Пробуждането на демона

Глава 10 Замесен от кораво тесто

Елбраян нави крачолите си нагоре (не че износеният дрипав панталон щеше да се задържи в това положение много дълго!) и докосна тъмната вода с палеца на крака си.

Студена. Както винаги. Всъщност той и сам не знаеше защо продължава да я опитва, преди да се гмурне в нея.

От храстите зад гърба му долетя нетърпелив глас: — Стига си се размотавал! — думите не бяха изречени на езика, който се говореше в Хонс-де-Беер, а на елфически — език, който Елбраян вече започваше да научава.

Макар да знаеше, че няма да успее да различи никого, той хвърли ядосан поглед към храсталака. Живееше в Андур’Блау Иннинес вече три месеца, през които зимата постепенно се бе настанила в земите около долината, както и на няколко места из нея самата. Все още не бе разбрал къде точно се намира Андур’Блау Иннинес, но предполагаше, че трябва да е нейде на север, отвъд Дивите земи. Доколкото можеше да прецени, зимното слънцестоене вече бе отминало, което означаваше, че Дъндалис (или поне онова, което беше останало от него) сигурно е затрупан от неколкометров сняг. Прекрасно помнеше колко труден (но и колко вълнуващ) бе животът в Дъндалис през зимата — бурния вятър, който с лекота подхващаше тежки ледени късове и ги запращаше срещу стените на колибите, огромните преспи, които понякога бяха толкова високи, че Елбраян и баща му трябваше да направят пъртина, за да може да се излиза навън!

В Андур’Блау Иннинес обаче всичко беше съвсем различно. Някаква магия (навярно същата, която донасяше гъстата, сива мъгла) правеше зимата много по-мека. Наистина, земята в северната част на долината беше покрита със сняг (макар че той едва достигаше три-четири сантиметра), а малкото езерце там беше замръзнало (веднъж Елбраян бе видял няколко елфи да танцуват върху ледената корица), ала доста от по-издръжливите растения бяха запазили летните си окраски, много цветя продължаваха да цъфтят, а и обраслото с тръстика мочурище, пред което се намираше сега (и което бе единственото място в цялата долина, което Елбраян искрено ненавиждаше), също не беше замръзнало. Е, да, водата беше доста мразовита, но със сигурност не бе по-студена от първия път, когато го накараха да нагази в нея, още преди есента да си бе отишла.

Младежът си пое дъх и предпазливо потопи единия си крак в тресавището. Постоя така миг-два, докато спря да чувства студа, после нагази и с другия си крак. След това вдигна кошницата си и пое през блатото. Студената кал по дъното се процеждаше между босите му пръсти — единственото приятно изживяване в неприятната задача.

— Не се размотавай! — долетя поредната (но със сигурност не и последната) подкана иззад гърба му.

Всъщност Елбраян отлично знаеше, че елфите щяха да повторят тези думи още много пъти, ту на своя, ту на неговия език. Дразнеха го — както винаги — оплакваха се, недоволстваха, не пропускаха случай да изтъкнат многобройните му слабости.

Елбраян обаче (и това му правеше чест) вече се бе научил да не им обръща внимание.

Без да им обръща внимание и този път, той разтвори най-близката туфа тръстика и откри първия си камък за сутринта да се поклаща във водата. Извади го и го пусна в кошницата, после пристъпи към цяла дузина от същите камъни, недалеч от първия. С лекота установи кои от тях бяха прекалено близо до повърхността, за да са се накиснали добре и ги натисна под водата, за да може подобната на сюнгер материя да се напои по-добре, макар да знаеше, че когато изстискаше онова, което бе успял да събере в мочурището, елфите пак щяха да недоволстват, че добитата течност е твърде малко.

Това си беше в реда на нещата, част от ежедневната му рутина.

Щом кошницата се напълни догоре, младежът я завлече до брега, взе следващата и отново нагази в блатото. Щеше да прекара почти цялата сутрин по този начин (прекарваше така всяка сутрин) — обхождаше мразовитото тресавище от край до край и събираше млечни камъни, докато не напълнеше десет кошници.

И това беше лесното. Веднъж събрал достатъчно камъни, от него се очакваше да отнесе кошниците (една по една) до нощвите, където се добиваше скъпоценната течност и които се намираха на почти половин миля от мочурището. Освен това трябваше да го стори възможно най-бързо, защото можеше да загуби ценно време и тогава щеше да му се наложи да изтърпи безброй подигравки от невидимите елфи. „Пет мили натоварен и пет мили с празни ръце“, така Бели’мар Джуравиел беше нарекъл тази задача и, колкото и да бе странно, не носенето на тежките кошници беше по-трудната част от задължението. Далеч по-неприятно беше връщането за поредната партида камъни, защото елфите винаги му залагаха капани, наистина не особено опасни и предвидени по-скоро да го унизят, отколкото да го наранят, но все пак капани — въженце опънато между две дървета или пък кална локва, добре прикрита зад някой завой. А най-лошото бе, че попаднал веднъж в подобна клопка, трябваше да търпи гръмкия им смях, докато ядосано се мъчи да се освободи от онова, което го бе спряло този път — острите клонаци на някой храст, или пък тънките им, копринени нишки, които, установи той много бързо, можеха да бъдат по-лепкави и от най-здравата паяжина.

Възнаграждение за сутрешната си работа Елбраян получаваше, когато се върнеше да вземе десетата пълна кошница. Там, на брега на мочурището, го очакваше обядът му… макар в началото да успяваше да стигне до него много след пладне. Елфите нареждаха богата трапеза — димящи яхнии и дивеч, понякога и птиче месо, както и парещ чай, който го сгряваше от главата до леденостудените пръсти на краката му. Винаги му приготвяха топла храна и на Елбраян не му отне много време, за да разбере защо. Всеки ден елфите му оставяха обяда по едно и също време и ако той не се бе справил със задачата си достатъчно бързо, „толке не’песил сик’ел палувиел“ или „гозбите губеха парата си“, по заядливите думи на една измамливо крехка и особено неприятна елфическа девойка на име Тунтун.

И така, Елбраян нетърпеливо носеше деветата кошница, като много внимаваше да не позволи нито един камък да падне (веднъж докоснал пръстта, камъкът ставаше напълно безполезен). След като оставеше товара си в нощвите, хукваше обратно към блатото, без да губи нито миг. В началото така и не успяваше да свърши навреме и винаги, сядаше да обядва, когато храната отдавна бе изстинала. След време обаче, започна да свиква с терена, както и с капаните, които елфите му залагаха, освен това заякна от всекидневните упражнения и все по-често започна да се радва на топъл обяд.

А днес, твърдо бе решил той, чаят щеше да е толкова горещ, че още да пари!

Този ден Елбраян остави деветата кошница точно навреме и пое дълбоко дъх, припомняйки си точното разположение на последните капани, които елфите му бяха заложили. Едва за трети път през всички тези седмици, беше успял да тръгне от блатото с деветата кошница на гръб, преди трапезата му да беше сложена. Предишните два пъти се бе втурвал обратно изпълнен с надежда, само за да стане жертва на все по-лукави и по-лукави клопки.

— Не и днес! — зарече се той и се завтече към тресавището.

Зад един от завоите зърна добре прикрита кална локва, но я избегна с лекота, скачайки на един близък камък. Благодарение на един навременен слънчев лъч, промъкнал се през листатите клонки, успя да забележи няколко полупрозрачни нишки, опънати на височина от глезена до коляното. Този капан заемаше немалка част от пътеката и за миг Елбраян се поколеба дали да не свърне встрани и да мине през храстите, после обаче се отказа и вместо това забави крачка.

— Не и днес! — повтори си той и като наведе глава, се хвърли напред.

Прескачаше нишките една по една, без да мисли за нищо друго, освен за поредното препятствие.

Когато се справи и с последното въже и се втурна надолу по склона, чу гръмък смях, този път обаче — примесен с нотки на искрено възхищение.

Само след няколко минути целта му — блатото, кошницата, обедът — изникна пред очите му, на броени метри от него. От двете страни на пътя бяха струпани високи камъни, правещи всяка крачка встрани практически невъзможна, освен ако не навлезеше дълбоко в храстите покрай пътеката.

Елбраян отново забави крачка, избирайки предпазливостта пред възможността да спечели няколко секунди, които бездруго нямаше да се отразят на приготвените за него гозби.

Бяха изкопали и дупка (кога ли бяха успели!), след което я бяха покрили с кал и изсъхнали листа, поддържани от сплетени пръчки. Като се изключи новопоявилият се ров, пътеката изглеждаше почти същата, както при предишното му идване за пълна кошница.

Почти същата.

Елбраян се засили с намерението да прескочи трапа, ала не бе направил и една крачка, когато едва доловимо кискане зад гърба му го накара да се закове на място.

Доволна усмивка плъзна по лицето му и той размаха пръст по посока на храста, от който бе долетял смехът.

— Хитро измислено! — възкликна Елбраян одобрително и като се приближи до ръба на „дупката“, махна листата и пръчките.

Точно както очакваше, под тях нямаше нищо, освен твърда земя. Истинската яма започваше на метър-два от фалшивата — точно където щеше да се приземи, ако се бе опитал да прескочи първия „ров“.

Сега беше ред на Елбраян да се смее — веднъж разкрил капана, той с лекота го преодоля и се насочи към заслуженото си възнаграждение.

— Не и днес! — провикна се той, но този път нито смях, нито шушукане се чуха откъм храстите. — Не лекве тоуител! — повтори той на елфически и бавно мина покрай последното дърво. Най-после бе успял!

Или поне така си мислеше.

Изневиделица нещо изсвистя във въздуха, на милиметри под брадичката му. Миг по-късно някъде съвсем наблизо се разнесе тъп звук и когато се обърна, Елбраян видя една миниатюрна стрела да стърчи от близкото дърво. Още една профуча зад него само след секунди и той рязко се обърна. Едва когато видя сребърната диря, проточила се след стреличката, младежът разбра какво всъщност става.

Трета, после и четвърта стрела изсвистяха опасно близо.

— Не е честно! — извика той, когато се опита да се махне оттам и установи, че не може да помръдне, уловен в капана на лепкавите нишки.

Хвърли безпомощен поглед първо към храстите, откъдето идваха стрелите, после към димящите гозби, от които го деляха само няколко крачки.

А стрелите продължаваха да свистят покрай ушите му и да затягат лепкавата прегръдка, която го държеше в плен.

— Не е честно! — не спираше да повтаря Елбраян, докато се бореше със сребристите нишки.

Успя да измъкне няколко стрели от дървото, в което се бяха забили, други пък се скъсаха, ала и това не му помогна особено, тъй като тези нишки се впиха в дрехите му и още повече ограничиха движенията му.

Поредната стрела мина толкова близо, че го одраска по рамото. Задавян от гняв и острата болка, Елбраян изръмжа нещо нечленоразделно и се вкопчи в ранената си ръка.

— Страхливци! — яростно изрева той. — Гоблинови изчадия! Само един подлец напада от прикритието на дърветата! Само един гоблин по душа се нахвърля върху невъоръжен противник, който не може да се защити!

Вместо отговор, от шубрака долетя още една стрела и го одраска по врата, оставяйки алена струйка след себе си.

— Достатъчно! — разнесе се сърдит глас, при звука на който Елбраян усети как го изпълва облекчение.

Недоволни възгласи, смях и подигравки се разнесоха от всички посоки.

— Казах достатъчно, Тунтун! — повтори Бели’мар Джуравиел и излезе от храстите, насочвайки се право към младежа.

Миг по-късно се показа и Тунтун, с лък в ръка, и тръгна по петите на другаря си.

— Успокой се, приятелю — обърна се Джуравиел към Елбраян, който продължаваше да размахва ръце и още повече затягаше примката на сребърните нишки. — Не можеш да се освободиш, докато Тунтун не им заповяда да те пуснат.

При тези думи елфът хвърли гневен поглед на Тунтун, която въздъхна примирено и промърмори нещо.

Почти незабавно тънките въженца се свлякоха на земята, с изключение на онези, които Тунтун беше завързала за храста, където се бе крила, както и на онези, в които Елбраян сам се бе оплел в яростта си. Най-сетне (не без помощта на Джуравиел) младият мъж се освободи и се нахвърли върху Тунтун, а в зелените му очи бушуваха опасни пламъчета.

Девойката го посрещна съвършено спокойно с ехидна усмивка на устните.

— Заслужих си обяда! — изкрещя Елбраян в лицето й.

— Ами върви си го изяж тогава — думите на Тунтун предизвикаха вълна от смях сред скритите из храстите елфи. — Хем няма защо да се притесняваш, че ще си опариш езика.

— Елбраян! — обади се предупредително Джуравиел, виждайки как момчето свива юмрук.

Тунтун обаче вдигна ръка — сама щеше да се справи с хлапака. Джуравиел вече се досещаше какво предстои и макар то никак да не му се нравеше (пък и му се струваше твърде рано за това), нямаше как да не признае пред себе си, че урокът, който щеше да последва, наистина е необходим.

— Изгаряш от желание да ме удариш, нали? — изчурулика Тунтун подигравателно.

Елбраян стисна зъби — колкото и да бе разгневен, сърце не му даваше да удари дребното създание пред себе си, което освен всичко друго беше и момиче!

Докато той се мъчеше да преглътне обидата, Тунтун вдигна малкия си лък и стреля покрай него. Малката стрела събори димящата купа и горещата яхния оплиска всичко наоколо.

— Днес няма да получиш друго! — сурово заяви Тунтун.

Елбраян вече стискаше юмруци толкова здраво, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели от напрежение. Без да каже нито дума, той се накани да си тръгне, твърдо решен да запази самообладание и да не се поддава на гнева. Не бе успял да направи и една крачка, когато усети малкия елфически лък да го плясва през врата.

Реагира инстинктивно и замахна с лявата си ръка, докато рязко се обръщаше. Само че Тунтун беше много по-бърза и не само че с лекота избегна очаквания удар, но и съумя да го изрита по веднъж във всяко коляно.

Елбраян се олюля и с мъка успя да запази равновесие. Докато той се мъчеше да се задържи на крака, Тунтун захвърли лъка настрани и като даде знак на младия мъж да се приближи, вдигна малки юмручета пред лицето си.

Елбраян се поколеба. Наоколо цареше гробовна тишина, изражението на Джуравиел с нищо не му подсказваше какво се очаква от него.

Сам трябваше да реши как да постъпи, осъзна младежът и като приклекна, той се приготви за нападение. Дълго стоя така, докато не видя Тунтун да се отпуска и тогава изведнъж се хвърли напред.

Ала там вече нямаше никой. Елбраян установи, че Тунтун не е пред него, едва когато чу плющене на крила зад себе си и усети нечии юмруци да се стоварват върху тила му.

Светкавично се завъртя, ала Тунтун отново беше по-бърза и се завъртя заедно с него, оставайки зад гърба му, без да спира да го налага по тила. Обезумял от гняв, Елбраян отскочи встрани, та най-сетне да се отърве от юмручната канонада на противницата си.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — подигравателно изсумтя Тунтун. — С нищо не е по-добър от останалите от тромавата си раса!

На Джуравиел му се щеше да й напомни, че и Мейдър се биеше по същия начин в началото на обучението си, ала предпочете да замълчи. Нека Тунтун се позабавлява днес, така пък неговата победа щеше да бъде още по-сладка, когато Елбраян най-сетне се докажеше.

Междувременно младият мъж отново се бе насочил към девойката, ала този път без да бърза и без нито за миг да сваля поглед от нея. Тя, от своя страна, беше кацнала на земята и го очакваше, небрежно поклащайки се напред-назад.

Елбраян забеляза пролука във вдигнатите пред лицето й ръце и се приготви за бърза комбинация — ляво кроше, стъпка встрани и светкавичен замах отдясно. Възнамеряваше да използва първия удар за заблуда и да вложи цялата си сила във втория, този с дясната ръка. Възнамеряваше да приложи още много други хватки — удар с рамо може би, или пък друга мълниеносна комбинация, ако му се удадеше възможност. Единственото, което можа да направи, бе да замахне с лявата си ръка, само за да я види как профуча дразнещо близо до Тунтун.

Тя беше прекалено бърза за него — улови посоката на движението му още докато той замахваше и наведе глава настрани, после улови китката му с дясната и лакътя — с лявата си ръка.

Елбраян се опита да нанесе удар с десницата си, ала преди да направи каквото и да било, Тунтун го събори в близкия храст с едно рязко движение. Все пак младежът успя да запази достатъчно самообладание, за да се възползва от на пръв поглед неизгодната си позиция и вместо да се опита да спре падането, предпочете да се хвърли към краката на противницата си.

Тунтун напрегна мускули и се приведе напред, над главата и раменете му.

Елбраян с изненада установи, че не може да я помръдне и на сантиметър; нещо повече, Тунтун не само се задържа на крака, но и като сплете ръце, му нанесе жесток удар точно под дясната лопатка.

Младежът почувства как цялата сила напуска дясната половина на тялото му. Изправи се със залитане, без дори да усети, че Тунтун отдавна се с изплъзнала от хватката му. Осъзна го едва когато я видя да подскача и чу плясъка на крилете й. Разбирайки колко е уязвим в тази позиция, той побърза да се изправи на колене, но преди да успее да стане, Тунтун кацна зад него и с един добре премерен ритник между бедрата го уцели право в слабините, което предизвика бурен смях у скритите из храстите елфи.

Елбраян усети, че му прилошава, струваше му се, че целият свят се върти около него и той рухна на земята, стенейки от болка.

— Тунтун! — възнегодува Джуравиел, ала гласът му сякаш долиташе от много, много далеч.

— Бие се като човек! — възмутено отвърна Тунтун.

— Той е човек! — напомни й Джуравиел.

— Значи още една причина да го изритам с всичка сила — не му остана длъжна девойката.

Смехът, последвал думите й, нарани Елбраян не по-малко, отколкото ритника в слабините. Остана да лежи на земята, свит на кълбо и затворил очи, дълго след като наоколо се възцари тишина.

Най-сетне надигна глава и видя Джуравиел да стои на няколко крачки от него. Елфът му подаде ръка, но той тръсна глава и се изправи сам, макар и с усилие.

— Извлечи си поука от случилото се, приятелю — меко каза Джуравиел. — Дори в най-острите думи често се крие зрънце истина.

— Върви да целунеш някое червено кепе! — изръмжа Елбраян, използвайки една ругатня, която неведнъж бе чувал от по-възрастните хора в селото.

Всъщност тя водеше началото си от прякора на злите паури, ала младежът, който едва ли някога беше слушал за тях, не знаеше това и така същинският смисъл на обидата му се губеше.

Джуравиел обаче отлично я разбра — през дългите векове, които бе прекарал на този свят, неведнъж се бе изправял в битка срещу свирепите джуджета, едни от най-омразните врагове на елфите. Все пак, момчето току-що беше претърпяло тежко унижение пред очите на всички и той благородно реши да отмине оскърблението с мълчание.

Залитайки, Елбраян се отправи към храната и упорито се зае да спаси каквото може от разпиляната трапеза. Щом свърши, нарами последната кошница на гръб и пое към нощвите.

Джуравиел го последва безмълвно. Искаше му се Елбраян добре да запомни днешния урок, колкото и болезнен да беше той, ала не бе сигурен, че младежът е в състояние да научи каквото и да било в момент като този.

Елбраян вървеше с кошницата на гръб, съпровождан от подигравателния смях на скритите из храстите елфи. Той обаче не им обръщаше внимание, дори не ги чуваше, прекалено погълнат от самосъжаление и безсилен гняв. Чувстваше се сам и изоставен и си мислеше, че хиляди пъти би предпочел злите елфи да не го бяха спасявали от фоморийския великан.

Щом стигна до нощвите, остави кошницата на земята и се залови за работа — взе един от добре напоените камъни и го стисна с все сила, докато в многобройните му пори не остана и капчица от ценната течност. Когато се увери, че камъкът е напълно изцеден, той го хвърли недалеч до нощвите и взе следващия. Не след дълго, още преди да бе свършил първата кошница, усети как ръцете и раменете му започват да изтръпват от усилието.

Джуравиел загреба малко от течността в коритото и я поднесе към лицето си преценявайки първо цвета, а после и деликатния й аромат. От смесването на блатна вода и сока от млечните камъни, както елфите ги наричаха, се получаваше една от най-уханните напитки в цяла Корона. Именно от тази течност елфите приготвяха прословутото си вино, Куестел ни’туел, както го наричаха те, по-известно като богъл1. Разбира се, повечето от човеците не улавяха намека за блато и смятаха, че името идва единствено от ефекта, който дори само няколко глътки от силната течност оказваше върху онзи, който я пиеше. Не че мнозина от тях някога бяха опитвали елфическия еликсир — Туел’алфарите не търгуваха с него свободно. Връзките на елфите с останалата част от света бяха малко и внимателно подбрани, но все пак достатъчно, за да им дадат възможност да се сдобият с онези изработени от хората вещи, които предизвикваха интерес у тях — най-често предмети на изкуството, както и произведенията на малцината менестрели, чиито песни им доставяха наслада.

— Отлична работа си свършил днес — отбеляза Джуравиел одобрително, с надеждата поне малко да повдигне настроението на Елбраян.

Той обаче изсумтя кисело и без да отговори, взе следващия камък и го стисна с всичка сила, с тайното желание да опръска Джуравиел.

Елфът беше прекалено бърз и прекалено опитен за това, но не пропусна да отбележи колко много бе заякнал Елбраян за няколко седмици. Поколеба се дали да не го остави сам, ала после реши да направи един последен опит да го успокои, да му помогне да извлече нещо полезно от унизителния и болезнен урок.

— Хубаво е, че имаш такъв дух — похвали го той. — И още по-хубаво — че знаеш как да го обуздаваш.

— Не бъди толкова сигурен! — сопна се Елбраян и за да подсили ефекта от думите си, взе следващия камък и вместо да го изстиска над коритото, запрати го в близкия храсталак.

Това беше недвусмислен акт на неподчинение, тъй като дори да вдигнеше камъка, той вече бе неизползваем — течността се бе замърсила и не ставаше за нищо.

Джуравиел дълго се взира натам, накъдето бе отхвърчал камъкът. Опитваше се да погледне през очите на Елбраян, напомняше сам на себе си трагедията, преживяна от момчето съвсем наскоро, мъчеше се да го разбере.

Ала напразно. Каквото и да се бе случило — днес, вчера или преди години — подобно твърдоглавие можеше да доведе единствено до лош край. Без да каже нито дума, Джуравиел се издигна във въздуха и го сграбчи за косата с една ръка, повдигайки брадичката му с другата. Елбраян опита да се защити, но макар да бе силен поне колкото дребния елф, не можа да се предпази и безпомощно почувства как натискът върху главата му постепенно се увеличава, докато от коритото с изстискания сок вече го деляха само няколко сантиметра. Джуравиел добре разбираше, че голяма част от дневния добив ще бъде похабена, ала смяташе, че урокът си заслужава.

Без никакво предупреждение, той потопи главата на Елбраян в коритото, извади я, после пак я натисна надолу. Третия път младежът остана без въздух толкова дълго, че когато Джуравиел най-сетне го издърпа навън, той се свлече на земята, омаломощен и напълно замаян.

— Аз съм ти приятел — строго рече елфът — и затова искам да съм сигурен, че разбираш едно — ти си Туел’алфар, не си от нас. Доведохме те в Андур’Блау Иннинес, за да те посветим в пазителското изкуство. Това е свършен факт, връщане назад няма. Ако се провалиш, ако не успееш да ни докажеш, че си достоен да се наречеш приятел на елфите, не можеш да се върнеш обратно в света, от който дойде, не и след всичко научено за нас и за дома ни.

Елбраян отвори уста, за да възнегодува, потресен от мисълта, че може да прекара живота си като пленник, ала Джуравиел не беше свършил:

— Нито пък можеш да останеш.

Младият мъж се намръщи. Та в думите на Джуравиел нямаше никаква логика! Как така нито можеше да остане, нито можеше да си тръгне?

Изведнъж осъзна какво иска да му каже елфът и очите му се разшириха от ужас при мисълта, че ако Бели’мар Джуравиел не може да го стори, то Тунтун на драго сърце би го екзекутирала.

Истински смирен за първи път този ден, Елбраян се залови за работа, без да каже нито дума.

Тази нощ младият мъж дълго седя на възвишението, което наричаше свой дом, сам с мислите си и безбройните звезди над него. Спомени от миналото се гонеха в съзнанието му — спомени за дни, които му се струваха като векове, и други, които сякаш бяха продължили само няколко секунди. Опита се да потъне в настоящия миг, в красотата, която го заобикаляше и го караше да немее от възхищение; опита се да насочи мислите си към бъдещето, към вечността и необятната вселена, ала те неминуемо се връщаха назад, към съзнанието за собствената му тленност, а оттам — към съвсем скорошната гибел на всичките му близки и приятели.

Напълно объркан, Елбраян и сам не знаеше какво точно изпитва към елфите. Струваше му се невъзможно да разбере тези странни създания, едновременно весели и по детски жизнерадостни, но също така сурови и опасни. Дори Джуравиел! Та той го имаше за свой приятел, а може би елфът наистина беше такъв по свой собствен, различен от този на човеците, начин. И все пак, ето че същият този Джуравиел бе натиснал главата му в коритото с блатната течност с безжалостна лекота, която слисваше и всяваше страх. Елбраян винаги се бе смятал за войн, дори беше убивал гоблини и то съвсем млад, почти дете. Ала всяко сравнение с елфите, с тяхната бързина и неимоверна ловкост, с грациозните им, съвършено премерени движения и изумителната сила, която се криеше в крехките им тела, неминуемо го караше да се чувства като неопитен хлапак. Ето че Джуравиел, по-лек и по-дребен от него, го беше надвил почти като на шега, без никакво усилие.

Така, по странното стечение на обстоятелствата, Елбраян Уиндон от Дъндалис се беше озовал в една вълшебна, ала в същото време страшна земя, която делеше със създания могъщи и непонятни за него. Дълго седя на хълма той тази нощ, потънал в мисли, чувствайки се съвсем сам в гората, в света, във вселената. Струваше му се, че всичко и всички край него — гората и елфите, гоблините, нападнали Дъндалис, както и всички хора, които бе познавал там — са просто сън. Разбираше, че това е високомерие от негова страна, проява на почти греховна гордост, ала се чувстваше толкова не на място, толкова дребен и уязвим, че предпочете угризенията на съвестта си пред болката от унижението и самотата.

Там, на хълма, Елбраян си позволи да си поиграе на Бог — единствено благодарение на тази самозаблуда успя да заспи и, което беше по-важно, да се събуди твърдо решен този ден на всяка цена да обядва с топла храна. Стиснал зъби, той тичаше между блатото и нощвите и когато се върна, след като бе оставил и деветата кошница на мястото й, край брега на тресавището го очакваше богата трапеза, а от каната с чай се вдигаше гъста пара.

Работата беше тежка, дори изтощителна, и поглъщаше цялото му време, ден след ден, след ден. Ала освен това му беше и полезна — постепенно седмиците преминаха в месеци, месеците — в година, после две и вече никой не можеше да разпознае в Елбраян дребното, слабовато момче, което Джилсепони някога беше натупала. От постоянното тичане с тежките кошници и избягването на заложените от елфите клопки, краката му станаха силни и пъргави; гърдите и раменете му се наляха, а ръцете му заякнаха неимоверно.

Едва навършил шестнадесет години, Елбраян Уиндон вече беше по-силен, отколкото Олван приживе.

А в цял Дъндалис нямаше по-силен мъж от Олван.

Глава 11 Уличната котка

— Ъгловата маса, Кат! — провикна се Гревис Чиличънк, съдържател на „Пътя на задругата“ — според мнозина най-хубавата странноприемница в цял Палмарис.

Със своите дванадесет стаи и една-единствена обща спалня, „Пътя на задругата“ (или просто „Задругата“, както я наричаха всички) със сигурност не беше особено голяма. Пивницата, която се намираше на приземния етаж, също не бе кой знае колко просторна — едва събираше стотина гости, по-голямата част от които трябваше да стоят прави. Ала Гревис, възпълен, оплешивяващ мъж с широко сърце и усмивка, която никога не слизаше от лицето му и с безкраен запас от шеги и добра дума за всекиго, я беше превърнал в най-уютното местенце, където срещу малко пари човек можеше да си прекара отлично. По-изтънчените гости на града обикновено отсядаха в някое от изисканите заведения, разположени край замъка на херцога, ала за местните хора, дребните търговци и многобройните скиталци, които бродеха по пътищата из тази част на Хонс-де-Беер, в целия свят нямаше по-приятно място от „Пътя на задругата“. Къде другаде само срещу една сребърна монета човек можеше да се нахрани пребогато, а срещу една усмивка — да си изпроси от ханджията или от някой по-приказлив гост цял куп прелюбопитни истории? В „Задругата“ огънят винаги бумтеше гостоприемно, леглата бяха топли и меки, а песните — шумни и весели.

С примирена въздишка младата жена се насили да изтрие смръщената гримаса, която напоследък рядко слизаше от лицето й, и се насочи към тримата мъже, които я викаха от ъгъла. Докато вървеше към тях, почти осезаемо усещаше погледите им върху себе си — мъжете винаги я гледаха по този начин. Макар да беше още момиче, тя имаше тялото на няколко години по-възрастна жена. Не беше висока, само около метър и шейсет, ала така прекрасната й руса коса изглеждаше още по-дълга. Толкова дълга, че от потта и мазнината от ястието, което току-що бе разбъркала в кухнята, бе натежала двойно повече и залепваше за врата й. Младата жена нетърпеливо я отметна назад и тръсна глава.

— Ей, хубавице! — подвикна един от мъжете похотливо. — Ще ми дадеш ли една целувчица?

Момичето (Уличното коте, или просто Кат, както я наричаха всички в хана) не можа да прикрие отвращението си. Миг по-късно се съвзе и побърза да си залепи една възкрива усмивка. Не че пияният гостенин щеше да забележи каквото и да било — както обикновено, погледите на мъжете, обикновено спрели се малко по-надолу, трудно се откъсваха оттам.

Поредната тежка въздишка, както и мисълта за Гревис, й помогнаха да се стегне. Скъпият Гревис! Човекът, избавил я от ужаса на едно минало, което тя не помнеше; човекът, който бе приютил изгубеното момиченце в дома си и с топлата си усмивка и широкото си сърце беше излекувал душевните й рани, ако не напълно, то поне достатъчно, за да й върне желанието за живот. С крайчеца на окото си Кат забеляза Петибуа Чиличънк, веселата съпруга на Гревис. Когато за първи път срещна Петибуа, младото момиче я сметна за повече от простовата. Петибуа непрекъснато се смееше и разнасяше подносите с храна и питиета с игрива стъпка, която много често се превръщаше в истински танц. При всяко нейно спиране край масите, гостите я потупваха закачливо, а щом тръгнеха да си ходят, наред с плащането не пропускаха да я прегърнат най-свойски. Тя не само че нямаше нищо против, но и като че ли искрено се забавляваше, а ако имаше свободна ръка, когато някой дързък посетител я пощипнеше по закръглените бедра, тя преспокойно му отвръщаше със същото; нерядко се случваше да увлече първия изпречил се на пътя й гостенин в танц и да продължи обиколката си от маса на маса заедно с него. И всичко това тя правеше толкова непринудено и с такава искрена жизнерадост, че нито Гревис, нито неволният й партньор в „танца“ можеха да се подразнят.

На сериозната, дори мрачна Кат й отне доста време, докато прозре истината за Петибуа Чиличънк. Жената на ханджията съвсем не беше грубовата и недодялана, тя просто бе изпълнена с неутолима жажда за живот и с чистосърдечна симпатия към всички хора.

Кат я обичаше — така силно, както бе обичала и собствената си майка. Не че си спомняше майка си, просто беше убедена, че не би могла да обича някого повече, отколкото обичаше Петибуа. Понякога тази мисъл караше сърцето на момичето да се свива от тъга, по-остра дори от скръбта, която бе неин неразделен спътник, откакто се помнеше.

Младата жена взе поръчката на тримата мъже (както и очакваше — поредните три халби от най-евтиното пиво) и тъкмо се канеше да си тръгне, когато онзи, който й беше подвикнал преди малко, я плесна по дупето, предизвиквайки взрив от весел смях. Обзе я неистово желание да се обърне и да го просне на земята (а всеки, който я беше виждал ядосана, знаеше, че е напълно способна да го стори), ала в този миг улови погледа на Гревис. Макар да бе усмихнат като всички останали в кръчмата, ханджията безмълвно я молеше да остави дързостта на пияния ненаказана.

Не че Гревис не би я защитил. Той бе отворил за нея не само дома, но и сърцето си и със сигурност я обичаше поне толкова силно, колкото и родния си син, вечно намусения Грейди. Никой нямаше да причини зло на Кат, докато Гревис и Петибуа Чиличънк бяха живи, ала в „Пътя на задругата“ подобно фамилиарно потупване си бе съвсем в реда на нещата, особено като се вземеше предвид меко казано непринуденото държание на Петибуа.

Без да поглежда назад, младата жена се отправи към бара, за да донесе питиета на тримата мъже.

— Приеми го кат’ комплимент, миличка — прошепна й Петибуа, чието произношение ясно издаваше обикновения й произход.

— Сега ще трябва да си изпера роклята, преди отново да я облека — отвърна момичето, в чийто говор също се долавяха, макар и едва забележимо, нотки от произношението на осиновителите й, прихванати през четирите години, прекарани в Палмарис.

— Сериозна както винаги, а? — подкачи я Петибуа и я щипна по бузата. — Ама речеш ли ми, че не си забелязала чувствата, дет’ събуждаш у мъжете, хич няма и да ти повярвам!

Младата жена се изчерви и извърна поглед.

— О, не! — продължи ханджийката с добродушна насмешка. — Не и ти. Да беше някоя хубавица, разбирам, ама точно пък ти!

И като я погали по косата, добави:

— Запомни едно, момичето ми, усмихнеш ли се на света и той ще ти отвърне със същото!

Младата жена затвори очи, наслаждавайки се на милувката на Петибуа. Дали и майка й беше правила така, запита се тя неволно. Някак си знаеше, че косата й не е била толкова дълга тогава, преди години, когато светът беше просто едно голямо приключение, а демони имаше само в страшните истории, разказвани край огнището в дългите, зимни вечери или пък в игрите, които децата си измисляха.

Всичко продължи само миг-два, после Кат отвори очи и се завърна в настоящето, което за нея се заключваше в шумната странноприемница на Гревис Чиличънк. Усмихна се на Петибуа, която й смигна закачливо и като вдигна тежкия поднос, се впусна между масите, весела както винаги.

— Започне ли да ти досажда, ти само ми обади — рече Гревис, докато поставяше три препълнени халби пред момичето. — Няма да правиш нищо, дето не ти се ще да направиш, ясно?

Младата жена кимна и отново се усмихна. Знаеше, че Гревис говори напълно сериозно — не гостите, а тя имаше думата тук. Ала освен това знаеше как стоят нещата в „Задругата“ и последното, което искаше, бе да създава неприятности на Гревис и Петибуа, нейните спасители и осиновители.

Без повече обяснения, тя вдигна подноса с халбите и се запровира между многобройните посетители, без да разлее и капка. Мъжът, която я беше закачил преди малко, отново й смигна похотливо и се изхили гърлено, с одрезгавял от много пиене смях.

— Какво ще кажеш да ме сгрееш, когат’ огънят изтлее, а? — подхвърли той. — Тук нейде ми се намираше една златна пара за губене…

После отново избухна в груб смях, към който се присъединиха и двамата му приятели.

Младата жена се направи, че не го чува и продължи да подрежда халбите на масата.

— Две пари, тогаз! Ама доста ще трябва да се постараеш, за да си ги заслужиш! — заяви нахалникът и когато момичето продължи да не му обръща внимание, я сграбчи за ръката.

Реакцията на младата жена беше светкавична — другата й ръка се стрелна напред и изви палеца му толкова бързо, че мъжът, бездруго замаян от изпитата бира, така и не разбра как се озова на пода, докато жертвата му спокойно се отдалечаваше.

Наоколо екна смях.

Момичето се мъчеше да не обръща внимание на посипалите се след нея обиди, ала и сама разбираше, че Петибуа би се справила с деликатната ситуация по друг, много по-добър начин. Вместо да се кара с безочливия мъж, тя щеше да му заяви в лицето, че две жалки златни пари са си същинска обида за жена като нея, след което сигурно щеше да добави, че никога не би си легнала с някой, който очевидно никога не е чувал думата „баня“.

Петибуа щеше да се измъкне от неприятното положение с достойна за възхищение ловкост, правейки нахалника за смях, ала толкова умело, че той да се усети, чак когато тя отдавна си е отишла.

А сега неуспелият й „ухажор“ седеше на пода и сипеше ругатни и хули след нея. Момичето ясно долови думата „уличница“ сред пороя от оскърбления и клетви и никак не се изненада, когато видя Гревис и още неколцина от редовните гости на заведението, да се запътват към мястото на инцидента, с внезапно помрачнели лица.

Последва неискрено извинение, прието също толкова сдържано от младата жена, която побърза да се извърне, за да не гледа как Гревис най-безцеремонно изхвърля на улицата първо нахалника, а после и двамата му приятели.

Ала най-неприятното в цялата история бяха поне дузината младоци, които един през друг започнаха да й предлагат услугите си — щели да защитят честта й, така казваха всички, щели да го пребият като куче и дори, заричаха се някои от най-разпалените, да му видят сметката. Сред тях особено изпъкваше един безукорно облечен и доста представителен мъж, чиито интелигентни светлокафяви очи и изпълнено със спокойна самоувереност държание красноречиво говореха за благородна кръв. Той се постара да улови погледа на младата жена и с едва забележимо кимване и топла усмивка я помоли да му разреши да се застъпи за нея. Кат го изгледа заинтригувано — начинът, по който непознатият седеше и се движеше, не оставяше и грам съмнение, че дългият меч, окачен на кръста му, съвсем не е само за украса. Една нейна дума и младият благородник щеше да пребие тримата пияници почти до смърт.

Кат беше сигурна в това, както бе сигурна, че и мнозина други на драго сърце биха сторили същото. Това би трябвало да я зарадва, ала тя мразеше да бъде център на внимание и още повече мразеше покровителственото държание на всички тези кандидат-герои, които до един (с изключение на Гревис) искаха точно същото, заради което нахалникът се бе озовал на улицата. Държанието им може и да беше по-възпитано, а домогванията им — по-завоалирани, ала онова, което те се опитваха да получат срещу услугите си, с нищо не бе по-различно от онова, за което пияният гостенин й бе предложил злато.

От неприятната случка измина час и когато Гревис видя, че усмивката няма да се завърне на лицето на Кат, той се смили над нея и й разреши да си тръгва. Момичето се опита да откаже, опасявайки се, че по този начин цялата работа ще се стовари върху плещите на Петибуа, ала ханджийката се разсмя и почти насила я избута през вратата, която водеше в стаите, отделени за семейството. С последен благодарствен поглед към своята осиновителка, младата жена тъкмо излизаше от стаята, когато забеляза, че добре облеченият мъж не я изпуска от очи, вдигнал чаша в безмълвна наздравица в нейна чест.

Обзета от внезапно неудобство, тя побърза да затвори вратата зад себе си.

Оставила глъчката на задушната пивница зад себе си, Кат въздъхна с облекчение — най-после сама… или почти сама, както установи миг по-късно.

Грейди Чиличънк също беше тук и тя отново въздъхна, този път с неудоволствие — Грейди беше последният човек, когото би искала да види в този момент. Синът на Гревис беше красив, тридесетинагодишен мъж (почти два пъти по-възрастен от Кат) с проницателни кафяви очи. На външен вид досущ приличаше на баща си на младини, ала според Кат двамата надали можеха да бъдат по-различни по нрав. Още от първия й ден в дома на семейство Чиличънк, Грейди я караше да се чувства изключително неловко, макар и не по начина, по който го бе сторил пияницата в кръчмата, нито пък по загадъчния и малко притеснителен начин, по който я смущаваше красивият непознат. През четирите години, които Кат беше прекарала в Палмарис, Грейди нито веднъж не я бе погледнал похотливо. Към нея, своята доведена сестра, той винаги се отнасяше любезно… дори прекалено любезно. Всъщност, помисли си момичето, точната дума като че ли беше „сковано“, а причината несъмнено беше заплахата, която Кат представляваше за „законно полагащото му се наследство“.

Не че Грейди даваше и пукната пара за „Пътя на задругата“. Той рядко се вясваше в странноприемницата и със сигурност не си мръдваше и пръста, за да помогне на родителите си, но пък златото, което заведението им докарваше, му беше повече от добре дошло. Младата жена беше сигурна, че ако Гревис и Петибуа й оставеха дори само част от „Задругата“, Грейди никак няма да е доволен.

— Какво правиш тук? — показа се той от стаята си.

Съвършено правилният начин, по който изговаряше думите, рязко се отличаваше от простоватия акцент на родителите му. Несъмнено Грейди се смяташе за нещо повече от тях — в своите очи той не беше синът на един обикновен ханджия, а важен и достолепен мъж, който посещаваше само най-изисканите заведения в града и неведнъж беше влизал в замъка на херцога. Внезапно Кат осъзна, че доведеният й брат сигурно познава добре облечения благородник, нищо чудно дори лично да го бе поканил в пивницата на родителите си.

— Нямаш ли си работа? — резкият въпрос извади младата жена от мислите й.

Кат прехапа устни, силно подразнена от пренебрежителния му тон:

— Само тази нощ съм свършила повече, отколкото ти си направил през последните две години!

— Някои — рече Грейди с леден тон — са създадени, за да работят. Други — за да се наслаждават на живота.

Младата жена реши, че не си струва да подхваща безсмислени спорове, затова само поклати глава и като хвърли престилката си на близкия стол, се наметна с по-дебела дреха и излезе навън.

Хладен бриз повяваше откъм залива и се провираше между високите къщи с жален стон. В цял Хонс-де-Беер единствено Урсал, престолният град, разположен надолу по течението на реката, превъзхождаше Палмарис по големина, макар че никое от двете поселища не можеше да се мери с огромните, гъсто населени градове на южното кралство Бехрен. За отрасналата в Дивите земи Кат, където десетина души, събрани на едно място, правеха тълпа, да живее в Палмарис в началото си бе същинско изпитание. Дори сега, след почти четири години, когато познаваше всяка уличка в града, когато знаеше къде може и къде е по-разумно да не ходи и когато беше свикнала с тъмните очертания на Масур Делавал, с мириса на солена вода и влажния ветрец, който непрестанно повяваше откъм залива, дори сега, все още не можеше да възприеме Палмарис като свой дом. Въпреки любовта, с която я обграждаха Гревис и Петибуа, неясният образ на простичка колиба някъде далеч оттук, продължаваше да изниква в съзнанието й, колчем някой споменеше думата „дом“. Да, тя също обичаше Гревис и Петибуа, и дори Грейди, ала те не бяха и никога нямаше да й бъдат истински родители, нито пък Грейди можеше да замени верния до гроб приятел, който тя — в това Кат беше убедена — беше имала някога.

При мисълта за потъналото й в забрава минало, по лицето на младата жена се изписа болка. Всичко от предишния й живот сякаш бе заключено някъде дълбоко и сега в съзнанието й се мяркаха само откъслечни спомени — нечие лице на сантиметри от нейното, целувка, за която дори не бе сигурна, че е истинска… Ала най-лошото бяха имената, всички имена, като че ли завинаги отишли си от спомените й. Не помнеше името на близките си, на онзи най-верен от всички приятел, не помнеше дори своето собствено име!

— Уличната котка! — прошепна тя отвратено и докато гледаше как белите облачета на дъха й се разтварят в хладната нощ, прииска й се и това ново, чуждо име да си иде с тях.

Все пас, добре разбираше младата жена, то й беше дадено с обич и съчувствие и тя го бе приела и дори бе свикнала с него.

Потънала в мисли, тя сви зад странноприемницата, в една зле осветена, ала добре позната й уличка, където нямаше от какво да се бои, и се покатери по улука. Иначе полегат, точно там покривът беше сравнително равен и Кат идваше тук толкова често, колкото й позволяваха задълженията в „Задругата“. Тук, под звездите на нощното небе и над светлините на Палмарис в краката й, тя се връщаше назад към миналото си, опитваше се да си припомни коя е и откъде идва.

Виждаше се, смътно и откъслечно, как влиза в някакво село, ранена и изнурена, покрита със сажди и кръв; спомняше си топлия прием, който беше срещнала там, както и безбройните въпроси, на които не можеше да отговори. После дойде дългото пътешествие заедно с един търговски керван, тръгнал да разменя изкусно изработени предмети от южните градове срещу кожите и огромните дървета на Дивите земи, които корабостроителите в Палмарис използваха за мачти. Гревис Чиличънк също беше дошъл с търговците, за да си набави едно много специално вино, наричано богъл от онези, които го познаваха. Добродушният ханджия беше харесал бедното момиченце от мига, в който я видя (именно той й беше дал шеговитото име „Уличното коте“) и селяните на драго сърце се бяха простили както с нея, така и с мнозина от по-слабите си близки, тъй като се бояха да не би и техният дом да стане жертва на опустошително нападение като онова, сринало родното село на Кат.

Младата жена се облегна на изцапания със сажди комин и топлината му отне частица от мразовития дъх на нощта.

Защо не можеше да си спомни името на родното си село или на онова, в което Гревис я беше открил? На няколко пъти отваряше уста, за да попита Петибуа и Гревис, ала все пак си замълчаваше, сякаш нещо, скрито дълбоко у нея, се боеше да чуе отговора. От своя страна, осиновителите й също не я притискаха да си спомни; една нощ Кат ги беше чула как си обещават да й дадат всичкото време, от което има нужда, за да се съвземе.

— А може би никога няма да си спомни — беше казала тогава Петибуа. И мен ако питаш, тъй може и да е по-добре.

— Пък и нали вече си има ново име — добавил бе Гревис. — Макар че да бях знаел, че то ще си й остане, щях да й измисля някое по-подходящо!

При тези думи и двамата се бяха разсмели, не подигравателно, а с искрена радост, задето бяха успели да помогнат на някой, който наистина се нуждаеше от помощта им.

Кат ги обичаше с цялото си сърце, ала напоследък все по-често си мислеше, че е дошло време да разбере коя е и откъде идва. Вдигна очи и се загледа в облаците, които бавно се носеха по небето и ту скриваха звездите, ту отново ги оставяха да засияят с удвоен блясък през някоя пролука. Колко различни можеха да ти се сторят дори познатите неща, погледнеш ли ги от различен ъгъл, помисли си Кат, докато съзерцаваше нощното небе, потапяше се в него и се оставяше да бъде отведена назад, в един завинаги изгубен живот. Та нали винаги бе виждала небето над себе си, както сега, в Палмарис, така и в миналото, което бе забравила. Може би познатата гледка щеше да й върне поне частица от спомените!

В съзнанието си Кат се видя как се изкачва по невисок, обрасъл с дървета склон, как се обръща назад, към сгушеното на дъното на долчинката село и как после вдига поглед към небето над него и към нежните багри на Ореола.

— Ореола! — прошепна тя, внезапно осъзнала, че откакто живее в Палмарис, нито веднъж не е виждала Ореола.

После неволно се намръщи — а дали подобно съзвездие наистина съществуваше, или онова, което тя смяташе за спомен, беше самозаблуда, шега на собствената й памет?

Ако обаче то съществуваше, а споменът беше истински, значи тя току-що бе открила частица от мозайката, в която се бе превърнал забравеният й живот.

За миг се поколеба дали да не слезе в „Задругата“ и да разпита за Ореола, ала силно, металическо дрънчене я сепна и я извади от унеса й.

Някой се катереше по улука.

Младата жена не се разтревожи особено… поне докато не видя едно познато, мръсно лице да изниква под нея.

— Е, скъпа — завалено избъбри изгоненият пияница, — все пак реши да дойдеш при мен, а?

