Пробуждането на демона

Глава 36 Сблъсък

— Сега ме мислят за още по-луд! — щастливо се провикна Авелин. — Ам’че да!

Елбраян погледна към Брадуордън, който сви рамене — очевидно нямаше никакво намерение да противоречи на едрия монах.

— Да се мъкна с такива като вас — продължи Авелин. — Само като си помисля какво биха казали, ако ме видеха да вечерям заедно с един кентавър!

— Щяха да се отнасят към теб с уважение, ако познаваха Брадуордън така, както го познавам аз — обади се Елбраян. — В противен случай той, боя се, би ги стъпкал, без да се церемони много-много, Брадуордън преглътна една огромна хапка и звучно се оригна.

— Ам’че да! — отново се провикна Авелин, който искрено се забавляваше от всичко това.

Чувстваше се прекрасно, така добре, както не се бе чувствал от най-ранните си години в Сейнт Мер’Абел, от онези невинни дни, преди да научи грозната истина за Абеликанския орден. В лицето на Елбраян бе открил човек, комуто искрено се възхищаваше, човек, който добре познаваше опасностите на света и бе твърдо решен да се бори със злото и неправдата. Когато Авелин му разказа историята си, пазителят прецени постъпките му не според писаните закони, а според повеленията на истинската справедливост.

Сега Авелин прекарваше нощите в Дъндалис, Тревясал лъг или Края на света, а дните — в гората заедно с Елбраян и Пони, а понякога и с другите, по-необичайни приятели на пазителя — Брадуордън и великолепния жребец Симфония. В този живот имаше нещо изначално добро, една праведност, каквато монахът не бе срещал от много години. Единственото, за което съжаляваше, бе въздействието, което завръщането по тези земи бе оказало върху Джил. От случката с Куинтал тя рядко беше с тях, а предпочиташе да се разхожда сама, най-често — в околностите на Дъндалис. Изправяше се срещу призраците от миналото си, досещаше се Авелин, и това го радваше, макар да страдаше, че не може да й помогне.

След като се нахраниха, Брадуордън взе гайдата си и засвири тъжна мелодия, която извика в съзнанието на монаха образи на хълмисти земи и житни поля, на овощни градини и лозя, натежали от плод. Образа на родния му Йоманеф. Мислите му се насочиха към родителите му, към покойната Аналиса и към Джейсън Десбрис, за когото Авелин се молеше да е добре. Макар да не го знаеше, баща му можеше да е спокоен — най-младият му син най-сетне бе щастлив.

На един хълм недалеч оттам, Пони също чу нежните звуци на гайдата и се пренесе назад през годините, към безгрижните дни на своето детство, към времето, прекарано с Елбраян. Ужасните картини от деня, когато Дъндалис бе изгорен до основи си бяха там, ала сега й беше някак по-лесно да живее с тях. Сега вече бе в състояние да погледне на всичко случило се тогава рационално, а с Елбраян до себе си започваше да свиква с онова, което съдбата й беше отредила.

Защото сега Пони разбираше, че не само ужасът и болката я бяха принудили да заключи спомените си толкова надълбоко. Не, онова, което я бе подтикнало да избяга от миналото си, бе чувството за вина. Тя бе оцеляла, докато всички (или поне така вярваше тогава) бяха загинали. Защо точно тя бе пожалена?

Ала когато видя, че още някой — скъпият й Елбраян! — също се е спасил, младата жена усети как част от усещането за вина си отива. Вече знаеше цялата истина и бе достатъчно силна, за да я приеме. А ако някога се почувстваше слаба, Елбраян щеше да бъде до нея, така, както и тя щеше винаги да бъде до него. За първи път от толкова много години Пони не беше сама.

— Няма ли да ходиш в селото тази нощ? — учуди се Елбраян, виждайки, че Авелин не бърза да си тръгва.

— Джил… Пони отиде там — обясни монахът, — аз обаче смятам да прекарам нощта в гората.

— Мразовит вятър и твърда постеля — предупреди го Елбраян, все пак, зимата вече тропаше на вратата.

— Ам’че да! — разсмя се Авелин. — Дори не можеш да си представиш трудностите, които съм понесъл, приятелю. Това закръглено туловище доста заблуждава.

Елбраян се усмихна — отдавна бе разбрал, че под привидно отпуснатата фигура монахът е истински кален.

— Така че тази нощ оставам тук — продължи Авелин. — Време е да си платя поне част от дълга.

— Дълг? — недоумяващо повтори пазителят.

— И аз, и Пони ти дължим живота си.

— Просто направих единственото възможно в случая.

— За което съм повече от благодарен! — възкликна Авелин. — Ам’че да!

Елбраян отново се усмихна и развеселено поклати глава.

— Значи смяташ да ми се отблагодариш, като ми правиш компания? — предположи той.

— О, много повече от това — отвърна Авелин. — Пък и се боя, че ако ти предложа прекалено много от своята компания, накрая ще имам да изплащам още по-голям дълг!

И отново последва гръмогласен смях, който бързо затихна:

— Разкажи ми за онзи твой кон — вече сериозен рече Авелин.

— Аз нямам кон.

— Симфония.

— Той не е мой — обясни Елбраян. — Той е свободен и не принадлежи никому.

— Още по-добре! — заяви монахът и бръкна в кесията си.

Докато Авелин ровеше в нея, младият мъж успя да зърне част от съдържанието й и неволно ахна при вида на пъстроцветните отблясъци, които се гонеха в нея и струяха навън, ослепителни дори на слабия светлик, хвърлян от догарящия огън. Ето значи защо Абеликанският орден толкова държеше да се добере до брат Авелин!

Най-сетне монахът намери онова, което търсеше и го извади — тюркоаз.

— Дали Симфония е някъде наблизо? — поинтересува се той.

Елбраян кимна колебливо и подозрително попита:

— Каква магия мислиш да използваш върху него?

— Нищо, което той не би искал — уверено отвърна монахът.

Откриха Симфония да пасе недалеч оттам, облян от лунна светлина. Авелин помоли пазителя да го изчака в края на поляната и бавно тръгна към жребеца, протегнал камъка напред и с тих напев на уста.

Елбраян затаи дъх, питайки се как ли ще реагира животното. Наистина, него самия то бе приело, ала това не беше нещо обичайно за гордия жребец. Затова пазителят изобщо нямаше да се изненада, ако сега го видеше да се хвърля напред, премазвайки монаха под тежките си копита.

Ала Симфония не направи нищо такова, само изцвили тихичко, когато Авелин застана до него. Нежният напев не спираше да се лее и Елбраян изведнъж осъзна, че монахът разговаря с животното! Нещо повече, сигурен беше той — жребецът слушаше много внимателно! Най-сетне Авелин му даде знак да се приближи.

Когато Елбраян стигна при тях, монахът все още шептеше нещо съвсем тихичко, а Симфония бе застинал съвършено неподвижен, вдигнал красивата си глава.

— Довърши! — нареди Авелин на пазителя и му тикна тюркоаза в ръката.

Елбраян взе камъка, без да има ни най-малка представа какво да прави с него. Преди обаче да успее да попита каквото и да било, почувства силен порив, сякаш нещо извън него неудържимо го зовеше. Погледът му бе привлечен от дълбоките, тъмни очи на жребеца и изведнъж разбра, че именно той се опитва да му каже нещо! Младият мъж примига изумено, после сведе поглед към тюркоаза в ръката си и осъзна, че светлината не идва от луната, а извира от сърцевината му, от магията, пулсираща в дълбините му, едва тогава усети и колко топъл бе станал камъкът изведнъж.

— Опри го в гърдите на Симфония — нареди му Авелин и Елбраян бавно протегна ръка към жребеца.

Симфония затвори очи и изпадна в дълбок унес. Младият мъж постави камъка на гърдите му, точно там, където се сливаха мускулите на мощните му рамене, и го задържа, докато Авелин поде нов, по-силен и по-настоятелен напев.

Елбраян не усещаше абсолютно нищо, а и животното стоеше съвършено спокойно, докато магическият предмет бавно потъваше в плътта му.

Внезапно Елбраян отдръпна ръка, ужасен при вида на камъка, превърнал се изведнъж в част от Симфония. Авелин спря своя напев и успокоително положи ръка върху рамото на приятеля си. Жребецът отвори очи, все така спокойни и ясни — очевидно не изпитваше никаква болка.

— Какво направих? — възкликна Елбраян. — Какво направихме?

Монахът сви рамене.

— И аз не съм съвсем сигурен — призна той. — Ала магията на този камък е за животно, това поне знам.

— Изцелява ли го? Или го прави по-силно?

— Навярно и двете — отвърна Авелин и се смръщи, опитвайки се да намери подходящ отговор. — Виж сега, невинаги знам какво би сторил един камък, когато призова магията му. Те просто ми говорят, сами ми казват какво да направя.

— Значи нямаш никаква представа какво причинихме на Симфония току-що? — от тона на Елбраян ясно личеше, че тази мисъл въобще не му се нрави, та жребецът не беше опитно зайче! — Изобщо не знаеш дали то ще му е от полза или ще му пречи?

— Със сигурност ще му бъде от полза — уверено заяви Авелин. — Ам’че да! Нали ти казах, че искам да ти се отплатя.

— Но ти дори не знаеш какво си сторил!

— Но знам каква е природата на камъка, който използвах — обясни Авелин. — Тюркоазът е камъкът на животните, за тях той е истинска благословия. Убеден съм, че от днес нататък връзката ти със Симфония ще стане още по-дълбока; чувствам, че вече сте неразривно свързани.

— Като господар и слуга? — недоволно попита Елбраян.

— Като двама приятели — поправи го Авелин. — Ти сам ми каза, че Симфония не принадлежи никому, а аз не бих и помислил да прекърша духа на подобно прекрасно животно! Ам’че да! Никога не бих сторил подобно нещо! Имай вяра в камъните, приятелю, те са най-скъпоценният дар от Бога. Много скоро ще разбереш с каква магия се е сдобил Симфония и ще се зарадваш… и ти, както и той.

Сякаш за да потвърди думите му, Симфония изведнъж се изправи на задни крака, изцвили и запрепуска около двамата мъже, а изпод копитата му хвърчаха искри. Нищо в поведението му не показваше, че изпитва болка или каквото и да било неудобство, само неочакван прилив на енергия и въодушевление.

Въодушевление, което Елбраян усещаше така добре като да бе негово, сякаш можеше да надникне в съзнанието на Симфония и да разбере какво става там.

Можеше да чете мислите на жребеца!

Младият мъж вдигна поглед към Авелин и видя, че той се усмихва.

— И ти ли ги чуваш? — попита той — не знаеше каква друга дума да използва за онова, което му се случваше. — Усещаш ли какво изпитва?

— Аз бях само посредник — обясни Авелин. — Само отключих магията, ала ти я използва, приятелю. Сега двамата със Симфония сте свързани по-силно отпреди. Но иначе, да, и аз мога да почувствам мислите му — дяволито се усмихна монахът. — Нали ги виждам на лицето ти!

В този миг животното се закова на място и отново се изправи на задни крака, после изцвили гръмко и се отдалечи в галоп, потъвайки в лунната нощ.

Ала макар да го бе изгубил от поглед, Елбраян прекрасно знаеше къде се намира то сега; стига да поискаше, можеше да почувства земята под копитата му. Без никакво усилие чу свистенето на вятъра и видя прелитащите дървета, докато Симфония препускаше в нощната гора. Ала не беше само това. Сега Елбраян беше в състояние да види света, който заобикаляше Симфония през неговите собствени очи! Едва тогава пазителят оцени докрай интелигентността на прекрасното животно, наистина, оформена от една друга перспектива, ала не по-малко забележителна от неговата собствена. Неговото познание беше просто, без намесата на разума, през чиято призма пречупваха света хората, елфите и останалите висши раси. За Симфония нещата нямаха нужда от тълкуване, те просто бяха ефективен и съвършен начин на възприятие, не замъглявано от чувства и спомени; възприятие, което живееше единствено в настоящето, без тревога за бъдещето или призраци от миналото.

Просто, красиво, съвършено.

Мина доста време преди Елбраян най-сетне да отвори очи и да погледне Авелин. Върху лицето му се четеше искрена благодарност — дарът на монаха се бе оказал също толкова ценен, колкото и лъкът, изработен от Джойсеневиал.

Младият мъж сложи ръка на рамото на Авелин и кимна — нямаше думи достатъчно красноречиви, за да изразят благодарността му.

Докато се връщаше в Дъндалис на другата сутрин, Авелин срещна Джил, запътила се към лагера на Елбраян. За миг се поколеба дали да не й предложи да я придружи, но като се вгледа по-внимателно в лицето й, се отказа и продължи по пътя си, подсвирквайки си весело, досетил се какво може да означава изражението й.

Пони завари Елбраян да зарива жаравата от огъня и безшумно се приближи до него.

Младият мъж се изправи и я погледна. Бяха сами, за първи път съвсем сами, а имаха да си кажат толкова много, да си зададат толкова въпроси, че не знаеха откъде да започнат, затова просто стояха един срещу друг като двама противници в дуел и бавно се въртяха в кръг, както биха сторили две пантери, натъкнали се неочаквано една на друга.

В очите на Пони Елбраян откри напрежение, каквото не бе виждал досега, жажда или може би ярост, някакво силно чувство, което я караше да не откъсва поглед от лицето му и да дъвче нервно долната си устна.

Постепенно младият мъж изпадна в същото състояние, единственото, което виждаше, беше Пони. В този миг за него съществуваше единствено тя, единствено тези яркосини очи, които го изгаряха и нежните устни, които го мамеха.

Двамата продължаваха да се въртят в кръг и всяко движение ги доближаваше още мъничко един до друг.

Рязък звук, долетял откъм гората, ги стресна и ги извади от унеса. Никой от тях не знаеше какво ги бе сепнало, нито пък искаше да разбере.

— Ела! — рече Елбраян и като я хвана за ръка, я поведе по една заснежена пътека.

Не след дълго излязоха от гората и се озоваха на просторна поляна, където ги очакваше Симфония. Точно както бе очаквал, усмихна се младият мъж. Нещо повече, той сам беше използвал телепатичната си връзка с животното и го бе помолил да дойде там.

Когато ги видя, жребецът се изправи на задните си крака и изпръхтя, а дъхът му излизаше на кълбета в мразовитото утро.

— Ела — повтори Елбраян и поведе Пони към жребеца.

Сега, когато Симфония беше с него, пазителят знаеше точно къде иска да отиде, знаеше кое бе единственото място, подходящо за първата му среща насаме с Пони. Дали обаче животното щеше да приеме двама ездачи, запита се той, докато внимателно се приближаваше към него.

— Спокойно, приятелю — меко каза Елбраян и като го погали по кадифената муцуна, взря се в дълбоките му очи.

Получи отговор само след миг и кимна на Пони.

— Красив е — рече тя, думи, които бледнееха пред великолепието на Симфония, ала всъщност нямаше такива, които да опишат възхитителното животно по достойнство.

Елбраян я улови за ръката и внимателно й помогна да яхне Симфония.

Жребецът изпръхтя и нервно тръсна глава, но веднага се успокои и прие новата си ездачка. Сега предстоеше истинското изпитание — Елбраян затаи дъх и скочи върху гърба на коня, пред Пони.

Симфония дори не трепна, готов да препусне при първия знак.

И точно това стори! Бърз като вятъра, той се носеше по пътеките, летеше между дърветата така вихрено, че Пони запищя от страх и удоволствие и толкова силно стисна Елбраян през кръста, че след всеки скок на животното той оставаше без дъх.

Не след дълго достигнаха горичката с форма на диамант. Боровете и високите смърчове бяха побелели, ала силният вятър бе отвял снега наоколо. Симфония спря и двамата скочиха на земята Пони отиде до главата на жребеца и се загледа в тъмните му очи. Дишаше накъсано, ръцете й леко трепереха. У Симфония имаше нещо толкова първично, така волно и неконтролируемо, така ужасяващо силно. И все пак, ето че беше невредима, останала без дъх от радост и вълнение.

Беше препускала с великолепното животно!

Обърна се към Елбраян, който се бе запътил към горичката, и тръгна след него. Когато го видя да изчезва между дърветата, спря за миг и се поколеба, мъчейки се да си изясни какво точно изпитва.

После тръсна глава и хвърли поглед към Симфония, който се изправи на задни крака и изцвили, сякаш я подканяше да последва Елбраян. Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен — също като чувствата, които напираха в нея и заплашваха да я погълнат.

Тя продължи напред, навлезе между дърветата и много скоро достигна неголяма полянка. Елбраян вече беше там и се грижеше за огъня, който току-що беше наклал. Пони го наблюдаваше как събира съчки, как ги подрежда, как подухва лекичко, за да се разгорят.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен. Тези думи се въртяха като заклинание в съзнанието й, предупреждаваха я, ала в същото време я изкушаваха. Отпуснатите покрай тялото й ръце неволно се свиха в юмруци, тя задъвка долната си устна и още по-напрегнато се взря в мъжа, заел мястото на момчето, с което беше споделила детството си.

Боеше се от онези спомени, които още не бе извикала на повърхността, ала докато гледаше Елбраян разбираше, че много скоро ще й се наложи да го стори.

Пристъпи напред и той се изправи. Съвсем близо един до друг, те се гледаха безмълвни, без да усещат времето около себе си.

И тогава той направи последната крачка, която ги делеше, и се приведе над нея. Младата жена неволно ахна, очаквайки черните крила на ужаса отново да заплющят край нея, очаквайки страховит писък да проехти в съзнанието й. Ала единственото, което почувства, бе топлото му тяло и вкуса на устните му върху своите, единственото, което чу, беше учестеното му дишане.

Целувката им ставаше все по-настоятелна и постепенно страховете на Пони се стопиха, пометени от вихъра на връхлетелите я чувства. Целуваше го със същата страст, с която той нея, устните й се отвориха и допуснаха езика му да проникне между тях.

После изведнъж се отдръпнаха един от друг и като се взря в дълбоките й сини очи, Елбраян протегна ръка и разкопча наметката й. Младата жена я остави да падне на земята и почувства хладния въздух върху кожата си. Елбраян вече разкопчаваше копчетата на ризата, докато най-сетне и последната й дреха се свлече на земята. Не изпитваше никакво притеснение, никакво неудобство или срам, призраците от миналото й също ги нямаше.

Елбраян смъкна плаща и ризата си и застана пред нея гол до кръста. Приближиха се един към друг, докато тя не усети косъмчетата по гърдите му върху нежната си кожа. Преплели пръсти, те вдигнаха ръце над главите си, после неговите нежно се заспускаха надолу, плъзнаха се до раменете й, продължиха назад към гърба и докоснаха тила й.

Допирът на пръстите му запали огън в тялото й и тя закопня да го почувства още по-силно, ала в същото време знаеше, че стане ли по-настойчив, ще изгуби възпламеняващата си наслада. Отметна глава назад, полуотворила устни, разтапяйки се под изгарящите ласки на ръцете му, които бавно тръгнаха надолу по гърба й, погладиха бедрата й и докоснаха нежната кожа от вътрешната им страна. Водена от него, тя се обърна и потъна в силната му прегръдка. Едната му ръка отметна гъстата й коса и устните му се плъзнаха по тила й; целувката му ставаше все по-страстна, докато не се превърна в гальовно ухапване, станало още по-настойчиво, след като тя простена от удоволствие.

— Усещаш ли ме? — прошепна той в ухото й. — Да.

— Чувстваш ли се жива? — Да!

— Искаш ли да се слееш с мен?

Младата жена помълча за миг, търсейки в съзнанието си заплахата от ужасните спомени. Мислите й се върнаха към първата й брачна нощ и погледът й неволно се спря върху огъня, припукващ в краката й, като да беше някакъв враг или зла прокоба. Ала този път всичко беше различно; този мъж беше друг, различен от Конър. По-силен.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен. И правилно, случващото се бе толкова правилно!

— Да! — тихо отвърна тя и двамата се отпуснаха на земята, върху все още топлия му плащ, уловени в настоящето и обгърнати от миналото.

За Елбраян това беше кулминацията на младостта му, съвършеният миг, който бе очаквал цял живот, с тази жена, само той и тя, неговата Пони. Това беше краят на връзката му с момичето и началото на още по-дълбоката му връзка с жената Пони. Сега той беше мъж, а тя — жена и цялата любов, довела ги дотук се сля в едно, така, както се сляха и телата им. Елбраян за първи път познаваше такова щастие, ала в същото време никога не се бе чувствал по-уязвим — отнемеха ли му я сега, изгубеше ли я отново, в сърцето му щеше да зейне рана, която никога нямаше да може да изцели, а животът му завинаги щеше да изгуби смисъл.

За Пони това беше краят на мрака, в чийто плен бе живяла досега. Тук, в горичката, тя най-сетне строши оковите на миналото и замести ужасяващите спомени, преследвали я толкова време, с образи на топлота и любов, образи на прекрасните мигове, които двамата с Елбраян бяха споделили като деца — онзи път, когато той я бе дръпнал за косата, а тя го бе проснала на земята, закачките на другарчетата им и начина, по който той им се беше противопоставил, без нито за миг да се отрече от чувствата си към нея; дългите им разговори и разходките по северното възвишение; утрото, когато заедно съзерцаваха великолепието на Ореола; мига, когато се целунаха за първи път. Ала сега този спомен не свършваше рязко, прекъснат от писъци и мрак, а продължаваше към нещо много по-възвишено и чисто. Свързваше ги толкова много — общ живот и общи спомени, изгубената им и наново преоткрита любов и макар да не се бяха виждали години наред, те знаеха всичко един за друг.

Лежаха един до друг дълго след това, сгушени в топлия плащ, без да говорят, с погледи, вперени в тихо припукващия огън. Елбраян стана веднъж, за да сложи още дърва и Пони не можа да сдържи веселия си смях, докато го гледаше как подскача по студената земя, гол и треперещ, а когато се върна при нея, се загърна още по-плътно с наметалото, отказвайки да го пусне при себе си.

Усмивката обаче издаваше истинските й чувства и Елбраян, подтикван от топлотата в погледа й, започна да я гъделичка, двамата се сборичкаха, докато не се озоваха притиснати един в друг и светът отново се завъртя около младата жена.

Необуздан, неконтролируем, ужасяващо силен.

Малко по-късно Елбраян се надвеси над нея, впил поглед в дълбоките й очи, искрящи на светлината на огъня.

— О, Пони! — прошепна той. — Колко пуст беше животът ми до този миг, толкова безсмислен, че дори не смеех да мисля за празнината, която зееше в него. Едва сега, когато си тук, разбирам колко безцелно съществуване съм водил.

— Не! — възпротиви се Пони. — Животът ти никога не е бил безсмислен!

Елбраян поклати глава:

— Ти ми върна цветовете на света! — прошепна той и като затвори очи, нежно я целуна.

Нощта бързо напредваше, вятърът свиреше между дърветата, а малкото птички, осмеляващи се да прекарат лютата зима толкова далече на север, тихичко чуруликаха от време на време. Нейде в далечината протяжно зави вълк, после още един, от друга част на гората. За Елбраян песента на нощната гора беше по-сладка дори от онази, която изпълваше долината на елфите и, приспиван от нея, той бързо се унесе.

Пони обаче остана будна. Лежа така през цялата нощ, долепена до него, част от него. Мислеше си за Конър и за първата си брачна нощ, за черните спомени, погълнали я тогава, и инстинктивно потърка ръката, с която преди беше бръкнала в огъня.

Едва сега всичко си дойде на мястото; за първи път съвсем ясно видя труповете и изпепелените къщи; за първи път писъците на умиращите хора отекнаха в ушите й така, както ги беше чула тогава; Олван издъхна пред очите й, смазан в лапите на огромния великан, а тя самата отново пропълзя в мрачната, тясна дупка под горящата сграда.

Само че този път това бяха просто спомени, а не ужасяващи призраци. Сега, когато Елбраян беше до нея, тя бе достатъчно силна, за да се изправи срещу тях и да ги приеме.

По бузите й се стичаха сълзи, сдържаните с години сълзи, с които младата жена оплакваше гибелта на Дъндалис. А когато те пресъхнаха, когато моментната слабост отмина, тя още по-здраво прегърна Елбраян и се усмихна, истински свободна за първи път от онзи ден под боровете, когато го бе целунала за първи път.

Глава 37 Дневен улов

— Проклет да съм! — изцвърча дребният мъж и отскочи колкото се може по-надалеч от примката и грозното човекоподобно същество, уловено в нея. — Проклет да съм! Крик! Крик!

Много скоро осъзна, че с виковете си само ще привлече още от гнусните създания (в случай, че още се навъртаха наоколо), затова затисна уста и се втурна през поляната, вадейки една от камите си, докато тичаше. Така и не намери къде да се скрие обаче — макар да бе висока, тревата бе прекалено рядка и само някое и друго стъбло се подаваше над тънката снежна покривка.

За щастие, след няколко секунди се показа висок, плешив мъж с гол меч в ръка.

— Катерицо? — тихо повика той. — Тук ли си?

Мъжът, когото наричаха Катерицата, скочи на крака и се затича към приятеля си, като в бързината и ужаса на няколко пъти се препъна и падна.

— Какво става? — попита Крик, докато си проправяше път през снега.

Най-сетне Катерицата се добра до другаря си, ала беше прекалено изплашен, за да каже каквото и да било, затова само подскачаше нагоре-надолу и сочеше с пръст някакви дървета в другия край на поляната.

— Капанът ни? — спокойно попита гологлавият.

Дребният мъж кимна толкова рязко, че си прехапа езика.

— Да не сме хванали нещо?

Още едно отсечено кимване.

— Нещо необичайно?

Дребосъкът не беше в настроение за подобен разпит, затова сграбчи Крик за ръката и го бутна към дърветата. Високият мъж се изпъчи и, виждайки, че Катерицата няма никакво намерение да го последва, поклати глава и отиде при капана.

Миг по-късно се разнесе ужасен рев и Крик изхвърча така бързо, както и другарят му преди малко.

— Ама там има г-г-гоблин! — заекна той. — Гоблин!

— Трябва да кажем на Полсън — заяви дребосъкът и Крик веднага се съгласи, хуквайки да бяга колкото го държат краката, следван плътно от Катерицата.

Откриха водача си, широкоплещестия Полсън, облегнат откъм слънчевата страна на един дебел бряст. Захвърлил ботушите си настрани, той бе протегнал пръстите на краката си към весело припукващия огън и си почиваше. Двамината му другари се приближиха много предпазливо — от опит знаеха, че онзи, който си позволи да обезпокои едрия мъжага, може да отнесе някой и друг шамар.

— Казвайте — сопна се Полсън, поглеждайки изпод притворени клепачи. — И дано да не е някоя глупост!

— Уловихме нещо — рече Крик.

Полсън отвори очи и потърка лицето си, по което имаше повече белези, отколкото брада.

— Одрахте ли го?

— Няма кожух! — отвърна Крик.

— Няма какво да му се дере! — добави и Катерицата.

— Какво? — извика Полсън и като вдигна ботушите си, започна да се обува. — Само не ми казвайте, че сте хванали човек!

— Не е човек — поклати глава Катерицата.

— Един проклет гоблин! — избухна Крик.

Лицето на Полсън помрачня.

— Гоблин? — тихо повтори той.

Двамата мъже кимнаха нетърпеливо.

— Само един?

Пак същото кимване.

— Ах, глупаци такива! — скара им се Полсън. — Не знаете ли, че няма такова нещо „само един гоблин“!

— Да си вървим у дома! — примоли се Катерицата.

Полсън се огледа наоколо и поклати глава. Крик и Катерицата бяха сравнително нови тук (дошли бяха едва преди три години), той обаче се подвизаваше из Дивите земи, откакто се помнеше, а по времето на гоблиновото нападение над Дъндалис живееше край Тревясал лъг.

— Трябва да разберем колко са — заяви той. — И накъде са се запътили.

— Че защо трябва да ни е грижа за онез’ от Дъндалис? — уплашено попита Крик. — Все едно тях ги е грижа за нас!

— Точно така, точно така! — усърдно закима Катерицата.

— Трябва да го направим по-скоро заради себе си, отколкото заради тях — обясни Полсън. — Ако наблизо има гоблинова войска, би било разумно да идем на юг за известно време.

— Че защо тогаз’ не тръгнем още сега? — настоя Крик.

— Млъквай и дръж меча си готов! — нареди му Полсън. — Гоблините не са толкоз’ страшни… ама съберат ли се повечко, тогаз’ става опасно. А и приятелчетата им — мрачно добави едрият мъжага. — Най-вече от тях трябва да се боим. Защото, от мен да го знаете, гоблините често се съюзяват с великани.

При тези думи двамата му другари се разтрепериха като листа.

— Значи просто трябва да ги забележим, преди те да са ни видели — продължи главатарят им. — Пък знаеш ли, някой може и да дава награда за ушите им.

Възможността да припечелят нещичко като че ли поуспокои Крик и Катерицата и не след дълго тримата вече бяха при капана.

Без да се церемони много-много, Полсън свали мъртвия гоблин и му отряза ушите — доказателство, че го е убил. Не пропусна да забележи, че злото същество е въоръжено доста добре, обърна внимание и на черния знак (странно, подобно на прилеп създание) върху кожената му жилетка. Това обаче не го впечатли особено — бездруго дрехата най-вероятно беше крадена.

