете го! — нареди той на слугите си и каменните чудовища до едно се насочиха към монаха, с изключение на двамината, които удържаха вратата.

Авелин не ги изпускаше от поглед, уверен, че ще съумее да ги задържи далеч от себе си — в крайна сметка, тромавите създания бяха доста по-бавни от него. Именно това се канеше да направи — да не им позволи да се приближат прекалено много, поне докато не успее да измисли каква магия да отприщи срещу демона. За негова изненада, Бестесбулзибар скочи от трона си и като прекоси високия подиум, се гмурна в магмената река и изчезна.

Монахът изръмжа от безсилен гняв и за миг се поколеба дали да не се обгради със защитата на серпентина и да последва дактила. Преди да реши каквото и да било обаче, установи, че има много по-належащ проблем — две от чудовищата се намираха опасно близо и вече протягаха огромните си ръце към него. Първата му мисъл бе да използва слънчевия камък, ала тъй като не бе сигурен, че той се е възстановил от усилието в коридора, предпочете да прибегне до графита. Мощна разклонена мълния изскочи от върха на камъка и двамата великани политнаха назад, а по телата им плъзнаха дълбоки пукнатини.

Авелин се шмугна между нападателите си, с лекота избягвайки непохватните ми опити да го уловят. Нещо повече, дори успя да забие Буря в тялото на единия, отсичайки парче от крака му. Не че това го успокои кой знае колко — за да убие едно от гигантските създания, щеше да му се наложи да го удари поне стотина пъти, а за да го повали — поне двайсетина на едно и също място в крака.

Не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в зловеща игра на котка и мишка, в която котките бяха много и страховито огромни, а мишката — самият той. Изтича в другия край на стаята и запали голямо огнено кълбо, а когато установи, че от него няма особена полза, отново взе графита и освободи десетки изпепеляващи мълнии върху противниците си.

Само след няколко минути вече беше повалил трима от великаните, превръщайки ги в купчина дребни, черни камъчета, ала нямаше да може да продължи така още дълго; беше се задъхал, а и магическите му сили започваха да се изчерпват.

Трябваше да измисли нещо друго и то се оказа толкова лесно — в крайна сметка просто се покатери върху високия подиум… прекалено висок, за да могат тромавите създания да го последват отгоре.

Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към вратата и да разчисти пътя на приятелите си.

Онова, което не знаеше, бе, че те отдавна не бяха от другата страна.

Елбраян с мъка успяваше да отблъсква вълните на безсъзнанието, докато се облягаше тежко на Пони, която държеше ранената му ръка далеч от тялото му, като много внимаваше да не я движи. Въпреки всичко, болката бе неописуема, заливаше го и при най-слабото помръдване, заслепяваше го и караше стомахът му да се обръща. През замъглени от агонията очи, младият мъж все пак видя как Брадуордън се мъчи да отвори вратата, ала макар да се хвърляше върху нея с цялата си тежест, кентавърът не я бе помръднал и на милиметър.

Чувство за пълна безпомощност обзе Елбраян. Беше дошъл чак дотук, а ето че в последния, най-важния момент трябваше да се откаже!

Призовавайки цялата си останала сила, той се отскубна от ръцете на Пони и направи две немощни крачки към Брадуордън.

— Удари я с някоя от онез’ мълнии — рече кентавърът на младата жена.

— Дадох камъка на Авелин — обясни тя и му показа ръцете си, в които държеше само къс малахит и искрящия диамант.

При тези думи решимостта на Брадуордън сякаш се изпари:

— Значи Авелин ще трябва да се изправи срещу демона сам. Както си знаеше от самото начало.

Елбраян се олюля и рухна на пода. Приятелите му се втурнаха към него. Пони положи главата му на скута си, а кентавърът посегна към превръзката си:

— Май трябва да му дадеш туй чудо.