— Махай се! — сряза го Кат, ала мъжът се прехвърли на покрива и се опита да се изправи на крака.

— Таз’ нощ добре ще се позабавлявам! — продължаваше да ломоти той.

Едва когато чу, че улукът продължава да дрънчи, Кат разбра, че наистина е загазила — бяха я проследили (и тримата!), а това можеше да означава само едно.

Бързо като животното, на което бе кръстена, тя се хвърли напред и като стовари коляно в гърдите на пияницата, го просна на покрива. После отблъсна протегнатите му ръце и му нанесе два светкавични удара в лицето.

Когато вторият нападател се показа над ръба на покрива, тя вече го очакваше и ритникът й го уцели точно между очите. Главата му отхвръкна назад, той се опита да каже нещо, ала следващият ритник го улучи в челюстта.

Със задавен стон, той полетя надолу, повличайки и другаря си, който се катереше след него. Два ритника и двама противника по-малко, ала дори те й бяха отнели прекалено много време… напълно достатъчно, за да успее първият от нападателите й да се съвземе и докато тя се обръщаше, за да се разправи с него, ръцете му се обвиха около тялото й.

Горещ дъх, натежал от миризмата на евтина бира, опари врата й и изпълни ноздрите й.

— Хайде, хайде, хубавице — прошепна мъжът в ухото й. — Ако не се дърпаш, и на двамцата ще ни хареса много повече.

И той я целуна по ухото, или поне се опита, защото тя рязко се изви и го удари с глава.

Единственият спомен, за който младата жена бе абсолютно сигурна, че не е плод на обърканото й съзнание, не беше име или място, а чувство — чувство на огромна, всепоглъщаща ярост. Там, на покрива на странноприемницата, тя отприщи този спомен, даде воля на задушаващия гняв и превърна хилядите неизплакани сълзи и преглътнати писъци в свирепа безпощадност, каквато пияният мъж не бе и сънувал.

Замахна назад и някак си успя да провре ръка между своето и неговото тяло, после зарита и се заизвива като змия.

— Може пък тъй да е по-забавно — викна пияницата в ухото й, ала тя вече бе успяла да разхлаби хватката му дотолкова, че да наведе глава и да забие зъби в един от пръстите му.

— Ах, ти, мръсна уличнице! — изрева мъжът и вдигна другата си ръка, за да я удари.

Ала Кат само това чакаше и щом той я пусна, светкавично се приведе, така че юмрукът му я уцели между раменете, удар, който тя прие, почти без да го усети. След това рязко се обърна и се нахвърли към него, дерейки яростно. Противникът й успя да хване ръцете й, ала не можа да я спре и тя му нанесе втори удар с глава, после се отскубна от хватката му и го улови за косата. Юмрукът му се стовари в слепоочието й, но това само я разяри и като изрева свирепо, тя още по-здраво го стисна за косата и скочи нагоре, свила единия си крак. Коляното й потъна в лицето му сред пукот на строшена кост и той се свлече на земята.

Само че Кат още не беше приключила с него. Без да спира да крещи, тя се нахвърли отгоре му и го изрита в гърлото.

— Спри! — изхъхри той. — От мен да мине, тоз’ път ще те оставя да си идеш.

Ала Кат не мислеше така… и със сигурност нямаше намерение да допусне да му се размине току-така. Отново и отново тя удряше, риташе, хапеше, дереше. Най-сетне, пребит и окървавен, мъжът успя някак да й се изплъзне и се хвърли през глава към ръба на покрива, без дори да си дава труда да се спусне по улука.

Младата жена го последва и погледна след него. Някъде долу проблесна светлинка и тя отново се приготви за бой — предполагаше (а и се надяваше), че някой от спътниците на нападателя й се е съвзел и сега се катери към нея.

После обаче зяпна от изненада — пияницата лежеше на улицата с пукната глава и още поне дузина рани, и стенеше приглушено. Онзи, когото бе изритала от улука, седеше на земята, опрял гръб в отсрещната постройка, и стискаше единия си крак с ръце. При падането глезенът му се бе счупил и сега Кат съвсем ясно виждаше костта да се подава изпод кожата.

Третият мъж беше прав, с високо вдигнати ръце и опрян в гърба меч.

— Стори ми се, че чух вик — спокойно обясни красивият непознат от странноприемницата, онзи с дълбоките кафяви очи и искрящо — бялата усмивка. — Тръгнах си малко след вас — добави той и й се поклони. — Там вече не бе останало нищо, което си струва да се види.

Кат усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Ама какъв герой съм само, нали? — засмя се той и вдигна меча си в поздрав към нея. — Мисля, че тази вечер им спасих живота.

Младата жена не знаеше какво да каже и като се обърна, запъти се към усамотението на комина и своето местенце до него.

След няколко неловки минути го чу да я вика, но преди да успее да му отговори, откъм уличката се разнесе шум и Гревис, заедно с още неколцина гости, се втурна да провери какво става.

Кат обаче, притеснена и засрамена, нямаше желание да вижда никого. Единственото, което искаше, бе да остане сама, но това беше невъзможно, а пък слезеше ли от другата страна, рискуваше да изправи на нокти половин Палмарис и да ги изпрати да я търсят из града. Затова тя си пое дълбоко дъх и се спусна по улука, после, без да поглежда никого, се хвърли в прегръдките на Петибуа и отчаяно й прошепна да я отведе в стаята й.

Глава 12 „Бягащия с вятъра“

Часовете сякаш нямаха край; ставаха още преди да беше съмнало и си лягаха едва след полунощ. С течение на времето братя Авелин, Куинтал, Пелимар и Тагрейн свикнаха не само да издържат, но и да се чувстват отлично с по четири часа сън на денонощие. Овладяха древни техники на медитация, с чиято помощ само след двадесетминутна почивка бяха готови да прекарат още няколко часа в изтощителни тренировки. През деня се обучаваха заедно с останалите послушници — усвояваха религиозните си задължения и многобройните обреди, изпълняваха ежедневната си работа в манастира и укрепваха силите и бойните си умения. След вечерня продължаваха с уроците за свещените камъни и техните магически свойства, готвеха се за момента на събирането им и за церемонията, която трябваше да проведат след падането им на Корона. Освен това овладяваха изкуството на мореплаването и прекарваха дълги часове на борда на една малка лодка, борейки се с ледените вълни на бурния залив Вси светии.

Като моряк и като боец Авелин изобщо не можеше да се мери с тримата си другари, а и часовете, в които изучаваха различните религиозни церемонии, започваха да му се струват все по-тягостни. Колкото по-често повтаряше един обред, колкото повече губеха от загадъчността си ритуалите, толкова по-малко свети изглеждаха в очите му. Дали наистина Петнадесетте свещени заръки бяха боговдъхновени или бяха най-обикновени закони, на които се крепеше обществото? Подобни съмнения неминуемо биха прекършили Авелин, ако не бяха часовете след залез-слънце. В свещените камъни той виждаше осезаемо въплъщение на идеалите, които го бяха довели в манастира. Мистерията на магическите камъни не можеше да бъде обяснена с желанието на хората за власт и ред. За Авелин камъните бяха дар от Бога, магия, изпратена им от небесата, обещание за вечен живот и блаженство.

Именно това го крепеше през дългите часове на деня и най-вече по време на тренировките, в които Куинтал почти винаги надделяваше. В началото на третата година от обучението им съперничеството между четиримата младежи силно се изостри. Авелин и Тагрейн бяха официално провъзгласени за Подготвители, двамата монаси, които щяха да слязат на остров Пиманиникуит, за да съберат камъните и да ги приготвят за обратното пътуване. Куинтал и Пелимар щяха да останат на борда на кораба, нает да ги отведе до острова, и нямаше да слизат, освен ако с двамата им другари се случеше нещо. През лето Господне осемстотин двадесет и първо, годината на поредните Каменни валежи, пътуването по море съвсем не беше безопасно и подобно подсигуряване бе повече от необходимо.

Стигнеше ли се до бойни изкуства, никой от тримата послушници не можеше да се мери с Куинтал. Надарен със забележителна физическа сила, той имаше ниско, набито тяло, което и най-здравият мъж като че ли не можеше да помръдне от земята, какво ли пък оставаше за високия, слабоват Авелин. Неведнъж по време на всекидневните им тренировки, младият Десбрис беше убеден, че Куинтал се опитва да го убие. Каква по-добра възможност за него да се добере до заветното място на Подготвител?

За човек като Авелин подобна безскрупулност беше непонятна и отблъскваща и само още повече затвърждаваше убедеността му, че именно той, а не свирепият, як мъж, заслужава да стъпи на Пиманиникуит. Освен това Авелин знаеше, че ако нещата се бяха развили по друг начин, ако не той, а Куинтал беше избран да слезе на острова, той би го подкрепил с цялата си душа и би се радвал, че все пак е получил възможност да пътува с кораба, твърдо уверен, че никой по-добре от наставниците им не може да прецени кой е най-подходящ за тази задача. Пък и независимо от случващото се през деня, вечер (и особено в нощите, когато им разрешаваха да докосват камъните) брат Авелин извън всякакво съмнение доказваше, че именно той е правилният избор. След по-малко от четири години обучение, той напълно беше овладял магията на камъните и даже наставниците му не можеха да я контролират по-добре и с по-голяма лекота от него. Дори скептично настроеният Сихертън, каквито и резерви да имаше по отношение на Авелин като човек, не можеше да отрече, че никой не заслужава повече от него да стъпи на Пиманиникуит. При все това Сихертън продължи да подкрепя Куинтал с всички възможни сили и упорито настояваше той, а не Тагрейн, да бъде вторият Подготвител. Сихертън се оказа незаменим и като посредник между двамата послушници и именно неговата намеса принуди Куинтал да промени ако не чувствата, то поне държанието си спрямо Авелин.

През първите три месеца на осемстотин двайсет и първа година в манастира Сейнт Мер’Абел цареше оживление и нетърпеливо очакване. Почти всеки ден, когато времето позволяваше на послушниците да излизат на двора, те час по час поглеждаха към залива Вси светии и колчем видеха някой айсберг да се носи по мрачните води, недоволно поклащаха глави и после бързаха да добавят:

— Още малко. Още съвсем малко.

С наближаването на Бафуей, третия месец от годината, чийто край отбелязваше пролетното равноденствие, шепотът, който изпълваше двора, се превърна в своеобразна надпревара кой пръв ще зърне платната на наетия за пътуването кораб.

Дните обаче си течаха, пролетното равноденствие дойде и отмина, без нищо да се случи. Всеки път щом времето се пооправеше и всички се обнадеждаваха, откъм Алпинадор нахлуваше нов студен фронт и покриваше залива Вси светии с огромни, тъмни айсберги.

С напредването на Туманей, четвъртия месец от годината, тихото шушукане постепенно прерасна в явни разисквания, в които взимаха участие и по-възрастните братя и дори някои от наставниците. По-опитните признаваха, че е настанало свято време и че към Сейнт Мер’Абел наистина идва кораб. Единствената тайна си оставаше целта на този кораб, тъй като само наставниците и четиримата избрани знаеха магическото име Пиманиникуит.

Брат Авелин нито за миг не преставаше да мисли за дългото пътуване, което му предстоеше и за онова, което го очакваше в края му. Не се тревожеше за опасностите, които го заплашваха, а те съвсем не бяха малко — на няколко пъти монасите, отправили се към Пиманиникуит, така и не се бяха върнали, станали жертва било на свирепа буря, било на злите паури, било на гигантските морски змии в Мирианския океан. А дори и успешните пътешествия нерядко взимаха своята дан и вместо четирима, се завръщаха едва трима или двама монаси — животът на борда на кораб беше тежък, а болестите, които дебнеха — много и опасни. Авелин обаче мислеше единствено за целта на предстоящото пътуване, за заветния Пиманиникуит. След всичко, прочетено за острова, си беше създал образа на тучни морави и пищни цветя, виждаше се насред една уханна градина, във въздуха се носеше божествена музика, от небето се сипеха разноцветни камъни, а той тичаше босоног, усещаше ги под краката си и между пръстите на ръцете си, къпеше се в славата на своя Бог.

Разбира се, Авелин добре разбираше колко абсурдни бяха тези фантазии — щом валежите започнеха, той и другарят му отдавна щяха да са се скрили под земята, където изпепеляващите метеори не можеха да ги достигнат. Щяха да се покажат доста след като всичко свършеше (чак когато камъните изстинеха достатъчно, за да могат да бъдат докосвани), а и тогава щеше да ги чака толкова много работа, че нямаше да имат време за нищо друго, най-малко пък за размишление и съзерцание.

Ала въпреки суровата действителност, въпреки съвсем реалната опасност да загине по пътя, никой не се взираше към морето с надеждата да зърне квадратните платна на кораба да се подават на хоризонта, с по-голямо нетърпение от Авелин. За младия послушник това беше върховният момент в живота му, най-великата радост, която един монах от Ордена на Сейнт Мер’Абел можеше да познае, единствено в смъртта човек можеше да се доближи повече до Бог.

Туманей едва беше преполовил, когато двумачтовата каравела най-сетне се появи и с лекота си проправи път през развълнуваните води на морето, за да хвърли котва в закътания пристан досами манастира. Както му бяха заръчали неговите наставници, Авелин прекара цялата сутрин в безмълвни молитви и когато най-после го повикаха в покоите на абат Маркварт, така трепереше от вълнение, че отец Йойона трябваше да го подкрепя, за да не падне. Когато влязоха в просторната приемна на абата, той вече ги очакваше, заедно с останалите трима послушници, както и с двама мъже, които Авелин не беше виждал досега. Единият беше висок и строен, а другият — нисък, много по-възрастен и толкова кльощав, че младежът сериозно се почуди дали непознатият изобщо беше слагал нещо в уста през последния месец. Високият мъж, бързо се досети Авелин, трябва да бе капитанът на наетия кораб. Гордо изправен, с ръка върху позлатената рапира, която висеше на кръста му, той излъчваше превъзходство и будещо респект достойнство. Дълбок белег се спускаше от ухото чак до брадичката му, но вместо да го загрозява, му придаваше още по-доблестен вид. За разлика от дребния си спътник, той беше гладко обръснат, с изключение на засуканите, грижливо оформени мустаци, които тъмнееха над горната му устна. Кафявите му очи бяха толкова тъмни, че сякаш се сливаха със зениците, черната му коса беше дълга и къдрава, а под мишница държеше голяма шапка, с обърната нагоре периферия и перо, втъкнато от едната страна. Дрехите му, макар да си личеше, че доста са видели, бяха богати, особено златният брокат и инкрустираният със скъпоценни камъни портупей, който още от вратата привлече вниманието на Авелин — нямаше съмнение, че поне един от камъните (малък рубин) беше надарен с магически свойства.

Авелин отмести поглед, мъчейки се да скрие объркването си — как така един най-обикновен мирянин притежаваше магически камък и дори си позволяваше да го носи пред самия абат Маркварт! Та присъствието на подобен предмет нямаше как да остане скрито от абата и останалите наставници!

Когато поразмисли обаче, младежът се успокои — монасите несъмнено бяха разпознали магическия камък, но по нищо не личеше това да ги е разтревожило особено. Кой знае, може би рубинът беше цената, която непознатият беше поискал за кораба си, или пък го бе получил само временно — полезна придобивка, която щеше да им е от помощ по време на предстоящото пътуване. Да, така трябва да бе станало, каза си Авелин, и прогони тревогите за камъка от мислите си.

По-възрастният мъж привлече вниманието му единствено заради неспокойното си държание — изпъкналите му очи непрестанно шареха насам-натам, а главата му подскачаше някак странно на прекомерно тънката шия. Дрехите му изглеждаха по-стари и от него и бяха прокъсани на много места, той самият беше мръсен и посивял, с къса, зле подстригана коса и рошава брада. „Морски вълк“, това, помисли си Авелин, като че ли бе най-подходящото определение за възрастния мъж.

— Брат Куинтал, брат Пелимар, брат Тагрейн и брат Авелин — представи ги абат Маркварт, като при всяко име посочваше съответния младеж, който от своя страна се покланяше на двамината странници. — Пред вас стои капитан Аджонас, капитан на „Бягащия с вятъра“, а това е Бънкъс Смийли, дясната му ръка.

Гордият капитан дори не помръдна, ала Бънкъс се поклони на всеки от четиримата младежи, при това толкова усърдно, че само солидното писалище, до което беше застанал, му попречи да се прекатури през глава.

— Капитан Аджонас познава пътя до мястото, където отивате — продължи абат Маркварт, — а в Мирианския океан не би могъл да се намери по-добър кораб от неговия.

— Най-добре ще е да вдигнем котва час след зазоряване — обади се Аджонас, с ясен, силен глас, който според Авелин прекрасно подхождаше на внушителната му личност. — Тогава приливът ще е най-благоприятен, изпуснем ли момента — губим цял ден.

Стоманеният поглед на капитана обходи лицата на четиримата младежи, давайки им да разберат, ясно и недвусмислено, че на кораба думата му се слуша безпрекословно.

— А това никак не е разумно. Ще се борим с времето, поне докато не оставим залива Вси светии далеч зад себе си. Всеки ден, прекаран толкова на север, може да бъде пагубен.

Четиримата младежи се спогледаха. Авелин напълно споделяше желанието на Аджонас да поемат на път още на следващото утро, а макар да беше хладновато, увереното и дори заповедническо държание на капитана му се нравеше. Тримата му другари обаче очевидно не мислеха като него, а Куинтал дори не се опита да скрие недоволната си гримаса, силно подразнен, че един най-обикновен моряк (пък бил той и капитан на кораб), си позволява да му говори по този начин.

Абат Маркварт също усети внезапно появилото се напрежение и като се прокашля шумно, се обърна към четиримата младежи:

— Свободни сте. Хапнете нещо и след това вървете в килиите си. Освобождавам ви от задълженията ви, както и от всички служби днес. Помирете се с Бог, помолете се и се пригответе за задачата, която ви предстои.

Четиримата излязоха от стаята и едва затворили вратата след себе си, Куинтал възнегодува:

— Капитана го очаква доста неприятна изненада, ако си мисли, че ще може да се разпорежда така!

Тагрейн и Пелимар закимаха в знак на съгласие, ала Авелин поклати глава:

— Е, корабът все пак е негов.

— Но ние сме му го платили — сопна се Куинтал. — Аджонас може и да командва екипажа си (и именно затова сме ги наели), ала не и нас. Това да ти е ясно още отсега. Качим ли се на борда, ти и Тагрейн ще отговаряте само пред Пелимар, а Пелимар — само пред мен.

Авелин нямаше какво да отвърне — йерархията, която щяха да съблюдават по време на пътуването, наистина бе точно такава. Двамата Подготвители, Тагрейн и Авелин, може и да бяха от жизненоважно значение за мисията, но докато пътуваха към и обратно от острова, Куинтал и Пелимар щяха да бъдат над тях. Авелин нямаше нищо против това решение — ако в открито море нещата загрубееха, никой нямаше да е по-подходящ да се справи с какъвто и да било проблем от Куинтал, без съмнение най-силният от четиримата.

Без да каже нищо повече, Авелин остави тримата си другари и се насочи към килията си, както беше заръчал абат Маркварт. Докато се отдалечаваше ги чуваше как мърморят и беше почти сигурен, че Куинтал и другите двама, са продължили да недоволстват, дълго след като той беше коленичил на пода в стаята си и бе потънал в молитва.

Сутрешната служба беше най-грандиозната церемония, на която Авелин беше присъствал през четирите години и половина, прекарани в Ордена. Повече от осемстотин монаси — всички членове на светото братство, включително и осемдесетина духовници, които не живееха в манастира, а служеха като мисионери из поселищата покрай залива Вси светии — се бяха събрали край пристана и пееха псалми. Празничният камбанен звън бе привлякъл любопитни зрители от близкото село, Сейнт Мер’Абел, и те също идваха да видят какво става. Службата започна още преди зазоряване, набра сили, когато първите лъчи на слънцето обагриха вълните и продължи да става все по-внушителна: всяка молитва — по-пламенна от предхождащата я, всяко песнопение — по-гръмко от предишното.

Четиримата моряци от малката лодка на „Бягащия с вятъра“, която се поклащаше във водата досами дървения кей, наблюдаваха службата с насмешливи усмивки на лице и по всичко личеше, че изобщо не са впечатлени. Когато започна да се развиделява, Авелин зърна и останалите мъже от тридесетчленния екипаж на кораба, закотвен на около петстотин метра от пристана.

За тях, осъзна Авелин, тази най-важна и неизразимо свещена мисия не означаваше нищо; тях ги интересуваше единствено обещаното злато (и останалите дрънкулки, които абат Маркварт бе включил в сделката). Мислите на младежа се насочиха към портупея на капитан Аджонас и този път споменът за свещения камък, вграден там, го обезпокои много повече от първия път. Ако Аджонас се отнасяше към религията със същото пренебрежение, с което и моряците му, той в никакъв случай не заслужаваше подобно богатство, нито като подарък, нито дори като заем!

И това, започваше да се досеща Авелин, беше само началото. Да, дългото пътуване (очакваше се да се върнат най-рано след осем месеца) щеше да се окаже сериозно изпитание… и то далеч не само физически.

Около час след изгрев-слънце дрезгавият глас на Бънкъс Смийли прекъсна церемонията:

— Време е да тръгваме!

Абат Маркварт, който беше най-близо до лодката, го изгледа, после се обърна към внезапно смълчалото се множество. По негов знак, Сихертън заведе четиримата избраници до ръба на пристана и с една последна благословия („Нека Бог ви пази“) те прекрачиха в поклащащата се лодка. Докато се качваше, Авелин едва не падна във водата и здравата си удари крака в кея. Въпреки вълнението, не пропусна да забележи погледите, които си размениха Сихертън и Куинтал. Куинтал изглеждаше искрено отвратен, ала изражението по лицето на Сихертън беше каменно — каквито и да бяха личните му чувства, мълчаливо напомняше той на раздразнения си ученик, единственото, което имаше значение, бяха задълженията му.

Авелин, който видя всичко, изведнъж осъзна, че Куинтал може и да го мразеше, да му завиждаше с най-люта завист, ала въпреки това щеше да го защитава — с цената на всичко! — по време на пътуването до Пиманиникуит и обратно.

Или поне през първата половина на пътуването.

Под звуците на тържествените песнопения, подети наново от събралото се множество, малката лодка се отправи към кораба и не след дълго Куинтал, следван от тримата си другари, стъпи на палубата на „Бягащия с вятъра“, където Аджонас ги очакваше с обичайното си сурово изражение.

— С Ваше позволение, капитане — поздрави Куинтал така, както му беше заръчано, и Аджонас кимна отсечено.

Авелин дълго се задържа край оградата на бакборда, с поглед, вперен в бързо смаляващия се манастир, а възторжената песен на монасите постепенно заглъхваше в далечината. Много скоро скалистият бряг се превърна в сиво петно на хоризонта, а каравелата, чиято мачта се бе извисявала така внушително в закътаното пристанище, сега изглеждаше малка и някак самотна насред необятното море.

Глава 13 По лъкатушещи пътеки

Снегът изхрущя под краката му и той се закова на място. Пое си дълбоко дъх, докато не усети как напрежението се отцежда от тялото му, отстъпвайки място на овладяно спокойствие, съвършена хармония между мисъл и действие. Хълбокът на кошутата все така се подаваше иззад следващото възвишение — очевидно животното не беше доловило лекия шум.

А той бе прозвучал толкова ясно в ушите на Елбраян!

Младият мъж се замисли за напредъка, който беше постигнал. Допреди една есен (четвъртата, която прекарваше в Андур’Блау Иннинес) не би успял да се доближи на повече от петнадесетина метра от боязливото животно; предишната есен дори не би забелязал дребна грешка като тази, която бе допуснал току-що. Да, елфите здравата се бяха потрудили върху него. Всекидневното събиране на млечни камъни все така поглъщаше сутрините му, макар отдавна да бе забравил времето, когато обядваше изстинала храна и пиеше студен чай — сега свършваше работата с лекота, избягвайки дори най-лукавите капани, заложени на пътя му. Само че вече не разполагаше с остатъка от деня си — следобедите и вечерите бяха запълнени с дълги уроци. Беше се научил да разпознава многобройните растения в долината, знаеше и свойствата (често лечебни) на всяко от тях. Беше овладял умението да се движи почти безшумно… макар че все още се смяташе за тромав и шумен, в сравнение с ловките елфи. Беше се научил да разбира начина, по който животните виждаха света, и така знаеше как точно да застане, за да се слее с онова, което го заобикаляше. Беше напреднал дотолкова, че можеше да погледне през очите на различните животни, да почувства страховете и надеждите им, сякаш бяха негови. Беше в състояние да накара всяка катеричка или заек да го приемат като приятел и дори да се хранят от ръката му; а кошутата, този най-боязлив горски обитател…

… ето че от нея сега го деляха едва няколко стъпки — беше се приближил незабелязан, въпреки че наоколо нямаше дървета, които да го скрият.

Мисълта му се насочи обратно към задачата, с която се беше заел, към шестте последни — и най-трудни — крачки, които му оставаха. Слабият ветрец, установи той, духаше срещу него. Зимата още не си бе отишла от тази част на долината, ала бързо губеше силата си и кошутата очевидно успяваше да си намери достатъчно паша, въпреки поизтънялата снежна покривка. Всъщност може би именно щастливата й находка я бе направила по-малко бдителна от обикновено.

Елбраян не успя да потисне доволната си усмивка. В гърдите му се надигна нетърпение, приятната надежда, че този път най-сетне ще съумее да докосне животното. Направи крачка напред, после още една.

Твърде бързо. Твърде бързо, за да успее да намери правилния център на тежестта.

Кошутата повдигна глава и се огледа, а ушите й помръдваха неспокойно. Усмивката на младия мъж се стопи и той се хвърли напред, в отчаян опит да докосне животното, макар да знаеше, че не това очакваха от него Джуравиел и Тунтун.

Нима така дългоочакваната победа щеше да се обезсмисли?

Тревогите му обаче се оказаха напразни — така и не успя да вземе тези последни няколко метра достатъчно бързо и безпомощно видя как кошутата изчезва между близките дървета с един-единствен грациозен скок, още преди той да си бе възвърнал равновесието.

Ядосан на самия себе си, Елбраян приседна на мократа земя. Миг по-късно Джуравиел се присъедини към него.

— Изгубих контрол — мрачно рече младежът. — В последния, най-важен момент, нетърпението надделя.

— Гледаш на случилото се по съвсем погрешен начин — отвърна Джуравиел. — Тъкмо напротив — запази самообладание през цялото време и именно затова се прокрадна толкова успешно.

— Само че така и не я докоснах! — възрази Елбраян.

— Но успя да стигнеш до нея — извика елфът. — Та ти едва сега започваш, млади ми приятелю. Не мисли за онова, което не можа да направиш, а за огромния успех, който постигна днес. За първи път се доближаваш толкова много до целта си… за първи, ала не и за последен и бъди уверен, че следващия път няма да допуснеш същата грешка.

Елбраян дълго се взира в лицето на Джуравиел, благодарен за окуражителните думи. Погледнато от този ъгъл, днешното му представяне наистина беше повод за ликуване. Е, да, не бе успял да докосне кошутата, но пък напредъкът му беше очевиден, дори и за взискателните му наставници.

Точно когато усмивката започна да се завръща на устните му, измежду шубраците, точно там, накъдето беше избягало подплашеното животно, се показа Тунтун и като се изправи пред младия мъж, му протегна крехката си ръка.

Пръстите й, съвсем ясно усети той, миришеха на кошута.

— Кръвта на Мейдър, как ли пък не! — сигурно за хиляден път изсумтя девойката.

Елбраян, комуто този израз беше дошъл до гуша, хвърли поглед към Джуравиел и видя, че елфът с мъка успява да потисне усмивката си.

Младият мъж въздъхна дълбоко, мъчейки се да мисли за онова, което беше спечелил. Нима някой от Дъндалис, нима дори неговият баща би могъл да се приближи толкова близо до една кошута? Само че той не се намираше в Дъндалис и единствените, по които можеше да мери постиженията си, бяха елфите, а с тях той не можеше да се сравнява (освен когато ставаше въпрос за физическа сила) — чувстваше се като най-неумелия новак. Трудно му беше да оцени онова, което бе научил, не и когато го сравнеше с онова, което му оставаше да усвои.

Джуравиел му протегна ръка и той я прие, макар че в действителност дребничкият елф надали беше в състояние да помогне кой знае колко на едрия мъж, в който се бе превърнал Елбраян. Нищо детско не беше останало у него след повече от четири години, прекарани в Андур’Блау Иннинес и със своите сто и деветдесет сантиметра и близо сто килограма стоманени мускули, той беше поне три пъти по-едър от повечето елфи. Не че Джуравиел и останалите бяха слаби — Елбраян често се чудеше как в едно толкова дребно тяло може да се крие толкова много сила, въпрос, който започваше да го гризе още повече, когато поредният му противник в непрестанните тренировки, успееше да му нанесе някой особено неприятен удар с тъпия си меч.

Наслаждавайки се на прекрасния ден, Елбраян и Джуравиел (макар Тунтун също да бе наблизо, тя предпочиташе, за свое удобство и за радост на самия Елбраян, да се държи настрани, скрита между дърветата) се отправиха към южния край на вълшебната долина, там, където дори зимата беше безсилна. Говореше предимно Джуравиел — ту посочваше някое растение и обясняваше свойствата му, ту споменаваше различни начини за превързване на рани, ту отново се връщаше към опита на Елбраян да се приближи до кошутата и му показваше къде се бе справил добре и къде бе сбъркал. Толкова забавни и увлекателни бяха тези разговори, че макар младежът да не го осъзнаваше, именно така, докато си бъбреше с Джуравиел, научаваше най-много и най-полезни неща.

Вървяха дълго, следвайки криволичещи пътеки, които често се разклоняваха и сякаш обикаляха в кръг, свършвайки така внезапно, както и започваха. Елбраян все още не можеше да се оправя сам по тези места, макар че постепенно започваше да ги опознава. Джуравиел го оставяше да води през по-голямата част от времето, като го поправяше, щом видеше, че бърка (въпреки че напоследък това се случваше все по-рядко) и не след дълго двамата стигнаха Каер’алфар, наричан още Елфодом. Тучна трева застилаше закътаната долчинка, а в клоните на вековните й дървета се гушеха къщите на елфите. Безброй цветя изпъстряха зелените морави, вълшебни песни се носеха във въздуха, а синият покров на небето можеше да се види от много места, където дърветата не бяха чак толкова гъсти. Каер’алфар беше същинското сърце на сивата пелена, която тегнеше над Андур’Блау Иннинес през деня, но при все това тук рядко се спускаше мъгла — малко островче насред сивото море, незабележимо отникъде, освен от самата долчинка, така че обитателите й можеха да се наслаждават както на звездите, така и на слънцето.

Десетки от изящните създания се намираха в Каер’алфар този ден — едни тренираха, други танцуваха, трети си почиваха, облегнати на някое дърво, или пък излегнати в меката трева и отпиваха от своя еликсир. От време на време възникваше спор за качеството на виното и дали изобщо трябва да изнасят от него — дошло бе време пролетният керван да напусне долината и да се отправи към граничните поселища, с които елфите тайничко си имаха вземане-даване.

Тази идилична сцена за пореден път накара Елбраян да се почувства странно не на място и в същото време така, сякаш наистина принадлежи някъде. През последната година бе започнал да идва в Каер’алфар все по-често и сега елфите почти не му обръщаха внимание, когато минеше покрай тях. Вече не беше изгнаник без свое място под слънцето, нерядко дори се присъединяваше към танците и песните им и въпреки това си оставаше различен. Всъщност животът сред елфите му напомняше за детството, когато родителите му канеха гости у дома и му разрешаваха да остане до късно, понякога дори му даваха да поиграе заедно с тях на зарове, преди да си легне. Колко голям се чувстваше Елбраян тогава! Ала в действителност, колкото и мило да се държаха възрастните с него, той не беше част нито от малката им групичка, нито от играта им. Да, те го допускаха в забавленията си и му се усмихваха мило, но в усмивките им, осъзна Елбраян едва сега, винаги имаше и малко, макар и добродушно, снизхождение.

Така беше и с елфите. Той никога нямаше да бъде един от тях.

Двамата с Джуравиел продължиха разговора си, докато Тунтун не се показа и не мина покрай тях, хвърляйки пренебрежителен поглед на младежа и докосвайки бузата си. На Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво иска да му каже Тунтун. Джуравиел също я беше разбрал и сега кимна на ученика си да се оттегли. Ако имаше нещо, на което елфите държаха до дребнавост, то беше външният вид и чистотата. От Елбраян се очакваше да се къпе всеки ден, да пази дрехите си чисти и — тъй като брадата му все още беше доста рехава и по момчешки неравна — да се бръсне редовно, нещо, което той често пропускаше (поне докато Тунтун не му го напомнеше най-безцеремонно), макар че с тънките елфически остриета, бръсненето не бе нито трудно, нито болезнено.

Неохотно, той се насочи към жилището си — невисока, просторна къща, построена върху най-ниските клони на един особено здрав бряст. Щом влезе вътре, взе леген, кърпа и един бръснач и тъкмо се канеше да свърши неприятната задача, когато се сети, че така и не бе попитал Джуравиел кога пак ще се опита да се промъкне до някоя кошута, въпрос, чийто отговор нетърпеливият млад мъж искаше да научи веднага.

Бръсненето можеше да почака и като се спусна на земята, той се огледа за Джуравиел. Откри го в отсрещния край на поляната, потънал в разговор с друг елф, когото Елбраян не можеше да види добре. По устните на младежа заигра лукава усмивка и той приклекна. Да се доближи незабелязано до някой от бдителните елфи бе по-трудно дори от това да издебне плашлива кошута! Използвайки всичките си умения, той се запромъква между дърветата, притичвайки през откритите пространства колкото се може по-бързо. Останалите елфи, предполагайки, че това е някаква игра или поредната тренировка, не му обръщаха почти никакво внимание, Джуравиел и събеседникът му пък все още не го бяха забелязали.

Когато от двамата го деляха само три-четири метра, Елбраян се облегна на едно дърво и се зачуди как да продължи.

— Шест крачки — тъкмо казваше Джуравиел на елфически. — Може би дори пет. Без кошутата изобщо да го усети!

— Отлична работа!

При звука на втория глас — мелодичен и по-висок от този на Джуравиел, Елбраян трябваше да се улови за дървото, за да не падне. Та това беше самата лейди Даселронд, Владетелката на Каер’алфар и на цял Андур’Блау Иннинес!

И говореше за него! Младият мъж затаи дъх и целият се превърна в слух — макар да разбираше езика на елфите, много от думите можеха да му се изплъзнат, ако не внимаваше достатъчно. А когато лейди Даселронд говореше за него, той със сигурност не искаше да пропусне абсолютно нищо.

— А и в битките — продължи Владетелката, — там също се справя превъзходно. До голяма степен вече се отърси от непохватността, характерна за расата му, и научи ли се да върти меча като елф, малцина ще могат да се мерят с него — представи си само какво съчетание от изящество и огромна сила ще бъдат заключени в тялото му тогава!

При тези думи Елбраян едва-едва надникна иззад дървото, тъкмо навреме, за да види как Джуравиел кима в знак на съгласие. Забравил всякакво намерение да го изненада, той използва цялото си умение, за да се отдалечи незабелязано и да се върне в къщата си между клоните (по-близо до земята, отколкото до небето), за да се обръсне и да се подготви за тренировъчния двубой, който го очакваше… двубой, който възнамеряваше да спечели на всяка цена.

Същата вечер Елбраян се спусна на обградената от високи борове поляна, над която грееха безброй звезди. Носеше само дълга, гладка тояга — единственото му оръжие в предстоящото съревнование. Противникът му вече беше там и, за голяма негова радост, не беше Тунтун.

Елбраян никак не обичаше да се бие с Тунтун — никога не успяваше да я хване неподготвена, а тя, от своя страна, очевидно искрено се наслаждаваше на двубоите им и ги използваше, за да му натрие носа пред всички, сякаш бе нейно задължение да го унижава и наказва. В началото му бе трудно да разбере за какво толкова му е сърдита Тунтун, после обаче осъзна, че истинската причина за държанието й е съвсем проста — той не принадлежеше към нейната раса.

Тази вечер противникът му щеше да бъде Таларейш Исиншайн, по-възрастен и по-улегнал елф. Таларейш не говореше много и рядко разменяше по някоя и друга дума с Елбраян, макар че според Джуравиел в цял Андур’Блау Иннинес нямало елф, който да пее по-хубаво от него. Елбраян се бе изправял срещу Таларейш само веднъж, в самото начало на обучението си, и бе загубил само за няколко минути.

— Не и този път! — прошепна си младият мъж, докато решително се отправяше към центъра на поляната.

Когато стигна на около метър-два от противника си, той се поклони (Таларейш му отвърна със същото), после вдигна наподобяващата копие тояга. Таларейш пък кръстоса двете подобни на мечове пръчки, които щеше да използва вместо оръжие.

— Бий се добре — изрече подобаващ поздрав елфът.

— Ти също — отвърна Елбраян, изпълнен с решимост и желание за победа.

Джуравиел беше похвалил напредъка му в битките и сега младият мъж възнамеряваше да докаже на всички колко много бе постигнал наистина.

Започна с хитра маневра — скочи напред с вдигнато оръжие, сякаш се канеше да събори дребния елф, само за да спре току пред него, замахвайки странично. Разбира се, трябваше да се предположи на коя страна ще отскочи пъргавият Таларейш, но макар да се досети, че ще бъде надясно, оръжието му беше отбито (неведнъж, а цели два пъти), още преди да се доближи кой знае колко до тялото на елфа.

Едва спрял нападението на младежа, Таларейш размаха дървените си мечове, описвайки сложни фигури във въздуха, после изведнъж се хвърли напред толкова мълниеносно, че на Елбраян, комуто бездруго беше трудно да следи движението на двете оръжия, не му оставаше друго, освен да се опита да предусети откъде ще дойде ударът. Без да губи и миг, той завъртя копието си надясно, после наляво, после пак надясно. Така и не видя дървените мечове, но със задоволство чу как, докато описваше дъгите си, тоягата му отби първо едното, а после и другото оръжие на противника.

— Много добре! — похвали го Таларейш, без да отслабва атаката си.

В зелените очи на Елбраян проблесна гордост, ала той продължи да се отбранява съсредоточено. Добре познаваше подобната на шах (само че с три реда фигури) игра пелел и отлично разбираше колко е важно да поемаш инициативата. Засега Таларейш беше играчът с белите фигури, ала много скоро нещата щяха да се променят и Елбраян щеше да се хвърли в нападение.

Като не спираше да описва кръгове с копието си, той постепенно се изместваше надясно. Таларейш го последва и направи крачка вляво. Младият мъж се напрегна.

Още една крачка надясно.

Изведнъж Елбраян улови тоягата си с две ръце, за да спре движението й и замахна косо наляво, после я пусна с лявата ръка и като опря десния си лакът в бедрото, върна я обратно, изтласквайки оръжието на елфа встрани, а самия него принуждавайки да отстъпи.

След това се хвърли към десния фланг на Таларейш, стисна копието си в основата и замахна.

Тоягата изсвистя, без да срещне нищо, освен въздух и Елбраян изумено установи, че елфът съвършено точно бе предугадил движението му и бе отскочил зад него. Ето защо никак не се учуди, когато усети двата дървени меча да се стоварват, макар и не много силно, върху бедрото и сгъвката на коляното му. Кракът му се огъна, но той успя да запази равновесие и рязко се обърна, описвайки широка дъга с копието си.

Таларейш приклекна, за да го избегне, после замахна към корема му и когато не можа да го достигне, се хвърли напред. Елбраян светкавично прекъсна движението на копието и го вдигна пред себе си, готов да се отбранява.

Отлична маневра, която със сигурност би подействала срещу някой гоблин или друг човек. Само че елфът беше прекалено опитен и още докато младежът вдигаше копието си, той приклекна и като се претърколи между краката му, мина зад него и побърза да се изправи, после, докато противникът му се обръщаше, го удари в раменете.

Елбраян не бе успял да се завърти докрай, когато двата дървени меча се забиха в бъбреците му. Заля го вълна от болка, краката му омекнаха и макар че продължи да се обръща, не можа да запази равновесие и падна на коляно. Очите му се замъглиха и той не видя как Таларейш отново минава зад гърба му.

Разбра го едва когато двете пръчки на елфа го блъснаха в гърба и го събориха в мократа трева.

Дълго остана така, със затворени очи и препускащи мисли. Беше започнал двубоя изпълнен с толкова надежда, че сега поражението му се струваше хилядократно по-тежко от обикновено.

— Справи се отлично — разнесе се нечий глас — гласът на Джуравиел — и като се претърколи по гръб, Елбраян най-сетне отвори очи.

С изненада установи, че Таларейш го няма. Нима Джуравиел наистина говореше на него, нима него хвалеше по някаква своя, непонятна причина?

— Често ли поздравяваш трупове? — подигравателно попита младежът, мъчейки се да скрие болката, която му причиняваше всяка дума.

Джуравиел се засмя.

— Чух те! — усетил силното раздразнение в гласа на младия мъж, елфът отново стана сериозен. — Докато говореше с Владетелката — поясни Елбраян. — Казахте, че съм напреднал в битките.

Джуравиел продължи да го гледа така, сякаш не разбира какво означава всичко това.

— Сам го каза! — повиши тон младежът.

— Така беше — съгласи се елфът.

— Е, виж ме сега — изплю се Елбраян и като се надигна на колене, запрати тоягата си настрани — ненужно парче дърво, както му се струваше в този момент; после се изправи, без да може да скрие болезнената си гримаса.

— О, да, видях те — спокойно рече Джуравиел. — Видях те да се биеш по-добре, отколкото всички — в това число и Тунтун — някога биха предположили, че ще можеш.

— И да плюя трева като последния нескопосан хлапак! — мрачно го поправи Елбраян.

Веселият смях на Джуравиел хвана младия мъж напълно неподготвен.

— Два от три — отбеляза елфът и когато видя, че Елбраян не го разбира, поясни: — Хватката на Таларейш. Претъркулването между краката. От всеки три опита само два са успешни, а третият… третият е същинска катастрофа.

Елбраян се замисли. Две от три в полза на противника не беше кой знае колко благоприятно съотношение, но дори фактът, че бе принудил боец като Таларейш да прибегне към толкова отчаян ход (а всеки ход, който криеше опасност от пълен провал си беше отчаян) означаваше много.

— А пък от двата успешни опита, едва половината дават възможност за истински добър удар — продължи Джуравиел. — Освен това, веднъж видял това движение, ти никога вече не можеш да бъдеш изненадан с него.

— Таларейш трябва да е бил притиснат — тихо проговори младежът.

— Таларейш едва не загуби — съгласи се елфът. — Движението с подпирането на бедрото беше изпълнено съвършено, а темпото на стъпките — безпогрешно. Дори когато се видя принуден да изтича зад теб, той беше хванат натясно и именно затова ударите му бяха толкова слаби. Ако беше успял да се обърнеш докрай, от Таларейш нямаше да те дели много, а никой елф не би искал да прибягва до ръкопашен бой с противник с твоята сила и височина.

— И затова той предпочете да се хвърли между краката ми — заключи Елбраян.

— И без това беше позагубил равновесие — обясни Джуравиел. — Всъщност именно залитането му помогна да избегне връхлитащото ти копие. Ако не беше имал този късмет — засмя се елфът, — не ти, а Таларейш щеше да забие нос в земята!

Бегла усмивка заигра по устните на младия мъж. Само като си помислеше, че беше принудил един от изключително пъргавите елфи да загуби равновесие и едва не го бе победил!

— Когато за първи път започнахме тренировките, — продължи Джуравиел, — нямаше елф в Каер’алфар, който да не може да те надвие само за секунди, почти без усилие. Всяка вечер теглехме жребий кой да бъде следващият ти противник — никой, освен Тунтун, не искаше да си губи времето с неопитен хлапак като теб.

Елбраян неволно се подсмихна — изобщо не се учудваше, че на Тунтун, предвидима както винаги, така и не й бе омръзнало да го унижава.

— Всичко това отдавна е минало — рече Джуравиел. — Сега подбираме съперниците ти много внимателно, като всеки път те изправяме срещу различен боен стил, такъв, който според нас би представлявал най-голямо предизвикателство за теб. Дълъг път измина, откакто си тук.

— И още по-дълъг ми предстои оттук нататък.

Джуравиел не оспори думите му.

— Чу какво си говорихме с лейди Даселронд — рече той вместо това. — Тя не преувеличаваше, когато каза, че в теб се крият огромни заложби, млади приятелю. С твоята физическа сила и с умението да въртиш меча, както само елфите могат, много скоро ще се превърнеш в страховит противник дори за най-могъщия човек, елф, гоблин или даже великан. А си с нас едва от четири години. Все още имаш време.

Странно усещане обзе Елбраян при последното изречение на Джуравиел. Беше му искрено благодарен за окуражителните думи и загубата от Таларейш вече виждаше в съвсем различна светлина. Ала едновременно с това го изпълваше някакво странно напрежение, което не му даваше мира. Какво му предстоеше занапред? Някак си беше решил, че животът му с елфите е нещо постоянно и че така ще бъде до края, че ще прекара всичките си дни в Андур’Блау Иннинес. Мисълта, че може да напусне вълшебната долина и дори да се върне при своята раса, го плашеше.

Ала също така го привличаше.

Изведнъж светът като че ли стана много по-широк.

Глава 14 Джили

Кат беше изненадана и доста притеснена, когато кандидат-спасителят й се появи в „Задругата“ още на следващата седмица. Все пак трябваше да му признае, че не прояви никакво нахалство — не се опита да я заговори, не я следеше с похотлив поглед, нито пък направи каквито и да било забележки, които да я накарат да се почувства неудобно.

От своя страна, тя се стараеше да се държи настрани от него и макар от време на време да му се усмихваше свенливо, избягваше да среща погледа му. Част от нея се радваше, че представителният мъж се бе върнал, ала друга, много по-голяма част, се чувстваше повече от неудобно в негово присъствие. Наближаваше седемнадесет години — вече не беше малко момиченце и мисълта за красивия млад мъж я изпълваше с вълнуващи мисли.

Тази вечер той си тръгна рано, като на раздяла не пропусна да я поздрави отдалеч, докосвайки широката периферия на шапката си. В светлите му кафяви очи отново играеше весело пламъче и Кат беше едновременно облекчена и малко разочарована, задето втората им среща свърши така неочаквано. Бързо обаче се отърси от това чувство и като прогони всяка мисъл за него (което никак не й беше трудно), продължи работата си.

На следващата седмица той отново дойде в пивницата.

И сега красивият непознат се държеше повече от любезно и като истински джентълмен много внимаваше да не я притесни — не настоя дори да получи поздрав от нея. Този път обаче погледът му я следеше непрестанно и колчем се обърнеше, Кат виждаше в очите му да проблясва едва сдържана възбуда.

Намеренията му започваха да й стават ясни.

Тази нощ, докато се мъчеше да заспи, младата жена откри, че не й е толкова лесно да прогони непознатия от съзнанието си. Какво ли я очакваше за в бъдеще, запита се тя. Дали пък няма да напусне Гревис и Петибуа и да заживее друг живот, в своя собствена къща, със свои деца, може би? Тази представа неизбежно я върна назад към собственото й детство и забравени родители…

Кат рязко тръсна глава, като че ли искаше да прогони късчетата неясни спомени, появили се сякаш от нищото. Изведнъж мисълта, че може да заживее друг живот, й се стори ужасяваща — мястото й беше тук, в „Задругата“, с Гревис и Петибуа. Това беше нейният дом, това (макар тя все още да не го разбираше) бе нейната защита срещу спомените, прекалено ужасяващи, за да се изправи срещу тях сама.

