Пробуждането на демона

Глава 23 Черната мечка

— Спусна се ей по тоз’ хълм — мъжът, който говореше, махна с ръка към гористото възвишение на север от града. — Ревеше като обезумяла. Още щом я чух и прибрах жената и децата в зимника. И едно ще ви река — добре, че го построих!

На години мъжът трябва да беше колкото него, помисли си Елбраян, докато се приближаваше към малката групичка — осмина мъже и две жени — скупчила се край останките от една колиба в покрайнините на Дъндалис.

— Бая голямшка трябва да е била — обади се друг от събралите се.

— Четири метра, че и отгоре — отвърна разказвачът и разпери ръце, колкото можа, за да покаже колко огромен е бил звярът.

— Кафява ли беше? — попита Елбраян, макар че въпросът беше излишен — само кафявата мечка достигаше ръст от четири метра.

Десетимата се обърнаха като един и учудено го изгледаха. И преди го бяха виждали из града, най-често в пивницата, „Виещата Шийла“, приседнал кротко край някоя маса в ъгъла, ала никой, освен ханджията Белстър О’Комли, не бе разменял и една дума с него. Така беше и сега — нежеланието им да говорят със странника беше повече от очевидно, макар че всички го оглеждаха с интерес.

— Черна — отвърна разказвачът и присви очи.

Елбраян кимна — това май беше по-близко до истината от предишните твърдения. Сега вече знаеше две неща — първо, че описанието на размерите на мечката със сигурност е доста преувеличено и второ, че нещо не е наред. Една кафява мечка наистина би могла да се нахвърли върху самотната колиба, взимайки я за лос или някакво друго животно, ала черните мечки по природа бяха кротки, дори плашливи създания и съвсем не бяха агресивни, освен ако не се окажеха притиснати в ъгъла или не им се наложеше да бранят малките си.

— А теб какво те засяга? — сопна се друг от мъжете и думите му прозвучаха така, сякаш не животното, а самият Елбраян беше виновен за нападението.

Без да му обръща внимание, пазителят мина покрай събралите се хора и коленичи, за да разгледа следите. Както предполагаше, мечката беше много по-малка от звяра, който първият мъж беше описал — надали имаше и два метра, а на тежина трябва да бе около стотина килограма. Елбраян не каза нищо — в крайна сметка, когато разярена мечка се нахвърли върху дома ти, нищо чудно тя да ти се види двойно по-голяма отколкото всъщност е.

— Не можем да оставим нещата така! — заяви Тол Юганик, широкоплещест мъжага, който не се церемонеше с никого нито на думи, нито на дела.

Гладко обръснатото лице му придаваше леко детински вид, ала вгледаше ли се някой в него, веднага разбираше, че външният вид лъже. Елбраян, който се бе обърнал, когато Юганик проговори, се вгледа особено внимателно в ръцете му (обикновено те говореха много) и не пропусна да забележи грубите мазоли, които ги покриваха. Да, едрият мъж беше истински обитател на Дивите земи.

— Ще организираме хайка и ще се разправим с проклетия звяр веднъж завинаги! — заяви той и се изплю.

Докато Елбраян се питаше защо ли Юганик не бе изявил желание сам да убие мечката, той се обърна към него и изръмжа:

— Ами ти? Преди малко ти зададоха въпрос, а не те чух да отговаряш!

Заплашително смръщен, едрият мъж се приближи към приклекналия Елбраян, който бавно се изправи. На ръст пазителят беше поне колкото него и макар да не беше толкова едър, със сигурност беше по-силен и по-кален.

— Смяташ ли, че мястото ти е тук, в Дъндалис? — попита Юганик направо, а заплахата в гласа му беше недвусмислена.

Елбраян дори не трепна, макар да му се искаше да изкрещи, че принадлежи тук повече от когото и да било от тях, че мястото му е именно в селото, чиято пивница се издигаше върху основите, които баща му бе положил със собствените си ръце!

Преглътна обаче всички тези думи и то с лекота. Годините, прекарани в долината на елфите, го бяха научили да се владее, винаги и преди всичко да се владее. Беше дошъл по тези земи, за да даде на жителите им сигурността, която те никога досега не бяха познавали. Ако преди седем години наоколо имаше обучен от елфите пазител, селото сигурно нямаше да бъде опустошено, а в светлината на тези мисли грубото държание на Тол Юганик изглеждаше съвсем незначително.

— Мечката няма да се върне — спокойно рече Елбраян и бавно се отдалечи.

Зад гърба му се разнесе оживен говор, в който неведнъж се чуваше думата „странен“, винаги произнасяна крайно недружелюбно. Явно все още имаха намерение да отидат на лов, ала младият мъж беше решен да ги изпревари. Черна мечка беше нападнала човешка къща — загадка, за която той на всяка цена трябваше да намери обяснение.

Остана изненадан от лекотата, с която проследи дирята на развилнялата се мечка. След като бе съборило къщата, животното бе побягнало към близките шубраци, поваляйки всичко, което му се бе изпречило на пътя, не само храсти, но и по-малки дръвчета. Никога досега пазителят не бе срещал подобна ярост у животно. Следите очевидно бяха оставени от средно голяма мечка, ала той имаше чувството, че върви по дирите на фоморийски великан или друго мислещо същество, поставило си за цел да причини колкото се може по-голямо опустошение. Боеше се, че мечката може да е болна или пък ранена. Каквато и да беше причината за непривичното поведение на иначе дружелюбното животно, с всяка изминала крачка Елбраян все повече се тревожеше, че няма да може да му пощади живота. В началото се бе надявал просто да го прогони навътре в гората, ала сега започваше да осъзнава, че най-вероятно ще се наложи да го убие.

Изкачи се по склона на един стръмен хълм, като надзърташе във всяка сянка и зад всеки храст. Мечките съвсем не бяха глупави — нерядко издебваха преследвачите си и ги нападаха в гръб. Елбраян приклекна край едно ниско дръвче и положи длан върху земята, опитвайки се да долови и най-слабите вибрации, всичко, което можеше да го насочи.

Внезапно с крайчеца на окото си усети едва доловимо раздвижване в близкия шубрак и едва-едва помръдна глава, за да го види по-добре, като не пропусна да отбележи, че вятърът духа откъм храста.

Миг по-късно мечката вече се носеше право към него, ревейки разярено.

Елбраян застана на едно коляно, постави по-тежичка стрела в Ястребокрилия и с нажалена въздишка опъна тетивата. Стрелата отскочи от муцуната на мечката и се заби в гърдите й, ала не можа да спре устрема на животното. Младият мъж беше изумен от бързината му. И преди беше виждал черни мечки, веднъж Джуравиел беше подплашил една, удряйки два камъка един в друг, ала нищо не можеше да се сравни със страховитата скорост, с която се движеше тази пред него — та тя с лекота би надбягала галопиращ жребец!

Втора стрела последва първата и потъна дълбоко в рамото й. Животното изрева още по-свирепо, но почти не забави крачка.

Елбраян знаеше, че няма да получи възможност за трети изстрел. Ако имаше насреща си кафява мечка, можеше да се покачи на дървото и да стреля оттам; черните мечки обаче се катереха превъзходно, много по-бързо, отколкото което и да било човешко същество.

Вместо това остана на мястото си, докато животното се приближи съвсем и тогава, в последния момент, се дръпна и се затъркаля надолу по склона.

Мечката спря и се накани да се спусне след него. Когато Елбраян стигна подножието на хълма и застана на колене, я видя да се изправя на задни лапи, страховита и внушителна.

И оставила някои жизненоважни части от тялото си незащитени.

Мразейки онова, което се канеше да направи, младият мъж с все сила опъна тетивата на Ястребокрилия и трите перца се раздалечиха повече откогато и да било.

После всичко свърши и животното се свлече на земята. Елбраян се приближи и след като изчака малко, за да се убеди, че то наистина е мъртво, посегна към муцуната и повдигна горната му устна. Страхуваше се, че ще види пяна, признак на най-страшното заболяване сред горските обитатели. Ако това бе причината за необяснимото държание на тази мечка, на пазителя щеше да му се наложи да прекара дълги дни и нощи в търсене на други болни животни, а те можеха да бъдат какви ли не — ракуни, язовци и дори прилепи.

За щастие пяна нямаше и Елбраян въздъхна успокоен. Облекчението му обаче не трая дълго — все някаква причина за необичайното поведение на мечката трябваше да има и той продължи да я търси. Внимателно огледа главата (като не пропусна да забележи очите — ясни и чисти, а не мътни и сълзящи), после се зае с тялото.

Откри отговора на загадката почти веднага — четири малки стрелички с шипове, забити дълбоко в задницата на животното. С голямо усилие успя да извади една от тях и я поднесе към очите си. Веднага разпозна отровата — гъста, тъмна течност, която причиняваше люта болка и се извличаше от кората на рядък вид черна бреза.

Разгневен, той захвърли стрелата настрани. Това не беше случайност, а преднамерена и много жестока агресия срещу мечката. Нищо чудно, че горкото животно, обезумяло от постоянната болка, бе освирепяло толкова, че да нападне къща. А като съдеше по стрелата, това отвратително злодеяние очевидно беше дело на човешка ръка.

Преглъщайки яда си, Елбраян подхвана благодарствен танц, изразяващ почитта му към духа на мечката и признателността му, задето им даваше храна и топлина. Когато свърши, я одра и почисти — според елфическите (а вече и неговите) представи, да похаби ценното тяло, като го погребе или просто го остави да гние в гората, би било обида към мечката и към самата природа.

Приключи с работата късно същия следобед, но не седна да си почине, нито се върна в Дъндалис, за да съобщи на селяните, че мечката е убита. Някой беше причинил — съзнателно и злоумишлено — тази трагедия.

Време бе Нощната птица да излезе на лов.

Откри ги също толкова лесно, колкото и развилнялото се животно преди това. Хижата им, паянтова постройка от цепеници и стари греди (голяма част от които, сигурен беше Елбраян, бяха дошли от останките на опожарения Дъндалис), се намираше на върха на един хълм. В неумел опит за маскировка, наоколо бяха разхвърляни клони, ала много от тях отдавна бяха изсъхнали и кафявите листа се забелязваха отдалеч.

Още по-издайнически обаче беше шумът, който непознатите вдигаха — Елбраян чу смеха и фалшивото им пеене много преди да бе видял колибата. По гласовете им позна, че е бил прав — наистина бяха хора.

Предпазливо се запрокрадва към тях, притичвайки от дърво до дърво, от сянка на сянка, макар да се съмняваше, че биха го чули, даже и да водеше със себе си стотина селяни и дузина фоморийски великани. Навсякъде край бараката се въргаляха капани и най-различни ловджийски приспособления, както и десетки животински кожи, проснати да се сушат. Тези хора познаваха горските обитатели, това поне беше ясно. В една бъчва недалеч от задната стена на колибата, младият мъж откри гъста, черна течност и веднага се досети, че именно с нея бяха напоени стрелите, докарали до лудост злощастната мечка.

Самата къщурка изглеждаше ужасно занемарена, стените бяха разкривени и пропукани. Елбраян тихичко се приближи и надникна през една от по-големите дупки.

Вътре, облегнати на големи купчини животински кожи (най-вече от черни мечки), лежаха трима мъже и непрекъснато надигаха халби, пълни с пенливо пиво. Час по час някой ставаше и отиваше да си допълни чашата от едно буре в ъгъла, като преди това яростно размахваше ръце, за да прогони мухите и всички останали насекоми, които жужаха над течността.