Пони се замисли над предложението му, ала когато разхлаби червения плат, видя, че раната на Брадуордън още не е заздравяла — махнеше ли превръзката сега, кръвта щеше да рухне отново, изцеждайки и последните сили на приятеля й. Да, Елбраян също бе пострадал лошо, ала животът му не беше в опасност, а младата жена го познаваше достатъчно добре, за да знае колко много ще й се ядоса пазителят, ако разбере, че за да облекчи болката му, тя е рискувала живота на Брадуордън.

Пони поклати глава и сведе очи към Елбраян.

— Странични проходи — с мъка прошепна той.

Брадуордън хвърли безпомощен поглед към масивните бронзови двери и кимна:

— Май нямаме особен избор — съгласи се и пое напред, следван от Пони, която придържаше Елбраян, за да не падне.

Връщаха се по пътя, по който бяха дошли — кой знае, може би имаше и други коридори, водещи до тронната зала.

Надеждите им като че ли се оправдаха много скоро, когато чуха нечий глас — гласът на Авелин! — да проклина демона, а после да надава вик от болка. Тримата се втурнаха натам, дори Елбраян, получил неочакван прилив на сили при мисълта, че приятелят му е в беда, се отскубна от ръцете на Пони и се затича, използвайки Ястребокрилия като патерица — несигурно, с препъване, ала по-бързо, отколкото младата жена би могла да го води.

Свиха в първия страничен тунел, който се изпречи пред тях, и гласовете се усилиха — бяха на прав път!

Проумяха собствената си заблуда, едва когато свърнаха зад последния завой — от другата му страна нямаше никаква тронна зала и никакъв агонизиращ Авелин; само демонът, изправил се насред широкия коридор с лице, разкривено от злобна подигравка.

— Добре дошли! — поздрави ги той с гласа на монаха.

Пони безпомощно погледна диаманта в ръката си, чудейки се дали пък няма да успее да призове толкова ярка светлина, че това изчадие на мрака да не може да я понесе. Методите на Брадуордън бяха доста по-безцеремонни — пеейки с цяло гърло, той се хвърли срещу скверното създание. Макар да залиташе на всяка крачка, Елбраян го последва, без да обръща внимание на болката.

Избухвайки в грозен смях, дактилът вдигна ръце и призова пъклената си магия. Пони изпищя, сигурна, че е ударил сетният им час.

Само че Бестесбулзибар не се целеше в тях. Мощен взрив разтърси коридора и раздроби скалата под краката им.

Демонът се разсмя още по-силно, после се обърна, спокоен, че веднъж завинаги се е разправил с тези нашественици.

И като че ли беше прав — тримата приятели вече бяха далеч оттам, политнали в зейналата под краката им бездна, право към обсипания с остри сталагмити под далеч под тях.

Демонът изскочи от магмената река, бълвайки огромни струи вряща лава, издигна се във въздуха, после се приземи на подиума.

Мъчейки се да не му обръща внимание, Авелин потъна още по-дълбоко в сърцето на камъка и макар Бестесбулзибар, най-страховитото изчадие на мрака, да бе само на няколко крачки от него, успя да запрати три мощни мълнии срещу великаните, които пазеха вратата.

И чудовищата, и портата се раздробиха на парченца — пътят на приятелите му бе открит.

Тях обаче ги нямаше от другата страна!

— Отлична работа! — плесна с ръце Бестесбулзибар. — Само че какъв бе смисълът?

— Нощна птицо! — извика Авелин и за миг се поколеба дали да не се втурне към вратата, ала около подиума все още имаше прекалено много чудовища, които само чакаха той да слезе.

Повика отново, но смехът на демона заглуши гласа му:

— Не могат да те чуят, безумецо! Мъртви са!

Злите думи изплющяха като плесница, забиха се в сърцето на монаха като отровни ками. Авелин отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, да изкрещи, че това не е вярно, ала преглътна надигналия се в гърдите му вик — при цялата си ужасяваща мощ, Бестесбулзибар нямаше защо да го лъже.