Ала красивият непознат се върна още на другата вечер, после — на следващата и така вечер след вечер, докато гостите не започнаха да си шушукат, че сърцето му очевидно е пленено. Младата жена се опита да не обръща внимание на приказките и многозначителните погледи, но дори Петибуа неведнъж улавяше погледа й и, зачервена и широко усмихната, й кимаше по посока на непознатия.

— Ще се погрижиш ли за госта на ей оназ’ маса? — честичко я молеше тя, всеки път намирайки си различно извинение да не го стори сама.

Кат нямаше как да й откаже, ала винаги отиваше с каменно изражение на лицето и хладно питаше какво ще желае господинът, като никога не пропускаше да уточни, че има предвид за ядене и пиене. За своя чест, непознатият и тогава запазваше любезните си обноски и възпитано си поръчваше само чаша вино.

Това продължи няколко седмици, докато един ден Петибуа (която очевидно започваше да се дразни от срамежливото държание на осиновената си дъщеря) й нареди да обслужи масата на красивия благородник доста по-недвусмислено от друг път, след което (за притеснение на бездруго уплашената Кат) излезе от пивницата и се върна с Грейди.

— Чакахме достатъчно дълго, само туй ще ти река — чу я Кат да заявява на сина си, който се разсмя с глас и като я измери с поглед, приближи се до нея, улови я за ръка и я поведе към масата на непознатия.

Младата жена се опита да се съпротивлява, после обаче видя развеселените погледи на мнозина от гостите, които очевидно се досещаха какво става и макар да се бе освободила от хватката на доведения си брат, спря да се дърпа.

— Да вървим тогава! — мрачно промърмори тя, сякаш беше безпомощна пленница на зъл паурийски капитан, който се канеше да я хвърли през борда.

Благородникът се усмихна свойски на Грейди, който побърза да го поздрави с нисък поклон:

— Добра среща, любезни Билдебург.

— Добра среща и на теб, Чиличънк — отговори гостенинът, без да си направи труда да се изправи и да отвърне на поклона му.

— Вярвам, че познаваш моята… — поколеба се как да продължи Грейди и Кат, почервеняла до ушите, едва се сдържа да не го удари — … сестра — довърши той. — Доведена, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Билдебург. — Прекалено прекрасна е, за да ти бъде истинска сестра.

Грейди присви устни, ала в действителност между него и Кат наистина нямаше никаква прилика. Дори в простите дрехи, с които беше облечена, младата жена беше изключително красива с дългата си руса коса, ясните, наситеносини очи и меката кожа с нежен, златист загар. Всичко у нея си пасваше съвършено — изящният нос, големите очи и деликатната уста, крехкото, но в никакъв случай прекалено слабо тяло. А и грациозната походка още повече засилваше женственото й излъчване.

— Казва се Кат — рече Грейди, измервайки младата жена с пренебрежителен поглед. — Поне така я нарече баща ми, когато я прибра.

— Сираче? — попита Билдебург с искрено съчувствие в гласа.

Кат кимна с умолително изражение на лицето и благородникът не настоя повече.

— А това — продължи Грейди, обръщайки се към сестра си, — това е Конър Билдебург от Чесуиндското имение. Племенник на барон Билдебург, който управлява граничните земи на графство Палмарис, трети по власт след херцога и, разбира се, краля на Хонс-де-Беер.

Младата жена разбираше, че би трябвало да покаже, че е по-впечатлена, но подобни титли и светски дребнавости, никога не бяха означавали каквото и да било за нея. Все пак, тя се усмихна на Конър (а това си беше нещо, когато ставаше въпрос за Кат) и той отвърна на усмивката й.

— Благодаря, че ни запозна — гласът на Конър красноречиво молеше Грейди да си тръгне, което той направи с огромно удоволствие, като едва не бутна Кат в скута на благородника, докато минаваше зад нея.

С един отсечен поклон, той се запъти право към грейналата Петибуа.

Кат направи крачка назад, хвърли поглед през рамо и неволно оправи роклята си. Усещаше, че лицето й пламти и се чувстваше като пълна глупачка, ала Конър, който очевидно не бе новак в изкуството на ухажването, пое инициативата.

— Всички тези седмици идвах тук с надеждата над главата ти отново да надвисне опасност — рече той, хващайки младата жена напълно неподготвена.

— Колко мило от твоя страна! — ехидно отвърна тя.

— Просто отчаяно копнеех да ти се притека на помощ.

Кат трябваше да положи усилия, за да прикрие недоволната си гримаса. Подобно покровителствено отношение никак не й се нравеше (та тя нямаше нужда от ничия защита!), но пък Конър наистина не искаше да я засегне.

— Нали така ставало — шеговито подхвърли младият благородник и като взе една празна чаша от масата, изсипа половината вино в нея, а своята, която още не беше докоснал, подаде на момичето. — Прекрасната девойка попада в плен на зли чудовища, но тогава идва безстрашният герой и я изтръгва от лапите им.

Кат не знаеше дали Конър се шегува или не, но беше сигурна, че не се опитва да я вземе на подбив.

— Измишльотини — продължи той все така непринудено. — А може би идвах тук с надеждата, че сам аз ще се забъркам в някоя каша, така да се каже, и тогава ти ще ми се притечеш на помощ.

— И защо ще искам да го правя? — думите изскочиха от устата на младата жена, преди да успее да ги спре, но тревогата да не би да е прекалила, се изпари миг по-късно, когато Конър избухна в гръмогласен смях.

— Защо наистина? — повтори той. — Бездруго онази вечер доста се забавих, пък и когато се появих, май повече помогнах на тях, отколкото на теб.

— Подиграваш ли ми се?

— Възхищавам ти се, прелестна лейди — отвърна Конър начаса.

— И какво се очаква от мен? — попита Кат, която започваше да се чувства все по-спокойна и по-смела в негово присъствие. — Да припадна от вълнение? Или да изляза от „Задругата“ и да намеря някои негодяи, които биха били така добри да задоволят честолюбието ти?

И отново Конър избухна в бурен смях, към който този път, противно на волята си, се присъедини и момичето.

— Бива си те! — одобрително отбеляза благородникът. — Досущ като необяздено пони!

Смехът на Кат секна изведнъж. Шеговитото сравнение я жегна право в сърцето и нещо сякаш се размърда в съзнанието й, мъчейки се да излезе на повърхността.

— Извинявай! — рече Конър, когато видя сериозното й изражение. — Не исках да те засегна.

Не, не беше това, помисли си момичето, но не каза нищо.

— Кълна се, наистина нямах предвид твоята добродетелност, в която изобщо не се съмнявам — искрено продължи благородникът.

Кат му кимна успокоително и дори съумя да се усмихне.

— Трябва да вървя — обади се тя. — Имам работа…

— Може ли да се разходим, когато свършиш? — попита направо Конър. — Нима чаках всички тези седмици — повече от месец! — само за да науча името ти? Ще се разходим ли?

Младата жена не знаеше какво да отвърне.

— Трябва да попитам Петибуа — измърмори най-сетне, повече за да печели време, отколкото защото наистина се нуждаеше от разрешение.

— Още сега ще я уверя в почтеността на намеренията си — заяви Конър и се надигна.

Кат обаче сложи ръка на рамото му (силата й доста го изненада) и го спря:

— Няма нужда. Няма нужда.

После му се усмихна и като побутна настрани чашата, която дори не бе докоснала, си тръгна.

— Какъв хубавец само! — възкликна Петибуа, цялата грейнала от задоволство, когато малко по-късно момичето влезе в тясната кухничка зад бара.

С усмивка, която стигаше чак до ушите й, възрастната жена потри месестите си ръце, после стисна осиновената си дъщеря в задушаваща прегръдка.

— Не бях забелязала — хладно отвърна Кат, без да отвръща на прегръдката й и опитвайки се да запази сериозно изражение.

— О, нима?

— Накара ме да се почувствам страшно неудобно!

— Кой, аз? — повдигна вежди Петибуа с престорена изненада. — Че нали ако оставя на тебе, тъй и няма да си намериш никого! Теб ако те гледа човек, ще рече, че най-добре е без мъж!

И като смигна многозначително, добави:

— Хич не ме убеждавай, че нещо не те жегва в стомаха и не ти става горещо когат’ спреш поглед на младия Билдебург.

Кат се изчерви до уши и Петибуа се засмя удовлетворено, уверена, че е права.

— Няма защо да се притесняваш — продължи тя. — Туй си е съвсем естествено.

После подръпна деколтето на младата жена надолу, така че гърдите й се разлюляха и се откриха малко повече.

— За какво мислиш са тези двете, а?

Загубила дар слово от изумление, Кат само я изгледа ужасено.

— Да привличаш мъжете и да храниш бебета, разбира се — намигна й Петибуа. — А пък второто няма как да ти се случи, ако преди туй не се погрижиш за първото.

— Петибуа!

— Ами че тъй, де! И недей ми разправя, че не бил хубав — че то трябва да си слепец, за да не го видиш! Пък е и възпитан, а и парите си не знае. Племенник на самия барон! Дори моят Грейди разправя само хубави работи за него, пък да го чуеш само какви ги говорел за теб! Не че и сама не виждам как му светват очите, щом те погледне, а панталоните изведнъж му отесня…

— Петибуа!

Възрастната жена избухна в гръмогласен смях и Кат се възползва от паузата в разговора, за да помисли над думите й. Грейди от все сърце подкрепял един такъв съюз, така твърдеше майка му, но това със сигурност нямаше нищо общо с качествата на нейния ухажор, а с двойната полза, която той би извлякъл от брака й с някой благородник. Първо, една такава сватба щеше да го свърже с аристокрацията и по този начин да му осигурява покани за всички важни обществени събития, освен това, ако Кат си намереше мъж, който да се грижи за нея, „Пътят на задругата“ и немалката печалба, която той носеше, щеше да остане само за него.

Ето защо горещото одобрение на Грейди не струваше кой знае какво в очите на младата жена. Не така стояха нещата с Петибуа. Въпреки всичките мръсновати приказки, тя очевидно беше искрено развълнувана от мисълта, че дъщеря й си има ухажор и то не какъв да е, а красивият и заможен Конър Билдебург от Чесуиндското имение.

Истинският, единствено важен въпрос обаче беше какво мисли Кат за всичко това. Само че тя самата не беше сигурна, а и нямаше как да разбере, не и в този момент, когато Петибуа се заливаше от смях до нея.

— Покани ме да се разходим навън, когато си свърша работата — призна младата жена.

— На всяка цена! — закима Петибуа. — И ако му се прище да те целуне, недей да го спираш — добави тя и потупа момичето по бузата. — Тези обаче — добави тя и отново подръпна деколтето й, — те ще трябва да почакат още малко.

За пореден път Кат поаленя до корените на косата си и извърна очи, като нарочно се стараеше да не поглежда надолу. Гърдите й се бяха развили сравнително късно, едва след шестнадесетия й рожден ден и макар че според всички те още повече увеличаваха женското й очарование, тя така и не можеше да свикне с тях. В нейните очи те символизираха една друга част от нея — зряла, чувствена, сексуална, част, която момичешкият й дух още не беше готов да приеме. Съвсем доскоро Гревис се беше борил с нея, учил я бе как да се бие, ала след като забеляза, че гърдите й набъбват, беше спрял. Гърдите сякаш бяха издигнали висока стена между Кат и нейния осиновител, знак, че тя вече не беше малкото му момиченце.

Е, разбира се, в действителност Кат никога не бе била „малкото му момиченце“. Друг мъж я бе наричал така, много отдавна, в едно потънало в забрава място и време.

И сега Кат не беше готова да порасне, още не.

И все пак не можеше да пренебрегне намеците на красивия Конър Билдебург, не и ако с това би разбила сърцето на Петибуа.

Ето защо тя отиде на разходка с него и си прекара чудесно — да си говорят беше толкова лесно, колкото и просто да го гледа. Той я оставяше да води разговора накъдето поиска, като много внимаваше да не й задава прекалено лични въпроси. Тя му каза, че не е истинска дъщеря на Чиличънкови и че е била осиновена в едно далечно селце, наричано според Гревис Тревясал лъг.

— Чувал ли си някога по-глупаво име? — попита тя с притеснение в гласа, след което му обясни, че не помни нито как се е озовала там, нито откъде е дошла, нито дори коя е.

Конър я изпрати до вратата на стаичката й зад гостилницата. Не се опита да я целуне, не и по лицето; вместо това взе ръката й в своите длани и нежно я допря до устните си.

— Ще се върна — обеща той. — Но само ако ти искаш.

Кат не отвърна нищо, пленена от начина, по който миглите се спускаха над красивите му кафяви очи, така близо до нея… Той беше висок (трябва да имаше почти метър и осемдесет) и строен, с тяло, изтъкано сякаш само от стоманени мускули. Странно чувство обзе младата жена, когато ръката му докосна нейната… чувство, което сякаш й беше познато, но което не бе изпитвала от няколко години.

— Искаш ли, Кат? — попита Конър.

— Не! — заяви тя и лицето му посърна. — Не се казвам Кат — побърза да поясни младата жена и добави със странно изражение: — Джили.

— Джили?

— Или просто Джил — отвърна тя, а по лицето й се четеше искрено объркване. — Джил, не Кат. Наричаха ме Джили.

Вълнението й нарастваше с всяка дума и бързо се предаде и на Конър.

— Името ти! — възкликна той щастливо. — Ти си спомни!

— Никога не е било Кат! Само Джили, Джил. Сигурна съм в това!

И тогава Конър се наведе и я целуна по устните. След което побърза да се отдръпне, някак извинително, сякаш искаше да я убеди, че е било неволно, че не е могъл да сдържи радостта си от прекрасната новина.

Джил не каза нищо.

— Трябва да кажеш на Петибуа — възкликна Конър и кимна към вратата зад гърба й. — Още сега, макар че последното, което искам, е да се разделя с теб.

Джил кимна и се накани да се прибере, ала той я хвана за рамото и я накара да го погледне в очите.

— Мога ли да дойда пак в „Задругата“? — попита младият мъж напрегнато.

За миг Джил се почуди дали да не му отговори с някоя саркастична забележка, нещо от рода на това, че пивницата е отворена за всички, ала бързо се отказа и вместо това му се усмихна топло и кимна. За миг двамата останаха напълно неподвижни, чудейки се дали няма да последва още една целувка.

Това обаче не се случи и като стисна ръката й в своите, Конър се обърна и си тръгна.

Джил го погледа още малко, питайки се дали се радва, че си е отишъл или не.

Петибуа искрено се зарадва на новината, макар че Джил се страхуваше да не би да я нарани като захвърли името, което Гревис й беше дал. Тъкмо напротив, възрастната жена чак се разплака от щастие:

— Ами да — засмя се тя и я притисна до гърдите си (при което едва не я повали на земята). — Никак не вървеше да ти викаме Уличното коте, когат’ вече не си малко момиче.

Тази вечер Джил си легна преизпълнена с емоции — някои приятни, други — прекалено силни и непознати, за да може да ги разбере напълно. Мислите й се насочваха ту към радостта от това, че си бе спомнила името си, ту отново се връщаха към станалото между нея и Конър. Колко много неща се бяха случили само за една вечер! Колко много чувства и спомени бяха изплували на повърхността! Ето че вече знаеше името си — Джил, макар да беше сигурна, че по-често я бяха наричали Джили.

А и усещането, когато Конър се бе приближил до нея! Как така изведнъж й бе станало горещо, след като само допреди миг бе потръпвала от хлад в мразовитата привечер?

Това чувство като че ли също й бе познато от забравеното й минало, напомняше й нещо едновременно прекрасно и ужасяващо.

Какво точно обаче, тя не знаеше, а и не се опитваше да разбере. Беше си спомнила името си и вярваше, че малко по малко и останалите й спомени ще започнат да се завръщат. И така, с препускащи мисли и объркани чувства, разкъсвана от изгарящо смущение, боязън и топлина, от щастие, но и от спотаен под повърхността ужас, младата жена потъна в прегръдките на най-сладките сънища и най-страшните кошмари, които й се бяха явявали някога.

Глава 15 Мис Пипин

Много скоро и последното късче земя се сля с хоризонта, отстъпвайки място на сиви вълни и тръпчив, солен аромат, толкова плътен, че на Авелин му се струваше, че може да го докосне. Нямаха и миг свободен — непрекъснато проверяваха въжетата, нагласяваха такелажа, поправяха ту това, ту онова. „Бягащия с вятъра“ не бе плавал толкова надалеч от няколко години и капитан Аджонас очевидно беше притеснен. Бънкъс пък изглежда изпитваше огромно удоволствие да възлага на монасите задача след задача, коя от коя по-опасна.

Ала старият морски вълк дори не можеше да си представи през каква сурова подготовка бяха преминали четиримата мъже. Веднъж нареди на Тагрейн и Куинтал да свършат нещо по рейката на гротмачтата и те се изкатериха като котки, по-бързо, отколкото би могъл да го стори дори най-опитният член на екипажа. А когато се заеха за работа, двамата се придвижваха толкова чевръсто, че свършиха само за няколко минути и с лекота се спуснаха обратно на палубата, точно пред Бънкъс.

— Много добре, а сега идете… — започна той, но Куинтал го прекъсна.

— Внимавай, Смийли — спокойно рече монахът. — Ние сме част от екипажа и като такива сме готови да работим — тук той замълча за миг, вперил пронизващ поглед в Бънкъс — наравно с останалите моряци. Но ако си въобразяваш, че можеш да товариш мен и тримата ми другари сякаш сме ти роби, май ще се наложи да поплуваш, та дано студената вода ти избие тези мисли от главата.

Старият Смийли запримигва слисано, почеса се по главата (убивайки няколко въшки, както предположи Авелин) и огледа лицата на събралите се наоколо моряци, после спря поглед върху величествената фигура на капитан Аджонас.

Куинтал подозираше, че много скоро може да им се наложи да се бият, но това ни най-малко не го тревожеше. Някои неща трябваше да бъдат изяснени от самото начало, в противен случай дългото пътуване щеше да се окаже по-тежко, отколкото очакваше. На борда командваше Аджонас, Куинтал не оспорваше това, ала капитанът беше възнаграден повече от щедро от Ордена и със сигурност нямаше никакво основание да се държи с четиримата монаси като с товарни добичета.

За облекчение на братята (макар че у Куинтал то беше примесено с известна доза разочарование), Аджонас докосна шапката си и им кимна едва-едва — недвусмислен израз на уважение.

Куинтал измери разтреперания от гняв Бънкъс със заплашителен поглед, но той го издържа и на свой ред изгледа и четиримата монаси от глава до пети, после измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, изкарвайки раздразнението си на най-близките си другари.

— Голям риск пое — отбеляза Пелимар.

— Така е — кимна Куинтал. — Но нима искаш да се държат с нас като с добитък? И четиримата щяхме да сме мъртви далеч преди да стигнем до Пиманиникуит.

И като изсумтя сърдито, набитият монах се накани да се отдалечи.

— Дали? — подхвърли Тагрейн.

Куинтал се закова на място и другите двама монаси затаиха дъх. Явно бе, че между тях все още витае завист — Авелин, а очевидно и Тагрейн, несъмнено усещаха, че двамата им другари все още не могат да се примирят, че не са били избрани да стъпят на Пиманиникуит.

Куинтал бавно се обърна. Две широки крачки и той се озова на сантиметри от Тагрейн.

— Можеше да паднеш от мачтата — безцеремонно заяви той с неприкрита заплаха в гласа. — И тогава аз щях да сляза на острова.

— Само че не паднах.

— А аз не те бутнах — отвърна Куинтал. — Ти си имаш своите задължения, аз — моите. Ще се погрижа да стигнеш невредим до Пиманиникуит.

И като погледна към Авелин, допълни:

— Ще се погрижа и двамата да стигнете невредими. А ако капитан Аджонас, Бънкъс Смийли или който и да било друг се опита да ни попречи, ще трябва да се разправя с Куинтал.

— И с Пелимар — обади се четвъртият монах.

— И с Тагрейн — усмихна се Тагрейн.

— И с Авелин — видя се принуден да добави Авелин, почувствал здравата връзка, появила се внезапно между тях — всякакви лични вражди и неприязън бяха оставени на заден план пред лицето на надвисналата заплаха. Дори Авелин, който през последните четири години бе работил с Куинтал почти непрекъснато, сега почувства, че може да му има абсолютно доверие. А когато вдигна поглед към Тагрейн, когото съдбата бе превърнала в най-верния му съюзник, и го видя да стиска ръката на Пелимар (с когото двамата бяха прекарали една година повече от него и Куинтал), като че ли си даваха обет, не можа да сдържи усмивката си.

Това наистина беше едно добро начало.

В продължение на три дни, докато се носеха към Ръката на Мантис, най-югоизточната точка на Залива, не видяха дори късче земя на хоризонта. Най-сетне, привечер на третия ден, далеч на юг видяха да проблясва светлина.

— Пирет Тюлм — обясни капитан Аджонас. — Бреговата стража.

— Каквото и да е — обади се Пелимар, — приятно е отново да видим следа от суша.

— През следващите две седмици често ще имате тази възможност — отвърна Аджонас. — Докато минаваме покрай Ръката на Мантис, ще се държим близо до брега, после се насочваме право към Свободен пристан и Ентел и навлизаме в дълбоки води.

— А после? — нетърпеливо попита Пелимар.

— После пътешествието тепърва започва — твърдо се намеси Куинтал.

Той познаваше курса на кораба по-добре от тримата си другари (част от обучението му със Сихертън). Пътуването до Пиманиникуит криеше много опасности, но най-голямата от тях несъмнено щеше да дойде не от външен враг, а от тях самите. Пелимар например изглеждаше твърде нетърпелив, сякаш очакваше Пиманиникуит да се намира досами Ентел, ала в действителност щяха да им трябват почти четири месеца, докато стигнат до острова и то само ако имаше попътен вятър. А ако се случеше да пристигнат по-рано, пак нямаше да слязат от кораба, а щяха да обикалят около острова, докато не дойде време за Валежите.

— После поемаме на юг — отвърна Аджонас.

— Покрай сушата? — продължи да разпитва Пелимар.

Капитанът пренебрежително махна с ръка:

— Единственото, което ще видим в далечината, ще бъдат бреговете на Бехрен.

— Но нали не сме във война с тях?

— Само че дори управниците на Бехрен нямат кой знае каква власт над разбойниците, кръстосващи водите на кралството им — обясни Аджонас. — Да се държим близо до сушата означава да се държим близо и до пиратите, които върлуват там.

С тези думи той изсумтя и си тръгна, но не беше направил повече от няколко крачки, когато спря, обърна се към тях и им кимна.

Четиримата монаси се наканиха да го последват, ала Аджонас посочи Куинтал и уточни:

— Само ти.

Набитият мъж се отдалечи заедно с капитана, оставяйки тримата си другари на палубата, сами с мразовития вятър и далечната светлинка на Пирет Тюлм.

Куинтал се присъедини към тях едва късно вечерта, когато тримата вече се бяха оттеглили в тясната каюта, която щеше да бъде техен дом през следващите няколко месеца. Със странна и, както се стори на Авелин, някак престорена усмивка, Куинтал даде знак на Тагрейн да дойде с него и отново излезе, връщайки се малко по-късно, този път сам.

— Къде? — попита Пелимар.

— Много скоро ще разберете — отвърна Куинтал. — Засега смятам, че двамина са предостатъчни за една нощ.

И без да обръща внимание на недоумяващите погледи, които Авелин и Пелимар си размениха, той се качи на койката си, кискайки се доволно, докато най-сетне потъна в дълбок сън.

Когато излязоха на палубата на другата сутрин, братята завариха Тагрейн да: ги чака там, подсмихвайки се също толкова удовлетворено, колкото и Куинтал предишната вечер. Авелин беше почти сигурен, че Тагрейн е прекарал нощта навън, но дори изнуреният му вид не можеше да скрие задоволството, изписано по лицето му. Чистосърдечният Авелин не се чуди дълго какво ли бе станало снощи — очевидно бе, че тайната на Тагрейн и Куинтал не представлява заплаха за тях, така че каквато и да бе, това нямаше значение. Самият той си имаше предостатъчно задължения, сега, когато всяка левга го приближаваше още малко да, заветната му цел.

За разлика от него, Пелимар съвсем не беше толкова търпелив. Той непрестанно подпитваше Куинтал, а когато разбра, че това няма да даде особен резултат, започна да преследва стария си приятел. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да се спуска зад хоризонта, Куинтал и Тагрейн си размениха многозначителни погледи.

— Церемонията на нуждата — заяви Куинтал с широка (и, както Авелин с почуда забеляза, доста мръсна) усмивка.

— Никак не е зле — вметна Тагрейн. — Отскоро трябва да е в занаята.

Авелин се намръщи, мъчейки се да разбере за какво говорят.

— Не и тук! — ахна Пелимар, който очевидно се бе досетил какво се опитват да му кажат.

Авелин го погледна с надеждата най-сетне да получи някакво обяснение.

— И още как — кимна Куинтал. — Но само за капитан Аджонас. И за нас четиримата, понеже си спечелихме уважението му.

— Това пътуване май ще се окаже по-приятно, отколкото си мислех! — извика Пелимар. — Водете ме!

— А кой ще поправи това платно? — подразни го Тагрейн.

— Само си помисли колко по-добре ще работя след…

— Церемонията! — довършиха Куинтал и Тагрейн вместо него и избухнаха в гръмък смях, после Тагрейн го поведе нанякъде.

— За какво говорите? — продължи да настоява за отговор Авелин.

— Горкичкият Авелин! — изсмя се Куинтал. — Доста интересни неща си пропуснал, докато си се крил зад полата на майка си.

С тези думи той си тръгна, а Авелин остана на палубата, хапейки устни от раздразнение. После обаче се зарече да превъзмогне любопитството си, което сега му се струваше като проява на слабост, и да не задава повече въпроси.

Решимостта му трая само до мига, в който четиримата седнаха да вечерят (изстинала и не особено добре приготвена овесена каша) и Куинтал заяви, че възнамерява да поеме „първата стража“.

— Че ние никога не стоим на пост — обади се Авелин. — Това е работа на обикновените моряци.

Той със сигурност нямаше никакво желание да дежури на палубата, още повече, че навън бе започнало да вали и дори задушната, влажна каюта бе за предпочитане пред хлъзгавата палуба или наблюдателницата на гротмачтата.

— Аз съм втори — побърза да каже Тагрейн, за огромно разочарование на Пелимар.

— Не се тревожи — успокоително рече Куинтал. — Смяната на Тагрейн бездруго няма да продължи много дълго.

При тези думи Куинтал и Пелимар избухнаха в смях, очевидно за сметка на Тагрейн.

Авелин рязко отмести чинията си, ядосан, задето тримата не го допускаха в малката си тайна. Започна да се досеща за какво става въпрос, едва когато Куинтал излезе.

— Наистина си я бива — нехайно отбеляза Пелимар, но не толкова забележката, колкото бързият поглед, който Тагрейн му хвърли, привлякоха вниманието на Авелин и му подсказаха, че Пелимар току-що бе казал повече, отколкото трябва.

— Нея? — попита той.

— Корабната курва — намръщи се Тагрейн. — Струва ми се, братко Пелимар, че току-що си заслужи четвъртата смяна.

— Влизам трети! — не отстъпваше Пелимар. — Ако брат Авелин иска да се позабавлява тази нощ, ще трябва да почака, докато свърша.

Авелин се облегна назад, напълно слисан. Корабната курва? Церемония на нуждата? Ръцете му изведнъж овлажняха — не от нетърпение, а от страх. Това бе последното нещо, което бе очаквал да чуе — не можеше да повярва, че другарите му, поели на най-важното пътуване в живота си (та дори и след това да живееха още сто години) са паднали в плен на толкова първични страсти.

— Не ми казвай, че си се засегнал — скастри го Тагрейн. — Това е най-обикновено притеснение, нали? Ами да! Братко Пелимар, той май никога не е яздил жена!

Да „язди“ жена? Яркият образ, който вулгарните думи извикаха, болезнено се вряза в съзнанието на Авелин. Да чуе другарите си от манастира да говорят за нещо толкова красиво и свято като любовта по този долен начин го изуми и отврати до дъното на душата.

Въпреки това предпочете да замълчи, боейки се да не го вземат за глупак. На карта беше заложено не само уважението им към него, но и нещо много по-важно — очакваха ги още дълги седмици път и всяка грешка можеше да му струва прескъпо.

— Ти влез след Тагрейн — рече той на Пелимар, опитвайки се да говори спокойно. — Аз ще почакам друг удобен случай.

А като стана от масата, отиде да си легне, стараейки се да не обръща внимание на преценяващия поглед на Тагрейн. В очите на тримата му спътници това беше изпитание за неговото мъжество и той не биваше да допуска провал. Да изгуби уважението на Тагрейн (или на когото и да било от другарите си) би изложило на опасност всичко. В крайна сметка, двамата избраници си имаха заместници и Куинтал, силният и мъжествен Куинтал, несъмнено опитен с жените, би се възползвал от всяка предоставила му се възможност да слезе на Пиманиникуит като един от Подготвителите.

Ала дори самата мисъл да отиде при непознатата жена изпълваше Авелин с ужас. Подозрението на Тагрейн си бе самата истина — целия си съзнателен живот младият мъж беше посветил на обучението си и време за подобни „забавления“ просто не му бе оставало. Опита се да прогони неудобните мисли от главата си и да открие утеха в прегръдките на съня, ала неприятните изненади за тази вечер още не бяха свършили — Тагрейн и Пелимар започнаха да обсъждат (с доста интимни подробности) една от прислужниците в манастира, както и две от помощничките в кухнята.

— Тази е много по-опитна от тях — уверяваше Тагрейн другаря си.

— Да, ама онази младичката доста си я биваше — настояваше Пелимар. — Как й беше името? Биен де Луиза или нещо такова?

Авелин усети как стомахът му се свива — та той познаваше тази жена, почти момиче, с дълга черна коса и загадъчни, тъмни очи.

А ето че двамата му събратя сега сравняваха уменията й в леглото с тези на една уличница!

Авелин с мъка си поемаше дъх. Нима наистина беше такъв слепец? Но как да предположи, че нещо толкова отвратително би могло да се случва в свято място като манастира?

За Авелин Десбрис тази нощ бе дълга и мъчителна.

През следващите няколко дни времето се влоши и това можеше само да радва Авелин, тъй като сега той и тримата му другари имаха да вършат прекалено много неща — опасни, но вълнуващи задачи по палубата, където свирепият вятър ги брулеше безмилостно, или пък в трюма, където слизаха час по час, за да проверят дали корабът не тече отнякъде. Веднъж дори им се наложи да се притекат на помощ на останалите моряци и да изтребват нахлулата през една дупка вода.

Изтощителната работа даваше на Авелин възможност поне за известно време да не мисли за личните си тревоги и неприятности. Отлично разбираше какво се очаква от него (тримата му събратя очевидно приемаха секса като изпитание за мъжеството му), а и трябваше да си признае, че една малка частица от него изпитва искрено любопитство. Ала имаше и една друга, много по-голяма част, която беше чисто и просто ужасена. Той никога не бе познавал жена по този начин и нямаше никаква представа как би се държал в подобна ситуация. Сега всеки път щом минеше покрай малката, самостоятелна кабина, разположена точно зад капитанската каюта, по тялото му пробягваха тревожни тръпки.

Нощем спеше неспокойно, мятайки се в леглото си повече, отколкото корабът — върху бурните вълни. Всичките му страхове и кошмари като че ли се бяха съсредоточили в една-единствена точка. Започна да му се струва, че зад вратата се спотайват чудовища, че там го дебне някакво ужасяващо подобие на жена, или дори на неговата майка, съблича го с алчен поглед, щом той влезе в каютата, протегнало пръсти, за да стъпче най-съкровените му чувства в калта и да открадне душата му. Ала дори и кошмарите не бяха толкова прости, защото тогава у него се обаждаше първичното, онова, което досега не бе допускал до повърхността, събуждаха се отдавна задрямали инстинкти и го принуждаваха да се нахвърли върху демона в каютата със същата ожесточеност, с която той го посрещаше, да се вкопчи в него, да рита и да хапе със свирепа, необуздана страст. Всяка сутрин се събуждаше облян в студена пот, а веднъж дори с ужас установи, че е заел твърде неудобна позиция.

Най-сетне времето се оправи и Авелин разбра, че повече не може да отлага. „Бягащия с вятъра“ пореше спокойните води, а Ръката на Мантис се сивееше далеч на запад. Четиримата монаси бяха на палубата, когато Бънкъс Смийли дойде да им съобщи, че този ден няма никаква работа за тях и че могат да правят каквото си поискат.

— Знам, че доста сте поизостанали с молитвите — добави старият моряк, с многозначително намигване, насочено най-вече към Куинтал. — Ще бъдете ли така добри да кажете една и за мен?

— Ще има по една за всички от екипажа! — подхвърли Тагрейн, с което предизвика гръмкия смях на Бънкъс. — Всъщност — добави монахът, когато старият морски вълк се отдалечи, клатушкайки се на кривите си крака — един сутрешен рунд никак няма да ми дойде зле.

И като потри ръце, накани се да тръгне към каютата до тази на Аджонас.

Куинтал обаче го хвана за рамото и го принуди да спре:

— Авелин — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние всички вече вкусихме от сладостта на мис Пипин, всички, с изключение на Авелин.

Тримата впериха пронизващи погледи в младия мъж, който изведнъж се почувства неизказано малък.

— Върви ти — обърна се той към Тагрейн, още преди да бе размислил какво прави. — Изморен съм от дългата буря.

— Стой! — повиши глас Куинтал и Тагрейн отново се закова на място. — Да разбирам ли, че смяташ да се присъединиш към „буреездачите“.

Авелин го изгледа заинтригувано. Вярно, че и преди беше чувал тази дума (понякога Куинтал, Пелимар и Тагрейн наричаха така някои от обикновените моряци), но така и не бе разбрал какво точно влагат в нея. Това, че сега Куинтал очевидно й придаваше сексуално значение, само още повече го обърка.

— Да — тихо отбеляза набитият монах, — така може би ще ти хареса повече.

Тагрейн и Пелимар се изкискаха, но Авелин забеляза, че се опитват да му спестят неудобството.

— Не знам за какво говориш, братко Куинтал — отвърна той твърдо. — Може би ще си направиш труда да ми обясниш какво точно е „буреездач“.

Пелимар изпръхтя, мъчейки се да сподави смеха си и Тагрейн го сръга с лакът.

Лицето на Авелин се изкриви от неволна гримаса. Подобно детинско (тази дума като че ли най-точно описваше поведението на другарите му) държание от страна на монаси от Ордена на Сейнт Мер’Абел го нараняваше дълбоко.

— Виждаш ли онази бъчва? — зае се да обяснява Куинтал, с доволна усмивка на лице.

Авелин проследи пръста му, който сочеше една бъчва, поставена насред палубата.

— От едната й страна има малка дупка — продължи Куинтал. — За онези, които не могат да използват жената.

Авелин си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее надигащия се в гърдите му гняв.

— Разбира се, трябва да си платиш за уречената нощ — довърши набитият монах.

— Нощта, която ще прекараш във бурето! — възторжено изрева Тагрейн и заедно с другите двама, избухна в гръмък смях.

Авелин не виждаше нищо смешно в нелепата шега, неколцината моряци, които се намираха наблизо, също не сметнаха вулгарните обиди за особено забавни. За чистосърдечния монах това беше свята мисия, най-важният дълг на Абеликанската църква и да я оскверняват с подобни оргии, си бе истинско светотатство.

— Жената беше одобрена лично от абат Маркварт — сурово заяви Куинтал в този миг, сякаш беше прочел мислите му (което не беше особено трудно, тъй като цялото същество на Авелин излъчваше укор). — Отецът е мъдър човек и добре разбира колко тежко е едно такова пътуване, а за него няма нищо по-важно от това, когато пристигнем на Пиманиникуит както мислите, така и телата ни да са здрави и изпълнени със сила.

— Ами душите ни? — попита Авелин, ала Куинтал пренебрежително махна с ръка.

— Ти решаваш.

Само че това изобщо не беше вярно, помисли си Авелин. Беше му отправено недвусмислено предизвикателство и сега бъдещите му отношения с тримата му другари зависеха единствено от начина, по който щеше да постъпи. Ако загубеше уважението им, не можеше да разчита на каквато и да било лоялност от тяхна страна, а при всичката завист, която витаеше между тях още откакто ги избраха да се обучават за Подготвители…

Авелин пристъпи напред, между Куинтал и Тагрейн. Набитият монах на драго сърце отстъпи назад, изкривил мургаво лице (още по-тъмно поради едноседмичната брада) в тънка усмивка, ала Тагрейн грубо го стисна за рамото:

— След мен!

Прекалено ядосан, за да спори, Авелин се извърна светкавично, обви пръсти около ръката му и дръпна с все сила. Щом Тагрейн загуби равновесие, Авелин побърза да го пусне и се хвърли към краката му, събаряйки го на земята. Тъй като не искаше мимолетното спречкване да прерасне в истински двубой, той се изправи и се отдалечи, преди Тагрейн да успее да реагира.

Куинтал избухна в смях.

Авелин почти беше стигнал капитанската каюта, когато Аджонас се показа. Един бърз поглед към зачервеното лице на младия монах, а после и към тримата му другари, които го следяха изпитателно, беше достатъчен на капитана, за да разбере какво става и като докосна широкополата си шапка, той кимна безмълвно и продължи по пътя си.

Без да се обръща назад, Авелин отиде до вратата на самостоятелната кабина и вдигна ръка, за да почука, после обаче осъзна колко нелепо би било това и влезе вътре.

Хвана я неподготвена, облечена само в тънка, възмръсна нощница. Неочакваната му поява я стресна и тя подскочи, прикривайки се с покривката на леглото.

Беше доста различна от онова, което Авелин беше очаквал и със сигурност не приличаше на чудовището от кошмарите му. Беше по-млада от него (надали имаше повече от двайсет и една-две години), с дълга, черна коса и сини очи, отдавна изгубили блясъка си. Дребничкото й лице като че ли се губеше, обрамчено от гъстата коса, ала въпреки това бе доста миловидна и по детски крехка и слаба (по-скоро от недояждане, отколкото от суетност).

Първоначалната й уплаха бързо се изпари и тя го измери с любопитен поглед:

— Един от монасите, нали? — предположи тя. — Разбрах, че сте четирима, но си мислех, че вече съм виждала всичките…

Авелин с мъка преглътна — тя дори не помнеше „посетителите“ си и не можеше да ги различи един от друг!

— Е, от тях ли си? — настоя тя.

— Какво?

— Монах ли си?

Авелин кимна.

— Добре тогава — рече тя и като отметна настрани одеялото, с което се прикриваше, посегна към ръба на късата си нощница и я повдигна нагоре.

— Не! — извика Авелин ужасено.

Колкото и да се мъчеше да не я гледа, неволно забеляза, че краката й са покрити със синини. А и колко бе мръсна само! Не че той беше по-чист — въпреки всичката вода, която ги заобикаляше, да се поддържа дори елементарна хигиена се бе оказало едно от най-трудните неща на кораба.

— Още не — побърза да поясни младият монах, виждайки изумлението по лицето на жената. — Имах предвид… как… как се казваш?

— Как се казвам ли? — замислено повтори тя, после сви рамене и се засмя. — Приятелите ти ми викат мис Пипин.

— Не — настоя Авелин. — Как е истинското ти име?

Жената го изгледа продължително, очевидно изненадана и объркана, ала в същото време доста заинтригувана.

— Е, добре — рече тя най-сетне. — Дансали. Дансали Комеруик.

— А аз съм Авелин Десбрис.

— И така, Авелин Десбрис — попита Дансали и като повдигна нощницата си още малко, зае предизвикателна поза. — Сега готов ли си?

Авелин усети как у него се борят две противоположни чувства. Част от него искаше да се възползва от поканата на Дансали, да се хвърли отгоре й и да почувства мекото й, топло тяло под своето. Ала една друга част — онази, която беше прекарала повече от половината си живот, мъчейки се да го издигне над подобни първични инстинкти, над животинското желание, в чиято власт човек загубваше и разум, и достойнство — отказваше да се подчини на този порив.

— Не! — той пристъпи към нея и внимателно отмести ръката й, така че нощницата отново я покри.

— Че какво искаш тогаз? — недоумяващо попита Дансали.

— Да поговорим.

— Да говорим? И за какво искаш да говорим? — попита тя с игриво (и доста мръснишко) пламъче в очите.

— За тебе — отвърна Авелин. — Искам да ми разкажеш за себе си — коя си, откъде идваш, какво си преживяла.

Ако я беше зашлевил, Дансали надали би изглеждала по-наранена.

— Как се осмеляваш! — възкликна тя.

Авелин неволно се усмихна. Дансали изглеждаше искрено засегната, сякаш той си бе позволил твърде много с въпросите си, а в същото време му предлагаше нещо толкова лично, че би трябвало да го пази само за един-единствен човек! Той вдигна длани примирително и отстъпи назад.

— Успокой се, Дансали Комеруик. Нищо няма да ти сторя.

— Тук съм с една-единствена цел — сухо изрече тя, но все пак приседна на ръба на леглото.

— Да направиш пътуването ни по-леко и по-приятно — кимна Авелин. — А аз ще се почувствам по-добре, ако просто си поговорим. Искам да те опозная.

— Ще ти се да спасиш грешната ми душа, а? — подхвърли Дансали с неприкрит сарказъм в гласа. — Да ми кажеш, че съм се отклонила от пътя на добродетелта и може би дори да ме върнеш обратно на него?

— Никога не бих си позволил да те съдя — искрено отвърна Авелин. — Но наистина бих искал да разбера онова, което сега ми е трудно да проумея.

— Никога ли не си се чувствал някак особено? — попита Дансали, с предишния закачлив блясък в очите. — Сякаш нещо те човърка отвътре и не ти дава мира?

— Аз съм мъж — заяви Авелин. — Ала далеч не съм сигурен, че онова, което разбирам под тази дума, е същото, което моите другари влагат в нея.

Дансали, която съвсем не беше глупава, се облегна назад и се замисли над чутото. Беше прекарала сама четирите дни, през които бушуваше бурята (с изключение на редовните посещения на Куинтал, който като че ли никога не можеше да й се насити), всъщност, Дансали Комеруик се чувстваше съвсем сама от много време насам — още от началото на пътешествието и дори години преди това.

Трудно й бе сега да отвори сърцето си за когото и да било, ала Авелин постепенно я накара да се отпусне и тя започна да отговаря на въпросите му, сякаш имаше до себе си стар приятел. Така изминаха почти два часа.

— Трябва да вървя. Чака ме работа — рече Авелин най-сетне и като я потупа по ръката, се запъти към вратата.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш още мъничко? — попита го Дансали и се излегна, а в очите й отново проблеснаха искри.

— Не — отвърна монахът тихо, с глас, изпълнен с искрено уважение, но вместо да излезе, остана на мястото си, потънал в мисли. — Но бих те помолил да ми направиш една услуга.

— Не се тревожи — смигна му Дансали, още преди той да успее да продължи. — От днес нататък приятелите ти ще те гледат с уважение!

Авелин отвърна на усмивката й. Някак си усещаше, че може да й се довери, затова излезе от каютата, изпълнен с истинско облекчение, макар и не такова, каквото останалите (и най-вече Куинтал) очакваха.

От този ден нататък Авелин посещаваше Дансали поне толкова често, колкото и тримата си другари. Двамата прекарваха дълги часове заедно, говореха си, смееха се, веднъж Дансали дори си поплака на рамото му. Беше изгубила дете — родило се мъртво и тогава мъжът й побеснял и я изхвърлил на улицата.

След като му разказа всичко това, младата жена изведнъж се отдръпна от него и се вгледа в лицето му. Не можеше да повярва, че го бе допуснала толкова близо до себе си. Чувстваше се странно неудобно, задето Авелин, приседнал до нея в монашеските си дрехи, я бе познал по начин, по който останалите никога не бяха успявали, беше се докоснал до най-съкровената й част, до душата й.

— Трябва да е бил истинско животно — заяви Авелин. — И огромен глупак, защото не вярвам, че един мъж би могъл да мечтае за по-добра спътница от теб, Дансали Комеруик.

— Ето че пак се опитваш да ме спасиш, Авелин Десбрис — въздъхна младата жена.

— Не — поклати глава монахът — Малко са душите, които се нуждаят толкова малко от спасение, колкото твоята.

Думите му, искрени както всичко, което излизаше от устата на брат Авелин Десбрис, накараха Дансали да занемее и като сведе поглед, тя отново заплака.

Авелин приседна до нея и я прегърна през раменете.

„Бягащия с вятъра“ напредваше бързо. Бяха оставили Ръката на Мантис зад гърба си и сега се носеха на северозапад, право към Свободен пристан. Заобиколиха Фелиданския залив отдалеч, тъй като, според думите на капитан Аджонас, бил прекалено опасен — водата се покачвала с повече от петнайсет метра само за двайсетина минути, а приливът бил толкова мощен, че дори при насрещен вятър можел да повлече цял кораб и да го разбие на трески в скалистия бряг.

Спряха в Свободен пристан за съвсем кратко (на сушата слязоха едва шепа моряци) и още при следващия отлив отново вдигнаха котва и поеха към Ентел.

Ентел беше третият по големина град в Хонс-де-Беер, като отстъпваше единствено на Урсал, престолния град, и Палмарис. Пристанището се простираше достатъчно навътре в морето, за да може „Бягащия с вятъра“ да акостира спокойно и щом го сториха, Аджонас разреши на екипажа да се поразходи из града.

Слязоха на две групи, като четиримата монаси, по нареждане на Куинтал, се държаха заедно. Пелимар предложи да посетят местния манастир, но докато Авелин и Тагрейн още кимаха в знак на съгласие, прагматичният Куинтал отхвърли идеята, с основанието, че появата им толкова на юг може да предизвика неудобни въпроси и догадки у тукашните монаси. Тайната на Пиманиникуит беше известна само на духовниците от Сейнт Мер’Абел — според отец Сихертън дори в останалите манастири от Абеликанската църква знаели съвсем малко за източника на магическите камъни.

Авелин си припомни разговора с отец Йойона, когато за първи път научи за Пиманиникуит — още не бе забравил изричното предупреждение, че да спомене името на острова на когото и да било без разрешението на абат Маркварт, би означавало сам да се осъди на смърт, и нямаше как да не се съгласи с логиката на Куинтал.

Вместо това прекараха деня като кръстосваха града и се дивяха на красотите му — зелените градини с пищни цветни лехи и високи дървета, белите сгради и шумното тържище, най-големия открит пазар в цял Хонс-де-Беер. Дори пъстрите дрехи, които обитателите на Ентел носеха, се струваха на четиримата монаси странни и някак екзотични. Всъщност говореше се, че пристанищният град прилича много повече на поселищата в Бехрен, отколкото на тези в Хонс-де-Беер и Авелин, след като прекара половин ден прехласвайки се по хилядите интересни неща, които виждаше, в крайна сметка реши, че би му било много интересно да посети южното кралство.

— Може би някой друг път — прошепна си той и се качи на борда на „Бягащия с вятъра“, хвърляйки последен поглед към обляния от лъчите на залязващото слънце град.

С попълнени запаси и отпочинал екипаж, корабът вдигна котва още при първия отлив и с попътен вятър в платната, се понесе на юг.

Желанието на Авелин се сбъдна много по-скоро, отколкото той предполагаше — не бяха пътували дълго, когато капитан Аджонас, без никакво обяснение, хвърли котва в пристанището на Ясинта, град, разположен съвсем близо до Ентел, но отвъд планинската верига, която делеше двете кралства.

Стреснати, тримата монаси обърнаха питащи погледи към Куинтал, ала той също не знаеше какво става и веднага се запъти да търси обяснение от Аджонас.

— Никой не познава южните води по-добре от бехренските моряци — заяви капитанът. — На какви ветрове можем да се надяваме, за какви врагове да си отваряме очите. А аз имам приятели тук, ценни приятели.