— Не ще да е бил тук повече от няколко часа — заяви той, след като огледа тялото. — Ако е пътувал с други, значи те са някъде наблизо.

Да проследят дирите на гнусното същество през горичката не беше особено трудно, ала веднъж излезли на открито те се губеха — вятърът отдавна ги беше заличил. Все пак, съдейки по посоката, от която гоблинът беше навлязъл между дърветата, тримата трапери можеха да предположат откъде е дошъл и не след дълго вече крачеха уверено.

Пръв на следа се натъкна Катерицата — три чифта стъпки, един от които се отклоняваше и поемаше по пътя, по който бяха дошли, а другите два продължаваха напред.

— Ето че вече имаме числено превъзходство! — доволно заяви Полсън, винаги готов за една хубава битка.

На по-малко от миля забелязаха и гоблините — почиваха си между някакви скали на склона на един горист хълм. Полсън извади големия си меч и даде знак на Крик да го последва. Катерицата пък трябваше да заобиколи отдясно и да се изкачи нависоко, за да има по-добра мишена за камите си.

— Без да се церемоним много-много, нали? — прошепна Крик, Полсън обаче поклати глава и го накара да изчака зад един храсталак, докато пъргавият дребосък успее да заеме позиция.

Едва тогава двамата мъже се насочиха към гоблините, без да си дават труда да се крият. Бяха само на десетина крачки, когато злите същества най-сетне ги забелязаха и скочиха на крака, ревейки гръмогласно.

Едното имаше дълго копие с остър метален връх, а другото — изкусно изработен къс меч. Полсън бе доста изненадан, че и те, също като мъртвия си другар, са отлично въоръжени, освен това носеха абсолютно същите кожени жилетки, напълно еднакви чак до черната емблема. Нищо от видяното този ден не се покриваше с онова, което едрият трапер знаеше за гоблините.

Реакцията на двете гнусни създания също бе доста по-различна от очакваната. Крик и Полсън яростно се нахвърлиха върху тях, ала само един от гоблините отвърна на ударите им, препречвайки им пътя в необичаен опит да спечели на другаря си достатъчно време за бягство.

Дългото копие отби първите им удари и дори успя да одраска Крик по рамото, задържайки го на безопасно разстояние. Полсън обаче скочи напред, улови вражеското копие с едната си ръка и го отмести встрани, освобождавайки достатъчно място, за да забие меча си в гърдите на дребното същество.

— Още две уши! — разсмя се Крик, ала Полсън не мислеше за това.

— Спри го, Катерицо! — извика той и дребният мъж не чака да го подканят.

Вторият гоблин трескаво се катереше нагоре по хълма, когато чу свистене зад гърба си. Успя да избегне една от камите, ала другата потъна дълбоко в бедрото му.

Злото същество изпищя от болка, ала не забави крачка, дори когато следващата кама го улучи в рамото.

След още няколко метра то вече беше извън обсега на вражеските ками и тримата трапери светкавично се втурнаха след него. Високият Крик беше най-бърз и много скоро се откъсна от другарите си и започна застрашително да стопява преднината на гоблина, който вече се бе спуснал в долчинката, простираща се от другата страна на гористия хълм. На пътя им се изпречи поредното възвишение и Крик се хвърли към върха му, подтикван от настойчивите викове на Полсън да „свети маслото на гнусното изчадие“.

Нетърпелив да довърши жертвата си, високият мъж се изкачи до върха на хълмчето и внезапно се закова на място, за изумление на другарите си.

Когато Полсън и Катерицата се покатериха при него, начаса разбраха какво го беше спряло — в краката им се простираше обширна долина, а в нея се бе разположила най-многочислената армия, която бяха виждали някога (а това означаваше много — и Полсън, и Крик бяха прекарали няколко години в Кралската войска). Върху равната земя бяха опънати безброй палатки, напалени бяха стотици лагерни огньове, край които се разхождаха десетки хиляди черни фигурки. Повечето като че ли бяха гоблини, някои бяха дори още по-дребни, ала между тях се виждаха и доста фоморийски великани. Още по-смаяни останаха траперите от тежките оръдия — поне дузина огромни катапулти и балисти, както и няколко закривени приспособления, които очевидно служеха за изкопаване на тунели дори под най-здравата крепостна стена.

— Колко на юг смяташ да отидем? — обърна се Крик към Полсън.

Изведнъж исполинът установи, че Бехрен започва да му се струва доста привлекателно местенце.

— Че не ви е читава работата, ми става ясно, още щом ви зърна грозните мутри! — заплашително изрева Брадуордън в лицата им.

Беше чул някакво трополене в съборетината, която траперите обитаваха преди и когато отиде да провери, ги завари трескаво да събират нещата си.

Тримата се спогледаха неспокойно. Дори едрият Полсън изглеждаше дребен в сравнение с близо четиристотинкилограмовия кентавър, а яростта, изписана по лицето на страховитото създание в този миг, го правеше (ако това изобщо беше възможно) още по-внушителен.

— Е? — избоботи Брадуордън. — Няма ли да кажете нещо?

— Отиваме си, туй е всичко — престраши се Катерицата.

— Отивате си?

— На юг — добави Крик и тъкмо се канеше да скалъпи някоя лъжа, когато улови недоволния поглед на Полсън и си замълча.

— Каква сте я надробили? — продължи да разпитва Брадуордън. — Познавам ви — нямаше да си тръгвате, ако не бяхте забъркали някоя каша.

Внезапно му хрумна нещо и той направи крачка назад, а по устните му плъзна развеселена усмивка:

— Май се сещам — спречкали сте се с Нощната птица и той е тръгнал по следите ви, нали?

— Не сме го виждали от седмици! — възпротиви се Полсън.

— Ама все ще да сте видели някой от приятелите му. Да не сте убили някой от тях?

— Глупости! — изръмжа едрият мъжага.

— Нощната птица не другарува с гоблини! — без да се замисля изцвърча Катерицата.

Както можеше да се очаква, Крик го блъсна назад, принуждавайки го да си затвори устата, а яростният поглед, който Полсън му хвърли, красноречиво говореше, че тепърва ще съжалява за тази грешка.

Брадуордън отстъпи назад и ги изгледа любопитно:

— Гоблини?

— Гоблини ли казах? — опита се да замаже нещата Катерицата.

— Тъкмо туй рече! — изрева кентавърът, убивайки всяко желание на Крик и Полсън да продължават с лъжите. — Гоблини рече и ако сте подочули, че тез’ гнусни твари се навъртат по наш’те земи, най-добре ми разкажете всичко, дето знаете, ако не искате да ви стъпча още сега!

— Наистина са гоблини — мрачно заяви Полсън. — Десетки хиляди гоблини. Видяхме ги с ей тез’ очи и хич не щем да си имаме вземане-даване с тях.

И той разказа всичко, което им се беше случило, а накрая, за потвърждение, пусна четирите гоблинови уши в краката на кентавъра. След това го помоли да си върви, та да си досъберат нещата и да се махат.

Брадуордън обаче нямаше никакво намерение да остави да им се размине току-така. Щяха да дойдат с него, реши той, и да разкажат историята си на Елбраян и Пони. Тази идея никак не се понрави на тримата трапери, ала още по-малко им се нравеше мисълта да се бият със свирепия кентавър.

Откриха пазителя и момичето, както и брат Авелин, в лагера на Елбраян, сгушен в една гъста, смърчова горичка на север от Дъндалис.

Брадуордън се провикна още отдалеч, за да предупреди за пристигането си — младият мъж залагаше капани не по-лошо от един елф и винаги беше нащрек. Забелязвайки изненадата, изписала се по лицето на Елбраян при вида на тримата му спътници (крайно необичайна компания, добре разбираше той), Брадуордън побърза да обясни:

— Струва ми се, че господин Полсън има една доста интересна историйка.

Полсън разказа всичко без излишни заобикалки и увъртания и думите му силно поразиха Пони и Елбраян. Новината върна младата жена назад в миналото, към отдавнашната трагедия, с чийто ужас тя току-що бе започнала да свиква.

В главата на Елбраян се въртяха съвсем различни мисли. Макар да пазеше същите потресаващи спомени, той имаше други, много по-важни грижи — имаше своя дълг. Колко пъти си бе повтарял, че за нищо на света не бива да допуска подобна трагедия да сполети Дъндалис за втори път! И ето че сега опасността, за която се бе подготвял, се оказваше съвсем реална. Пони трябваше да събере всичките си сили, за да се пребори с напиращите страхове и да запази самообладание, младият мъж мислеше единствено за дълга и достойнството си на пазител.

Без излишни приказки, той взе една пръчка от земята и начерта в прахта груба скица на местността.

— Покажи ми къде точно са се разположили — нареди той на Полсън, който се съгласи на драго сърце — прекрасно разбираше, че ако не отговори достатъчно изчерпателно, Нощната птица сигурно ще го накара лично да му покаже мястото.

Потънал в мисли, Елбраян закрачи около огъня, без да сваля поглед от скицата на местността.

— Трябва да ги предупредим — обади се Пони и той кимна.

— Само защото тез’ тримата го твърдят? — не повярва на ушите си Брадуордън.

Младият мъж премести поглед от него към Полсън и обратно, и отново кимна:

— Никога не е прекалено рано да предупредиш някого.

Полсън изглеждаше доволен, ала Елбраян нямаше намерение да му се доверява току-така:

— Ще отида там, за да се убедя с очите си — допълни той.

— Не можеш да ме накараш да дойда с теб! — възпротиви се едрият ловец, ала пазителят поклати глава.

— Ще се движа прекалено бързо за теб — рече той и погледна към Брадуордън, който мълчаливо кимна, разбрал безмълвната му молба. — А в това време ти ще отидеш в Края на света и заедно с приятелчетата си ще предупредиш селяните.

Полсън вдигна ръка, за да накара двамата си другари, които бяха започнали да мърморят уплашено, да замълчат и попита:

— А след това?

— След това си свободен да вървиш, където поискаш. Не ми дължиш нищо, освен тази малка услуга.

— А нея пък за какво ти я дължа? — ехидно попита траперът, ала единственият отговор, който получи, бе мрачно кимване — напомняне за онзи ден в колибата, когато младият мъж бе пожалил живота и на тримата.

— Добре де, ще идем в Края на света. Ще им кажем на онез’ глупци, ама много ме съмнява, че някой ще се вслуша в думите ни.

Елбраян се обърна към Пони:

— Тревясал лъг. Ти и Авелин.

— Ами Дъндалис?

— Двамата с Брадуордън ще им съобщим, когато се върнем. Ала преди това ще се срещнем ето тук — и той посочи една точка върху картата, на северозапад от Дъндалис, на половината път, който го делеше от Тревясал лъг и доста по-далеч от Края на света.

— Горичката? — досети се Пони.

Елбраян кимна и поясни за тримата ловци:

— Борова горичка във формата на диамант.

— Знам я — обади се Полсън. — Гадно местенце.

Младият мъж не беше изненадан от този отговор — най-вероятно елфическата магия, която го теглеше към онова свещено място, караше разбойник като Полсън да се чувства като нежелан натрапник.

— След една седмица — уточни Елбраян и като се обърна към Полсън, добави: — Ако след Края на света поемеш на юг, постарай се хората да научат къде могат да ме открият.

Ловецът само махна с ръка — всичко това очевидно никак не му се нравеше. Елбраян дори не го забеляза — вече бе насочил цялото си внимание към Брадуордън.

— Симфония е някъде наблизо — уверено заяви той.

Призори на другия ден двамата приятели, пазителят и кентавърът вече препускаха вихрено на север и Брадуордън едва смогваше да не изостава от великолепния черен жребец.

Макар и не така устремно, Авелин и Пони също бързаха към целта си — бяха преценили времето си така, че да пристигнат в Тревясал лъг преди залез-слънце.

Пътят на тримата трапери беше малко по-дълъг и макар че Катерицата и Крик не спираха да мърморят, че нямало защо да изпълняват обещанието си и че можело да пропуснат Края на света и да се насочат право на юг, Полсън, решен да постъпи почтено за първи път от много години насам, не даваше и да се издума за подобно предателство. Беше обещал да отиде в Края на света и да предупреди обитателите му за прииждащите гоблини и нищо не бе в състояние да го накара да се откаже.

Оказа се, че Пони и Авелин са подценили разстоянието до Тревясал лъг — стигнаха чак по тъмно и решиха да пренощуват извън селото, защото Авелин искаше да съобщи лошата новина, която носеха, по светло, с надеждата слънцето поне малко да смекчи удара. Направиха си удобен лагер в гората (все пак бяха заедно с Елбраян достатъчно дълго, за да понаучат това-онова за живота на открито) и не след дълго Джил вече спеше дълбоко.

Събудиха я отчаяни викове — Авелин, очевидно в плен на ужасяващ кошмар, се мяташе в съня си, крещейки неудържимо. Когато Пони най-сетне успя да го върне в съзнание, безумното изражение, изписало се на лицето му, я накара да потрепери.

Едрият монах разтвори сключените си пръсти и показа няколкото малки камъчета, които стискаше в шепа — опушените кварцови късчета, които бе намерил край тялото на Куинтал.

— Почувствах, че не са изгубили цялата си магия — обясни той. — С тях се вижда много надалеч.

— Потърсил си гоблините, нали? — досети се Пони.

— И ги открих, момичето ми. Огромни гоблинови пълчища. Полсън изобщо не преувеличава!

Младата жена шумно си пое дъх и кимна.

— Ала това не е всичко! — трескаво продължи Авелин и като я сграбчи за раменете, здравата я разтърси. — Волята ми беше прикована от нещо отвъд гоблините, впримчена от една далечна мощ, на която тези камъни са били подчинени много отдавна.

Пони го изгледа учудено, без да разбира какво се опитва да й каже.

— Пробудило се е нещо ужасно, момичето ми! — възкликна той. — Демонът-дактил отново броди из Корона!

Думите му не бяха нищо ново за младата жена — подобни твърдения той изричаше много отдавна, всъщност точно същото бе говорил и в кръчмата в Тинсън. Този път обаче имаше още нещо, нещо лично, което стигаше много дълбоко. Че Авелин не се съмнява в прокобите си беше очевидно и преди, ала сега изражението му красноречиво говореше, че вече става въпрос за много повече от подозрение и дори убеденост. В този миг, на светлината на гаснещия огън, Пони съвсем ясно видя, че за Авелин пробуждането на демона не беше просто подозрение, породено от древните текстове, които бе изчел в манастира, а нещо безкрайно лично.

— Ей ти на! — мрачно прошепна Брадуордън, докато погледът му обхождаше ширналото се пред него поле, почерняло от хилядите зли твари. — Значи онез’ тримцата все пак не ни излъгаха!

— Даже и не преувеличаваха — също така тихо се съгласи Елбраян.

Когато за първи път се изкачи на върха на хълма и съзря гоблиновите пълчища в краката си, младият мъж усети как сърцето му се свива. Дори да се обединяха като един, дори да имаха най-здравите крепостни стени на света, зад които да се скрият, жителите на Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света пак нямаха никакви шансове срещу подобна безчислена войска.

А по всичко личеше, че армията наистина се е насочила на юг — от мястото, където тримата трапери ги бяха видели за първи път, до сегашния им лагер, имаше доста мили, а погромът, който злите създания бяха оставили след себе си, се виждаше от километри.

— Трябва да потърсим дупка, в която да се крием — спокойно отбеляза Брадуордън. — По тез’ земи и преди са върлували гоблини, ще върлуват и занапред. Аз и преди съм ги издебвал тайно, ще го правя и занапред.

— Трябва да научим повече за намеренията им — неочакваната забележка на Елбраян накара кентавъра да го изгледа заинтригувано.

— Не е особено трудно да се досетиш какво може да си е наумила паплач кат’ тях — сухо отвърна той.

— Този път е различно — поклати глава пазителят. — Толкова много гоблини и великани накуп — това съвсем не е нормално. Ами координацията между тях? — добави и махна към отлично построения лагер и съвършено правите редици на палатките. — Ами това? — посочи той дузината внушителни оръдия, обграждащи единия край на бивака.

— Малко повечко са прегладнели тоз’ път — рече Брадуордън. — Ще поизтребят малко повече човеци — кой знае, може дори да опустошат две села, вместо само едно. Тъй си е открай време, приятелю, само дето вие всеки път се изненадвате така, сякаш подобни набези не са се случвали никога преди.

Елбраян обаче не мислеше така, не и този път, не и при вида на военния лагер, разстлал се пред очите му. Погледна на запад, където слънцето вече докосваше хоризонта и заяви:

— Трябва да проникна там.

— Не думай! — насмешливо подхвърли Брадуордън, ала младият мъж не му обърна особено внимание и като скочи на земята, подаде му юздите на Симфония.

— Разузнай наоколо — помоли. — Виж дали част от армията вече не е минала оттук. Ще се върна, когато Шийла изгрее. Чакай ме тук или в подножието на следващото възвишение, ако се окаже, че гоблините вече са се разположили около този хълм.

Брадуордън прекрасно разбираше, че да спори с упорития пазител е напълно безсмислено.

Прокрадвайки се предпазливо, младият мъж бавно се запромъква към многохилядната войска. Много скоро започна да се натъква на вражески съгледвачи, които крачеха между дърветата и си говореха на висок глас. Най-вече се оплакваха — от неудобните униформи, от различни командири, които оставяли бича да говори вместо тях и от какво ли още не. Не можеше да разбере абсолютно всичко — въпреки че използваха общото наречие, което се говореше в Корона, гоблините имаха много особено произношение, освен това непрестанно вмятаха техни си жаргонни думи.

Ала и онова, което успя да разбере, бе достатъчно, за да го разтревожи още повече — всички тези създания очевидно бяха част от една-единствена огромна армия.

Следващата изненада дойде около час по-късно. Елбраян вече бе заел удобна позиция върху едно дърво, само на няколко метра от земята, когато неколцина дребни създания се насочиха към него. Трима от тях бяха гоблини, ала четвъртият, онзи, който носеше запалена факла в ръка, беше джудже — с масивно туловище, тънки, клечести крайници и червено кепе на главата.

Кепе, поаленяло от кръвта, с която бе напоявано неведнъж. Елбраян може и да не бе виждал истински паури досега, ала добре помнеше разказите, които бе слушал за тях в детството си.

Четиримата решиха да се разположат под неговото дърво, но за щастие на никого не му дойде наум да вдигне поглед нагоре.

Елбраян знаеше как да постъпи. Нещо му подсказваше, че трябва да вземе шапката на джуджето — надали щеше да намери по-красноречиво доказателство, което да убеди жителите на трите села колко голяма опасност е надвиснала над тях. Новината за прииждащи гоблини нямаше да ги стресне особено — най-много да изпратеха неколцина съгледвачи и да поставеха някаква стража, точно както бяха постъпили и неговите съселяни преди години. Ала видът на аленото кепе несъмнено щеше да изплаши мнозина, може би дори щеше да ги накара да потърсят убежище на юг.

Как обаче да се добере до шапката?

Най-разумно изглеждаше да се опита да я открадне. Четиримата се бяха разположили като за почивка, нищо чудно скоро да се унесяха в сън. Един от гоблините извади издут кожен мях и в мига, в който видя пенливата течност, която дребното създание щедро наливаше в една халба, младият мъж разбра, че късметът може и да му се усмихне.

Ала дотогава трябваше да почака, а разговорът, който достигаше до ушите му, караше кръвта му да кипи — скверните същества си представяха как ще изравнят и трите села със земята, как ще избият всички до крак и как ще се позабавляват с жените, преди да довършат и тях.

Елбраян с мъка си поемаше дъх — грозните думи го върнаха назад, към деня, когато бе слязъл в Дъндалис, само за да открие огромни камари с трупове и опожарени къщи; стори му се, че в ушите му отново заехтяха писъците на приятелите и роднините му.

Не беше минало много време, когато всяка мисъл за кражба се изпари от главата му.

След няколко минути един от гоблините стана, за да се облекчи в близките храсти. Елбраян съвсем ясно го виждаше как се поклаща напред-назад, докато безгрижно си върши работата.

Напълно безшумен, той седна на клона, върху който бе лежал досега, постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и се прицели. Преди да стреля, сведе поглед към трите създания, разположили се под него и установи, че, поразгорещени от пивото, те стават все по-шумни и необуздани. Джуджето тъкмо разказваше някаква мръсна историйка и двамата гоблини се смееха гръмогласно.

Младият мъж изчака още миг, усещайки, че джуджето много скоро ще достигне кулминацията на разказа си, после стреля, безпогрешен както винаги.

Злото същество простена едва доловимо и рухна по очи, със стърчаща от тила стрела.

Джуджето млъкна и скочи на крака, взирайки се в тъмната нощ.

Гоблините обаче продължаваха да се смеят, единият дори направи някаква груба забележка по адрес на другаря си, нещо в смисъл, че сигурно е толкова пиян, че е припаднал в собствената си мръсотия.

Само че джуджето не мислеше така и като даде знак да пазят тишина, кимна им да се приближат.

Все още върху клона, Елбраян постави две стрели в Ястребокрилия и когато двамата гоблини се запътиха към джуджето, подвиквайки на другаря си да се обади (макар изобщо да не изглеждаха притеснени), постави оръжието водоравно пред себе си и опъна тетивата.

Двете стрели полетяха в мрака и докато стигнат до целите си, вече ги делеше повече от половин метър. Гоблините се свлякоха на земята, покосени със смъртоносна точност. Единият не издаде и звук, другият обаче, улучен под дробовете, нададе агонизиращ писък.

Пазителят светкавично скочи от дървото, изстрелвайки в същото време още една стрела, която накара вторият гоблин да замлъкне завинаги. Още докато се претърколваше, за да смекчи удара, Елбраян откачи тетивата на Ястребокрилия и когато се изправи на крака, тоягата му бе готова да посрещне единствения оцелял неприятел.

Злото същество обаче също беше готово — въртейки двуглав бич в ръце, то се втурна срещу натрапника без следа от страх.

Елбраян побърза да отскочи, избягвайки с лекота късото оръжие, после направи крачка напред и стовари тоягата си право в лицето на своя противник.

Дребното, набито създание дори не трепна и отново се спусна напред, яростно размахало оръжие.

Елбраян и този път се измъкна от обсега му и се хвърли настрани, а когато джуджето се обърна, за да го последва, Ястребокрилия се стрелна нагоре, оплитайки вражеския камшик около себе си.

Пазителят рязко притегли оръжие, с намерението да издърпа бича от ръцете на джуджето, то обаче се оказа по-силно, отколкото той очакваше и не само че не разхлаби хватката си, ами на свой ред дръпна с все сила. Винаги готов да импровизира, Елбраян се отказа от първоначалния си план и се хвърли в атака, стоварвайки върха на оръжието си в лицето на противника си.

После отново притегли тоягата към гърдите си, при което оплетеният камшик най-сетне се откачи. Предимството все още беше на негова страна и той се възползва от него, като нанесе още два бързи удара на противника си, по един от всяка страна на главата.

Джуджето направи крачка назад и тръсна глава, после, за огромна изненада на младия мъж, се впусна в нова атака. Камшикът му се стрелна под доста необичаен ъгъл и Елбраян бе принуден да протегне Ястребокрилия настрани, за да го спре. Двата езика на бича и този път се оплетоха около тоягата на пазителя и той начаса се възползва от това преимущество — направи крачка напред и като сви свободната си ръка в юмрук, нанесе няколко бързи удара на противника си.

Въпреки че при всеки пестник главата на джуджето отскачаше назад, то изглеждаше все така непоклатимо и много скоро Елбраян разбра, че трябва да измисли нова тактика. Бърз като котка, той се завъртя и дръпна с все сила, успявайки най-сетне да изтегли бича от ръцете на злото същество и да го запрати в другия край на поляната. После, досещайки се, че противникът му всеки момент може да връхлети отгоре му, се обърна и заби Ястребокрилия в гърлото му точно навреме, за да се предпази.

Следващият удар срещна челюстта на джуджето, ала то само простена и продължи опитите да се добере до неприятеля си. Каква издръжливост, помисли си Елбраян, без да може да повярва на очите си!

Обърнато на една страна, злият паури се хвърли към него с рамото напред, младият мъж се поразкрачи за по-добра опора и му нанесе поредния удар с тоягата си, използвайки устрема на врага за още по-голяма сила.

Това обаче не спря атаката на джуджето и като сключи костеливи ръце около кръста на Елбраян, то започна да го изтласква назад, към дънера на едно дебело дърво.

Младият мъж пусна Ястребокрилия на земята и извади малката си брадва. Ръмжейки яростно, той я заби в тила на джуджето.

То изобщо не охлаби натиска си.

Елбраян му нанесе още един удар, после пак и пак, докато не се блъсна в дървото с такава сила, сякаш щеше да мине през него и едва не изпусна оръжието си.

А като виждаше каква нечовешка мощ притежава злото същество, пазителят започваше да се чуди дали то не се опитва да стори точно това!

Брадвата му не спираше да нанася удар след удар, кой от кой по-свиреп и накрая, след като бе забил острието в тила на джуджето повече от десет пъти, то най-сетне разхлаби хватката си.

Следващото си движение Елбраян трябваше да претегли до съвършенство — още един удар, последван от мълниеносен скок встрани и противникът му, изгубил равновесие и напълно зашеметен, политна напред и се блъсна в дървото. Мършавите му ръце се обвиха около дебелия дънер — пуснеше ли го, краката нямаше да го удържат и то щеше да рухне на земята.

Елбраян мина зад него и с все сила заби оръжието си в тила му. Разнесе се звук на трошащи се кости, джуджето изскимтя от болка, ала продължи да стиска дървото.

Потресен, Елбраян го удари отново и скверното създание бавно се свлече на колене, най-сетне мъртво, ала вкопчено в дървото дори и в смъртта.

Младият мъж погледна оръжията си, оказали се така неефективни срещу противник като този.

— Трябва ми меч — каза си той, после взе аленото кепе, вдигна Ястребокрилия от земята и окачи тетивата му.

Беше стигнал почти до края на поляната, когато чу как някой рязко си поема дъх. Бърз като котка, той се обърна, постави стрела в лъка си и стреля. Още преди да успее да направи и една крачка, гоблинът, който току-що се бе натъкнал на убитите си другари, политна назад със стрела в гърлото.

Следващата го улучи в сърцето. Макар и мъртво, дребното създание остана право, приковано о дървото, на което се бе облегнало за подкрепа и в което стрелата се бе забила в стремителния си полет.

Без да се обръща назад, Елбраян тича чак до хълма, където Брадуордън и Симфония вече го очакваха. Кентавърът носеше лоши новини — част от злите същества наистина бяха избързали напред, насочвайки се на югоизток.

— Края на света — досети се Елбраян.

— Всеки момент ще пристигнат — добави Брадуордън. — Ако вече не са го сторили.

Без повече приказки, пазителят скочи върху Симфония. Нямаше да има сън за него нито тази, нито следващата нощ.

Глава 38 Възнаградена милост

— Остани тук — рече Елбраян на Брадуордън, когато стигнаха до магическата горичка. — Или поне някъде наблизо. Виж какво става в Тревясал лъг и подготви жителите на Дъндалис за решението, което скоро ще им се наложи да вземат.

— Човеците хич не обичат да си говорят с таквиз кат’ мен — припомни му кентавърът. — Е, ще видя какво мога да направя, а и ще изпратя някои от горските си приятели да търсят гоблинови следи на северозапад. Ти отиваш в Края на света, нали?

— Надявам се да стигна навреме. Дано поне тримата трапери са успели да ги предупредят.

— Моли се за второто, защото да разчиташ на първото си е, мен ако питаш, чиста загуба на време — отвърна Брадуордън. — А и за траперите — надявай се хората да са проявили достатъчно здрав разум, та да са се вслушали в приказките им.

Елбраян кимна и като дръпна юздите на Симфония, се приготви отново да препусне. Макар и покрит с пяна след дългото галопиране, гордият жребец, по-издръжлив от всеки свой събрат и разбиращ колко много зависи от неговата бързина, полетя като стрела, докато зората бавно се сипваше и спря чак когато денят започна да преваля. От върха на един висок хълм Елбраян с облекчение видя, че небето на запад е чисто — значи Края на света не гореше.

За първи път забеляза някакво движение в бързо спускащия се полумрак, когато от селото го деляха десетина мили. Призрачните силуети се движеха на изток и това не вещаеше нищо добро. Младият мъж се скри зад няколко брези и сложи тетивата на Ястребокрилия, твърдо решен да се добере до Края на света, дори ако трябваше да си проправя път с бой.

На няколко метра пред себе си зърна дребна фигурка да се провира между дърветата. Все още не можеше да различи кой е там, но виждаше, че е слабичко същество, което едва му стигаше до кръста. Съвършено безшумен, той сложи стрела в Ястребокрилия и се прицели. В този миг дребното създание се показа на пътеката, препъвайки се на всяка крачка. На ръст беше колкото малък гоблин, ала нещо в начина, по който се движеше, привлече вниманието на наблюдателния пазител. Това не беше водачът на отряд войници, поели на опустошителен поход, а отчаяното бягство на изтощено, преследвано същество. Младият мъж изчака още няколко секунди, докато лъчите на луната съвсем ясно осветиха залитащата фигурка.

Момче, човешко момче, което надали имаше повече от десетина години.