Елбраян потръпна погнусено, ала си напомни, че това все пак са обитатели на Дивите земи, корави и въоръжени до зъби. Единият си беше окачил колан, на който висяха поне дузина ками, другият държеше тежка брадва до себе си, докато третият носеше тънък меч. Елбраян не пропусна също така да забележи, че единствената врата на колибата е препречена с дебел прът.

Все така безшумно, той се прокрадна до предната част на бараката и извади камата от раницата си. Вратата не пасваше добре в отвора си и от едната й страна зееше пукнатина, достатъчно широка, за да може Елбраян да провре острието през нея. Бързо движение с китката събори пръта на земята и като ритна вратата, пазителят пристъпи вътре.

Тримата мъже изпуснаха халбите и се опитаха да се изправят (при което единият здравата се удари в дръжката на собствения си меч). Не след дълго вече бяха скочили на крака и недоумяващо се взираха в непознатия, който стоеше до вратата, стиснал най-обикновена (както им се стори) пътническа тояга в ръка.

— Що щеш? — попита един от тримата, едър грубиянин, с лице, покрито с гъста брада и безброй белези.

Всъщност, ако не беше рошавата, неподдържана брада, той спокойно би могъл да мине за брат на Тол Юганик, помисли си Елбраян с отвращение. Иначе двамата, възедри и широкоплещести, доста си приличаха. В ръцете си грамадният мъж държеше тежка брадва и на Елбраян не му беше никак трудно да се досети какво ще последва, ако не им даде някакво смислено обяснение. Онзи с меча, висок, слаб и без нито един косъм по главата си, също се взираше заплашително в него иззад рамото на другаря си, докато третият — нервен, кльощав дребосък — се свря в най-далечния ъгъл, потривайки неспокойно ръце, на сантиметри от висящите на гърдите му ками.

— Дойдох, за да си поговорим за една мечка — хладно отвърна Елбраян.

— Каква мечка? — сопна се едрият мъжага. — Ние имаме само кожи.

— Онази, която подлудихте с отровните си стрели. Онази, която разруши къща в Дъндалис и едва не уби цяло семейство.

— Я виж ти! — изплю се едрият ловец.

— Същата отрова, която варите отзад — продължи Елбраян. — Рядка отвара, известна само на малцина.

— Че туй нищо не доказва! А сега изчезвай оттук, че да не заиграе брадвата!

— Не мисля така — отговори пазителят, без дори да трепне. — Още не сме решили проблема с обезщетението — за фермерите, чиято къща е разрушена, както и за моите усилия.

— Об-б-безщ… — заекна високият, плешив мъж.

— Пари — спокойно поясни Елбраян, като не пропусна да забележи как нервният тип в ъгъла издърпа една от камите си и я запрати срещу него.

Бърз като котка, той застопори левия си крак и рязко се извъртя така, че оръжието мина покрай него без да го нарани и се заби дълбоко в стената. Когато отново се обърна към тримата си противници, се канеше да замахне за хоризонтален удар, ала веднага видя, че едрият мъж очаква точно такъв ход и дори е вдигнал брадвата си, за да отбие атаката му. Затова, вместо да довърши движението си, Елбраян се завъртя на другата страна, извивайки крак така, че да избегне вражеската секира, после се хвърли на едно коляно и с все сила стовари тояга върху вътрешната страна на бедрото на противника си. Бърза промяна в ъгъла на замаха и острият връх на Ястребокрилия се заби в слабините на ловеца, след което се стрелна нагоре и му нанесе три мълниеносни удара в гърдите.

Едрият мъж политна назад, а Елбраян вдигна тоягата над главата си с две ръце, за да спре атаката на ловеца с меча, като в същото време с все сила го изрита с коляно в корема. Когато плешивият мъж се преви от болка, Елбраян извъртя оръжието си така, че да отбие меча му на една страна, после провря Ястребокрилия под ръката му и напрегна цялата си сила. Ловецът политна във въздуха и миг по-късно падна по гръб, при което главата му издрънча с все сила.

Елбраян побърза да се обърне, разбирайки колко уязвим е в този момент. Както и очакваше, втората кама вече летеше към него и той вдигна Ястребокрилия тъкмо навреме, за да я спре. В мига, в който острието се удари в тоягата, той побърза да я отдръпне и за негов късмет камата полетя право нагоре, след което падна в разтворената му длан.

Всичко стана само за секунда и ето че той вече стоеше изправен, стиснал тоягата си в една ръка и камата, готова за хвърляне, в другата.

Мършавият мъж в ъгъла пребледня като платно и изпусна двете оръжия, които очевидно се бе канил да хвърли срещу него.

Елбраян с мъка овладя напиращия в гърдите му гняв, който го подтикваше да забие камата дълбоко в гърдите на жалкия подлец, гняв, засилен още повече от мисълта за онова, което тези тримата бяха причинили на невинното животно и последиците, които безразсъдната им и жестока постъпка можеше да има за жителите на Дъндалис.

Камата полетя към треперещия дребосък и се заби в стената на сантиметри от главата му. Без да сваля очи от Елбраян, мършавият мъж се свлече на пода.

Пазителят се огледа — останалите двама с мъка се изправяха на крака, ала никой от тях не държеше оръжие.

— Как се казвате? — попита и тримата се спогледаха учудено. — Имената ви! — настоя Елбраян.

— Полсън — отвърна едрият. — А това са Крик и Катерицата — обясни, кимвайки към плешивия си другар и към типа с камите.

— Катерицата?

— Плашливичък си пада — обясни Полсън.

— Чуйте ме добре, вие тримата — бавно каза Елбраян. — Сега делите гората с мен и възнамерявам да следя всяка ваша стъпка. Още една такава „шега“, още една подобна жестокост и случилото се днес ще бъде нищо в сравнение с онова, което ще ви сполети тогава. Освен това ще проверявам примките ви — отсега нататък няма да използвате вълчи капани…

Полсън се опита да каже нещо, ала свирепият поглед на Елбраян го накара да млъкне разтреперан.

— Нито каквито и да било други приспособления, които причиняват излишно страдание на животните.

— Че как ще си изкарваме прехраната тогаз? — изскимтя Катерицата от ъгъла си.

— Има и по-добри начини — хладно отвърна Елбраян. — И с надеждата, че ще успеете да ги откриете, няма да ви искам пари заради разрушената къща… не и този път.

Леденият му поглед се спря върху всеки един от тях, говорейки красноречиво, че това не са празни заплахи.

— А ти кой си? — осмели се да попита Полсън.

Елбраян се поколеба само за миг:

— Аз съм Нощната птица — заяви, при което Крик се изхили насмешливо.

Полсън обаче, без да сваля поглед от суровото лице на непознатия, плесна другаря си през ръката, за да го накара да замълчи.

— Име, което няма да е зле да запомните — довърши Елбраян и тръгна към вратата, смело обръщайки гръб на тримата мъже.

Те дори не си помислиха да го нападнат отново.

Щом излезе навън, Елбраян отиде при бъчвата с отрова и я обърна, после взе няколко от вълчите капани, които намери да се въргалят наоколо — отвратителни приспособления, направени от остри, метални шипове и силни пружини, които се задействаха при най-малкия допир, така че кракът на злощастното животно оставаше приклещен от жестоките зъбци.

Следващата му спирка беше „Виещата Шийла“, пивницата на Дъндалис. Вътре имаше около дузина мъже и жени, които млъкнаха в мига, в който пазителят прекрачи прага. Елбраян кимна на Белстър О’Комли, собственик на кръчмата и най-близкото подобие на приятел, което младият мъж имаше в селото.

— Чаша вода — поръча той и Белстър, беззвучно произнасяйки лесно предсказуемите думи заедно с него, му побутна пълната чаша.

— Да се чува нещо за мечката? — полюбопитства той.

— Мечката е мъртва — мрачно отвърна Елбраян и отиде да седне на една маса в ъгъла, облягайки се на стената.

Не пропусна да забележи как някои от мъжете се раздвижиха неспокойно на местата си, а една жена дори му обърна гръб най-демонстративно.

Пазителят нахлупи триъгълната шапка над очите си и се подсмихна незабележимо. Да, разбираше, че няма как да бъде иначе. Вече не беше като тях, всъщност вече бе различен от всички хора, с изключение на малцината, които бяха стъпвали в долината на елфите, малцината, живели някога сред събратята на Тунтун и Джуравиел. Колко му липсваха елфическите му приятели сега… да, дори и Тунтун! Наистина, в Каер’алфар също се бе чувствал не на място, ала това чувство беше хилядократно по-силно сега, когато се намираше сред тези хора, които уж бяха като него, а всъщност бяха съвсем различни.

И все пак, въпреки че се бе превърнал в отшелник в собственото си село, Елбраян се усмихваше искрено. Добра работа беше свършил днес, макар че искрено съжаляваше, задето се бе наложило да убие мечката. Утешаваше го мисълта за благородната задача, с която се беше нагърбил, обетът му, че няма да допусне новият Дъндалис и останалите две селца да споделят злата участ, сполетяла неговия дом преди седем години.

Остана в пивницата близо час, без никой дори да го погледне, ако не се брои кимването на Белстър на тръгване.

Глава 24 Лудия монах

— Тинсън — подхвърли капитан Миклош Бармайн на застаналата на пост Джил. Младата жена го изгледа заинтригувано. Тинсън беше името на неголямо селце на десетина мили от Пирет Тюлм, с не повече от двайсет къщи и една кръчма, свърталище на разбойници и леки жени, които обслужваха войниците от Пирет Тюлм.

— „Причакания друмник“ — добави Бармайн в обичайния си лаконичен стил.

— Пак ли сбиване? — попита Джил.

— Нещо повече — отвърна капитанът. — Вземи десет мъже и върви.

Джил се загледа в отдалечаващия се командир, мислейки си колко много не го харесва. Бармайн беше дошъл при тях преди три месеца, когато Константин Пресо беше изпратен да оглави Пирет Данкард на север. В началото Джил се зарадва, повярвала, че ниският и набит Бармайн, стриктен и дисциплиниран, е точно това, от което се нуждае поделението. Той обаче се оказа женкар, безнравствен и разпасан, освен това беше приел като лична обида отказа на Джил да легне с него. Дори привидно сериозното му отношение към задълженията им не трая дълго и още в края на първата му седмица като командир, животът в Пирет Тюлм се върна в обичайното си лентяйско русло. Джил беше искрено изненадана от това колко много й липсваше Пресо, почтен мъж… поне според представите на Пирет Тюлм. Беше служила при него повече от година и той нито веднъж не си бе позволил да се държи грубо с нея, винаги бе зачитал избора й и не се бе опитвал да я принуди да се включи в безкрайните забавления на останалите войници. Сега, когато Пресо го нямаше, а на негово място бе дошъл Бармайн, Джил се опасяваше, че натискът върху нея ще се усили.

Тръсна глава, за да прогони тези мрачни мисли и насочи вниманието си към възложената й задача. Наказанието на Бармайн, задето отблъскваше опитите му за сближаване, в очите на младата жена си беше истинска награда! В „Причакания друмник“, подходящо наречената пивница на Тинсън, отново беше избухнала свада, четвъртата само за две седмици, но какво ли беше това „нещо повече“, за което Бармайн беше споменал, Джил нямаше представа, макар да бе сигурна, че не ще да е нещо необичайно, нито кой знае колко сериозно. Каквото и да бе, поне щеше да бъде някакво разнообразие, каза си младата жена и сви рамене.

Набързо събра десетина от другарите си (използвайки махмурлука на почти всички в поделението като оправдание на отказа си да вземе и други) и се отправи на юг. Пристигнаха в Тинсън късно следобед. Както винаги, селският площад беше пуст (всъщност Джил никога досега не бе виждала на него да си играе дори едно дете). Повечето обитатели на Тинсън явно предпочитаха да спят през деня и да се забавляват през нощта.