— Внимавай да не би въпросите, които ще им зададеш, да им открият пътя към Пиманиникуит — заплашително снижи глас Куинтал.

Аджонас се изпъчи, а кръвта нахлу в главата му, подчертавайки още повече страховития белег, който прорязваше лицето му. Куинтал дори не трепна:

— Ще дойда с теб при твоите… приятели.

— Ще трябва да оставиш монашеските си одежди тук, братко Куинтал — отвърна капитанът. — Иначе не отговарям за безопасността ти.

— Нито аз за твоята.

По-късно този следобед двамата, заедно с Бънкъс Смийли, се отправиха към брега, съпроводени от разтревожените погледи на останалите трима монаси и на трийсетината моряци от екипажа. Пелимар реши да се разтовари от напрежението, като отскочи при жената (за радост на Авелин, другарите му все още не знаеха истинското й име), ала Тагрейн и Авелин посрещнаха залеза все така облегнати на бордовата ограда.

Слънцето отдавна се бе скрило зад хоризонта, когато до ушите на двамата монаси най-сетне достигна дългоочаквания шум на приближаваща лодка. Не след дълго се показа и самата тя… с тримата мъже на борда — очевидно невредими.

— Тръгваме още щом съмне — отсечено нареди Аджонас, щом се качи на кораба.

Тагрейн и Авелин се спогледаха разтревожено, изненадани от необичайно острия тон на капитана и от суровото изражение на Куинтал.

— Водите не са чисти — обясни монахът на другарите си.

— Пирати? — предположи Тагрейн.

— И паури.

Авелин въздъхна и отново обърна поглед към непознатия бряг и стотиците светлинки, които се простираха в далечината, чак до тъмните очертания на внушителната планинска верига, наричана Пояса и токата. Чувстваше се някак малък, безкрайно далеч от дома, а необятният Мириански океан и мисълта за свирепите паури, които кръстосваха водите му, го накараха по-ясно откогато и да било да осъзнае колко дълъг път му предстои.

Тази нощ Дансали прие още един посетител. Брат Авелин имаше нужда от приятел.

Глава 16 Сетната война

Лятото на петата му година в Андур’Блау Иннинес беше едно от най-прекрасните времена в краткия живот на Елбраян. Вече не беше малко момче, а млад и силен мъж, у когото обаче бе останала една по детски палава жилка, която според Тунтун никога нямаше да изчезне. Все така продължаваше да събира млечни камъни от тресавището, ала сега го правеше с гордост, тъй като и сам виждаше колко добре се отразяват ежедневните упражнения на високото му, стройно тяло. Дългите му крака сега бяха покрити с железни мускули, а ръцете му бяха станали толкова огромни, че дори неговите широки длани не бяха в състояние да ги обхванат.

Ала колкото и да бе заякнал младият мъж, у него нямаше нищо тромаво. Той танцуваше заедно с елфите, биеше се с тях, подскачаше по каменистите пътеки на долината със същата лекота като тях. Светлокестенявата му коса беше пораснала и стигаше чак до раменете му, но той много внимаваше да я държи чиста и добре подстригана и винаги я носеше отметната назад, така че да не закрива все така гладко избръснатото му лице.

Вече беше желан гост във всяка церемония на елфите — във всеки танц и всяка песен, във всяко празненство и всеки лов. И въпреки това (може би дори повече отвсякога), Елбраян се чувстваше самотен. Не, човешката компания не му липсваше (дори мисълта за нея го изпълваше с ужас), просто по-ясно откогато и да било осъзнаваше колко е различен от Туел’алфарите и то не само по телосложение. Те го учеха да гледа на света като тях, с абсолютна свобода, повече през призмата на въображението, отколкото на действителността. За Елбраян обаче това беше невъзможно. Чувството му за ред беше твърде развито, чувството му за справедливост — прекалено изострено. Един спокоен следобед, докато се разхождаше из долината с Джуравиел, той му сподели тези свои тревоги.

Елфът спря и го изгледа проницателно:

— Нима това те учудва? — простичко попита той и нещо в думите му, по-скоро начинът, по който бяха изречени, отколкото самите те, донесоха истинска утеха на Елбраян.

За първи път той осъзна, че елфите може би и не очакват от него да бъде като тях.

— Ние просто ти показваме една друга гледна точка — обясни Джуравиел, — начин на мислене, който ще ти бъде от полза в бъдещите ти странствания и изпитания. Ние просто ти помагаме да се издигнеш над ограниченията на своята раса.

— Защо? — не можа да се въздържи младият мъж. — Защо избрахте точно мен?

— Кръвта на Мейдър — отвърна елфът, израз, който през последните пет години Елбраян беше слушал до втръсване, използван (най-често с убийствено пренебрежение) от Тунтун. — Мейдър беше твой чичо, брат на баща ти.

Докато го слушаше, Елбраян почувства как мислите му се връщат назад във времето, към едно далечно утро, когато двамата с Пони стояха един до друг и, занемели от благоговение, съзерцаваха Ореола. Ала, макар споменът за този ден да изпълваше съзнанието му, младият мъж не пропускаше нито дума от онова, което Джуравиел му казваше:

— Починал много малък, или поне така вярваха близките му.

— Спомням си… — започна Елбраян, ала не довърши.

Какво всъщност си спомняше? Струваше му се, че е чувал баща си да споменава за изгубен по-голям брат — не можеше да бъде друг, освен същият този Мейдър, тъй като, изведнъж осъзна младият мъж, името му беше познато още отпреди да срещне елфите.

— Всъщност — продължи Джуравиел — Мейдър наистина едва не загина още като момче. Докато бил в гората, го нападнала мечка и той сигурно щеше да умре от многобройните си рани, ако не го бяхме открили. Доведохме го в Каер’алфар и дълго го лекувахме. За щастие, оказа се по-жилав отколкото очаквахме, но когато най-сетне се възстанови напълно и поискахме да го върнем на семейството му, те отдавна се бяха преместили на друго място.

Тук Джуравиел поспря, сякаш се чудеше как да продължи.

— Преди много години — бавно започна той, — между нашите два народа не се издигаше стената, която ни разделя сега. Между хора и елфи царяха добросъседски отношения, разменяхме си стоки, разказвахме си интересни истории, а понякога живеехме заедно. Имаше дори случаи (аз лично помня два такива) на брак между елф и човек, макар подобни двойки рядко да оставяха потомство след себе си.

— Защо тогава тръгнахме в различни посоки? — в очите на Елбраян светът (и особено хората) беше изгубил много от раздялата на двете раси.

Джуравиел се засмя.

— Живееш в Андур’Блау Иннинес вече пет години — рече той. — Нима не си забелязал, че нещо липсва?

Младият мъж сбърчи чело. Нима имаше нещо, което да не достига в това вълшебно място?

— Деца — отвърна най-сетне Джуравиел с леко променен глас. — Деца. Ние не сме като хората. Вземи мен например — мога да живея цяло хилядолетие (вече имам зад гърба си почти пет века) и въпреки това да имам само едно или две деца.

И той отново замълча, а по красивото му лице сякаш премина облак.

— Преди три века — заговори той след малко — дактилът отново се пробуди.

— Дактил? — повтори Елбраян.

— Демон — поясни елфът и като извърна поглед от младежа, направи крачка към неголямата просека наблизо. Щом се озова на открито, вдигна очи към небето и подхвана песен:

Десетки картини изпълниха съзнанието на Елбраян, докато слушаше песента на елфа — видя свирепи битки и безмилостна сеч, страдание и страшна гибел, образи, досущ като ужаса, който гоблините бяха посели в Дъндалис преди повече от пет години. Когато гласът на Джуравиел най-после затихна, по бузите на младия мъж се стичаха сълзи. Макар и полуизвърнат, елфът също не можеше да скрие влагата в очите си.

— Дактил е името, което ние сме му дали — тихо каза той, — макар че в действителност пробуждането му е по-скоро повсеместно явление, а не просто появата на едно-едничко същество. Той е материалното въплъщение на нашите грешки, именно нашето безразсъдство — на хората, а в онези отминали векове — и на елфите — му вдъхва живот, за да може това извечно зло да броди по земята в образ от плът и кръв.

— А когато демонът се пробуди, тогава избухват войни — опита се Елбраян да изтълкува песента на Джуравиел. — Като сечта, която погуби семейството и цялото ми село.

Елфът обаче поклати глава:

— Подобни битки съвсем не са рядкост, когато гоблини и хора живеят близо един до друг. Също както и в открито море — случи ли се кораб да се натъкне на някоя от лодките на злите паури, изходът винаги е един и същ.

Елбраян кимна — и преди беше чувал за свирепите джуджета, които бяха най-големият кошмар на всички моряци в Корона.

— За последен път дактилът се събуди за живот преди три века — продължи Джуравиел. — По онова време елфи и хора все още живееха като съседи, а и ние бяхме далеч по-многобройни, макар и не чак толкова, колкото твоя народ. Ко’авил, Сетната война, така наричаме онези гибелни дни, когато на всеки петима елфи загинаха четирима. И тъй като бавно създаваме потомство… — въздъхна той примирено.

— Наложило ви се е да бягате — досети се Елбраян. — За да се спасите от пълно унищожение, трябвало е да се скриете от всички останали раси.

Джуравиел кимна, очевидно доволен от схватливостта на младежа:

— Ето как се заселихме в Андур’Блау Иннинес, както и в други потайни места. С помощта на човешките духовници и скъпоценните им дарове, магическите камъни, превърнахме тези места в свой дом, обвихме ги в загадъчност и ги скрихме от очите на останалия свят. Дактилът беше сразен (макар и не без огромни загуби за всички добри раси), ала с него дойде и краят на нашето време. Оттогава живеем така — пръснати из целия свят, обгърнати от облаци и мрак, които да възпират любопитните очи. Малцина останахме и не можем да си позволим да издадем тайната си, дори на човеците, които елфите все още смятат за свои приятели.

— Поне някои елфи — подхвърли Елбраян.

— Дори и Тунтун — засмя се Джуравиел, досетил се кого има предвид младежът, но усмивката му бързо угасна. — Тя просто ти завижда.

— На мен?

— Защото си свободен. Пред теб е целият свят, ала не и пред нея. Не, Тунтун не те мрази.

— Вярвам ти… — отвърна Елбраян, — поне до следващия ми двубой с нея.

Джуравиел отново се разсмя.

— Да, тежък противник е Тунтун — съгласи се той. — А пък към теб е особено строга. И именно това повече от всичко друго доказва, че ти е приятелка.

Елбраян захапа стръкче трева и се замисли над думите на елфа.

— Тунтун знае, че животът ти няма да бъде лек — обясни Джуравиел. — Затова иска да те подготви, колкото се може по-добре.

— Да ме подготви за какво?

— Точно това е въпросът — заяви Джуравиел и повдигна вежди, размахвайки пръст във въздуха. — Макар да си отидохме, ние все пак не изоставихме напълно хората. Именно ние, елфите от Каер’алфар подготвяме пазителите, които бродят по света и се грижат за всички, които се нуждаят от помощ, макар малцина да подозират за тяхното съществуване или изобщо да предполагат, че имат нужда от защита.

Елбраян поклати глава — никога досега не бе чувал за пазители, освен в случаите, когато елфите си говореха за тях.

— Мейдър беше пазител — добави Джуравиел. — При това един от най-добрите. В продължение на почти четиридесет години, той отбраняваше територия от около сто мили. Никой гоблин или фоморийски великан не можеше да припари там, а за да ти разкажа за всички негови подвизи няма да ми стигне и цяла седмица.

Елбраян усети как го изпълва гордост. Отново си припомни онова утро, изпълнено с великолепието на Ореола, докато името на Мейдър звучеше в главата му.

— Такъв ще станеш и ти — завърши Джуравиел. — Елбраян Пазителя.

После кимна и се отдалечи. Младият мъж дълго остана на поляната, замислен над онова, което беше научил — може би най-важният урок, който беше получил през всичките пет години, прекарани в Андур’Блау Иннинес.

— Ето, не го ли усещаш?

Бели’мар Джуравиел им даде знак да пазят тишина и внимателно прокара босия си крак по повърхността на камъка. Миг по-късно кимна мрачно, усетил с чувствителните си пръсти едва доловимите вибрации, които пробягваха в глъбините му.

— Далеч на северозапад — отбеляза Таларейш и инстинктивно обърна поглед натам, сякаш очакваше да види облак непрогледен мрак да тегне над вълшебната долина.

— Съобщихте ли на лейди Даселронд? — попита Джуравиел.

— Разбира се — отвърна Виелайн, един от най-старите обитатели на Каер’алфар. — Дори разпратихме съгледвачи. Носят се слухове за странна яма, на по-малко от двадесет мили оттук.

Джуравиел погледна на север, към Дивите земи, които се простираха отвъд Андур’Блау Иннинес, далеч от всички хорски поселища.

— Знаем ли къде точно? — попита той Виелайн.

— Не би трябвало да е трудно да я открием — намеси се Таларейш, който, също като Джуравиел, очевидно изгаряше от нетърпение да разгледа отблизо необичайното явление.

Двамата се обърнаха към Виелайн, а изражението им беше по-красноречиво от всякакви думи.

— Съгледвачите ни ще минат покрай ямата (ако в слуховете изобщо има някаква истина), после ще продължат на север — обясни възрастният елф. — Така че няма да се завърнат скоро.

— Но лейди Даселронд трябва да научи какво става възможно най-бързо — настоя Таларейш, предполагайки, че Виелайн, който също като него държеше правилата да се спазват стриктно, започва да се съгласява с тях.

— До утре вечер ще сме отишли дотам и ще сме се върнали обратно — обади се и Джуравиел. — Разбира се, ако успеем да я открием.

— Птиците ще знаят — увери го Виелайн. — Птиците винаги знаят.

Тази нощ поляната беше пуста — необичайна тишина тегнеше над нея и никъде не се виждаше и следа от елфи, макар това да не означаваше, че не са се изпокрили зад близките дървета. Елбраян беше живял в Андур’Блау Иннинес достатъчно дълго, за да знае, че дори той, който познаваше горските шумове до съвършенство и бе в състояние да различи и най-слабия звук, няма да разбере, че го наблюдават от съвсем близо, ако елфите сами не решат да му се покажат.

Въпреки това младият мъж бе почти сигурен, че тази нощ е сам, разбира се, като онзи, срещу когото щеше да се изправи.

После затаи дъх, видял все още неизвестния си противник да излиза от сенките в отсрещния край на поляната.

Тунтун.

Елбраян с все сили стисна тоягата си и още по-здраво стъпи на земята. Отдавна не се беше бил с нея и сега твърдо възнамеряваше да й покаже това-онова.

— Ще те накарам да молиш за милост — подразни го Тунтун и пристъпи напред, описвайки големи кръгове с дългата, тънка пръчка, която щеше да й служи вместо меч, докато с другата си ръка въртеше дървен кортик. Главозамайващата бързина на движенията й за пореден път изуми Елбраян — Тунтун сигурно би могла да подхвърля по четири монети с всяка ръка, или пък да жонглира с цяла дузина ками и даже пламтящи факли.

Ала дори невероятната пъргавост няма да й помогне, зарече се Елбраян. Не и този път.

Той също пристъпи напред, стиснал тоягата пред себе си. Обикновено преди всеки двубой противниците отново уточняваха правилата, ала при тези двамата подобна церемония беше безсмислена. След всички тези години Тунтун и Елбраян се разбираха и без думи — между тях правила просто не съществуваха.

Елбраян приклекна и Тунтун начаса се хвърли в атака, с насочен напред дървен меч. Младият мъж свали едната си ръка от тоягата и завъртя оръжието нагоре, после светкавично замахна надолу. Успя да спре удара на Тунтун, но второто му движение, онова, което целеше да отбие меча й високо във въздуха, беше твърде бавно, за да подейства срещу противник като нея.

Елбраян отново улови тоягата с две ръце, готов за следващата атака.

После изведнъж смени тактиката. Според логиката, заради тежката тояга и по-тромавите си движения, в началото той би трябвало да играе с черните фигури и да остави първите атаки за Тунтун. Всяка грешка в нападение би го оставила опасно уязвим за мълниеносно стрелкащите се оръжия на противницата му.

Ала обратно на нея, той се хвърли напред. Тоягата му се стрелна нагоре, после надолу, но вместо отново да я улови с две ръце в края на маневрата, той повтори първата част от движението, като този път го спря по средата — долният край на тоягата застопори, пъхайки го под мишницата си, а горният сведе и насочи напред, сякаш бе копие.

Тунтун, очакваща нещо подобно от мъжа, който не можеше да я понася, не беше изненадана и отстъпи назад, още щом разбра какво става, после се шмугна под спускащата се тояга, вдигнала кръстосани оръжия над главата си. Надяваше се да съумее да нанесе удар, докато държи тоягата на Елбраян на безопасно разстояние над себе си, ала се оказа, че той още не е приключил с учудващо умелата си маневра.

Тунтун все така държеше сабята и кортика над себе си, когато младежът отдръпна тоягата си и замахна. Както можеше да се очаква, противничката му приклекна, той обаче си беше наумил нещо съвсем различно: вдигна оръжие над главата си и докато го спускаше надолу, описа пълен кръг с него. После рязко спря движението му и, стиснал го с две ръце, пристъпи напред. Тоягата отново се завъртя, след което се стрелна по диагонал, право към приклекналата Тунтун.

Тя изпищя и протегна меча си настрани така, че острието му почти докосваше земята. Тоягата, поела цялата забележителна сила на Елбраян, се удари в него с неудържима мощ и Тунтун политна назад, трескаво пляскайки с криле, за да убие поне донякъде зашеметяващото сътресение.

Младият мъж се усмихна с мрачно задоволство и се хвърли напред, а оръжието му не спираше нито за миг — за нищо на света не биваше да позволява на противничката да се съвземе.

Успехът му обаче се дължеше до голяма степен и на изненадата и много скоро опитната Тунтун, която междувременно бе започнала да го възприема далеч по-сериозно, си възвърна равновесието и започна да отвръща на ударите му.

Двубоят се проточи, а все така никой да успяваше да вземе надмощие. Понякога оръжията им се блъскаха едно в друго толкова мълниеносно, че Елбраян се уплаши да не се запалят от триенето. Всеки от тях нанасяше, но и понасяше, немалко сравнително слаби удари, но до по-сериозен превес на някой от двамата така и не се стигна.

Постепенно в движенията (особено тези на Елбраян) започна да се промъква умора, появиха се и първите грешки. Един-единствен истински удар, помисли си младият мъж, и Тунтун ще рухне.

Тоягата му за кой ли път се стрелна напред, но оръжията на Тунтун се стовариха върху нея поне шест пъти, много преди той да беше довършил атаката си. Един-единствен удар, ето какво му трябваше, но дори той започваше да му се струва непостижим!

Убеди се в това миг по-късно, когато мечът на Тунтун отби тоягата му встрани. Без да губи нито секунда, елфическата девойка се възползва от пролуката в защитата му и удари пръстите на другата му ръка с кортика си.

Трябваше му нещо ново, нещо, което Тунтун не бе виждала от него и което нямаше как да очаква. Нещо дръзко, дори отчаяно, като хода, с който Таларейш го беше надвил. Тунтун започваше да става все по-самоуверена, започваше да вярва, че знае точно докъде се простират силите на противника й.

Готова беше да получи добър урок.

Серия от светкавични удари и няколко бързи крачки дадоха на Елбраян възможност да заеме позицията, която му трябваше. Предугаждайки следващата атака на Тунтун, той се наклони назад и с лекота избегна малкия й меч.

После се хвърли напред, размахал тоягата си толкова високо, че противничката му нямаше как да я отбие и трябваше да приклекне, за да се предпази.

Тя стори именно това, но вместо да спре движението на оръжието си, Елбраян свали едната си ръка, като много внимаваше то да не се отплесне, докато изфучаваше назад. После отново го пусна и, използвайки бедрото си за опора, замахна по диагонал.

И този път Тунтун (макар да бе изненадана, че противникът й използва едно и също движение два пъти) съумя да избегне връхлитащата тояга, завъртайки се надясно.

Само че Елбраян едва сега започваше. За миг задържа оръжието пред себе си, колкото да успее да сложи лявата си ръка под него, след което пристъпи напред и отново замахна отляво надясно.

Тунтун нямаше друг избор, освен да се просне на земята, и тя стори именно това.

Тоягата на Елбраян продължи започнатата маневра, докато той самият се обръщаше, улавяйки я в основата, досущ както някога, когато беше малко момче и заедно с приятелчетата си използваха дебели сопи, за да запращат камъни високо във въздуха.

Той описа пълен кръг, макар да знаеше, че да обърне гръб — дори и за миг — на толкова опасен противник като Тунтун, може да се окаже фатално. С гръмогласен вик на уста, младият мъж завърши маневрата си, като падна на едно коляно и замахна съвсем ниско.

Тоягата му обаче срещна само въздух. Тунтун я нямаше!

Елбраян трескаво прехвърли през ума си различните възможности, докато се мъчеше да овладее ужаса, че е допуснал пагубна грешка и че всеки момент ще бъде надвит от хитрата Тунтун. Да е отскочила вляво или вдясно, без той да я забележи, със сигурност беше невъзможно, да се бе провряла под тоягата му също беше немислимо, не и след като беше паднал на коляно.

Това можеше да означава само едно — трябва да бе полетяла нагоре.

Още докато завършваше подхванатото движение, Елбраян изви лявото си рамо и се претърколи така, че да се озове легнал по гръб, с тояга, здраво забита в земята.

Миг по-късно Тунтун, чиито крехки крила не можеха повече да я държат във въздуха, се спусна отгоре му, с протегнат към него меч. Беше възнамерявала да стовари оръжието си върху гърба на глупавия човек, а ето че вместо да завари беззащитна жертва, тя се носеше право към върха на близо триметровата сопа!

Отчаяно размаха меча си, а когато видя, че това няма да помогне, опита се да нанесе удар на противника си. Не успя обаче и с все сила се сгромоляса върху дървената тояга. Страховитият сблъсък изкара въздуха от дробовете й и тя остана неподвижна в продължение на няколко дълги мига.

После пусна меча си (без да иска, сигурен бе Елбраян, тъй като оръжието тупна встрани от него, без дори да го одраска) и младият мъж кавалерски наведе тоягата си така, че Тунтун да може да слезе. Тя се приземи меко, но не бе направила и две крачки, когато рухна на земята, мъчейки се да си поеме дъх.

Елбраян захвърли оръжие и се втурна към нея. За миг се зачуди дали не допуска огромна грешка, като се приближава до непредсказуемата Тунтун просто така — тя като нищо можеше да го удари с кортика си през лицето, присвоявайки си по този начин победата.

Ала в крехкото елфическо тяло не бе останала и капка сила. Без да е в състояние дори да говори, тя остави и кортика да се изплъзне между безчувствените й пръсти. Елбраян коленичи до нея и обгърна раменете й с ръка.

— Тунтун! — не спираше да повтаря името й той, ужасен да не би тя да умре тук, сама с човека, когото толкова презираше.

Най-сетне Тунтун успя да се посъвземе и вдигна очи към него, а в погледа й се четеше искрено възхищение.

— Победи съвсем честно — поздрави го тя. — Мислех си, че… си се надценил… но последният ти ход… наистина беше впечатляващ!

И като кимна одобрително, тя се изправи и се отдалечи, макар и малко несигурно. Елбраян остана коленичил в тревата още дълго, без сам да знае как да реагира.

След всички тези месеци най-сетне беше победил.

Редиците от дървета (ниски, кичести ябълки) се простираха пред тях, съвършено прави, после изведнъж се издигаха на почти четири метра, прекъсваха там, където сега зееше огромна дупка, след което отново се спускаха на нормална височина и се губеха в далечината. Необичайното земно образувание бе съвсем скорошно, това поне беше ясно — пръстта наоколо беше рохка и тъмнокафява и макар тук-таме да се виждаха парчета корени, не я покриваше никаква растителност. Нещо просто се бе протегнало и бе издърпало една трета от реда.

— Това е една от горичките на брат Аларбарнет — отбеляза Таларейш и двамата му спътници кимнаха.

Името на брат Аларбарнет, странстващ монах от палмарското абатство Сейнт Прешъс, им беше добре познато… както бе познато и на всички надарени с разум обитатели на Корона. Той беше кръстосвал Дивите земи (далеч от цивилизованите градове, в които бе израснал) преди повече от век, садейки ябълковите дръвчета с надеждата, че плодовете им ще накарат жителите на Хонс-де-Беер да опознаят широкия свят. Брат Аларбарнет (канонизацията му вече беше започнала и абеликанските духовници очакваха той да бъде обявен за светец в близките няколко години) така и не бе доживял да види сбъдването на мечтата си (всъщност тя все още не се беше сбъднала), ала много от горите, които беше засадил, продължиха да растат и след като него го нямаше и дори процъфтяха. Без човеците да знаят, брат Аларбарнет беше обявен за Приятел на елфите, които нерядко му бяха помагали в час на нужда, затова не бе никак чудно, че и тримата спътници бяха чували за него и за дърветата му и знаеха, че той винаги ги садеше в прави редици.

Какво, тогава, се бе случило с тази гора?

Отговорът можеше да бъде само един — нямаше същество (та било то и някой от гигантските северни дракони), което да е в състояние да изкопае толкова голяма и толкова съвършено правилна дупка.

— Земетресение — дори когато Джуравиел беше силно разтревожен, мелодичният му глас звучеше все така напевно.

— Трябва да е дошло оттам — съгласи се Таларейш и посочи на север, там, където се простираше дивата и безмилостна местност, наричана Барбакан.

— Не е чак толкова необичайно — напомни им Виелайн. — И друг път са се случвали земетресения.

Джуравиел добре разбираше, че тези думи са насочени най-вече към него — така и не бе успял да скрие притеснението си. Но и как иначе, когато едва преди седмица бе говорил с ученика си, с младия Елбраян, именно за това!

Кой знае, Виелайн може би беше прав. Земетресения и гръмотевични бури, свирепи урагани и дори бълващи лава вулкани — всички тези катаклизми най-често бяха обикновени природни явления, в които нямаше нищо неестествено. Може би това наистина беше просто едно съвпадение!

И все пак, прекрасно разбираше Джуравиел, подобни събития — земетресения като това, чиито следи виждаха сега, или пък гоблинови нападения като онова, изтребило до крак съселяните на Елбраян — понякога предвещаваха нещо много по-страшно.

Той се взря на север, сякаш очакваше да открие отговор на разяждащите го съмнения. И наистина, ако времето беше по-ясно, зоркият му, поглед може би щеше да различи нещо, каквото и да било, което да потвърди или пък да отхвърли подозренията му. Засега обаче, на Джуравиел не му оставаше друго, освен да се тревожи.

Нима демонът наистина се бе пробудил отново?

Глава 17 Черни криле

Всичко ставаше съвсем бавно. Нетърпеливият Конър постепенно започна да разбира тревогите на Джил и нейното колебание. Усещаше напрежението, което я обземаше всеки път, щом се приближеше до нея, всеки път, щом сведеше лице над нейното, докато устните им неудържимо се привличаха.

Ала всеки път тя извръщаше глава, почервеняла от смущение, също толкова силно, колкото неговото раздразнение. В началото младият мъж приемаше подобни откази като лична обида — въпреки опитите на Джил да го убеди в обратното, той не можеше да не си мисли, че тя просто не го намира за достатъчно привлекателен или че дори се отвращава от него. Опитен в изкуството на любовта, племенникът на палмарския барон беше изненадан и засегнат, ала в същото време и немалко заинтригуван. Джили беше предизвикателство, каквото не бе срещал досега и той беше твърдо решен да го преодолее.

Виждайки блясъка, който се появяваше в очите й всеки път щом го зърнеше да влиза в „Задругата“ (а напоследък това се случваше все по-често), гордият млад мъж започна да се досеща, че проблемът на Джили не бе в нея, а в мрачната загадка, скрита в миналото й. От това предизвикателството да я покори съвсем не стана по-малко примамливо, тъкмо напротив, с всеки изминал ден Конър я желаеше все повече, много повече, отколкото беше пожелавал която и да било жена досега. Неусетно и за самия него, Джил се превърна в най-голямото предизвикателство в младия му живот. Затова той беше търпелив, не бързаше и вечер след вечер се разхождаше с нея, без да правят нищо друго, освен да разговарят. За останалите си нужди можеше да се погрижи в кой да е от многобройните палмарски бордеи, а Джил, неговата Джил, разбира се, нямаше защо да научава за това.

Що се отнасяше до Джили, нейните вечери неизменно ставаха много по-приятни, щом Конър влезеше в „Задругата“. Но даже когато го нямаше, тя непрекъснато мислеше за него и често го сънуваше. По време на вечерните им разходки му беше показала тайното си местенце на покрива и двамата прекарваха там часове наред, съзерцаваха небето и си говореха. Именно там тя най-сетне му разреши да я целуне и дори отвърна на целувката му, макар че всичко трая едва няколко секунди, преди черните криле на някакво потънало в забрава нещастие от миналото й да заплющят около нея и да я изпълнят с ужас. Когато го целуваше (навярно същото чувство щеше да изпита с който и да било мъж), мислите й се връщаха назад, към един миг на страдание, прекалено болезнен, за да може да си го спомни.

Ала тя стискаше зъби, преглъщаше болката и позволяваше на Конър да я целува, макар и не толкова често, колкото той би искал.

Пак там, на покрива, под нощното небе, Конър за първи път спомена възможността за женитба.

Джил усети, че не й достига въздух. Не можеше да го погледне в очите, затова упорито се взираше в звездите, сякаш търсеше убежище там горе. Обичаше ли го? Нима изобщо знаеше какво е да обичаш?

В едно беше сигурна — присъствието на Конър я правеше щастлива, ала в същото време я изпълваше с ужас. Не можеше да отрече, че всеки път, щом го види, я обзема копнеж, разтреперва се, а по тялото й се разлива приятна топлина, но едновременно с това изпитваше истински страх да не би той (или който и да било друг мъж) да се приближи твърде много. Примамливият плод като че ли се поклащаше току до нея и тя усещаше сладостния му аромат и все пак имаше още нещо, нещо, което не й позволяваше да го докосне.

Първата й реакция бе да откаже. Какво съпруга щеше да му бъде, след като дори не знаеше коя е! И колко дълго би останал той до нея, когато дори целувките й бяха по принуда, болезнено усилие, което тя полагаше единствено, за да не го огорчи, въпреки че трябваше да превъзмогва огромната черна буца, заседнала в сърцето й.

От друга страна, не биваше да забравя Гревис и Петибуа, хората, които я бяха приютили, когато си нямаше никого. Колко по-добър щеше да стане животът им, ако тя се задомеше сполучливо! Кой знае, ако станеше част от аристокрацията на Палмарис, може би и осиновителите й щяха да се издигнат в обществото, а нищо не би зарадвало благодарната Джил повече от това.

Най-сетне събра сили и погледна Конър в очите, прекрасните кафяви очи, които сега, под звездното небе, като че ли искряха по-силно отвсякога.

— Знаеш, че те обичам — промълви той. — Само теб и никоя друга. Всички тези седмици — не, месеци! — седях край теб, а в съзнанието ми имаше една-едничка мисъл, в сърцето ми — едно-единствено желание — да те обичам така, както един мъж обича една жена, да усещам тялото ти, опряно в моето, да се събуждам до теб. О, Джили, моля те, кажи, че отвръщаш на чувствата ми! А ако любовта ми е безнадеждна, то нека водите на Масур Делавал ме погълнат в ледената си прегръдка, защото няма топлина и живот за Конър Билдебург без твоята любов!

Думите му й се сториха толкова красиви и трогателни (с изключение на обръщението, което я караше да се чувства като малко момиченце), че тя нямаше как да не му повярва, с цялото си сърце. Да, младата жена беше сигурна в любовта му, дори убеждаваше сама себе си, че и тя го обича. Какво друго, ако не любов, я караше да грейва в усмивка, колчем го зърнеше на прага на гостилницата?

— Ще се омъжиш ли за мен? — тихо попита Конър, толкова тихо, че тя не чу, а по-скоро почувства думите му, сякаш бяха прелели от върховете на пръстите му, които нежно се спускаха по бузата й.

Джил кимна и той я целуна, страстно и продължително, притискайки я до гърдите си. Но докато Конър се опиваше от сладостта на устните й, Джил отчаяно се опитваше да пропъди черните крила, които пляскаха над главата й, мъчеше се да мисли за всичко друго, но не и за онова, което й се случваше — представяше си гостите, дошли тази вечер в „Задругата“, спомни си за каретата, която беше съборила един мъж на улицата преди няколко дни, каквото и да е, стига да не й позволеше да се върне назад към забравеното, но ужасяващо минало, срещу което тя нямаше сили да се изправи.

Реакцията на Гревис и Петибуа при вестта за сватбата, бе точно каквато Джил очакваше. Широко усмихнат, Гревис кимна доволно и притисна скъпата си Кат (той все още я наричаше така) до гърдите си. За разлика от него, Петибуа даде далеч по-шумен израз на радостта си — пляскайки с ръце, тя заподскача на място (при което пищните й телеса се разлюляха необуздано), а по бузите й се застичаха сълзи. И двамата се радваха не за себе си, а за нея — единственото, което искаха за осиновената си дъщеря, бе да я видят щастлива, а сега това им изглеждаше повече от сигурно. Тяхната Кат — омъжена за благородник! Никога, никога вече нямаше да й липсва каквото и да било.

Щеше да носи само най-хубави дрехи и да посещава само най-изисканите празненства в Палмарис и дори в Урсал!

Искрената радост, с която двамата посрещнаха новината за годежа й, окончателно убеди Джил, че е постъпила правилно. Каквито и тревоги и съмнения да я разяждаха, гледката на развълнуваните и светнали от щастие Гревис и Петибуа сгря сърцето й. След всичко, което те бяха сторили за нея, нима можеше да постъпи другояче?

Сватбата беше планирана (от семейството на Конър, разбира се, тъй като то имаше достатъчно пари, за да го стори както трябва) за края на лятото и с всички приготовления сега двамата се виждаха много по-рядко отпреди.

— Свърши ли най-сетне? — извика Грейди, докато слизаше по широкото, стръмно стълбище в Батълбрау, най-прочутия публичен дом в Палмарис.

Конър, който седеше на един от пищно тапицираните столове в преддверието, вдигна разсеян поглед към спътника си.

— Какво, само една ли? — подкачи го Грейди. — Тази вечер ще оставиш след себе си поне две доста разочаровани дами!

— Достатъчно, Грейди! — сряза го Конър, а острият му тон не оставяше никакво съмнение в това кой от двамата командва.

По обществено положение синът на Гревис изобщо не можеше да се мери с него и единствената причина, поради която благородникът го търпеше, беше доведената му сестра и негова годеница.

Грейди знаеше твърде много за нощните му подвизи и Конър не смееше да се отърве от него. Вярно, Грейди никога не бе дори намекнал за изнудване, ала Конър го познаваше прекалено добре, за да разбира, че има защо да се бои от привидно кроткия син на гостилничаря.

— Какво не е наред, приятелю? — попита Грейди и се отпусна на съседния стол, закопчавайки панталоните си. — Съвсем си оклюмал. Да не би оковите на брака отсега да ти стягат?

— Ни най-малко! — заяви Конър. — И утре да бе сватбата, пак щях да съм чакал прекалено дълго!

Грейди помълча миг-два, размишлявайки над думите му и търсейки скрития им смисъл.

— И изобщо не се съмнявай в любовта ми към твоята сестра — продължи благородникът. — Тя несъмнено е най-красивата, най-желаната и най-недостъпна…

Конър не можа да довърши и само въздъхна дълбоко, та Грейди трябваше да сложи ръка пред устата си, за да скрие ехидната си усмивка.

— Съвсем те е подлудила — кимна той. — Ето, вече цели пет месеца как прелестите й те тласкат в прегръдките на три жени всяка вечер!

Конър, комуто тази шега изобщо не се видя забавна, го изгледа заплашително:

— Само посмей да й споменеш и думичка и ще почувстваш меча ми в корема си! — предупреди го той, а мрачното му изражение красноречиво говореше, че е напълно сериозен.

Ала Грейди добре разбираше, че го е хванал натясно и бе решил да се позабавлява докрай.

— Е, да, ти открай време си обичал да мушкаш разни неща тук и там — подразни го той.

— Като всеки истински мъж! — заяви Конър. — Нима трябва да се оставя Джили да ме побърка съвсем? Това обаче не означава, че я обичам по-малко. Проумей го веднъж завинаги.

— Спа ли вече с нея? — попита Грейди, ала когато видя гримасата, разкривила лицето на другаря му, побърза да се отдръпне, да не би да получи някоя плесница. — Напълно логичен въпрос! И хич не си мисли, че съм загрижен за целомъдрието й. Че аз досега сто пъти да си бях легнал с нея, стига да не се страхувах от моите старци!

— Както и от мен! — изръмжа Конър.

— О, такива мисли отдавна вече не ми минават през главата — побърза да го увери Грейди — дори намекът, че все още може да има каквито и да било намерения спрямо Джили, бе същинско кощунство, не по-малко страшно от това някой лешояд да се опита да измъкне плячката на ловуващ орел. — Тя е твоя, само твоя. Опасна жена е осиновената ми сестра, по това спор няма. И надали ще се намери мъж, когото да приеме доброволно… освен Конър Билдебург, разбира се.

И като почака няколко секунди, за да се убеди, че събеседникът му няма да го удари, Грейди отново се опита да изкопчи отговор на въпроса си:

— И като заговорихме за Конър Билдебург, ще ми кажеш ли какво стана — сестра ми отстъпи ли вече?

— Не! — призна благородникът с неприкрито раздразнение в гласа. — Ала много скоро ще дойде и този ден.

— В края на лятото, нали така? Или си решил да поускориш нещата?

— Ще изчакам до деня на сватбата — отвърна Конър. — Бои се, знам — девиците винаги се страхуват, но пък оженим ли се веднъж, властта ми над нея става абсолютна. Джили или ще ми даде каквото искам, или ще трябва да си го взема сам!

Грейди мъдро предпочете да преглътне напиращата на устните му забележка относно предполагаемото целомъдрие на осиновената му сестра — това всъщност не беше важно, от значение бе единствено онова, което Конър вярваше.

А той наистина го вярваше и то си личеше във всяко негово движение, в нетърпението му, в почти животинската напрегнатост. Ами да, дори изкусните съблазнителки от публичните домове вече започваха да го отегчават!

— Скъпа ми Джили — промърмори Грейди, когато другарят му стана от мястото си и изскочи навън. — Ти, лукаво, малко дяволче. Хубаво си го измислила да прилъжеш племенника на барона с целомъдрието си — улови го на въдицата си и сега си играеш с него.

Грейди искрено се възхищаваше на находчивостта на осиновената си сестра, макар и да бе малко стреснат, че момичето, което си мислеше, че познава добре, е способно на подобна хитрост.

— Е, и двамата ще намерят, каквото търсят — продължи той на по-висок глас, докато минаваше покрай две жени, седнали в основата на широкото стълбище, откъдето беше минал Конър.

Жените заинтригувано го изгледаха, но Грейди не спря, тъй като трябваше да настигне другаря си.

— Аз пък най-сетне ще се отърва от теб, скъпа ми сестро. А Конър Билдебург много скоро ще разбере, че изобщо не си си струвала чакането!

Още една проститутка се появи, тъкмо когато Грейди излизаше на улицата. Докато минаваше покрай нея, той улови брадичката й в шепа, а тя му се усмихна изкусително.

— Малката му хитруша — рече Грейди и се приближи още повече до жената, която бе една от любимките му. — Горкият Конър съвсем скоро ще открие, че тя не притежава и малка частица нито от твоите прелести, нито от твоите дарби.

И като я целуна, изтича след другаря си. Още беше ранна вечер, но времето бързо напредваше и не след дълго Конър трябваше да отиде в „Задругата“, за да се срещне с Джил. Все пак, може и да успееха да вместят някак си чашка-две и една игра на зарове.

В Палмарис още дълго щеше да се говори за пищната церемония. Девойки и жени губеха свяст от вълнение, а мъжете гордо се пъчеха, придавайки си колкото се може по-важен вид, и тайничко си мечтаеха те да са на мястото на Конър Билдебург и сега да прекосяват града във великолепната му карета. Каквито и възражения да бяха имали роднините на Конър против обикновеното, израсло на село момиче, те се изпариха в мига, в който Джил им беше представена — прекрасна както външно, така и по душа, тя бързо ги покори. А сега, цялата в бяло, облечена в сатен и дантела, с гъста, руса коса, вдигната от едната страна и разпиляна по другото рамо, тя изглеждаше така, сякаш идваше от най-изискания палат. Всъщност, вече се носеха слухове, че младата булка наистина е от знатен произход, версиите за тайнственото й минало нямаха брой.

Разбира се, всички те бяха от нелепи по-нелепи, рожби на желанието за лъскава показност, което в лето Господне осемстотин двадесет и първо властваше над Хонс-де-Беер.

Що се отнася до самата Джил, под маската от грим и изкуствени усмивки, под целия блясък и вида си на принцеса от приказките, тя се чувстваше като малко момиченце, което се бе изгубило. Не можеше да отрече, че й е приятно да носи толкова прекрасни дрехи и да усеща възхитените погледи на тълпата, ала в същото време именно хилядите очи, които я следяха, където й да отидеше, усещането, че е център на вниманието, искрено я ужасяваха. Да прекоси целия град в каретата си беше достатъчно лошо, церемонията в църквата, където щяха да присъстват повече от петстотин души, също я изпълваше със страх, но мисълта за онова, което я очакваше след тържествения прием, когато останеше насаме с Конър, я караше да се облива в студена пот…

— Чаках достатъчно дълго — беше й прошепнал той тази сутрин, след което бе добавил, целувайки я по бузата: — Тази вечер.

После си бе излязъл, оставяйки младата жена сама с мислите й. Та тя не бе в състояние дори да го целуне, без да чуе как плющенето на черните криле на миналото й изпълва въздуха наоколо! А какво очакваше той от нея й бе повече от ясно — една от слугините в дома му се бе погрижила да й обясни всичко в най-големи подробности.

Когато Конър я целуна, Джил му се усмихна, мъчейки се да изглежда спокойна и щастлива, ала в действителност мисълта за предстоящата нощ я изпълваше с вледеняващ ужас.

Церемонията беше прекрасна — тържествена и в същото време жизнерадостна жените плачеха, а мъжете, красиви и достолепни, стояха гордо изправени. След венчавката младоженците отново се качиха в каретата и отидоха в една просторна зала, където музиката не спираше нито за миг, а виното се лееше като вода, ехтеше смях и весела глъч, мъже и жени се носеха във вихъра на танца. Многогласен шум и безброй светлини се сливаха в главозамайваща феерия, която опияняваше всеки, прекрачил прага на залата. Обикновено Джил рядко пиеше повече от чаша вино, ала тази вечер Конър не спираше да й долива още и още, а тя, от своя страна, не му отказваше. Той се опитваше да освободи задръжките й, тя — също.

Или пък просто се мъчеше да притъпи ужаса.

На няколко пъти младата жена се озова в прегръдките на различни мъже, които не познаваше, все благородници по рождение. Мнозина от тях й нашепваха в ухото неприлични намеци, ръцете на мнозина се спускаха там, където не им беше мястото, ала колкото и да беше пила, Джил си оставаше невероятно пъргава и винаги успяваше да избегне дързостите им.

По настояване на Конър балът свърши далеч по-рано, отколкото бе обичайно в такива случаи, което предизвика куп многозначителни коментари.

Джил ги понесе така, както бе изтърпяла всичко досега, а погледът й за пореден път потърси Гревис и Петибуа, които седяха до семейството на Конър. За тях, най-вече за тях правеше всичко това и при тази мисъл и най-вече при вида на грейналите им лица, малко й олекна — не помнеше Петибуа някога да е изглеждала по-възторжена.

След като гостите се разотидоха, Конър отведе младата си съпруга в имението на чичо си в другия край на града. Влязоха през една странична врата и се насочиха към покоите за гости, където нямаше никой, с изключение на двете прислужници, които барон Билдебург бе оставил на разположение на племенника си. Двете момичета (на години бяха по-малки дори от Джил, а тя самата едва бе навършила осемнадесет) заведоха младата булка в една просторна стая, която я накара да се почувства съвсем дребна и незначителна. Таванът беше висок, внушителни гоблени покриваха стените, а гигантското огнище и също толкова огромното легло, се сториха на навикналата на много по-простичък живот Джил престъпно разточителство — та в леглото спокойно можеха да се разположат дузина едри мъже, а за да се покатери отгоре му, щеше да й трябва столче!

Тя обаче не каза нищо и безмълвно позволи на слугините да й помогнат да свали булчинската рокля. За разлика от нея те не млъкнаха нито за миг — даваха й безброй съвети къде да застане и как да се държи, и какви женски хитринки биха й били от полза.

— Една дама трябва да знае какво да прави в спалнята, иска ли да задържи съпруга си — отбеляза едната.

— Ами да, в цял Палмарис няма момиче, с което Конър Билдебург да не може да си легне, стига да поиска — добави другата.

Джил усети, че й се повдига.

След като двете прислужници най-сетне си тръгнаха, кикотейки се шумно, Джил остана да седи на крайчеца на огромното, отрупано с възглавници легло, облечена в тънка, копринена нощничка — твърде къса и твърде изрязана, както отпред, така и отзад. Въпреки че беше още август, нощта беше възхладна, а и в стаята ставаше течение, затова слугините бяха запалили огън в огнището. Джил тъкмо се канеше да отиде до него, за да се постопли, когато вратата се отвори и в стаята нахлу Конър, облечен в черните панталони и бялата риза, които беше носил на церемонията и на бала, но вече без ботуши, без връхна дреха и без колан.

Младата жена тръгна към огнището, ала той й пресече пътя и я прегърна.

— О, Джили! — прошепна в ухото й и страстно я целуна по врата.

Миг по-късно обаче рязко се отдръпна, изкривил лице в недоумение. Почувствал бе напрежението й, сигурна беше Джил, и тази мисъл я накара да се поотпусне малко. Ами да, та това беше Конър… Конър, който я познаваше толкова добре — той щеше да усети страха й и да бъде нежен с нея, да й даде всичкото време, от което тя се нуждае. Нали я обичаше!

Още докато тези успокоителни мисли се гонеха в съзнанието й, Конър я сграбчи и грубо я привлече към себе си, притискайки устни в нейните. Слисана, Джил не разбра какво става и дори не опита да се бори, просто остана напълно неподвижна.

Усети вкуса на устните му върху своите, после езикът му ги разтвори със сила…

… в този миг в съзнанието й прокънтя агонизиращ писък. Предсмъртният вопъл на умиращо дете, на майка й, на родното й село.

— Не! — простена тя и го отблъсна от себе си.

— Не? — гневно повтори Конър.

Останала без дъх от ужас, Джил не бе в състояние да му обясни какво бе видяла току-що и само стоеше срещу него и отчаяно клатеше глава.

— Не? — изкрещя Конър и я зашлеви през лицето.

Младата жена се олюля и щеше да падне, ако той отново не я бе сграбчил в обятията си, обсипвайки лицето и врата й с целувки.

— Сега вече не можеш да ме отхвърлиш.

Джил се гърчеше в ръцете му, борейки се да се измъкне. Не искаше да го нарани, всъщност дори му съчувстваше, ала в този миг просто не можеше да му даде онова, което той жадуваше. Най-сетне успя да се освободи от прегръдката му и направи крачка назад.

— Аз съм ти съпруг — бавно каза той. — По закон. Ще правя с теб, каквото поискам.

— Умолявам те! — едва доловимо прошепна младата жена.

Конър вдигна ръце и се извърна.

— Накара ме да чакам всички тези месеци! — изрева той. — През цялото време мечтаех за теб, копнеех за тази нощ. Нищо в света нямаше значение, освен нея!

И като отстъпи назад, той отново се обърна към нея и я изгледа.