Елбраян подкара Симфония в галоп, прекалено бързо, за да успее уплашеното дете да избяга. Когато го достигна, пазителят се наведе, улови го под мишницата и с лекота го качи на седлото пред себе си, мъчейки се да заглуши виковете му.

Неочаквано вниманието му беше привлечено от някакво движение от другата страна на пътеката. Държейки здраво съпротивляващото се момче, той се обърна, готов да спре всеки враг.

Разпознал го изведнъж, нападателят му рязко спря.

— Полсън! — ахна Елбраян.

— Добра среща и на теб, Нощна птицо — отвърна едрият мъжага. — Бъди по-търпелив с хлапето. Доста му се насъбра — и битката, и бягството след туй.

Елбраян сведе поглед към малкия си пленник.

— Края на света? — попита той.

Полсън мрачно кимна.

Измежду дърветата се показаха още хора — мръсни, мнозина от тях ранени, и всички до един с празния, недоумяващ поглед на хора, които току-що са преминали през ада.

— Гоблини и великани удариха селото два дни след като пристигнахме — обясни Полсън.

— Имаше и джуджета — допълни Крик и заедно с Катерицата също се приближи. — Гадни създания.

— Паури — отбеляза Елбраян и им показа аленото кепе.

— Успяхме да убедим част от хората да напуснат селото и да поемат на юг още преди битката — продължи Полсън. — Повечето обаче останаха. Упорити излязоха.

Младият мъж кимна, мислейки за собственото си село. Малцина от Дъндалис биха си тръгнали, дори да знаеха, че гоблините идват, за да отмъстят за убития си другар. Не, те биха останали, биха посрещнали нашествениците, биха умрели, защитавайки дома си. Защото Дъндалис беше точно това, техният дом, и те нямаха къде другаде да отидат.

— Направо ни пометоха, Нощна птицо — мрачно поклати глава Полсън. — Ако със собствените си очи не бях видял ордите на север, никога нямаше да повярвам, че е възможно да се съберат толкоз много накуп. Обаче някак си успяхме да се измъкнем, аз, Катерицата и Крик, както и още двадесетина оцелели и оттогава не сме спирали; страх ни е, че гоблините са по петите ни.

Елбраян затвори очи, разкъсван от състрадание. Колко добре разбираше отчаяното положение на тези хора, ужасяващата празнина, която несъмнено изпитваха сега, пълната безнадеждност.

— На около двеста метра оттук има закътана полянка — рече той на Полсън и махна натам, откъдето бегълците току-що бяха дошли. — Вървете и се дръжте един до друг, за да се пазите от студа. Аз ще ида да огледам земите на запад и ще се върна, за да решим какво да правим.

Полсън кимна:

— Малко почивка наистина няма да ни се отрази зле.

Пазителят свали момчето и го подаде на ловеца, като не пропусна да забележи нежността, с която той го пое от ръцете му. После се загледа в окаяните хора пред себе си, чудейки се какво може да стори за тях.

Миг по-късно вече препускаше през обляната от лунна светлина гора. Измина повече от час, преди най-сетне да се увери, че наоколо няма нито гоблини, нито джуджета, и със сигурност — нито един великан. Което беше наистина странно — защо ли гнусните създания не бяха тръгнали след побягналите хора? А и в небето нямаше дим. Защо ли гоблините не бяха подпалили Края на света, също както бяха сторили с Дъндалис преди всички онези години.

Когато се върна на поляната, Елбраян разреши на бегълците да накладат няколко ниски огньове. Разбираше, че светлината може да ги издаде, ала тези хора отчаяно се нуждаеха от поне мъничко топлина.

След това скочи от Симфония и като го помоли да се навърта наоколо и да се ослушва, готов да дойде, щом го повика, седна край огъня на тримата трапери.

— Учуден съм, че не сте поели на юг заедно с малцината, проявили мъдростта да се вслушат в думите ви — отбеляза той след кратко, неловко мълчание и не пропусна да забележи настойчивия поглед, с който Крик измери Полсън, както и начина, по който едрият мъж упорито го избягваше, забол очи в огъня.

— Не му беше времето — неубедително промърмори той.

Елбраян не каза нищо и дълго изучава лицето на ловеца, чудейки се какво ли се крие зад тази необичайно благородна постъпка. Най-сетне Полсън вдигна глава и твърдо срещна погледа му.

— Е, значи сме с теб — изръмжа той. — Ама хич и не си мисли, че ми пука за скапаното кралство или за който и да било смрадлив град оттук до Урсал!

— Тогава защо? — простичко попита пазителят.

Полсън отново сведе очи към огъня, после скочи на крака и като изрита една цепеница, която се бе търкулнала настрани от пламъците, се отдалечи.

Елбраян се обърна към неговите спътници и видя Крик да махва към детето, което той беше заловил по-рано.

— Някога Полсън имаше момче — обясни гологлавият мъж. — Горе-долу на тия години. Падна от едно дърво и си строши врата.

— Пък онзи хлапак — обади се и Катерицата, — май изгуби родителите си в битката.

— Но вие можехте да избягате на юг.

Крик се накани да каже нещо сърдито, ала млъкна, когато Полсън връхлетя отнякъде:

— Пък и хич не обичам смрадливите гоблини! — изръмжа той. — Смятам да си набавя толкоз много уши, че дори да ми дават само по жълтица за всяко от тях, пак да мога да си построя господарска къща с цяла дузина слугини и огромен двор!

Елбраян кимна и се усмихна, опитвайки се да успокои разлютения трапер, той обаче изрита още една цепеница и отново се запиля нанякъде. Изобщо не ставаше въпрос за възнаграждението, убеден беше пазителят. А това, че Крик и Катерицата също не си бяха тръгнали, подсказваше, че не ще да е само споменът за изгубеното някога дете. При всичките си недостатъци и гръмогласни протести, тримата ловци все още носеха нещо човешко у себе си. Каквито и възражения да имаха, Крик и Катерицата бяха останали заради бегълците, водени от съчувствие и желание да им помогнат.

Пък и в края на краищата, какво го интересуваха причините, задържали Полсън и двамата му другари по тези земи. Като виждаше накъде отиват нещата, присъствието на тримата опитни трапери, които освен това познаваха тези места поне колкото него (ако не и по-добре), можеше само да го радва.

На следващия ден младият мъж отпрати бегълците към Дъндалис, ако успееха да се доберат дотам, като не пропусна да даде на Полсън упътвания как да намери още няколко подходящи места, тайни пещери и закътани долини в случай на нужда. Той самият се отправи към Края на света, за да потърси отговор на въпросите, които го тревожеха, и да се опита да разбере какви са плановете на врага. Освен това се надяваше да открие и други спасили се от битката.

Колкото повече се приближаваше до селото, толкова по-осезаемо усещаше тишината, която цареше в гората. Небето обаче си оставаше все така ясно, без следа от дим. Остави Симфония скрит между дърветата и предпазливо се запромъква напред, докато не се добра до едно много подходящо за наблюдение местенце в началото на селото.

Навсякъде гъмжеше от гоблини, джуджета и великани, щъкащи насам-натам сякаш си бяха у дома. Имаше и тела, десетки мъртви тела (както човешки, така и на гнусните създания), захвърлени в една канавка в западната част на селото, ала беше повече от явно, че битката не би могла да се сравнява с отдавнашната сеч в Дъндалис. Къщите почти не бяха пострадали, нито една не беше опожарена. Дали пък армията на нашествениците не възнамеряваше да се установи тук? Или, както младият мъж подозираше, смятаха да използват Края на света като свой базов лагер?

Никоя от възможностите не му се нравеше. Оттук вражеската войска можеше да се насочи на юг, а после и на изток, отрязвайки пътя за бягство на жителите на Дъндалис и Тревясал лъг, които несъмнено бяха следващата им цел. А това, че нашествениците не бяха плячкосали и опустошили Края на света, красноречиво говореше, че едва сега започват.

Младият мъж си припомни безчислените пълчища, които бе видял на север и неволно се зачуди дали всички войници, не, всички жители на Хонс-де-Беер, бяха достатъчни, за да ги спрат.

Нямаше какво да прави повече тук, помисли си той и се накани да се върне при Симфония.

И тогава го чу. От една къща недалеч от него се носеше детски плач.

Той приклекна и се замисли какво да стори. Не можеше да обърне гръб на подобен отчаян вопъл, ала заловяха ли го сега, онова, което знаеше, никога нямаше да достигне до ушите на хората от Дъндалис и Тревясал лъг. На карта бе заложено много повече от живота му.

Ала стенанието прозвуча отново, придружено от нечий жален хленч. Жена.

Бърз като мълния, младият мъж се втурна към най-близките къщи, огледа се, за да се увери, че наоколо няма никой и притича до колибата, от която се носеха писъците.

— Помия за кучета! — грубо изръмжа някой вътре, досущ като дрезгавия глас на джуджето, което Елбраян беше убил. — Ще ми намериш истинска храна или ще изям ръката на гадното ти синче!

Жената нададе още един отчаян писък, после се разнесе звук на плесница и нещо изтрополя, сякаш някой беше рухнал на пода. Младият мъж заобиколи къщата и надникна през малкия прозорец.

Вътре джуджето тъкмо пристъпваше към падналата жена с намерението отново да я зашлеви, ала когато се намираше само на няколко крачки от нея, внезапно се закова на място и я изгледа изумено.

Тя също го гледаше недоумяващо, без да разбира какво става… докато мъчителят й не се строполи на земята и тя видя стрелата, която стърчеше от гърба му. Тогава съзря и мъжа, който стоеше на прозореца и й даваше знак да вземе детето и да бяга.

Тримата се промъкнаха между къщите, после се втурнаха през голата полянка. Тъкмо когато се добраха до прикритието на дърветата, зад гърба им се разнесе силен вик.

Елбраян се обърна тъкмо навреме, за да види как от къщата изскача друго джудже, крещейки, че наоколо се навърта стрелец.

— Бягайте! — трескаво прошепна пазителят на жената и детето и те се втурнаха навътре в гората, докато в селото пронизително ечаха бойни рогове.

Много скоро навсякъде щяха да плъзнат вражески съгледвачи. Ето, двама от тях вече бяха тук и се носеха след бегълците. Два бързи изстрела и на тази непосредствена заплаха беше сложен край.

Имаше обаче още като тях, а и преследвачите от селото бяха добре организирани — с помощта на съгледвачите си те бързо и сигурно стесняваха територията, на която можеха да се намират жертвите им.

Тримата успяха да се доберат до Симфония, който нетърпеливо риеше земята с копито и пръхтеше предупредително. Елбраян помогна на жената да се качи на седлото, после сложи детето зад нея.

— Кажи на кентавъра какво се е случило с Края на света — нареди той на жената, тя обаче само поклати неразбиращо глава. — Кажи на Брадуордън — запомни това име! — и на всички останали, че гоблините най-вероятно ще се насочат на юг и на изток и ще им отрежат пътя за бягство!

Тонът на младия мъж беше толкова настоятелен, че жената най-сетне кимна, успяла малко да се съвземе.

— Аз ще се върна колкото се може по-скоро — продължи Елбраян, после се обърна към Симфония: — Препускай, препускай колкото сили имаш и намери Брадуордън!

— Ами ти? — попита жената и го сграбчи за ръката. — Как ще избягаш оттук?

Само че пазителят нямаше време за отговори. Щом издърпа ръката си от пръстите на притеснената жена, Симфония стремително полетя в галоп, поваляйки двата гоблина, имали глупостта да се изпречат на пътя му.

Елбраян остана загледан след него за миг-два, спокоен, че жената и детето са спасени, после насочи внимание към собственото си, крайно тежко положение. Съвсем ясно виждаше многобройните силуети, които се прокрадваха между дърветата, чуваше и пронизителните подвиквания на гоблините, дрезгавите гласове на джуджетата и страховития рев на великаните.

Глава 39 Разликата

Готвеха се да нападнат Тревясал лъг. Сигурен беше в това — чуваше го в крясъците на птиците, в движението на катеричките, стреснати от присъствието на толкова много нашественици в спокойната им гора, подплашени от тежките стъпки на огромните великани и от грохота на оръдията, от грозните викове на паурийските генерали и от пронизителните гласове на жадните за кръв гоблини.

Готвеха се да нападнат Тревясал лъг, а Авелин и Пони не бяха успели да убедят селяните да избягат, поне повечето от тях, макар че сега, когато земята трепереше под краката на прииждащите пълчища, мнозина от хората започнаха да осъзнават, че може би са сгрешили.

От мястото си на едно възвишение на около две мили от селото, Елбраян ги виждаше как укрепват стени и издигат барикади. Не че това щеше да им помогне. Единствената надежда за осемдесетината жители на Тревясал лъг бе да успеят да се измъкнат от селото и да избягат, колкото се може по-скоро и по-надалеч. А при скоростта, с която нашествениците прииждаха от всички страни, това беше невъзможно без помощта на пазителя и неговите приятели.

А те бяха толкова малко. Освен Пони и Авелин, които бяха там долу, в щуращата се тълпа, Елбраян можеше да разчита единствено на тримата трапери и Брадуордън. Оцелелите от Края на света все още не бяха готови за нова битка, всъщност половината от тях не бяха отронили и дума от онзи злощастен ден насам. Единственото преимущество на пазителя бе това, че познаваше местността около Тревясал лъг като петте си пръста. Селото беше заобиколено от високи хълмове и тесни долини, където стотина души с лекота можеха да се промъкнат незабелязани. Това беше земя, изпълнена с най-различни шумове — ромоляха потоци, птички чуруликаха, носеше се цвърчене на дребни животинки. Една гора, в която кипеше живот, а вечнозелените борове и смърчове предлагаха достатъчно прикритие дори и сега, през зимата.

— Какво мислиш? — попита Брадуордън и се приближи до приятеля си.

— Трябва да ги изведем оттам.

— Няма да е лесна задача. Иначе Авелин и Пони отдавна да са го сторили.

Кентавърът внезапно млъкна, виждайки болката, изписала се по лицето на младия мъж. Прекрасно разбираше какво изпитва пазителят в този момент, когато споменът за собствената му загуба преди всички онези години се смесваше с чувството на безпомощност пред лицето на същата опасност, надвиснала сега над друго селце. През последните два дни, откакто Елбраян се бе завърнал, измъквайки се от пълната с преследвачи гора около Края на света, Брадуордън не го изпускаше от поглед, ала никога досега не го бе виждал толкова мрачен.

— Ще измъкнем поне Пони и Авелин, бъди сигурен — увери го кентавърът. — И част от останалите. Повечето обаче няма да искат да тръгнат и ти го знаеш. Ще останат, чак докат’ не видят врага да се задава и не разберат каква опасност ги грози. Ала тогаз вече ще е прекалено късно.

— Дали? — попита Елбраян и Брадуордън го изгледа озадачено.

Дори ако пазителят, тримата трапери, бегълците от Края на света и всички жители на Дъндалис му се притечаха на помощ, Тревясал лъг пак щеше да бъде сравнен със земята за по-малко от час. Елбраян несъмнено го знаеше, ала като гледаше твърдата решимост, изписала се по лицето му, Брадуордън се питаше дали пък приятелят му не бе измислил някакъв план.

— Ето там — посочи младият мъж към две високи планини, издигащи се на изток от селото и побелели от сняг, под който прозираха дърветата, покриващи стръмните им склонове. — Долината между тях е пълна със скали и борови горички. Прекрасно прикритие, ако успеем да се доберем дотам достатъчно бързо.

При тези думи той потупа силния врат на Симфония, убеден, че вярното животно не само разбира всичко, но и ще бъде от първостепенно значение за успеха на плана му.

— Ще избереш толкова нисък терен за бягство? — попита Брадуордън невярващо.

— Прекалено много дървета — обясни пазителят, все по-уверен, че е намерил може би единствения изход от тежкото положение. — Трудно ще им бъде да улучат когото и да било от високото.

— Та те ще се спуснат отгоре ни като ято освирепели ястреби! — възпротиви се кентавърът.

Елбраян обаче го изгледа с лукава усмивка, докато си представяше стръмните склонове, покрити с дебел, девствен сняг и си мислеше за Авелин и свойствата на някои от магическите му камъни, както и за несъмнените способности на Полсън, Крик и Катерицата.

— Така ли смяташ? — спокойно попита той и в гласа му имаше толкова хладнокръвна увереност, че Брадуордън сметна за ненужно да задава повече въпроси.

— Как успя да се промъкнеш тук? — ахна Пони, щом видя младия мъж да влиза в гостилницата на Тревясал лъг, и с все сила го прегърна. — Вече знаем, че около селото е пълно с гоблини.

— Дори повече, отколкото предполагате — потвърди Елбраян, отвръщайки на прегръдката й.

Чувстваше се толкова добре, докато я държеше в обятията си, изпълваха го такава топлина и усещане за покой, че изведнъж го обзе неудържимо желание двамата да се махнат от това място, да отидат нейде много далеч и да заживеят мирно и щастливо.

Разбира се, прекрасно знаеше, че не може да го стори, че никога не би изоставил дълга си, съдбата, която му беше отредена и която Туел’алфарите му бяха показали. Защото колкото и силно да бе желанието да избяга с Пони, двойно по-голяма бе силата на спомена за трагедията, сполетяла собствения му дом едва преди няколко години.

Миг по-късно към тях се присъедини и Авелин, някак попритихнал в сравнение с обичайното си шумно държание.

— Не щат да си тръгват — оплака се той на Елбраян. — Не поискаха да се вслушат в думите ни, а дори сега, когато и сами виждат прииждащия мрак, мнозина заявяват, че ще останат и ще се бият.

— Всеки, който остане тук и се опита да спре нашествениците, е обречен — заяви пазителят на висок глас, достатъчно силно, за да бъде чут от неколцината селяни, застанали наблизо.

При тези думи двама едри мъже, седнали близо до вратата, се надигнаха, изритвайки настрани една маса. Измериха го със заплашителни погледи от глава до пети, ала не казаха нищо и бавно се отдалечиха към другия край на стаята.

Без да се впечатли особено, Елбраян отиде до дългата маса, която служеше за бар, и скочи отгоре й.

— Ще го кажа само веднъж — заяви той и посетителите (двадесетина мъже и около десет жени) вдигнаха погледи към него, повечето разгневени, макар някои да бяха прекалено уплашени, за да се осмелят да дадат открит израз на недоволството си. — Току-що се промъкнах между редиците на врага — стотици гоблини, великани и паури.

— Паури? — ахна една жена.

— Ха, празни дрънканици! — долетя глас от отсрещния ъгъл.

— Единствената ви надежда е да се измъкнете оттук навреме — продължи Елбраян, без да се церемони и хвърли аленото кепе на пода. — Дори и сега няма да е никак лесно да избягаме. Ще тръгна тази вечер, след като луната изгрее, и ще взема всички, които мога.

Тук той млъкна и се огледа наоколо, така че всички да видят огъня, който гореше в очите му и непоколебимостта, изписана по лицето му.

— Колкото до останалите — шансовете ви срещу прииждащите пълчища са нищожни и всяко колебание може да ви струва живота.

— Кой си ти, че нахълтваш сред нас и започваш да се разпореждаш? — провикна се някой и думите му много скоро бяха подети и от другарите му.

Както беше предупредил, Елбраян скочи от масата, без да каже нищо повече и като даде знак на Пони и Авелин да го последват, се запъти към вратата.

И дори не трепна, нито се обърна назад, когато една халба, очевидно предназначена за него, се разби в стената зад гърба му.

Щом се озова навън, първо поговори с Авелин, за да се увери, че не се заблуждава за свойствата на магическите камъни, после насочи вниманието си към Пони, която по-добре познаваше местността, с нейните гористи възвишения и многобройни потоци.

— Те също ще се спуснат там — изтъкна младата жена, когато чу плана му. — Ако наистина са така добре организирани, както личи от нападението им над Края на света, никога не биха допуснали подобна грешка — непременно ще минат през долината, като ще се погрижат да покрият и възвишенията от двете й страни.

— Малцина ще успеят да прекосят долината — увери я Елбраян. — Редиците им ще бъдат рехави, а бързината и изненадата ще ни бъдат съюзници. Що се отнася до онези, които ще бъдат на хълма… е, трима приятели вече се готвят да ги посрещнат подобаващо.

Пони кимна. Не се съмняваше в думите му и все пак нещо в плана силно я тревожеше:

— Разумно ли е да възлагаме толкова големи надежди на животните?

— Тюркоазът — обясни Елбраян. — С негова помощ мога да чета мислите на Симфония. Нещо повече, убеден съм, че когато му говоря по този начин, той също ме разбира.

Авелин кимна, напълно уверен в силата на камъка. Та нали сам той му бе нашепнал да го даде на Елбраян и Симфония, като да бе надарен със собствен разум. А и нищо, никаква проява на божествената сила, не можеше да изненада монаха, който се бе хвърлял от висока скала, бе ходил по вълните и там, насред морето, бе държал в смъртната си ръка силата на свирепа светкавична буря.

— Нямаме кой знае какъв избор — съгласи се Пони.

— Нямаме никакъв друг избор — поправи я Елбраян.

Авелин видя погледите, които двамата си размениха, и тактично се отдалечи — първо безцелно, след това се насочи към колибата на едно семейство (вдовица с три малки деца), което със сигурност щеше да тръгне с Елбраян тази нощ.

Пони и Елбраян дълго се гледаха, после се целунаха — безмълвно обещание от страна на Елбраян, че няма да я изостави, а от нейна — че тя и онези, които тръгнат с нея, ще бъдат готови, когато му потрябват.

Младият мъж напусна селото по-късно същата вечер, повел вдовицата и трите й деца със себе си. Гората беше тиха, но не и пуста, в никакъв случай пуста.

— Гоблини — беззвучно рече пазителят и вдигна ръка, за да покаже на жената, че са петима.

После постави стрела в тетивата на Ястребокрилия, макар че нямаше намерение да убива никого, не и ако можеше да го избегне — натъкнеха ли се дори само на един труп, нашествениците щяха да разберат, че в настъпващите им редици има пролука.

И така те зачакаха, боейки се дори да дишат. Жената трябваше да полага огромни усилия да попречи на най-малкото си дете, още бебе, да заплаче.

Гоблините минаха толкова близо, че петимата бегълци съвсем ясно чуха пискливите им гласове, а случеше ли се някое от гнусните създания да настъпи съчка, пукотът й отекваше в ушите им неизразимо силно.

Лежаха плътно притиснати до земята, а Елбраян се мъчеше да им вдъхне сигурност, като потупваше децата по главичките и им показа оръжията си, за да ги увери, че даже гоблините да ги усетят, той е готов да ги защити.

И дори не трепна, когато един гоблинов ботуш стъпи едва на метър от главата му, само затаи дъх и още по-здраво стисна брадвичката си, трескаво преценявайки как най-бързо и безшумно да се справи с дребното същество, станеше ли ясно, че то ги е забелязало.

После всичко свърши, гоблините отминаха, без да усетят нищо. Единствено тяхното невнимание им спаси живота — така и не разбраха, че са минали само на крачка от смъртта. И, което бе по-важно, невниманието им спаси и плана на Елбраян.

Постепенно мракът започна да отстъпва място на сивкава дрезгавина. Скоро щеше да съмне, а от небето отново започнаха да се сипят едри снежинки, които танцуваха във въздуха и бавно се носеха към земята. Изправени на върха на същия хълм, от който бяха наблюдавали селото и предишната вечер, Елбраян и Брадуордън очакваха първите признаци на започващото нападение. Нападение, което, сигурни бяха те, щеше да връхлети този ден.

— Остави я там — неочаквано рече кентавърът и когато видя любопитния поглед на приятеля си, допълни: — Момичето. Любимата ти.

— Тя е много повече от това — отвърна Елбраян.

— И все пак я остави, макар да знаеше, че натам са се насочили хиляди гнусни чудовища!

Младият мъж още не можеше да разбере дали кентавърът одобрява или осъжда избора му.

— Остави жената, която обичаш, на пътя на прииждащото зло.

Думите му подействаха на Елбраян като плесница, накараха го да погледне на избора си по съвсем различен начин.

— Тя сама реши така, дългът й…

— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят.

— Доставя ли ти удоволствие да ме измъчваш?

Брадуордън го изгледа изпитателно и се разсмя от все сърце.

— Да те измъчвам ли? Та аз ти се възхищавам, момче! Обичаш момичето и въпреки туй я остави сама в едно село, което всеки момент може да бъде пометено от безчислени гоблинови орди!

— Но аз й вярвам! — възкликна младият мъж, заемайки отбранителна позиция, прекалено засегнат, за да усети искреността в гласа на приятеля си. — Вярвам в нея!

— И аз тъй виждам — успокои го Брадуордън и постави ръка на рамото му, а в очите му се четеше възхищение. — И именно там ти е силата. Мнозина от твоята раса биха я принудили да дойде с тях, за да я пазят. Ти обаче си достатъчно мъдър, за да знаеш, че Пони и сама може да се грижи за себе си.

Елбраян отново обърна поглед на север, към Тревясал лъг.

— Днес може да е последният й ден на тоз’ свят — повтори кентавърът.

— На нас също!

— Както и на десет хиляди гоблини! — разсмя се Брадуордън.

Пазителят се присъедини към смеха му, ала веселието им бързо секна, когато миг по-късно видяха огромен огнен език да облизва небето — къс горящ катран, полетял със свистене към Тревясал лъг.

— Джуджешки катапулт — сухо отбеляза кентавърът.

— Време е да тръгваме — отвърна Елбраян и хвърли последен поглед към далечното селце и дима, който бе започнал да се вие над него.

Селцето, където беше Пони. На пътя на прииждащите орди.

Младият мъж стисна зъби и се опита да прогони тази мисъл. Обърна се към кентавъра, който препускаше пред него, и усети как го обзема яд. До този момент не беше поглеждал на нещата от този ъгъл; дори не се бе замислял за опасността, на която се излагаше Пони — толкова голяма бе вярата му в нея. Тя щеше да застане начело на селяните и дори някои от тях да загинеха, неговата Пони непременно щеше да оцелее.

Думите на Брадуордън го накараха да погледне истината в очите и постепенно раздразнението му отстъпи място на благодарност. Не, не че вярата му в Джил беше намаляла, просто беше в състояние да овладее желанието си да не се откъсва от нея, за да я пази. Брадуордън му бе показал истината за връзката между тях двамата, за любовта и доверието, които изпитваше към жената, завърнала се отново в живота му. Елбраян кимна и се усмихна, изпълнен с искрена благодарност.

— Ам’че да! — изрева монахът и се втурна към поредния огън, стиснал парче серпентин в пълната си ръка.

Използвайки магическата защита на камъка, той се хвърли в пламъците, широко усмихнат, докато те пращяха около него и облизваха раменете му, за крайно изумление на селяните.

Без да им обръща внимание, монахът потъна още по-дълбоко в магията на камъка, докато силата й не се разпростря наоколо и не угаси пламъците.

Едва-що излязъл от транса си, Авелин видя друг огън наблизо.

— Ам’че да! — провикна се той и разбута скупчилите се мъже, които се мъчеха да го потушат — неговият метод беше къде-къде по-ефективен.

Въпреки усилията му огненият дъжд се засилваше, а заедно с горящия катран, врагът все по-често изстрелваше и тежки снаряди, след които и от най-солидната къща оставаше само купчина трески. Едно огнено кълбо се удари в източната стена на селото и обля двамата мъже, застанали наблизо, с пламтящ катран. Пони реагира светкавично и обви единия с дебело одеяло; Авелин също бе достатъчно бърз и с помощта на серпентина спаси другия.

— Сивия камък! — изкрещя Джил и посочи първо хематита, а след това и лошо изгорения мъж в краката си.

Монахът изтича при нея и веднага облекчи страданията на ранения, ала лицето му беше мрачно — започваше да осъзнава, че е безсилен да се справи с вражеската канонада.

А всичко едва сега започваше.

Пони остави изгорения мъж в грижовните ръце на Авелин и се втурна между обезумелите от ужас селяни, като им се караше, задето не се бяха вслушали в съветите й и им напомняше, че много скоро може да им се отвори път за бягство.

Никак не се изненада, когато установи, че сега, под свирепия вражески обстрел, хората са далеч по-склонни да се вслушат в думите й. И все пак, въпреки огнените доказателства, немалка част от гордите и упорити жители на Тревясал лъг отказваха да признаят, че става въпрос за нещо повече от обикновено гоблиново нашествие.

— Ще ги отблъснем! — спореше един мъж. — Ще ги наврем в такава миша дупка, че никога няма да успеят да се измъкнат от нея!

Пони поклати глава, опитвайки се да му отвори очите, ала той имаше прекалено силна подкрепа от петимата си другари, които заедно с него стояха до стената.

— Най-обикновени гоблини! — настоя мъжът и се изплю презрително.

Одобрително мърморене последва думите му, то обаче секна миг по-късно и Пони изненадано проследи погледите на петимата мъже към неголямата полянка, която делеше селото от първите дървета на гората.

Двама огромни, петметрови великани, всеки от които тежеше колкото десет здрави мъже, крачеха напред-назад в сянката на дърветата, нетърпеливи да се хвърлят в атака.

— Доста големички гоблини, а? — саркастично подхвърли младата жена и огледа оръжията на малката групичка — вили и лопати, както и един-единствен ръждясал меч.

Тя самата беше дала меча си на вдовицата, която избяга с Елбраян предната вечер, и сега носеше единствено тънка тояга и малка брадва — жалки играчки, когато ги сравнеше с грамадните създания отвън.