Значи оставаше сам, Авелин Десбрис срещу демона-дактил. Внезапно монахът усети, че е надмогнал и болка, и страх. Нали затова бе дошъл тук — за да се изправи срещу Бестесбулзибар, да противопостави могъществото на своя Бог срещу пъклената сила на демона. И ето че това се бе случило, проникнал бе във владенията на чудовището и се бе добрал до самото сърце на крепостта му. Ако сега победеше, приятелите му нямаше да са загинали напразно.

Тази мисъл му вдъхна нова решимост и охлади кипналата му кръв. Бързо прехвърли наум всички камъни, с които разполагаше, като се опитваше да избере най-подходящия, после реши да използва онзи, който държеше в ръка — графита.

— Окаяно изчадие! — екна гласът на Авелин. — Аз няма да се преклоня пред теб!

Ярка синя мълния изскочи от десницата му и запрати демона назад.

— Силен си, Авелин Десбрис — разтърсван от свирепи конвулсии изръмжа звярът и като разпери крила, протегна ръка към магмената река, която извираше от стената, улови пъклената й мощ и докосна гърдите си там, където мълнията на монаха се бе впила в тях.

Ослепителни червени искри изскочиха от пръстите му и се увиха около синята светкавица с оглушително пращене.

Авелин изръмжа и призова своя Бог, молейки го да му даде сили, да му прелее частица от своето могъщество. И наистина, Божията мощ потече през него чиста и страховита, така, както рядко бе обладавала някого в Корона. Мощ, която зашемети Бестесбулзибар и едва не го повали на земята.

Ала демонът-дактил нямаше нужда да моли за помощ, на него не му трябваше чужда сила, защото той самият бе източник на гибелна енергия, която сега изригна с утроена ярост, още по-здраво се обви около синята мълния на Авелин и плъзна по нея. Монахът затвори очи и изръмжа, влагайки цялото си същество в синята струя, която извираше от камъка в ръката му, и тя отново взе надмощие.

После обаче червената й противница укрепна и я отблъсна назад, все по-близо и по-близо до десницата на монаха. Авелин отвори очи и се напрегна до краен предел, ала никакви усилия не можеха да го спасят вече.

Алената мълния неумолимо приближаваше.

Не би трябвало да е в състояние да го стори. Нито онова, което бе научила от Авелин, нито собственият й опит с камъните бяха достатъчни за подобен подвиг. Ала ужасът, инстинктът и една самопожертвувателност, която граничеше с безразсъдство, й вдъхнаха невъобразима сила.

Отчаяно стискайки малахита, Пони потъна в магията му и я предаде не само на Елбраян, в когото се бе вкопчила с другата си ръка, но и на Брадуордън, който бе далеч под тях. И ето че тримата вече не падаха с главоломна скорост, а се носеха бавно, леки като перца, и не им бе никак трудно да избегнат острите сталагмити на дъното.

— Не знам как го направи, момиче — потресено рече Брадуордън, — ама дяволски се радвам, че го стори!

Ала макар и доволни, задето бяха избегнали надвисналата над главите им гибел, тримата приятели отлично разбираха в колко тежко положение се намират. Пони знаеше, че с помощта на малахита би могла да се изкачи обратно до мястото, от което бяха паднали, но без въже, с каквото не разполагаха, щеше да й е невъзможно да издърпа другите двама при себе си.

— Е, все по някой път трябва да поемем — заяви Брадуордън и посочи тунела, който извеждаше от сталагмитеното поле и се губеше в лабиринта от проходи, лъкатушещи в недрата на Айда.

И така, те поеха напред. Кентавърът застана начело, стиснал сопата си в ръка, докато Пони му осветяваше пътя с диаманта и в същото време подкрепяше Елбраян. Много скоро установиха, че коридорите тук образуват плетеница не по-малко сложна от тази на по-горните нива, освен това повечето от тях вместо да се изкачват нагоре, се спускаха към още по-мрачни дълбини.