Джил се чувстваше отвратително, струваше й се, че на света няма по-ужасен човек от нея. Искаше, наистина искаше да му даде онова, което му се полагаше за търпението. Ала черните крила отново шумоляха в стаята, в главата й звучаха грозни писъци.

Внезапно изражението на Конър се промени.

— Стига толкова! — рече той, а ниският му, равен тон бе по-заплашителен от най-свирепия вик.

Безпомощна и ужасена, Джил го гледаше как разкопчава ризата си, а след това се събува. Никога досега не бе виждала гол мъж и със сигурност никой като Конър. Ала каквито и чувства да бе предизвикал у нея видът на голото му тяло (а Конър определено беше красив мъж), те бяха прогонени в мига, в който се появиха, от вълна всепоглъщащ страх, от плясъка на черните крила, смразяващ до мозъка на костите.

А и Конър — на лицето му вече нямаше и следа от прежната обич и нежност, само алчно желание и дори гняв.

— Погледни ме! — заповяда той и като я сграбчи за раменете, обърна я към себе си. — Аз съм твой съпруг. Мога да правя с теб каквото си поискам, когато си поискам!

И сякаш за да наблегне на думите си, той се пресегна и дръпна нощницата й. Гледката на заоблените й снежнобели гърди като че ли го успокои за миг.

— И аз ти харесвам — заключението му накара Джил да сведе поглед надолу.

Наистина, зърната й бяха настръхнали, ала това не бе от любов или възбуда, а от страх и едно вледеняващо усещане, което пълзеше във вените й. Конър отново протегна ръка и стисна едната й гръд.

Джил трепна и се отдръпна.

— Умолявам те! — прошепна тя, ала нежеланието й отново разпали позатихналата ярост на мъжа й.

Без да се церемони, той я повали на земята и се хвърли отгоре й, а коляното му се провря между краката й и ги разтвори.

— Не! — простена младата жена, докато той разкъсваше нощницата й.

Страстта му бързо се разгаряше и с всеки изминал миг той ставаше все по-груб и по-настоятелен.

Джил започна да се задушава. Плясъкът на черните криле раздираше въздуха, предсмъртни писъци кънтяха в ушите й. Тя отчаяно извърна глава, когато Конър се приведе над нея с хищно отворена уста, ала той притисна рамото й към пода и легна отгоре й с цялата си тежест.

Писъците бяха станали непоносими, в ушите й отекваха агонизиращите стонове на умиращи хора. Предсмъртните вопли на родната й майка.

Джил одра рамото си в ръба на каменното огнище — вече нямаше накъде да бяга, а страстта на Конър ставаше все по-необуздана и животинска.

Миналото заля Джил като вълна — мъчителни писъци, гледката на издъхващи хора, миризмата на разлагащи се трупове. Тя вече не беше в настоящето, отново се бе завърнала в онова ужасяващо място, откъдето нямаше изход, където смъртта и огънят я държаха в гибелната си хватка.

Огънят!

Джил видя как от една пламнала цепеница се откъсва голям къс, яркооранжев, като окото на някакъв страховит нощен звяр, и без да мисли какво прави, обви пръсти около него. Не усети нищо, нито дори най-лекото опарване — вече нямаше болка, която да може да я достигне.

Обърна се рязко и заби горящия въглен в лицето на нападателя си, в лицето на чудовището, покачило се отгоре й, чудовището, погубило майка й и избило съселяните й. Ревейки от болка, то се отдръпна и тя се изтърколи изпод него и с мъка се покатери върху леглото…

Къде ли бе попаднала? Видя как мъжът — да, това беше мъж, това беше нейният Конър! — се изправя на крака и изхвърча от стаята, стиснал лицето си с ръце.

Внезапна болка прониза дланта й и тя запрати въглена обратно в огнището.

Какво беше сторила!

Младата жена избухна в ридания и се хвърли на леглото, притиснала изгорената си ръка под себе си. Плака дълго и безутешно, половин, а може би и цял час. Не спря, когато вратата се отвори, не спря и когато чу някой да нахлува в стаята.

Не спря дори когато я сграбчиха за раменете и грубо я обърнаха по гръб; някой улови ръцете й и ги натисна към леглото, после раздалечи колената й.

Двете прислужници я държаха така, че тя не можеше да помръдне и Конър (чиито рани, за щастие, не бяха чак толкова ужасни), се приближи, облечен само с разкопчана бяла риза.

— Ти си моя жена! — мрачно рече той.

На Джил не й бяха останали повече сили, единственото, което можеше да направи, бе да вдигне умоляващ поглед към двете жени, които я държаха, ала и там не откри никакво съчувствие, дори напротив, по лицата им като че ли бе изписана отблъскваща наслада, сякаш случващото се им харесваше, сякаш нейната безпомощност и тяхното участие в нея, им доставяха удоволствие.

Погледът й потърси очите на Конър, който вече се бе покатерил на леглото.

— Моля те! — прошепна тя.

Той се хвърли отгоре й…

… ала нищо не се случи.

Конър повдигна глава и тя видя изражението му — наранено и искрено наскърбено.

— Не мога! — призна той, докато слизаше от леглото, а в очите му, преди да ги извърне от нея, проблесна изпепеляваща ярост. — Махнете я оттук и я заключете някъде!

Двете слугини побързаха да изпълнят нареждането му и грубо вдигнаха Джил.

— Нека съдията, абат Добриньон, реши какво да прави с нея. Отведете я и се върнете при мен! — заповяда Конър, а думите му, макар и насочени към прислужниците, имаха за цел да наранят Джил. — И двете.

Глава 18 Изпитание на вярата

Час след час, ден след ден „Бягащия с вятъра“ лениво се носеше по огледално — гладките води на Мирианския океан. Толкова на юг, слънцето бе станало най-опасният им враг, въздухът беше непоносимо горещ, денем и нощем.

Авелин имаше чувството, че някой ден кожата просто ще се свлече от тялото му и ще остане да лежи на палубата, като малка, съсухрена купчинка. Първо изгоря и се покри с огромни мехури, после постепенно потъмня, докато най-накрая по нищо не се различаваше от останалите моряци. Опитваше да се бръсне редовно, ала на кораба нямаше достатъчно фино острие и в крайна сметка монасите трябваше да се примирят с острата брада по лицата си.

Ала най-неприятна от всичко беше скуката. Единственото, което виждаха, накъдето и да се обърнеха, бе равният, сиво-синкав хоризонт. Понякога се случваше нещо, което поглъщаше вниманието им за известно време — кит изхвърляше гигантска струя вода във въздуха, някой весел делфин се заиграваше край кораба или пък пасаж лефери изпълваха спокойните води. Но дори тези дребни развлечения бяха твърде редки и си отиваха прекалено бързо, изместени от прежното отегчение на безбрежния океан. Наивните представи на Авелин за романтиката на морските пътешествия се бяха разсеяли отдавна, прогонени от точещата се едва-едва, поскърцваща с дъските на палубата действителност.

Той посещаваше Дансали често и оставаше часове наред. На младата жена й беше забранено да напуска каютата си, което прекрасно я устройваше — и тя, и капитанът знаеха какво може да се случи, ако моряците (грубовати мъже, които отдавна не бяха зървали жена) усетеха нежното й ухание. Ето защо вратата на нейната каюта беше винаги заключена.

С течение на времето, както забеляза Авелин, тримата му другари взеха да посещават Дансали все по-рядко и по-рядко — очевидно компанията й започваше да им омръзва. Това можеше само да го радва, макар и сам да не разбираше защо. Дансали с нищо не показваше, че задълженията й тежат, а и Авелин постепенно се бе научил да приема професията й като неразделна част от личността й — в крайна сметка, както и сам беше казал при първата им среща, кой бе той, че да я съди.

Така бе и все пак не можеше да отрече, че е доволен, задето останалите (в това число и капитан Аджонас) прекарват все по-малко време с нея. Той, от своя страна, с времето откриваше у Дансали неща, за които другарите му не биха и помислили — остроумие и находчивост, нежност и едно достойно за съжаление примирение със злощастната й съдба. Авелин идваше при нея, за да изслуша мечтите и надеждите й, които тя рядко изричаше на глас и никога — пред друг, освен него. Той пък, единствен от всички, които я бяха познавали някога, се опитваше да я окуражи, да й вдъхне вяра в себе си и да я накара да последва мечтите си. През всички тези седмици мисълта за физическа близост дори не им мина през ума, толкова по-ценна и удовлетворяваща бе особената връзка, зародила се между тях.

И така, дните течаха, звездите сменяха слънцето, а вълните все така се плискаха около кораба. Единствено безоблачните нощи повдигаха духа на всички, както на монасите, така и на обикновените моряци. Щом Ореолът, който тук се виждаше много по-ясно, отколкото на север, засияеше над главите им с безбройните си багри и меките краски започнеха да се преливат в небето — синьо и пурпурно, оранжево и наситено алено, те грееха над тях и вливаха надежда в сърцата им.

Дори Куинтал, прагматичен до мозъка на костите си, приемаше великолепието на Ореола като знак за Божия промисъл и усещаше как вярата му укрепва всеки път, щом зърнеше съзвездието да озарява нощното небе.

— Дясно на борд! — разнесе се вик една сутрин, около две седмици след като бяха оставили Ясинта зад гърба си.

Куинтал жадно се взря натам, макар от разговорите си с капитана да знаеше, че не са изминали и половината път до Пиманиникуит и гледката на каквато и да било суша, би означавала единствено, че са се отклонили от курса.

— Кит дясно на борд! — извика съгледвачът миг по-късно. — Ама изобщо не се движи — мъртъв ще да е.

Авелин, който в този момент се намираше близо до капитана, го чу да изругава тихо:

— Проклятие!

— Лоша поличба ли е да видим мъртъв кит? — учуди се той.

— Какъв ти кит! — мрачно отвърна Аджонас и се насочи към носа на кораба, следван от Бънкъс Смийли, Пелимар, Тагрейн и Авелин. — Какъв ти кит!

Куинтал вече бе застанал до бордовата ограда и сочеше към нещо в далечината.

Аджонас извади далекогледа си и също се взря натам. Едва го бе допрял до окото си, когато взе да клати глава и го подаде на Куинтал… жест, който очевидно никак не се понрави на стария Бънкъс.

— Какъв ти кит! — потрети капитанът. — Паури!

— Паури? — учуди се Авелин.

Паурите бяха джуджета, кльощави създания, които на ръст едва достигаха четири фута.

— Една от техните лодки — поясни Аджонас. — Бурелодки, така ги наричат.

— Това там лодка ли е? — не повярва Пелимар.

Куинтал кимна и свали далекогледа:

— При това изобщо не изостава от нас.

— Че те нямат платна! — възкликна Пелимар, сякаш простата логика бе достатъчна да отхвърли възможността цял екипаж от зли джуджета да се намира толкова наблизо.

— Паурите нямат нужда от платна — обясни Аджонас. — Използват педали, с които задвижват една огромна перка на кърмата.

— Педали? — изсмя се подигравателно Пелимар — дори самата мисъл, че някой би могъл да се придвижва по този начин из безбрежния океан, където разстоянията не се мереха с мили, а със стотици мили, му се струваше нелепа.

Лицето на Аджонас обаче си остана все така мрачно, гласът му — все така тревожен:

— Паурите не знаят що е умора.

Авелин също беше чувал подобни истории. Паурите се срещаха рядко, освен в дни на война, когато пък навсякъде беше пълно с тях. За издръжливостта им в бой се носеха легенди, страховити приказки, разказвани в зимните вечери край огнището. Въпреки дребния си ръст, по сила те превъзхождали обикновените хора, а енергията им била неизчерпаема; можели да понесат страховити удари с меч или сопа и въпреки това да продължат да се бият; били в състояние да водят битки часове наред, дори преди това да били извървели десетки мили.

— Доста навътре са навлезли — отбеляза Куинтал. — Най-близката земя трябва да е на повече от десет дни път.

— Кой знае какво се върти в главите на паурите — отвърна Аджонас. — Напоследък доста се били пораздвижили, така поне ми казаха моите приятели в Ясинта. Появяват се по местата, откъдето обикновено минават кораби, взимат каквото им трябва и отново се отправят към открито море, следвайки треската, или пък друга риба, която обичат да ловуват. Корава раса са те, говори се, че нерядко прекарвали в открито море повече от година и половина.

— Какво тогава правят с плячката си? — наивният въпрос на Авелин накара останалите петима да го изгледат. — Ами да, щом ограбват минаващите кораби, какво взимат и къде го продават след това?

Аджонас и Бънкъс мрачно се спогледаха — четиримата монаси явно не разбираха с какъв враг си имат работа.

— Паурите вземат животи, човешки животи — спокойно отвърна капитанът. — Нападат просто ей така, за да убиват. Нападат, за да се запасят с достатъчно провизии до следващото плячкосване и заради тръпката от преследването и сечта.

Авелин пребледня, Тагрейн и Пелимар също изглеждаха ужасени, ала не и Куинтал. Набитият монах само изръмжа и отново насочи вниманието си към далечната лодка.

— Ама пък и ние имаме един късмет! — обади се Пелимар притеснено. — Да се озовем толкова близо до тях. Ако бяхме минали само стотина мили по-наляво, така и нямаше да ги видим.

— Ала те пак щяха да ни усетят — отвърна Аджонас. — Платната ни се забелязват отдалеч, а и паурите притежават магически способности, не се съмнявай в това. Говори се, че имали съюзници в морето — кръстосвали водите и им съобщавали къде има кораби. Не, това не е просто лош късмет, братко Пелимар.

— Какво ли знаят за нас? — попита Куинтал, без да откъсва поглед от лодката в далечината.

— Единствено това, че сме самотен кораб, прекалено далеч от дома — бързо отговори капитанът.

— А за мисията ни? — настоя Куинтал.

— Нищо — увери го Аджонас. — Съмнявам се, че изобщо могат да разпознаят монашеските ви одежди.

Куинтал кимна:

— Тогава им избягай.

Авелин и останалите затаиха дъх, виждайки как лицето на Аджонас се сковава — Куинтал май беше прекалил с разпорежданията си.

— Курс наляво! — провикна се капитанът, после като че ли се успокои и се обърна към Бънкъс: — Вдигнете всички платна, Смийли! Нямам никакво желание да се бия с паурите.

Докато Смийли се отдалечаваше тичешком, за да изпълни нареждането, Аджонас отново измери Куинтал със смразяващ поглед, после се обърна и като кимна на останалите трима монаси, си тръгна.

Авелин отиде до бордовата ограда, заслони очи с ръка и се взря в сиво-синята безбрежност. Стори му се, че вижда лодката на джуджетата в далечината, но не беше сигурен — нищо чудно това да бе някоя по-висока вълна.

„Бягащия с вятъра“ зави наляво и полетя напред, уловил попътния вятър в платната си. Ала паурите нямаха намерение да се дадат толкова лесно — морякът в наблюдателницата час по час им съобщаваше, че преследвачите не само че не изостават, но дори са започнали да скъсяват разстоянието между двата кораба.

Застанали край оградата на бакборда, четиримата монаси и Аджонас наблюдаваха приближаващия неприятел. Сега вече Авелин съвсем ясно различи вражеския екипаж — нямаше как да го сбърка с вълна.

Аджонас вдигна поглед към платната на кораба си, а после и към моряците, които трескаво се мъчеха да ги напълнят с колкото се може повече вятър.

— Впечатляващо! — отбеляза Куинтал, без да сваля очи от лодката на паурите. — Защо и ние не строим такива съдове?

— В Свободен пристан има една — отвърна Аджонас, — а в Урсал построиха няколко — използват ги по реката. Ала хората не са паури. Каютите на един подобен съд са твърде тесни, по-тесни дори от тези, които имате на „Бягащия с вятъра“. А и издръжливостта ни не може да се мери с тази на джуджетата. Те могат да въртят педалите по цял ден, докато повечето мъже се изморяват още на първия час… или на втория, ако са замесени от наистина яко тесто.

Куинтал кимна, усещайки как уважението му към коравия им враг нараства още повече.

— Щом паурите не се изморяват — рече той, — значи няма как да им избягаме.

— Така е. Затова приближат ли се още малко, ще ги посрещнем с дъжд от пламтящи стрели — обясни капитанът, ала в гласа му нямаше особена надежда. — За съжаление, по-голямата част от лодката им се намира под повърхността на водата, а онова, което все пак можем да улучим, не е от такова значение, че да ги потопи. Все пак, да се надяваме, че ще успеем да поддържаме достатъчно висока скорост, та да поубием част от силата на първоначалния им удар. А после… после не ни остава друго, освен да се бием, когато се опитат да ни вземат на абордаж.

Куинтал започна да клати глава в знак на несъгласие, още преди Аджонас да бе довършил:

— Не бива да допускаме изобщо да се приближават до нас — възрази той. — Една повреда би ни забавила (и то в най-добрия случай), а това не можем да си позволим. Разполагаме с по-малко от седмица в резерв и то само в случай че изчисленията ни са верни, а вятърът се задържи както досега.

— Какво друго ни остава? — отвърна капитанът.

Останалите трима монаси мрачно се спогледаха и поклатиха глави, ала мозъкът на Куинтал трескаво работеше, прехвърляйки цялата информация, която Аджонас му бе дал за приближаващия враг.

— Кажи ми — проговори той най-сетне, — колко бързо може да се движи една такава лодка, ако перката й се заплете в нещо?

Аджонас го изгледа заинтригувано.

— Нали имаме излишни мрежи? — допълни Куинтал.

— Перката не е така достъпна, както си мислиш — обясни капитанът. — Дори и да успеем да заложим достатъчно мрежи на пътя им, те най-вероятно ще закачат единствено защитните кукички, които я покриват.

— Ами ако не просто поставим мрежа на пътя им, а сами я занесем до целта? — лукаво попита Куинтал, при което всички го погледнаха с недоумение… всички, освен Тагрейн, който започваше да се досеща какво си е наумил другарят му и планът истински му се нравеше.

— Това би било глупаво… — започна Аджонас, ала не успя да довърши, защото на вражеската лодка се отвори един люк и оттам се показа първо увенчана с алено кепе глава, а после и кльощава ръка, държаща фуниевидна тръба.

— Човеци! — разнесе се гласът на джуджето, многократно усилен от тръбата. — Предайте се! Да ни се изплъзнете не можете, в битка също няма да ни надвиете. Предайте се, казвам, и може би ще ви подарим жалкия животец!

Аджонас огледа лицата на екипажа си, видя и плахата надежда, изписала се върху тях.

— Дали пък да не го послушаме, капитане? — обади се Бънкъс Смийли, думи, които, уверен бе Аджонас, предаваха желанието на мнозина от останалите моряци. — Ако не се съпротивляваме…

Аджонас го блъсна встрани и пристъпи напред, така че всички на палубата да го виждат.

— Те ще ни избият! — провикна се той. — До крак! Това са паури, излезли в търсене на прясна кръв, в която да натопят кепетата си! Те не оставят никой кораб да мине покрай тях току-тъй, нито пък имат място за пленници на борда си! Ако сега спрем, или дори само намалим скоростта, ударът им ще бъде още по-пагубен.

Още докато той говореше, над перилата на бакборда прелетя горяща стрела и се заби в задното платно. Трима моряци светкавично се хвърлиха натам, потушавайки огъня почти моментално.

— Колко мислиш, че ще издържиш, търговецо? — грозно се изсмя джуджето, после отново се скри във вътрешността на лодката си.

— Кои са най-добрите ти плувци? — приближи се Куинтал до Аджонас.

— „Бягащия с вятъра“ обикновено плава в студените води на севера — отвърна той. — Рядко ни се налага да плуваме.

Куинтал кимна и се обърна към тримата си другари. Никак не му се щеше да ги излага на тази опасност, ала разбираше, че успехът на мисията им е заложен на карта. Още преди да бе казал каквото и да било, Авелин, Пелимар и Тагрейн свалиха връхните си дрехи и започнаха да се разкършват.

— Ние обаче го правим — обясни той. — Дори и в студените води на севера. Донесете ни мрежа.

Аджонас кимна на Бънкъс — това беше операция на Куинтал и капитанът на „Бягащия с вятъра“, който нямаше по-добра идея, на драго сърце го остави да осъществи плана си.

Не след дълго четиримата монаси бяха готови и Куинтал хвърли мрежата зад борда. Тагрейн побърза да скочи във водата и я улови.

Куинтал тъкмо се канеше да го последва, когато Аджонас го хвана за рамото и му подаде рубина от портупея си.

— Само ако наистина се наложи — рече той. — Този камък е по-ценен от целия ми кораб.

Куинтал го завъртя между пръстите си. Да, наистина усещаше магията, заключена в сърцето му. После, най-неочаквано, набитият монах се обърна към Авелин и му подаде рубина:

— Няма човек на този свят, който по-добре да владее магията на камъните — рече му той. — Използвай го, ако се наложи.

Авелин го пое и го задържа в ръката си. Съвсем ясно почувства силата, скрита в глъбините му и веднага разбра за какво служи — рубинът сякаш му говореше. Понечи да го втъкне в препаската, която висеше на кръста му, ала мястото не му се видя достатъчно сигурно, затова го пъхна в устата си.

После тримата скочиха зад борда и се насочиха към Тагрейн, който вече бе останал далеч зад бързо движещия се „Бягащия с вятъра“.

Разделиха се на две — хванали мрежата помежду си, Куинтал и Тагрейн заплуваха на една страна, опитвайки се да намерят ъгъл, от който да се промъкнат незабелязано до лодката на паурите, докато Авелин и Пелимар поеха успоредно с вражеския съд, като гледаха да се държат колкото се може по-ниско, в случай че люкът отново се отвореше или пък джуджетата имаха друг начин да виждат какво става на повърхността.

Облегнат на бордовата ограда, Аджонас не сваляше разтревожен поглед от тях. Той знаеше за паурите и за океана неща, за които четиримата монаси дори не предполагаха. Ако лодката минеше покрай двамата с мрежата, те никога нямаше да успеят да я догонят, а пък той не можеше да обърне „Бягащия с вятъра“ заради тях. Така Куинтал и Тагрейн щяха да се окажат сам-сами в открито море, което би ги обрекло на сигурна смърт. Нещо повече, говореше се, че паурите имали приятели сред обитателите на океана… приятели, чиито гръбни перки всяваха страх, където и да се мернеха.

Въпреки това Аджонас беше убеден, че даже и да знаеше всичко това, смелият Куинтал пак би скочил зад борда с мрежата.

— Давай! — окуражаваше Куинтал другаря си, докато самият той загребваше с всички сили.

Лодката се движеше по-бързо, отколкото изглеждаше отдалеч и въпреки че Тагрейн се стараеше, надали би успял, ако Куинтал не бе наметнал своя край на мрежата около широките си рамене и не го бе издърпал след себе си.

Щом се доближиха достатъчно до вражеския съд, двамата монаси побързаха да се гмурнат под повърхността (за щастие, водата беше кристално ясна) и да застанат така, че той да мине през опънатата мрежа.

В това време Авелин и Пелимар чакаха, обзети от тревожно нетърпение. Те трябваше да се покатерят на борда на вражеската лодка, независимо дали начинанието на Куинтал се увенчаеше с успех или не. Ако двамата им другари се проваляха, тяхната задача беше да намерят начин да спрат паурите. Авелин прокара език по рубина в устата си. При всичката си магия, камъкът пак нямаше да е достатъчен, за да се справи със солидния и при това мокър корпус на лодката.

Вражеският съд бързо се приближаваше — петдесет метра, четирийсет, трийсет, двайсет, той се носеше по водата като стрела.

После изведнъж се разтресе и рязко се отклони на една страна. Авелин и Пелимар заплуваха с всичка сила. Пелимар пръв стигна до лодката и внимателно се изкачи по гладката й, заоблена страна, после се насочи към люка на повърхността й.

Миг преди да го достигне, той се отвори и първото джудже, което подаде главата си навън, занемя от изумление. И той, и събратята му бяха усетили, че перката им се е оплела я във водорасло, я в нещо, изпуснато от каравелата, която преследваха и това ни най-малко не ги изненада — и преди им се беше случвало. Ала да видят човек на собствената си палуба!

Пелимар, който за първи път срещаше паури, беше не по-малко слисан. Създанието пред него надали имаше повече от метър и двайсет, с дълги ръце и крака, които изглеждаха прекалено кльощави за набитото му, подобно на буре туловище.

Смаяното джудже още се взираше в Пелимар с широко отворена уста и изкривени от изненада черти, когато юмрукът на монаха се стовари в лицето му.

Сега беше ред на Пелимар да зяпне, докато местеше изумен поглед от наранената си ръка към дребното същество — то очевидно беше много по-кораво, отколкото изглеждаше! Вместо да рухне на палубата, или поне да се олюлее, то само тръсна глава.

Пелимар му нанесе три мълниеносни удара, после вдигна крак и с все сила го изрита под челюстта. Главата на джуджето отскочи назад и то изхвърча във въздуха.

Още преди убитият паури да падне във водата, мястото му бе заето от негов събрат, който обаче вече знаеше какво го очаква. Юмруците на Пелимар — ляв, десен и пак ляв — се посипаха върху главата му, ала дясната ръка на монаха още не се бе оправила съвсем от първия удар. Авелин, който междувременно също се бе изкачил на палубата, побърза да му се притече на помощ, но докато успее да стигне до него, го видя как потръпва конвулсивно и полита на една страна, а на гърдите му зейва грозна рана. Джуджето нададе яростен крясък, разгневено, че възможността да подсили бездруго наситения цвят на аленото си кепе му се изплъзва току под носа. Авелин действа мигновено, възползвайки се от моментното разсейване на свирепото създание.

Досещайки се, че врагът ще да е по-силен, отколкото изглежда на пръв поглед, а и виждайки как от люка се показва още едно джудже, монахът се отказа от обикновена ръкопашна схватка и реши да рискува — сега успехът на цялата мисия зависеше от него.

Без да мисли за собствената си безопасност, той се втурна напред, изваждайки рубина от устата си. Потри го в дланта си и почти начаса усети как магията, заключена в сърцето му, се събужда.

Джуджето замахна с късия меч, ала Авелин се приведе и избегна удара му, после се пресегна между разтворените крака на противника си и хвърли камъка нагоре, към зейналия люк. След това, воден единствено от инстинкта си за оцеляване, присви крака под тялото си и рязко се изправи.

Рубинът, целият засиял с магическа светлина, описа дъга над отворения люк. Поредното джудже, което тъкмо излизаше от вътрешността на лодката, го видя и, омаян от вълшебното блещукане, протегна ръка и го улови. За да го стори обаче, му се наложи да пусне стълбата, по която се бе изкатерило до горе и когато Авелин и другото джудже ненадейно се показаха над главата му, не можа да се удържи и се сгромоляса обратно във вътрешността на лодката, стиснал искрящия рубин.

Вкопчен в десницата на противника си, Авелин се бореше за живота си. Със свободната си ръка успя да затвори зейналия люк, после се претърколи встрани, докато джуджето, с разкривено от зла усмивка лице, скокна на крака, вдигнало меч над главата си. Грозният крясък, който се откъсна от гърдите му, разтърси свития недалеч от него Авелин до мозъка на костите.

Миг по-късно жестокото създание изхвърча във въздуха, люкът се пръсна на парчета и от вътрешността на лодката изригна гъст, черен дим.

Взривът поде и Авелин и той се остави да бъде запратен обратно във водата. Експлозията надали бе избила и половината паури — лодката им бе голяма почти колкото „Бягащия с вятъра“ — и не след дълго на палубата щяха да се покажат нови джуджета.

А последното, което монахът искаше, бе да се изправи срещу още едно от свирепите създания.

След като опънаха мрежата под водата, Куинтал и Тагрейн изскочиха на повърхността и жадно си поеха въздух. Докато Куинтал успее да се приближи достатъчно до лодката, едно от джуджетата вече беше паднало зад борда, а и Пелимар се бореше да не потъне.

С тежките си тела и кльощави крайници, паурите не бяха добри плувци и за якия монах не бе никак трудно да го настигне и да го натисне под водата. След това се покачи върху раменете му и го стисна с всичка сила, задушавайки без особени проблеми съпротивата му.

Това джудже никога вече нямаше да си поеме въздух.

Когато се озова във водата, Авелин се огледа наоколо и видя Куинтал да се носи на повърхността. За миг се изненада, после обаче забеляза върху какво е седнал и загадката му се изясни. Недалеч оттам пък, Тагрейн, влачейки ранения Пелимар, плуваше към каравелата, която вече обръщаше, за да ги вземе обратно на борда си.

В мига, в който довърши последната си жертва, Куинтал, който несъмнено бе най-силният от четиримата, побърза да освободи Тагрейн от товара му и въпреки че Пелимар беше изпаднал в безсъзнание, та трябваше да бъде носен на гръб, той почти не изоставаше от двамата си събратя.

Аджонас с тревога наблюдаваше случващото се, докато корабът му правеше завой, за да прибере монасите. Вярно, че лодката на паурите беше обезвредена, ала това беше само временно — битката тепърва предстоеше и той побърза да разположи стрелци по протежение на бордовата ограда, с нареждането да открият огън в мига, в който видят някое джудже да се подава от разсейващия се дим.

След това му оставаше единствено да гледа. „Бягащия с вятъра“ се доближи до монасите и до вражеската лодка достатъчно, за да се убеди той с очите си, че първите паури вече са се показали на палубата. Някои от тях държаха тежки арбалети и се прицелваха в плуващите монаси.

Още по-опасна за четиримата мъже обаче беше кървавата следа, която Пелимар оставяше във водата.

Тагрейн пръв достигна „Бягащия с вятъра“ и трескаво улови едно от въжетата, хвърлени зад борда. Едва се бе хванал (Авелин все още се намираше на около двадесетина ярда от него, толкова, колкото деляха Куинтал и Пелимар от него самия), когато от върха на мачтата се разнесе вик:

— Перка във водата! Акула! Бяла акула!

— Издърпайте ги! — изрева Аджонас и сам се хвърли към въжето, за да помогне. — По-бързо! Хвърлете още въжета!

Едно от тях цопна досами Авелин, ала той също бе чул вика, съобщаващ за последната заплашваща ги опасност и вместо да го улови, обърна се назад, за да помогне на Куинтал и Пелимар.

— Братко Авелин! — изкрещя Тагрейн, който вече бе на сигурно място на борда на „Бягащия с вятъра“. — Качвай се! Ние сме двамата избрани. Те са заменими!

На Авелин му се стори, че някой го зашлеви през лицето. Заменими? Та това бяха монаси от ордена на Сейнт Мер’Абел! Не, това бяха човешки същества!

Ръмжейки яростно, той се хвърли напред с удвоени сили и най-сетне се добра до изтощения Куинтал. За своя изненада откри, че Пелимар е в съзнание и сам се държи над водата.

Без да задава излишни въпроси, той се насочи към поизостаналия Пелимар, докато Куинтал се носеше към въжето, и го улови през рамото.

Една стрела изсвистя покрай лицето му и цопна съвсем наблизо. Тогава я съзря — голяма гръбна перка, която стърчеше на повече от половин метър над водата. Никога не бе виждал акула, ала не му бе никак трудно да си представи ужаса, който се криеше под повърхността на водата и в този миг плуваше към него.

Хищникът бързо се приближаваше, приближаваше се и „Бягащия с вятъра“. Дузина мъже, сред тях Куинтал, Тагрейн и Аджонас, държаха въжето и задърпаха с все сила в мига, в който Авелин най-сетне го улови.

Това бе всичко, което монахът можеше да направи — не само че не беше в състояние да се повдигне дори на няколко сантиметра над водата, ами едвам успяваше да удържи едновременно въжето и Пелимар, който отново бе изгубил съзнание.

Моряците обаче ги изтеглиха до бордовата ограда и Куинтал пое тялото на Пелимар и го издърпа на палубата. В това време Авелин висеше зад борда, с единия крак все още във водата. Над главата му се разнесе уплашен вик и когато сведе поглед надолу, той видя огромен, близо осемметров силует да се насочва към него.

Миг по-късно, останал без дъх от ужас, Авелин вече беше на палубата.

— Биваше си я! — отбеляза Аджонас и кимна по посока на акулата.

Бънкъс Смийли се ухили на Авелин и разпери пръсти:

— С ей такива зъби!

Междувременно, въпреки че на палубата на вражеската лодка имаше поне дузина джуджета, никое не смееше да скочи във водата, не и когато наоколо се навърташе акула, при това очевидно разлютена от мириса на кръв. Паурите и големите хищници може и да бяха съюзници, но дори тяхното приятелство си имаше граници.

Доволна усмивка се разля по лицето на Аджонас — защо пък да не подложи на изпитание „дружбата“ между джуджетата и акулата?

— Я ги пораздрусай малко — нареди той на Бънкъс, който нададе възторжен вик и се втурна към щурвала.

Не се удариха много силно (никой с ума си не би рискувал своя кораб срещу яките лодки на паурите), но все пак това бе достатъчно, за да съборят почти всички джуджета от палубата във водата. Стрелците пък побързаха да открият огън и не след дълго по морската повърхност се понесоха три джуджешки трупа.

Втора, по-малка перка се присъедини към първата, която бързо стесняваше кръга около жертвите си.

Как само се замятаха във водата паурите!

— Да се махаме! — нареди Аджонас на екипажа си.

Акулите щяха да се нахвърлят на труповете, а пляскащите във водата джуджета, както и кръвта, която щеше да става все повече и повече, несъмнено щяха да привлекат още хищници. Никой паури не би се осмелил да излезе от лодката и да се опита да освободи заплетената перка, не и когато наоколо беше пълно с освирепели акули.

Но и това не беше всичко — макар никой на борда на „Бягащия с вятъра“ да не го бе предвидил, носещата се по водата лодка повече от всичко приличаше на ранен кит.

Много скоро лодката на джуджетата, напълно загубила ориентир от сблъсъка с „Бягащия с вятъра“ и с избит люк, откъдето нахлуваше вода, беше погълната от вълните.

Вълнението на борда на „Бягащия с вятъра“ започна да отшумява едва когато потъващата лодка на паурите остана далеч зад гърба им. Четиримата монаси бяха героите на деня, ала Авелин, наред с думи като „смели“ и „безстрашни“, нерядко чуваше екипажа да използва и определения като „безразсъдни“ и дори „глупави“. Моряците бяха корави мъже, горди и прагматични, и ако той или Куинтал очакваха да получат възторжени поздравления и потупвания по рамото, щяха да останат разочаровани.

Авелин и Тагрейн отведоха лошо ранения Пелимар в каютата на Дансали и с радост откриха, че младата жена има и други умения, различни от показаните досега. Не след дълго Пелимар си почиваше удобно разположен (поне доколкото беше възможно в неговото състояние) и Авелин отново излезе на палубата.

Откри Куинтал да говори нещо с Аджонас, който се бе облегнал на гротмачтата, а на лицето му се четеше умора.

— Паури — тъкмо казваше капитанът. — Не помня някога толкова много аленокапци да са кръстосвали Мирианския океан, както на север, така и на юг. Явно са се множили необезпокоявани на Хулиантес, своите острови и сега са се пръснали във всички посоки. Нападенията им тепърва ще зачестяват и ще стават все по-ожесточени.

Куинтал само сви рамене.

— Как е Пелимар? — попита той, виждайки приближаващия се Авелин.

— Може и да оцелее — безпомощно въздъхна другарят му. — А може и да умре.

Куинтал кимна, после изведнъж стовари юмрука си в челюстта на слисания Авелин и го повали на земята.

— Как посмя! — изкрещя той.

Моряците, които се намираха наблизо, замръзнаха по местата си, чудейки се какво става, Аджонас също изгледа набития монах с недоумение.

— Та ти си един от Подготвителите — продължи да се кара Куинтал. — Как можа да се изложиш на опасност, само за да спасиш Пелимар?

— Животът и на четирима ни беше в опасност от мига, в който скочихме зад борда — отвърна Авелин.

— Тогава нямахме избор! — сопна се Куинтал, толкова разгневен, че от устата му се разхвърчаха слюнки. — Ала когато на заплахата за „Бягащия с вятъра“ бе сложен край, когато паурите бяха възпрени, а пътят пред кораба — чист, вместо да се прибереш на сигурно място, ти отново се върна в опасните води!

— Но Пелимар щеше да умре!

— Би било жалко, но без особено значение!

Авелин с мъка преглътна напиращите в устата му думи — добре разбираше, че каквото и да каже, ще е безполезно. Никога не си бе и представял, че някой — пък бил той и суровият Куинтал — може да е способен на подобен фанатизъм.

— Не можех да го изоставя — каза все пак Авелин. — Както не бих изоставил и теб.

Куинтал се изплю в краката му:

— Не съм молил за помощта ти и щях да я откажа, ако ми я беше предложил. Пътят към целта ни беше открит, заплахата за кораба ни — премахната. Ти трябваше да се върнеш на борда и да останеш там. Представи си само каква загуба би било, ако освен Пелимар и Куинтал, във водата загинеше и брат Авелин?

Младият монах нямаше какво да отвърне — доводите на Куинтал бяха неоспорими. Без да каже нищо повече, той кимна и се изправи на крака, макар дълбоко в себе си да знаеше, че ако пак попадне в подобна ситуация, отново би постъпил по същия начин.

— Не можем да сме сигурни, че пътят до Пиманиникуит наистина е чист — прошепна Аджонас тихо, за да запази тайната на свещеното място.

— От Пелимар така или иначе няма да има голяма полза — отвърна Куинтал. — Дори да оцелее, ще минат много дни, преди да успее да се надигне от леглото.

Авелин изпитателно се взря в другаря си. Че мисията им беше извънмерно важна — в това нямаше съмнение. Ала да искат от него да остави някого да умре просто ей така?

Той тръсна глава (за щастие, Куинтал и Аджонас, напълно погълнати от разговора си, не го забелязаха) — това той не можеше и никога не би сторил!

— Не забравяй какво ти казах — мрачно рече Куинтал.

— Ще се върна при Пелимар — отвърна Авелин, черпейки утеха от скрития смисъл на думите си, които за него прозвучаха като обет. — Дансали се грижи за раните му.

— Кой? — не разбра Куинтал и Авелин се подсмихна незабележимо, докато се отдалечаваше.

Дните минаваха, ала състоянието на Пелимар не се подобряваше. Времето си бе все същото — горещо и тихо, никъде не се виждаше и следа от паури.

Може би причината се криеше в скуката, в жегата или пък в безвкусната храна, която ядяха ден след ден, ала екипажът постепенно ставаше все по-неспокоен, дори враждебен. Неведнъж Авелин чуваше Аджонас и Бънкъс Смийли да си крещят на висок глас, а всеки път, щом се покажеше на палубата, монахът усещаше изпълнените с омраза погледи на моряците. Очевидно бе, че екипажът обвинява тях четиримата за всичките си неудобства, за цялото неприятно пътуване. Куинтал беше предупредил Авелин и Тагрейн, че нещо подобно би могло да се случи, така, както и Аджонас бе предупредил него самия. „Бягащия с вятъра“ обикновено плаваше близо до брега; подобни пътешествия далеч в открито море бяха изключителна рядкост. Говореше се, че имало някаква странна лудост, която обземала цели екипажи; разказваха се истории за кораби, намерени насред океана, съвършено здрави, ала без нито един човек на борда. Някои твърдяха, че това било работа на призраци, зли чудовища или дори на самия океан, ала повечето го отдаваха на страха и подозрението, породени от безкрайните дни, в които имаше само празнота, на всепоглъщащото чувство, че океанът няма край и че корабът ще се носи из безбрежните води, докато най-сетне всички измрат от глад и жажда.

На шестата седмица след като бяха тръгнали от Ясинта, положението стана толкова тежко, че Аджонас (за ужас на Авелин) позволи и на обикновените моряци да посещават Дансали. Вярно, капитанът предупреди да не се стига до грубости, ала сърцето на Авелин неизбежно се свиваше всеки път, щом поредният мръсен моряк се отправеше към каютата на неговата Дансали.

Младата жена, свикнала да се примирява със съдбата си, не се оплакваше, но увеличените задължения й оставяха малко време за разговорите с Авелин, разговори, от които и двамата имаха истинска нужда.

Ала дори допълнителните привилегии не успяха да разсеят недоволството на все по-мрачния екипаж. В едно особено горещо и влажно утро с мъка сдържаното роптание най-сетне изригна на повърхността. Куинтал беше прекарал почти цял час, спорейки разпалено с Аджонас, докато капитанът най-после кимна в знак на съгласие и повика Бънкъс Смийли.

Разговорът взе да става прекалено разгорещен, в един момент Куинтал дори протегна ръка и като стисна Смийли за врата, го повдигна във въздуха.

Авелин и Тагрейн се втурнаха натам, привличайки вниманието на другаря си върху, меко казано силния интерес, с който целият екипаж наблюдаваше случващото се.

— Това само доказва, че съм прав, капитан Аджонас — отбеляза Куинтал и раздруса висящия във въздуха Смийли. — Той е водачът на размирниците и заслужава да бъде хвърлен зад борда, та да стане храна за акулите.

Аджонас сложи ръка върху рамото на Куинтал, принуждавайки го да свали Смийли на земята. Щом усети палубата под краката си, Бънкъс отскочи по-надалеч от якия монах, прокашля се и се обърна за подкрепа към останалите моряци.

— Само посмей да им кажеш каквото и да било — заплашително процеди Куинтал, — и ще си имаш работа с мен и с другарите ми. Знай, че преди да изхвърчиш зад борда, лично ще се погрижа да не ти остане нито здрав крак, нито здрава ръка. Колко дълго мислиш, че ще издържиш във водата тогава, в очакване „Бягащия с вятъра“ да се върне за теб?

Старият моряк пребледня.

— Прекалено сме далеч! — обърна се той към капитана с хленчещ тон. — Прекалено далеч!

— Островът… — започна Аджонас, ала Смийли го прекъсна.

— Няма никакъв остров! — изкрещя той и мнозина от моряците (които сега изглеждаха по-близо, отколкото в началото на спора) замърмориха одобрително.

Аджонас хвърли разтревожен поглед на Куинтал. Оставаше им още поне месец път и той все повече се съмняваше, че екипажът ще прояви такова търпение. Вярно, той лично ги бе избирал и неведнъж бе плавал с тях (някои бяха на кораба му вече десет години), ала дългите седмици насред безбрежния океан, без никаква суша на хоризонта, започваха да си казват думата.

— Три месеца! — провикна се той изведнъж. — Още преди да тръгнем от Ясинта ви предупредих, че ни очакват три месеца път, преди да достигнем целта си. Ето че не са минали и два месеца, откакто поехме на път от Сейнт Мер’Абел, а вие вече се оплаквате. Нима съм заобиколен от страхливци? Нима никой тук не държи на думата си?

Моряците се поотдръпнаха, макар все още да мърмореха недоволно.

— Знай — изсъска Куинтал на Смийли, който също бе отстъпил назад, — че ще те държа лично отговорен за постъпките на другарите ти.

Старият моряк не посмя да свали поглед от набития монах, чак докато не се отдалечи на сигурно разстояние от него.

— Ще стане още по-лошо, ако не успеем да открием Пиманиникуит — тихо предупреди монасите Аджонас, при което Куинтал го измери с леден поглед. — Разбира се, засега държим правилния курс и се движим навреме — побърза да го успокои капитанът. — Поне според картите, които ми бяха дадени.

— А те — увери го Куинтал — са верни до последната левга.

И наистина, картите бяха верни — четири седмици и половина по-късно (време, през което напрежението бе станало почти осезаемо), морякът на наблюдателницата се провикна:

— Земя на хоризонта!

Всички се втурнаха към бордовата ограда и не след дълго видяха как едва забележимото сиво петно в далечината постепенно започва да добива плътност и очертания — очертанията на неголям, конусовиден остров, който, щом се доближиха още малко, се оказа покрит с тучна растителност.

— По мои изчисления — обърна се Аджонас към четиримата монаси (макар все още да не бе напълно оздравял, Пелимар вече бе започнал да излиза на палубата), — пристигнали сме с около седмица по-рано. Дали да не слезем на брега и да поразгледаме…

— Не! — прекъсна го Куинтал за всеобщо изумление — та предложението на Аджонас звучеше съвсем разумно!

— Никой, освен двамата Подготвители няма право да слиза на сушата — обясни Куинтал. — Всеки, който стъпи на бреговете на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си.

Странна забрана, помисли си Авелин, толкова изненадан, че почти не забеляза, че Куинтал изрече на глас името на свещения остров.

Капитан Аджонас също беше изненадан… и то доста неприятно. Плаваха вече месеци наред, без да спират почти никъде и ето че когато най-сетне бяха достигнали заветната суша — земя, където навярно растяха отрупани с плодове дървета и където моряците можеха поне за малко да усетят отново твърда почва под краката си — всичко това им се отказваше по някакви странни, непонятни нему причини.

Ала Куинтал нямаше намерение да отстъпва:

— Първо обиколи острова — нареди той. — Открием ли подходящо за слизане място, оставяме двамата Подготвители и се връщаме обратно в открито море. Ще дойдем да ги вземем чак след пет дни.

Аджонас беше поставен в крайно неловко положение. От една страна, никак не му се щеше да забрани на моряците си да се поразтъпчат на острова, ала от друга, добре помнеше договорката си с отец Маркварт — видеха ли Пиманиникуит на хоризонта, командването поемаше Куинтал. В крайна сметка, именно това беше целта на цялото пътуване и той от самото начало знаеше каква е неговата роля във всичко това. Докато бяха в открито море, никой не можеше да оспорва властта му, ала стигнеха ли Пиманиникуит, трябваше да прави каквото му кажеха, в противен случай щеше да се прости с обещаното (и доста солидно) възнаграждение.

И това далеч нямаше да бъде най-лошото.

Ето защо, „Бягащия с вятъра“ послушно обиколи острова и след като намери една подходяща лагуна, се върна обратно в морето. Предстояха им петте най-дълги дни от пътуването, особено за Авелин и Тагрейн.

Авелин прекара целия последен ден в молитви и медитация, опитвайки да се настрои за онова, което го очакваше. Искаше му се да отиде при Дансали и да сподели с нея страховете си, да й разкаже колко безсилен се чувства и как му се струва, че няма да се справи със задачата си. Не го стори обаче — това беше негова лична битка и трябваше да я води сам.

Най-сетне двамата с Тагрейн слязоха в приготвената за тях лодка, нарамили провизиите си на гърба.

— Трябва да сме се отдалечили достатъчно, когато валежите започнат — обясни им Куинтал, — понеже камъните могат сериозно да повредят кораба. Ще се върнем веднага щом всичко свърши.

Силен вик, разнесъл се откъм кърмата, прекъсна разговора им. Аджонас се обърна и видя как един от моряците (младо момче на не повече от седемнадесет години, на което дългото пътуване се бе отразило особено тежко) скача във водата и се насочва към острова.

— Хей, Смийли! — изрева капитанът, а в очите му лумна гневен пламък. — Нареди стрелци край перилата!

— Остави го! — намесата на Куинтал изненада Аджонас, ала монахът нямаше друг избор — добре разбираше, че ако застрелят отчаяното момче пред очите на всички, с мъка потисканият бунт най-после ще избухне. — Остави го! — още по-силно викна той, така че и останалите моряци да го чуят. — Ала понеже сам избра острова, ще му се наложи здравата да поработи.

След това се наведе към Тагрейн и усилено му зашепна нещо… и то, убеден бе Авелин, нямаше нищо общо с каквато и да било работа.

Само минута по-късно, Тагрейн и Авелин вече гребяха към брега, а „Бягащия с вятъра“ се носеше обратно към сигурността на открития океан. Куинтал веднага се впусна в многословни лъжи за това на каква опасност се бил изложил сам младият моряк и как единствено монасите от ордена на Сейнт Мер’Абел били подготвени да се справят с яростта на валежите.

— Съмнявам се, че ще се завърне жив сред нас — обясняваше той, мъчейки се да подготви избухливите моряци за удара, който неминуемо ги очакваше.