Откъм кръчмата долетя вик и привлече вниманието й.

— Трябва да сме готови! — тътнеше нечий могъщ глас, толкова силен, че се чуваше дори през стената и цялото разстояние, което ги делеше от пивницата. — О, зло, колко дълбоки корени си пуснало! Какви глупци сме, щом спим, докато мракът бавно ни поглъща!

Войниците влязоха в кръчмата през предната врата и се присъединиха към десетината посетители вътре. Първото, което Джил забеляза, беше огромен, възпълен мъж, покачен върху една от масите и размахал празна халба, с която често му се налагаше да се отбранява срещу най-близките гости, които всячески се опитваха да го смъкнат на земята. Младата жена нареди на войниците да се разпръснат от помещението, а тя самата отиде да говори със съдържателя.

— Лудият монах — обясни й той. — Беше тук през цялата нощ, после изчезна за известно време и преди малко пак се върна. Пари не му липсват — казват, че продал някакви скъпоценни камъни на един керван и макар че търговците май не са му дали истинската цена на камъните, пак си е тръгнал с препълнени със злато джобове.

Джил заинтригувано се вгледа в монаха. Облечен бе в дебели, кафяви одежди, каквито носеха абеликанските духовници, само че неговите бяха стари и протрити на много места, сякаш беше прекарал прекалено дълго по пътищата. Имаше гъста и рошава брада, а той самият бе висок (трябва да беше към два метра) и пълен — поне сто и двадесет килограма. Беше широкоплещест, с едър кокал и голям корем, ала създаваше впечатление за човек, напълнял набързо и съвсем наскоро.

Онова, от което Джил най-много се впечатли обаче, беше почти трескавата му енергия, силата, която струеше от блесналите кафяви очи, така изпълнени с живот, че тя дори се стресна.

— Благочестие, достойнство, бедност! — провикна се монахът, после изпръхтя подигравателно: — Ха, как ли пък не!

Джил разпозна мотото — същото, което абат Добриньон Калислас бе изрекъл в онзи паметен ден, деня на нейната сватба.

— Ха! — изрева огромният мъж. — Благочестие в блатото на разврата? Достойнство в наглата жестокост? Бедност? Да бяхте видели златните листа по таваните! Ами скъпоценните камъни?

— Все едно и също си пее — сухо отбеляза ханджията, после се провикна към войниците: — Хайде де, какво чакате, сваляйте го оттам!

Джил не беше съвсем сигурна дали точно така трябва да постъпят. Думите на монаха и особено забележката за блудството, бяха разгневили мнозина от гостите в кръчмата и тя се боеше, че смъкнат ли го от масата насила, вместо първо да се опитат да го успокоят, в пивницата може да избухне повсеместно сбиване. За съжаление, при хлабавата дисциплина, която цареше сред Бреговата стража, младата жена не можеше да спре хората си, не и след като ханджията им бе дал разрешение да нападнат монаха.

Единственото, което можеше да стори, бе да се опита да поукроти напрежението и тъкмо беше тръгнала към средата на стаята, когато чу кръчмарят да добавя съвсем тихо:

— И внимавайте, че доста го бива в магийките!

— Проклятие! — изруга Джил и се обърна тъкмо навреме, за да види как двама от войниците й (единият от тях — Гофлау) посягат да хванат монаха.

— Аха! — щастливо се провикна едрият мъж. — Добрите, стари тренировки за постоянна бдителност!

И като сграбчи Гофлау за китката, повдигна го от земята, завъртя го два пъти над главата си и го запрати в другия край на стаята.

Един от войниците извади меча си и отсече крака на масата, която се срути изпод монаха и той рухна право върху другаря на Гофлау. Демонстрирайки учудваща за размерите си ловкост, монахът се преметна и скочи на крака, викайки с цяло гърло, след което се хвърли срещу най-близкостоящите хора — един войник и един от посетителите на пивницата.

Сбиването беше в разгара си.

Джил беше изумена от огромната сила на монаха. Той тичаше напред-назад, поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му, като през цялото време не спираше да се смее почти налудничаво, даже когато един от противниците му успя да го избегне и стовари юмрука си право в лицето му.

— Гответе се! — повтаряше той отново и отново, като често споменаваше нещо за някакъв дактил, а след това и за демон.

Истински заинтригувана, Джил го погледа в продължение на няколко минути. Непознатият очевидно не беше с всичкия си или поне така изглеждаше отстрани, ала в ушите на младата жена, прекарала година и половина сред Бреговата стража, призивите му за бдителност и благочестие звучаха не само смислено, но дори мъдро.

Няколко войници успяха да го обградят и единият от тях вдигна меча си и му нареди да се предаде. Внезапно изригна синя светлина и войниците се разлетяха на всички страни с щръкнали нагоре коси.

Монахът се разсмя още по-силно и отново се хвърли напред. Изтича до една от жените, улови я за раменете и я разтърси:

— Не им продавай тялото си! — извика той и Джил изпита чувството, че в молбата му има нещо много лично, някаква негова тайна болка. — Умолявам те, недей! Не се превръщай в оръдие на дактила! Не падай в негов плен!

Междувременно един от войниците бе успял да го доближи изотзад и монахът се видя принуден да пусне жената. С яростен рев той се отърси от хвърлилия се отгоре му противник и пак се втурна напред.

Джил се изпречи насреща му и той, виждайки жена пред себе си, забави крачка.

Тя се хвърли към краката му и успя да го повали. Петимата от другарите й веднага се хвърлиха отгоре му и макар че едрият мъж някак си съумя да се измъкне и да стане, беше изгубил ценно време — още няколко войници, както и неколцина от гостите на пивницата се бяха присъединили към нападателите му и най-сетне можаха да го подчинят. Без да се церемонят много-много, те го избутаха до вратата и го изхвърлиха навън.

В този миг Джил видя Гофлау да вади меча си и да тръгва след монаха.

— Остави го! — заповяда тя и другарят й нямаше друг избор, освен да й се подчини, макар и да скърцаше със зъби.

— И ако още веднъж се мернеш тук — извика един от войниците през отворената врата, — ще опиташ оръжието ми!

— Отворете очи за истината! — провикна се монахът в отговор. — Познайте ме такъв, какъвто съм, а не какъвто ме виждате през пелената на жалките обиди, които хвърляте в лицето ми! Аз съм предвестникът на злото, носителят на черната прокоба!

— Ти си пиян! — изрева войникът.

Едрият мъж избълва нещо неразбираемо и се обърна, махайки презрително с ръка.

— Скоро ще дойде денят, когато ще прогледнете — мрачно рече той. — Много скоро.

Джил погледна към ханджията, който поклати глава:

— Опасен тип е този.

Джил кимна, ала всъщност не беше съгласна. Монахът дори не се бе опитал да довърши нападенията си. Да, беше удрял и повалял хора, беше запратил Гофлау във въздуха, ала никой, нито дори самият той, не беше пострадал сериозно. А пък според младата жена, на Гофлау никак нямаше да му се отрази зле някой да го метне през стаята още един-два пъти. На глас обаче не каза нищо, просто пристъпи към вратата и надникна навън. Едрият монах бавно се отдалечаваше по разкаляния път, хлипайки и окайвайки „людските грехове“ и човечеството, неподготвено за надигането на злото.

На около двайсетина метра от входа на кръчмата той спря и отново поде тирадата си за настъпващ мрак, за свят, който не е готов да посрещне силите на демона, за черни сенки, хранещи се с прогнилото сърце на земята.

— Напълно побъркан — отбеляза един от войниците.

— Лудият монах — отвърна кръчмарят.

Джил обаче не беше сигурна. Не, изобщо не беше сигурна.

Глава 25 Брат Правда

Отец Йойона погледна надолу към просторната стая, празна, ако не се брояха въжетата за катерене, окачени на отсрещната стена. В средата на помещението стоеше набит млад мъж, с лице, посивяло от недоспиване. Носеше само тънка препаска около бедрата и бе заел отбранителна поза, с присвити рамене и ръце скръстени пред корема и слабините. Дори главата му беше гола — бяха я обръснали. Не спираше да мълви някакво песнопение, отчаян опит да укрепи бързо напускащото го мъжество, докато Де’Унеро, наставникът, заел мястото на Сихертън, обикаляше около него, плющейки с дебел бич. Малко по-назад бе застанал един десетокурсник.

— Ти си слаб и безполезен! — изкрещя Де’Унеро и го удари по гърба. — Ти си част от заговора!

Куинтал се опита да каже нещо, да се възпротиви на това обвинение, но от устните му не излезе нито звук и той само поклати безсилно глава.

— Ти си заговорник! — извика Де’Унеро и отново го удари, този път по главата.

Отец Йойона едва издържаше тази гледка. „Подготовката“ на Куинтал продължаваше вече повече от месец, от деня, когато абат Маркварт, остарял сякаш изведнъж, им съобщи, че е получил видение за Авелин и че той е още жив.

Авелин! Само при мисълта за младия послушник Йойона усещаше как го побиват тръпки. Авелин беше убил Сихертън: тялото на монаха (или по-скоро онова, което бе останало от него) бе открито едва тази пролет, близо година след трагедията. А ако видението на абата се окажеше вярно, това означаваше, че Авелин е оцелял и е избягал с много от свещените камъни!

Йойона затвори очи и си припомни всички онези пъти, когато Сихертън го бе предупреждавал за почти нечовешката посветеност на Авелин. Ще ни докара неприятности, повтаряше непрекъснато Сихертън и ето че се бе оказал прав. Но защо, не спираше да недоумява Йойона. Какво беше предизвикало тази катастрофа — дали бе някакъв неизкореним недостатък в природата на младия мъж или именно липсата на такъв недостатък, така необичайна за покварата, възцарила се в Ордена, бе довела до такава развръзка? Да, брат Авелин Десбрис наистина създаваше неприятности, беше като огледало, в което монасите от Сейнт Мер’Абел не смееха да надзърнат. В действителност, осъзнаваше Йойона, Авелин бе всичко онова, което един истински духовник трябваше да бъде — праведен, смирен, отдаден на вярата. Времената обаче се бяха променили, променили се бяха и нравите в някога светата обител. Йойона все още не можеше да приеме, че благочестието на един послушник може да застраши целия Орден.

Ала в същото време беше и уморен, болеше го от загубата — на Сихертън и на Авелин, а и на собствената му невинност и тази болка беше прекалено силна, умората — прекалено голяма, за да може той да намери покой в манастира. Абат Маркварт почти не беше на себе си, толкова много искаше Авелин да бъде върнат в светата обител заедно с отмъкнатите камъни, а думата на абата беше закон.

Плющенето на камшика извади отец Йойона от мислите му. Никога не бе харесвал коравосърдечния Куинтал, ала гледайки го сега, не можеше да не изпита жал. Освен всичко друго, „подготовката“ на Куинтал включваше лишаване от сън и продължителен глад. Силата му, както физическа, така и душевна, щеше да му бъде отнета, къс по къс, и да му бъде върната обратно под надзора и наставленията на учителите му. Едно човешко същество щеше да бъде принизено до оръдие за унищожение — оръдието за унищожението на Авелин Десбрис. Оттук нататък Куинтал щеше да има една-единствена мисъл, една цел, един смисъл на съществуванието си. Един източник на цялото зло в живота си. Авелин Десбрис, най-голямата заплаха за ордена на Сейнт Мер’Абел.

Ледени тръпки полазиха по тялото на отец Йойона и той се отдалечи, мъчейки се да не мисли за онова, което щеше да се случи, когато Куинтал успееше да се добере до Авелин.