— Източната стена — напомни тя за последен път и остави шестимата мъже, за да потърси Авелин.

Намери го недалеч от същата тази източна стена и позабави крачка, когато между гредите на една от портите видя да проблясва малко, синкаво пламъче.

— Досега не знаех, че серпентинът е в състояние да осигурява трайна защита от огъня — отвърна монахът, виждайки любопитството, изписано по лицето й. — Нито пък знам колко дълго ще успея да я поддържам. В едно обаче можеш да бъдеш сигурна — няма огън, който да успее да подпали тази порта.

Младата жена сложи ръка на рамото му — наистина се радваше, че имаха брат Авелин на своя страна.

Миг по-късно откъм северната стена долетя пронизителен вик — врагът беше подновил атаката си.

Елбраян едва смогваше да не изостава от кентавъра. Беше отпратил Симфония и жребецът бе потънал в гората така, както изчезва сянката, щом слънцето се скрие зад тъмен облак.

— Не мога по-бавно! — извика Брадуордън и изпръхтя, когато усети младия мъж да се вкопчва в опашката му.

Така, двамата с полутичащия, полувлачен от препускащия кентавър Елбраян, най-сетне пристигнаха в лагера, където Полсън, Крик и Катерицата вече ги очакваха.

— Започнаха да навлизат в долината — съобщи Полсън. — Най-вече гоблини — в дълги, ала доста рехави редици.

— А по хълмовете има джуджета — обади се Крик.

— Капаните заложени ли са? — попита Елбраян и тримата ловци кимнаха утвърдително.

Младият мъж затвори очи и насочи мислите си към Симфония. Миг по-късно вече бе получил отговора на вярното животно.

— Внимавайте къде се целите — напомни той. — Трябва да изтъним редиците им възможно най-много, да убием колкото се може повече великани, както и онези чудовища, които са на път да се измъкнат.

И като хвърли поглед на изток, добави:

— Симфония ще се погрижи за останалото.

С тези думи петимата се разделиха — Полсън, Крик и Катерицата безшумно се запромъкваха към подножието на северния хълм, а Елбраян и Брадуордън — към южния.

Пъргавата Пони с лекота се покатери на покрива и запълзя, плътно долепена до гредите, за да избегне прелитащите над главата й копия. Напълно неудържими, вражеските орди бързо прииждаха към северната порта и когато надникна над ръба на покрива, младата жена видя, че само край три от петте стени все още има защитници, а и те трескаво се изтегляха.

Двамата великани на няколко пъти стовариха пестниците си върху стената, после просто я прескочиха.

Пони затаи дъх, ала за щастие чудовищата бяха прекалено погълнати от щуращите се в краката им хора и минаха покрай нея, без да я забележат. Паниката в селото беше пълна — отчаяни мъже и жени тичаха насам-натам и пищяха, осъзнали най-сетне, че собствената им глупост и самонадеяност ги бяха обрекли.

— Ам’че да! — разнесе се познат вик и Пони видя Авелин да застава на пътя на великаните.

В този миг на разсеяност едно копие замалко не я улучи. Бърза като котка, тя се обърна, тъкмо когато главата на един гоблин се показа над ръба. Тоягата й се стовари върху него и го запрати на земята, навсякъде по стената обаче пълзяха още много от гнусните му събратя, зажаднели за човешка кръв. С яростен рев, Пони събори още едно от скверните същества, после хвърли поглед на изток, където всичко все още бе спокойно.

— Проклятие! — тихо изруга тя и като се втурна към югозападната стреха, скочи и сграбчи по-близкия великан за косата. Понесена от устрема си, тя се озова на сантиметри от лицето му и, разбира се, изобщо не се поколеба, преди да забие брадвичката си в грозната мутра.

Великанът изрева, а тя падна, претърколвайки се през глава, за да омекоти удара. Миг по-късно другият звяр се обърна и тъкмо се канеше да я стъпче под огромното си ходило, когато се разнесе познат вик — Авелин бе отключил енергията на графита.

От ръката му изскочи раздвоена светлосиня мълния и се стрелна към двамата великани. Чудовището, което Пони бе ударила в лицето и което все още притискаше раната си с две ръце, политна назад, блъсна се в крепостната стена и се преметна през нея, премазвайки един гоблин, имал лошия късмет да се намира там в този момент. Великанът, който се готвеше да стъпче младата жена, замръзна на мястото си, прекалено разтърсен, за да успее да реагира, докато жертвата му бързо се отдалечаваше.

Пони изтича при Авелин и отчаяно се огледа наоколо — гоблините пълзяха като мравки по стените, стотици пъплещи твари, които заливаха малобройните защитници на селото като смъртоносна черна вълна.

— И на изток се бият! — изкрещя някакъв мъж и се втурна към момичето и монаха. — Е, къде ви е планът сега? — попита той, ала сарказмът не можеше да скрие безнадеждността в гласа му.

Пони изтича заедно с него при източната стена, а Авелин ги прикриваше — следващият магически взрив събори цяла дузина гоблини от покрива, който младата жена току-що бе освободила.

В същото време по източната стена, недалеч от портата и току пред лицето на Пони, се покатери едно джудже.

— Е, къде ви е планът сега? — повтори мъжът, давайки глас на отчаянието, изписано по лицата наоколо.

Джуджето се изправи над стената, после изведнъж се олюля и като се преметна през глава, тупна в краката им и остана да лежи там напълно неподвижно.

От гърба му стърчеше дълга стрела с пера, които младата жена беше виждала и преди.

— Ето го нашият план! — уверено заяви тя.

Миг по-късно откъм изток долетя гръмовният тътен на стотици конски копита, а заедно с него се разнесоха и обречените писъци на гоблините, имали нещастието да се озоват на пътя на препускащите коне.

— Авелин! — изкрещя Пони.

— Ам’че да! — провикна се в отговор монахът, отприщвайки още една магическа мълния, този път — в краката на групата гоблини, насочили се към него.

Последва мощен взрив и гнусните създания бяха запратени на метър във въздуха.

Пони грабна вилата от ръцете на застаналия наблизо мъж и се втурна към източната порта.

От другата й страна двама гоблини с изумление гледаха как портата сама се отваря пред тях. Без да губи нито миг, Пони заби острата вила в гърлото на единия, а другият не бе направил и крачка, когато една стрела го улучи право между очите и го повали на земята.

Пони вдигна поглед и видя Елбраян между клоните на едно дърво в северния край на долината. Под него Брадуордън тичаше напред-назад и газеше всички изпречили се на пътя му гоблини и паури, други пък налагаше с тежката си сопа. Точно в този момент удари едно джудже по главата и когато то се свлече в безсъзнание, го мушна в голямата си торба.

Пони нямаше време да се чуди на странната му постъпка, тъй като грохотът все повече се засилваше — воденото от Симфония стадо бързо приближаваше. Онези от гоблините и джуджетата, които не се разбягаха, бяха премазани под копитата на дивите коне.

— Авелин! — изкрещя Пони и монахът, обвит от същия светлосин светлик, с който преди това бе защитил портата, изскочи сред гоблините навън, докато младата жена удържаше селяните зад стената.

Повечето от скверните създания бяха прекалено слисани и твърде уплашени, за да направят каквото и да било, някои обаче се нахвърлиха отгоре му.

Монахът протегна ръка и Пони видя нещо червеникаво да проблясва в отворената му длан.

Миг по-късно тялото на Авелин беше обгърнато от огромно огнено кълбо, което изпепели всички чудовища, намиращи се наоколо и бе толкова силно, че Пони и изумените селяни почувстваха горещ вятър, да докосва лицата им.

Когато пламъците се разсеяха, край Авелин нямаше никой. Пътят беше чист.

Или почти чист. Едно джудже — с изгорени вежди, почерняло от сажди лице и тояга, от която бе останала само дръжката, ала все пак живо и задавяно от ярост — изскочи иззад един камък и се нахвърли върху монаха, готово да го удуши с голи ръце.

В другата си ръка Авелин държеше още един камък — кафяв и прошарен с черни ивици. Тигрова лапа, така го наричаха. Монахът потъна в магията му, оставяйки серпентиновия щит да се разсее. Миг по-късно изкрещя от болка — не заради джуджето (то все още не беше стигнало до него), а заради трансформацията, която камъкът бе предизвикал и която огъваше и трошеше костите на лявата му ръка. Пръстите му се извиха и скъсиха, ноктите му станаха по-тесни и се дръпнаха назад под кокалчетата, а цялата му ръка се покри с гъста оранжево-черна козина.

Докато освирепелият паури стигне до него, Авелин вече се бе съвзел и отново бе самият себе си… с изключение на лявата ръка, на чието място се бе появила тежка тигрова лапа.

Едно мълниеносно движение и хищническите нокти се впиха в лицето на злощастното джудже и смъкнаха месото от костите му.

Сега вече пътят беше чист.

В този миг водените от Симфония коне връхлетяха на поляната и се заковаха на място, готови да качат всички селяни. Пони скочи върху гърба на Симфония, а Авелин и дотичалият при тях Елбраян останаха, за да прикриват отстъплението.

И Пони, и пазителят прехапаха устни при вида на ръката на Авелин, ала не казаха нищо — това бе последното, за което имаха време в този отчаян момент.

Малко по-късно Симфония и останалите коне препуснаха в галоп, с петдесетината оцелели мъже и жени вкопчени в гривите им, докато гоблини и паури панически се разбягваха от пътя им и се хвърляха към хълмовете с надеждата да се спасят.

Същите хълмове, по които се спускаха и останалите извън долината паури, разярени при вида на хаоса, възцарил се сред другарите им. Само че те дори не предполагаха колко добре си бяха свършили работата Полсън, Катерицата и Крик. Въжените примки, дълбоките ями, покрити с листа и клонки, и вълчите капани, които бяха заложили, спряха мнозина, други бяха затрупани от малката лавина от сняг и скални късове, задействана от разместването на купчина внимателно закрепени цепеници.

Онези, които все пак успяха да се доберат до долината, бяха посрещнати от Брадуордън и тежката му сопа. Авелин отново отключи магията на графита и изпрати мощна мълния към източната порта, разпръсвайки показалите се гоблини и разчиствайки път на Елбраян, който държеше да се върне и да провери дали няма да открие някой останал селянин.

Вместо това се натъкна на един великан, който идваше право към него, рушейки всичко, което срещнеше по пътя си, обезумял от ярост и ранен от предишното магическо нападение на Авелин.

Тетивата на Ястребокрилия пропя и една след друга четири стрели се забиха дълбоко в тялото на чудовището: първата потъна в гърдите му, втората — в корема, третата — между две ребра, а четвъртата — отново в корема.

След всеки изстрел великанът позабавяше крачка, а Елбраян получаваше възможност да изпрати още една стрела срещу него. Най-сетне упоритото чудовище не издържа и бавно се свлече на земята.

Иззад него се показаха неколцина уплашени мъже, гонени по петите от група въодушевени гоблини.

Пазителят коленичи край портата и внимателно се прицели, поваляйки гнусните създания едно след друго.

— Авелин, имам нужда от теб! — изкрещя той, открил внезапно, че положението му е по-тежко, отколкото предполагаше — върху стената, на по-малко от два метра от него, стоеше един гоблин и очевидно се канеше да се нахвърли отгоре му.

Авелин обаче не можеше да му помогне, тъй като сам той си имаше предостатъчно грижи — цяла група паури, които бяха успели някак да избегнат капаните на траперите и сега се спускаха по южния хълм, насочвайки се право към него.

Елбраян се обърна, за да посрещне удара на гоблина от стената, ала в този миг видя да проблясва нещо сребристо и чудовището рухна в краката му, а от мъртвото му тяло стърчаха три ками. Пазителят хвърли поглед назад и видя Катерицата, доволно усмихнат, да се втурва към едно зашеметено джудже.

— Авелин! — още по-настоятелно извика Елбраян и пак стреля, пронизвайки поредния гоблин, докато преследваните селяни притичаха покрай него и изскочиха през портата.

Елбраян отскочи назад и се претърколи през глава; гоблините се изсипаха на поляната отвъд стената…

… където магическият взрив на Авелин ги помете като съчки.

Сега вече можеха да избягат и те сториха точно това — Елбраян, тримата трапери, Авелин и Брадуордън, както и последните оцелели селяни. Макар и изморени, те поеха по следите, оставени от Симфония и дивите коне.

Тичаха цяла сутрин, като неведнъж им се наложи да се бият, макар че до сериозно сражение така и не се стигна. Да се изгубят беше невъзможно — дирите бяха достатъчно ясни, освен това Елбраян използваше мисловната си връзка със Симфония, за да е сигурен, че са на прав път.

Една особено упорита групичка от около тридесетина паури не спря да ги преследва през целия ден. Крясъците им ехтяха, а успееха ли гнусните създания да се приближат достатъчно, въздухът се изпълваше с летящи ками и брадви. А колчем Елбраян или Брадуордън поспираха, за да изстрелят някоя стрела срещу тях (неизменно убивайки онзи, в когото се целеха), жестоките джуджета само още повече се настървяваха.

Авелин, запъхтян и облян в пот, прекалено изтощен, за да се опита да използва някой друг камък, все ги караше да го оставят и да не се бавят заради него. Разбира се, Елбраян не даваше и да се издума подобно нещо, Брадуордън също не искаше да чува такива приказки и въпреки че час по час спираше, за да изстреля поредната стрела с арбалета си и макар да носеше и торбата с борещото се джудже, което бе зашеметил по-рано, все пак имаше достатъчно сили, за да качи едрия монах на гърба си.

Следите все така водеха на изток, Елбраян обаче даде знак, че е по-добре да се насочат на юг и пое надолу (повече пързаляйки се, отколкото тичайки) по един горист хълм, в чието подножие имаше полузамръзнал ручей, отвъд който пък се простираше заснежено поле. Бегълците прегазиха потока и продължиха напред, следвани от паурите, които сега, на равното, бързо започнаха да скъсяват преднината им.

— Защо минахме оттук? — отчаяно извика един от селяните.

Отговорът дойде миг по-късно, когато Пони, стиснала решително зъби, се показа насреща им, възседнала Симфония и следвана от още четиридесетина мъже, също на коне.

Групичката, водена от Елбраян не спря, паурите обаче се заковаха на място и се опитаха да се обърнат и да побегнат.

След като Пони и останалите мъже приключиха, на поляната не остана нито едно живо джудже, с изключение на злощастното създание, което продължаваше да рита в торбата на Брадуордън.

Тази вечер в лагера, който бегълците си устроиха в гората, по-близо до Дъндалис, отколкото до Тревясал лъг, царяха смесени чувства. Повече от шестдесетина от осемдесетте жители на селото се бяха спасили, ала това означаваше, че почти двадесет човека са загинали. На всичкото отгоре оцелелите до един бяха останали без покрив над главата си.

— Отпрати го, нали? — досети се Пони, когато Елбраян се приближи към огъня, край който се бе разположила заедно с Авелин.

— Не можех да разреша подобно нещо в лагера — обясни младият мъж.

— Как изобщо го допускаш? — учуди се Авелин.

— А как бих могъл да го спра? — отвърна Елбраян.

— Имаш право — призна монахът. — Ам’че да!

Пони и Елбраян се спогледаха, потръпвайки неволно при мисълта за Брадуордън и онова, с което се канеше да вечеря. След като младият мъж не успя да изкопчи никаква полезна информация от плененото джудже, Брадуордън най-безцеремонно бе предявил претенциите си върху него, не оставяйки никакво съмнение какво смята да прави със злощастното същество.

Все пак беше обещал, че смъртта му ще бъде бърза и безболезнена и Елбраян трябваше да се задоволи и с това, още повече, че прекрасно разбираше колко невъзможно бе да водят пленник със себе си и то едно толкова свирепо и глупашки дръзко създание като джуджето.

— Добре мина — отбеляза Авелин и като подаде една паница на младия мъж, кимна към близкия казан.

Елбраян обаче поклати глава — тази вечер изобщо не беше гладен.

Монахът сви рамене и отново се зае с вечерята си.

— Ти също се справи отлично — рече Елбраян. — Огненото ти кълбо отвори път за Симфония и другарите му, а дори и тяхната помощ дължим на теб и тюркоаза. Мълниите ти пък спасиха живота на мнозина, включително и моя.

— Както и моя — обади се Пони и нежно потупа едрия мъж по гърба.

Авелин погледна първо към нея, а после към пазителя и по лицето му се изписа удовлетворение. За миг дори забрави за храната и се облегна назад, мислейки си за случилото се този ден и за ролята, която той и божествените камъни бяха изиграли в него.

— Години наред се питах дали не сгреших, като ги взех от манастира — проговори той най-сетне. — През цялото време ме измъчваха съмнения, боях се, че съм постъпил не както повелява Бог, а както аз смятах — може би погрешно, — че той повелява.

— Сега вече можеш да бъдеш сигурен — убедено заяви Елбраян. — Постъпил си правилно.

Авелин кимна, в истински покой със себе си за първи път, откакто бе избягал от манастира. После улови погледа, който Пони и Елбраян си размениха, и като се извини, отдалечи се от огъня — в лагера имаше доста ранени, много от които щяха да имат нужда от него и от хематита.

— Не можах да спася Тревясал лъг — рече младият мъж, когато двамата останаха сами.

Вместо отговор Пони се огледа наоколо, посочвайки му насядалите край огньовете мъже и жени и малките деца, които със сигурност вече щяха да са мъртви, ако той и приятелите му не им се бяха притекли на помощ.

— И все пък съм доволен — продължи Елбраян. — Не можах да спася селото, ала колко различно е случилото се днес от онова, което сполетя собствения ни дом.

— Защото тогава си нямахме пазител, който да бди над нас — усмихна се момичето.

Усмивките им обаче бързо се стопиха, удавени от горчивия вкус на спомена за днешното нещастие и отдавнашната трагедия. Двамата се свиха един в друг и мълчаливо се загледаха в огъня, а в мислите им, наред с болката от загубите, преживени преди толкова години, имаше и задоволство, гордост, задето именно те не бяха допуснали и други да преживят техния кошмар.

Глава 40 Водачът

— Не го подпалиха — отбеляза Елбраян, загледан в небето над Дъндалис.

— Че защо им е да го правят? — попита застаналият до него Брадуордън. — Когат’ пристигнаха, там отдавна нямаше никой.

— Така е — съгласи се Елбраян.

Да убеди жителите на Дъндалис да напуснат домовете си изобщо не се бе оказало трудно за пазителя, не и когато със себе си водеше шестдесет и трима очевидци от Тревясал лъг, както и двадесетината оцелели жители на Края на света, които до един разказваха потресаващи истории за безчислени вражески пълчища и жестока сеч. Без много-много приказки, мъжете и жените на Дъндалис последваха пазителя в гората и лагерите, които той и приятелите му бяха построили, добре скрити и далеч от всички пътеки.

— Не изгориха и Тревясал лъг — намеси се Пони, която също беше тук заедно с Авелин. — Нито Края на света преди това.

Елбраян погледна кентавъра с потъмняло лице.

— Продоволствени бази — мрачно заяви Брадуордън.

— Значи смятат да продължат на юг — обади се Авелин, произнасяйки с мъка думите. — Въпросът е колко на юг.

— Натам няма кой знае колко поселища — отвърна кентавърът. — Почти нищо чак до голямата река.

— Палмарис! — ахна Авелин.

Възцари се дълбока, напрегната тишина, докато четиримата приятели осъзнаят напълно какво означава това.

— Безсилни сме да спрем такава армия — проговори Елбраян най-сетне. — Има обаче три неща, които можем и трябва да направим — да им причиним възможно най-големи загуби, да известим южните селища, че дори и Палмарис, за опасността, надвиснала над тях и да се погрижим за онези, които спасихме.

— Сто и шейсет — вметна Брадуордън. — А все още не съм ги изброил докрай. Ама най-лошото е, че от всички тях най-много една трета могат да се бият с гоблините и останалите гнусни изчадия.

— Значи трябва да направим нещо — повтори Елбраян. — Да изпратим онези, които не могат да се бият, на сигурно място, а онези, които могат и искат, да използваме по най-добрия начин.

— Нелека задача, пазителю — подхвърли Брадуордън и когато срещна изпитателния му поглед, допълни: — С теб съм, разбира се. Ама не зарад’ вкуса на джуджетата, съвсем не. Жилави, малки гадинки!

— Ам’че да! — разсмя се Авелин с глас.

Заловиха се за работа още същия ден. Разделиха бегълците на две групи — тези, които щяха да останат с тях и тези, които щяха да бъдат изпратени на сигурно място — в няколко пещери на изток от Дъндалис, за които знаеше само Брадуордън или, стига да успееха да намерят път, към по-цивилизованите земи на юг. Когато приключиха, Елбраян установи, че има повече от сто и четиридесет души, които трябва да бъдат отведени далеч оттук. Да се бият заедно с него оставаха малко повече от двадесетина и то съвсем не хора, които пазителят доброволно би си избрал за съюзници. Като се изключеха Пони, Брадуордън и Авелин, най-добрите между тях бяха непостоянният Полсън и раздразнителният и вечно недоволен Тол Юганик.

Именно за това си говореха Пони и Елбраян в края на деня, докато седяха край огъня.

— Трябва да го изпратиш на юг с бегълците — заяви тя и кимна към Юганик, който се разхождаше из лагера и ръмжеше на всеки, който му се изпречеше на пътя.

— Силен е, а и доста го бива с копието — възпротиви се Елбраян.

— И при първия повод би се сбил с теб. Юганик иска всички да му се подчиняват, а необуздаността му рано или късно ще постави както него, така и всеки, който го последва, в положение, от което няма да има изход.

Права бе, трябваше да признае Елбраян. С Полсън поне можеше да разчита на някаква изпълнителност — все пак траперите бяха последвали указанията му и бяха заложили капаните си точно както той им бе заръчал.

— Отпрати го с онези, които не могат да се бият — настоя Пони. — Нека Белстър О’Комли се разправя с него. Остане ли тук, рано или късно ще кръстосате оръжия, а на хората със сигурност няма да им се понрави да убиеш един от своите.

Елбраян си помисли, че подобни мрачни приказки са малко преувеличени, ала не можеше да отрече, че през последните месеци двамата с Юганик на няколко пъти едва не се бяха сбили, а обстоятелствата тогава изобщо не бяха толкова напрегнати, колкото дните, които им предстояха.

— Кога ще ги изпратиш на юг? — тактично смени темата Пони — за нищо на света не искаше да го притиска, не и когато ставаше дума за едно толкова важно решение.

— Полсън, Катерицата и Крик и в този момент разузнават местността — отвърна той. — Поеха на запад, за да се уверят, че Тревясал лъг и Края на света наистина са завзети, а след това тръгват на юг, за да видят кои пътища са чисти и кои — не. След няколко дни трябва да се върнат и тогава ще решим какво да правим.

— Щом ги очакваш толкова скоро, значи няма да ходят чак до Каер Тинела и Ландсдаун и със сигурност няма да стигнат до Палмарис. Ако искаш хората на юг да са готови за нашествието, много скоро ще ти се наложи да изпратиш някого, който да ги предупреди.

Елбраян въздъхна дълбоко, напълно съгласен с нея. Знаеше какво трябва да направи, знаеше и кой е най-подходящ за тази задача, някой, който притежаваше както нужната тактичност, така и необходимите бойни и ездачески умения. Знаеше как трябва да постъпи, ала това бе решение, което никак не му се щеше да взима.

Затова Пони го стори вместо него:

— Ще се съгласи ли Симфония да ме отнесе дотам?

Елбраян не отвърна веднага, а дълго се взира в ясносините й очи. Бяха заедно от толкова скоро, че сърце не му даваше отново да се раздели с нея. Ала въпреки желанието да я задържи до себе си, той кимна в знак на съгласие. Симфония щеше да я отнесе, където трябва, за това пазителят и жребецът отдавна се бяха разбрали.

— Тогава ще тръгна преди да е съмнало — заяви младата жена.

Елбраян отново въздъхна и тя улови лицето му с две ръце и нежно го притегли към своето.

— Ще се върна при теб, дори да се наложи да отида чак до Палмарис — обеща тя. — Симфония ще ме отведе дотам и обратно и никой, бил той гоблин, паури или великан, няма да ми попречи.

Елбраян, който прекрасно знаеше на какво е способен великолепният жребец, нито за миг не се усъмни в думите й:

— Ще се върнеш при мен, за да споделим както опасностите на предстоящите битки, така и покоя на хладните нощи, когато злото отмине и мракът се вдигне от света.

Пони го целуна още веднъж, този път по-страстно и по-продължително. Навсякъде около тях хората се приготвяха за сън и над лагера се спускаше тишина, нарушавана от време на време от някое изръмжаване на вечно недоволния Юганик. Докато нощта бързо настъпваше, Пони и Елбраян навлязоха в гората, там, където можеха да останат сами.

Както беше обещала, младата жена потегли на юг още рано призори, но не и преди да свърши две важни неща — един личен разговор с Елбраян и една непредвидена среща с Авелин, който я очакваше на края на лагера.

— Симфония не е далеч — увери я той, когато я видя да се задава. — Зърнах го на онзи рид само преди няколко минути. Теб чака, предполагам.

Пони се усмихна, без да може да прикрие нарастващото си изумление от мъдростта на жребеца, многократно по-умен от който и да било обикновен кон.

— Както и аз — допълни Авелин.

— Симфония няма да може да носи и двама ни — сухо отбеляза младата жена.

— Какво? — не разбра монахът в първия момент, после избухна в бурен смях, който бързо замря.

Брат Авелин се тревожеше за нейната безопасност, досети се Пони, виждайки мрачното му изражение.

— Ще се върна — обеща тя.

— С това — рече той и й подаде сребърна лента за глава, — ще се върнеш дори още по-бързо.

Още щом зърна инкрустирания в средата камък, Пони почувства, че пред себе си има много повече от обикновено украшение. Никога досега не бе виждала подобен камък — жълто-зеленикав, с тясна черна резка, минаваща през средата.

— Котешко око — обясни Авелин и като взе лентата от ръцете й, закопча я на челото й. — С негова помощ ще виждаш и през нощта.

И наистина, сумрачното утро изведнъж се проясни. Не можеше да се каже, че светлината се е усилила, ала очертанията на предметите изведнъж станаха много по-ясни. Пони погледна Авелин, благодарна, задето я бе научил на толкова много неща за свещените камъни, ала и малко изненадана, че без никакво усилие бе успяла да отключи магията на котешкото око.

— Защо камъкът ми се подчини толкова лесно? — попита тя. — Значи ли това, че ако поискам, бих могла да призова огнени кълба и мощни мълнии, както стори ти в Тревясал лъг? У кого тогава е силата — у този, който ги използва, или у самите камъни? И с какво толкова е благословен брат Авелин, ако всичко зависи от камъните, а не от него?

— О, това беше подло! — разсмя се монахът, без изобщо да се засегне от шеговития й тон. — Ам’че да! Благословен, казват някои, прокълнат, ще река аз, прокълнат с приятелска подкрепа като тази!

— О, това беше подло! — изимитира го младата жена и двамата избухнаха в гръмък смях, нещо, от което наистина се нуждаеха.

— Силата идва както от камъка, така и от онзи, който го използва — вече сериозно обясни Авелин, макар да й го бе казвал неведнъж преди. — Някои камъни обаче, като тюркоаза, който дадох на Елбраян, а той — на Симфония, могат да бъдат променени така, че силата им никога да не секва, независимо от това в чии ръце са. Тогава те наистина стават магически и всеки може да ги използва. Неведнъж съм виждал (а и ти също, предполагам) подобни простички вълшебства, извършвани от разни фермери или селски гадатели.

— И точно това си направил с котешкото око — досети се младата жена.

— Да — потвърди Авелин. — Подготвих го, за да ти бъде полезен. Както на теб, така и на мен, и на Елбраян — където е най-необходим, а в този момент именно ти имаш най-голяма нужда от него. Вземи го, с негова помощ ще можеш да яздиш и нощем, когато врагът не може да те види.

Силно пръхтене, долетяло от близкия рид, привлече вниманието им и те погледнаха натам — застанал на върха на възвишението, Симфония очевидно нямаше търпение да потегли на път и изглеждаше така, сякаш бе подслушвал разговора им.

— Съмнявам се, че Симфония ще има нужда аз да му показвам пътя, пък било то и през нощта — подхвърли Пони.

И двамата отново се засмяха за миг.

За миг, защото младата жена трябваше да тръгва.

Преди още приятелката му да бе направила и една крачка, монахът я улови за раменете и я накара да се обърне. Протегна й ръка и когато тя я пое, даде й още нещо — парче графит, камъкът, с който можеха да се призовават мълнии.

— Мисля, че вече си готова — рече той с уважение в гласа.

Пони здраво стисна ценния подарък и като кимна в знак на благодарност, пое към хълма, където я чакаше Симфония.

Денят беше ясен и свеж, ала смразяващо студен. Вледеняващият северен вятър не спираше нито за миг и Елбраян неволно се запита дали зимата някога ще си отиде от тези земи или завинаги ще ги държи в лютия си плен.

По-късно същата сутрин той събра мъжете и няколкото жени, които щяха да останат и да се бият заедно с него.

— Не сме в състояние да надвием врага, който завзе домовете ни — заяви той направо. — Прекалено многочислен е.