Още щом малката лодка докосна брега, Тагрейн скочи на сушата и се втурна по черния пясък. Бяха задминали момчето във водата и сега монахът имаше доста точна представа къде то ще слезе на брега.

Авелин извика след отдалечаващия се Тагрейн, ала той му заръча да се погрижи за лодката, без дори да забави крачка.

Авелин усети как стомахът му се свива, но не каза нищо. Издърпа лодката до едно закътано място в лагуната и я закотви в плитките води.

Много скоро Тагрейн се зададе по брега.

Авелин потръпна, виждайки го да идва сам — не беше трудно да се досети какво нареждане бе получил другарят му от Куинтал.

— Пълно е с храна — щастливо съобщи Тагрейн, целият треперещ от вълнение. — Сега обаче трябва да си потърсим подходяща пещера.

Авелин не каза нищо, просто го последва, молейки се безмълвно за душата на младия моряк.

Следващите два дни, прекарани предимно в малката пещера, сгушена в подножието на единствената планина на острова, бяха меко казано отвратителни. Особено тежко понасяше чакането Тагрейн — все не го свърташе на едно място и той неуморно кръстосваше пещерата, мърморейки си нещо под носа.

Авелин се досещаше какво го измъчва и се боеше, че трескавата възбуда на другаря му може да им струва скъпо, когато валежите започнат.

— Уби го, нали? — тихо каза той, като много внимаваше думите му да не прозвучат като обвинение.

Тагрейн се закова на място:

— Всеки, който стъпи на Пиманиникуит, трябва да се прости с живота си — отвърна той, полагайки огромни усилия да говори спокойно.

Авелин не смяташе, че нещо от това е вярно — повече от ясно бе, че Тагрейн просто бе свършил мръсната работа на безмилостния Куинтал.

— Откъде ще разберат, че всичко е отминало? — попита внезапно Тагрейн, а в гласа му се долавяха необуздани нотки. — Как ще разберат дали валежите са започнали, когато са толкова далеч оттук?

Авелин го изгледа изпитателно. Беше се надявал да накара другаря си да говори за случилото се с младия моряк, за да облекчи терзанията му, поне временно, за да могат да се съсредоточат изцяло върху жизненоважната си мисия. Само че по нищо не личеше думите му да са успокоили Тагрейн. Тъкмо напротив — разкъсван от угризения, монахът крачеше все по-неспокойно из пещерата, кършеше пръсти и се мръщеше.

Според техните изчисления валежите вече закъсняваха, а те, свити в тясната пещера, все така очакваха някакъв знак.

— Има ли изобщо зрънце истина във всичко това? — час по час възкликваше Тагрейн. — Има ли на този свят някой, който да го е виждал с очите си?

— Старите книги не лъжат — убедено отвърна Авелин.

— Откъде знаеш? — избухна Тагрейн. — Къде тогава са камъните? Кога ще дойде безценният ден?

Останал без дъх, той млъкна за миг, после продължи с подновена ярост:

— Седем поколения! Седем поколения, а от нас се очаква да се появим тук едва седмица преди валежите! Какво безумие е това! Ами ако в абатството са сбъркали, един месец само, или пък година… какво трябва да сторим ние тогава? Да стоим сврени в някаква дупка на края на света и да чакаме?

— Успокой се, братко — рече Авелин. — Имай вяра в отец Маркварт и в Бог.

— Отец Маркварт! — провикна се Тагрейн. — Дано се продъни в преизподнята твоят отец Маркварт! Бог, казваш? — изплю се той презрително. — Какъв е този Бог, който изисква смъртта на едно изплашено момче?

Това беше, значи, помисли си Авелин — угризения на съвестта, разкъсващо и мъчително чувство за вина. Той посегна към ръката на Тагрейн, за да се опита да го утеши, да му помогне доколкото може. Другарят му обаче го блъсна встрани и изскочи от пещерата.

— Недей! — извика Авелин, после, след моментно колебание, изтича след него.

Гъстите храсталаци го скриха от погледа му почти веднага, ала се досещаше, че трябва да е тръгнал към брега. Той също се накани да хукне натам, ала още щом се отдалечи от пещерата, чу как някакъв вътрешен глас настойчиво му нашепва да се върне. Погледна назад, към пещерата, после към възвишенията и водата. Внезапно забеляза, че небето е придобило странен цвят — розово-лилав оттенък, като при изгрев или залез-слънце, въпреки че в тези земи на дългите дни, на слънцето все още му оставаше немалко път, докато стигне западния хоризонт.

— Проклятие! — изруга Авелин и се втурна обратно в пещерата.

Веднъж озовал се на сигурно място, лесно различи Тагрейн, който тичаше по брега, видя и как гладката повърхност на морето изведнъж се набразди.

Авелин затвори очи и поде молитви.

— Защо се криеш, Господи? — провикна се Тагрейн, препъвайки се по черния бряг. — Каква жестока дан ще поискаш от нас сега? Какви лъжи още трябва да чуем?

После се закова на място, внезапно доловил плискането на морските вълни.

Миг по-късно усети пронизваща болка и когато сведе поглед, видя струйка кръв да се стича по ръката му. А там долу, в черния пясък в краката му, лежеше малък камък, тъмносив кристал.

Очите на Тагрейн се разшириха от уплаха — по-недвусмислен отговор не можеше и да очаква. Обзет от ужас, той се обърна и хукна обратно към пещерата, отчаяно зовейки Авелин.

Авелин не можеше да гледа, ала не можеше и да извърне очи. Десетки скални късове, обгърнати от високи пламъци, прелитаха пред входа на пещерата и оставяха грозни дупки в листата на дърветата. В началото валеше сравнително слабо, ала после каменната градушка стана толкова силна, че земята заприлича на разорана нива.

И насред свирепата стихия, Авелин съвсем ясно чу собственото си име. Надникна навън и с ужас видя Тагрейн да тича към него, кървящ от толкова много места, че сам приличаше на огромна рана. Препъвайки се на всяка крачка, той с мъка си проправяше път напред, отчаяно протегнал ръце към пещерата.

Авелин се надигна. Знаеше, че е прекалено рисковано да излезе, ала нима имаше избор? Щеше да успее, повтаряше си той, трябваше да успее! Все някак щеше да се добере до Тагрейн и да го отведе до сигурността на пещерата. Опита се да не мисли за избора, пред който щеше да се изправи след това — избора между ранения си събрат и свещените камъни, чиято магия щеше да си отиде безвъзвратно, ако някой не се погрижеше за тях.

Е, за това щеше да се тревожи, когато му дойдеше времето. Тагрейн вече се намираше на по-малко от двадесет крачки, когато другарят му изскочи от пещерата.

И тогава Авелин го видя — огромно тъмно петно високо в небето. Някак, без сам да разбира как, той знаеше смъртоносния му път.

В този миг Тагрейн го забеляза и жално протегна ръце към него, а по устните му трепна обнадеждена усмивка.

Устремен надолу като стрела, камъкът се заби в тила му и го повали по очи на земята.

Потресен, Авелин се втурна обратно в пещерата и потъна в молитви.

През следващия час бурята ставаше все по-свирепа, стихийни ветрове превиваха дървета и храсти, а скалните късове се удряха в земята с такава сила, че Авелин имаше чувството, че пещерата ще се срути отгоре му.

После всичко свърши така внезапно, както беше започнало. Градът спря, ветровете утихнаха, небето се проясни.

Авелин се показа навън уплашен, ала твърдо решен да изпълни задълженията си. Първата му работа бе да отиде при Тагрейн, смазана, окървавена купчинка човешки останки. Имаше намерение да го обърне по гръб, ала при вида на грозната рана, зейнала на тила му, толкова дълбока, че земята наоколо бе опръскана с мозък, не можа да го стори.

Въпреки обзелия го ужас, Авелин не можеше да свали поглед от онова, което бе убило другаря му — огромен, наситенолилав аметист. Бавно, изпълнен с благоговение, той протегна ръка и извади големия камък от строшения череп на Тагрейн. Още щом го докосна, усети страховитата му сила. В цялата съкровищница на манастира надали щеше да се намери по-могъщ камък от този аметист! И колко бе голям! Дори Авелин, чиито ръце съвсем не бяха малки, не можеше да го обхване!

Оставяйки настрани всички мисли за Тагрейн и за момчето, което той беше убил, младият монах се залови за работата, за която се бе подготвял през последните четири години. Първо се зае с аметиста — покри го с плътен слой специално изработени масла, давайки му с молитвите и грижите си част от собствената си сила.

После тръгна из острова, оставяйки инстинкта да го отведе до онези камъни, в които бе заключена най-много и най-чиста небесна мощ. У доста от камъните нямаше и следа от магия — те, досети се Авелин, трябва да бяха останали от предишните валежи, и сега бяха извадени на повърхността от силата на падналата току-що градушка. Изборът му се спря първо на къс хематит с големината на яйце, а след това на един рубин — малък, ала съвършен.

Той неуморно крачеше по брега и събираше камък след камък. Само онези, които избереше и за които се погрижеше, щяха да запазят магическите си свойства, останалите щяха да си останат на Пиманиникуит, черният пясък и растителността постепенно щяха да ги погълнат и така, докато следващия валеж, след седем поколения, не ги извадеше отново на повърхността.

Късно тази нощ, Авелин най-сетне рухна на брега, близо до лагуната, където бе закотвил лодката. Напълно изтощен, той се събуди едва когато слънцето се бе изкачило високо в небето. Островът, така зелен и примамлив само допреди ден, сега приличаше на пустиня — там, където довчера растяха пищни дървета и тучна трева, сега имаше само пръст, огромни дупки и камъни.

С огромни усилия Авелин успя да извади лодката от водата и се приготви да отплава. Каза си, че няма да е лошо да откъсне малко плодове за спътниците си, ала когато обърна поглед към опустошения остров, разбра, че е закъснял. Не можа обаче да сдържи горчивия си смях, виждайки зашеметяващото богатство, което оставяше зад себе си. Само за час можеше да събере достатъчно скъпоценни (макар и немагически) камъни, за да издигне за един ден палат по-разкошен от този в престолния град — състояние, пред което да бледнеят съкровищата и на най-заможния човек в Хонс-де-Беер и в целия свят, включително и на баснословно богатите племенни вождове на Бехрен. Ала нарежданията, които бе получил на тръгване, бяха съвършено ясни — от острова можеше да отнесе единствено онези камъни, които успееше да обработи. Всичко друго би било равносилно на светотатство. Дарът на валежите се даваше на двамина монаси — със себе си можеха да вземат само онова, което съумееха да обработят и нищо повече. Дори и най-малкия рубин, дори и най-невзрачното късче кварц.

Затова на Авелин не му оставаше друго, освен да седи, вперил поглед напред, и да чака завръщането на „Бягащия с вятъра“.

Когато късно на следващия ден видя платната на кораба да се показват на хоризонта, той се качи в лодката и загреба. Едва тогава се сети, че може би трябваше да прибере тялото на Тагрейн, ала после се отказа.

Какво по-добро лобно място за един абеликански монах от остров Пиманиникуит?

Глава 19 Честно казано

Дните минаваха и се превръщаха в седмици, ала той не забелязваше нищо, изцяло погълнат от божествения дар. Докато Аджонас се грижеше за кораба и внимаваше да не се отклонят от курса, тримата оцелели монаси (дори и Пелимар, който бързо оздравяваше) бяха посветили цялото си време на камъните. Все пак, раната от джуджешкия меч нямаше да остане без последствия — мускулите на лявото му рамо бяха пострадали прекалено лошо и сега ръката му беше безчувствена, без особени изгледи някога да се оправи.

На връщане от острова не срещнаха вражески лодки, но дори и да бяха, Авелин знаеше, че няма за какво да се тревожат. Той по-добре от всеки друг усещаше силата на скъпоценните камъни и беше сигурен, че наложеше ли им се да се защитават, можеше да избира между поне дузина камъни, с чиято помощ с лекота щеше да разруши всеки противников съд.

Най-силно любопитство предизвикваше у него огромният аметист — с почти равна основа, той повече от всичко приличаше на някакъв причудлив, лилав храст, чиито „вейки“ тръгваха във всички посоки и под всякакви ъгли. Авелин все още не можеше да установи какви точно бяха неговите свойства, но със сигурност усещаше, че в многобройните му разклонения е скрита огромна мощ.

Някои от камъните (като хематитът например) още в самото начало биваха поставяни в малка, цилиндрична кутийка, която след това трябваше да се търкаля напред-назад в продължение на часове, за да се изгладят те до съвършенство. Други трябваше да бъдат обработвани с най-различни масла дни наред, за да може магията да бъде заключена сигурно в глъбините им. И тримата монаси прекрасно знаеха какво да правят с всеки от камъните… с изключение на необикновения аметист.

Не можеха да го полират — прекалено голям бе за кутийката, а да го намажат с някое от специалните масла не смееха — дори не можеха да решат откъде да започнат. Авелин лично се бе заел с него и вместо да го полира и лъска, се молеше над него часове наред. Струваше му се, че всеки път, когато е с камъка, оставя частица от себе си у него, ала това не го тревожеше. Тъкмо обратното — така се чувстваше едно със своя Бог.

Тримата монаси рядко споменаваха Тагрейн, макар често да се молеха за него и за успокоението на душата му. Моряците обаче почти не говореха за друго, освен за Тади Суей, момчето, което се бе опитало да стигне острова, но така и не се бе завърнало, и Авелин нямаше как да не забележи изпепеляващите погледи, които мъжете му хвърляха, колчем излезеше на палубата.

Жегата и скуката на безкрайните дни постепенно превърнаха заговорническия шепот в открито недоволство и обвиняващи подмятания. Ето защо нито Авелин, нито Пелимар, най-малко пък Куинтал, се изненадаха, когато една сутрин капитан Аджонас дойде в каютата им, за да ги предупреди за надигащ се на борда бунт.

— Искат камъните — обясни той. — Или поне част от тях… в замяна на живота на Тади Суей.

— Та те никога няма да разберат каква сила се крие в тези камъни! — възмути се Куинтал.

— Да, но добре знаят стойността на един рубин или смарагд — отвърна Аджонас. — Дори и без магията.

Авелин прехапа устни, припомняйки си несметното съкровище, което бе оставил на Пиманиникуит.

— Възнаграждението за екипажа беше повече от щедро — припомни Куинтал на капитана.

— Искат компенсация за убития си другар.

— Отлично знаеха какви опасности ги очакват.

— Нима? — попита Аджонас. — Дали наистина подозираха, че четиримата пътници, които приеха сред себе си, накрая ще се обърнат срещу тях?

Куинтал се изправи и се приближи до него. Бездруго едър, в тясната каюта той изглеждаше дори по-висок, още повече, че Аджонас, застанал на прага, трябваше да стои приведен, за да не се удари в рамката на вратата.

— Просто повтарям думите им — спокойно рече капитанът, без ни най-малко да се смути. — Думи, които според мен Куинтал трябваше да чуе. От Сейнт Мер’Абел все още ни делят цели три месеца.

Куинтал присви очи, мъчейки се да реши как да постъпи.

— Трябва да сложим край на подобни настроения веднъж завинаги! — заяви той. — Още днес!

После отиде до нара на Авелин и взе един от камъните — наричаше се тигрова лапа и беше кафеникаво — оранжев, прошарен от три черни ивици.

Още щом го видяха да излиза от каютата, следван от Аджонас и двамата си другари, моряците се досетиха, че нещо важно е на път да се случи и побързаха да се съберат, водени от Бънкъс Смийли.

— Няма да получите никаква компенсация за Тади Суей — започна едрият монах направо. — Младият глупак сам избра да се прости с живота си, когато реши да слезе на острова.

— Ти го уби! — провикна се един от моряците.

— Аз бях тук, на борда на „Бягащия с вятъра“ — напомни му Куинтал.

— Ти или твоите другари — все тая! — настоя морякът.

Куинтал нито потвърди, нито отхвърли обвинението:

— Пим… — започна той, но бързо се поправи: — Островът е само за двама души и дори единият от тях, обучаван години наред как да оцелее, не се завърна.

От редиците на екипажа се надигнаха сърдити гласове, ала Бънкъс Смийли се обърна назад и даде знак на другарите си да замълчат:

— Ние пък мислим, че сте ни длъжници! — заяви той и втъкна палци в колана си, придавайки си важен вид.

Куинтал го изгледа изпитателно — ето значи кой стоеше зад всичко това, ето кой подклаждаше недоволството на моряците и най-вероятно се гласеше за капитан.

— Капитан Аджонас не е съгласен с вас — предизвикателните думи на Куинтал целяха най-сетне да извадят заговора на повърхността.

Зла усмивка плъзна по устните на Смийли:

— А може би вече не той взема решенията тук!

— Наказанието за бунт… — обади се Аджонас, ала Смийли го прекъсна.

— Да, да, всички знаем какво е наказанието — увери го той на висок глас. — Ала освен туй знаем, че човек първо трябва да го хванат, за да го обесят. Сега сме по-близо до Бехрен, отколкото до Хонс-де-Беер, а в Бехрен не задават много-много въпроси.

Е, това беше — заговорниците бяха изиграли картите си, сега беше ред на Куинтал да изиграе своите… и да смачка противниците си.

Очите на Смийли се разшириха от ужас, когато чу от гърдите на едрия мъж да се откъсва гърлено ръмжене и видя ръката му — вече не човешка длан, а тигрова лапа със страховити нокти!

— К-к-какво? — ахна старият моряк, ала Куинтал беше по-бърз и с един светкавичен замах разпори тялото на Смийли от брадичката до корема.

Потресени, останалите моряци се люшнаха назад.

— Той ме уби! — прошепна Смийли и се свлече на палубата, докато от грозните рани шуртеше алена кръв.

Животинският рев на Куинтал накара бездруго ужасените метежници да се разбягат:

— Вижте своя водач! — изкрещя той и макар лицето му да бе запазило човешкия си облик, гласът му беше неестествено гръмовен. — Вижте Бънкъс Смийли и знайте, че такава съдба очаква всеки, който дръзне да се опълчи срещу капитан Аджонас или братята от Сейнт Мер’Абел!

Гледайки израженията на сплашените моряци, Авелин силно се съмняваше, че би се намерил някой, който дори да помисли за бунт.

Тримата монаси се прибраха в каютата си, без да споменават случилото се току-що, не говориха за него и през целия ден. Авелин много внимаваше да прикрие обвинението в погледа си, ала в главата му препускаха безброй мисли. През последните няколко месеца доста добре беше опознал стария Смийли и макар да не го харесваше кой знае колко, беше свикнал с него и сега имаше чувството, че нещо на кораба липсва.

Ала най-много го измъчваше безстрастният начин, по който Куинтал се бе разправил с мъжа; хладнокръвието, с което беше отнел живота на друго човешко същество. Не така трябваше да постъпи един абеликански монах, поне според Авелин, но убийството на Тади Суей, както и чисто изпълнената екзекуция на Бънкъс, го караха да подозира, че Куинтал трябва да е бил подготвен за такъв развой на събитията още преди да поемат на път, навярно дори бе получил подобни нареждания от светите отци! Вярно, мисията им беше от жизненоважно значение, дни като тези настъпваха веднъж на седем поколения и Авелин, както и останалите му другари, на драго сърце биха дали живота си за нейния успех. Ала да погубват невинни хора? Да убиват безмилостно и без угризения?

На другата сутрин Авелин успя да хвърли скришен поглед на Куинтал. Прекрасно помнеше страданията на Тагрейн, чувството за вина, угризенията, които го измъчваха на острова и които станаха причина за смъртта му. Нищо подобно обаче не се четеше по лицето на мургавия, едър мъж. Куинтал беше убил Бънкъс Смийли с лекотата, с която по-рано бе удавил злото джудже, сякаш за него не съществуваше разлика между човешко същество и свиреп паури.

Авелин усети как го побиват тръпки. Без следа от разкаяние или угризения на съвестта. Дори по-лошо, още отсега беше сигурен, че когато се върнеха в манастира и разкажеха какво са преживели, отец Маркварт щеше да кимне одобрително, напълно съгласен с жестоките действия на Куинтал.

Да, Авелин знаеше какво ще бъде оправданието им — „по-висшето добро“, щяха да кажат те, „интересите на мнозинството“, ала всичко това противоречеше на елементарната справедливост, а нали справедливостта бе един от основните принципи в Абеликанската църква!

В очите на брат Авелин, който току-що се бе докоснал до най-възвисяващата и свещена мистерия в краткия си живот, нещо тук беше ужасяващо нередно.

Когато „Бягащия с вятъра“ най-сетне остави Ръката на Мантис зад гърба си, Парвесперс, последният месец на есента, вече беше в разгара си. Мразовит вятър и ледени пръски безмилостно брулеха екипажа; вечер всички се скупчваха около няколко газени лампи и полуизгорели свещи, мъчейки се да се постоплят. Ала въпреки студа и неудобствата, духът им бе висок, а мислите за Тади Суей и Бънкъс Смийли — потънали в забрава. Кой имаше време за подобни неща, когато краят на пътуването бързо наближаваше, а с него — и обещаното им пребогато възнаграждение.

— Значи ще останеш в абатството? — обърна се Дансали към Авелин една хладна утрин.

Земя на хоризонта отново не се виждаше, тъй като „Бягащия с вятъра“ прекосяваше Залива на Корона, на път към залива Вси светии.

Авелин я изгледа заинтригувано.

— Разбира се — отвърна той най-сетне, после изведнъж, виждайки я как свива рамене, осъзна какво се крие зад въпроса й.

Тя го молеше да остане при него!

— Да не би да възнамеряваш да слезеш от кораба?

— Може би. Ще направим още три курса между Сейнт Мер’Абел и Палмарис, където Аджонас смята да зимува.

— Аз… — започна Авелин. — Искам да кажа, аз нямам избор. Отец Маркварт ще очаква да му разкажа всичко за пътуването, а и ще бъда прекалено зает с камъните, сигурно в продължение на месеци…

Дансали нежно сложи пръст върху устните му.

— А ще може ли да те посещавам от време на време? — тихо попита тя. — Ще ти разрешат ли?

Авелин кимна, останал без думи от изненада.

— Ще имаш ли нещо против?

Младият монах разгорещено поклати глава:

— Отец Йойона ми е приятел — обясни той. — Може би дори ще успее да ти намери някаква работа.

— В манастира? — учуди се Дансали.

— Не, не такава работа — засмя се Авелин, скривайки неудобството, обзело го при спомена за чутите по-рано подмятания за Биен де Луиза. — Но какво ще каже капитан Аджонас? Ще те остави ли да си отидеш? — попита, за да насочи мислите си в друга, не толкова притеснителна посока.

— Договорката ни беше само за пътуването до острова и обратно — отвърна Дансали. — Щом отминем Палмарис, аз ще си получа обещаните пари (че и отгоре, заради непредвидените услуги, които оказах на екипажа) и съм свободна.

— Наистина ли ще дойдеш в манастира? — попита Авелин, без да успее да скрие вълнението си.

— Може и да дойда — засмя се Дансали. — Ала първо искам да направиш нещо за мен — добави тя и като се приведе към него, докосна устните му.

Срамежливият Авелин инстинктивно се отдръпна. Връзката му с Дансали беше нещо специално, различно от физическите отношения между нея и всички мъже, които бе познавала някога. Наистина, тялото му копнееше за онова, което тя му предлагаше, ала ако сега се поддадеше на изкушението, нямаше ли да омърси връзката им и сам да падне до нивото на останалите мъже в живота й?

— Не ми отказвай! — прошепна тя. — Не и този път!

— Мога да ти доведа Куинтал — отвърна Авелин, а в гласа му се долавяха горчиви нотки.

Дансали рязко се дръпна и го зашлеви през лицето. Авелин се накани да й отвърне с обида, ала когато се съвзе от изненадата, видя я да плаче горчиво, скрила лице в дланите си.

— Аз… аз… не исках — заекна той, отвратен от себе си, задето я бе наранил.

— Значи и ти мислиш, че съм уличница? — изхлипа Дансали. — А може би наистина съм такава!

— Не! — възкликна Авелин и сложи ръка върху рамото й.

— Само че аз съм по-целомъдрена, отколкото вие смятате! — при тези думи младата жена вдигна глава и погледът й дръзко срещна този на Авелин. — Вярно е, тялото ми върши черна работа, ала сърцето ми никога не е било там. Нито веднъж! Нито дори с онзи безполезен негодник, за когото бях омъжена. Кой знае, може би именно затова ме изхвърли на улицата!

Мисълта, че Дансали никога не бе обичала когото и да било, хвана Авелин напълно неподготвен. Може и да нямаше никакъв опит в изкуството на плътската любов, ала прекрасно разбираше какво има предвид младата жена.

И й вярваше!

Вместо отговор, той се наведе и я целуна.

Този ден брат Авелин научи много за любовта; едва тогава за първи път позна истинското единение на дух и тяло, такова, каквото не бе изпитвал дори и след най-изтощителната сутрешна тренировка.

Този ден Дансали също разбра какво означава любов.

Само шепа посрещачи очакваха „Бягащия с вятъра“ в пристанището на Сейнт Мер’Абел, където беше издигнат нов кей, така че корабът да може удобно да хвърли котва. Отец Йойона и отец Сихертън също бяха тук, както за да поздравят завърналите се братя, така и за да надзирават работата на неколцината по-низши монаси, които качиха на борда два тежки сандъка.

За да успокои мъжете си, Аджонас нареди сандъците да бъдат отворени на място и как само зяпнаха те при вида на несметните съкровища, които лежаха вътре!

Авелин също беше изумен, ала не купчините жълтици, скъпоценни камъни и бижута приковаха погледа му. Имаше нещо друго, нещо, което не можеше да разбере, така, както не разбираше напълно и магическата аура около Сихертън. През цялото време монахът държеше едната ръка зад гърба си и Авелин забеляза, че си играе с два камъка — диамант и тъмносив кварц.

Каквито и подозрения да имаше обаче, Авелин бе достатъчно благоразумен да си замълчи. Вместо това се сбогува с Аджонас и останалите (макар да нямаше човек на борда, който да съжалява, че тримата монаси си тръгват) и слезе на брега, погълнат от мисли за Дансали. Дали младата жена наистина щеше да напусне „Бягащия с вятъра“ и да остане в манастира? С разума си разбираше какъв е отговорът; знаеше, че двамата с Дансали бяха преживели нещо много специално, ала въпреки това не можеше да прогони съмненията. Дали пък не се заблуждаваше, като вярваше, че и Дансали смята случилото се между тях за специално? Как ли се бе представил в сравнение с десетките мъже преди него? Ами ако беше направил нещо не както трябва? Ами ако Аджонас й беше наредил да преспи с него или, още по-лошо, се бе обзаложил с нея, че няма да успее да го вкара в леглото си?

Колкото и да се бореше да прогони подобни нелепи подозрения, Авелин знаеше, че няма да си отдъхне, докато отново не види сините очи на Дансали, този път зад стените на светата обител… очи, чийто блясък се бе завърнал именно заради него.

Посрещането, което тримата пътешественици получиха в манастира, много повече приличаше на онова, което бяха очаквали — масите в трапезарията бяха отрупани с какви ли не печива — кифли и най-различни сладкиши, канелен хляб и питки със стафиди, и още безброй други вкуснотии, всичките накупени от близките села. Имаше и бурета с медовина, както и кани с рядкото и много скъпо вино, наричано богъл. Весела музика изпълваше помещението, а монасите и клисарите танцуваха и се смееха под одобрителния поглед на отец Маркварт, застанал на обичайното си място на балкона.

Само ако можеше и Дансали да е тук, помисли си Авелин! Всъщност, зачуди се той, защо наистина нито тя, нито който и да било от екипажа, не бе поканен на тържеството? „Бягащия с вятъра“ бездруго не можеше да отплава преди отлива, а той щеше да настъпи чак след полунощ. Защо тогава никой от тридесетината моряци, или поне капитан Аджонас, не беше тук?

Авелин едва не се задави с последния залък канелен хляб, но тъкмо когато започна да го обзема грозно подозрение, видя как група от неговите събратя, начело с Пелимар, се насочва към него. Несъмнено имаха намерение да го разпитват за случилото се на острова, ала той не можеше да им каже нищо, не и преди да бе говорил с отец Маркварт.

Пък и в този момент младият монах си имаше съвсем различни тревоги. Мислите му се насочиха към двата камъка, които Сихертън беше отнесъл на кораба — диамант и сив кварц. Свойствата на диаманта познаваше добре — той даваше светлина, ала кварц досега не бе използвал. Без да обръща внимание на Пелимар, който се опитваше да го заговори, Авелин затвори очи и се опита да си припомни наученото през последните четири години.

И тогава истината го връхлетя с целия си потресаващ ужас. Диамантът даваше не само светлина, но и огън! А кварцът… кварцът създаваше лъжливи образи! Аджонас и моряците му бяха жестоко измамени! Ето защо не бяха поканени на тържеството, досети се младият монах, после изведнъж изтръпна, осъзнал докрай пъкления заговор срещу „Бягащия с вятъра“.

Разтреперан, той скочи от масата и се втурна навън, промърморвайки някакво извинение на учудения Пелимар. Докато бързаше към изхода на залата, не пропусна да забележи отсъствието на част от събратята си и най-вече на доста от по-възрастните послушници, онези, които много скоро щяха да бъдат издигнати в ранг на наставници.

Нямаше го и Сихертън.

Авелин тичаше с всичка сила, а стъпките му отекваха из пустите коридори. Не знаеше колко е часът, но предполагаше, че трябва да е около полунощ.

Не спря чак докато не стигна до южното крило на манастира, онова, което гледаше към морето. Там свърна в един дълъг коридор с много прозорци и отчаяно се хвърли към най-близкия от тях.

На силната лунна светлина съвсем ясно различи очертанията на „Бягащия с вятъра“ в залива, различи и…

— Не! — задъха се Авелин, когато видя суматохата, царяща на борда — дребни фигурки се щураха напред-назад, очевидно опитвайки се да потушат пламъците, които бушуваха близо до кърмата. — Не!

Поредното огнено кълбо излетя откъм манастира, удари се в бордовата ограда и се заби в гротмачтата, която пламна като факла.

Огнената канонада се усили — огромни късове горящ катран се сипеха върху злощастния кораб като смъртоносен град, оставяйки след себе си страховит погром. Много скоро „Бягащия с вятъра“ се откъсна от котвата си и силните течения на залива го повлякоха към подводните скали, които изобилстваха в него. Авелин потръпна ужасено, когато видя как един след друг моряците започнаха да скачат през борда.

Писъците на обречения екипаж се разнесоха над черната вода, ала монасите, погълнати от пиршеството, не можеха да ги чуят. Отчайващо безсилен, изгубил всякаква надежда, Авелин гледаше как вълните подмятат кораба, който през последните осем месеца беше негов дом, докато накрая корпусът му не се разцепи на две. Горчиви сълзи се стичаха по бузите на младия монах; без сам да съзнава какво прави, той трескаво повтаряше една-едничка дума:

— Дансали!

Огнените снаряди още дълго вилняха над залива. Авелин чуваше виковете на хората във водата и се надяваше, напук на онова, което разумът му нашепваше, че някои от тях — може би дори неговата Дансали! — ще успеят да се доберат до брега.

Ала и тази отчаяна надежда посърна много скоро, когато силен съскащ звук изпълни въздуха, а над тъмната вода легна синкава пелена. С яростно пращене, синята мъгла обгърна камъни, хора и кораб — магическа мълния заглуши завинаги обречените писъци.

Освен в съзнанието на Авелин — там те щяха да звучат вечно.

Канонадата продължи още известно време, макар пъклената й задача да бе вече изпълнена. Не след дълго отливната вълна щеше да повлече труповете и останките от гордия кораб и да ги понесе към открито море. Целият свят, освен Авелин и подлите убийци, щеше да реши, че става въпрос за нещастен случай.

— Дансали! — прошепна отново.

Силите го напуснаха и той се отдръпна от прозореца, търсейки опора в каменната стена.

— Не трябваше да виждаш това — разнесе се равен глас съвсем наблизо — съвършено безшумен, отец Сихертън се бе приближил незабелязано.

Авелин не пропусна да забележи голямата и очевидно пълна с камъни кесия, която висеше на кръста му, както и сивкавия графит в ръката му. Графитът беше камъкът на мълниите.

Младият монах долепи гръб о стената, убеден, че Сихертън ще го убие, тук и сега, а част от него — една огромна част — се надяваше това наистина да е така. Сихертън обаче само го улови за ръката и го отведе в малка, тъмна стаичка в един отдалечен ъгъл на абатството.

На следващата сутрин, придружаван от отец Йойона и отец Сихертън, съкрушеният Авелин отиде в покоите на абат Маркварт. От осъзнаването на факта, че жестокото деяние от предишната вечер не е било дръзко самоволие от страна на безмилостния Сихертън, а е било наредено от самия абат и одобрено от Йойона, болката на младия монах стана още по-силна.

— Местоположението на Пиманиникуит трябва да бъде опазено в тайна на всяка цена — спокойно обясни отец Маркварт.

„Както и моето убийство“, помисли си Авелин — тази сутрин коридорите на манастира бяха съвършено пусти, тъй като всички още спяха, уморени след вчерашното тържество.

— Нима не разбираш какво би станало в противен случай? — развълнувано повиши глас абатът. — Ако тайната на Пиманиникуит бъде разкрита, Камъните на Ореола вече няма да са в безопасност, жалки търгаши и алчни крале ще заграбят несметно богатство, чието могъщество нито ще познаят, нито ще бъдат в състояние да разберат!

Авелин не можеше да отрече, че в казаното от отец Маркварт има логика; светът наистина би бил в опасност, ако някой узнаеше за Пиманиникуит, ала това не намаляваше омерзението, което го изпълваше само при мисълта за разрушаването на кораба и избиването на екипажа.

И за убийството на Дансали.

— Нямахме друг избор — отсече абатът.

Авелин се огледа притеснено:

— Мога ли да кажа нещо, отец Маркварт?

— Но разбира се, братко Авелин. Говори спокойно. Тук си сред приятели.

Младият монах с мъка успя да запази самообладание при тази безочлива неискреност.

— Всички от „Бягащия с вятъра“ щяха да измрат много преди следващия валеж — рече той.

— Но биха могли да начертаят карти — сухо подхвърли Сихертън.

— Защо им е да го правят? — възрази Авелин. — Каква полза биха имали от тях, когато следващият валеж е чак след…

— Струва ми се, че забравяш богатството, което и сега покрива бреговете на Пиманиникуит — намеси се отец Маркварт. — Несметни купища скъпоценни камъни, които дори въображението е прекалено слабо да си представи.

Да, каза си Авелин, май наистина не беше помислил за това. И все пак, поклати глава той. Пътуването до острова беше прекалено опасно и ако моряците получеха достатъчно добро възнаграждение, нямаше да имат никаква причина отново да рискуват живота си във водите на Мирианския океан.

— Такава е Божията воля — твърдо заяви абат Маркварт. — А ти за нищо на света не бива да разказваш на когото и да било за случилото се както през тези осем месеца, така и миналата нощ. Сега си върви в стаята, отредена ти от отец Сихертън и изчакай да научиш наказанието си.

В главата на Авелин се гонеха безброй объркани мисли и така, без дори да се съпротивлява, той се запъти към вратата, залитайки, сякаш го бяха ударили. Последните думи на абат Маркварт го застигнаха на вратата, не думи, а жесток шамар:

— Със съжаление трябва да ти съобщя, че рано тази сутрин брат Пелимар почина от раните си.

Авелин рязко се обърна. Как беше възможно! Вярно, Пелимар сигурно до края на дните си щеше да носи следите от джуджешкия меч, ала опасността за живота му беше отминала още на кораба. После разбра. На тържеството предишната нощ Пелимар беше приказвал повече, отколкото бе разумно. Много повече. А абат Маркварт абсолютно им бе забранил дори да споменават името на острова без негово разрешение.

— Жалко наистина — продължи абатът. — Това означава, че от четиримата пътешественици оставате само ти и Куинтал. Доста работа ви чака.

Авелин излезе от стаята и щом затвори вратата зад себе си, повърна върху каменния под на коридора, после механично се отправи към килията си, препъвайки се като слепец.

— Следим го, нали? — обърна се Маркварт към Сихертън, щом младият послушник си тръгна.

— Всяка негова стъпка — кимна кльощавият монах. — От самото начало се боях, че ще се случи нещо такова.

Отец Йойона изсумтя:

— Брат Авелин бе принуден да свърши цялата работа на Пиманиникуит съвсем сам, а при все това донесените от него камъни многократно превъзхождат урожая на всички Подготвители от основаването на манастира. Как може още да поставяш качествата му под съмнение?

— Аз не поставям качествата му под съмнение — спокойно отвърна Сихертън. — Просто се чудя кога ли същите тези качества ще го превърнат в заплаха за нас.

Йойона се обърна към абат Маркварт, който кимна мрачно.

— Доста работа го чака — рече той. — Да запише преживяното в най-малки подробности, да подреди камъните, като открие истинската сила на всеки от тях, колкото и дълбоко да е скрита. И най-вече на аметиста. Никога досега не съм виждал подобен камък и ако някой може да разгадае тайната му, това е неговият Подготвител, брат Авелин.

— И кой знае, може пък докато свърши работата, да погледне на случилото се през нашите очи — обнадеждено добави Йойона.

— Би било чудесно — съгласи се Маркварт, ала лицето на Сихертън изразяваше неприкрито съмнение — никак не му се вярваше, че Авелин, със своите идеали и смешната си вяра, изобщо би могъл да бъде вкаран в „правия“ път.

Йойона лесно се досети какви мисли се въртят в главата на Сихертън и въпреки че никак не му се щеше, разбираше, че дълбоко в себе си и той е съгласен с тях. И все пак, напук на всичко, щеше да опита, защото искрено харесваше младия Авелин, а знаеше каква ще бъде съдбата му в случай на неуспех.

— Лятното слънцестоене — заяви Маркварт. — Тогава ще решим бъдещето на брат Авелин.

— Или липсата на такова — добави Сихертън, а тонът му красноречиво говореше коя от двете възможности би му харесала повече.

През следващите няколко седмици Авелин не виждаше почти никого. Единствените хора, с които се срещаше, бяха Сихертън, Йойона и още няколко наставници, двамината пазачи (послушници, които караха десетата си година в манастира и много скоро щяха да бъдат посветени в сан), които го следваха, където и да отидеше и, разбира се, Куинтал, с когото много често работеха заедно в Залата с камъните.

Безброй тревожни въпроси измъчваха младия послушник и денем, и нощем. Защо трябваше да се стига до такива зверства? Защо вместо да избият екипажа на „Бягащия с вятъра“, не ги бяха пленили? А ако това беше невъзможно, защо просто не обучеха достатъчен брой монаси в изкуството на мореплаването и не изпратеха до Пиманиникуит кораб, управляван единствено от доверени лица?

Ала и най-логичното решение нямаше да го доведе доникъде, разбираше Авелин — кой беше той, че да промени отколешните прийоми на Абеликанската църква? И така, той работеше неуморно, правеше онова, което му нареждаха, записваше преживяното по време на пътуването за идните поколения, изучаваше камъните и ги подреждаше по вид, по магически свойства и по могъщество. Всеки път, щом му се наложеше да работи с някой от магическите предмети, Сихертън неизменно беше до него, стиснал могъщ (и смъртоносен) камък в ръка.

Брат Авелин бързо се превръщаше в пленник, като да бе част от екипажа на „Бягащия с вятъра“, а не един от Абеликанския орден. Единствено честите разговори с Йойона, към когото младият послушник все още изпитваше привързаност, му носеха някаква утеха. Ала колкото и старият мъж да се опитваше да оправдае действията на Ордена при завръщането на кораба от Пиманиникуит, Авелин не можеше да ги приеме.

Трябва да имаше и друг начин, убеден беше той; нищо, абсолютно нищо не оправдаваше убийството на невинни хора.

Когато лятото взе да преваля, а работата на Авелин — да наближава свой край, младият послушник с безпокойство установи, че Йойона все по-рядко си говори с него, не пропусна да забележи и съчувствените погледи, които възрастният монах му хвърляше скришом.

Тревогата на Авелин бързо растеше, докато най-сетне той не издържа и не открадна един хематит. Късметът беше с него, защото същия ден Куинтал по погрешка предизвика малка експлозия в Залата с камъните и макар че никой не пострада и нищо не беше повредено, липсата на хематита остана незабелязана, поне за момента.

Щом се озова в килията си, младият послушник потъна в магията на камъка. И сам не знаеше какво смята да прави, освен може би да подслуша наставниците си и окончателно да се убеди в надвисналата над главата му гибел.

Духът му напусна тялото, мина през дървената врата на стаята и покрай двамата пазачи отвън. Отново бе обзет от желанието да обсеби някого от тях, ала волята му беше прекалено силна и той с лекота устоя на изкушението. Не след дълго вече се намираше в покоите на абат Маркварт.

Сихертън и Йойона също бяха тук и по всичко личеше, че говорят за злополуката в Залата с камъните.

— Брат Куинтал е прекалено несръчен — тъкмо казваше Йойона.

— Но поне ни е предан! — сопна се Сихертън, очевидно намеквайки за Авелин.

— Достатъчно! — изплющя гласът на абата, чието недоволство от случилото се бе повече от явно. — Как върви работата?

— Описът е почти завършен — увери го Сихертън. — Готови сме за пристигането на търговците.

— Ами аметистът?

— Така и не можахме да разберем за какво служи — отвърна Сихертън. Авелин… брат Авелин — поправи се той, като се изсмя подигравателно, — е убеден, че в него се крие огромна магическа сила, ала как да я отключим и за какво да я използваме, не знаем.

— Глупаво би било да го продадем — намеси се Йойона.

— Така е — съгласи се Маркварт. — Не можем да му вземем добри пари, ако не знаем за какво служи.

— Мнозина търговци биха платили пребогато именно заради тази загадка — възрази Сихертън.

Авелин не можеше да повярва на ушите си. Та те се канеха да продадат свещените камъни! Затова ли бяха дали живота си Тагрейн и Пелимар, затова ли умряха моряците от „Бягащия с вятъра“, затова ли погина Дансали! Мисълта как някой търговец-безбожник използва камъните, за да забавлява шепа полупияни, преситени богаташи, или дори за още по-черни цели, го рани право в сърцето. Духът му излетя от стаята, неспособен да понесе и секунда повече от това светотатство.

Беше се запътил обратно към тялото си, когато изведнъж се закова на място, осъзнал, че времето му е преброено. Липсата на хематита можеше да бъде открита всеки момент, а дори и преди кражбата, бъдещето му висеше на косъм.

Какво трябваше да стори? И нима трябваше да търпи тази лудост, това ужасяващо похулване на Бога?

В този миг отец Сихертън излезе от абатските покои и се насочи към Залата с камъните, а тропотът на ботушите му отекваше из празния коридор. Отива да провери щетите от злополуката, досети се Авелин, да прегледа списъците на преподредените камъни.

Тласкан от притискащата го неотложност, духът на младия послушник се спусна след отдалечаващия се наставник.

Болката, която го прониза, когато нахлу в чуждото тяло, беше изпепеляваща, по-ужасяваща от всичко, което бе изпитвал някога. Мислите му се смесиха с тези на Сихертън, духовете им се вкопчиха в схватка, борейки се за надмощие. Въпреки че Авелин бе успял да хване жертвата си неподготвена, битката пак беше титанична. Да се опиташ да завладееш чуждо тяло, каза си Авелин, бе като да се изправиш срещу могъщ противник на собствения му терен.

Ако в това време някой бе минал оттам, с изумление би видял как Сихертън, с разтърсвано от конвулсии тяло, се хвърля срещу стените, дерейки изкривеното си от мъчението лице.

После Авелин отново усети духа си прикован към земята, хванат в клетката на физическо тяло, макар и не неговото собствено. Чувстваше, че духът на Сихертън все още е наблизо, заключен в някакво измерение, което той не разбираше, докато тялото му се подчиняваше на заповедите на завзелия го Авелинов дух!

Без да губи нито миг, младият послушник се втурна към Залата с камъните и нахлу вътре, спирайки яростен поглед върху двамата пазачи и Куинтал.

— Ти остани — обърна се мнимият Сихертън към един от стражите. — А ти, — обърна се след това към Куинтал, — ти ще трябва да почакаш, докато решим как точно да те накажем.

— Да ме накажете? — повтори Куинтал, останал без дъх — та нали вече му бяха казали, че последствия няма да има; пък и наистина, подобни злополуки бяха нещо съвсем обичайно, когато двамата с Авелин работеха над новите камъни — миналата седмица например, Авелин неволно беше стопил крака на една маса, докато разучаваше голям рубин, примесен с карналитови частици. — Авелин изобщо не…

— Връщай се в килията си и започвай да се молиш! — остро нареди „Сихертън“.

— Слушам, учителю — покорно сведе глава Куинтал и излезе от Залата.

— Ти също — обърна се Авелин към втория пазач, — махай се оттук.

Щом остана сам с първия страж, Авелин се зае да събира камъни: взе големия аметист, пръчка графит, малък, но могъщ рубин, тюркоаз и кехлибар, целестин и тигрова лапа, хризоберил, малко гипс и малахит, парче хризотил и тежък къс магнетит. Всичко това младият послушник пъхна в една голяма торба, добави и кесийка ситни карналити (единствените камъни, чиято магия можеше да се използва само веднъж), след което отиде в другия край на стаята и прибра един ценен смарагд, който не беше надарен с магия, а им служеше като пример с начина, по който бе шлифован. Когато свърши, нареди на пазача да го последва колкото се може по-бързо, тъй като контролът над хематита изпиваше силите му, а духът на Сихертън, усещаше той, беше някъде наблизо, търсейки начин да си върне тялото.

Щом стигнаха усамотената килия, в която беше тялото му, Авелин отпрати двамата стражи, пазещи на вратата, и влезе вътре. Тялото му си беше там, напълно неподвижно, с пръсти, здраво сключени около хематита. Мнимият Сихертън отиде до него и взе камъка от ръката му, после заповяда на пазача да нарами безчувственото тяло и да дойде с него.

— Брат Авелин ще бъде наказан за измяна — обясни той и стражът, който през последните няколко седмици често бе чувал подобни слухове, изобщо не се усъмни.

Беше време за вечерня, тъй че коридорите бяха пусти и малцина видяха как „отец Сихертън“ и пазачът, понесъл странния си товар, се изкачват към покрива на манастира. Както му беше заповядано, стражът облегна безжизненото тяло на ниската стена, гледаща към залива Вси светии, и се отдръпна.

Авелин дълго стоя, без да прави нищо, събирайки сили за онова, което му предстоеше, после се приведе над тялото си и като стисна хематита и един друг камък в дланта си, втъкна торбата с останалите камъни в колана си.

— С тяхна помощ ще открием трупа — обясни на пазача, който започваше да става подозрителен. — Ще изпият и последната капчица сила от тялото му, докато умира.

По лицето на стража се изписа любопитство, ала той не посмя да задава въпроси на известния с лошия си нрав наставник.

Авелин знаеше, че трябва да действа бързо… и съвършено точно.

С огромно усилие духът му напусна чуждата обвивка и се завърна в собственото си тяло. Съвзе се веднага и още докато Сихертън идваше на себе си, хвърли се срещу него и го сграбчи за предницата на робата, като в същото време с другата си ръка здраво стискаше двата камъка. Преди пазачът да успее да реагира, Авелин прескочи ниския парапет, теглейки тялото на зашеметения Сихертън след себе си.

Двамата политнаха към земята, покрай стените на манастира и скалите, а виковете на Сихертън раздраха тишината.

Авелин го оттласна от себе си и призова силата на втория камък в ръката си — зеления малахит.

В следващия миг той вече се носеше бавно надолу, докато Сихертън продължи да пада със страховита скорост.

Когато наближи плискащата се в подножието на канарите вода, Авелин извади кехлибара от торбичката на кръста си и меко стъпи върху водата, точно както го беше сторил и преди, в онази вечер, от която сякаш го деляха милион години. Радваше се, че тялото на Сихертън не се вижда — съмняваше се, че би понесъл подобна гледка.