Пещерата приличаше на гигантска карикатура на тронната зала на някой крал. Масивен подиум, към който водеха три стъпала, стоеше в единия край, а отгоре му беше поставен обсидианов трон, толкова голям, че на него преспокойно можеха да се поберат двама едри мъже, при това без дори да се докосват. Освен това в стаята имаше и две съвършено еднакви редици от масивни колони във формата на огромни войни. Също като трона, и те бяха направени от обсидиан, с изящни, макар и малко странни линии, които наподобяваха мускулни нишки и се преплитаха по цялото им тяло. Подът и стените бяха най-обикновени, мътносиви като скалите, от които бе съставена Айда, а двойната врата беше направена от бронз.

Факли нямаше никъде, единствената светлина идваше от лавата, която струеше от двете страни на подиума и се отцеждаше през дупките на пода, откъдето поемаше по многобройните тунели на Айда, докато не достигнеше подстъпите на планината, поглъщайки все повече и повече от Барбакан.

Колко малки изглеждаха в тази огромна стая Уба Банрок и Улг Тик’нарн, паурийски вождове от далечен Хулиантес, както и гоблинът Готра! Даже Майер Дек се чувстваше някак дребен и незначителен, докато се озърташе наоколо, сякаш се боеше, че обсидиановите войници могат да се пробудят и да се нахвърлят отгоре му. А Майер Дек, близо петметров фоморийски великан, не беше свикнал да се чувства дребен и незначителен в ничие присъствие.

Ала дори всичките двайсет обсидианови войни да се събудеха за живот, дори в стаята да имаше още двайсетина от тях, те всичките накуп надали можеха да всеят по-голям ужас от създанието, което седеше на черния трон — ужас, който четирите същества усещаха с всяка частица на тялото си. Те до един бяха измежду най-могъщите сред събратята си, пълководци на многочислени армии — Майер Дек командваше стотици войни, всеки от паурите — хиляди, а Готра — десетки хиляди. Те бяха по-зли от най-злите, най-големите страшилища на Корона, сеещи страдание и гибел, където и да отидеха, ала сега изглеждаха смешни — окаяни твари, които пълзяха в краката на великия дактил, жалки сенки в сравнение с най-черния от черните, с демона-дактил.

Съюзите между гоблини и фоморийски великани съвсем не бяха рядкост, ала и двете раси ненавиждаха паурите почти толкова, колкото мразеха и хората.

Освен в случаите, когато дактилът се пробудеше. Освен тогава, когато едно по-голямо зло, първично и необхватно, ги свържеше и, подчинило ги на волята си, ги поведеше на война. Когато демонът-дактил се възкачеше на обсидиановия си трон, между смъртните не можеше да има съперничество и дрязги за надмощие.

— Ние не сме четири отделни армии! — неочаквано изрева демонът и Готра едва не падна, повален от силата на гръмовния му глас. — Нито дори три, ако паурите решат да се обединят. Ние сме една войска, с общи стремежи и обща цел!

Дактилът скочи от трона и хвърли в краката им някакъв предмет — парче сив плат, върху което в черно беше избродиран образът му.

— Вървете и се захващайте за работа! — нареди той.

Майер Дек вдигна плата и внимателно го разгледа.

— Моите войни не са шивачки — възпротиви се той, ала едва бе довършил, когато демонът се извиси над него, пораснал сякаш за миг, и го зашлеви през лицето, поваляйки го на земята като да бе хилаво джудже.

Ала най-лошото тепърва предстоеше. Заля го вълна от ярки образи, изпълнени с нечовешки мъчения и страховита болка, и Майер Дек, гордият и силен фоморийски вожд, най-могъщият смъртен в цял Барбакан, изскимтя жаловито и се загърчи на пода, молейки за милост.

— Всеки войник в моята армия ще носи този знак — заяви дактилът. — В моята армия. А ти — обърна се той към великана и като се наведе, вдигна го от пода с ужасяваща лекота, — ти ми доведи двайсет и четири от най-добрите си бойци — ще ми бъдат лична стража.

И така, ден след ден, демонът се срещаше със своите слуги. Буден вече от няколко години, той търпеливо наблюдаваше, долавяше със самото си същество и най-далечното клане в Дивите земи, усещаше върху устните си, като да беше там, топлата кръв, в която злите джуджета топяха алените си кепета, чуваше писъците на моряците и злощастните пътници от всеки кораб, погълнат от безмилостния Мириански океан. Мракът неумолимо се разпростираше над света, злото в сърцата на хората все повече се надигаше. Дошло бе време Повелителят на хаоса да събере бойците си и да започне истинската война.

Теранен Динониел отдавна бе изгнил в земята и този път дактилът твърдо бе решил да победи.

На двадесет и четиримата великани, които Майер Дек му доведе, той раздаде магмени доспехи, изработени лично от него, плътни и изключително здрави. За четиримата вождове пък имаше още един ценен дар — покрити с шипове магически предпазители, които защитаваха онзи, който ги сложеше, от всяко вражеско оръжие. Никоя от трите раси не се славеше с достойнството или предаността си, но благодарение на магическите предпазители демонът можеше да е спокоен, че поне четиримата му генерали няма да станат жертва на заговор между собствените си войници.

А техните редици наистина бяха внушителни. Гористите склонове на Айда бяха покрити с биваците на хиляди гоблини, паури и великани, всички до един обърнати към южното подножие на планината, там, където зейнала черна дупка обозначаваше входа на пещерата. И трите лагера бяха разположени между най-новите „ръкави“ на планината — две реки от изстиваща лава, черни в основата си и яркочервени на повърхността, тъй като огнената течност продължаваше да извира от недрата на планината; две реки, разлели се на югоизток и на югозапад, като да бяха продължение на волята на демона, протегнала се да задуши целия свят между пръстите си. Нищо не растеше в близост до магмените потоци, ни дърво, ни храст, нито дори стрък трева — мракът бе погълнал всичко по пътя си, огньовете бяха изпепелили всяко живо същество, а изстиващата лава се бе втвърдила върху останките му. Дори онези от бойците на дактила, които се намираха в средата между двата ръкава, усещаха топлината и именно потрепващият от горещината въздух ги изпълваше с упование в силата на злото, събрало ги тук, именно той още повече разпалваше желанието им да се хвърлят в бой, да сеят болка, страдание и смърт.

И все в името на дактила.

— Как се казваш?

— Куинтал.

Отговорът беше последван от болезнен стон — камшикът остави поредната кървавочервена резка по гърба му.

— Как се казваш?

— Куинтал.

Камшикът отново изплющя.

— Ти не си Куинтал! — изкрещя Де’Унеро в лицето му. — Как се казваш?

— Куин… — този път дори не успя да довърши, когато бичът, въртян умело от опитния десетокурсник, се обви около тялото му и го остави без глас.

Застанал на обичайното си място на балкона, невидим за жертвата и нейните мъчители, отец Йойона въздъхна и поклати глава. Корав беше, не можеше да му го отрече, ала тази издръжливост, това нежелание да се откаже от личността си, можеше да му струва живота.

— Не се бой — разнесе се глас зад едрия монах, гласът на абат Маркварт. — Старите книги не лъжат. Техниката е изпитана.

Йойона не се съмняваше в това, по-скоро се питаше защо, в името на Бога, някой изобщо бе измислил подобна техника!

— Отчаянието ражда черни плодове — отбеляза абатът и застана до Йойона, тъкмо когато камшикът за пореден път се стовари върху гърба на Куинтал. — И на мен това не ми се нрави, но какво можем да сторим? Тялото на Сихертън само затвърди страховете ни. Знаем каква хитрост е използвал Авелин, за да избяга, знаем и колко много от магическите камъни е взел със себе си. Нима трябва да оставим предателството му ненаказано, предателство, което и в този миг навярно работи в наша вреда и което може да доведе до пълния крах на Ордена?

— Разбира се, че не, отче — отвърна Йойона.

— Никой в Сейнт Мер’Абел не познава Авелин Десбрис по-добре от Куинтал — продължи абатът. — Ето защо той е идеалният избор.

Идеалният избор за ролята на палач, помисли си Йойона.

— Идеалният избор за ролята на героя, който ще ни върне онова, което ни принадлежи по право — отвърна Маркварт, четейки мислите на Йойона толкова ясно, че едрият монах го погледна изпитателно, чудейки се дали абатът не използва някаква магия, за да проникне в съзнанието му.

— Куинтал ще се превърне в безмилостната ръка на Църквата, оръдието, с което ще въздадем справедливост — мрачно довърши Маркварт с решителност, каквато Йойона рядко беше чувал в обичайно треперливия му, старчески глас.

Всъщност той добре разбираше отчаянието на абата, въпреки че манастирът и друг път бе ставал свидетел на престъпление като това на Авелин, както и последвалото го бягство. А и кражбата на камъните — тя със сигурност не застрашаваше съществуването на Ордена. Та нали на своите редовни наддавания, монасите продаваха двойно повече камъни от онези, които Авелин беше отмъкнал, така че сега силата на свещените предмети, намиращи се в ръцете на най-различни търговци и благородници, далеч надвишаваше магията, с която разполагаше той. Единственото, което тревожеше висшето духовенство в Ордена, бе кражбата на огромния аметист и то само защото не бяха успели да разгадаят каква магия крие той. Така че Авелин всъщност не представляваше кой знае каква заплаха за манастира, още по-малко пък за целия Орден. Не това обаче беше важното, не това бе причината за отчаянието на абата. Неговият час скоро щеше да настъпи, времето, този най-неумолим враг, не след дълго щеше да го надвие, а последното, което Маркварт искаше, бе да бъде запомнен с този провал и да завещае на приемника си един развилнял се вероотстъпник.

— Много скоро ще го пуснем по следата на Авелин — отбеляза абатът.

— Освен ако не продължи да се съпротивлява — осмели се да каже Йойона.

Маркварт се изсмя задавено:

— Техниката е изпитана — лишаване от сън и от храна, награди и наказания, ревностно изпълнявани от младите наставници. Идеите му за добро и зло, за дълг и възмездие, постепенно биват изместени от принципите, които научава от нас в часовете, които получава, когато е послушен. Не след дълго Куинтал ще има една-едничка цел в живота. Съжалявай го, ала трижди повече съжалявай Авелин Десбрис.

С тези думи абатът се отдалечи. Йойона остана загледан след него, потресен от студенината и безсърдечието му. После вниманието му беше привлечено от зловещото изплющяване на камшика.

— Как се казваш? — за кой ли път попита Де’Унеро.

— Куин…

Колебанието на злощастника беше очевидно, дори от балкона. Отец Йойона усети, че са съвсем близо до пробив.

Де’Унеро се накани да даде поредния урок на жертвата си, ала внезапно спря, видял навярно някаква промяна у него, странен блясък в доскоро мътните му очи. Отец Йойона се надвеси над парапета, опитвайки се да чуе всяка дума, всеки шепот, всеки звук.

— Брат Правда — отвърна измъченият мъж.

Възрастният монах се отдръпна. Все още не бе убеден, че техниката е правилна, още по-малко оправдаваше причината, поради която бяха прибегнали до нея. Едно обаче не можеше да отрече — тя наистина действаше.

Глава 26 Брадуордън

— Страх ли е това? Или завист? Или може би нещо друго, по-неуловимо, някакъв вътрешен глас, който им нашепва, че сме различни? Те не знаят, разбира се, за годините, които прекарах сред Туел’алфарите, ала няма как да не усещат, че гледаме на света по различен начин.

Елбраян се облегна в стола, размишлявайки върху собствените си думи, после зарови лице в ръцете си, откъсвайки поглед от дълбините на огледалото.