— Все по някой път… — не спираше да повтаря Брадуордън, ала на Пони и Елбраян им се струваше, че той се мъчи да убеди колкото тях, толкова и себе си.

Авелин повече не можеше да я удържа. Алената мълния на демона го блъсна в гърдите и го изтласка до ръба на подиума. Един от каменните великани в миг се надвеси над него, вдигнал ръка за удар, който щеше да го размаже на място.

Монахът изкрещя, уверен, че е настъпил сетният му час, ужасен, че се е провалил и демонът-дактил ще възтържествува.

Ала каменното чудовище изскърца оглушително, протегнатата му ръка се долепи обратно до тялото, краката му се сковаха и само за миг то отново се превърна в безжизнена колона, която се олюля и политна напред.

Авелин се претърколи встрани и тя се сгромоляса върху подиума с трясък.

— Той е мой! — извика демонът, разярен, че някой се бе опитал да му отнеме удоволствието да му измъкне тази най-жадувана плячка.

Останалите великани побързаха да се отдалечат и застанаха край вратата, правейки всяко бягство невъзможно.

Ала Авелин и не мислеше да бяга. Макар и с усилие, той коленичи, а после се изправи пред скверния си враг. С очи, в които се четеше уважение към достойния съперник, ала в които нямаше и следа от страх, Бестесбулзибар пристъпи към него.

Кой знае, помисли си Авелин, може би не с магия трябваше да надвие демона. Ами да, нали мечът на Елбраян, страховитото елфическо оръжие, беше тук, в краката му. Може би трябваше да премери не магическите, а физическите си сили с Бестесбулзибар, да противопостави своето тяло и умения срещу тези на демона-дактил.

С едно мълниеносно движение монахът вдигна Буря от земята и се хвърли напред.

Пропусна — противникът му с лекота избегна удара му, а после го блъсна с едното си крило и го запрати в другия край на подиума.

— Не те бива с меча — отбеляза чудовището и Авелин нямаше как да не се съгласи.

Въпреки това отново се изправи и пристъпи към демона, този път не толкова бързо и с по-добре премерени движения.

Бестесбулзибар бавно започна да обикаля около него.

Авелин вдигна ръка и запрати шепа целеститови късчета в лицето му, а когато те изригнаха, се втурна напред, повярвал, че ще намери пролука в защитата на демона.

Само че Бестесбулзибар вече го нямаше, изчезнал сред валма гъст дим. Авелин се закова на място и се поколеба за частица от секундата, преди рязко да се обърне.

Прекалено късно. Застанал зад него, демонът-дактил го удари с тежкото си крило, много преди Буря да се доближи до тялото му.

Монахът отново се изправи на крака и с препъване направи крачка към ръба на подиума. И този път Бестесбулзибар беше прекалено бърз и му отряза пътя.

Авелин нямаше план нито за битка, нито за бягство. Пристъпи напред и размаха Буря, повече за да държи демона настрани, отколкото защото се надяваше да го надвие по този начин.

Ала търпението на чудовището се бе изчерпало и то се нахвърли върху противника си, твърдо решено веднъж завинаги да приключи с него.

Елфическият меч се стрелна към сърцето на звяра, ала въпреки тренировките в манастира, Авелин не можеше да се мери с Теранен Динониел. Демонът се завъртя на една страна, така че острието само го одраска, после пристъпи напред с намерението да се възползва от пролуката в защитата на противника си и да го довърши.

Авелин обаче мислеше бързо и с все сила стовари юмрука си в гърдите му.

Преди да успее да се зарадва обаче, почувства как чудовището обвива пръсти около гърлото му и го повдига от земята. Опита се да го удари с Буря, ала Бестесбулзибар отлично познаваше силата на елфическите оръжия и нямаше никакво намерение да допуска опасния меч близо до себе си.