С помощта на кехлибара той вървя по водата, докато не откри подходящо място, после излезе на сушата и пое по пътя.

За да не се завърне никога вече в манастира на Сейнт Мер’Абел.

Камъните бяха неговото спасение. С помощта на малахита прехвърляше възвишения, които преследвачите му биха катерили с часове; с кехлибара прекосяваше широки езера, които преследвачите му биха се видели принудени да заобиколят. Нощем хризоберилът му помагаше да вижда в мрака, без никаква светлина, която да издава стъпките му. Още в първия град, в който влезе, се натъкна на търговски керван и побърза да продаде смарагда, запасявайки се по този начин с предостатъчно средства за дълго време занапред.

После продължи по пътя си, крачейки неуморно, мъчейки се да остави онова отвратително място, Сейнт Мер’Абел, колкото се може по-далеч. Ала през цялото време мислите му се връщаха към ужасите, на които беше станал свидетел, към злото, прояждащо сърцето на всичко онова, за което младият Авелин Десбрис бе живял.

Истината го осени внезапно една мразовита нощ, докато лежеше под открито небе, свит под клоните на високо дърво. Молитвите му като че ли най-сетне получиха отговор, някой сякаш го взе и го отнесе на много мили оттам, до една земя на планини и бавно пъплеща червена лава, мрачна пустош, насред която се въздигаше обвито в черни валма възвишение.

Едва тогава Авелин прозря цялата истина — не за първи път се надигаше подобна скверна миазма в света. Същото зло и преди се бе пръквало в Хонс-де-Беер, приемайки съвсем осезаема форма, за която пишеше и в старите книги в Сейнт Мер’Абел. Всичко това се бе случвало и преди — злото, надигнало се в Корона и покваряването на светата абеликанска църква. Вместо да пазят правата вяра и да се борят срещу настъпващия мрак, монасите бяха избрали лесния живот и именно тяхното нехайство бе направило нашествието му още по-лесно.

Полуобезумял от болка, докато светът му се рушеше около него, Авелин най-сетне разбра. Дактилът се беше пробудил. Злият демон, чието проклятие извеки тегнеше над човешката раса, се бе завърнал. Това беше страшната истина и Авелин вече го знаеше. Място за съмнение нямаше — именно този мрак беше погубил Тади Суей и Бънкъс Смийли, негова жертва бяха станали всички моряци от „Бягащия с вятъра“ и скъпата му Дансали, пак той беше причина брат Пелимар да „почине от раните си“.

Авелин се събуди от неспокойния си сън още преди зазоряване.

Дактилът се беше пробудил!

А светът дори не подозираше за надигащото се зло.

Дактилът се беше пробудил!

Орденът се бе провалил и неговата слабост бе улеснила надвисналата трагедия!

Дактилът се бе пробудил!

Авелин се втурна да бяга, накъде точно и той не знаеше, пък и вече нямаше значение. Той трябваше да предупреди света за наближаващия ужас. Мъжете и жените на Хонс-де-Беер и на цяла Корона трябваше да са готови. Той трябваше да ги предупреди за демона… и за прогнилия Орден! Трябваше да открие начин да им покаже колко са слаби и беззащитни, и напълно неподготвени за нашествието на злото.

Дактилът се беше пробудил!

Глава 20 Оракулът

— Колко светлинки виждаш? — въпросът беше зададен на елфически, език, който Джуравиел напоследък все по-често използваше в разговорите си с Елбраян.

След цели пет години в Андур’Блау Иннинес, младият мъж вече знаеше всички думи и изрази и само някои дребни грешчици издаваха човешкия му произход.

И Джуравиел, и Елбраян държаха по една запалена свещ; на небето пък бяха изгрели няколко звезди, след като слънцето току-що се беше скрило зад планините на хоризонта.

Младият мъж изпитателно се вгледа в наставника си. През последната година уроците му постепенно бяха започнали да стават все по-задълбочени, а разговорите му с Джуравиел — все по-философски, и той се бе научил, че дори и най-простият наглед въпрос може да съдържа десетки скрити значения. Най-сетне, повярвал, че това е просто встъпление към същинския урок, той вдигна поглед нагоре и бързо преброи звездите.

— Шест — предпазливо отвърна след това, добавяйки и двете свещи.

— Значи са отделни, така ли? — попита Джуравиел. — Твоята светлина и моята, както и светликът на звездите?

Елбраян сбърчи чело, после бавно, сякаш всеки миг очакваше да го нахокат, кимна.

— Значи ако угасиш свещта си, ще останеш на тъмно — продължи елфът.

— На по-тъмно, отколкото съм сега — побърза да отговори младежът. — Но все още ще имам част от твоята светлина.

— Тоест — рече Джуравиел, — моята светлина не е заключена в пламъка на свещта. По-скоро се простира наоколо. Ами тази на звездите?

— Ако светлината на звездите беше заключена в тях, изобщо нямаше да ги виждаме! — изръмжа Елбраян с нарастващо раздразнение. Имаше моменти (като този например), когато му се струваше, че искрено ненавижда простата елфическа логика. — И ако светликът на свещта ти беше заключен в нея самата, аз нямаше как да я видя.

— Точно така — съгласи се Джуравиел. — Свободен си.

Елбраян не можа да се сдържи и сърдито тропна с крак, когато елфът се обърна и се накани да си тръгне. Винаги правеше така — оставяше го сам с безброй въпроси, на които той не можеше да си отговори.

— За какво говориш? — настоя, ала Джуравиел само го погледна спокойно и не каза нищо. — Значи светлината — започна да се досеща младият мъж, който не за първи път имаше подобни уроци, — понеже не е заключена в източника си, е нещо споделено.

Джуравиел продължи да го гледа невъзмутимо.

Елбраян се замисли, връщайки се назад, към началото на разговора.

— Една — рече най-сетне. — Виждам една светлина.

Джуравиел се усмихна:

— Аз пък мога да преброя поне дузина звезди — отвърна и наистина — нощта бързо настъпваше и по небето вече примигваха повече от десет блещукащи точици.

— Дузина източника на една и съща светлина — отвърна Елбраян. — Или пък различни светлинки, които се сливат в едно цяло. Сливат се, понеже ги виждам, сливат се и се превръщат в една обща светлина.

— Точно така — съгласи се Джуравиел.

— Но трябва ли да ги видя, за да бъде това истина? — нетърпеливо попита Елбраян, после млъкна, виждайки недоволното изражение на наставника си.

Затвори очи и се замисли, припомняйки си най-ранните си уроци, най-съществените философски теории, които елфите му бяха предали, за да може да погледне на света по съвършено различен начин. Според тяхната философия най-важната истина, на която стъпваше цялата заобикаляща ги действителност, бе, че материалният свят не е нищо повече от сбор от възприятия — възприятията на онзи, който го наблюдава. Нищо не съществува извън съзнанието на индивида. В началото на Елбраян му беше много трудно да проумее подобно издигане на пиедестал на отделната личност — все пак, той бе израснал в общество, където общността винаги се поставяше на първо място, където отделният човек бе преди всичко част от цялото и едно такова обожествяване на индивида се смяташе за гордост — най-големия възможен грях. Елфите обаче гледаха на нещата под съвсем различен ъгъл — веднъж Джуравиел дори му беше казал, че всичко в света е просто една пиеса, предназначена единствено за него.

— Моето съзнание създава света около мен — беше заявил той напълно сериозно.

— Значи не мога да те победя в битка, освен ако ти сам не го поискаш? — отвърнал бе Елбраян тогава.

— Би бил прав, ако не забравяше нещо — че твоето съзнание създава света, който заобикаля теб самия — с тези думи елфът си беше тръгнал, оставяйки младия мъж с обърканите му мисли.

Трябваше да мине дълго време, преди Елбраян най-сетне да приеме напълно това привидно противоречие и да стигне до самата му същност, позволявайки си за първи път да познае едно възприятие на отделната личност, каквото никога досега не бе имал свободата да изследва.

— Звездите и свещта ми са едно цяло, защото виждам и двете — рече младият мъж най-сетне. — А аз правя света около себе си.

— Ти интерпретираш света около себе си — поправи го Джуравиел. — И колкото по-изострени стават възприятията ти, толкова по-точно ще можеш да тълкуваш онова, което те заобикаля.

После елфът се отдалечи, а Елбраян остана насред полянката, стиснал свещта в ръка, докато на небето бързо се разгаряха безброй звезди и сливаха светлината си с неговата. Тази на пръв поглед незначителна промяна във възприятието му, мисълта, че всички светлини в действителност бяха едно цяло, пробудиха в гърдите му усещане за принадлежност, за единение с цялата вселена, каквото младият мъж никога досега не бе изпитвал. Изведнъж небето сякаш стана по-близко, а Елбраян се почувства част от него.

До края на тази, както и през цялата осемстотин двайсет и втора година, той се учеше да възприема света като елф, докато постепенно не проумя тази необикновена смесица от индивидуализъм и общност и не постигна така деликатното равновесие между възвисяването на личността и осъзнаването на принадлежността си към една по-висша общност. Тази уж едва забележима промяна в мирогледа, изведнъж му откри безброй нови възможности — сега с лекота откриваше прекрасни цветя там, където преди дори не би помислил да ги търси, а сетивата му долавяха присъствието (и дори приблизителната големина) на горските животни, много преди очите му да ги бяха съзрели — и всичко това благодарение на изострената му чувствителност към всяко, било то и най-слабо движение, към всички миризми и звуци, които го заобикаляха. Сякаш беше голяма, суха гъба, която нечия ръка топеше във водите на знанието и той с непознато досега удоволствие поемаше колкото се може повече от него, попиваше всеки урок, всяка дума. Промениха се и представите му за време и пространство. Поредицата превърна в откъс; спомените — в пътуване във времето.

Промени се дори сънят му, отстъпвайки място на един напомнящ медитация процес, далеч по-овладян от досегашното неконтролируемо и несъзнателно откъсване от света. „Размисъл на въображението“, така го наричаха елфите, или просто „блян“. В това полусънно състояние Елбраян можеше да „изключи“ зрението си, оставяйки слуха и обонянието си нащрек, а после поемаше назад във времето, към своето минало, та като погледне на случилото се тогава по нов начин, да се поучи от него.

В тези нощи Олван живееше отново, тук беше и Джилсепони, неговата Пони, както и всички от Дъндалис. По някакъв странен начин тези спомени му даваха усещането за безсмъртие, сякаш хората, които срещаше в тях, наистина бяха живи, затворени в една друга реалност, към която неговото съзнание беше ключ.

Тази мисъл му вдъхваше утеха. Всъщност голяма част от философията на елфите му носеше успокоение, като се изключеше неоспоримият факт, че въпреки всичко е безсилен да поправи случилото се, че няма власт над миналото.

И така, болката си оставаше, предсмъртните викове все така звучаха в ушите му, отчаяната битка отново и отново се разиграваше пред очите му, мирисът на трупове и горящи къщи продължаваше да го задушава. Ала както го беше посъветвал Джуравиел, младият мъж не се опитваше да избяга от мъчителния спомен, тъкмо напротив — нарочно се връщаше към него, използвайки жестоката реалност, за да укрепи мъжеството си и да закали духа си.

— Миналите изпитания ни подготвят за изпитанията, които ни очакват в бъдеще — често повтаряше елфът.

Елбраян не спореше с него, ала не можеше да не се запита с нещо, доста подобно на страх, какво ли би могло да го очаква занапред, което да може да се сравни с ужаса на онзи ден.

Стоеше на върха на голия хълм и чакаше, вперил поглед на изток, към тънкия розов лъч, предизвестяващ пристигането на утрото.

Не носеше дрехи и усещаше допира на хладния вятър с всеки косъм, с всеки нерв на тялото си. Изпълнен от чувство за необхватна свобода, той чакаше изгрева и когато слънцето най-сетне се показа над хоризонта, вдигна меча (солидно, ала прекрасно балансирано оръжие) над главата си, стиснал дългата му дръжка с две ръце.

После замахна, а движението на оръжието се предаде на тялото му. Тежкото острие политна нагоре към лявото му рамо, а той пристъпи напред с десния си крак; миг по-късно мечът вече се връщаше обратно, докато левият му крак правеше крачка напред, а след това встрани. Оръжието и десният му крак го последваха, сякаш там имаше още един противник. Удар, отбиване, удар — всички се редуваха бавно, в съвършена хармония. И пак — крачка напред и на другата страна, последвани от замах, отбиване и нов удар.

Едва довършил това движение, той отстъпи назад и описа полукръг така, че сега гледаше точно в обратната посока на онази, от която беше започнал. Три широки крачки, всяка от тях придружена от мощен замах, и пак — малка стъпка напред, светкавично последвана от движение встрани.

Би’нел дасада, танцът на меча, така се наричаше това упражнение. Повече от час проблясва оръжието на младия мъж във въздуха, описвайки все по-сложни и по-сложни фигури. В подобни занимания той прекарваше по-голямата част от тренировките си сега — не се биеше с истински противници, а повтаряше движение след движение, докато мускулите му не ги запомнеха до съвършенство. Всеки удар, всеки замах се бяха превърнали в инстинкт, негова втора природа; онова, което в началото беше съзнателна стратегия, сега беше подсъзнателна реакция, безпогрешно предугаждане на противниковото намерение.

Скрити между дърветата в подножието на хълма, Джуравиел и още неколцина елфи наблюдаваха упражняващия се Елбраян с искрено възхищение. И наистина, младият мъж представляваше красива гледка — великолепно съчетание между впечатляваща сила и почти свръхестествена ловкост. Мечът му свистеше във въздуха със същата лекота, с която и дългата му пшениченоруса коса. Движенията му, съвършено премерени, преливаха едно в друго удивително плавно, допълвайки се по почти магически начин.

А и очите му! Дори от това разстояние не можеше да им убегне силата, която се излъчваше от маслиненозелените му очи, които сякаш наистина виждаха невидимия противник.

Младият Елбраян напредваше забележително бързо и Джуравиел все по-често му даваше да упражнява нови и нови удари от танца на меча, най-сложната система от движения, създадена от елфите, които от своя страна нямаха равни на себе си в умението да въртят меч. Младият мъж усвояваше сложните маневри с лекота, движение след движение, попиваше ги досущ като гъба и те се запечатваха неизличимо в паметта, сърцето и мускулите му. Отдавна никой — дори и Тунтун! — не поставяше под съмнение уменията и смелостта му, нито влагаше подигравка в думите „кръвта на Мейдър“. Елбраян бе преодолял фазата на „невъзприемане“, както я наричаше Джуравиел, беше се отърсил от задръжките и тесногръдието на духа, възпитани от стадния начин на живот на неговата раса, беше се научил да се единява със света около него, да се слива със силите, които го заобикаляха.

Във все по-редките случаи, когато се изправяше срещу истински противник, той не само успяваше да избегне всеки удар, но и безпогрешно избираше най-подходящата тактика, която, освен че му даваше възможност да се хвърли в атака, често го предпазваше от следващите нападения на противника, а нерядко бе в състояние да го защити от появата и на втори неприятел. Сега Елбраян побеждаваше много по-често, отколкото губеше, дори ако се биеше срещу двама противници.

Ударите, които използваше, ставаха все по-разнообразни и по-опасни и наподобяваха движенията на ловуващ хищник. Попаднеше ли му кама, например, можеше така да извие ръката си, че когато замахне, сякаш пепелянка се стрелваше да ухапе жертвата си. А дори и да нямаше оръжие, беше в състояние да стегне мускулите на пръстите си до такава степен, че да преодолее и най-здравото препятствие.

И всяка сутрин, преди още мъглата да се бе спуснала над Андур’Блау Иннинес, младият мъж се изкачваше на върха на този хълм, съзерцаваше зората и повтаряше до безкрай танца на меча, запаметявайки всяко движение до съвършенство.

Кръвта на Мейдър.

Даровете — дебело одеяло, малко столче, изплетено от гъвкави пръчки и огледало в дървена рамка — го изненадаха и объркаха. Наистина, огледалото очевидно беше скъпо, а пък столът — невероятно лек и изработен така, че да може лесно да се сгъва и пренася и все пак единствено одеялото като че ли имаше някакъв смисъл и можеше да му бъде от истинска полза.

Тунтун и Джуравиел изчакаха мълчаливо, докато Елбраян изучаваше подаръците си, като дори седна на стола и вдигна огледалото пред лицето си.

— Благодаря ви — рече той най-сетне, а признанието в гласа му беше примесено с недоумение.

— Та ти дори не разбираш истинското им значение — навъси се Тунтун. — Мислиш, че си получил три подаръка, а всъщност най-ценен от тях е четвъртият!

Елбраян я изгледа изпитателно, мъчейки се да прочете нещо, каквото и да било, в очите й.

— Огледало, одеяло, стол — тържествено заяви Джуравиел. — Оракулът.

И този път Елбраян, който никога досега не бе чувал тази дума, не можа да прикрие недоумението си.

— Смяташ ли, че мъртвите са си отишли завинаги? — Тунтун очевидно се наслаждаваше на объркването му. — Смяташ ли, че на света съществува единствено онова, което виждаш с очите си?

— Съществуват и други нива на съзнанието — опита се да му помогне Джуравиел, хвърляйки недоволен поглед на вечно заяждащата се Тунтун.

— Като съня — обнадеждено рече младият мъж.

— И като размисъла на въображението — допълни Джуравиел. — В Оракула те се сливат, а спомените се превръщат в настояще.

Елбраян се замисли над думите му, започвайки да разбира какво се опитва да му каже елфът:

— Да разговарям с мъртвите? — ахна той.

— Какво значи „мъртъв“? — изсмя се Тунтун и Джуравиел не можа да сподави развеселената си усмивка — тя май никога нямаше да се откаже да дразни момчето.

— Ела — обърна се той към Елбраян. — По-добре да го видиш сам, отколкото ние да ти обясняваме.

Тримата оставиха Каер’алфар зад себе си и навлязоха дълбоко в гъстата гора. Денят не беше слънчев, ръмеше дъжд, а сивата пелена, която обгръщаше долината, удавяше голяма част от бездруго оскъдната светлина. Вървяха почти час, без да говорят, ако не се броят заядливите подмятания, които Тунтун от време на време отправяше към младежа.

Най-сетне Джуравиел спря пред един огромен дъб, толкова дебел, че Елбраян не можеше да го обхване дори наполовина. Двамата елфи се спогледаха неочаквано сериозно.

— Няма да успее — заяви Тунтун напевно.

— Доскоро вярваше и че не може да те надвие в битка — не й остана длъжен Джуравиел и тя сърдито тропна с крак.

Елбраян си пое дъх и изпъчи рамене. Така значи, това бе поредното изпитание, този път на волята и душевната му сила, ако се съдеше по даровете, които носеше. Отлично, помисли си той, твърдо решен да не разочарова Джуравиел и да не допусне Тунтун да злорадства.

От другата страна на дървото, между корените зееше тясна дупка, тунел, който сякаш се разширяваше и се спускаше надолу.

— Там вътре има каменен пиедестал, върху който трябва да поставиш огледалото — обясни Джуравиел, както и достатъчно място пред него за стола. С одеялото запуши входа на дупката, така че около теб да се възцари пълен мрак.

Младежът почака още малко, за да види дали няма да получи и други напътствия и Тунтун побърза да го подразни:

— Какво? — изсмя се тя и го смушка в ребрата. — Нима те е страх дори да опиташ?

— Да опитам какво? — настоя Елбраян, ала когато се обърна към Джуравиел за подкрепа, видя го да сочи тесния процеп между корените.

Без ни най-малка представа какво всъщност очакват от него, без изобщо да знае какво да прави щом се озове вътре (като се изключеха неясните и съвсем недостатъчни обяснения на Джуравиел), младият мъж сви рамене и пристъпи към дупката. Дори само да се промуши през нея щеше да бъде истинско изпитание — по всичко личеше, че отворът е пригоден за дребните, слаби елфи, а не за едри човеци като него. Първо пъхна стола, избутвайки го колкото се може по-навътре, и го пусна, затваряйки очи, за да чува по-добре. Ако се съдеше по звука от падането, подът на пещерата надали беше на повече от два-три метра под земята. После разпъна одеялото върху неравните корени — последното, което искаше, бе да се закачи някъде и да стане за посмешище в очите на Тунтун, която само това и чакаше. С един последен поглед към Джуравиел, сякаш се надяваше на още някакво обяснение, което да хвърли поне малко светлина върху онова, което му предстоеше, Елбраян замижа и прекрачи в дупката с главата напред, пазейки огледалото с тялото си. Още щом се озова вътре, побърза да отвори очи, които бързо свикнаха с тъмнината, и се огледа наоколо. Това спокойно можеше да бъде бърлогата на някоя мечка, бодливо прасе или дори скункс и той с огромно облекчение установи, че, за щастие, освен него, там няма никой. Намираше се в неголяма и очевидно празна пещера с овална форма и не повече от два-три метра в диаметър. Както му бяха казали, до близката стена имаше каменен пиедестал, и като се улови за един по-здрав корен на входа, завъртя се на една страна и стъпи на пиедестала, после с лекота скочи на пода. Тук-таме се беше понасъбрала вода, ала иначе нямаше нищо заплашително или дори неприятно.

Без да губи време, той постави огледалото върху пиедестала, подпирайки го на стената, за да не падне, след това разположи стола пред него и се зае да опъва одеялото пред отвора над главата си. Когато свърши, в дупката се възцари такава тъмнина, че той не виждаше дори ръката си, макар тя да беше на сантиметри от лицето му. Проправяйки си път опипом, Елбраян се добра до стола и седна.

После зачака, макар и сам да не знаеше какво. Постепенно очите му попривикнаха с мрака дотолкова, че едва-едва да различава очертанията на пещерата.

Минутите продължаваха да текат, без нищо да се случи. Младият мъж започна да нервничи — какво беше това изпитание, възмущаваше се той, какъв беше смисълът да седи сам-самичък в тъмното и да се взира в едно огледало, което дори не виждаше. Нима Тунтун щеше да се окаже права? Нима опитът им щеше да се провали?

Внезапно мелодичният глас на Джуравиел наруши тишината:

— Това е Пещерата на душите, Елбраян Уиндон — полуказа, полупропя той. — Оракулът, където всеки — елф или пък човек — може да поговори с онези, които са си отишли преди него. Потърси отговор в глъбините на огледалото.

Елбраян се помъчи да се успокои, дишайки дълбоко, както учеше Би’нел дасада и съсредоточи цялото си внимание върху огледалото, или по-скоро върху мястото, където трябваше да бъде то.

Извика образа му в съзнанието, припомняйки си как го бе оставил, преди да скрие светлината, процеждаща се през отвора на дупката. Постепенно каменният пиедестал и огледалото изникнаха пред очите му, или поне пред очите на съзнанието му, и той се взря в магическия предмет.

И отново времето потече бавно, минутите се превърнаха в час, а слънцето, макар и невидимо зад гъстата мъгла, започна да преваля. Отегчение протегна пръсти към съсредоточеното съзнание на младия мъж, заедно с него се завърна и раздразнението — дали Тунтун нямаше да се окаже права? Все пак отвън така и не долетяха други викове, значи елфите не бяха изненадани и очевидно не бяха изгубили търпение.

Елбраян тръсна глава и прогони всяка мисъл за двамата елфи… както и всичко, което можеше да го разсее.

Постепенно загуби представа за времето, вече нищо не нарушаваше концентрацията му. В пещерата стана още по-тъмно, когато слънцето се скри зад хоризонта, ала той не забеляза, дотолкова беше свикнал с царящия в пещерата мрак.

Огледалото! В огледалото имаше нещо, нещо, което той не можеше да различи!

Младият мъж потъна още по-дълбоко в унеса си, захвърляйки всяка съзнателна мисъл настрани. Там имаше нещо… човешка фигура, може би!

Възможно ли бе това да е собственото му отражение?

Това предположение като че ли пропъди смътния образ, ала само за миг, после той отново се завърна, още по-ясен отпреди — човек, по-възрастен от него, с набраздено от вятъра и слънцето лице и светла брада, подрязана така, че да следва извивките на силната му челюст. Приличаше на Елбраян, или поне на мъжа, в който Елбраян щеше да се превърне след двадесетина години. Приличаше на Олван, ала младежът някак си разбираше, че това не е баща му. Това беше…

— Чичо Мейдър?

Образът кимна и Елбраян с мъка си пое дъх.

— Ти си пазителят — прошепна младежът, останал почти без глас. — Ти си моят предшественик — пазителят, обучаван от елфите преди мен!

Образът не помръдна.

— Ти си онзи, с когото ме сравняват — продължи Елбраян. — А аз се боя, че летвата, която си поставил, е прекалено висока за мен!

Отражението в огледалото като че ли омекна и Елбраян почувства, така сигурно, както ако го беше чул изречено на глас, че поне според Мейдър опасенията му са напълно неоснователни.

— Чувам ги да говорят за отговорности — продължи младият мъж, — за задължения и за пътя, който ме очаква, ала се страхувам, че в действителност съвсем не съм онзи, за когото Бели’мар Джуравиел ме смята. И все не мога да си отговоря на въпроса защо бях избран, защо именно Елбраян бе пожален от гибелта на Дъндалис? Защо не Олван, моят баща и твой брат, храбър и силен, опитен войн, с когото малцина можеха да се мерят?

Елбраян искаше да замълчи, да събере мислите си, докато не разбере какво точно изпитва, ала думите продължиха да се леят от устата му, подмамени сякаш от призрака, от атмосферата на мястото и собственото му състояние. Дори образът в огледалото наистина да бе на Мейдър, той всъщност изливаше сърцето си пред духа на един човек, когото никога не бе познавал. Ала веднъж отприщен, пороят на всички тревоги, които Елбраян бе таил в гърдите си през годините, не можеше да бъде спрян.

— Какви ли върхове трябва да достигна, за да заслужа одобрението на Тунтун, а и на мнозина от останалите безкрайно взискателни елфи? Боя се, че те всички очакват от мен силата на фоморийски великан, бързината на уплашен елен, бдителността на земна катерица и хладнокръвието и мъдростта на дълголетната им раса. Кой човек би могъл да се издигне толкова нависоко?

Гласът на Елбраян заглъхна, задавен сякаш от напора на силните чувства, после отново се извиси:

— Ала ти, ти си успял, чичо Мейдър. От всичко, което съм чувал за теб, от искреното възхищение, което съзирам в очите на Тунтун всеки път, щом някой спомене името ти, разбирам, че ти не си ги разочаровал, че си оправдал доверието им. Ами аз? Какво ли ще си кажат за мен след двадесет години, кратък летен ден в очите на елфите? Ами светът, неизвестният, широк свят, който много скоро ще позная?

Ужасяващи образи, повечето от тях на други човеци, пробягаха пред очите на Елбраян.

— Страхувам се, чичо Мейдър — призна той. — Страхувам се, макар и сам да не знам от какво — от присъдата на елфите, от опасностите на дивите земи или от обществото на хората! През последната четвърт от живота си нито веднъж не съм срещал човешко същество! И все пак — продължи Елбраян, а гласът му отново стихна, — и все пак, най-много се плаша от промяната у себе си — вече не гледам на света като останалите си събратя, ала никога няма да го видя и така, както го виждат елфите. Обичам Каер’алфар и цялата долина, но въпреки това знам, че мястото ми не е тук. Чувствам го със сърцето си, ала това не намалява страха, че там, сред своите събратя по раса, никога вече няма да се почувствам у дома си. Събратя по раса и събратя по дух невинаги са едно и също — реши младежът, — така че кой всъщност съм аз? Нито елф, нито човек, завинаги обречен да бъда нещо по средата и затова да не принадлежа никъде!

Образът в огледалото все така не помръдваше, ала Елбраян съвсем осезателно усещаше съчувствието му, съпричастността, която се излъчваше от него. Знаеше, че не е сам.

— Аз съм Елбраян Пазителя! — заяви той, но този път, вместо да превие раменете му, званието го изпълни с непозната досега гордост.

Внезапно младият мъж усети, че е облян в студена пот, едва тогава забеляза и че в стаята цари абсолютен мрак.

— Чичо Мейдър? — повика той, ала духът вече го нямаше, не се виждаше и самото огледало.

Когато Елбраян изпълзя навън, Джуравиел го очакваше край корените на дъба. Елфът сякаш се канеше да попита нещо, ала вместо да проговори, дълго се взира в лицето на ученика си и като че откри отговора там. Без да си кажат нищо, двамата поеха обратно към Каер’алфар.

Глава 21 Винаги на пост, винаги нащрек

Погледът на Джил се зарея над внушителните скали, към тъмните води на Мирианския океан — огромни, черни вълни, които тръгваха издалеч, надигаха се бавно и с все сила се разбиваха в канарите, на повече от шейсет метра под краката й. Монотонният им ритъм неизменно изпълваше минути, часове, дни, месеци, години. Изпълваше навярно и вечността. Ако се върнеше тук след хиляда години, помисли си младата жена, вълните пак щяха да си бъдат същите, пак щяха да се надигат в далечината и да се разбиват в същите високи скали.

Джил погледна през рамо към Пирет Тюлм, малката крепост, която сега наричаше свой дом. Да, след хиляда години скалите и морето все още щяха да си бъдат тук, ала не и крепостта с едничката си ниска кула — времето щеше да си каже думата, предавайки я на свирепите ветрове и бурите, които редовно се извиваха в Залива на подковата.

Джил например, живееше тук едва от четири месеца, а вече бе станала свидетел на цяла дузина подобни бури, включително и онези три стихии, връхлетели ги една след друга в рамките само на една седмица и оставили нея и четиридесетимата й другари, всички членове на елитните войски, известни като Брегова стража, мокри до кости и навъсени.

Да, точно така, помисли си младата жена, това беше точната дума — навъсени, досущ като живота й досега.

Не можеше да каже, че не е получила своя шанс, златната възможност, за която мнозина (и със сигурност почти всички жени от патриархалния Хонс-де-Беер) мечтаеха, но никога не бяха имали. Джил затвори очи и остави песента на океана да я отнесе надалеч, на един друг бряг, където вълните бяха по-нежни — Палмарис, единствения дом, който помнеше. Как ли я караха Гревис и Петибуа? Ами Грейди? Дали злополучният завършек на брака й с Конър Билдебург беше пресякъл веднъж завинаги опитите му да се издигне в обществото?

Младата жена се разсмя с глас — искрено се надяваше да е така, тогава от връзката й с Конър щеше да излезе поне едно хубаво нещо. От „първобрачната й нощ“ бяха изминали почти две години, а споменът и болката от нея още бяха живи.

Джил отново погледна назад, после вдигна очи нагоре и забеляза, че много от звездите бяха изчезнали. Миг по-късно започна да ръми и тя неволно поклати глава — въпреки че неведнъж го беше виждала, продължаваше да се изненадва от това колко бързо можеха да се съберат облаци и да завали в Пирет Тюлм.

Досущ като „дъждът“, появил се в живота й — първо в далечното гранично селце при пристигането на гоблините, а после в Палмарис. Макар почти да не помнеше първия случай, младата жена знаеше, че след него животът й постепенно бе започнал да се оправя и да става дори приятен. А после, само за миг, всичко отново рухна, всичко й беше грубо отнето.

Нима можеше да мечтае за нещо по-хубаво от сватбата си в Палмарис? Беше се омъжила в Сейнт Прешъс, според мнозина — най-красивата църква в цяла Корона. Венчавката бе ръководена лично от Добриньон Калислас, абат на Сейнт Прешъс и затова — трети по ранг в Абеликанската църква! Коя млада жена не би се разтреперила от възторг само при мисълта за подобен ден? А и нощта след това, прекарана не къде да е, а в имението на барон Билдебург!

При спомена за онази вечер, Джил усети как я полазват ледени тръпки — огромната стая, ужасяващата промяна у Конър и погледа му, почти животински в началото, а после, когато тя го изгори — дори още по-страшен. Изражението му бе омекнало само за малко, когато на другата сутрин двамата отидоха при абат Добриньон. Разбира се, тъй като не беше консумиран, бракът им бе разтрогнат начаса.

Нищо работа за абат Добриньон.

Само че това не решаваше въпроса с нейното престъпление. В град като Палмарис нападението над един благородник (и то такова, че замалко не обезобрази завинаги красивия, млад мъж) водеше след себе си изключително сериозни последици, толкова сериозни, че Конър имаше пълното право да поиска смъртно наказание за Джил. Но дори и да не се стигнеше чак дотам, все пак оставаше съвсем реалната опасност абат Добриньон да я превърне в негова слугиня до края на живота й.

Благородникът обаче беше проявил милост, а и абат Добриньон бе известен като добросърдечен и снизходителен човек…

— Чух за случката с тримата негодяи на покрива на кръчмата — топло й се беше усмихнал той — и смятам, че заложби като твоите не бива да бъдат прахосвани в слугуване по масите. За щастие, знам точно подходящото място за подобни умения и хъс, място, където такъв необуздан гняв може да бъде вкаран в русло и да бъде полезен за всички.

Ето как Джил бе изпратена в служба на краля на Хонс-де-Беер, като пехотинец в Кралската войска. Този миг се бе запечатал съвсем ясно в съзнанието й — прекрасно помнеше как се бе обърнала назад, докато слушаше съчувствените думи на абата, и бе потърсила погледите на двамата си осиновители. По лицата им нямаше гняв, нямаше дори най-бегла следа от недоволство, въпреки че безразсъдната постъпка на дъщеря им най-вероятно нямаше да остане без последици и за тях. Не, в очите на Гревис и Петибуа се четеше единствено дълбока тъга. Петибуа имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, когато абатът произнесе решението си, което завинаги щеше да й отнеме скъпото й момиче. Нерадостна беше тази вечер в „Задругата“, вечерта, когато Джил си взе сбогом.

Едва-що напуснала Палмарис, младата жена осъзна колко мъдро бе постъпил абат Добриньон. В армията тя наистина се бе почувствала (поне в началото) съвсем на място. Започна като обикновен пехотинец, пешак, както ги наричаха, ала много скоро се издигна в йерархията, намирайки място сред по-елитните кавалеристи. Истински врагове войската всъщност нямаше — в Хонс-де-Беер от дълги години цареше мир, по-дълго, отколкото който и да било помнеше, но по време на тренировките Джил отприщваше демоните от потъналото си в забрава минало и те бяха повече от достатъчни, за да я накарат да се бие със свирепост, която изуми по-висшите офицери. Всеки, който се изправеше срещу нея, биваше победен (при това нерядко по доста болезнен начин) и много скоро вече никой, жена или мъж, не искаше да тренира с нея. Лошата слава й бе създала немалко врагове и именно тя бе причината младата жена непрекъснато да бъде местена от крепост на крепост, изпълнявайки най-различни задължения — от граничен караул до кавалерийски патрул.

Като цяло, годината беше възскучна — крепостните караули служеха повече като украшение, отколкото като охрана — най-тежкият инцидент, който бе преживяла през това време, беше грозната свада между двама братя, при която единият бе отхапал ухото на другия.

Ето защо Джил с радост прие вестта за причисляването си към редиците на Бреговата стража, прочутата част, която по слава и елитност отстъпваше единствено на Сърцатата бригада. Това бяха легендарните бойци, които в миналото бяха спирали нашествията на паурите; свирепите войни, покорили Разломния бряг, разширявайки по този начин владенията на Хонс-де-Беер!

Когато обаче пристигна в малката крепост, издигаща се над Залива на подковата, Джил съвсем не завари онова, което бе очаквала. Пирет Тюлм беше само едно от многото укрепления, разположени по протежение на бреговете на Хонс-де-Беер. Също както и останалите си посестрими, Пирет Тюлм беше откъснат от света, далеч от многолюдните поселища, ала стратегически разположен така, че да има отлична видимост към океана. Пирет Тюлм бранеше южните подстъпи на Залива на Корона, Пирет Данкард охраняваше петте малки островчета в средата му, а Пирет Вангард — северната му част.

В очите на Джил мисията им беше жизненоважна, стоическо съществувание с едничката цел да защитават добруването на кралството. Не й отне много време, за да осъзнае, че е единствената, която храни подобни възвишени илюзии.

Пирет Тюлм (а доколкото можеше да прецени — и останалите укрепления на Бреговата стража) нямаше нищо общо с бастионите на мъжество и себеотрицание, каквито ги изкарваше мълвата. Безкрайните гуляи на войниците не спираха сякаш и за ден; дори сега, толкова късно през нощта, докато младата жена стоеше на пост на стената, веселбата вътре не секваше — носеше се звън на чаши, вулгарен смях, пронизителният кикот на жените.

Стражите наброяваха общо четиридесет човека, като само седем от тях бяха жени. На Джил, чието единствено преживяване с мъж беше завършило толкова катастрофално, това съотношение никак не се нравеше. Поклащайки отвратено глава, тя продължи да обикаля по протежение на ниската стена, както правеше всяка нощ.

Малко по-късно насреща й със залитане се зададе мършав, четирийсетинагодишен мъж. Наричаше се Гофлау и беше прекарал повече от половината от жалкия си живот като войник, включително и дванадесет години в редиците на Бреговата стража, препращан от едно самотно укрепление на друго.

Дълбока въздишка, израз на примирението й със заобикалящата я действителност, се откъсна от гърдите на младата жена. Не беше притеснена — Гофлау беше толкова пиян, че щеше да е истинско чудо, ако успееше да се добере до нея, без да се изтърси от стената право в белналия се на почти три метра под тях двор. Колкото и да бе невероятно обаче, въпреки че на всяка крачка се блъскаше в каменните блокове, войникът все пак се приближи.

— А, малката ми Джили — изломоти той. — Пак обикаляш под дъжда, а?

Джил тръсна глава и извърна поглед.

— Що не влезеш вътре и не се посгрееш малко? — предложи Гофлау. — Ама каква буря само, а? Е ’айде, де, върви. Аз ще застъпя вместо теб.

Само че Джил не беше толкова наивна. Ако приемеше на пръв поглед примамливото предложение и се прибереше, Гофлау несъмнено щеше да я последва само минути по-късно, оставяйки стената напълно незащитена. Дори още по-лошо, появата му тук, в мрака и студения дъжд, спокойно можеше да означава, че вътре й готвят нещо. Дългата, ниска постройка, в която се помещаваше поделението, не беше голяма — имаше едва три общи стаи, всяка от които беше заобиколена от дузина малки помещения, в които едва се побираха по два нара и две шкафчета. По-голямата част от сградата се намираше под земята — три еднакви етажа, които отвън изглеждаха като един. Слезеше ли там долу, подмамена от пияния си другар, Джил най-вероятно щеше да се окаже хваната натясно.

— Сама ще си довърша смяната, благодаря — любезно отвърна тя и се накани да продължи обиколката си.

— И от какво точно ни пазиш? — неочаквано остро попита Гофлау.

Младата жена рязко се обърна, присвила заплашително сините си очи. Прекрасно разбираше колко невероятно бе някой враг (или който и да било изобщо) да се опита да се доближи до крепостта или да навлезе в Залива на Корона оттук, ала не това беше важно в случая, не и според нея. Даже нашествия да се случваха веднъж на петстотин години, елитната Брегова стража трябваше да е готова да ги посрещне!

— Връщай се на пиршеството — рече тя през стиснати зъби. — Аз предпочитам да запазя честта на униформата, която нося.

Гофлау изсумтя и обърса мазната си ръка в червения мундир:

— Ще те видя след няколко месеца — изсмя се той. — Само постой тук година, две, пък пак ще си говорим…

— Смятам, че тя разбра какво искаш да й кажеш, Гофлау — разнесе се нечий твърд глас и Джил отмести поглед от лицето на пияния войник.

Той също се обърна и двамата видяха Константин Пресо, командир на Пирет Тюлм, да крачи към тях. Военачалникът наистина представляваше внушителна гледка — висок и строен, с грижливо поддържани мустаци и брада, винаги спретнат в добре ушитата си синя униформа, препасал черен, кожен портупей, на който висеше прекрасен меч, семейна ценност, предавана от поколение на поколение. Пресо беше млад (още нямаше тридесет години), но беше заслужил високия си пост, след като бе надвил трима разбойници, промъкнали се в къщата на един благородник късно през нощта. Когато пристигна в Пирет Тюлм и го видя за първи път, Джил се бе почувствала окрилена, уверена, че най-сетне ще прави нещо наистина значимо.

За съжаление, много скоро разбра, че импозантното посрещане е било демонстрация за пред офицера, довел я в отдалечената крепост, а Константин Пресо, въпреки цялото си достолепие, отдавна бе попаднал в същия капан, уловил и подчинените му в лепкавата си мрежа.

— И смятам, че не е съгласна с теб — заяви Пресо, без да сваля изпитателен поглед от Джил, нещо, което често правеше.

— Не съм — потвърди младата жена.

Гофлау промърмори нещо неразбираемо и се накани да заобиколи командира и да се прибере на сухо. Пресо обаче протегна ръка и му препречи пътя.

— Става късно — рече той на Джил. — Или може би трябва да кажа рано? Дежурството ти със сигурност отдавна е свършило.

— Аз поех нощта — отвърна младата жена.

— Коя част от нощта?

— Нощта! — сопна се Джил. — Няма кой друг да го стори — всички смятат, че задълженията им — и малкото работа, която все пак свършват през деня — се изчерпват със спускането на нощта!

— Успокой се, момиче — рече Пресо, опитвайки се да звучи като уравновесен, доброжелателен военачалник, но в ушите на младата жена думите му прозвучаха по-скоро снизходително.

— Добре познавам правилата и отговорностите на Бреговата стража — продължи тя. — Стражата не се прибира на топло със залеза на слънцето! „Винаги на пост, винаги нащрек“ — довърши тя, повтаряйки мотото на някога гордата Брегова стража.

— И какво очакваш да видиш, докато стоиш на пост? — спокойно попита Пресо и Джил го изгледа изумено. — Нима вярваш, че ще успееш да забележиш кораба на паурите или пък гоблинов сал, дори ако навлезе в залива и мине на по-малко от стотина ярда от нашия бряг?

— Поне ще ги чуя! — настоя Джил и Пресо се разсмя с глас.

— Скоро ще съмне — рече той. — Хайде, ела вътре и се изсуши — прогизнала си до кости.

Младата жена се накани да се възпротиви, ала Пресо не й даде тази възможност — без да търпи никакви възражения, той нареди на Гофлау да остане на пост и като я улови за ръката, поведе я към вратата на кулата.

Влязоха заедно и Джил трябваше да признае, поне пред себе си, че няма нищо против най-после да се скрие от дъжда. Двамата слязоха по стълбите и докато прекосяваха малкото преддверие, минаха покрай една открехната врата. По звуците, долитащи иззад нея, на Джил не й бе никак трудно да се досети какво ще открие вътре.

Ускорявайки крачка, тя продължи напред и влезе в общата стая на горното ниво. Там имаше дузина мъже, както и две жени, всички до един — пияни почти до забрава. Единият от мъжете се бе покачил върху масата и танцуваше (или поне се опитваше да танцува), като в същото време си сваляше дрехите под одобрителните възгласи на другарите си и поощрителните подвиквания на жените.

Гледайки право пред себе си, Джил се насочи към стълбището, което водеше към нейната стая. Не бе направила и няколко крачки, когато Пресо я улови за рамото:

— Повесели се с нас — рече той.

— Това заповед ли е?

— Разбира се, че не! — възкликна капитанът, който бе наистина почтен. — Просто те моля да останеш. Дежурството ти свърши.

— Винаги нащрек! — отвърна Джил през стиснати зъби и Пресо не можа да сдържи въздишката си.

— Колко месеца, изпълнени с неумолима скука, мислиш, че можеш да понесеш? — попита той. — Тук сме сами, съвсем сами, а единственото, което ни очаква занапред, е нескончаем низ от дни, месеци, години. Това е нашият живот и всеки сам трябва да избере дали иска той да бъде приятен или непоносим.

— А може би просто имаме различни представи за това какво е приятно — заяви Джил и неволно погледна към отворената врата зад гърба му.

— Така е — съгласи се Пресо.

— Сега вече мога ли да си вървя?

— Не мога да ти попреча, макар че ми се искаше да останеш.

Раменете на Джил увиснаха — отстъпчивостта на Пресо я оставяше по-безсилна, отколкото най-непреклонната заповед.

— Назначена бях в служба на краля от абата на Палмарис — обясни тя и капитанът кимна — вече беше подочул нещо подобно. — Не дойдох тук по свое желание, ала веднъж станала част от кралската стража, постепенно се научих да вярвам… и аз не знам в какво, може би в някаква цел, причина да продължавам.

— Да продължаваш?

— Да живея — рязко поясни Джил. — Единствено задълженията ми ме спасяват… от какво, и аз не съм сигурна. Ала това — при тези дума младата жена посочи към пируващите войници, точно когато полуголият „танцьор“ се свлече от масата, — това не е част нито от задълженията, нито от влеченията ми.

Пресо я докосна по рамото, ала когато я видя да потръпва, сякаш я бяха зашлевили, побърза да вдигне примирително ръце.

Джил добре разбираше затруднението му — капитанът очевидно искаше да прояви съчувствие, ала същевременно никак не му се щеше да изглежда нахален. Още в деня на пристигането и в Пирет Тюлм един от войниците се бе опитал да интимничи с нея. Нахалникът куца цяла седмица след това (единият му крак се бе подул двойно, а глезенът, както и двете му колена, бяха жестоко насинени), освен това не можеше да отвори едното си око, а устната му беше така подпухнала, че доста време не можеше да пие нищо, без половината от него да се разлее по предницата на ризата му. Ала дори без това красноречиво доказателство за избухливия й нрав, младата жена не вярваше, че Пресо би се опитал да се възползва от нея. Въпреки че не се противопоставяше на разпуснатото държание на подчинените си, той си оставаше мъж на честта и макар Джил да бе сигурна, че капитанът си има вземане-даване с другите жени (навярно с всичките шест), той никога не би натрапил вниманието си там, където то не бе желано.

— Боя се, че в думите на Гофлау имаше известна доза истина — предупреди я Пресо. — Рано или късно времето ще си каже думата, ден след ден, след ден, всички до един еднакво дълги и сиви.

— Нима? — повдигна вежди Джил и посочи нещо зад гърба му.

Пресо погледна назад тъкмо навреме, за да види как Гофлау се присъединява към пируващите си другари. Капитанът въздъхна дълбоко и като се обърна към Джил, сви рамене — всъщност наистина не го интересуваше дали някой стои на пост или не.

Джил се завъртя и си тръгна, ала в мига, в който хлопна вратата зад гърба си, свърна в един страничен коридор и отново излезе навън в дъжда. Изкачи се на стената, която гледаше към брега и приседна на ръба, поклащайки крака над бездната под себе си.

Остана там до края на нощта, съзерцавайки звездите, появили се за малко, когато облаците най-сетне се разсеяха. После слънцето се показа над хоризонта, осветявайки скалите, които се издигаха в залива — високи, каменни колони, безмълвни стражи, които никога не напускаха поста си. Винаги нащрек.

Глава 22 Нощна птица

— Тази година първите снегове ще дойдат по-рано — отбеляза лейди Даселронд, без да откъсва поглед от сивите облаци, скупчили се в северния край на вълшебната долина.

— Тежка зима би се връзвала чудесно с останалите знаци — отвърна Тунтун, по-мрачна от обикновено.

Лейди Даселронд се обърна към двамата и се замисли над думите й. Опустошаването на Дъндалис, появата на гоблини и дори великани, многобройните земетресения на север от Андур’Блау Иннинес — всичко това можеше да означава само едно. Дактилът се беше пробудил. Очевидци дори говореха, че били видели над Барбакан да се издига плътен дим, струящ от една самотна планина, наричана Айда. Да, всичко се връзваше — демонът най-вероятно щеше да събуди отдавна заспалия вулкан, използвайки магмата, за да подсили собствената си магия.

— Колко време остана? — попита лейди Даселронд и отново зарея поглед на север.