Думите му бяха последвани от недоволно мърморене, над което съвсем ясно се извиси грубият глас на Тол Юганик:

— Вдъхновяващо, няма що!

— Но можем да му навредим сериозно — спокойно продължи Елбраян. — Кой знае, нищо чудно именно нашите усилия да направят войната…

— Война ли? — прекъсна го Юганик.

— Нима още вярвате, че това е най-обикновен гоблинов набег? Десет хиляди гоблини минаха през Тревясал лъг, откакто селото беше завзето, минаха и продължиха на юг!

Юганик изпръхтя и махна пренебрежително с ръка.

— Стореното от нас може би ще помогне на хората на юг — повиши глас Елбраян, за да потуши надигащото се несъгласие. — На Каер Тинела, Ландсдаун и дори на Палмарис, защото вярваме, че именно натам се е насочила вражеската армия.

— Ха! — изсумтя Юганик. — Пълни глупости! Мръсните гоблини завзеха Дъндалис, значи там трябва да идем и да ги прогоним като мръсни псета!

— По-скоро да загинете като такива — намеси се Елбраян, преди Юганик да успее да се разпали прекалено и бавно се приближи до него. — Ще ви избият като кучета!

Двамата мъже бяха почти еднакви на ръст, ала Юганик беше по-тежък и по-набит. Издувайки бездруго масивните си гърди, той яростно се втренчи в пазителя.

— Всички сте свободни да отидете в Дъндалис — спокойно заяви Елбраян. — Или в Тревясал лъг, в Края на света, или където поискате да срещнете смъртта си. По тези земи има достатъчно места, където мога да лагерувам, така че няма защо да се боя, че ще ме предадете, когато гоблините изтръгнат ноктите ви един по един, а след това размажат слабините ви с ковашки чукове.

Последните думи накараха дори Юганик да пребледнее.

— Не, вие няма да ме предадете, но и аз няма да заплача заради страданията ви, нито ще изложа на опасност тези, които ще се вслушат в повеленията на разума, за да спася онези, които доброволно са отишли в устата на смъртта.

Като за първи ден беше достатъчно, реши Елбраян и като се обърна, отправи се към края на поляната, където го очакваше Брадуордън, видимо развеселен.

— Туй за ковашките чукове си го биваше — одобрително рече той вместо поздрав.

Елбраян се усмихна, ала някак насила — тревожеше го мнението на Пони за скандалджийския нрав на Юганик, както и мисълта, че тя е някъде там сам-сама.

— Доста време ще ни трябва… ще ти трябва, за да ги приведеш във форма — отбеляза кентавърът и младият мъж нямаше как да го отрече. — Макар че още помня колко ти се чудих, когато пощади тримата разбойници.

— Да, ти държеше да ги убия на място — припомни му Елбраян.

— Тъй си беше — позасрамено призна Брадуордън. — Обаче те се оказаха достойни за снизхождението ти. Отплатиха ти се десетократно за проявената милост.

— Ценни съюзници са, така е — съгласи се младият мъж.

— С тоз’ юнак ще е доста по-трудно — мрачно заяви Брадуордън и кимна по посока на Юганик, който още стоеше насред полето, а лицето му беше като буреносен облак. — Изобщо ти няма страха, ще знаеш. Защо не го отведеш навътре в гората и не му покажеш туй-онуй?

Елбраян се засмя, ала в действителност идеята на приятеля му съвсем не беше толкова лоша.

Настроението в лагера рязко се повиши, когато късно вечерта се появиха група бегълци от Края на света, повечето от които нямаха и петнайсет години. Макар и зашеметени и доста прегладнели (а някои от тях и леко ранени), те до един бяха добре, спасили се сякаш като по чудо от ужасна смърт. След като се нахраниха и споделиха впечатляващата си история, новодошлите се разположиха край огньовете, а водачите им, семейство на средна възраст, се усамотиха с Елбраян и Авелин и им разказаха в най-големи подробности всичко, което им се беше случило.

Избягали от Края на света заедно с останалите, ала нещо се объркало и им се наложило да се отделят от основната група. По-късно същата вечер се оказали приклещени от голяма група паури и двама великани в една камениста теснина.

— И тогава въздухът изведнъж почерня и се изпълни с шумно жужене, сякаш наоколо имаше милиони невидими пчели — обясни жената.

Когато всичко свършило, враговете им били мъртви до един, покрити от глава до пети от малки прободни рани.

Картина, която звучеше повече от познато на Елбраян.

— После ни поведоха през гората — допълни мъжът. — Вървяхме нощем, а денем се криехме.

— Кой беше? — нетърпеливо попита пазителят. — Кой ви доведе дотук?

Мъжът сви рамене и посочи едно момченце, заспало край близкия огън:

— Шоно каза, че бил говорил с тях. Тули, така се наричали.

— Тули? — озадачено повтори Авелин.

— Не — поправи ги Елбраян. — Не тули. А туели, туел’алфари.

Погледът му задълго се спря върху спящото дете. Още на другата сутрин трябваше да си поговори с него.

Глава 41 Буря

— Чичо Мейдър?

Чакаше вече доста отдавна, съвсем сам в сумрачната пещера, докато отвън сивият ден бързо преваляше. Не се чувстваше неудобно, понеже мястото, което използваше като Оракул (добре скрито под един кичест бор) бе съвсем сухо, дървото пък спираше хапещия северен вятър и вътре не беше толкова студено.

Въпреки това беше неспокоен и изгаряше от нетърпение да си поговори с духа на своя предшественик, да му разкаже за отговорността, с която бе принуден да се нагърби, за внезапната промяна, настъпила както в неговия, така и в живота на всички по тези земи. Неочаквано осъзна, че откакто Пони се бе върнала при него, не бе идвал при Оракула — младата жена се бе превърнала в негов довереник, пред нея той изповядваше тревогите и надеждите си, с нея се съветваше и търсеше изход от всеки проблем.

Ала сега Пони я нямаше, а той се надяваше, че този път легендарният пазител ще му даде недвусмислени отговори, както правеше тя. Прекрасно знаеше, че не така стоят нещата с Оракула, че общуването тук бе съвсем различно от онова с истински, живи хора като младата жена, ала се боеше, че този път не ще успее да открие отговорите, които търси. Този път нямаше да е достатъчно да говори за притесненията и тревогите си, докато решението, скрито и преди някъде в съзнанието му, не се избистреше окончателно. Този път имаше нужда от истинска помощ.

Повика отново, после, след около половин час, когато в пещерата вече беше толкова тъмно, че с мъка различаваше дори краищата на огледалото, опита пак.

Затвори очи и се замисли за случилото се през този ден. Момчето от Края на света, малкият Шоно, не му бе помогнало кой знае колко, ала въпреки това Елбраян беше убеден, че именно Туел’алфарите бяха избавили бегълците от ръцете на злите паури.

Ала къде бяха елфите сега? Та нали ако се намираше наблизо, Джуравиел на всяка цена би опитал да се срещне с него? А и Тунтун, тя за нищо на света не би пропуснала да му натякне колко зле се е справил със задачата си и как не е успял да спаси трите селца, за които уж се грижеше!

Когато отвори очи, младият мъж с изненада видя, че в глъбините на огледалото блещука малка свещичка с пламък някак приглушен от странна белезникава мъгла, чийто източник той не можеше да различи.

Не, това не беше отражение, осъзна изведнъж Елбраян — светлината идваше от самото сърце на огледалото!

Миг по-късно шумно си пое дъх, различил пред себе си безмълвния образ на своя предшественик, брата на неговия баща.

— Чичо Мейдър! — прошепна той. — Колко се радвам, че се отзова на повика ми в този тежък ден.

Образът остана все така неподвижен и ням.

Откъде ли да започне, зачуди се Елбраян.

— Поселищата паднаха — избъбри той на един дъх. — И трите. Ала мнозина се спасиха — почти всички от Тревясал лъг и всички от Дъндалис.

Призрачният образ едва-едва помръдна, ала Елбраян ясно усети, че предшественикът му е доволен — не от случващото се навън, а от него и от онова, което бе успял да стори.

— Така че сега се крием — продължи младият мъж. — Крием се в гората, а зимата става все по-люта. Много скоро ще изпратя всички, които не могат да се бият, на сигурно място — това вече е решено. Също така ще предупредим хората на юг за надвисналата опасност. Всъщност Пони, моята любима, която се завърна в живота ми след всички тези години, вече препуска натам със Симфония. Ала какво да правя след това, чичо Мейдър, как да постъпя оттук нататък, и аз не знам.

И той замълча, надявайки се да получи някакъв отговор, знак, каквото и да било.

— Вярвам, че с онези, които останат да се бият заедно с мен, трябва да се изправим срещу нашествениците — продължи Елбраян след малко, убедил се, че отговор няма да има. — Мога да ги превърна в нещо смъртоносно, в таен отряд, който нанася ударите си бързо и безпощадно и изчезва в нощта, преди врагът да успее да отвърне.

И този път му се стори, че духът е доволен от думите му.

— Но колко по-силни ще бъдем, ако подозренията ми се окажат верни и Туел’алфарите наистина са тук, готови да се бият заедно с нас. Знаеш ли, чичо Мейдър? Знаеш ли дали са наблизо…

Внезапно младият мъж млъкна и се загледа в огледалото, в което изведнъж заблестяха безброй свещички покрити със сняг, досущ миниатюрни снежни къщички, насред една поляна, която той добре познаваше.

— Чичо Мейдър, какво… — започна Елбраян, ала образът на призрака вече го нямаше, останали бяха само свещиците, блещукащи под ослепително бялата пелена и гаснещи постепенно, докато първо над огледалото, а после и над цялата пещера, се спусна непрогледен мрак.

Младият мъж остана вътре още дълго, обмисляйки онова, което му предстоеше. Луната отдавна беше изгряла, когато той най-сетне се показа навън, а там, играейки си с няколко камъка, го очакваше брат Авелин. На едно от близките дървета монахът беше окачил запалена факла, която хвърляше причудливи сенки върху земята.

— Студеничко е — отбеляза той. — Един истински приятел би излязъл много по-рано.

— Не знаех, че ме чакаш — отвърна Елбраян и изпитателно се вгледа в Авелин. — Всъщност дори не подозирах, че знаеш за това място.

— Камъните ми го показаха — обясни монахът и вдигна дребно късче кварц.

— Значи си ме търсил?

— Доста работа ни чака, приятелю — заяви Авелин и пазителят нямаше как да не се съгласи с него. — Това не е прост набег, не е дори обикновено нашествие.

— Обикновено нашествие? — повтори Елбраян, изненадан да чуе тези две думи заедно. — Как може едно нашествие да бъде обикновено?

— Може, ако целта му не е нищо повече от грабеж и кръвопролития. Паурите неведнъж са нахлували в Хонс-де-Беер и са върлували из земите ни, докато не заситят жаждата си за кръв и плячка. Тогава дрязгите между тях стават неудържими, войската им се разпада и те си тръгват. Пострадалите от тях земи се възстановяват и така — до следващия път. Доколкото знам, така е било винаги.

— Но сега е различно.

— Точно от това се боя — съгласи се монахът.

— И все пак, не е ли по-вероятно една толкова разнородна армия да се разпадне още по-бързо?

— Така и щеше да стане — мрачно кимна Авелин. — Не след дълго гнусните твари щяха да се обърнат една срещу друга, стига да не се подчиняваха на общ и много по-могъщ от тях господар.

Елбраян се облегна на дебелия бор, чудейки се какво да отвърне. Добре знаеше какви мълви се носеха между елфите малко преди той да си тръгне от вълшебната долина, потаен шепот за някакъв демон-дактил, пробудил се нейде на север.

— И ако наистина си прав? — попита най-сетне.

— Тогава моят дълг е ясен — решително отвърна Авелин. — Тогава най-сетне разбирам чий божествен разум насочваше ръката ми, когато избирах камъните, с които да напълня кесията си…

— Завиждам ти за тази вяра — сериозно рече Елбраян. — Аз пък вярвам, че сами избираме съдбата си, че нашите грешки са си само наши, а изборът, който правим — дело на свободната ни воля.

Авелин се замисли за миг, после кимна:

— Различен начин да погледнеш на едно и също нещо. Изборът ми онзи ден се основаваше на всичко, което бях преживял дотогава, връхната точка на един път, по който бях поел много преди да постъпя в Абеликанския орден. Чувствам, че Бог е с мен, пазителю, а ако подозренията ми за природата на звяра се оправдаят, вече знам какво трябва да сторя. Това е. Просто смятам, че трябва да го знаеш.

— Защото ни напускаш?

— Още не — побърза да го успокои монахът. — Оставам с теб и ще използвам камъните и всичките си умения, за да те подкрепям в избрания от теб път. Поне засега.

Елбраян кимна, доволен, че и занапред ще може да разчита на Авелин. Младият мъж прекрасно разбираше, че без помощта на монаха и неговата магия, Тревясал лъг щеше да даде много повече жертви. А смелостта му — да вземе камъните и да избяга от манастира, да се изправи срещу брат Правда, а после и срещу скверните чудовища — бе извън всякакво съмнение.

— Вярваш ли във видения? — неочаквано попита Елбраян. — В пророчества?

Авелин го изгледа изпитателно:

— Не казах ли току-що точно това?

— А как разбираш дали едно видение е истинско или не?

— Така значи! — засмя се Авелин. — Видял си нещо в тази твоя дупка, а?

Елбраян се усмихна:

— Но как да разбера какво означава и как да постъпя?

Авелин се разсмя още по-силно:

— С тежка отговорност си се нагърбил, приятелю. И понеже съдбата на мнозина зависи от твоя избор, тя става още по-голяма и ти не смееш да се довериш на преценката си. Ам’че да! Освободи се от оковите на страха, приятелю, и тогава решавай. Как би постъпил, ако не носеше тази отговорност на плещите си?

Младият мъж дълго време не каза нищо, само се взираше в лицето на едрия монах, който му се струваше надарен с не по-малка мъдрост от елфите, превърнали го от момчето Елбраян в мъжа Нощна птица.

После изведнъж разбра какво трябва да стори. И понеже до утрото оставаха само няколко часа, а Симфония го нямаше, щеше да му се наложи да побърза.

— Извини ме, но трябва да вървя, приятелю — рече той.

— Видението те зове? — засмя се Авелин и Елбраян кимна. — Ще имаш ли нужда от мен?

Пазителят го погледна с благодарност — тази нощ наистина можеше да има нужда от помощ. Ала освен това разбираше, че видението, каквото и да вещаеше то, бе предназначено единствено за него, затова потупа Авелин по рамото и обясни:

— Остани тук и заедно с Брадуордън дръжте хората под око.

После изчезна в нощта, а Авелин се запъти обратно към лагера.

В горичката цареше необичайна тишина — не се чуваше нито птича песен, нито далечен вик на животно, дори вятърът сякаш бе спрял. На Елбраян му се искаше да бе дошъл преди луната да залезе, за да може по-добре да разгледа заснежените поля, които ограждаха вълшебното място. За миг се поколеба дали да не запали някоя от свещичките, които носеше със себе, после обаче се отказа и се зае за работа.

Движеше се бавно и предпазливо из полето и издигаше малки снежни куполи, не по-високи от дланта му, после внимателно ги издълбаваше и поставяше по една свещ вътре. Когато му остана само още една, той извади огнивото си, запали я и тръгна от купчинка на купчинка, докато приглушено сияние не окъпа полето.

Не знаеше колко дълго ще издържат свещичките, не знаеше и дали снежните куполи няма да се разтопят и да ги погребат под себе си. Затова просто стоеше там и гледаше миниатюрните светлинки, а те все така горяха ли, горяха, докато Елбраян не започна да се досеща, че пред очите му се случва нещо необичайно, че някаква невидима сила поддържа блещукащите пламъчета.

И тогава чу някой да прошепва името му. Обърна се към тъмните борове зад гърба си, осъзнал извън всяко съмнение, откъде бе долетял звукът. Навлезе между дърветата и се отправи към могилата в сърцето на горичката.

Нещо не бе наред и той го усещаше с цялото си същество, сякаш магията, която витаеше във въздуха, си беше отишла. Изведнъж в това вълшебно място, осветено, както вярваше той, лично от Туел’алфарите, като че ли не бе останало нищо свято.

Когато се озова във вътрешността на горичката, Елбраян се облегна на Ястребокрилия и се взря в каменната могила. Колко ясно я виждаше, изуми се той, после прехапа устни, осъзнал изведнъж, че светлината, която огряваше малката полянка, идва не от къде да е, а от самия гроб.

Измежду скалните късове струеше ослепителна, яркозелена светлина!

Неочаквано горните камъни се размърдаха. Елбраян бе обзет от непреодолимо желание да се обърне и да избяга, цялото му същество го молеше да се маха оттам.

Ала нещо друго, нещо по-силно от самия него, го накара да остане.

Много бавно камъните се отместиха встрани и се подредиха един върху друг, образувайки високи стени около отворения гроб. Светлината стана още по-силна и Елбраян ясно видя погребаното вътре тяло — разложено и съсухрено, куха обвивка, от която животът отдавна си бе отишъл.

Младият мъж вдигна оръжие пред себе си, готов за всякакви изненади, ала въпреки това едва успя да се задържи на крака, когато трупът неочаквано отвори очи и те заискриха в мрака, кървавочервени и зловещи, а после се надигна, изпънат като струна, ала в същото време така скован, че веднага ставаше ясно — у него имаше нещо свръхестествено.

— Махай се, демоне! — прошепна Елбраян.

Рязко, сякаш нещо го бе издърпало, зомбито се изправи и тръгна към него отсечено, без да сгъва колене и да движи ръцете си.

Елбраян направи крачка назад, а желанието да побегне го връхлетя с удвоена сила. Разумът му нашепваше, че това чудовище е прекалено могъщо за него, ала той събра цялата си воля и като се облегна на Ястребокрилия за опора, се приготви да го посрещне.

— Кой си ти? И какво си? Добро или зло?

Последният въпрос прозвуча нелепо дори в неговите уши — та нима имаше добра сила, която би нарушила вечния покой на едно тяло по този начин и би го подложила на подобни мъчения? И все пак, пазителят не можеше да забрави, че това е свято място, че онзи, който бе положен в гроба, е бил приятел на елфите.

Неживото създание вдигна ръце — жест, който можеше да бъде както заплаха, така и отчаяна молба.

Миг по-късно, понесено от външна сила, чудовището се намираше на сантиметри от него, сключило костеливи пръсти около врата му!

Елбраян отчаяно се опита да се отскубне от отвратителните ръце, помъчи се да извика, ала от устата му не излезе нито звук. Как му се искаше Авелин да бе дошъл с него! Монахът щеше да му се притече на помощ и да вдигне гнусното същество във въздуха само за миг!

Но не, каза си той, видението беше предназначено само за него, значи и битката трябваше да води сам. Прогонвайки обзелата го паника, младият мъж провря Ястребокрилия между душещите го ръце и го завъртя, мъчейки се да разхлаби хватката им.

За момент му се стори, че вместо това е на път да прекърши собствения си врат, най-после обаче успя да се откопчи и като отскочи назад, стовари тоягата си върху главата на чудовището.

Все едно го беше ударил със стрък трева, помисли се Елбраян — ужасяващото създание дори не трепна и пристъпи напред, протегнало кокалести ръце към него.

Младият мъж се хвърли настрани и се претърколи през глава с надеждата да се отдалечи достатъчно, за да стреля.

Ала когато се изправи на крака, установи, че зомбито някак си се е озовало до него. Успя да вдигне Ястребокрилия навреме, за да посрещне ръката на противника си, ала ударът беше прекалено силен и го запрати надалеч.

Едва-що изправил се, Елбраян бе принуден да приклекне, за да избегне юмрука на чудовището, което и този път се бе озовало до него само за миг. После се втурна към дърветата, като непрекъснато свръщаше ту вляво, ту вдясно, мъчейки се да заблуди преследвача си.

На два пъти свиваше зад някое дърво, само за да открие зомбито от другата му страна. Първия път съумя да избегне нападението му като се хвърли на колене, а след това се провря покрай него и продължи да тича. Вторият път чудовището го сграбчи за рамото, ала той някак си успя да се измъкне, преди да се окаже притиснат в желязната му прегръдка.

Не след дълго достигна края на горичката и се озова на поляната със свещите.

Зомбито също беше там, застанало встрани.

Елбраян ахна при вида на познатия образ — точно същото бе видял и в огледалото, с тази разлика, че на мястото на чичо му сега имаше едно ужасяващо чудовище. А въздухът все така не помръдваше.

— Чичо Мейдър? — въпросително прошепна младият мъж, после политна назад, запратен обратно към дърветата от неживото създание, озовало се до него.

От едното му ухо се стече струйка гореща кръв и той тръсна глава, за да прогони обзелата го слабост. Каквото и да бе това същество, силата му беше изумителна!

После отново се хвърли между дърветата, където, както и предполагаше, зомбито вече го очакваше. Този път обаче, беше готов и не само че посрещна всичките му мълниеносни удари, но и сам успя да нанесе няколко. Ала даже когато оръжието му се стовари право между очите на чудовището, то дори не трепна.

Тежката костелива ръка отново замахна и той се извъртя, убивайки част от силата на удара. Падна и се преметна няколко пъти, след това скочи на крака и се затича, питайки се какво би могъл да направи срещу такъв противник, чудейки се дали самият дактил не го бе подмамил тук, за да го унищожи.

Премина през някакви клони и разбира се, от другата им страна го чакаше чудовището. Без изобщо да се изненадва, той дори не забави крачка, а продължи напред, стоварвайки оръжието си в лицето му.

И този път зомбито сякаш не усети нищо и с все сила го удари през раменете, запращайки го встрани.

— Трябва ми меч — помисли си пазителят, докато се изправяше, доволен, че клоните бяха омекотили падането му.

После за кой ли път посегна, с надеждата да се отдалечи от свръхестественото създание достатъчно, за да успее да измисли някакъв план. За миг се поколеба дали да не се махне от това място и да потърси сигурността на гората, където щеше да се чувства в свои води.

Бързо прогони тази мисъл обаче — колкото и безполезни да изглеждаха усилията му, чудовището се бе появило, донякъде благодарение и на него, затова негов дълг бе да се опита да го довърши.

Вместо това си запробива път между боровете, като през цялото време криволичеше, за да не даде възможност на противника си да изникне пред него. През цялото време се насочваше към сърцето на горичката и могилата, откъдето бе започнало всичко.

Най-сетне се озова на полянката с гроба, все така обляна от ослепителна, зелена светлина. Едва беше спрял, когато чудовището се появи зад гърба му и така силно го удари, че той политна напред и спря, чак когато се блъсна в струпаните камъни.

Замаян и окървавен, младият мъж се надигна на лакти и надникна над ръба на отворения гроб.

Знаеше, че трябва да се изправи и да побегне, знаеше, че чудовището сигурно вече се е озовало зад него, ала не можеше да помръдне, напълно поразен от гледката, разкрила се пред очите му. Там, положен така, сякаш могилата бе издигната именно заради него, почиваше меч, и то не какъв да е, а истинско произведение на изкуството, великолепен и възхитителен. Ако някой опреше върха му в земята, краят на закръглената дръжка нямаше да стигне и до кръста на Елбраян, острието също не бе кой знае колко широко, ала от него се излъчваше несъмнена сила и здравина, почти осезаемо могъщество.

Младият мъж се протегна, но не му достигнаха само няколко сантиметра.

А чудовището вече беше зад него.

И тогава, без сам Елбраян да знае как, мечът се озова в ръката му и той светкавично се обърна, готов да посрещне ужасяващото създание. Мечът оставяше след себе си ярка синкавобяла диря, която пропъждаше зеленото сияние, откъдето и да минеше. Зомбито изръмжа и отскочи назад.

Елбраян се изправи, опитвайки се да огледа новото си оръжие, като в същото време не изпускаше противника си от очи. Мечът беше невероятно лек, с улей за кръв в средата и, както осъзна изведнъж пазителят, беше изкован от сребрий! Напречникът му, с извити, позлатени краища, също бе направен от сребрий, а дръжката бе обвита със синя кожа, привързана със сребристи нишки. Ала най-изумителна бе топката на върха й. Изработена от сребрий, тя бе издълбана и в сърцето й беше инкрустиран камък, какъвто Елбраян не бе виждал досега — наситеносин и прошарен от сивкавобели пръски, като буреносни облаци, пълзящи по ясно есенно небе. И надарен с магия, съвсем ясно усети младият мъж, същата магия, като онази, заключена в камъните на Авелин.

Той пусна Ястребокрилия на земята (чудейки се дали отсега нататък изобщо ще го използва като тояга) и бавно вдигна новото си оръжие, изпитвайки баланса му.

Без никакво усилие го подхвърли от едната в другата си ръка и направи няколко движения от Би’нел дасада, после замахна напред, за да не позволи на чудовището да се доближи.

То обаче очевидно нямаше такова намерение и предпочете да се държи настрани, ръмжейки яростно, докато червените му очи горяха със свиреп пламък.

— Защо не идваш? — тихичко подканяше Елбраян. — Нали искаше да ме убиеш, хайде, ела и опитай!

Зомбито потъна между дърветата и той се хвърли след него. То обаче вече бе изчезнало и младият мъж осъзна, че не бива да спира нито за миг. Двубоят им още повече заприлича на игра между котка и мишка, само че този път котки бяха и двамата.

Гледаше да не напуска тесните пътеки и се движеше бързо с надеждата да забележи чудовището, преди то да е изникнало на сантиметри от него. Реши да се върне при поляната със свещите и никак не се изненада, когато откри неживото създание да го очаква там. Сега вече разбираше, че тази битка, на това поле, е била предопределена незнайно откога. Направи крачка към зомбито и то също пристъпи към него, първо бавно и някак колебливо, после обаче неудържимо, размахало костеливи ръце.

Младият мъж отби нападението му и като се претърколи на една страна, изправи се и сам се хвърли в атака. Този път ударът му не остана без последствия и в разкапаната плът зейна дупка.

Чудовището отново замахна и тежкият му пестник се стовари върху рамото на Елбраян; Той обаче не се поклати и отново заби меча между ребрата на противника си, после посегна към врата му.

Зомбито вдигна ръка, за да се предпази и камъкът, вграден в дръжката на меча, изведнъж засия, а острието се изпълни със страховита енергия, сякаш бе уловило мощна светкавица и я бе заключило в себе си.

Без никакво усилие оръжието посече ръката на чудовището над лакътя, после се стрелна към лицето му.

Заслепено, неживото създание се дръпна назад, виейки от болка. Елбраян го последва и заби меча дълбоко в гърдите му, след което го извади и нанесе нов удар — разсече ключицата и продължи надолу, оставяйки още една дупка в разложените гърди.

Зомбито рухна на земята и се пръсна на парчета всред взрив от зелена светлина, от който младият мъж политна назад, а целият свят сякаш се завъртя около него.

Дойде на себе си доста по-късно, когато небето на изток вече започваше да просветлява. Намираше се върху най-горните камъни на непокътнатата могила.

— Отново цяла? — прошепна той и се зачуди дали гробът изобщо се бе отварял.

Опита се да стане, ала не можа — боляха го всички кости. Едва тогава усети колко му е студено и се запита дали това не бе краят, дали нямаше да умре тук, съвсем сам. Какво ли, чудеше се, бе предизвикало този кошмар?

Осенен от неочаквана мисъл, той се огледа наоколо.

— Чичо Мейдър? — промълви, останал без дъх — това наистина беше гробът на Мейдър, неговия предшественик и чичо.

Дали всичко щеше да се окаже само един сън? Ами чудовището? Ами мечът?

Прекалено заинтригуван, за да обръща внимание на болката, Елбраян се изправи на крака и когато погледна надолу, видя на земята познатото оръжие.

Протегнал ръка, младият мъж тръгна към него, то обаче го изпревари и само се озова в десницата му.

Възхитен от прекрасната изработка, Елбраян го поднесе към очите си и се вгледа в искрящия сребрий, във великолепната дръжка, в наситеносиния камък и подобните на буреносни облаци пръски.

— Буря! — ахна младият мъж, разбрал изведнъж истината за неповторимия камък.

Това беше Буря, мечът на Мейдър, един от шестте пазителски меча, изковани от елфите преди много години.

— Точно така — разнесе се мелодичен глас някъде зад него и когато се обърна, Елбраян видя Бели’мар Джуравиел да седи на един нисък клон и да му се усмихва.

— Мечът на Мейдър.

— Вече не — отвърна елфът. — Мечът на Елбраян, извоюван в мрака на нощта.

Младият мъж с мъка си пое дъх.

— Стари приятелю — рече той най-сетне. — Боя се, че светът е полудял.

Джуравиел кимна безмълвно.

Глава 42 Слава

Зимата най-сетне отпусна ледената си хватка, повече от три седмици след пролетното равноденствие. Понякога все още валеше сняг, който обикновено преминаваше в дъжд и чистата снежна покривка постепенно отстъпи място на разкаляна, сива каша. За Елбраян и неговия таен отряд тази промяна се оказа нож с две остриета. От една страна, вече не им се налагаше да прекарват нощите скупчени толкова близо до огъня, че едва не си опърляха веждите, ала омекналото време отваряше на нашествениците път там, където доскоро не можеха да минат. Гоблините, паурите и великаните започнаха да навлизат все по-навътре в гората и макар че Елбраян и другарите му обикновено унищожаваха малките им съгледвачески отряди навреме, опасността да бъдат открити ставаше все по-голяма.