Когато отново вдигна очи, видя, че духът на Мейдър е все още там, търпелив и безмълвен.

— Бели’мар Джуравиел ме предупреди, че ще стане така — продължи младият мъж. — И наистина, в това няма нищо странно. Обитателите на граничните земи трябва да се държат един за друг, защото просто нямат избор. Страхът ги кара да се изолират от останалия свят, дотам, че понякога не успяват да различат приятел от враг. Същото изпитват и към мен, видят ли ме да влизам във „Виещата Шийла“. Не ме разбират — навиците, знанията и най-вече причината, довела ме тук — и затова се боят от мен. Да, чичо Мейдър, именно това трябва да е — страхът. Защото за какво има да ми завиждат обитателите на Дъндалис? Според техните представи аз съм беднякът, аз съм онзи, който трябва да завижда.

При тези думи Елбраян се засмя и прокара пръсти през светлокестенявата си коса.

— Според техните представи… — повтори и изведнъж го обзе жал за жителите на Дъндалис, на Тревясал лъг и Края на света, сгушени на сигурно в своите колиби.

Наистина, те се радваха на някои удобства, които той нямаше — меко легло, здрави легени, в които да се мият по-лесно, хранителни запаси. Ала пазителят притежаваше нещо много по-ценно, нещо, което не би заменил за всичките съкровища на Корона.

— Свобода и дълг, чичо Мейдър — заяви той. — Аз не поставям граници около онова, което „притежавам“, защото те спират не само идващия с лошо, но и този, който идва с добро. А и в крайна сметка, не богатството, което ще натрупаш с умението си, е важно, а самите умения, усещането, че можеш нещо, усещането, че имаш цел, а животът ти — смисъл. И така, аз продължавам да бдя над тях. Приемам нападките и язвителните им думи. Приемам ги, защото вярвам в онова, което правя, знам, че то има смисъл; знам (навярно по-добре от всеки друг!) какво може да се случи, ако махна с ръка и си тръгна, обиден от тяхната неприязън.

„Но си оставам сам“, каза си младият мъж, ала предпочете да запази тази мисъл за себе си — все още не бе готов да я изрече на глас. Остана седнал още няколко минути, после се накани да стане.

Изведнъж почувства нежно, почти незабележимо потрепване във въздуха. Музика?

Да, наистина беше музика, макар да беше прекалено далечна, прекалено недоловима, за да я чуе. По-скоро я усещаше с тялото си — деликатен, гальовен звук, сладък като елфическа арфа, мелодичен като гласа на лейди Даселронд.

Елбраян погледна към образа на своя предшественик и дори от мястото си усети покоя, който се излъчваше от него.

Побърза да излезе от пещерата, очаквайки музиката да е по-силна навън. Тя обаче си остана все така тиха, едва доловима, независимо на коя страна се обръщаше той. Ала беше истинска, не беше плод на въображението му. Там имаше нещо.

И Мейдър искаше той да го открие.

Младият мъж бе възнамерявал да отиде в Тревясал лъг този следобед, а щом слънцето започне да преваля, да поеме на запад, наобикаляйки така и Края на света. Сега обаче почувства, че не може да тръгне. Музиката, в това беше сигурен, не вещаеше опасност, просто будеше любопитството му и желание да открие източника й.

Прекара почти цялата сутрин в опити да установи откъде идва тихата мелодия. Използва цялото си умение, всичко, на което го бяха научили елфите, едно по едно съсредоточаваше сетивата си във всички посоки, върху всяко растение, което видеше, върху всяко животно, което срещнеше. Най-сетне се натъкна на нещо — следи!

Трябва да бяха оставени от едър, неподкован кон, разхождал се наоколо съвсем спокойно. По тези земи наистина имаше диви коне — някои сигурно бяха оцелели след опожаряването на Дъндалис преди седем години, други трябва да бяха избягали от един или друг керван, а пък трети живееха тук дълго отпреди появата на първите човешки заселници. Не бяха много, освен това бяха доста плашливи, макар че Елбраян все още се надяваше да си опитоми някой.

Много скоро обаче разбра, че точно днес не е денят, в който ще се сдобие с кон — не бе следвал дирите много дълго, когато установи, че те ще го отведат и до източника на бързо засилващата се музика. Което означаваше, че конят вече си има ездач.

Това обаче не го спря, тъкмо напротив — само още повече разпали любопитството му. Някой се бе приближил съвсем близо до мястото, което той бе започнал да нарича свой дом, и този някой явно беше от близките села, тъй като в противен случай животното несъмнено щеше да е подковано.

Елбраян се спусна по склона на един покрит с дървета хълм и се озова в тясна долчинка, през която течеше бурна река. Прекоси я с известно затруднение и продължи — ездачът очевидно не полагаше никакви усилия да скрие следите си. Мелодията ставаше все по-силна и не след дълго той дори успя да различи отделните ноти. Беше някакъв духов инструмент, нещо повече — той и преди беше чувал същите причудливи звуци, които оставаха да се въртят в съзнанието дълго след като музиката беше спряла. Ами да, спомни си изведнъж — беше на десетия му рожден ден, когато един търговец свири в негова чест. Инструментът, голям кожен мях, от който стърчаха няколко тръбички, беше също толкова интересен, колкото и звуците, които идваха от него. Гайда, точно така, наричаха го гайда.

Воден от звуците на гайдата и от следите на коня, Елбраян превали още няколко възвишения, после изведнъж спря, така рязко, както бе секнала и мелодията. Надникна иззад най-близкото дърво и там, малко по-високо от него, застанал сред горичка от преплетени брезови дръвчета, видя да стои висок мъж, много по-висок от него, дори като вземеше предвид това, че го гледаше отдолу — нагоре. Непознатият имаше рошава, черна коса и гъста, също толкова черна брада. Беше гол, поне от кръста нагоре, с яки, мускулести гърди и рамене и извит гръб, а в едната си ръка държеше гайда.

— Е, пазителю, хареса ли ти свирнята ми? — проговори той и се усмихна широко.

Елбраян приклекна още по-ниско, макар да беше очевидно, че вече са го забелязали. Не можеше да повярва, че непознатият не само е усетил приближаването му, но и че знае какъв е!

— Доста време ти отне, докат’ ме откриеш — разсмя се чернокосият. — Не че изобщо щеше да успееш, ако не бях надул гайдата, та дано ме намериш.

— А ти кой си? — попита Елбраян.

— Брадуордън Гайдаря — гордо отвърна непознатият. — Брадуордън Приятеля на гората. Брадуордън Покровителя на боровете. Брадуордън Защитника на дивите коне. Брадуордън…

Не можа да довърши, защото в този миг Елбраян се показа иззад дървото, осъзнал, че представянето може и да се проточи.

— Наричат ме Нощна птица — рече той, макар някак да усещаше, че Брадуордън вече го знае.

Високият мъж кимна, все така широко усмихнат.

— Елбраян Уиндон — допълни той и Елбраян кимна механично, после зяпна — в Дъндалис всички, с изключение на Белстър О’Комли, го знаеха само с името, дадено му от елфите.

— Може пък животните да са ми го подшушнали — подхвърли Брадуордън, виждайки озадаченото му изражение. — По-умен съм, отколкото изглеждам, а и доста по-старичък. Може да са били животните, може да са били и растенията.

При тези думи чернокосият му намигна попресилено, така че Елбраян, който все още се намираше доста далеч от него, го видя съвсем ясно.

— Кой знае, може пък и чичо ти да е бил.

Елбраян се олюля, прекалено изумен, за да каже каквото и да било, прекалено слисан, за да зададе десетките въпроси, които напираха в съзнанието му. Предпазливо, но не и притеснено, той продължи да се изкачва по хълма, като внимателно изпробваше земята преди да стъпи с цялата си тежест, сякаш очакваше мястото да е осеяно с капани.

— Трябваше да ги убиеш онез’ тримата — додаде гайдарят.

Младият мъж сви рамене — за какво ставаше дума?

— Полсън и приятелчетата му — поясни чернокосият. — Само ядове създават, ще знаеш. Да ти кажа, отдавна си мисля дали сам да не ги довърша. Всъщност, откакто видях как едно животно си отхапа крака, за да избяга от проклетата клопка, дет’ се беше хванало в нея.

Елбраян тъкмо се канеше да го увери, че вече се е погрижил за жестоките капани, когато усети, че думите засядат в гърлото му. Току-що беше видял конска задница между брезовите дървета и реши, че Брадуордън трябва да е възседнал жребеца си, после обаче се приближи още малко и разбра, че дълбоко се е заблуждавал. Не кон беше оставил следите, довели го дотук, а самият Брадуордън.

За Елбраян — момчето, което се бе изправяло срещу фоморийски великани и гоблини, мъжът, прекарал седем години сред елфи — гледката на кентавъра не бе чак толкова стряскаща, но все пак породи редица въпроси, прекалено много, за да успее да подреди бездруго обърканите си мисли. Освен това събуди един полузабравен спомен — за утрин, в която двамата с Пони стояха край Дъндалис и се вслушваха в същата песен, довела го сега дотук; припомни си и историите за Духа на гората, получовек, полукон, едни от любимите му като дете.

— Само ядове създават — повтори отвратено Брадуордън. — Казвам ти, чуя ли още един от горските ми приятели да скимти от болка, ще ги пречукам и тримцата!

Елбраян изобщо не се усъмни в заканата му. Тя беше изречена толкова сухо, така хладнокръвно и безстрастно, че нямаше как да не й повярва. Младият мъж неволно потръпна, като си представи какво можеше да стори с Полсън и другарите му близо четиристотинкилограмовият кентавър, надарен не само с физическа сила, но и с разум, а очевидно и с достатъчно хитрост, след като бе успял да се крие от него през всички тези седмици.

— Е, Нощна птицо, имаш ли инструмент, та да посвирим заедно?

— Откъде знаеш кой съм? — попита Елбраян.

— Вземем ли и двамата да задаваме въпроси — смъмри го Брадуордън, — кой ще отговаря?

— Защо ти не започнеш? — настоя Елбраян.

— Аз вече го сторих — отвърна кентавърът. — Да не би…

— Да не би да не искаш да ми отговориш? — прекъсна го пазителят.

— Ех, момчето ми — рече Брадуордън с обезоръжаваща усмивка (макар и малко снизходителна, гледана така от ниското), — нали няма да ме караш да си издам всичките тайни? Че нали после ще ти бъде скучно!

Елбраян се поотпусна — сигурно някой от приятелите му, Джуравиел или друг от елфите, беше казал на Брадуордън за него. А може би кентавърът просто бе подслушал някоя от изповедите му в Оракула, ето откъде знаеше за Мейдър и за малката пещера. При всички случаи в едно младият мъж бе напълно сигурен — съществото пред него не му беше враг, освен това не смяташе за съвпадение това, че го срещаше в същия ден, в който за първи път от пристигането си тук открито бе намекнал, че е самотен.

— Улових си една кошута таз’ сутрин — неочаквано рече кентавърът. — ’Що не дойдеш да похапнем? И знаеш ли какво? Даже ще ти позволя да си опечеш твоята половина!

С тези думи той вдигна гайдата си и под звуците на бодър марш препусна нанякъде, та Елбраян трябваше да тича с все сили и да се провира под храстите, под които кентавърът не можеше да мине, само за да си спести някой и друг метър и да не изостава.

Бяха различни, бяха различни в толкова много отношения. Както бе обещал, Брадуордън му разреши да запали огън и да си опече месото, докато той самият захапа своята порция (близо четвърт от едрото животно) както си беше сурова.