— С нас е повече от шест години — отвърна Джуравиел начаса. — Спасихме го от гоблините по време на жътвения сезон на осемстотин и шестнайсета година, според летоброенето на човеците. Пак според него — сега наближава осемстотин двайсет и трета.

Лейди Даселронд се обърна към Джуравиел, а изражението й ясно говореше, че не това бе попитала:

— Но колко време му остава? — настоя тя.

Джуравиел въздъхна и се облегна на клена, на който се намираха тримата и където беше построена къщата на лейди Даселронд. Никак не му беше лесно да прецени, още повече, че бе склонен да гледа на ученика си може би по-благосклонно, отколкото трябваше.

— Готов е — неочаквано се намеси Тунтун. — Кръвта на Мейдър наистина тече във вените му. След половин век ще обясняваме на следващия си ученик, че във вените му тече кръвта на Елбраян.

Въпреки сериозността на положението, Джуравиел не можа да сдържи усмивката си. Да чуе такива похвали за Елбраян от устата на Тунтун си беше самата ирония!

— Тунтун е права — потвърди той, когато се съвзе от изненадата. — През всички тези години момчето се упражнява усърдно, научи много и сега се бие с изящество и невероятна сила, тича бързо и безшумно, освен това неведнъж посещава Оракула и почти всяко негово слизане там се увенчаваше с успех.

— Откри ли сроден дух? — попита лейди Даселронд.

— Само духа на Мейдър — отвърна Джуравиел и целият грейна, когато видя усмивката по лицето на господарката си. — Ала все още не е готов — побърза да допълни. — Много неща има да учи — за себе си и за света, който го заобикаля. От подготовката му остава цяла година и едва когато тя изтече, Елбраян Уиндон ще може да тръгне по света като истински пазител.

Преди Джуравиел да бе довършил обаче, лейди Даселронд поклати глава:

— Задава се тежка зима — твърдо рече тя. — А човеците пак са се заселили по границите на Дивите земи, дори са издигнали наново Дъндалис, родното село на момчето. Ако онова, от което се боим, е вярно, Елбраян ще им бъде нужен още преди следващия жътвен сезон.

— А и дори опасенията ни, че дактилът се е пробудил, да се окажат напразни — добави Тунтун, — мнозина от човеците са напълно неподготвени за живот в Дивите земи. Присъствието на един пазител между тях ще им бъде от огромна полза.

— Значи щом се запролети? — предположи Джуравиел.

— А ти ще го подготвиш за този миг — потвърди лейди Даселронд.

— Ами Джойсеневиал?

— Джойсеневиал е готов — увери го лейди Даселронд. — А и тази година тъмната папрат израсна нависоко.

Джуравиел кимна. Откакто Елбраян се появи във вълшебната долина преди шест години, Джойсеневиал, най-добрият майстор на лъкове в Каер’алфар, а и в целия свят, се бе заел да отглежда специална тъмна папрат. Не беше работил с човек от времето на Мейдър, а понеже вече беше стар дори за елф, това най-вероятно щеше да бъде последното му произведение, лебедовата му песен.

Тази задача щеше да бъде много специална.

Елбраян си мислеше, че познава всяка пътечка и всеки шубрак в долината, затова остана искрено изненадан, когато по-късно същия ден Джуравиел го поведе по една изключително криволичеща пътека, която непрестанно се разклоняваше, описваше сложни фигури и поне дузина пъти мина над някакъв поток. Мястото, където отиваха, трябва да бе много важно, досети се той, щом като пътят дотам беше по-заплетен дори от онзи, който водеше до Каер’алфар!

Най-сетне, след като бяха вървели часове наред, двамата стигнаха до стръмен, песъчлив бряг. На дъното на падината, зад стена от ниски, вечнозелени храсти, се издигаше буйна синьо-зеленикава папрат, която стигаше до кръста на Елбраян и почти до рамото на Джуравиел. Младият мъж веднага разбра, че именно това бе целта им, че в тези растения трябва да има нещо специално — освен всичко друго, бяха насадени в съвършено прави редици, а наоколо не растеше нищо друго. Не че Елбраян очакваше да има храсти или друга пищна растителност, не и в сянката, която папратовите стъбла хвърляха, ала отсъствието на каквито и да било бурени, красноречиво говореше, че някой грижливо поддържа това място.

— Това е тъмна папрат — почтително обясни Джуравиел и като отиде до най-близкия стрък, даде знак на Елбраян да се приближи да разгледа стъблото.

Дебело и гладко, то беше съвършено еднакво по цялата си дължина, без да изтънява към върха, където се източваше в три разклонения. Младежът се наведе още по-близо и зелените му очи се разшириха от изненада, после отново се присвиха, изучавайки с любопитство странното растение.

По тъмнозеленото стъбло лъкатушеха сребристи ивици, които силно напомняха на въдиците и тетивите, използвани от елфите.

— Металът е част от растението — обясни Джуравиел, виждайки, че Елбраян е открил тайната на папратта. — Избрахме това дефиле, защото открихме, че почвата му е богата на минерали и особено на сребрий, който то предпочита най-много.

— Значи растението извлича метала, така ли? — попита Елбраян, макар че вече знаеше отговора на още една от загадките, в които бе забулен животът на елфите.

В Каер’алфар използваха немалко метал — главно за изработката на щитове и мечове — и Елбраян неведнъж се бе питал откъде ли елфите взимат материала за тях, след като в Андур’Блау Иннинес (поне доколкото знаеше) няма нито един рудник. Първоначално младежът предположи, че те просто си купуват необходимите им метали, ала много бързо разбра, че истината е друга — никъде извън вълшебната долина не бе виждал нищо, което дори и най-бегло да напомня за метала на елфите. Добре помнеше меча на баща си — тежък и някак мътен, той нямаше нищо общо с изящните елфически оръжия, бляскави и изключително остри.

— Растението и металът са едно цяло — кимна Джуравиел. — Тъмната папрат е единственият източник на сребрий.

Елбраян се взря в проблясващите метални нишки. Защо ли му се струваше, че ги е виждал и преди, макар и да не можеше да си спомни къде точно?

— Ако бъдат обработени и съхранявани както трябва, стъблата стават невероятно здрави и устойчиви — продължи Джуравиел, — но и изключително гъвкави.

— Дори след като извлечете метала?

— Невинаги отделяме метала от откъснатите стъбла — отвърна Джуравиел.

Елбраян се замисли над думите му и изведнъж разбра къде беше виждал съвсем същите сребърни нишки и преди.

— Лъковете! — ахна той — поредната загадка беше намерила отговора си този ден.

Значи ето как лъковете на елфите, толкова малки и крехки на пръв поглед, бяха в състояние да изпратят стрела на повече от сто метра и то по съвършено права линия.

Вдигна очи от растението и видя Джуравиел да кима одобрително:

— Няма друга материя, органична или не, дърво или кост, метал или жила, което да е по-здраво от правилно обработената тъмна папрат — увери го елфът, после му даде знак да го последва.

Двамата внимателно заобиколиха лехите с папрат и се насочиха към най-големия стрък, чието средно листо беше толкова високо, че се издигаше над главата на Елбраян. Най-неочаквано Джуравиел му подаде меча си и му каза да се отдалечи на крачка-две, след което поде тих напев на елфически.

Много от думите, които се лееха от устата на Джуравиел, бяха толкова древни, че Елбраян почти не разбираше за какво става въпрос в песнопението, което постепенно ставаше все по-силно и по-бързо. Не след дълго Джуравиел се впусна в изящен танц, описвайки сложни кръгове, всички те включени в един по-голям кръг, обхващащ цялото насаждение. Младият мъж се съсредоточи, опитвайки се да улови смисъла на песента, но голяма част от думите бяха прекалено стари. Все пак успя да разбере, че Джуравиел възхвалява растението и му благодари за дара, който щеше да им даде съвсем скоро. Елбраян не беше особено изненадан — елфите, които изпитваха искрено уважение към всяко живо същество, винаги се молеха и танцуваха над телата на животните, които убиваха по време на лов, и пееха на безбройните плодове, които земята на Андур’Блау Иннинес им даваше.

Без да прекъсва танца си, Джуравиел хвърли шепа прах върху растението, после се приведе и с червеникавото, подобно на гел вещество, което се появи в ръката му, нарисува тънка резка на няколко сантиметра от основата му. След това подскочи високо, а когато се приземи, сочеше резката.

— Един чист удар! — нареди той и Елбраян не чака втора подкана.

Падна на едно коляно и замахна, отсичайки растението точно там, където му беше казал Джуравиел. Дебелият стрък се закрепи надолу с главата, постоя така за миг, после бавно падна в очакващите ръце на елфа.

— Бързо! — извика Джуравиел и хукна да бяга.

Тичаха през целия път обратно до Каер’алфар и Елбраян трябваше да положи големи усилия, за да не изостава. Най-сетне спря пред едно самотно дърво в края на долината.

— Джойсеневиал е връстник на най-старите дървета в Андур’Блау — обясни Джуравиел, когато престарелият елф се показа от къщата си и бавно заслиза надолу.

Щом докосна земята, майсторът на лъкове взе отрязаното папратово стъбло от Джуравиел и го изправи до Елбраян, без да каже нито дума. Завъртя го и кимна, очевидно доволен от чистия, точен удар, с който бе отсечено, после се запъти обратно към дървото си, стиснал стръка в ръка.

— Няма ли да му вземеш мярка? — учуди се Джуравиел.

Старият елф само поклати глава и продължи да се катери, без дори да ги погледне.

Джуравиел изрече няколко думи за сбогуване и също си тръгна, следван плътно от Елбраян, в чиято глава се гонеха безброй въпроси.

— Червеният гел? — осмели да попита младият мъж, опитвайки се да завърже разговор, да разкрие тайните на случилото се в този изумителен и необикновен ден.

— Без него никога нямаше да успееш да прережеш стъблото — кратко отвърна Джуравиел и по резкия му тон Елбраян се досети, че всякакви по-нататъшни въпроси няма да са добре дошли — и този път, както винаги, щеше да научи всичко, което трябваше да знае, когато му дойде времето.

Без каквито и да било обяснения, Джуравиел отпрати младия мъж да си върши работата, само за да го прекъсне отново по-късно същия следобед. В ръцете си държеше два лъка, единият от които — доста по-голям от другия.

— Нямаме много време — обясни елфът и подаде по-големия лък на своя ученик.

Елбраян го пое и тръгна след учителя си, преглъщайки многобройните въпроси, които напираха на устата му. Докато вървяха, успя да разгледа лъка и заключи, че не ще да е направен от папратовото стъбло, отсечено от него тази сутрин, а от друго, по-малко растение.

Стиснал причудлив нож (извит от двете страни и с острие, в чиято среда имаше тесен процеп) в лявата си ръка и дебелото папратово стъбло (вече изчистено от трите листа) в другата, старият елф се залови за работа. Мушна стръка под дясното си рамо за опора и много внимателно прокара ножа по зелената му повърхност.

Отдели се тънка, почти прозрачна ципа и Джойсеневиал кимна доволно — растението беше отгледано точно както трябва.

После затвори очи и подхвана нисък напев. Представи си Елбраян с папратовото стъбло до себе си, припомни си големината на дланта му, дължината на ръката му. Всеки друг майстор би си отбелязал тези мерки по растението, ала Джойсеневиал беше надраснал подобни недодялани способи. Онова, което той правеше, беше изкуство, а не занаят, плод на отколешна магия и умения, трупани в продължение на седем столетия. И така, със затворени очи и песен на уста, старият майстор се залови за работа, а движенията му следваха музиката — колкото по-бърза бе тя, толкова по-ритмични бяха движенията му и толкова по-дълбоки — нарезите, които правеше. Щеше да прекара почти половин година над този стрък, щеше да го дялка нежно, да прави едва забележими резки тук и там, да вдълбава мистични символи и да го изпълва с магия. В началото щеше да го маже със специални масла два пъти всяка седмица, за да подсили здравината му, а когато лъкът най-сетне придобиеше форма, щеше да го окачи над ямата на вечния дим — тайно, свещено място, където дори въздухът беше пропит с магия.

Половин година — кратък миг в очите на дълголетните елфи, кратък миг и в живота на Бели’мар Джойсеневиал, бащата на Джуравиел. Майсторът на лъкове притвори очи и си представи последната церемония както за лъка, така и за момчето — назоваването. Нямаше никаква представа какво име ще даде на творението си — то щеше да дойде само, когато оръжието придобиеше свой собствен облик, свои черти и особености.

Едно обаче беше сигурно — името трябваше да бъде абсолютно точно, защото в този лък, зарече се Джойсеневиал, щеше да бъде въплътено цялото му умение; това щеше да бъде върховото постижение в дългия му, белязан от знака на съвършенството, живот. Нямаше елф в долината, чийто лък да не бе излязъл изпод ръцете на стария майстор, както нямаше и пазител, тръгнал по света от Андур’Блау Иннинес през последните пет столетия, чието оръжие да не бе изработено от него. Ала те всички щяха да бледнеят, сравнени с лъка, който щеше да се роди сега, защото Бели’мар Джойсеневиал, връстник на най-старото дърво в Андур’Блау Иннинес, знаеше, че това ще е последното му творение.

Този лък щеше да бъде специален.

Този път поне улучи дървото, на което беше окачена мишената! Елбраян обърна изпълнен с надежда поглед към Джуравиел, ала елфът поклати глава, после, с едно мълниеносно движение вдигна собствения си лък и изстреля една, две, три стрели.

Всичко се случи толкова плавно и в същото време бързо, че Елбраян все още се взираше в учителя си, когато чу как и третата стрела потъва в дървото. Почти се боеше да погледне към дървото и разбира се, както и очакваше, установи, че и трите са се забили точно в центъра на мишената.

— Никога няма да се науча да стрелям като теб! — оплака се младият мъж — през всички тези години Джуравиел никога не бе чувал от устата му нещо, което толкова да прилича на хленч. — Или като когото и да било от останалите!

— Разбира се, че няма — съгласи се Джуравиел и не можа да сдържи усмивката си при вида на слисаното изражение на Елбраян — очевидно не такъв отговор бе очаквал младежът.

Ръмжейки сърдито, той отново вдигна лъка си. Този път стрелата не улучи дори дървото.

— Целиш се в мишената — отбеляза елфът и Елбраян го изгледа заинтригувано. — В цялата мишена — поясни наставникът му. — А върхът на стрелата е прекалено малък, за да я покрие цялата.

Елбраян се замисли над чутото, мъчейки се да разгадае скрития му смисъл. Дали и този път не ставаше въпрос за елфическата философия, за начина, по който гледаха на света като на едно цяло, чиито части бяха неразривно свързани. Може би според тях мишената и стрелата бяха едно, а лъкът бе просто инструмент, с който да ги събере.

— Прицели се в една-единствена, точно определена точка в мишената — продължи Джуравиел. — Съсредоточи фокуса си.

Елбраян най-сетне разбра — просто трябваше да открие правилното място, където мишена и стрела щяха да станат едно цяло. Вдигна лъка (прекалено малък за него), опъна тетивата докрай (макар че дългите му, силни ръце можеха да я издърпат още по-назад) и остави стрелата да полети.

Не улучи, ала стрелата се заби в дървото само няколко сантиметра над мишената — по-близо до целта, отколкото бе успявал да стигне досега.

— Чудесно — похвали го Джуравиел. — Сега вече разбираш.

С тези думи той се накани да си тръгне.

— Къде отиваш? — извика Елбраян след него. — Нали току-що дойдохме? В колчана ми има още десет стрели!

— Урокът ти за този ден свърши — отвърна елфът, преди да потъне между гъстите дървета. — Помисли над него и сам прецени колко време искаш да прекараш в усъвършенстване на наученото.

Младият мъж кимна сериозно, заричайки се, че дойдеха ли да стрелят утре, той вече ще е в състояние да улучи мишената с лекота. Щеше да се упражнява докато не се стъмнеше съвсем, а на сутринта, щеше да се върне тук, веднага щом приключеше задълженията си в тресавището с млечните камъни.

Всеки път щом се разсееше дори съвсем малко, стрелата се отклоняваше и изчезваше сред гъсталака. Беше дошъл тук с пълен колчан, ала само за половин час от двадесетте стрели не беше останала нито една. Толкова по-добре, помисли си младият мъж, бездруго пръстите на дясната ръка, както и гърдите, вече го боляха, а вътрешността на лявата му ръка беше лошо охлузена.

На следващия ден Джуравиел му даде черен, кожен предпазител, който да надене на лявата си ръка, както и нов лък, не папратов, но за сметка на това най-големия, който можеше да се открие в Андур’Блау Иннинес (макар че и той беше прекалено малък за едрия мъж). Освен това елфът му беше донесъл триъгълна, светлозелена ловджийска шапка, която Елбраян прие, свивайки объркано рамене. Този път взеха със себе си два колчана и младежът, който с всеки изстрел ставаше все по-добър, прекара в упражнения почти три часа. В края на деня Джуравиел му показа още една хитрина — научи го как да, да стреля още по-точно с помощта на странната шапка. Спускайки предния й ръб ниско над очите си, Елбраян можеше да използва ъгълчето й като отправна точка, по която да равнява изстрелите си.

Още на следващия ден две от всеки три стрели на младия мъж уцелваха мишената.

До края на есента, както и през цялата зима, Елбраян, под вещото ръководство на Джуравиел, усвояваше тънкостите на стрелбата с лък. Научи всичко за самото оръжие, овладя умението да прави стрели (по-тежки, когато искаше да порази по-лошо противника си, или по-леки, когато искаше да уцели някоя по-далечна цел) и да сменя тетивата (въпреки че изработените от сребрий тетиви рядко се късаха). Най-важното, което научи обаче, бе, че стрелбата е изпитание повече за мозъка, отколкото за тялото и че основни за един истински добър стрелец, са пълното съсредоточаване и прецизният мисловен фокус. Физическата страна на това умение (опъването на тетивата, прицелването и самият изстрел) бързо се превръщаше в навик, ала всеки отделен изстрел предполагаше правилна преценка на разстояние и вятър, всеки път тетивата трябваше да бъде опъната точно колкото бе необходимо, а стрелата — избрана според обстоятелствата. Не след дълго десницата на Елбраян се покри с мазоли, а предпазителят около лявата му ръка се протри и изтъня почти наполовина. Младият мъж тренираше със същия плам, с който се бе хвърлял във всички предишни задачи, с гордост и твърда решимост, трудноразбираема за често разсеяните, потънали в блянове елфи. Тренираше всеки ден, независимо от времето — изпращаше стрела след стрела, всяка от които се забиваше ако не в самия център на мишената, то съвсем близо до него. Постепенно се научи да стреля бързо и от най-различни позиции: можеше да се претъркулва, завършвайки движението с изстрел, още преди да скочи на крака, беше в състояние да увисне надолу с главата от някой клон и да запрати стрелата си нагоре, за да е сигурен, че тя ще полети под правилния ъгъл, можеше и да изстреля едновременно две стрели, които не само че се забиваха на съвсем малко разстояние една от друга, но и почти неизменно улучваха мишената.

Всяка сутрин изпълняваше Би’нел дасада, след това отиваше в мочурището за упражнението с млечните камъни, по обед учеше философия с Джуравиел, след което двамата отиваха при дървото с мишената за поредната тренировка.

За негова изненада, вечерите си обикновено прекарваше с Тунтун, тъй като именно тя беше обучавала Мейдър преди много години, като освен негова наставница, явно се бе превърнала и в най-близката му приятелка сред елфите. А неговият предшественик беше човек, за когото Елбраян искаше да научи колкото бе възможно повече. Тунтун с готовност му разказваше за Мейдър — от спомени за дните, прекарани от него в Андур’Блау Иннинес (в началото легендарният пазител бе допускал голяма част от грешките, които и Елбраян беше правил!) до истории за подвизите му в Дивите земи. Колко много гоблини и великани бяха паднали под ръката на Мейдър и Буря, прочутия му меч! Откакто елфите в Андур’Блау Иннинес подготвяха пазители, които да изпращат по широкия свят, от долината бяха излезли едва шест меча, най-могъщите оръжия, изработвани някога в Каер’алфар, и Буря бе един от тях. От всички тях само един все още не беше в неизвестност — Ледоразбивача, тежка сабя, която принадлежеше на Андаканавар, пазител, изпратен в северната част на Алпинадор, за когото обаче елфите отдавна не бяха чували нищо.

— Такива като теб наистина не останаха много — отбеляза Тунтун една вечер. — Кой знае, може би дори си единственият жив пазител, макар все още да не сме почувствали болката, която би ни обзела при смъртта на Андаканавар.

Уважението, с което Тунтун говореше, трогна дълбоко Елбраян, ала в същото време го накара да почувства по-ясно отвсякога товара на отговорността, лежаща на силните му плещи. През всички тези години постепенно бе започнал да се чувства различен, някак специален, превъзхождащ сякаш обикновените хора. Благодарение на елфите беше получил рядък и ценен дар — друг език, език не само на думите, но и на тялото, на физическия свят; беше се научил да гледа на заобикалящата го действителност по нов начин, с други очи виждаше дори собственото си тяло. Колко различен бе от изплашения хлапак, който някога си бе тръгнал, залитайки, от опожарения Дъндалис, сломен и безпомощен. Вече беше наследникът на Мейдър, Елбраян пазителят.

Защо, тогава, изпитваше такъв ужас?

За да намери отговор на този въпрос, младият мъж често посещаваше Оракула. С всеки изминал път все по-лесно призоваваше образа на Мейдър в огледалото и макар духът на чичо му да си оставаше все така безмълвен, собствените му излияния му помагаха да сложи чувствата и тревогите си в ред, да разбере сам себе си и да си вдъхне смелостта, от която имаше нужда.

Зимата (тежка дори във вълшебната долина, както лейди Даселронд беше предсказала) се точеше бавно, снеговете дойдоха по-рано от обикновено и се задържаха, дори когато пролетта започна да настъпва.

Дните на Елбраян си оставаха все така запълнени с работа. Усърден както винаги, той се учеше и усъвършенстваше непрестанно. Беше се превърнал в изкусен стрелец, може би не толкова, колкото някои елфи, но със сигурност превъзхождаше повечето, ако не и всички свои събратя. Познанието му за заобикалящия го свят никога нямаше да бъде пълно (светът просто беше прекалено необятен, за да бъде обхванат от което и да било живо същество), ала всеки изминал ден му показваше нещо ново, а всяко преживяване го правеше по-опитен. Светът наоколо сякаш наистина беше течност, а той — гъба, която жадно я попиваше.

Промяната дойде изведнъж, когато Тунтун и Джуравиел го измъкнаха от леглото една мразовита туманейска нощ. Двамата елфи дълго трябваше да го дърпат и бутат, преди той най-сетне да се събуди достатъчно, за да се покаже навън, облечен само с наметало и препаска около кръста. Без да му обясняват нищо, Тунтун и Джуравиел го заведоха до голяма, обградена от високи дървета, поляна, на която се бяха събрали всичките двеста обитатели на Каер’алфар.

Джуравиел смъкна наметалото от гърба на Елбраян, а Тунтун побутна разтреперания младеж в средата на поляната.

— Махни я! — нареди тя, кимайки към препаската около бедрата му.

Елбраян се поколеба за миг, ала Тунтун не беше в настроение да слуша каквито и да било възражения. Бърз замах с двете ками, които държеше в ръцете си, и препаската се свлече надолу. Тунтун улови разрязания плат преди той да тупне на земята, после се отдалечи, оставяйки объркания млад мъж сам и напълно гол под изпитателните погледи на цял Андур’Блау Иннинес.

Хванати за ръце, елфите образуваха широк кръг около него и се люшнаха наляво, подемайки ритуален танц. Често се случваше някой от танцьорите да напусне мястото си, за да изпълни особено сложен пирует или просто стъпки, каквито той самият искаше, ала като цяло кръгът продължаваше да се върти около него.

Ясните им мелодични гласове изпълниха въздуха и проникнаха в самото същество на младия мъж, отмивайки притеснението и оставяйки след себе си тихо опиянение. Цялата гора сякаш се бе присъединила към песента на елфите — шумоленето на хладния вятър, чуруликането на птичките, дрезгавото крякане на жаби нейде в далечината.

Елбраян вдигна глава нагоре, към ярките звезди и няколкото облачета, които вятърът гонеше по небето. Без дори да го осъзнава, започна да следва движенията на танцуващите елфи, сякаш някакъв невидим водовъртеж го бе засмукал в прегръдките си и сега той се носеше по течението му. Всичко наоколо избледня, очертанията на света се размиха, действителност отстъпи място на вълшебен сън.

— Какво чуваш? — долетя нечий глас до ушите му. — Какво чуваш сега, в мига на своето рождение?

Без да осъзнава кой го бе заговорил (не друг, а самата лейди Даселронд, застанала само на метър-два пред него), младият мъж отвърна разсеяно:

— Чувам птиците. Нощните птици.

Изведнъж над света се спусна плътна тишина, съновидението се стопи, прогонено от рязката промяна. Елбраян примигна няколко пъти и с мъка спря, макар да му се струваше, че звездите над главата му продължават да се въртят.

— Тай’марауи! — възкликна лейди Даселронд и младият мъж, който едва сега установи колко близо се намира тя до него, стреснато подскочи при звука на гласа й, после премести поглед към двестатината елфи, които вече бяха подели вика й:

— Тай’марауи!

Тай беше тяхната дума за птица, марауи — за нощ.

— Нощната птица — поясни лейди Даселронд. — Днес, в нощта на твоето рождение, ти получаваш името Нощна птица.

Елбраян преглътна с мъка, чудейки се за какво става въпрос — Джуравиел и Тунтун изобщо не го бяха подготвили за подобна церемония.

Без повече обяснения, лейди Даселронд хвърли шепа искрящ прашец в лицето му…

… и светът сякаш замря за миг, после продължи, ала някак по-бавно. Песента на елфите пак изпълни въздуха, над гората се възцари прежната хармония, а Елбраян отново се оказа сам в средата на поляната, неволно следвайки движенията на танцьорите. Постепенно гласовете на елфите започнаха да затихват, ала той забеляза, че е останал съвсем сам, дълго след като всички си бяха отишли. Преди младежът да успее да си отговори дори на един от хилядите въпроси, които се гонеха в съзнанието му, сънят го надви и той заспа там, в средата на поляната, напълно гол.

Нощта на неговото рождение.

Бели’мар Джойсеневиал кимна доволно при вида на прекрасния лък, съвършения продукт на неговата любов. Нарекли бяха пазителя Нощна птица, значи сънят не го беше излъгал. Ястребокрилия, името, което беше дал на оръжието, напълно подхождаше на онова, в което се беше превърнал Елбраян.

Старият майстор изправи оръжието пред себе си и го огледа. По-високо от него, то беше полирано до съвършена гладкост и дори полумракът в стаята (вътре гореше само една малка свещичка) не можеше да скрие тъмнозелените му багри, примесени с нежния блясък на сребрия, обточил ръбовете му. В средата му бе издялана прекрасна ръкохватка, краищата му бяха изящно заострени, а горният връх, който можеше да се сваля, беше украсен с три пера, така безукорно подредени, че изглеждаха като едно, когато лъкът си почиваше.

Ястребокрилия и Нощната птица — да, връзката между двете имена се нравеше на стария елф. Това беше последният лък, който щеше да излезе изпод ръцете му, сигурен бе той — дори да направеше още хиляда, никога нямаше дори да се доближи до съвършенството на Ястребокрилия.

Елбраян се събуди така рязко, както и бе заспал, съвсем сам и гол, с изключение на червената лента, завързана около лявата му ръка и на същата такава — само че зелена — опасваща дясната точно над лакътя. Зачуди се какво ли означава това, но нито за миг не си помисли да ги свали, после насочи вниманието си към пробуждащия се свят наоколо му. Слънцето отдавна бе изгряло — значи бе пропуснал Танца на меча, за първи път, откакто го беше научил. Тази сутрин обаче това сякаш нямаше значение. Недалеч от мястото, където беше спал, забеляза наметалото си и се покри с него, но после, вместо да се върне в къщичката си, се насочи право към Оракула, където беше оставил огледалото, стола и одеялото.

— Чичо Мейдър?

Излъчващ покой и разбиране, духът вече го очакваше. Хиляди въпроси напираха в съзнанието на младия мъж, ала преди да успее да изрече дори един от тях на глас, пелена от образи се спусна над мозъка му и прогони всичко останало — видя път и тресавище, гора и една долина, в която растяха вечнозелени дървета и която му се струваше някак позната.

Елбраян си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои. Като че ли започваше да разбира. Сковаващ ужас протегна лепкави пръсти към него, заплашвайки да го погълне, и той почувства как го обзема отчаяно желание да говори, да попита духа на Мейдър какво означава всичко това, да обгърне съмненията си в думи и така да ги надвие.

Ала този път той беше тук не за да говори, а за да чуе, и като се облегна назад и притвори очи, младият мъж се остави на образите и на странно познатия път да го отведат където трябва.

Излезе от Оракула още по-неспокоен, отколкото беше влязъл, по лицето му се четяха страх и несигурност, а в главата му препускаха двойно повече въпроси.

Когато се върна в Каер’алфар, с изненада установи, че там няма никой. Бързо се изкачи на дървото, където се намираше малката му къщичка и я завари съвършено празна — нямаше ги нито дрехите му, нито кошниците, с които събираше млечни камъни, нищо.

Единственото, което откри, беше купчинка прилежно сгънати нови дрехи. Трябва да бяха за него, тъй като очевидно не биха станали на никой друг в долината… Освен ако, сепна се той изведнъж, елфите не си бяха довели нов ученик.

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, смъкна наметалото си и започна да се облича — ботуши от еленова кожа, високи и меки, чифт удобни ловджийски панталони с тесен, въжен колан, обточен със сребрий за подсилване, мека риза без ръкави и кожена жилетка, също поръбена със сребрий, дебел тъмнозелен плащ и шапка, триъгълна, светлозелена ловджийска шапка.

След като се облече, Елбраян се огледа, питайки се какво ли очакват от него сега. Дали не трябваше да се върне на поляната? Това трябва да бе, защото когато отиде там, завари всички елфи на Каер’алфар, застанали в редици, без да пеят, танцуват или говорят. Щом го видяха да се задава, лейди Даселронд и Бели’мар, които стояха най-отпред, му дадоха знак да се приближи.

Когато младият мъж застана пред тях, Джуравиел му подаде пълна раница, от едната страна на която висеше изящен сребърен нож, а от другата — чудесна секира.

След един дълъг, безмълвен миг, Елбраян внезапно осъзна, че елфите очакват от него да разгледа даровете им и побърза да отвори раницата, после предпазливо изсипа съдържанието й на земята.

Кремък и огниво, снопче тънко, обточено със сребрий въже, като онова, от което беше изработен коланът му, вързопче пълно с червения гел, с който Джуравиел беше намазал папратовото стъбло, преди той да го отсече, огледалото и одеялото за Оракула (трябва да ги бяха взели от хралупата малко след като си бе тръгнал оттам) и, най-издайнически от всичко видяно досега — хранителни запаси и кожен мях за вода.

Младият мъж потърси погледа на наставника си, ала не откри в очите му нито един от отговорите, които търсеше. Внимателно, опитвайки се да овладее треперещите си ръце, прибра всичко обратно в раницата и се изправи.

— Червената лента е напоена с мехлеми, които никога няма да изветреят — проговори най-сетне Джуравиел. — Ще ти служи както за превръзка, така и за пристягане на рани. Зелената пък пречиства въздуха, когато покриеш носа и устата си с нея и дори ще ти позволи да дишаш под вода за известно време.

— Това са даровете, които ти приготвихме, Нощна птицо — обади се лейди Даселронд и като щракна с пръсти, добави. — Както и това!

При нейния знак Бели’мар Джойсеневиал пристъпи напред, понесъл прекрасния лък на ръце.

— Ястребокрилия — обясни той и му го подаде. — Ще ти служи и като тояга — допълни и с едно бързо движение махна украсения с ястребови пера край, свали тетивата, после с все същата лекота го върна обратно и окачи тетивата, огъвайки лъка в първоначалната му форма без почти никакво усилие. — Не бой се — макар и да изглежда крехък, няма да го счупиш. Нито удар, нито мълния, нито дори драконов дъх могат да го повредят!

Думите на стария майстор бяха посрещнати с възторжени и напълно заслужени възгласи от страна на другарите му.

— Опитай го — предложи Джуравиел и Елбраян веднага остави раницата на земята и вдигна новия си лък.

Беше поразен от съвършения му баланс и от изумителната лекота, с която се опъваше тетивата. Когато я издърпа назад (много повече, отколкото с който и да било от малките лъкове, които беше ползвал досега), трите пера на върха се отделиха едно от друго, заприличвайки досущ на „пръстите“ в края на разперено ястребово крило.

— Ястребокрилия — повтори Джойсеневиал. — Ще ти служи вярно до края на дните като лък и като тояга, докато не си спечелиш правото да носиш и меч.

Със сълзи в очите, старият майстор му подаде колчана пълен с дългопери стрели, после бавно се обърна и се върна сред останалите елфи.

— Това са даровете ни за теб — повтори лейди Даселронд. — Кой от тях смяташ за най-ценен?

Елбраян не отговори веднага, почувствал колко важен е този момент, последното и може би най-трудно изпитание, в което не биваше да се проваля.

— Запасите и дрехите — започна той, — са достойни за крал, дори за елфически крал. А що се отнася до лъка — при тези думи той се поклони на Джойсеневиал, а в гласа му прозвуча искрена почит, — сигурен съм, че на света няма друг, който да може да се сравнява с него. Ала дарът, който смятам за най-ценен, е Оракулът — завърши той уверено.

Лейди Даселронд не мигна, нито трепна, ала някак си младият мъж разбра, че е сгрешил. Незнайно как, може би виждайки унилото изражение на Джуравиел, ала той внезапно прозря истината за себе си и за онова, което чувстваше.

— Не! — тихо рече той. — Не това е най-ценното, което получих от вас.

— Какво тогава? — нетърпеливо попита лейди Даселронд.

— Нощната птица — заяви Елбраян без никакво колебание. — Всичко онова, което съм, всичко, в което се превърнах. Сега съм пазител и няма нищо — злато, сребро или власт — което да е по-ценно от това! Най-скъпото, което ми дадохте, е името, което си спечелих благодарение на вашето време и търпение, името, което завинаги ме определя като приятел на елфите. Няма по-голяма чест от него… нито по-голяма отговорност.

— Отговорност, която вече си готов да поемеш — осмели се да вметне Джуравиел.

— Време е да тръгваш — рече лейди Даселронд и първата мисъл на младия мъж бе да попита къде.

Въздържа се обаче, уверен, че елфите сами ще му кажат всичко, което трябва да знае. Когато това не се случи, когато вместо да му обяснят, те се разотидоха един по един, кимвайки му на прощаване, когато най-накрая остана съвсем сам, Елбраян разбра.

Оракулът му беше показал пътя, по който трябваше да поеме.

Сравнително равна, местността беше пуста, само тук-таме се мяркаха ниски храсти. Плавните склонове обаче, макар и да не бяха високи, лесно можеха да заблудят окото и пазителят добре осъзнаваше, че видимостта му е доста ограничена. Това бяха Мочурливите земи или Супните блата, както умилително ги наричаха заселниците, живеещи по границите на Дивите земи. За детето Елбраян това беше мястото, където се развиваха много от страшните (и доста попресилени) истории, които беше слушал край огнището на селската гостилница в дългите зимни вечери.

С малката разлика, че сега беше попаднал именно там и споменът за всички онези ужасяващи зверове и чудовищни бранители не бе особено приятен.

Този ден мъглата беше доста по-рядка в сравнение с непрогледните валма, които вчера го обгръщаха толкова плътно, че непрекъснато имаше чувството, че някой го следи. Когато се изкачи на върха на поредния хълм, видя, че в подножието му се вие сребърен поток. Ръката му инстинктивно се насочи към кожения мях и когато установи, че е наполовина празен, отправи се към ручея, който беше широк едва около метър и надали бе дълбок повече от тридесетина сантиметра. Потопи пръсти и със задоволство установи, че водата е съвсем бистра — кафеникавата, глинеста почва беше прекалено сбита, за да бъде повлечена от слабото течение. Всички вадички, на които Елбраян се беше натъкнал в Мочурливите земи, бяха кристалночисти, с изключение на локвите, образували се в по-ниските части на местността — там водата не можеше да се оттече и се смесваше с пръстта, образувайки гъста кал.

Пазителят се вгледа още по-внимателно в потока, за да се увери, че в него не плува нищо опасно, после окачи раницата си на един от клоните на близкия храст и предпазливо изу ботушите си. Тичаше вече пет дни, последните два — из мочурищата. Хладката вода и мекото речно корито бяха като балсам за изнурените му крака и за миг той дори се замисли дали да не свали всичките си дрехи и да остави потока да отмие умората от тялото му.

Нещо обаче го спря. Едно от сетивата му беше доловило необичайно раздвижване и той замръзна на мястото си, опитвайки се да открие източника му. Мускулите на краката му се отпуснаха, така че да може да почувства и най-слабите вибрации под себе си. Напрегнал слух до краен предел, бавно завъртя глава първо на едната, после и на другата страна.

Плисък! Някъде нагоре по течението на потока се разнесе плисък.

Елбраян трябваше да реши какво да стори. Ручеят се губеше от погледа му само на двадесетина метра от него, скривайки се зад едно привидно високо възвишение.

До слуха му достигна нов плисък, по-близо от предишния, последван този път и от говор, макар че Елбраян не можа да различи думите. Отново се огледа, търсейки място, откъдето да издебне приближаващия враг (ако това наистина беше враг). Местността не беше особено подходяща за засада — най-доброто, което можеше да стори, бе да се върне до хълма, от който беше дошъл, и да се скрие зад него. Щеше обаче да му се наложи да премери движенията си до съвършенство, тъй като голяма част от възвишението, зад което смяташе да се скрие, щеше да се вижда иззад завоя.

Елбраян едва-що бе измислил този план, когато се отказа от него — та нали вече се намираше в най-източната част на Мочурливите земи, съвсем близо до селищата на хората. Който и да идваше, със сигурност не вдигаше особен шум, значи не бяха великани. Откъде изобщо беше сигурен, че са врагове?

А и дори да бяха, нали Ястребокрилия беше с него?

Взел решение, той се загърна с наметалото си, спусна качулката на главата си и се наведе, за да напълни меха си.

Шумът бързо се усилваше и по плискането на водата пазителят се досети, че непознатите същества трябва да бяха половин дузина и очевидно ходеха на два крака. Още по-издайнически беше разговорът — не самите думи (тях той почти не разбираше), а пронизителните им, дрезгави гласове. Елбраян и преди беше чувал подобни гласове.

Плискането и говорът секнаха изведнъж — непознатите създания го бяха съзрели. Младият мъж не помръдна, само погледна едва-едва изпод крайчеца на качулката си, за да се увери, че не носят лъкове.

Гоблини, шестима сепнати гоблини стояха на по-малко от десет метра от него и го зяпаха глуповато. Единият беше вдигнал копието си, но все още не беше замахнал за удар. Останалите носеха сопи и груби мечове, но за щастие нямаха никакви лъкове.

Елбраян все така не помръдваше. Наметката, както и позата, в която бе застанал, пречеха на гоблините да разберат с какво си имат работа.

— Ейян кос? — предпазливо попита един от тях.

Младият мъж се подсмихна под качулката, но не се обърна.

— Ейян кос? — повтори същият гоблин. — Макмак пик?

— Мац, мац, пис — прошепна си Елбраян името на една игра, с която той и другарчетата му се бяха забавлявали преди десетина години.

При мисълта за онова невинно време по устните му заигра усмивка, прогонена бързо отдалеч по-мрачните чувства, обзели го при спомена за злото, което събратята на същите тези съществата бяха причинили на неговия свят.

Гнусното създание потрети въпроса си и Елбраян разбра, че е крайно време да отговори и понеже нямаше никаква представа какво го питат, просто се изправи — по-висок от който и да било гоблин — и бавно отметна качулката от главата си.

Половината чудовища изпищяха, а онзи с копието пристъпи напред и запрати оръжието си срещу него.

Елбраян изчака до последния възможен момент, после вдигна Ястребокрилия пред себе си и пресрещна връхлитащото копие. Щом двете оръжия се сблъскаха, той завъртя лъка си на една страна, като по този начин първо отклони, а после напълно спря движението на копието. Сега му оставаше просто да се пресегне и да улови вражеското оръжие в десницата си, отпускайки в същото време другата си ръка, в която здраво стискаше Ястребокрилия.

И ето че най-неочаквано, още преди нападателите му да са успели да се хвърлят в истинска атака, собственото им копие се оказа насочено срещу тях.

Противоречиви чувства се бореха в гърдите на младия мъж. Добре помнеше на какво го бяха учили елфите — на търпимост към останалите раси, макар че и те самите не хранеха никак топли чувства към гоблините и фоморийските великани. Все пак, в момента Елбраян се намираше далеч от което и да било човешко поселище, собствената му раса нямаше претенции към тези земи, тъкмо обратното — нямаше да се учуди, ако те всъщност се обитаваха от гоблини. Ако наистина беше така, справедливо ли щеше да бъде да ги нападне в дома им?

От друга страна, едно от тези същества току-що беше запратило копието си по него, въпреки че това би могло да бъде по-скоро от страх, отколкото проява на агресия. А и каквато и логика да викаше на помощ, младият мъж просто не можеше да прогони спомена за гибелта, сполетяла Дъндалис.

Поколеба се. Вярваше ли наистина, че гоблините пред него носят отговорност за отдавнашното злодеяние на събратята си? Мъжът, когото елфите бяха нарекли Нощна птица, трябваше да бъде честен, пределно честен със самия себе си, дължеше го на Бели’мар Джуравиел.

Бързо движение с китката и копието полетя натам, откъдето бе дошло, само че не за да наранява, а за да се забие в потока, с върха надолу, на двадесетина сантиметра от краката на собственика си. Хвърляйки им предупредителен поглед, Елбраян отново се зае да пълни меха си.

Беше им дал право да избират, ала част от него, огромна част, се надяваше, че те няма да се възползват от предоставената им възможност.

Едновременно чу и усети как водата се раздвижи, когато съществата бавно се приближиха и макар да не ги виждаше, беше сигурен, че поне две от тях са излезли от потока, за да се прокраднат пред и зад него.

Застанал нащрек, младият мъж се вслушваше в стъпките им, готов да реагира и при най-малкия знак, че копието лети към него.

Изведнъж всичко сякаш спря — движение, стъпки, плисък на вода. Не можеше да са на повече от три-четири метра, сигурен беше той и бавно, съвсем бавно се обърна към гоблините от едната си страна и се изправи, извисявайки се с поне половин метър и над най-високия си противник.

— Еенегаш! — сопна се най-близкият и най-грозният от четиримата и замахна с меча си, късо оръжие, което доста наподобяваше онова, което Олван беше дал на сина си, когато децата патрулираха около селото.

— Не разбирам — спокойно отвърна Елбраян.

Противните създания си зашушукаха нещо и младият мъж се досети, че и те не разбират езика му.

— Еенегаш! — още по-настоятелно повтори гоблинът и посочи с меча си първо към Ястребокрилия, а после към брега.

— Не мисля така — засмя се Елбраян и поклати глава, като в същото време незабелязано махна върха на лъка си и откачи тетивата, прибирайки ги на сигурно място в колана си.

Грозното същество изръмжа заплашително и младият мъж отново поклати глава.

Гоблинът се втурна към него и замахна с меча си, най-вероятно, за да го сплаши, тъй като все още беше прекалено далеч, за да го нарани. Само че изненаданият се оказа той, а не Елбраян.

Без да губи нито миг, пазителят сграбчи с две ръце тоягата, в която се бе превърнал лъкът му, и я вдигна пред себе си толкова бързо, че нападателят му нямаше време да реагира. Оръжието се стовари върху главата на гоблина, като едновременно с това изби меча от ръцете му и го запрати на няколко метра от него. С едно мълниеносно движение, прекалено бързо, за да може гоблинът да го избегне, заостреният връх на Ястребокрилия го удари между очите и го повали във водата.

Както можеше да се очаква, другарите на падналото същество се хвърлиха в атака с бойни възгласи на уста.

Елбраян прибра тоягата до тялото си и като свали лявата си ръка, завъртя го така, че предният край на оръжието се стрелна напред и покоси най-близкия гоблин, онзи, който се бе откъснал от основната групичка, за да го изненада отпред. Както можеше да се очаква, глупавото създание не успя да реагира навреме и върхът на Ястребокрилия се заби в меката плът под брадичката му.

Миг по-късно Елбраян вече държеше оръжието с лявата си ръка и с абсолютно същото движение покоси и другия отделил се от групата гоблин, после отново прибра тоягата до гърдите си и като я насочи напред, хвърли се срещу останалите си противници. Първият удар се стовари върху главата на чудовището в средата, онова с копието, и с лекота строши главата му.

Ястребокрилия се стрелна наляво, пресрещайки груба гоблинова сопа, после отскочи надясно, спирайки меча на последния нападател. Ляво, дясно — елфическата тояга не спираше нито за миг, всеки път безпогрешно предугаждайки къде се намира противниковото оръжие. Два мълниеносни замаха наляво и ръката, с която злото създание държеше сопата си, беше отбита настрани. Елбраян направи крачка вляво и се извъртя, избягвайки меча на другия гоблин, после се приведе и замахна. Противникът му се досети какво е намислил и се накани да се брани, ала острият връх на Ястребокрилия мина през мършавата му ръка, с лекота трошейки костта. Сопата цопна в потока, а гоблинът изпищя и се вкопчи в ранената си ръка.

Младият мъж пристъпи напред и вдигна оръжие пред себе си. Три бързи удара по главата на бездруго замаяното създание и Елбраян отстъпи, обръщайки се на другата страна, готов да посрещне атаката на последния си противник. Вместо това го видя да се отдалечава, колкото го държат краката, и като замахна назад, удари съществото зад себе си право в лицето.

В този миг до ушите му достигна шум — единият от отделилите се гоблини се мъчеше да се изправи на крака. Ястребокрилия изсвистя, първо под, а след това и над дясното рамо на пазителя, докато той самият се обръщаше наляво. Ужасено, злото създание направи жалък опит да се предпази, ала елфическата тояга се стовари в основата на врата му. За миг гоблинът застина неподвижно, сякаш вълна от енергия го беше заляла от глава до пети, после политна назад, приземи се изправен, постоя така за миг и бавно се захлупи по очи.

Елбраян побърза да се обърне и приклекна, готов да се защитава; врагове обаче наоколо нямаше. Първият, когото беше ударил, водачът на групата, стоеше на четири крака насред потока, с гръб към него, прекалено замаян дори за да се изправи. Онзи, който се бе опитал да се прокрадне от дясната му страна, все още беше на земята, борейки се за въздух, който така и нямаше да успее да си поеме. Последният, когото бе ударил, със сигурност беше мъртъв, както и онзи с копието, а пък гоблинът, който бе понесъл четири удара по главата лежеше по очи на брега на потока, с лице във водата. Единственият, който все още се държеше на крака, онзи с меча, стоеше на двадесетина крачки от Елбраян и подскачаше нагоре-надолу, сипейки проклятия, които младият мъж не разбираше.

Спокойно, без да бърза, пазителят извади крайчеца с перата и го върна на мястото му, после с едно-единствено движение изви Ястребокрилия, използвайки коляното си за опора.

Разбрал какво става, гоблинът изпищя и хукна да бяга.

Ала перцата на върха на оръжието вече бяха щръкнали. Ястребокрилия беше готов за стрелба.

Тетивата пропя и гоблинът политна във въздуха, подет от мощния устрем на стрелата. Размахал безпомощно ръце и крака, той се сгромоляса по очи във водата.

С мрачно изражение на лицето Елбраян откачи брадвата си и се зае да довърши започнатото.

После продължи по пътя си, напред към границата на Мочурливите земи.