— Безумецо! — изрева демонът и стегна хватката си около врата на монаха, сякаш се канеше да го прекърши като сламка. — Нима наистина вярваш, че можеш да ме нараниш? Да нараниш мен, Бестесбулзибар, позналия безброй хилядолетия и врагове, десетки пъти, по-достойни от теб!

— Аз няма да се преклоня пред теб! — борейки се за въздух рече Авелин.

— Да се преклониш? — повтори Бестесбулзибар. — Кажи ми, че съм красив!

Изуменият поглед на монаха обходи ъгловатото му лице, огнените очи, острите бели зъби. И все пак, нещо в лъскавата кожа на чудовището, нещо в силните, издялани черти изведнъж му се стори толкова красиво, че Авелин почувства как го обзема непреодолимо желание да се преклони пред него и да признае великолепието му.

Ала не, тръсна глава той, това бе лъжа, изкушение, което целеше да го унижи и подчини на волята на демона.

— Няма да се преклоня пред теб! — гордо заяви той.

Разгневен, Бестесбулзибар го запрати в другия край на подиума и той се свлече на земята. Погледът му се замъгли, а в главата му нещо сякаш избухна. Опита се да стане, но не можа и отново рухна на земята, борейки се с мрака, който се опитваше да го погълне.

Понечи да извади слънчевия камък и да удави всичката магия в стаята, така, както бе сторил в коридора. Ала нима това щеше да му помогне? Та могъщият демон можеше да го убие с голи ръце!

Чудовището бавно се приближаваше към него.

Авелин затвори очи, а мислите му полетяха назад, към далечния Пиманиникуит и онези няколко часа, в които се бе почувствал по-близо до своя Бог откогато и да било. Отново видя благословения остров и водите, които го миеха, видя и горкия Тагрейн, който отчаяно тичаше към него, молейки за помощ…

… видя го как пада на земята, а после и себе си, коленичил до мъртвото тяло, обзет от ужас, който бързо бе отстъпил място на любопитство…

Авелин бръкна в другата си кесия, и извади огромния аметист, който пулсираше от енергията, заключена в глъбините му.

Демонът се поколеба, вперил поглед във внезапно засиялия камък.

— Какво е това?

Всъщност Авелин и сам не знаеше отговора на този въпрос. Захвърлил и болка, и страх, той се изправи на крака и се облегна на стената зад себе си.

Бестесбулзибар изръмжа и пристъпи към него.

Следвайки инстинкта си, с надеждата, че сам Бог му нашепва какво да прави, монахът хвърли аметиста във въздуха, а после и той, и демонът застинаха на местата си, когато камъкът не падна обратно, а се задържа над главите им, потръпвайки от магията, която го изпълваше.

Подчинявайки се на същия неосъзнат инстинкт, Авелин сграбчи Буря с две ръце и замахна в мига, в който чудовището посегна към аметиста.

Страховитото елфическо острие посече огромния камък и той се пръсна на безброй прашинки.

Бестесбулзибар премести слисан поглед от онова, което бе останало от аметиста, към монаха, сякаш искаше да попита какво става и отново Авелин нямаше отговор.

От вътрешността на облака прах, в който се бе превърнал гигантският камък, се разнесе ниско бръмчене, почти като ръмженето на разгневен хищник; едновременно с това, досущ като вълничка, зародила се в сърцето на езеро, от глъбините му се надигна пурпурен кръг, който бързо се разстилаше във всички посоки — мина през Авелин и Бестесбулзибар и продължи да се разширява, докато не се блъсна в каменните стени и не тръгна обратно, пресичайки сам себе си.

Удвоен, утроен, пурпурният пръстен бързо набираше мощ.

— Какво направи? — изкрещя демонът.

Въпреки че главата му се пръскаше от болка, Авелин стисна слънчевия камък и се опита да призове магията му, макар и сам да осъзнаваше колко слаба би била защитата му, сравнена с невижданата сила на аметиста.

Зловещото бръмчене изпълни стаята, толкова оглушително, че удави дори писъците на демона-дактил, който с ужас наблюдаваше как каменните му слуги се превръщат в прах, разгромени от мощните вибрации на преплитащите се пурпурни обръчи.