— Хич не обичам да ги убивам, пущините — заяви кентавърът, завършвайки изречението си със звучно оригване. — Милички са, пък и на конската ми половина доста й се нравят, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Обаче да карам само на плодове и ядки — и туй не си е работа, ще знаеш. Трябва ми нещо по-солидничко, за да си напълня търбуха!

При тези думи той поглади корема си там, където човешката му половина се сливаше с животинската, и добави доволно:

— А той хич не е малък!

Елбраян поклати глава и не можа да сдържи усмивката си, която стана още по-широка, когато Брадуордън се оригна отново — силен, направо оглушителен звук.

— И си бил тук през цялото време? — все още не можеше да повярва младият мъж. — Как така не съм заподозрял нищо!

— Не бъди прекалено строг към себе си — успокои го кентавърът. — Кръстосвам тези земи по-дълго, отколкото е живял бащата на твоя баща. Пък и как да заподозреш каквото и да било? Следите ми ли могат да ме издадат или изпражненията? И да ги беше видял, щеше да помислиш, че ги е оставил някой кон, макар че ако се беше вгледал по-внимателно, би открил, че не ще да са от кон — малко по-различни неща си похапваме ние с тях.

— И защо бих поискал да ги разглеждам по-внимателно? — учуди се Елбраян и лицето му се изкриви само при мисълта за подобно „следотърсачество“.

— Прав си — съгласи се Брадуордън. — Мръсна работа си е таз’, дума да няма.

Пазителят кимна — вече не беше толкова сърдит на себе си, задето бе пропуснал почти невидимите знаци.

— Освен туй — продължи Брадуордън, — аз знаех, че ще дойдеш, а ти не знаеше нищо за мен. Имах несправедливо преимущество, тъй че недей бъди толкоз строг към себе си.

— И откъде знаеше, че ще дойда?

— Подшушна ми го едно птиченце — отвърна кентавърът. — Малко, сладко същество, дето все си казва името по два пъти.

Елбраян се смръщи, мъчейки се да проумее загадъчните му думи, но бързо се отказа — и без това надали имаха особено значение. Тъкмо се канеше да зададе следващия въпрос, когато изведнъж се сети за някого, който напълно отговаряше на това описание.

— Тунтун — заяви той убедено.

— Точно тя беше — разсмя се Брадуордън. — Освен туй ме предупреди да не очаквам прекалено много от теб.

— Нима? — сухо рече Елбраян.

— Тъй че й обещах да те държа под око — продължи кентавърът. — Ама бързо ми стана ясно, че нямаш нужда някой да те държи под око.

— Значи си приятел на елфите? — попита младият мъж, мъчейки се да намери нещо общо с него.

— По-скоро техен познат. Бива ги с виното, пък и уважават животните и дърветата, ама все нещо се кискат, а и много държат на добрите обноски, ще знаеш!

И сякаш за да затвърди казаното току-що, Брадуордън се оригна по-силно, отколкото Елбраян изобщо вярваше, че някой е способен.

— Някога да си чувал елф да прави така? — довърши кентавърът през смях, после надигна голям мях и изсипа в отворената си уста внушително количество кехлибарена течност (богъл, бързо я разпозна Елбраян), немалка част от която се разля по брадата му.

— Трябваше да ги убиеш — неочаквано заяви Брадуордън, разплисквайки още вино с всяка дума.

Смятайки, че все още говорят за елфите, Елбраян го изгледа с широко отворени очи.

— Онез’ тримцата имах предвид — поясни Брадуордън. — Полсън, Крик и… как ли се казваше онзи дребният? Язовеца?

— Катерицата.

Кентавърът само изсумтя.

— Глупак — промърмори той под нос. — Да ги беше убил всичките. Никакво уважение нямат и само ядове създават!

— Защо тогава Брадуордън ги е търпял досега? — запита Елбраян. — Тримата не ще да са тук отскоро, като гледам колибата им, а и ти явно си знаел за тях.

Кентавърът кимна:

— Обмислял съм го. Ама тъй и не са ми дали повод досега. Пък и — смигна лукаво той, — не си падам особено по човешко месо.

— Значи си го опитвал? — попита Елбраян, отказвайки да се хване на тази въдица.

Брадуордън отново се оригна и се впусна в тирада за недостатъците на хората. Младият мъж само се подсмихна и го остави да си говори — можеше да научи много от бърборенето му. Вече започваше да подозира (а следващите седмици щяха да го убедят в предположението му), че двамата с кентавъра далеч не са толкова различни.

Той беше пазител, бранител на хората, живеещи по тези земи, както и на гората и нейните обитатели. Брадуордън явно се бе нагърбил с почти същата задача, но повече се грижеше за животните и особено за дивите коне (дори беше намекнал, че мнозина от тях дължали свободата си на него, след като видял колко лошо се държат с тях стопаните им). Брадуордън не се интересуваше особено от човеците — потвърди, че е видял опустошаването на Дъндалис, но най-силното, което каза за трагедията, бе да признае, че било „жалко“.

Приятелството им започна полека — дружеска усмивка и размяна на вести, когато се случеше да се срещнат. Ала дори това, че го познаваше, бе предостатъчно за Елбраян. И когато следващия път отиде при Оракула, установи, че предишните му чувства на самота и изолираност вече ги няма.

Глава 27 Предупреждението на дебелия пророк

Вестта, че скоро ще я преместят в Пирет Вангард, далеч на север, не успя да разведри мрачното настроение на Джил. Времето там наистина беше по-хубаво, по-свежо и изпълнено с живот, с приятно хапещ вятър и истински сезони. В Пирет Тюлм дори зимата беше просто поредица от сиви, облачни дни, в които не спираше да вали, и които се различаваха от лятото единствено по това, че бяха по-студени.

Ала Джил бе свикнала с живота тук, беше въвела някакъв ред в ежедневието си, макар то да бе сиво като вечно смръщеното небе. Всеки ден бе досущ като предишния, изпълнен с работа и бодърстване на пост. Секунди, минути, часове се точеха безкрайно бавно, ала в същото време, отминеха ли веднъж, Джил имаше чувството, че са отлетели безвъзвратно.

Случката в „Причакания друмник“ й бе донесла някакво разнообразие, желана промяна в убийствената рутина, и тя се бе върнала оттам с образа на монаха, ярко запечатан в съзнанието й. Припомняше си казаното от него и нямаше как да не признае, че е съгласна с много от думите му. Дълг и чест отдавна не значеха нищо сред войниците в Пирет Тюлм, нито сред цялата Брегова стража, нито пък сред Кралската войска; всъщност, боеше се тя, подобни думи не означаваха нищо в цял Хонс-де-Беер, навярно дори в цяла Корона. И ето че този мъж се осмеляваше да изрече истината на глас и то с плам, какъвто Джил не бе срещала дори у другарите си в безкрайните им пиршества и оргии. Този мъж, който сигурно нямаше да се изненада от трагедията, почернила младия й живот, който навярно би я очаквал и би призовавал за бдителност, същият този мъж — този светец! — беше смятан за луд, понасяше хули и гонения!

Джил не можеше да сдържи тъжната си въздишка всеки път, щом се сетеше за човека, нарекъл себе си предвестник на злото. Колко верни бяха думите му и колко ясно звучаха в ушите й на фона на кикота и пиянските възгласи, които на талази прииждаха от стаите зад гърба й. Лудият монах вещаеше беди и нещастия и Джил би дала всичко той да бе минал през едно малко, гранично поселище преди няколко години.

Дали жителите на онова селце щяха да се вслушат в предупреждението му? Навярно не, навярно и те, като войниците от Пирет Тюлм, щяха да му се присмеят и да се върнат към предишния си живот, забравили за него миг след като той си тръгнеше.

Въпреки всичко Джил продължаваше да стои на пост, ден след ден, много често — дълго след като слънцето се скриеше. Изпълняваше задълженията си и отказваше да се отрече от достойнството си, отказваше да се поддаде на изкушенията на лекия живот и на безнадеждността, защото за нея нескончаемите плътски наслади, на които другарите й се отдаваха до забрава, бе израз именно на тяхната безнадеждност. Ето защо войниците от Пирет Тюлм прекарваха дните и нощите си в безконечни гуляи, ето защо непрекъснато угаждаха на телата си — за да забравят, че отдавна са мъртви. Пожертвали бяха душите, за да угодят на телата си.

Така да бъде, повтаряше си Джил и продължаваше да понася хапливите им забележки. Особено злъчен беше Миклош Бармайн, който сякаш я желаеше все по-силно, колкото по-упорито тя отказваше да има нещо общо с него.

Кой знае, може пък нравите в Пирет Вангард да бяха различни, позволяваше си да помечтае младата жена понякога, после обаче бързо си напомняше, че не бива да храни напразни надежди, не и когато знаеше какво представлява животът навсякъде в Хонс-де-Беер през осемстотин двайсет и четвърта година.

Беше поредната сива утрин и, както обикновено, Джил седеше между два зъбера на стената, провесила крака над близо седемдесетметровата пропаст под себе си, с поглед вперен в призрачната мъгла, която тегнеше над Залива на подковата. Зад гърба й цареше дълбока тишина — другарите й си почиваха след една особено тежка нощ, изпълнена (ако това изобщо бе възможно) с повече пиене дори от обичайно; нощ, която младата жена беше прекарала на покрива на кулата, плътно увита в одеялото си и полускрита под единствения катапулт в крепостта.

Сега мислеше само за настоящето — за каменните колони, възправящи се като безмълвни стражи в мъгливия залив, за вълните, които неуморно се блъскаха в скалистия бряг, за далечното проблейване на някаква овца.

И за квадратното платно, което се приближаваше към нея в сивата мъгла.

Сепната, Джил скочи на крака и се надвеси над парапета. Да, там в морето наистина имаше платно и то се носеше право към Пирет Тюлм. Първата й мисъл бе да се опита да привлече вниманието на очевидно отклонилия се от курса си кораб. В крепостта имаше сигнална ракета или нещо подобно — голямо буре, пълно с леснозапалими съставки, което изстрелваха във въздуха с помощта на катапулта, предупреждавайки по този начин Кралската войска, чиято крепост бе разположена на около дванадесетина мили навътре в сушата. Само че толкова отдавна не го бяха използвали, че дори да успееха да го запалят, светлината надали щеше да е достатъчно силна, освен това Джил се съмняваше, че ще съумее да събуди когото и да било, за да й помогне да се справи с тежкото оръдие. Не можеше обаче да гледа как корабът се разбива в опасните скали край брега, затова направи единственото възможно в случая — започна да подскача на мястото си, да размахва ръце и да крещи, с надеждата, че ще я забележат.

Какво бе изумлението й обаче, когато в отговор непознатият екипаж изстреля огромен камък, който се блъсна едва на десетина метра под нея!

Ето че най-неочаквано бе попаднала в положението, за което я бяха подготвяли през всички тези години, точно същото, както си го бе представяла. Защо ли тогава случващото се й се струваше толкова нереално, като да бе сън, а не действителност? Напълно изумена, тя остана на мястото си още няколко мига, докато не забеляза, че корабът не е сам.

Имаше и други, а един от тях — най-малко един! — вече бе минал покрай Пирет Тюлм и сега се насочваше към брега. Други два плаваха отдясно, а един — отляво на кораба, който бе видяла в началото.

Втори снаряд се издигна във въздуха, прелетя над крепостната, а после и над задната стена и тупна в полето зад тях.

Джил изкрещя колкото й глас държи, после, когато не долови никакво раздвижване зад гърба си, изкрещя отново. Врагът вече беше толкова близо, че тя съвсем ясно виждаше дребните фигурки, които тичаха напред-назад по палубата, мъчейки се да проврат кораба си между опасните каменни колони. Достатъчно близо, за да може да различи алените им кепета.