Пони още не се бе завърнала от юг, ала Полсън, Катерицата и Крик се бяха появили, носейки доста точно описание на движенията на вражеската армия. Случваше се точно това, от което се опасяваха — използвайки трите завзети селища като военни бази, нашествениците постепенно се разпростираха все по на юг, първо на малки отряди, ала не след дълго, убеден беше Полсън, щяха да поемат на завоевателен поход.

— Ще ударят Ландсдаун най-много до седмица, освен ако не се извие буря — мрачно заяви едрият ловец.

— Зимата си отиде — отбеляза Авелин. — Вече няма да има бури, достатъчно силни, за да забавят врага.

Елбраян беше съгласен с него, още повече, че Джуравиел и останалите елфи (които се държаха настрани от хората и за присъствието им по тези земи знаеха само пазителят и Брадуордън) също смятаха така.

— Значи Ландсдаун е обречен — рече Полсън.

— Трябва да ги предупредим — отсече Авелин и погледна към Елбраян, който на свой ред се обърна към ловеца.

— Ами ние казахме на няколко фермери — обясни той, — а и момичето ти вече беше минало оттам със същите вести.

Младият мъж видимо наостри уши.

— Но дали ще ни послушат? — попита Авелин.

— Кой може да ги накара? — отвърна му с въпрос Полсън.

Елбраян затвори очи и се замисли над чутото. Жителите на граничните поселища на север от Палмарис можеха да бъдат толкова упорити! Дошло бе време да помоли Джуравиел и останалите за помощ. Туел’алфарите можеха да се доберат до Ландсдаун преди чудовищата и ако гледката на един елф не се окажеше достатъчна, за да налее малко здрав разум в коравите им глави, значи обитателите на Ландсдаун щяха да си получат заслуженото!

— Аз ще се погрижа за това — обеща пазителят и насочи вниманието си към друг належащ проблем. — Ами нашите хора?

— Има около стотина, които не се справят никак добре — съобщи Брадуордън. — Не са слабаци, ама доста им се струпа на главите таз’ зима.

— Има ли някое място, където да ги отведем? — попита Елбраян.

Тримата ловци нямаха никакви предложения, Авелин пък не можеше да се сети за по-близко убежище от манастира Сейнт Прешъс в Палмарис, ала да бъдат отведени толкова много хора чак дотам, без вражеските пълчища да забележат нещо, му се струваше невъзможно. По изражението на Брадуордън, Елбраян се досети, че и той мисли същото — скритата елфическа долина би им била от огромна полза в този тежък момент. Ала младият мъж, който бе прекарал дълги години в Андур’Блау Иннинес, не вярваше, че Туел’алфарите биха приели в дома си толкова много хора, независимо в колко отчаяно положение се намират. Дори Джуравиел, навярно най-приятелски настроеният сред елфите, онзи, който най-добре познаваше човеците, бе отказал категорично дори да се появи в лагера им, с обяснението, че присъствието му само ще изплаши онези, които не са в състояние да различат приятел от враг.

— Значи трябва да им приготвим скривалище — заяви Елбраян — и да ги държим далеч от врага, докато дойде мигът, в който ще можем да ги отведем на юг, в охраняваните от кралската стража градове. Погрижете се за това — нареди той на тримата трапери и те кимнаха.

Отлични войници, помисли си пазителят одобрително.

Следващата седмица отмина, без да се случи нищо особено, с изключение на деня, когато Елбраян, Авелин и Брадуордън се натъкнаха на дузина гоблини, дошли да си насекат дърва, и набързо се разправиха с тях. Когато един великан, чул шума от битката, дотича да види какво става, кентавърът го препъна и първото, което фомориецът видя, след като тупна на земята (както и последното, което щеше да види в живота си), бе свирепото лице на пазителя и синкавобялата диря, която оставаше след страховития му меч.

Елбраян почти не се виждаше с елфите — беше се срещнал с Джуравиел само веднъж, веднага след разговора, който бе провел с тримата трапери, Авелин и Брадуордън. Приятелят му неохотно се бе съгласил да изпрати неколцина от другарите си в Ландсдаун, за да се опитат да предупредят селяните.

— Боя се, че се оказваме въвлечени в една битка, която човеците сами трябваше да водят — оплакал се беше елфът.

— Сами решихте така — спокойно отвърна пазителят.

В края на седмицата Джуравиел и Тунтун се завърнаха с отлични новини:

— Жителите на Ландсдаун изпревариха врага и поеха на юг — съобщи Джуравиел. — Всички до един.

— Нещо повече — добави Тунтун, — с тях има и войници на вашия крал.

— Задължен съм ви — отвърна младият мъж и им се поклони.

— Недей да благодариш на нас — засмя се Тунтун. — Хората вече бяха напуснали селото, когато пристигнахме там.

Елбраян недоумяващо се вгледа в девойката.

— Благодари на нея — обясни Джуравиел и като по даден знак, Пони се показа иззад близкия смърч.

Младият мъж се втурна към нея и я притисна до гърдите си. Дълго я държа в прегръдките си, докато изведнъж не осъзна какво означаваха думите на Джуравиел. Елфите бяха видели Пони, познаваха я!

— Ти вече й беше разказвал за нас — обясни Джуравиел.

— Въпреки това — вметна Тунтун, която изглеждаше необичайно весела — появата ни доста я стресна.

— Бях в Ландсдаун, последната, останала там, когато те се появиха — обади се и Пони.

Елбраян я огледа от глава до пети, доволен, че не е ранена. Вярно, изглеждаше изморена от дългия път, беше и доста мръсна, ала иначе беше цяла и невредима.

— Чак до Палмарис — отговори тя на неизречения му въпрос. — Няма кон, който да може да се мери със Симфония! Отведе ме до Палмарис и обратно, без нито веднъж да забави крачка или да се покаже уморен. Сега всичко в кралството е съвсем различно, пътищата са пълни с войници и врагът вече не може да ни хване неподготвени.

Елбраян отметна един рус кичур, паднал върху изпоцапаното й лице, и махна парченце пръст, залепило се на бузата, ала през цялото време не откъсваше поглед от ясните й сини очи. Колко я обичаше, колко силно й се възхищаваше, колко много я уважаваше! Искаше му се завинаги да я задържи в прегръдките си, да не се отделя от нея, да я защитава, ала как да го стори, как да я пази, когато опиташе ли се да го стори, щеше да й отнеме самата същност, желязната й воля, силата, на която толкова се възхищаваше.

— Целият свят трябва да ти благодари — прошепна той и се обърна, за да каже нещо на елфите, те обаче отдавна си бяха отишли, оставяйки двамата влюбени насаме.

— Знаят, че сме тук и сега не могат да си обяснят защо следите, които оставяме, намаляват — обясни Елбраян на Авелин.

Двамата бяха застанали под прикритието на гъстите дървета, които обграждаха една полегата, подобна на паница, долчинка. Размекнат, мокър сняг все още покриваше земята и проблясваше синкавобял на слабата лунна светлина. В далечния северозападен край на поляната, между дърветата се прокрадваха три дребни силуета, очевидно гоблинови съгледвачи.

— Може би ще решат, че сме си тръгнали — обнадеждено предположи монахът.

И наистина, повече от две трети от хората бяха отишли на изток, така че сега Елбраян имаше на разположение по-малко от четиридесетина бойци, без да се броят елфите, които бяха толкова потайни, че дори той не знаеше броя им.

— И точно там ще им е грешката — мрачно отвърна пазителят.

Нещо в гласа му накара Авелин да го изгледа любопитно. За свое успокоение видя Буря да виси от едната страна на седлото, което Белстър О’Комли беше поръчал за Елбраян преди време, Ястребокрилия също бе на мястото си, заедно с пълен колчан стрели.

Ала тогава, за огромна изненада на монаха, Елбраян заби пети в хълбоците на Симфония, излезе от прикритието на дърветата и се спусна по южния склон на долината.

Насреща му, на не повече от стотина метра, гоблините се сепнаха, после се разтичаха между дърветата, поставяйки стрели в тетивата на лъковете си.

— Елбраян! — трескаво прошепна Авелин. — Върни се!

Пазителят обаче не помръдна, гордо изправен върху седлото, без дори да докосва оръжията си.

Три стрели се издигнаха в нощното небе, ала и трите паднаха прекалено далеч от него.

— Те наистина мислят, че не можем да ги видим — очевидно развеселен каза Елбраян.

Авелин изтича на поляната, заставайки така, че Симфония да бъде между него и гоблините.

— По-добре да не ги бяхме виждали — изпуфтя той. — А още по-добре — те да не ни бяха видели!

— Успокой се, приятелю — отвърна пазителят, тъкмо когато поредната стрела изсвистя във въздуха и тупна само на десетина метра от тях.

Симфония дори не трепна, ала на Елбраян му се щеше и монахът да имаше такова спокойствие.

Уплашен, Авелин надникна иззад главата на жребеца и видя, че гоблините са се спуснали до подножието на долчинката, все още скрити зад голите дървета.

— С три изстрела наведнъж все ще им излезе късметът — отбеляза той и отново погледна към Елбраян, който тъкмо опъваше тетивата на лъка си.

Обърна се достатъчно бързо, за да види как стрелата се забива дълбоко в гърдите на един от гоблините. Разбира се, не можеше да различи самата стрела, затова пък толкова по-ясно видя как скверното създание потръпна конвулсивно и бавно се свлече на земята. Двамата му другари панически се втурнаха обратно, подхлъзвайки се непрестанно, докато се мъчеха да се изкачат обратно по склона.

Елбраян ги наблюдаваше съвършено неподвижен, готов за следващия изстрел.

— Бързо, ще ги изпуснеш — подкани го Авелин.

— Трябва да бъда напълно сигурен, че ще улуча — отвърна пазителят. — Нямам право на грешка.

Най-сетне, намерил подходяща пролука между дърветата, той стреля, улучвайки жертвата си в главата. Последният оцелял гоблин изпищя и се спъна, при което се пльосна по корем в мекия сняг и се търкулна надолу по склона.

— Хайде! Стреляй! — възторжено възкликна Авелин.

Вместо да го послуша, Елбраян преспокойно окачи лъка обратно на седлото, с притворени очи и отметната назад глава, сякаш нямаше какво друго да прави, освен да се наслаждава на хладния ветрец.

— Какви ги вършиш? — възкликна монахът, когато гоблинът се добра до върха на склона и само след миг изчезна от погледа им. — Какво беше това?

Младият мъж бавно отвори очи.

Всичко е въпрос на репутация — обясни той и като обърна Симфония, отправи се обратно към дърветата.

— Репутация? — повтори Авелин. — Та ти остави последния да се измъкне! А той със сигурност ще разкаже на всички, че не сме си тръгнали, че ние, или поне ти, все още си тук…

Внезапно монахът млъкна, а по устните му заигра лукава усмивка. Разбира се, че ужасеният гоблин щеше да се завърне в лагера си и да разкаже на всеослушание какво му се е случило. И разбира се, щеше да съобщи на всички, че загадъчният пазител е тук заедно с могъщия си жребец, щеше да им каже, че смъртта още дебне в гората.

— Ам’че да! — гръмко се разсмя Авелин. — Нека знаят, че Елбраян е тук!

— Не — поправи го пазителят. — Нека знаят, че Нощната птица е тук и нека тази мисъл всява ужас в сърцата им!

Монахът кимна, наблюдавайки го как изчезва между дърветата, възседнал великолепния си жребец. Да, помисли си той, врагът наистина трябваше да се страхува!

И тази сутрин Елбраян изпълняваше своя танц на меча, така, както го бе правил безброй пъти в Андур’Блау Иннинес. Описваше сложни фигури с великолепното си оръжие, въртеше се, привеждаше се, после отново се изправяше. Движенията му бяха съвършено премерени, хармонията — невероятна. Пристъпваше напред с единия крак, после с другия — стъпка, стъпка, замах и връщане назад.

И всичко се преливаше едно в друго плавно и с такава възхитителна лекота, сякаш Елбраян не беше обикновен смъртен, а въплъщение на извечния войн; този млад мъж с изваяно тяло се бе слял в едно с великолепния си меч, постигайки абсолютно съзвучие.

Скрити зад близките дървета, Авелин и Пони го наблюдаваха благоговейно. Бяха се натъкнали на него случайно и монахът, виждайки, че Елбраян е гол, се опита да отклони идващата малко след него Пони. Закъсня обаче — веднъж забелязала младия мъж на поляната, тя бе като запленена и никакви усилия от страна на Авелин не можеха да я откъснат оттам.

Докато го наблюдаваше как се движи с изяществото на дива котка, напълно погълнат от сложния си танц, Пони усети, че научава още нещо за него, почувства го така близък, както когато лежеше в прегръдките му, сляна в едно с него.

Макар и различно, онова, което се случваше сега, бе изпълнено със същата пламенна страст. Също както онези мигове, и това бе акт на единение на духа и тялото, преживяване съкровено и свято, надхвърлящо ограниченията на обикновеното човешко съществуване.

Авелин и преди бе виждал подобни упражнения (всъщност, Би’нел дасада не беше кой знае колко различен от физическата подготовка, през която преминаваха монасите от Сейнт Мер’Абел), ала никога не бе срещал някой, който да ги изпълнява с такава съвършена грация.

Както не бе виждал и друго оръжие, което да прилича на Буря — не обикновен меч, а сякаш част от самия войн, част, която с великолепието и синкавобялата си диря още повече подчертаваше красотата на движенията му.

— Не трябва да сме тук — прошепна Авелин на Пони, когато Елбраян спря за момент.

Младата жена нямаше как да не се съгласи, тя също се чувстваше като натрапница в нещо, което си беше само на Елбраян. Ала после пазителят отново поде своя танц, вдигайки Буря над широките си рамене, и Пони застина на мястото си, неспособна да откъсне поглед от него.

Досущ като Авелин.

Тръгнаха си, едва когато Елбраян приключи с упражнението и се отпусна в тревата.

Когато го видя отново, около час по-късно, младата жена трябваше да положи огромни усилия, за да прикрие обзелите я угризения, усещането, че е надзърнала там, където не би трябвало. Най-сетне не издържа и заяви:

— Видях те тази сутрин.

Елбраян я погледна заинтригувано.

— Докато се упражняваше — уточни тя. — Н-н-не… не исках — не можа да продължи обаче и засрамено сведе поглед.

— Сама ли беше? — попита младият мъж и нещо в тона му я накара да вдигне поглед, нещо в усмивката, която играеше в крайчеца на устните му, го издаде.

— Ти си знаел!

Елбраян сложи ръка на гърдите си, преструвайки се на засегнат.

— Знаел си!

— Но не бях сигурен дали ще ми кажеш — спокойно отвърна той.

— Стана случайно — обясни Пони. — Не искахме…

— Ние?

Пони го изгледа сърдито.

— Ти и Авелин — предаде се Елбраян.

— Сърдиш ли ми се? — попита Джил след дълго мълчание и той се усмихна топло.

— Няма нищо, което бих скрил от теб.

— Но аз останах. Наблюдавах те до края.

— Щях да се разочаровам, ако ме беше видяла в този вид и си бе тръгнала просто ей така — закачи я той и изведнъж цялото напрежение изчезна.

Успокоена, младата жена го прегърна и силно го целуна.

— Ще ме научиш ли? На танца, имам предвид.

Елбраян се вгледа в лицето й.

— Това е дар от Туел’алфарите — обясни й. — Дар, който на драго сърце ще споделя с теб, ала само ако получа благословията им.

Искрено поласкана, Пони се накани да го целуне отново, ала слабо шумолене откъм близките храсталаци я спря.

Миг по-късно Полсън се показа измежду дърветата:

— Сигурно е пътувал до късно през нощта — рече той.

Ставаше въпрос за кервана гоблини, който идваше от север, носейки провизии на нашествениците, и който те следяха от известно време.

— Ако не ударим днес, утре вече ще са в Тревясал лъг.

— Още ли се движат покрай реката? — попита Елбраян и когато видя утвърдителното кимване на ловеца, обърна поглед към Пони.

Младата жена го разбра без думи и веднага отиде да потърси Авелин, за да съберат бойците, за които отговаряше тя.

Елбраян затвори очи и насочи мислите си към Симфония, който (както обикновено напоследък) пасеше наблизо в гората.

— Да вървим тогава — рече той миг по-късно. — Нека подготвим бойното поле по свой вкус.

По пътя на кервана нямаше високи места, с изключение на хълмовете край Тревясал лъг. Те обаче бяха прекалено близо до завзетото селище, а Елбраян и хората му трябваше да пресрещнат и унищожат кервана преди някой от многочислените отряди, разположили се из тези земи, да успее да им попречи.

Само че подходящи възвишения нямаше, единствено гъсти гори, които покрай реката отстъпваха място на едри сиво-кафеникави камъни. Все пак, водата можеше да им бъде полезна — дори и да не го спреше съвсем, все щеше да забави бягството на гоблините.

— Разделили са се на две — обясни Брадуордън, който се появи, докато пазителят и останалите обсъждаха плана за предстоящата битка. — По-малката група се движи напред — предимно гоблини са, ама има и един великан, и проправя път — секат дървета, изкореняват храсти, разчистват камъни.

— За каруци? — попита Елбраян, молейки се да е прав.

— За оръдия — поправи го кентавърът. — Два огромни катапулта — покачили са ги на колела и са сложили по трима великани да ги теглят.

— Прекалено много са — промърмори Полсън и Елбраян, който стоеше близо до него, го изгледа замислено.

Едрият ловец със сигурност не беше страхливец и пазителят неволно се запита дали няма право. Седем великани, както и неизвестно колко гоблини и паури, наистина можеха да се окажат прекалено много за малобройния отряд.

— Е — рече Полсън след миг, — нищо не ни пречи да ги ударим. Само дето трябва да сме готови да бягаме, в случай че нещата се обърнат срещу нас.

Елбраян се обърна към Брадуордън:

— Ами съгледвачи?

— О, разпратили са колкото искаш плъхове из гората — засмя се кентавърът и като вдигна една съчка от земята, взе да си чисти зъбите. — Ама вече са с двама по-малко.

Младият мъж скришом допря ръка до главата си, имитирайки заострените уши на елфите, и Брадуордън кимна — Туел’алфарите бяха наоколо, така че нямаше защо да се притесняват от вражеските съгледвачи.

В този момент се появи Пони, възседнала дореста кобила, един от малкото диви коне, които се оставяха да бъдат яздени. След нея подтичваше Авелин, запъхтян и изпотен, ала без да се оплаква.

— Най-важната ни задача е да унищожим оръдията — заяви Елбраян. — Несъмнено ги готвят за по-добре защитените южни градове, а защо не и за крепостните стени на Палмарис.

За миг се замисли над всичко, което беше чул, и се обърна към Брадуордън:

— Колцина са тръгнали напред?

— Не са много, проклетите му изчадия — кисело отвърна кентавърът, сякаш споменаването на гнусните същества оставяше лош вкус в устата му. — Трябва да има към дузина. Секат дървета, а великанът ги разчиства от пътя. Противни твари! Ще ги изтребя до крак, само да поискаш!

Закана, в която Елбраян изобщо не се съмняваше.

— Можеш ли да се справиш с великана? — попита той и Брадуордън изсумтя, сякаш подобен въпрос беше ненужен и дори обиден. — Вземи десетина души и Брадуордън — обърна се младият мъж към Пони, — и тръгвайте. Унищожете авангарда колкото се може по-бързо, а аз и останалите ще пресечем пътя на основната група.

— И ще се изправите срещу шестима великани?

— Ще се опитаме да ги задържим, докато Авелин унищожи оръдията им с магическите си камъни. След това ще се разпръснем, макар че се надявам дотогава да сме успели да погубим голяма част от чудовищата.

— Но те имат съгледвачи — обади се Полсън. — Ще научат, че идваме, още преди да сме се приближили достатъчно.

— Съгледвачите са мъртви — уверено заяви Елбраян и ловецът, както и мнозина от останалите, го изгледаха изпитателно.

— Елфическите ти другарчета? Хич не съм сигурен, че туй ми харесва.

— Пак ще си поговорим след края на битката — сухо отвърна пазителят и даде знак на Пони да тръгва.

Полсън въздъхна примирено — нямаше как, трябваше да приеме уверенията на Елбраян. В този миг някой го потупа по рамото и той с изненада разбра, че Пони го кани да се присъедини към нейния отряд заедно с Катерицата и Крик.

— Ще ги нападнем челно — обясни младата жена на Елбраян, докато се приготвяше да потегли.

— А ние ще атакуваме отстрани, откъм дърветата — отвърна той и й кимна, изпълнен с онази трепетна възбуда, която го обземаше преди всяка битка и която, сигурен бе, Пони също изпитваше. Да, опасност имаше, както за него, така и за нея, ала това бе техният живот, тяхната съдба, техният дълг и въпреки ужаса и страха, беше невероятно вълнуващ.

Със стиснати зъби Елбраян наблюдаваше как вражеският авангард минава покрай него и всеки път, щом видеше гнусните създания да посичат прекрасните дървета, едвам се удържаше да не се нахвърли отгоре им.

Гоблините и великанът, който ги водеше, се движеха бавно, ала сигурно и не след дълго Елбраян и останалите чуха грохота на оръдията, както и дрезгавото ръмжене на великаните, които ги теглеха.

— Изчакайте докато се приближат съвсем и тогава стреляйте — нареди пазителят. — Целете се във великаните. Те са най-опасни. Ако още с първия залп успеем да свалим двамина, противникът ще се окаже в доста неблагоприятно положение.

— А ако не успеем? — изръмжа Тол Юганик. — Трябва ли да се нахвърлим върху шестимата и да бъдем премазани до смърт?

— Ще ги ударим толкова силно, колкото е възможно, без да се излагаме на ненужна опасност, и ще избягаме — спокойно обясни Елбраян. — Не си заслужава да рискуваме живота на толкова хора заради един керван.

— Лесно ти е да го кажеш, нали си имаш кон! — сопна се Юганик. — Ние обаче ще трябва да тичаме, а не са много онез’, дето ще успеят да надбягат един великан!

Елбраян го изгледа сурово, искрено съжалявайки, че скандалджията не бе тръгнал с Пони или, още по-добре, не бе заминал на изток, заедно с останалите бегълци. Вярно, че беше добър боец, ала раздорът, който непрекъснато всяваше, го превръщаше в същинска напаст.

— Изчакайте, докато се приближат — повтори пазителят. — Те смятат, че наоколо е пълно с техни съгледвачи, така че ще ги хванем неподготвени. Целете се във великаните, които теглят първия катапулт. Нека видим какво ще се случи след това.

После се обърна към Авелин и попита:

— Колко души ще вземеш със себе си?

— Нито един — заяви монахът. — Просто им отклонете вниманието, за да мога да се промъкна отзад. И се дръжте по-надалеч от катапултите! Днес се чувствам особено могъщ!

Без повече приказки, той се шмугна в близките храсталаци, а Елбраян се загледа усмихнат след него, мислейки каква ирония имаше в това, че едва в тези неспокойни дни брат Авелин Десбрис бе успял да намери покой. Дни на война, която напълно оправдаваше постъпката, заради която монахът се бе измъчвал през всички тези години.

След малко младият мъж отново насочи вниманието си към дърветата, които се издигаха около него в продължение на около десетина метра. Отвъд тях се простираше неголям, наскоро разчистен шубрак, а зад него беше каменистият бряг, както и самата река, придошла от топящите се снегове. Грохотът на двете оръдия ставаше все по-силен и по звуците, които се носеха откъм реката, Елбраян се досети, че керванът се движи по самия бряг.

Време бе, реши той и даде знак на другарите си, които поставиха стрели в тетивата на лъковете си и предпазливо започнаха да се прокрадват между дърветата. Той самият остана на мястото си, скрит зад преплетените клони на две високи ели. Огледа се наоколо и макар да не ги виждаше, силно се надяваше, че елфите са наоколо. Никой не можеше да се прицелва по-добре от тях, а той лично се бе убедил, че дори един великан може да бъде повален от миниатюрните стрели на Туел’алфарите.

В този миг една жена от неговия отряд му даде знак, че керванът е съвсем наблизо.

Елбраян постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и мислено каза на Симфония какво иска от него. Умното животно го разбра веднага и тихичко изцвили.

И ето че първият великан се появи, приведен на две под тежестта на хомота, е който влачеше масивното оръдие. Зад него, впрегнати по същия начин, се показаха и другите две чудовища.

Погледите на всички се насочиха към пазителя в очакване да даде знак за атака. Младият мъж беше донякъде притеснен, че така и не бе чул шума от битката, която би трябвало да се води на юг, ала знаеше, че нямат друг избор — трябваше да вярва, че Пони ще се погрижи за гоблините и великана, останали зад гърба им.

Тетивата на Ястребокрилия пропя в мига, в който той заби пети в хълбоците на Симфония и препусна напред.

Първият великан изръмжа (по-скоро от изненада, отколкото от болка), когато стрелата се заби в рамото му, после въздухът около него и двамата му другари сякаш изригна, потъмнял от полетелите стрели и копия.

Елбраян стреля отново и отново, улучвайки безпогрешно всеки път. Когато излезе измежду дърветата видя, че първият великан е вече мъртъв, а другите двама отчаяно се мъчат да се освободят от хомотите си, докато дребните им съюзници (двадесетина паури и двойно повече гоблини) се щурат напред-назад и надават гръмки викове — по-смелите размахваха оръжие, други си търсеха място, където да се скрият.

Веднага след Елбраян, на поляната излязоха и неколцина от другарите му и в този миг, за всеобщо облекчение, зад гърба им се разнесоха дългоочакваните звуци на далечна битка.

Едно джудже се беше покатерило върху първия катапулт и раздаваше команди на висок глас.

Следващата стрела на Елбраян го повали в прахта. Мъртво.

Пони връхлетя върху вражеските редици като вихър. За броени секунди посече лицето на най-близкия гоблин, после насочи кобилата си встрани и прониза друг в гърлото. Само че това беше лесната част от задачата, прекрасно разбираше тя. Хванати неподготвени, дребните създания нямаха време да реагират и още в началото на атаката половината от тях бяха или мъртви, или агонизираха на земята.

След тях обаче идваше ред на далеч по-сериозния проблем с великана.

Още щом видя чудовището да се насочва към нея в опит да й пресече пътя, Пони дръпна гривата на кобилата си, за да я накара да свърне встрани, като с крайчеца на окото си не пропусна да забележи впечатляващото нападение на Брадуордън. Размахал огромната си сопа като да беше най-обикновена тресчица, кентавърът препускаше право към великана и пееше колкото му глас държи.

Чудовището се приготви да го посрещне, той обаче спря на около метър от него и му обърна гръб. Повярвал, че нападателят му се е уплашил и възнамерява да избяга, великанът се наведе и посегна към опашката му…

… превръщайки се в прекрасна мишена. Два мощни ритника право в лицето и злото създание се олюля и седна на земята.

Без да спира да пее на висок глас, Брадуордън започна да го налага по главата с тежката си тояга.

Пони се втурна към него и заби меча си във врата на звяра.

— Хей, защо ми разваляш удоволствието! — възмути се кентавърът и като скочи високо, изрита го още веднъж, този път в гърдите.

Великанът се свлече на земята и Пони препусна към най-близкия гоблин, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя й. Брадуордън я проследи с усмивка, после се засмя още по-широко, виждайки, че противникът му, замаян и безпомощен, се е надигнал на лакти.

Прекрасна височина за удар изотдолу.

Следващият великан рухна мъртъв още преди да се бе измъкнал от хомота си. Третият успя някак да се освободи, ала и това не му помогна — първата стрела на пазителя потъна дълбоко в окото му, последвана от още половин дузина, които се забиха в лицето и врата му.

Преди да бе направил и крачка, той се свлече на земята.

Истинският проблем обаче бяха паурите, както и другите трима великани, напълно невредими, които вече се бяха отскубнали от тежката сбруя.

— Побързай, Авелин! — шепнеше Елбраян. — Побързай!

— Ето я Джили! — провикна се един от мъжете. — Идват насам!

Тъкмо навреме, помисли си пазителят. Пристигането на Пони и нейните бойци можеше да означава само едно — вражеският авангард бе унищожен, а това със сигурност щеше да повдигне духа на неговия отряд.

— Целете се във великаните! — извика Елбраян, а на себе си прошепна: — Побързай, Авелин!

Брадуордън препусна в галоп, за да настигне младата жена, ала изведнъж се закова на място, виждайки Катерицата да вади камите си от трупа на един гоблин. За учудване на кентавъра, очите на дребния мъж бяха пълни със сълзи.

— Крик! — проплака той. — О, Крик!

Брадуордън проследи погледа му и наистина, паднал между двама убити гоблини, там лежеше високият, гологлав ловец.

— Мъртъв е! — изхлипа Катерицата.

— А къде е третият? — попита кентавърът. — Онзи едрият?

— Отиде напред. Зарече се да ги изтреби до крак — гоблини, паури, великани, всичките!

— Качвай се на гърба ми, човече, и по-бързо! — нареди кентавърът и дребният трапер стори точно това.

После двамата полетяха напред, Брадуордън — с гръмка песен на уста, докато Катерицата преглъщаше сълзите си и ги заключваше зад стена от леден гняв.