Бестесбулзибар се обърна към Авелин, а в очите му гореше смъртоносен пламък.

Подиумът се разлюля, дебела струя пара изригна през зейналата на пода дупка.

— Безумецо! — диво изкрещя демонът. — Безумецо! Какво направи?

— Не аз! — тихо отвърна монахът, макар че чудовището не можеше да го чуе. — Не аз!

Защото Авелин Десбрис вече знаеше какво трябва да стори, знаеше какво го очаква и бе готов да посрещне съдбата си.

Без капка страх, той окачи кесията си около дръжката на Буря, задържайки само слънчевия камък. В този миг внезапно осъзна, че онова, което бе сметнал за камък, чиято единствена цел е да укрепи острието на меча, всъщност е вид слънчев камък, който би могъл да се използва. Е, за него вече беше прекалено късно, така че той здраво улови оръжието и с все сила го метна над главата си.

Една от стените на залата се срути, магмените реки рукнаха още по-яростно, посипвайки огнени пръски из цялата стая.

Демонът изпищя и запрати мощна черна мълния срещу монаха, той обаче вече бе призовал силата на слънчевия камък и магията на Бестесбулзибар бе удавена, много преди да достигне целта си.

Скверното създание разпери крила и се издигна във въздуха, отчаяно търсейки изход, а когато не откри такъв, се нахвърли върху Авелин, решен да го накара да си плати, да измъчва, да убива.

Така и не можа да стигне до него — оглушителният тътен го повали на земята, надви сетивата му, изпи силата му. Унизен, Бестесбулзибар запълзя по пода — колкото се може по-надалеч от монаха, който се молеше, гордо изправен, облян от божествена светлина. Победен от Авелин Десбрис, демонът-дактил пълзеше към магмените реки.

Стотиците пурпурни пръстени се сляха в средата на стаята.

Айда, древната планина, експлодира.

Далеч в недрата на планината, мощният взрив запрати тримата приятели във въздуха. Елбраян се блъсна в стената на тунела, при което счупената му ръка пое цялата сила на удара. Нечовешка болка плъзна по тялото му и въпреки смелостта и желязната си воля, той не успя да избяга от лапите на безсъзнанието.

Макар и зашеметена, Пони продължаваше да стиска диаманта в десницата си, ала дори магическата светлина не можеше да се пребори с вдигналите се валма прах и скални отломки. Стискайки зъби, младата жена се изправи на крака, докато целият тунел се тресеше неудържимо. Някак си успя да се добере до Елбраян, повдигна го и го подпря на стената, после го прегърна здраво — ако смъртта наистина бе неизбежна, нека поне я посрещнеха заедно.

Дали бяха минали часове, или само няколко минути, тя не знаеше, ала ето че грохотът спря, а земята под краката й се успокои.

Облекчението на Пони трая съвсем кратко — докато не видя Брадуордън. От тях тримата, кентавърът несъмнено бе пострадал най-тежко. Притиснат до стената на коридора, с тяло, извито силно назад и ръце, разперени встрани, той придържаше най-огромния скален къс, който Пони някога бе виждала или си бе представяла. С голи ръце, самоотверженият Брадуордън удържаше цялата планина!

Младата жена внимателно пусна Елбраян и се втурна към кентавъра, викайки името му през сълзи. Докато тичаше, извади малахита с намерението да повдигне скалата и да освободи приятеля си от непосилния товар.

Не можа дори да я помръдне. Самият Авелин, да бе имал десетократно по-голям малахитен къс, пак не би успял да я помести. В този миг, за изненада на Пони, се появи Елбраян. Макар едва да се държеше на крака, той вклини Ястребокрилия между стената и скалата, в отчаян опит да облекчи поне донякъде товара на Брадуордън.

— Ах, момчето ми — изпъшка обреченият кентавър. — Хич и не се опитвай! Здравата ме е приклещила и няма да ме пусне жив!