— Паури! — ахна младата жена.

Сега нямаше време да се чуди откъде бяха успели да откраднат кораба и като нададе още един вик, обърна се да погледне вратата на кулата зад себе си.

Там трябваше да има още един страж, онзи, чието задължение бе да съобщи на останалите войници, ако навън се случи нещо. Джил тръсна глава, обзета от безсилен гняв, примесен с отчаяние. Следващият изстрел на враговете улучи крепостната стена и изкърти няколко каменни парчета.

Докато тичаше към вратата на кулата, младата жена забеляза, че един от вражеските съдове бързо се приближава към брега, а друг вече бе хвърлил котва и през отворения му люк навън се изсипваха десетки джуджета!

Тъкмо когато отваряше вратата на кулата, поредният изстрел улучи стената. Този път обаче неприятелят не беше запратил каменен снаряд, а дузини абордажни кукички, които се разпръснаха във всички посоки.

— Проклятие! — изруга Джил и като надникна в кулата, провикна се с все сила, призовавайки другарите си на помощ срещу нашествието на паурите, после извади меча си и се втурна обратно към стената, проклинайки на всяка крачка.

Бяха ги хванали неподготвени — когато достигна стената, откъм кулата все още не се бе показал нито един войник. Сигурно поне половината не й бяха повярвали, или пък бяха прекалено пияни, за да чуят каквото и да било, а останалите най-вероятно се лутаха, чудейки се къде ли са забутали оръжията си!

От стената към вражеския кораб се спускаха здрави въжета, по които десетки джуджета се катереха ужасяващо бързо и пъргаво. Младата жена се опита да откачи една от кукичките, ала установи, че са прекалено здраво прихванати, а и тежестта върху въжетата беше твърде голяма. Не й оставаше друго, освен да се опита да пререже дебелите нишки и точно това и направи — нахвърли се върху тях със свирепа ярост, сечеше и кълцаше, колкото сили имаше, веднъж дори не успя да овладее меча си и той отскочи от стената със звучно дрънчене. Само че въжетата бяха прекалено здрави — нямаше да успее да ги среже всичките, всъщност надали щеше да се справи с повече от едно-две, преди злите джуджета да се изкачат догоре и да започнат да се прехвърлят през стената.

— Побързайте, де! — изкрещя, хвърляйки поглед през рамо.

Най-сетне Миклош Бармайн се показа на вратата, като си търкаше очите и примигваше така, сякаш дневната светлина, колкото и да бе слаба, го дразнеше. Отвори уста, за да попита Джил за какво са всички тези крясъци, ала застина на мястото си, когато я видя да се бори с едно от многобройните въжета.

В това време зад него се показа още един войник.

— На стените! На стените! — отчаяно се провикна Бармайн и боецът се втурна обратно в кулата, за да събуди останалите.

С един последен удар Джил най-после успя да среже въжето и половин дузина джуджета полетяха във въздуха и цопнаха в ледените води на залива. Младата жена се хвърли към следващата кукичка, ала я подмина, когато видя, че недалеч оттам едно джудже всеки миг ще стъпи на стената. За щастие, стигна до мястото първа и с все сила блъсна злото същество. То все пак се опита да продължи, ала Джил го удари още по-яростно, право през лицето, и то рухна в бездната с грозен писък.

Без да губи нито секунда, младата жена се залови да сече въжето. Междувременно останалите войници най-сетне започнаха да излизат от кулата, ала много от паурите вече се прехвърляха през парапета. Джил не бе прерязала въжето и до половината, когато й се наложи да спре и да изтича до друга от кукичките, където едно джудже тъкмо бе стъпило на стената. Жестокото създание успя да извади малкия си меч, ала прекалено късно — вражеското оръжие се впи в лицето му и го ослепи. Въпреки болката, то замахна напосоки, ала Джил вече се бе отдръпнала, после скочи зад него и когато неприятелят й завърши атаката си и приклекна, готов да се отбранява, тя провря едната си ръка под рамото му, с другата го улови между краката и го метна от стената. Не бе имала време дори да се опита да пререже въжето, когато насреща й се завтече друго джудже с тояга в ръка и възторжени възгласи на уста.

Навсякъде по стената другарите й посрещаха прииждащите паури с голо оръжие, мнозина се бяха вкопчили в битка на живот и смърт. Джил видя как двама от нашествениците политат от стената, видя и как един войник се свлича на колене, притиснал с ръце смъртоносната рана, която зееше на гърдите му.

После и тя трябваше да отскочи настрани, за да избегне връхлитащата тояга, от която стърчаха остри шипове. Ръмжейки свирепо, младата жена се хвърли с протегнат напред меч и успя да отбие вражеската атака, като в същото време с все сила изрита противника си в корема.

Без дори да трепне, злото същество замахна за нов удар, после пак, и пак.

Джил умело избегна и трите нападения, отстъпвайки бавно назад. Добре разбираше обаче, че скоро ще бъде хваната натясно, тъй като дори с гръб към него, усещаше приближаването на още едно джудже зад себе си. Престори се, че се кани да направи крачка напред, после рязко се обърна и като падна на едно коляно, улови протегнатата ръка на втория си противник и спря меча му, докато нейното собствено острие потъваше в гърдите му.

Бърза като светкавица, младата жена скочи на крака и повали ранения паури, после отново се обърна и се хвърли напред, прекалено близо до първия нападател, за да може той да замахне както трябва. Пое значително отслабения удар на тоягата му, без дори да трепне и заби меча си в гърлото му.

Задъхана, Джил огледа бойното поле.

Нямаше как да победят. Бреговата стража на Пирет Тюлм се биеше добре, ала численото превъзходство на врага беше смазващо, а и вече бяха изгубили основното си преимущество — стените. Ако бяха подготвени, ако бяха останали бдителни, както им повеляваше дългът, нашествениците щяха да бъдат спрени много преди да успеят да се доближат до стените. Ако бяха тренирали за подобно нападение, защитата им със сигурност щеше да е много по-добре координирана, сигналната ракета отдавна щеше да е във въздуха, зовейки за подкрепления. Джил не пропусна да забележи, че край катапулта наистина има шестима мъже — трима се опитваха да го задействат, докато другите трима отчаяно се мъчеха да възпират връхлитащите отгоре им паури. Трябваше да им се притече на помощ, помисли си тя, ала начаса осъзна, че никога няма да успее да се добере до тях. По протежение на цялата стена кипяха битки на живот и смърт, паурите продължаваха да прииждат, а екипажите на двете лодки, които бяха навлезли в Залива на подковата, вече бяха слезли на брега и сега с все сила тичаха нагоре по полегатия склон зад крепостта.

Пирет Тюлм беше обречен.

Джил видя капитан Миклош Бармайн, застанал близо до кулата и обграден от поне дузина джуджета, да издава заповед след заповед на хората си. Един от нашествениците му нанесе жесток удар, после втори, ала Бармайн устоя на атаката и заби меч в тялото на противника си, събаряйки го от стената. Една от жените се показа от вратата на кулата, но група джуджета я посякоха на място и се втурнаха вътре.

Бармайн продължи да крещи заповеди, ала не след дълго думите му се превърнаха в задавени стонове и викове на агония. Кървеше от поне десет грозни рани, ала упорито продължаваше да размахва меча си, напук на ударите, които все по-безмилостно се стоварваха отгоре му.

После Джил трябваше да се заеме с поредния противник и го изпусна от поглед. Убедено, че я хваща неподготвена, злото създание замахна странично, тя обаче с лекота избегна оръжието му и го изрита в гърба, не особено силно заради неудобния ъгъл, но все пак достатъчно, за да го събори през парапета.

Миг по-късно друго джудже зае мястото му, мъчейки се да я прониже с късия си меч. Докато се бранеше, Джил успя да хвърли поглед към кулата, през чиято зейнала врата паурите продължаваха да нахлуват, видя и Бармайн да се свлича на колене, целият облян в кръв.

Подтиквана от тази ужасяваща гледка, младата жена се хвърли в нападение с утроена ярост. Мечът й се стрелна отляво — надясно и обратно, после отново политна надясно, но всеки път срещаше оръжието на джуджето. При последното движение тя изнесе десния си крак напред и като извъртя меча си, замахна направо и успя да изтласка противника си назад. Ала зад него имаше още едно джудже, зад него — трето. Зад нея самата пък долетя предсмъртният вик на някой от другарите й — много скоро неприятелите напълно щяха да я обградят.

Пристъпи напред и се покатери на стената, прескачайки от зъбер на зъбер (веднъж — на сантиметри от протегнатия меч на едно джудже). Макар че много скоро остави и тримата противници далеч зад себе си, спря едва когато достигна края на предната стена.

Там също имаше въже, а последното джудже, което се катереше по него, се намираше на по-малко от два метра от горния му край.

Младата жена хвърли поглед назад към кървавата сеч. Много от паурите бяха мъртви, ала оставаха още поне толкова, а всички от оцелелите й другари бяха наобиколени от поне дузина джуджета и се биеха отчаяно. Бармайн все още бе на колене, но вече не се съпротивляваше, а едно от жестоките създания отриваше кепето си в лицето му.

Джил потръпна ужасена, когато видя гнусното същество да вдига победоносно шапката си, а след това да стоварва тояга в лицето на умиращия мъж.

Беше се нагледала.

Можеше да се справи с все още катерещото се джудже, ала докато приключеше с него, тримата й преследвачи щяха да я настигнат. Без да губи нито миг, тя прибра меча си в ножницата, свали колана си и скочи от стената, внимавайки много да прелети над джуджето. Едвам успя да се улови за въжето с една ръка и увисна над седемдесетметровата пропаст.

Злото създание начаса смени посоката, обръщайки се с невъобразима лекота, и тръгна към нея. Тримата му събратя на стената, с типична за расата си „лоялност“, веднага се заеха с въжето — какво ги интересуваше, че другарят им ще загине, ако заедно с него успееха да се отърват от опасната жена?

Време за битка Джил нямаше. Ритайки яростно, за да държи пълзящото към нея джудже настрани, тя се мъчеше да прокара колана си под въжето. Успя още от първия опит, ала изпусна въжето и едва не падна.

Съумя все пак да хване другия край на колана със свободната си ръка и се заспуска шеметно надолу, към брега и кораба на паурите, който се полюшваше във водите на около тридесетина метра от сушата.

Не след дълго установи, че въжето е завързано за рейката на гротмачтата. На палубата имаше доста джуджета, макар че още никое не я беше забелязало. Реши да се пусне, когато достигне носа на кораба, с надеждата да се преметне няколко пъти щом се приземи и така да омекоти падането си. След това щеше да се опита да стигне до катапулта на кърмата и най-вече — до пълните с врящ катран котли, подредени край него.

Планът й обаче така и не се осъществи, тъй като въжето се скъса и тя полетя надолу много по-бързо, отколкото й се искаше. Изпищя, убедена, че ще се блъсне в кораба, ала имаше късмет и падна във водата, малко преди да се удари в носа.

Изскочи на повърхността, плюейки вода, а откъм крепостта все така долитаха предсмъртните викове на другарите й. В гърдите й се надигна ледена ярост — както срещу паурите, така и срещу войните от Пирет Тюлм. Ако бяха подготвени, тази трагедия никога нямаше да се случи! Ако бяха последвали примера й, нашествениците щяха да бъдат отблъснати с лекота!