Беше се свил зад едно дърво само на няколко метра от оръдието и едва сдържаше раздразнението си. Двама от великаните се бяха втурнали напред, където се водеше битката, ала третият остана край катапулта, при това не сам, а заобиколен от цяла орда паури, мнозина от тях — въоръжени с арбалети.

На всяка цена трябваше да се приближи още малко, ако искаше огненото му кълбо да има някакъв ефект, но покажеше ли се на открито, неминуемо щеше да бъде заловен или прострелян, много преди да успее да задейства магията.

На всичко отгоре знаеше, че трябва да побърза — Елбраян надали можеше да му осигури още много време, без да изложи на прекалено голяма опасност живота на хората си. Друг избор не му оставаше и като се обгърна със серпентинов щит, монахът изскочи от храстите и се претърколи, озовавайки се точно под катапулта.

Чу паурите да надават яростни викове и, разбрал, че няма нито миг за губене, съсредоточи всичките си усилия върху рубина.

В следващия миг великанът коленичи край оръдието и протегна ръка, за да улови дръзкия човек.

Авелин беше принуден да се претърколи встрани, ала не се бе отдалечил кой знае колко, когато една стрела се заби наблизо. Обърна се и видя две джуджета да пълзят към него, протегнали копията си напред.

Затвори очи и започна да се моли с цялото си сърце. Усети силата на рубина, която сякаш молеше да бъде отключена, представи си и болката от забиващите се в тялото му копия.

Внезапно отвори очи и на сантиметри от себе си видя грозното лице на един великан.

— Ам’че да! — ликуващо се провикна той и бум! — страховито огнено кълбо обгърна оръдието, изпепели пълзящите под него паури и заслепи великана.

Огромното дървено съоръжение лумна като гигантска факла и джуджетата на върха му бяха принудени да наскачат по земята, търкаляйки се като обезумели, за да потушат обвилите ги пламъци. В отчаяните си опити да се спаси, едно от дребните създания имаше лошия късмет да се озове на пътя на ревящия от болка великан. Наистина, на обгърналия го огън бе сложен край само за миг… също както и на него самото, премазано до смърт под тежкия ботуш на чудовището. Без да му обърне внимание, великанът продължи да се мята насам-натам, махайки с ръце като обезумял. Блъсна се в едно младо дърво (при което прекърши голяма част от клоните му) и се олюля. Все пак успя да запази равновесие (за свое нещастие, защото пръстта беше най-добрата му възможност да се избави от пламъците) и продължи да се щура във всички посоки.

Авелин здраво стискаше серпентина, докато наоколо се сипеха късове горящо дърво. Ала колкото и да бе могъщ, камъкът нямаше да го предпази от дима, така че не му оставаше друг избор, освен да се измъкне изпод оръдието. Не бе изминал и няколко сантиметра, когато едно от колелетата избухна в пламъци и тежкото съоръжение се килна на една страна, притискайки го към земята.

— Помощ! — простена той, опитвайки да се извърти на другата страна. — Помощ!

Взривът, предизвикан от Авелин, уравновеси положението само за миг. Сега Елбраян и тридесетимата му войни имаха насреща си един великан и двайсетина джуджета. Ала за пазителя дори такава равностойна битка беше немислима — и една пета от хората си да изгубеше, пак щеше да е прекалено много за един-единствен сблъсък. Тъкмо се канеше да даде заповед за оттегляне (Пони току-що се бе присъединила към тях), когато Брадуордън профуча покрай него с гръмка песен на уста и с ръмжащия от ярост трапер на гърба.

— Спри! — провикна се младият мъж след тях, ала още докато говореше, въздухът се изпълни с настойчиво жужене, звук, който можеше да идва единствено от тетивите на десетки елфически лъкове.

Неколцина паури рухнаха от върха на първия катапулт.

Брадуордън се втурна към най-близкия великан, ала Катерицата го изпревари — една след друга, четири от камите му се забиха със страшна сила в лицето на чудовището.

Злото създание изрева от болка и вдигна ръце към главата си, тъкмо когато Брадуордън връхлетя върху него и го повали на земята.

Елбраян разбра, че не е в състояние да удържи хората си, най-малко пък озверелия Полсън, който с лекота избегна копието на своя противник и като го вдигна във въздуха, запрати го на повече от шест метра. Злощастното джудже се блъсна в едно дърво и се свлече на земята, а на главата му зееше грозна дупка.

Последният великан се втурна към гората, онези джуджета, които още не се бяха включили в същинската битка, също хукнаха да бягат.

— Строшете втория катапулт! — провикна се Елбраян. — Нека подкладем огъня на Авелин!

— А той къде е? — попита минаващата наблизо Пони.

— При елфите в гората — предположи младият мъж. — Сигурно преследва великана.

В този миг, горящото оръдие изскърца зловещо и още повече се килна настрани. Елбраян се загледа в него, усетил, че нещо не е наред.

— Не! — прошепна той и като скочи от седлото, тръгна натам, първо бавно, после все по-бързо, докато накрая тичаше с всичка сила.

Когато се приближи достатъчно, се хвърли по очи на земята и се взря в гъстия дим. Видя две тела, за щастие — прекалено дребни, за да бъдат нещо друго освен джуджета.

— Какво обаче са търсили под катапулта? — запита се той, обзет от внезапен ужас.

— Греда, трябва ми греда! — изкрещя колкото глас имаше и се изправи, подскачайки нетърпеливо на едно място. — Намерете ми някакъв лост! По-бързо!

— Авелин! — ахна Пони, досетила се за подозренията му.

Сражението беше стихнало почти напълно, няколко мъже и Брадуордън дори се бяха заловили да разглобят втория катапулт. Кентавърът, който тъкмо се занимаваше с рамото на оръдието, също чу отчаяния зов на пазителя.

Катерицата извади последния клин, който държеше тежката греда и Брадуордън с почти великански усилия я освободи. Мнозина се хвърлиха да му помагат, но единственото, което можаха да направят, бе да я дотътрят някак си до горящото съоръжение.

— Въжета от другата страна — нареди Елбраян, а сам той, заедно с още неколцина мъже, се зае да подпъхне единия край на гредата под най-високата част на катапулта. — Трябва да го преобърнем изцяло. Колкото се може по-бързо!

Всички се хванаха на работа, Пони дори впрегна Симфония и собствената си кобила и ги накара да теглят, докато най-сетне успяха да повдигнат оръдието, което простена и бавно се прекатури на другата страна сред порой от оранжево-жълти искри.

Отдолу, покрит със сажди и напълно неподвижен, лежеше Авелин.

Елбраян се хвърли към него, същото сториха и останалите. Пони разбута хората пред себе си, за да се добере до монаха, който й бе станал по-близък от роден брат.

— Не диша! — изкрещя Елбраян и коленичи край него, мъчейки се да вкара поне малко въздух в гърдите му.

Пони пък откачи кесията с камъните от кръста му и трескаво зарови вътре, докато не откри онова, което търсеше — сивия хематит. Нямаше никаква представа какво да прави (Авелин така и не я бе научил, не и в традиционния смисъл на думата, как да борави с този най-опасен от всички камъни), ала знаеше, че трябва да опита. Призовавайки цялата си воля, тя съсредоточи мислите си в камъка, припомняйки си как монахът бе сторил съвсем същото както за нея, така и за Елбраян.

Молеше се на Бог, отчаяно просеше помощ и ето че изведнъж, макар самата тя да не вярваше, че е успяла да се докосне до силата на камъка, почувства нечия ръка върху пръстите си. Вдигна поглед и видя Авелин да й се усмихва немощно.

— Доста се поизпържих — отбеляза той, кашляйки мъчително и плюейки черни сажди. — Ам’че да!

— Оръдията бяха наистина впечатляващи — отбеляза Елбраян по-късно тази нощ, докато заедно с Джуравиел и Тунтун седяха край леглото на Авелин.

Монахът отвори едното си око и се загледа в новодошлите. Разбира се, знаеше, че елфите са наблизо (всички в лагера го знаеха), ала никога досега не бе виждал някой от потайните Туел’алфари, затова побърза да затвори очи, да не би да ги стресне и те да си отидат.

Прекалено късно — Елбраян бе забелязал раздвижването му.

— Боя се, че прокобите за надвисналото над Корона зло са верни — рече пазителят и го разтърси лекичко, за да покаже, че говори на него.

Авелин отново отвори едното си око, ала погледът му се спря не върху Елбраян, а върху елфите.

— Нека ти представя Бели’мар Джуравиел и Тунтун — кимна младият мъж. — Мои учители и двама от най-скъпите ми приятели.

Монахът отвори и другото си око и се усмихна:

— Добра среща! — бодро поздрави той, ала се закашля, все още прекалено изтощен за такива усилия.

— Добра среща и на теб, добри ми монахо — отвърна Джуравиел. — Впечатляващите ти умения с камъните ни вдъхват голяма надежда.

— А много скоро наистина ще имаме нужда от тях — добави Тунтун. — Защото над Корона се спуска мрак.

За Авелин това не беше нищо ново, знаеше го още от първите дни, след като напусна манастира, всъщност, замислеше ли се, разбираше, че го е знаел още откакто се върна от Пиманиникуит. Изморен, прекалено немощен, за да говори за подобни неща в този момент, той отново затвори очи.

— Вече със сигурност знаем, че това не е обикновен грабителски поход. Този път си имаме работа с огромна и отлично организирана армия.

— Така е — съгласи се Тунтун. — Нечия по-висша воля ги обединява и ги държи в подчинение.

— Ще говорим за това някой друг път — обади се Джуравиел и кимна към монаха, който изглеждаше така, сякаш отново е потънал в сън. — Засега нека се задоволим да мислим за битките, които ни предстоят.

И като се сбогуваха с младия мъж, двамата елфи тихичко се измъкнаха от палатката, минаха покрай заспалите войници в лагера и покрай стражите, разположени около него и потънаха в гората, незабележими като сянката на прелитаща птица и тихи като падащ лист.

Елбраян остана до Авелин през цялата нощ, ала той така и не помръдна, потънал ту в дълбок сън, ту в мрачни мисли, припомняйки си всичко, което беше чул за мрака, плъзнал по земята, за демона-дактил и за злото, покълнало в хорските сърца.

— Господарят няма да е доволен — изскимтя гоблинът Готра, подскачайки уплашено из стаята.

Улг Тик’нарн го изгледа кисело. Като всички от своята раса той не хранеше особено топли чувства към гоблините и смяташе Готра за жалко, хленчещо създание. Все пак, не можеше да отрече, че в думите му има истина, а и една такава реакция със сигурност беше по-добра от безгрижието на Майер Дек, който сякаш изобщо не забелязваше все по-тежкото им положение. Наистина, бяха превзели трите села, ала повечето им жители се бяха спасили, а загадъчният пазител и неговите другари нанасяха сериозни поражения върху продоволствените им кервани, факт, който не можеше да е убегнал от вниманието на безмилостния дактил. Това, че демонът отлично знае какво става, се потвърждаваше недвусмислено от пристигането на неговия пратеник — дух, наричащ себе си брат Правда.

И разбира се, сигурен беше Улг Тик’нарн, именно той щеше да бъде обвинен за неприятностите, причинени им от хората. Той обаче разполагаше с тайни съюзници, имаше си и план.

Глава 43 Място от особен интерес

— Помитат всичко по пътя си! — освирепял от гняв, кентавърът ходеше напред-назад, вдигайки цели облаци от кални пръски, откъдето минеше, и час по час стоварваше тежката си сопа в локвите.

От доста време валеше проливен дъжд, като превръщаше последния задържал се сняг в мръсна киша и размекваше земята.

— Секат вечнозелените дървета в долината на север от Дъндалис — мрачно обясни Елбраян на Пони. — Всичките.

— А аз си мислех, че денят не може да стане по-лош — отвърна младата жена и погледна натам, където някога беше домът й.

Из тези земи нямаше по-красиво място от долината с боровете и еленовия мъх (освен, разбира се, свещената горичка с могилата), а за Пони тя бе дори още по-свидна, заради скъпите спомени, които пазеше от нея.

— Можем да ги спрем — неочаквано заяви пазителят, виждайки болката, изписала се по лицето на обичната му Джил.

После въздъхна, припомняйки си разговора, който бе провел преди малко с Брадуордън — кентавърът бе настоявал за нападение, докато той твърдеше, че поголовната сеч може да е хитър капан, заложен специално за тях. От дълго време той и тайният му отряд бяха трън в очите на врага, така че никак нямаше да е чудно, ако противникът им бе намислил да ги подмами на открито и да се разправи с тях веднъж завинаги. Гоблините може и да бяха глупави създания, ала същото не можеше да се каже за паурите. Техните генерали нямаше как да не разбират колко важна е красотата за хората и да не се опитат да използват тази им „слабост“ срещу тях.

— Прекалено близо е до Дъндалис — възнегодува Пони. — Ще изпратят подкрепления срещу нас много преди да успеем да се справим с дървосекачите.

— Но ако ги жегнем достатъчно сериозно, за да ги обърнем в бяг — настоя Брадуордън, — дали няма да си помислят два пъти, преди отново да се върнат в долината!

Пони се обърна към Елбраян, Нощната птица, пазителя. Това беше неговата игра, той взимаше решенията, нему се подчиняваха хората.

— Наистина ми се иска да ги ударим — прошепна тя. — Ако не за друго, то поне за да покажем почитта си към земята, която те съсипват.

Елбраян мрачно кимна.

— Ами Авелин? — попита.

— Все още не е в състояние дори да мисли за битка — поклати глава младата жена, при което от гъстата й коса се разхвърчаха пръски дъждовна вода. — Освен това е прекалено зает с камъните. Гледал надалеч, така каза.

Елбраян трябваше да се задоволи с този отговор — каквото и да правеше Авелин, то със сигурност беше жизненоважно. Самоотвержеността на монаха в битката срещу надигащото се зло беше поне толкова голяма, колкото и неговата собствена.

— Симфония може да ни доведе само неколцина от другарите — рече той, мислейки на глас. — Ще вземем само онези, за които се намерят коне.

— Моята кобила ще дойде — уверено заяви Пони.

— Аз пък и когато си ходя, пак яздя — засмя се кентавърът.

Елбраян се усмихна, после насочи мисълта си към Симфония, който се навърташе наблизо, както обикновено. Само след час, седем души (Полсън и Катерицата, все още непреглътнали загубата на Крик, бяха сред тях), както и Брадуордън, поеха през гората и се насочиха към вечнозелената долина. Елфите също бяха тук, усещаше Елбраян, следваха всеки техен ход, невидими и безмълвни съгледвачи.

Стигнаха до северния склон на долината без никакви премеждия и откриха двайсетина паури, още толкова гоблини и двама великани да изсичат вечнозелените дървета. Това бе един от редките дни, когато земята в долчинката беше кафява — снегът се бе стопил почти изцяло, а времето на еленовия мъх още не беше дошло. Ала дори и така гледката пак беше величествена, а красотата й събуждаше у Пони и Елбраян спомена за безбройните щастливи мигове, прекарани там.

— Държим се близо един до друг, удряме светкавично и после изчезваме — нареди пазителят, обръщайки се към всички, но без да сваля поглед от лицето на Полсън.

Все още силно разстроен от смъртта на приятеля си, едрият ловец като нищо щеше да прекоси цялата долина и да нахълта в Дъндалис, избивайки всички чудовища, които се изпречеха на пътя му.

— Целта ни не е да ги унищожим, прекалено малко сме за подобно сражение, а да ги сплашим и да ги прогоним оттук, с надеждата, че следващия път доста ще се позамислят, преди да си покажат носовете вън от селото.

Пони, Катерицата и Полсън тръгнаха наляво заедно с Елбраян, а останалите трима, водени от Брадуордън, поеха надясно. Дъждът се усили, вятърът също стана още по-неприятен и не след дълго осмината трябваше да се борят с истински водни стени, за да продължат напред. Прогизнали до кости, те едва си проправяха път към противника, ала Елбраян беше доволен. Враговете им несъмнено бяха също толкова мокри и окаяни, а шумът от пороя щеше да заглуши не само приближаването им, но, с малко повечко късмет, и първоначалната им атака. Тревожеше го единствено това, че дори да заемеха по-близки от първоначално предвидените позиции, на елфите пак щеше да им е трудно да се прицелят добре.

Какво пък, мислеше си младият мъж, докато се промъкваше между ниските борове, заобикаляйки отдалеч мястото, където чудовищата поваляха дърво след дърво. Явно днес щеше да бъде ден за мечове, каза си той, и се почувства много по-уверен, когато усети дръжката на Буря в десницата си.

Изведнъж долови някакво раздвижване между клоните на близкия смърч и рязко вдигна оръжие.

Миг по-късно Джуравиел надникна иззад дървото и Елбраян съвсем ясно чу как Полсън и Катерицата си поеха дъх — за първи път виждаха един от неуловимите елфи.

— Скрили са се зад рида! Довели са и много великани, които носят камъни! Бягайте оттук, бягайте още сега! — трескаво рече Джуравиел и още преди Елбраян да успее да отвърне каквото и да било, изчезна между гъстите клони.

Разнеслото се почти веднага шумолене красноречиво говореше, че елфът е последвал собствения си съвет и бързо се отдалечава.

— Капан! — прошепна младият мъж на другарите си и пришпори Симфония.

Четиримата се понесоха между дърветата и не след дълго се натъкнаха на група гоблини и джуджета, прекалено стреснати, за да реагират.

Елбраян се приведе над гърба на жребеца си и посече лицето на най-близкото чудовище, после се насочи към следващата жертва, забивайки меча си дълбоко в гърдите й. Една от камите на Катерицата потъна в окото на друго от злите създания, четвърто остана без ухо, докато дребният трапер профучаваше покрай него. Пони пък разпръсна малка групичка от трима гоблини, които дори не се опитаха да се съпротивляват, а веднага хукнаха да бягат.

Най-свирепо обаче беше нападението на Полсън — той просто стъпка първия противник под копитата на коня си и строши черепа на следващия с тежката си брадва. После се огледа с яростен рев на уста и като си избра неколцина скупчени един до друг гоблини, тръгна да ги заобикаля. Сви зад близкото дърво…

… и се блъсна право в един огромен великан. Не можа да се задържи на седлото и тупна в калта. Вдигна поглед, позамаян, ала готов да се защитава, тъкмо навреме, за да види как чудовището изтиква коня му встрани и вдигна страховитата си, покрита с шипове сопа.

И тогава разбра, че много скоро ще се срещне с горкия Крик.

Беше слаб и съвсем не се беше възстановил от последното изпитание, ала знаеше, че не може да чака повече. Брат Авелин и приятелите му — не!, целият свят! — се нуждаеха от отговори, на всяка цена трябваше да разберат истинската причина за чудовищното нашествие. И така, той потъна в магията на хематита — духът му напусна раненото си тяло и се издигна високо в небето.

Погледна на юг, към Дъндалис и битката, която се водеше в долчинката. Видя чудовищата, спотаени на близкото възвишение, видя ги и как се хвърлят в атака като един, като истинска армия, а не сбирщина от мародерстващи гоблинови племена.

Не можеше да стори нищо, освен да се моли Елбраян и останалите да се окажат достатъчно бързи, за да избягат.

После се обърна на север и се понесе натам. Не след дълго остави шума на битката зад гърба си, докато летеше над гъстите гори, бърз като вятъра. Колко свободен се чувстваше, също както тогава, в един друг живот, както му се струваше сега, когато за първи път напусна тялото си и се издигна над манастира, толкова високо, че можа да види ръцете, изрисувани върху покрива на светата обител.

Видът на още един вражески керван, натоварен с тежки оръдия и насочил се на юг, прогони тези мисли от главата му.

След известно време бурята остана зад гърба му, ала макар небето да бе ясно и спокойно, същото едва ли можеше да се каже за гледката на ширналия се в краката му Барбакан. Злото тук бе осезаемо и Авелин усети извън всякакво съмнение, че спусне ли се в това царство на мрака, никога няма да се върне.

Въпреки това продължи напред — на всяка цена трябваше да получи отговорите, за които бе дошъл. Прелетя над скалистите зъбери и високите върхове и видя под себе си мрак по-непрогледен и от най-тъмната нощ.

Ако десет хиляди чудовища бяха поели на юг, за да завземат Дъндалис и останалите гранични поселища, тук имаше поне пет пъти повече, безброй дребни, черни фигурки, изпълнили долината чак до подножието на самотната планина на север.

Планина, от която непрестанно излизаше гъст дим! Планина, оживяла от потоци огнена магма, магията на демона-дактил!

Вече можеше да се връща обратно, но усещаше как любопитството го мами да се приближи още малко.

Не, не беше любопитство, осъзна монахът изведнъж, не беше и измамната надежда, че би могъл да се изправи срещу демона тук и сега. И все пак, съвсем ясно усещаше зова на самотната планина.

После внезапно разбра — беше забелязан! Демонът-дактил беше почувствал присъствието му и сега се опитваше да го подмами в непристъпната си крепост и да го унищожи. Тази мисъл най-сетне му даде силите, необходими, за да се противопостави на чуждата воля и той се накани да поеме обратно на юг.

— Дойде, за да се присъединиш към нас ли? — сепна го тих въпрос, по-скоро телепатичен, отколкото изречен на глас.

Дори така, у Авелин нямаше никакво съмнение кому принадлежи този тайнствен глас. Обърна се и там, над един стръмен склон, видя да се задава духът на човека, с когото се бе обучавал рамо до рамо години наред, човека, с когото заедно бяха отплавали към Пиманиникуит в прослава на своя бог. Човека, който бе паднал толкова ниско.

Към нас, беше казал той, да се присъединиш към нас!

— Превърнал си се в слуга на демона! — извика Авелин с отвращение в гласа.

— Не — спокойно отвърна Куинтал. — Просто прогледнах за истината. Открих светлината в сенките, прозрях лъжите…

— Ти си обречен!

— Та аз съм на печелившата страна! — развеселено заяви духът на злия монах.

— Ние ще се бием, ще отстояваме всяка миля, всеки сантиметър!

Куинтал все повече се забавляваше:

— Дребно неудобство, нищо повече. Дори сега, докато си бъбрим, скъпоценният ви предводител и глупавите му другари умират. Обречени сте — не можете нито да ни надвиете, нито да се скриете.

Миг по-късно Куинтал бе принуден да прекъсне самодоволната си тирада, за да се предпази от нападението на освирепелия Авелин.

Вкопчени един в друг, в битка за надмощие не само физическо, но и на волята, те летяха над каменистите планини, провираха се между тесните проходи на Барбакан, всеки от тях, черпейки сила от вярата си: Авелин — в своя Бог, Куинтал — в демона-дактил. Допирът на Куинтал беше като съществото на неговия повелител — леденостуден, изпиващ живота от вените на противника; Авелин пък беше като пламък, изпепеляващ всичко, до което се докосне.

Вплетени в свирепа схватка, двамата дълго се носиха във въздуха, докато най-сетне се откопчиха един от друг и започнаха да се въртят в кръг, без да се изпускат от поглед, изпълнени с бездънна омраза.

Авелин знаеше, че не може да победи, не и тук, във владенията на демона-дактил, а и мисълта, че Куинтал знае за Елбраян и Пони нещо, което той самият още не бе научил, го разяждаше. Още по-лошо, битката им, боеше се той, рано или късно щеше да привлече вниманието на чудовището, спотаено в планинските недра, а срещу дактила и Куинтал, монахът беше обречен.

Всъщност, осъзна Авелин изведнъж, тази мисъл не го плашеше, тъкмо напротив, на драго сърце би посрещнал смъртта от ръката на демона, знаейки, че след нея ще отиде при своя Бог. Ала освен това разбираше, че не може да го направи, не и когато другарите му се нуждаеха от него — те трябваше да научат за онова, което бе открил в Барбакан и което потвърждаваше най-мрачните им подозрения.

Да, рано или късно щеше да се изправи срещу демона, ала не преди целият свят да разбере за надвисналото зло.

— Ти си обречен, Куинтал — рече той на някогашния си другар, ала думите му предизвикаха само леден смях.

Злият монах се нахвърли отгоре му и Авелин трябваше да положи немалко усилия, за да се въздържи и вместо да отвърне на нападението, се насочи обратно на юг, следван от подигравките на Куинтал, който вярваше, че противникът му се е изплашил и сега бяга. Прекалено мъдър, за да обърне внимание на злостните подмятания на някогашния си другар, Авелин бързаше към Дъндалис…

… и се надяваше един ден пак да се изправи срещу Куинтал.

Пони и Катерицата препускаха в галоп между боровете. Мечът на младата жена не спираше да свисти, а камите на ловеца, които сякаш нямаха свършване, покосяваха гоблин след гоблин. А когато противниците им бяха прекалено близо, за да могат те да използват оръжията си, просто пришпорваха конете и прегазваха всяко чудовище, изпречило се на пътя им.

Дори онези от враговете им, които, успели да запазят самообладание, се опитваха да им дадат някакъв отпор, се оказаха безсилни срещу мощта и бързината на силните животни.

— Насам! Насам! — разнесе се гръмкият глас на Брадуордън и Пони се насочи към него и тримата му другари, които се радваха на същия разгромяващ успех.

Елбраян обаче не я последва. Изобщо не бе учуден от изчезването на Полсън и дори се укоряваше, задето го беше довел толкова скоро след загубата на Крик, от която траперът все още не се беше съвзел.

Изненада се обаче, когато установи, че ловецът съвсем не бе изчезнал по своя воля и сега отчаяно се мъчи да избегне спускащата се над него сопа. Пазителят пришпори коня си, ядосвайки се, че не бе сложил стрела в Ястребокрилия. Е, вече беше твърде късно, вместо това щеше да използва тялото на Симфония като оръжие. Могъщият жребец се блъсна в приведеното над Полсън чудовище и то се сгромоляса на земята. Животното се подхлъзна и се олюля, но успя да запази равновесие.

— Бягай! — изкрещя Елбраян и траперът не чака втора подкана — хукна между боровете, препъвайки се в калта, падаше, после отново ставаше и продължаваше напред, тласкан от сляп ужас.

Елбраян се опитваше да му предпази гърба, за миг дори се поколеба дали да не препусне след него и да го издърпа при себе си, ала сметна, че така ще изгуби прекалено много време и ще даде на великана възможност да ги настигне. А да се изправи срещу подобен противник младият мъж нямаше време, не и сега, когато откъм южния склон вече прииждаха вражеските пълчища, сред които имаше още великани, понесли торби с огромни скални късове. Всъщност, първите камъни вече бяха започнали да валят над бойното поле, вдигайки облаци от кални пръски. Далеч по-вероятно бе, помисли Елбраян, под вражеския обстрел да попаднат много повече джуджета и гоблини, отколкото някой от осмината им нападатели, това обаче сякаш ни най-малко не безпокоеше стичащите се от юг подкрепления.

Младият мъж с облекчение установи, че Пони, Брадуордън и останалите бързо се отдалечават по северния склон. Конят на Полсън също беше там и макар да се радваше, че животното е успяло да избяга, пазителят се тревожеше, че на ловеца ще му се наложи да се спасява сам, което означаваше сигурна смърт, освен ако Елбраян и Симфония не измислеха начин да отвлекат вниманието от него. И така, той постави тетивата на Ястребокрилия и препусна между боровете, стреляйки всеки път, щом зърнеше грозното лице на някое чудовище да се подава между клоните.

В началото пазителят съумяваше да се изплъзне от опитите на противниците си да отвърнат на удара, не след дълго обаче, времето започна да работи срещу него — врагът ставаше все по-многочислен, а възможността за бягство — все по-малка. Един бърз поглед назад го увери, че Полсън е достигнал югоизточния край на долината (разбира се, ако тъмната фигурка, която трескаво се катереше по склона наистина беше Полсън), ала там имаше и още някой — великанът, който явно нямаше намерение да се откаже и упорито преследваше набелязаната си жертва.

Работата му тук беше свършена, разбра младият мъж, и като сви зад най-близкото дърво (като за всеки случай заби върха на Ястребокрилия в окото на спотаеното там джудже), препусна след Полсън и великана, сподирен от дъжд от скални късове и гневните крясъци на чудовищата.

Бързината на Симфония го спаси от втурналите се по петите му преследвачи, късметът пък го избави от каменния обстрел. Не след дълго достигна края на долината и, виждайки как великанът се привежда над нещо, пришпори вярното животно и полетя между голите дървета.

Това е краят, помисли си Полсън, когато се препъна в един стърчащ корен и се строполи по лице в калта. Чу победоносния смях на чудовището зад гърба си, представи си как тежката сопа се издига във въздуха и инстинктивно покри главата си с ръце, макар и сам да разбираше, че това няма да го спаси.

И наистина, огромното създание тъкмо се канеше да довърши жертвата си, когато в гърба му със страшна сила се заби една стрела и превърна грозния смях в задавен хрип. Освирепял, звярът погледна назад.

Изправен върху стремената, Елбраян извади меча си, без да сваля поглед от великана, застанал близо до един кичест бряст с дебели, здрави клони.

— Трябва да си много бърз и много точен! — прошепна пазителят на Симфония, който веднага разбра какво си е наумил ездачът му.

Когато животното зави зад друг бряст, съвсем близо до този, край който стоеше великанът, Елбраян скочи върху един от мокрите клони и се затича напред.

Чудовището се обърна и учудено се взря в останалия без ездач кон, който се носеше към него, после сви рамене и вдигна сопата си, готово да го посрещне.