Елбраян залитна и се облегна на стената, полузаслепен от болка и отчаяние.

— Брадуордън! — безпомощно простена Пони. — О, приятелю, ако не беше ти, цялата планина щеше да се стовари отгоре ни!

— И тя наистина ще се стовари, ако не се махнете оттук! — отвърна кентавърът. — Бягайте! Бягайте навън!

Ужасеното изражение на Пони бе единственият отговор, който приятелят й щеше да получи.

— Вървете! — изкрещя Брадуордън и усилието му коства няколко сантиметра — скалният блок се смъкна още по-ниско, притискайки още по-жестоко бездруго изкривеното му тяло. — Вървете — повтори кентавърът вече по-спокойно. — Не можете да преместите проклетата планина! Не оставяйте смъртта ми да иде нахалост! Умолявам ви!

Пони се обърна към Елбраян, ала той не можеше да й помогне — пелената на безсъзнанието отново се бе спуснала над него. Младата жена се взря в очите на кентавъра, ужасена от избора, пред който бе изправена. Та как можеше да го изостави? Как можеше да си тръгне и да го остави да умре?

И все пак, той искаше точно това, единственото му желание бе те да се спасят и Пони го виждаше съвсем ясно в спокойния му, дори ведър поглед. Представи си как би постъпила тя на негово място и разбра, че би сторила абсолютно същото.

Взела решение, младата жена направи крачка напред и го целуна по бузата:

— Приятелю! — прошепна тя.

— Винаги! — отвърна кентавърът, после добави твърдо: — А сега върви. Дължите ми го!

Пони кимна. Това бе най-трудното нещо, което някога й се бе налагало да направи, ала тя не се поколеба нито за миг. Изправи Елбраян на крака, провря ръка под рамото му и си тръгна, без да се обръща назад. Едва бяха оставили прохода зад гърба си, когато чуха скалата да се размества отново, а после до ушите им достигна примиреният стон на прекършения кентавър.

Младата жена часове наред броди из криволичещите тунели, водена единствено от сиянието на диаманта, сияние, което бързо чезнеше, колкото по-силно я завладяваше изтощението. Нерядко се натъкваше на коридори, превърнали се в реки от лава; в други въздухът тегнеше от гъсти серни изпарения, трети пък завършваха с дебела каменна стена или дълбока пропаст, която тя нямаше как да преодолее.

Елбраян се опитваше да не изостава, мъчеше се да не й бъде в тежест, ала болката бе прекалено свирепа, а той — твърде немощен. На няколко пъти я помоли да го остави, ала тя не искаше и да чува за подобно нещо. Вместо това Пони приложи левитационната магия на малахита върху тялото му, правейки го по този начин много по-леко.

Най-сетне, когато и последните искрици надежда бяха на път да отстъпят място на черно отчаяние, когато силите й достигнаха предела си, младата жена почувства хладен полъх да погалва лицето й, нежната милувка на истински вятър, а не жаркия дъх на вряща лава.

Цялото й същество се съсредоточи върху едва доловимия повей. Светлинката на диаманта отдавна бе угаснала почти напълно, малахитът също бе престанал да действа и Пони с мъка се влачеше напред, водена единствено от желязната си воля и от примамливия повик на далечния ветрец. Мракът и умората я надвиха и тя падна на колене, ала продължи напред — пълзеше на четири крака, дърпайки изпадналия в безсъзнание Елбраян след себе си. Едва когато изтощението я повали на земята и тя се претърколи по гръб, изнурена до краен предел; едва когато видя забуленото от дим небе да тъмнее над нея, едва тогава разбра, че вече не е в недрата на скверната планина.

Миг преди да потъне в прегръдката на целителен сън, частица от нощното небе се проясни и засия, огряна от една, две, три звезди.

— Авелин, Брадуордън и Тунтун — промълви Пони и потъна в обятията на пълната забрава.