Симфония се отклони в последния момент и едва тогава, вече замахнал за удар, великанът най-сетне видя истинската опасност, спотаена между клоните.

Оставяйки синкавобяла диря след себе си, Буря преряза гърлото му. Чудовището изрева и вдигна сопата си, ала Елбраян вече бе скочил на земята и оръжието срещна само дебелия клон. Миг по-късно Буря се заби в слабините на великана, който още се мъчеше да освободи тоягата си, заклещена в коравото дърво.

Ала болката от грозната рана в слабините съвсем не бе най-лошото — гъста струя кръв шуртеше от гърлото му и му пречеше да си поеме дъх. Много скоро силите започнаха да го напускат, тоягата се изплъзна от ръцете му и той политна назад, притиснал ужасяващата рана с две ръце. Сведе замъглен поглед надолу и видя как нападателят му, възседнал коня си, помага на другия мъж да се качи на седлото.

Посегна към тях, ала тялото и сетивата не му се подчиняваха — двамата мъже и жребецът вече се намираха на седем-осем метра от него. Чудовището не успя да запази равновесие и рухна на земята.

Последното, което чу, бе тропот на конски копита и звучен женски глас, после над него се спусна непрогледен мрак.

Глава 44 Призрачни откровения

— Това беше капан, заложен за вас, живелите в Дъндалис — заяви Джуравиел.

Елфът, Пони и Елбраян седяха край гроба на Мейдър, Тунтун също беше наблизо, тук бяха и останалите Туел’алфари, които им бяха помагали през всички тези дни и които, по думите на Джуравиел, много скоро щяха да се завърнат в Андур’Блау Иннинес.

— Но как биха могли да знаят? — недоумяваше Елбраян, на когото не му се искаше да повярва, че изсичането на вечнозелените дървета в долчинката е започнато заради тях.

— Вече са се досетили, че мнозина от тайния ти отряд са бегълци от Дъндалис — обясни Джуравиел. — Няма как да е иначе, след като при пристигането си откриха селото напълно изоставено. Нормално е да предположат, че долчинката на север от поселището е била много важна за жителите му, може би дори свещена.

— Не — намеси се Пони, — не вярвам, че биха сметнали долината за по-важна от селото, което вече сме напуснали.

— А и се съмнявам — обади се Елбраян, — че паурите, да не говорим пък за гоблините и великаните, изобщо са в състояние да оценят красотата.

В думите им имаше логика, трябваше да признае Джуравиел и все пак фактът, че от всички места чудовищата бяха избрали именно тази долина, силно го безпокоеше.

Елбраян също беше разтревожен. В опустошаването на горичката наистина нямаше никакъв смисъл! Дървен материал оттам чудовищата нямаше да си набавят — боровете бяха прекалено ниски за катапулти, прекалено влажни за горене и прекалено меки, за да се използват за строене. Защо им беше на скверните създания да секат точно там, когато наоколо беше пълно с много по-подходящи дървета? Единствено, за да подмамят враговете си и най-вече него и Пони, двама души, за които горичката наистина бе свята.

Но и това му се струваше нелепо — нима бе възможно подобни същества да измислят толкова хитър план? И откъде се бяха сдобили с такава информация за предводителите на тайния си противник?

— Знаели са — заяви той на глас. — Трябва да са знаели.

— Но как? — попита Джуравиел.

Тихо подсвиркване, разнесло се откъм дърветата, където се бе скрила Тунтун, ги предупреди, че някой идва и миг по-късно на поляната се появи брат Авелин.

Другарите му веднага забелязаха, че изглежда много по-добре, напълно възстановен, с изключение на едно съвсем слабо накуцване.

— Я виж кой бил тук! — поздрави го Пони. — Ам’че да!

Авелин се усмихна и приседна край тях.

— Те знаят — съобщи той без никакви предисловия. — Знаят за нас и знаят много. Прекалено много.

— Как разбра? — попита Джуравиел.

— Един призрак ми каза — отвърна монахът и Елбраян наостри уши, чудейки се възможно ли бе Авелин да се е срещнал с духа на Мейдър. — Докато вие се биехте в долината, аз отидох на север и със собствените си очи видях пълчищата, които нашият враг е събрал под крилото си. Армията, която ни изпрати, е само малка частица от мощта, с която разполага, просто изпитание за силата ни, за да знае срещу какво точно ще се изправи.

— Значи сме обречени! — прошепна Пони.

— Врагът ни има и друг съюзник — продължи Авелин, без да сваля поглед от лицето на Елбраян. — Някой, когото ти уби заради мен.

— Брат Правда — досети се пазителят.

— Всъщност се казва Куинтал — уточни монахът, тъй като след всичко случило се, другото име звучеше повече от нелепо. — Бих се с него, но преди това разбрах, че знае за нас, за Пони и за теб.

— Да, нали веднъж се изправих срещу него — напомни му Елбраян.

— Не, не — поклати глава Авелин, още преди приятелят му да успее да довърши. — Той знаеше, че сте в беда, там, в долината. Беше сигурен, че и двамата ще загинете.

— Значи е било капан — заяви Джуравиел.

— Точно така — съгласи се Авелин. — Знаели са как да ни подмамят… поне вас двамата.

— Но откъде биха могли да го научат? — недоумяваше Пони. — Брат Пра… Куинтал почти не ни познаваше и със сигурност не знаеше за връзката ни с долчинката.

— А може би призракът се е промъкнал в лагера ви — разнесе се глас откъм дърветата и когато петимата вдигнаха поглед, видяха Тунтун, седнала на един нисък клон.

Предположението й звучеше напълно възможно, ала Авелин смяташе, че ако духът наистина се бе навъртал наоколо, той би усетил присъствието му.

— Може би — рече. — А може би Куинтал не е единственият, преминал на страната на мрака.

За шепата хора, чието оцеляване зависеше изцяло от опазването на тайната им, нямаше нищо по-страшно от това в редиците им да се появи предател. Безброй въпроси нахлуха в съзнанието на Елбраян, докато мислите му се спираха върху всекиго от малкия отряд. Когато стигна до Брадуордън и се опита да си го представи в ролята на изменник, тръсна глава, разбрал колко нелепо е всичко това.

— Нямаме основание да подозираме подобно нещо — твърдо заяви той най-сетне. — Най-вероятно е бил духът на Куинтал. Или пък паурите са по-хитри, отколкото си мислим. А може би държат пленници някъде на скришно място и са успели да изкопчат тази информация от тях.

— Няма как да е някой от Дъндалис — обори го Пони. — Значи няма откъде да знаят за нашата привързаност към долчинката.

— Всичко това са само догадки — настоя пазителят. — Опасни мисли. Как ще продължим напред, ако не си вярваме? Не — твърдо заяви той, давайки да се разбере, че няма да търпи никакви възражения по този въпрос, — няма да хвърляме сянката на съмнението върху никого от отряда. Само ние ще знаем, че този разговор изобщо се е състоял и повече няма да повдигаме тази тема, освен ако не се появят доказателства, че сред нас наистина има предател.

— Отсега нататък ще трябва да сме двойно по-внимателни — рече Авелин.

— Каква ли е следващата им цел? — замислено рече Пони. — Може би тази горичка?

Сърцето на Елбраян се сви при тези думи, после обаче Тунтун подхвърли нещо, което накара всички да изтръпнат:

— Ако подозренията на Авелин са верни, целият свят е следващата им цел.

— Уви, наистина са верни — заяви монахът. — Със собствените си очи видях безчисленото множество, толкова огромно, колкото не си го бях представял и в най-черните си кошмари.

— Неестествено огромно — съгласи се Джуравиел, — освен ако не са просто маша.

Пони, която не бе присъствала на разговора след нападението над кервана, ги изгледа озадачено.

— Един съюз между паури и гоблини никога не би издържал толкова дълго, освен ако чудовищата не се подчиняват на нечия по-висша воля.

Пони се обърна към Авелин, припомняйки си мрачните му прокоби, всички онези приказки за надвиснала гибел, непримиримостта, с която бичуваше пороците на света и името, което им бе дал.

— Демонът-дактил? — ахна тя. — Сигурен ли си?

— Да — отвърна Авелин без капка съмнение в гласа. — Демонът-дактил отново е буден.

— Както се бояхме и в Каер’алфар — добави Джуравиел.

— Но аз мислех, че дактилът е израз на човешката слабост, на людските страсти, а не създание от плът и кръв — учуди се Пони.

— Той е и двете — обясни Авелин, припомняйки си подготовката, която бе получил в манастира.

Каква жестока ирония, помисли си той, че същите тези мъже, научили го на всичко, което знаеше за демона, със своето безбожие бяха спомогнали за пробуждането му.

— Именно мракът в сърцата на хората му вдъхва живот — продължи Авелин, — ала щом това се случи, демонът придобива физическа форма; същество, надарено с огромно могъщество, способно да подчини на волята си онези, които са допуснали злото в сърцата си, способно да владее безчислените армии на мрака и да изкусява хора като Куинтал, отрекли се от Божията воля и поели по пътя на безчестието.

— Истината не се изчерпва с догмите на твоята църква — сухо се обади Тунтун.

— И всички богове са всъщност един Бог — побърза да заяви Авелин, тъй като последното, което искаше, бе да обиди някой от елфите. — И макар този Бог да има различни имена, принципите, които Той въплъщава, са едни и същи. И когато те бъдат погазени, когато започнем да ги използваме за лична облага, когато се превърнем в съдници на ближните си и дори се опитаме да ги подчиним на волята си, тогава над света се спуска нощ и демонът-дактил се надига от сън.

— Да, мрачни времена ни очакват — съгласи се Джуравиел.

Елбраян сведе глава, потънал в мисли, но не и в лапите на отчаянието. Да, той добре разбираше за какво говорят Авелин и елфите, ала освен това знаеше, че неговата задача в този момент е да се погрижи за хората (близо двеста на брой), за чието оцеляване бе отговорен. В този миг пазителят имаше много по-належащи проблеми от някакво митично чудовище, спотаено в недрата на една планина на стотици мили оттук — докажеше ли се, че в редиците им има предател, положението им щеше да стане още по-тежко.

— Те знаеха, чичо Мейдър — прошепна Елбраян, когато духът най-сетне се появи в глъбините на огледалото. — Знаеха, че като осквернят долината ще ме наранят и дори предполагаха, че могат да ме накарат да изляза от прикритието си. И все пак, откъде биха могли да научат всичко това, откъде знаят друго, освен името ми, Нощната птица, и това, че съм техен враг? Откъде са разбрали толкова много за мен, че да посегнат на най-скъпото ми?

Младият мъж се облегна назад, без да сваля поглед от огледалото. Всъщност не очакваше да получи някакъв отговор, по-скоро се надяваше, че образът на неговия предшественик ще му помогне да сложи ред в мислите си и сам да достигне до истините, които търсеше, както бе ставало безброй пъти досега.

Изведнъж видя, че в огледалото (или пък всичко бе само в главата му?) се е появил нов образ — образът на един мъж, когото той бе избрал да се присъедини към отряда, поел към нашествениците в долината с мъха. За негова изненада мъжът беше отказал, твърдейки, че е болен. Елбраян знаеше, че това е лъжа, но макар че подобно необичайно малодушие му се бе сторило странно, не бе направил нищо, притискан от много по-належащи задачи.

Сега в огледалото виждаше завръщането на малкия си отряд в лагера — ето го Полсън, който с мъка се свличаше от седлото на Симфония, тук беше и Пони, немощно облегната на Брадуордън, сякаш единствено силата му я удържаше да не рухне на земята. Този път обаче Елбраян забеляза и неща, които тогава му бяха убегнали и между тях, застанал в края на поляната, той зърна един уж болен мъж, видя и изражението на лицето му. Изражение, на което тогава не бе обърнал внимание, ала което можеше да означава само едно.

Изненада, искрена изненада, че осмината изобщо се бяха завърнали.

Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта и умението да се прокрадва незабелязано, Елбраян последва Тол Юганик вън от лагера.

Едрият мъж, който уж бе излязъл, за да събере дърва за огъня, час по час хвърляше поглед през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не го следи. Разбира се, всичките му усилия бяха безсилни срещу обучения от елфите пазител и той така и не усети присъствието му, когато на около две мили от лагера се натъкна на едно джудже, което очевидно го очакваше.

— Сторих каквото поискахте! — чу Елбраян недоволния глас на Юганик. — Предадох ви ги точно там, където обещах.

— Дрън-дрън! — сопна се джуджето. — Каза, че ще ни предадеш пазителя и жената. Изобщо не спомена за други войни, нито пък за гадния кентавър!

— А вие да не сте мислили, че Нощната птица е толкова глупав, че да отиде съвсем сам?

— Млъквай! — кресна джуджето. — Мери си приказките, Юганик! Или искаш Бестесбулзибар лично да се разправи с теб?

Елбраян безмълвно повтори непознатото име и не пропусна да забележи ужаса, изписал се по лицето на Юганик при споменаването му. Младият мъж не знаеше какво създание е това, ала уважението му към непознатия противник и така беше значително.

— Трябва да довършим Нощната птица веднъж завинаги — заяви джуджето. — И то колкото се може по-скоро. Неприятностите, които имаме тук, толкова далеч зад фронтовата линия, не са убегнали от вниманието на господаря и той никак не е доволен.

— Това си е твой проблем, Улг Тик’нарн, не мой! — изръмжа Юганик. — Вече ме използвахте и оставихте в устата ми горчилка, която и цяла река не може да отмие!

Елбраян кимна, доволен, че едрият мъж все пак изпитва някакви угризения за предателството си.

— Приключих с теб и с онзи крилат сатана, Бестесбулзибар! — изплю се Юганик и като се обърна, се накани да си тръгне.

— Ами призрака, който посещава сънищата ти? — лукаво подхвърли джуджето след него. — Духа, който се подчинява сляпо на Бестесбулзибар?

Юганик се закова на място и бавно се обърна.

— Какво ли ще каже Нощната птица, когато разбере за измяната ти? — добави Улг Тик’нарн.

— Имахме сделка! — възкликна едрият мъж.

— Имаме сделка — натърти джуджето. — Ще правиш каквото ти казвам или господарят ми ще изтръгне животеца от жалкото ти тяло бавно и мъчително!

Юганик сведе глава, а по лицето му съвсем ясно се изписа борбата, която се водеше в гърдите му — между съвестта и чувството за самосъхранение.

— Вече няма връщане назад — изсмя се джуджето. — Не можеш да поправиш стореното. Веднъж ни предаде Нощната птица, сега трябва да го сториш отново, защото докато той не падне в ръцете ни, за теб няма да има ни сън, в който духът на Куинтал да не бъде с теб, ни място, където да се скриеш от гнева на всемогъщия Бестесбулзибар!

Напълно слисан, Елбраян слушаше и не можеше да повярва — нима той и малкият му отряд наистина бяха такъв трън в очите на чудовищната армия? Разбира се, името, с което джуджето плашеше Юганик, не му беше убегнало, а това, че могъщият дух очевидно бе пионка в ръцете на Бестесбулзибар, можеше да означава само едно.

— Има една горичка — неохотно започна Юганик. — С формата на диамант.

Това ново предателство извади Елбраян от мислите му и още преди да осъзнае какво прави, той постави стрела в тетивата на Ястребокрилия и се прицели между очите на изменника.

— Тя е по-важна за Нощната птица и от долината с еленовия мъх. Сигурен съм, че за нищо на света няма да ви позволи да припарите там.

Не можеше, просто не можеше да го убие ей така! Каквито и прегрешения да имаше Юганик, младият мъж не беше в състояние да го простреля, без да му даде възможност да се защити, без поне да разбере какви са били заплахите, превърнали го в предател.

Съжаление към паурите обаче не изпитваше, затова светкавично промени ъгъла на оръжието, стисна зъби и опъна тетивата. Стрелата му полетя, безпогрешна както винаги. Или поне така си мислеше. В последния момент, само на метър-два от целта си, стрелата се отклони и се заби в близкото дърво. Миг по-късно Улг Тик’нарн се втурна между дърветата, но преди Юганик да успее да помръдне, Елбраян скочи пред него с Буря в ръка. Джуджето, убеди се бързо пазителят, не представляваше непосредствена заплаха.

Юганик, от друга страна, вече бе извадил огромния си меч и го гледаше неспокойно.

— Чух всичко — проговори Елбраян.

Юганик не отговори, ала тревогата в очите му нарасна и той трескаво се огледа наоколо.

— Не можеш да ме надбягаш — увери го Елбраян. — Не и в гората, не и по това време на нощта.

— Тогава ти ме надбягай — изръмжа едрият мъж. — Откакто за първи път си показа гадната мутра в Дъндалис, единственото, което искам, е да ти видя сметката и ако не се пръждосаш оттук още сега, възнамерявам най-сетне да го направя!

При цялата си самонадеяност обаче, на Юганик му беше трудно да скрие страха в гласа си и Елбраян веднага разбра, че това е само блъф.

— Хвърли оръжието си на земята — спокойно нареди той. — Няма да се правя на съдия, Юганик, не и тук. Върни се с мен в лагера, признай престъпленията си и нека хората решат какво наказание заслужаваш.

— Да си предам оръжието, та да ви е по-лесно да ми наденете примката на врата, а?

— Съмнявам се — отвърна Елбраян. — Хората са милостиви.

Юганик се изплю в краката му:

— Давам ти последна възможност да избягаш!

— Не го прави! — предупреди го пазителят, ала не бе успял да довърши, когато едрият мъж се нахвърли отгоре му.

Буря с лекота отби несръчните атаки на предателя, после се стрелна напред и се промуши покрай дръжката на вражеския меч, докато Елбраян направи крачка встрани, за да избегне удара му. Рязко извъртане на китката и елфическото острие докосна десницата на Юганик, после още едно — и ръката на едрия мъж се изви настрани.

Един силен натиск изби оръжието на предателя от пръстите му и то цопна в калта.

Юганик ахна ужасено, докато се взираше в пламналите очи на пазителя.

— Недей… — започна Елбраян, ала противникът му вече бе побягнал към дърветата.

Младият мъж вдигна Буря над главата си и се приготви да го хвърли, ала в този момент чифт конски копита се показаха иззад дървото, покрай което изменникът тъкмо минаваше, и го запратиха на земята.

Миг по-късно на поляната се показа Брадуордън.

— Проследих го дотук — обясни Елбраян.

— А пък двамата с Авелин проследихме теб — отвърна кентавърът. — Тъй става, когат’ се вторачиш напред и хич не ти идва наум да хвърляш по някой и друг поглед назад!

— Къде е Авелин? — попита пазителят и се огледа наоколо.

— Тръгна след едно джудже — обясни Брадуордън. — Каза да не се тревожиш за дребното изчадие.

Погледът на Елбраян се насочи към Юганик, който се бе свлякъл на земята, облегнат на дървото, в което се беше блъснал при падането, с безпомощно увиснала глава.

— Не смятам, че имам право да го съдя — обясни младият мъж.

— Прекалено снизходителен, както винаги — изсумтя Брадуордън. — Тъй постъпи и с тримата проклети ловци!

— И постъпих правилно, както се оказа по-късно — напомни му Елбраян.

— Сега обаче е различно — настоя кентавърът. — Тази долна отрепка е отишла прекалено далеч. Няма прошка за престъплението му, не и за такова грозно предателство. За да спаси жалката си кожа беше готов да ни хвърли в устата на звяра!

И като изгледа замаяния мъж с отвращение, добави:

— Дори той го знае. Не е милост туй да го оставиш да живее с мисълта за ужасното зло, дето се опита да извърши.

— И все пак не искам и не мога да бъда негов съдник.

— Аз обаче ще го направя — заяви Брадуордън и добави доста по-меко: — По-добре си върви сега, приятелю. Авелин може да има нужда от теб… а и надали искаш да видиш онуй, което предстои.

Елбраян се взря в лицето на кентавъра, усетил по гласа му, че този път няма да успее да го разубеди. А да се бие с него заради Юганик, човека, който наистина бе паднал прекалено ниско, нямаше никакво намерение. Погледна към едрия мъж, който все още беше в безсъзнание, навярно дори в агония, смъртно ранен още при първия ритник на Брадуордън.

— Бъди милостив — рече той на приятеля си. — Вече се разкайва за избора си.

— Избор, който сам е направил.

— Дори така да е, справедливостта трябва да върви ръка за ръка с милостта.

Брадуордън кимна мрачно и като вдигна Ястребокрилия от земята, Елбраян се затича натам, накъдето беше изчезнало джуджето, макар да беше сигурен, че Авелин и сам може да се оправи с него.

Не се бе отдалечил кой знае колко, когато откъм поляната долетя глух звук, като от тежък ритник, и той разбра, че всичко е свършило.

Усети, че му се повдига, ала знаеше, че не са имали друга възможност, не и когато от това зависеше животът на толкова много хора. Юганик беше направил своя избор и беше заплатил за него.

Зад поредния завой на тъмната пътека се натъкна на група джуджета. Повечето от тях бяха мъртви, ала неколцина все още потръпваха конвулсивно, очевидно поразени от мълния.

Разбрал, че наближава целта си, Елбраян спря и се ослуша. Не след дълго до ушите му достигнаха гласове и той отново се затича бързо, ала съвършено безшумно. Много скоро забеляза Авелин — здраво стиснал едно джудже, монахът с все сила удряше главата му в близкото дърво.

Младият мъж се канеше да отиде при него, ала в този миг долови някакво движение наблизо и вглеждайки се натам, откъдето беше дошъл шумът, зърна последния паури, онзи, с когото Юганик се бе срещнал на поляната. Тетивата на Ястребокрилия пропя, ала и този път безпогрешно насочената стрела се отклони миг преди да стигне целта си и потъна в мрака.

Разгневен, Елбраян извади меча си и се завтече след отдалечаващото се джудже.

Разбрал, че няма да може да избяга от далеч по-едрия и бърз човек, Улг Тик’нарн спря и се обърна, стиснал блестящ меч в ръка.

— Е, Нощна птицо! — процеди той през зъби. — Удари и твоят час!

Без да каже нищо, Елбраян се нахвърли отгоре му, с лекота отби оръжието му и замахна към незащитеното му сърце.

В последния миг острието отхвръкна на една страна, отклонено от сила, която пазителят не разбираше, и той се олюля, загубил за миг равновесие. Размаха ръка, за да не падне, и оръжието на джуджето се заби в разперената му длан.

— Какво…! — ахна Елбраян и като отскочи настрани, обърна се, за да посрещне противника си, който се приближаваше със злобен смях на уста.

Застанал недалеч оттам, Авелин с интерес наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Следващата атака на Елбраян отново бе отклонена от някаква невидима сила, този път обаче той беше подготвен и успя да запази равновесие, отбивайки последвалите удари на неприятеля.

Авелин прибра графита, който държеше — мълнията не бе имала особен ефект върху опасното джудже. У него имаше нещо необичайно, усещаше монахът, някаква защитна магия, която не разбираше.

Извади граната, който беше взел от тялото на Куинтал и потъна в него, докато Елбраян замахваше — напълно безуспешно — към главата на смеещия се паури.

В този миг монахът видя причината за странната неприкосновеност на джуджето — чифт метални предпазители, засияли от магията, с която бяха надарени.

— Отлично — изръмжа той и като извади другия камък, който бе взел от Куинтал, отключи енергията му.

— Не разбра ли, че не можеш да ме убиеш, глупако? — самонадеяно говореше Улг Тик’нарн, докато вървеше към объркания Елбраян, разперил ръце встрани, за да покаже колко малко се страхува. — Моят господар ме пази. Бестес…

Краят на думата бе удавен от зловещо клокочене, надигнало се в гърдите на обреченото джудже, когато магията на слънчевия камък го заля като вълна и мечът на пазителя, неспиран от вече безсилните предпазители, потъна в гърдите му.

— За първи път чувам това име — призна Джуравиел и погледна седналия насреща му Елбраян.

— Аз обаче го знам — обади се Авелин, който се бе облегнал на един пън край огъня. — Бестесбулзибар, Азтемефостофе, Пелусин, Декамбринезар…

— Все имена на дактили — рече Джуравиел, разпознал две от странните думи.

— Значи вече знаем, разбира се, ако на джуджето може да се вярва, че начело на нашите врагове наистина стои демон от плът и кръв — намеси се Пони.

— Вече знаем — уверено заяви Авелин и хвърли в краката им омагьосаните предпазители, чиято злина беше толкова голяма, че той категорично бе забранил на когото и да било да ги носи. — Аз самият отдавна съм сигурен в съществуването му, знам и къде е бърлогата му.

— Барбакан — досети се Елбраян.

— Димящата планина — уточни Авелин.

Около огъня се възцари тишина. Осъзнали, че току-що са получили потвърждение на най-страшните си опасения, петимата — тримата човеци, Джуравиел и Тунтун — изведнъж се почувстваха дребни и уязвими. В Корона наистина имаше демон-дактил, който контролираше духа на Куинтал и, било от него, било от чудовищната си армия, знаеше за малкия им отряд и за Нощната птица.

Без да каже нито дума, Авелин стана и се отдалечи от огъня. Пони се втурна след него.

— Знам какво трябва да сторя — заяви той тихо, въпреки че Елбраян, който също се беше приближил, както и елфите със своя остър слух, го чуха съвсем ясно. — Знам защо Бог ме накара да открадна камъните и да избягам от манастира.

— Смяташ да отидеш в Барбакан!

— С очите си видях сбраните там пълчища — отвърна Авелин. — С очите си видях мрака, който много скоро ще помете цялото кралство — Сейнт Мер’Абел и Палмарис, Урсал и далечен Ентел. Навярно дори Бехрен вече не е в безопасност.

И като погледна първо Пони, а после и Елбраян, добави:

— Не можем да надвием демона-дактил и неговите слуги. Силата на хората отслабна, а елфите са прекалено малко и прекалено откъснати от останалия свят. Единствената ни надежда е врагът да бъде обезглавен, та вече да няма сила, която да кара гоблините да се бият рамо до рамо с омразните им паури, а великаните да държи в подчинение.

— Нима смяташ да пропътуваш стотици мили, за да се изправиш срещу създание, надарено с подобно могъщество? — недоверчиво попита Елбраян.

— Дори войниците на всички кралства да се надигнат като един, пак няма да успеят да се доближат до демона — отвърна Авелин. — Аз обаче бих могъл.

— Един малък отряд би могъл — поправи го Пони и погледна към Елбраян.

Пазителят се замисли над думите й за миг, после кимна.

Доволна, младата жена се обърна към Авелин, човека, който й бе станал по-близък от роден брат, и се взря в очите му. Там откри болка и страх, които ги нямаше преди малко, когато монахът им съобщи за решението си да се отправи на север. Да, Авелин се боеше, ала не за себе си, а за нея.

— Казваш, че такава била съдбата ти — продължи тя. — Е, след като провидението ни събра, значи такава е моята съдба.

Авелин поклати глава, ала Пони беше непреклонна:

— Дори не се опитвай да ме спреш! А и къде ще бъда в безопасност? Тук, където паурите ни залагат капани на всяка крачка? Или пък на юг, подгонена от прииждащите орди като овца на заколение?

— Или дори в земите на елфите? — подкрепи я неочаквано Джуравиел.

— Къде наистина? — попита Пони. — Хиляди пъти предпочитам да се изправя лице в лице с чудовището, да бъда до Авелин, когато той се срещне със съдбата си, докато целият свят със затаен дъх чака да се реши бъдещето му.

Авелин се обърна към Елбраян с надеждата поне той да се опита да разубеди младата жена. Та нали я обичаше, нима щеше да я пусне доброволно да влезе в устата на смъртта!

Ала монахът все още не познаваше истинската природа на тази любов.

— А аз ще бъда до Пони — твърдо заяви младият мъж. — И до Авелин.

По лицето на монаха се изписа безкрайно изумление.

— Нима Теранен Динониел не е бил пазител, подготвен от елфите? — попита Елбраян и се огледа наоколо, спирайки най-сетне поглед върху Джуравиел и Тунтун.

— Освен това беше и полуелф — уточни Тунтун, сякаш това поставяше легендарния герой по-високо от обикновен простосмъртен като Елбраян.

— Значи ще трябва да дойда и аз — сериозно рече Джуравиел. — За да попълня липсващата половина.

И като видя слисването в очите на Тунтун, добави:

— С благословията на лейди Даселронд, разбира се.

— Ам’че да! — възкликна Авелин, изненадан и очевидно доволен от неочакваната подкрепа.

Веселието му трая само миг, а и как иначе, когато знаеше какво го очаква. Спря поглед върху всеки от четиримата поотделно, после се отдалечи, за да остане насаме със съвестта си и своята смелост.

Когато Пони и Елбраян си тръгнаха, с изненада откриха още някого наблизо, спотаен само на няколко метра от тях и останал незабелязан, въпреки огромното си туловище.

— Ех — въздъхна Брадуордън, — знаех си, че ще се стигне дотам.

И като се изплю презрително, добави:

— Човеци! Все търсят начин да се прославят! Давайте дисагите тогаз’ — все някой трябва да ви носи провизиите, а кой е по-подходящ от някой, дето знае как да се измъкне, когато се окаже хванат натясно.

— Да не смяташ да дойдеш с нас? — попита Елбраян.

— Дълъг път ни чака — отвърна кентавърът. — И ми се чини, че много скоро ще имате нужда от моята гайда.