При падането си бе изгубила меча, ала това нямаше особено значение. Ръмжейки свирепо, тя се насочи към кърмата. Гребеше отривисто, колкото сила имаше — водата беше ледена и крайниците и всеки миг можеха да се схванат. Успя да заобиколи кораба и видя котвата да виси зад левия борд. С ръце полувцепенени от изтощение и студ, сграбчи здравото въже и запълзя нагоре. Достигна бордовата ограда и предпазливо надникна над нея тъкмо в мига, когато поредният снаряд полетя към сушата. Помисли си, че от горящия катран със сигурност ще пострадат повече джуджетата върху крепостната стена, отколкото малцината оцелели хора, ала явно паурите пред нея изобщо не се интересуваха и с възторжени възгласи на уста побързаха да сложат ново огнено кълбо в оръдието.

Трима от тях тъкмо бяха вдигнали увития в дебело одеяло снаряд над главите си, когато Джил се хвърли отгоре им и ги запрати към оградата на бакборда. Нямаше как да пуснат товара си и, повлечени от тежестта му, трите джуджета политнаха зад борда.

Само за миг един от другарите им се озова до младата жена и посегна да я сграбчи за гърлото. Джил не можеше да повярва, че едно толкова дребно същество може да тежи толкова много! И да е толкова силно! Преди да успее да реагира, тя вече се намираше на земята и се бореше за глътка въздух.

В отчаян опит да прекърши хватката му, младата жена впи пръсти в палците му и се помъчи да ги извие навън.

Със същия успех можеше да се опита да огъне желязо!

Значи просто трябваше да смени тактиката. Юмруците й се посипаха по лицето на душещото я джудже, пръстите й потърсиха очите му. Злото създание не само че не охлаби натиска си, но дори се опита да й отхапе пръстите.

Силите на Джил бързо я напускаха, ударите й отслабваха, не след дълго вече не можеше да достигне лицето му. Обречена беше, осъзна тя, обречена на гибел досущ като Пирет Тюлм. За кой ли път прокле другарите си и тяхната разпуснатост, мъжете и жените, на които бе принудена да повери живота си. Щеше да умре, ала не по своя вина, а защото леността и безразличието бяха разяли отвътре някога достойната Брегова стража.

Напук на спускащата се отгоре й пелена на безсъзнанието, напук на мрака, който пълзеше към нея, младата жена продължаваше да удря нападателя си. Едната й ръка попадна върху кръста му… и напипа нещо метално.

Дръжката на кама!

Успя да забие острието четири пъти, преди джуджето да усети, че са го пронизали. Надавайки вик на болка, то най-сетне я пусна и се отдръпна, мъчейки се да избегне собственото си оръжие.

Джил обаче беше по-бърза — камата потъна в гърдите му, после се стрелна нагоре, към гърлото.

Тежко ранено, жестокото създание се претърколи настрани, ала Джил не можа да го последва, а остана да лежи още дълги минути, напълно омаломощена. Най-сетне посъбра малко сили и успя да се надигне на лакти.

Противникът й лежеше близо до бордовата ограда, захлупен по очи.

Младата жена пое още една глътка въздух и се насили да се изправи. Обърна се към катапулта зад гърба си, със запънато рамо и готов за стрелба, после премести поглед към запасите от горящ катран, чудейки се как да предизвика възможно най-голямо поражение на кораба.

Силен удар в гърба я запрати напред и тя се блъсна в дървеното рамо на оръдието. Обърна се рязко и камата й остави грозна рязка по лицето на нападателя й, сантиметри над раната в гърлото. Джуджето направи крачка назад, после отново се хвърли в атака.

Джил падна на колене и изви рамо, за да поеме удара на злото същество, после рязко се оттласна, повличайки го със себе си. Успя да го блъсне в кошницата на катапулта, след което с все сила дръпна ръчката, която задействаше оръдието.

Джуджето почти бе изпълзяло от кошницата, когато рамото на катапулта отхвърча нагоре и го запрати високо във въздуха.

Мнозина от останалите паури, чули отчаяния писък и видели необичайния „снаряд“ да отлита надалеч, се обърнаха към кърмата. Дошло бе време Джил да се маха оттам. Все пак успя да преобърне всички варели с катран (един от тях се изля право върху шпила, около който беше намотано въжето на котвата, а друго се търколи по стълбите, които водеха до долната палуба), после се хвърли към бордовата ограда. По всичко личеше, че няма друг избор, освен да се върне в ледената вода.

И този път късметът беше с нея — съвсем наблизо видя лодка. Хвърли я през борда само за миг, после, докато паурите тичаха към кърмата, а пламъците, обхванали катапулта и шпила ставаха все по-високи, младата жена също скочи през борда, като много внимаваше да избегне тлеещия сред вълните катран, както и трите джуджета, които едва успяваха да се задържат на повърхността. Те също заплуваха към лодката, Джил обаче беше по-бърза и с лекота застигна най-близкото от тях, довършвайки го за секунди с камата си.

Във водата паурите съвсем не бяха толкова издръжливи, колкото на сушата, установи младата жена, когато се изравни със следващото джудже. Него обаче подмина, без да му стори нищо — забавеше ли се дори минута, другарят му щеше да я изпревари. Най-сетне успя да го настигне и като заби оръжието си в рамото му, отчаяно се вкопчи в ръба на лодката.

В този миг покрай главата й изсвистя стрела от арбалет и цопна във водата досами главата й.

Младата жена трескаво заобиколи лодката, за да се скрие зад нея, макар прекрасно да разбираше, че вражеският кораб е прекалено близо, а неприятелят — прекалено нависоко, за да може малкият съд да й предложи особена защита.

Освен това крайниците й бързо започваха да се вцепеняват, което означаваше само едно — на всяка цена трябваше да се измъкне от водата, колкото се може по-скоро.

Зловещо проскърцване, разнесло се неочаквано, й подсказа, че паурите май имат доста по-сериозен проблем от нея. Осмели се да надникне над ръба на лодката и видя, че котвеното въже беше изгоряло и сега бурните вълни подмятат кораба.

Младата жена се накани да се качи в лодката (при това положение вече нямаше кой да я обстрелва), ала преди това се обърна и нанесе още един удар на джуджето зад гърба си. Миг по-късно беше излязла от водата и улови греблата, докато второто джудже, онова, което беше задминала, отчаяно плуваше към нея.

Злото същество вече се намираше съвсем близо… достатъчно, за да може Джил да стовари едно от греблата върху главата му.

Глава 28 Сродни души

Добра се до брега с последни усилия, изтощена, измръзнала и гневна. Хвърли поглед назад, към малката лодка, която силните течения продължаваха да подмятат безмилостно. Беше се носила по вълните през целия ден, през нощта, както и през голяма част от следващото утро. Беше възнамерявала да слезе на първото подходящо място, което успее да намери, да потърси помощ и да се върне в Пирет Тюлм. Едва се бе отдалечила от кораба на паурите обаче, когато болката от раните, които дори не бе усетила, че е получила, я надви. Възбудата на битката беше отминала и безсъзнанието се спусна над изнуреното й тяло като хищна птица, чиито огромни крила засенчваха и слънце, и луна, и звезди.

Когато се събуди късно през нощта, установи, че се носи нейде из залива и можеше само да се моли теченията да не са извели лодката й в открито море. Късметът и този път бе на нейна страна — бреговата линия все още се виждаше, високи планини тъмнееха на южния хоризонт. Беше й отнело дълги часове, докато най-сетне успее да се доближи до брега и да си намери място, където да слезе. Избра едно тясно заливче, ала още щом навлезе в него, установи, че водата е пълна с остри скали. Опита се да мине между тях, но бързо разбра, че усилията й са обречени. Друг избор нямаше, затова свали червената си куртка и тежките ботуши и заплува към брега, борейки се с течението.

Лодката остана на произвола на вълните.

Все още не знаеше къде е попаднала, но предполагаше, че трябва да е нейде на запад от Пирет Тюлм, по северното крайбрежие на Ръката на Мантис. Не беше вървяла дълго, когато достигна някакъв път и разбра, че е права, а след около час се натъкна и на табела, която съобщаваше, че Макомбър се намира само на три мили оттам.

Младата жена заобиколи града, за да се приближи от запад, а не от изток, както би сторил някой откъснал се от частта си войник от Пирет Тюлм. Опита се да пооправи подгизналите си дрехи, макар да разбираше, че каквото и да стори, все ще изглежда подозрителна, с боси крака, които обаче не бяха загрубели и покрити с мръсотия, като краката на обикновените селянки. И макар че беше захвърлила издайническата си униформена куртка, пак си оставаше необичайна гледка с простата си бяла риза, жълтокафеникави панталони и боси крака. Искаше й се да има поне някаква наметка, с която да се загърне.

Както и очакваше, появата й в сравнително голямото поселище (в Макомбър трябва да имаше около шейсетина къщи, някои от които — на два етажа) веднага привлече немалко погледи. Откъдето и да минеше, хората започваха да си шушукат, някои дори я сочеха с пръст, а мнозина демонстративно й обръщаха гръб и тръгваха в друга посока, щом я видеха да се задава. Всички изглеждаха странно напрегнати и Джил се запита дали вестта за трагедията не я беше изпреварила.

Подозренията й се засилиха, когато до ушите й започнаха да достигат откъслечни думи от разговорите на селяните — отряд от Кралската войска се бил насочил на изток. Младата жена кимна мрачно. Точно така, ето какво трябваше да стори — да се присъедини към тях, да се върне в Пирет Тюлм и да отмъсти…

Изведнъж Джил изпита чувството, че са й зашлевили шамар. Да отмъсти за кого? За другарите си? За онзи женкар Миклош Бармайн? Или за Гофлау, когото неведнъж си бе представяла как души със собствените си ръце?

Не след дълго откри селската пивница. Табелата над вратата беше прекалено избледняла, за да се разбере какво пише на нея, ала нарисуваната препълнена халба беше достатъчно красноречива. Още не бе влязла, когато от вътрешността на кръчмата изригна познат глас.

— Какви демони приемаме сред себе си? — извика някой и Джил беше сигурна, преди дори да го е видяла, че пак е застанал върху някоя маса, вдигнал ръка нагоре.

Влезе вътре, очаквайки да завари буреносна атмосфера, вещаеща всеки миг да се разгори ожесточено сбиване. За свое учудване установи, че този път лудият монах се радва на далеч позаинтригувана публика.

При това доста голяма — вътре трябва да имаше към четирийсет души, изпълнили помещението от край до край. Младата жена си проправи път през тълпата и тъкмо се канеше да си поръча халба с пиво, когато изведнъж си спомни, че няма никакви пари, затова се облегна на бара и се обърна към монаха, следейки особено внимателно реакциите на неговите слушатели.

Съвсем ясно чуваше шепот за жестока битка, гоблини, както твърдяха някои, макар че други, по-добре осведомени, настояваха, че нападателите били паури. И то най-малко хиляда, казваха едни, докато други настояваха, че всъщност били цяла флотилия, хиляда кораба, пълни с войни.

На Джил й се искаше да им обясни, че става въпрос за един-единствен откраднат кораб и пет бурелодки, ала си замълча, тъй като не искаше да разкрива прекалено много за себе си, освен това смяташе, че на селяните няма да им се отрази зле, ако се понаплашат малко.

Лудият монах очевидно споделяше чувствата й, защото думите му ставаха все по-мрачни, а картините, които обрисуваше — все по-злокобни.

Напрежението започна да придобива застрашителни размери, когато монахът взе да описва тълпи от чудовища, запътили се към Макомбър. Изведнъж кръчмарят се показа иззад тезгяха, стиснал здрава сопа в ръце и се насочи към него:

— Достатъчно! — предупреди той и размаха оръжието си. — Каквото и да се е случило, това си е работа на войската, не наша!

— Целият свят трябва да е готов! — отвърна монахът и разпери ръце, сякаш призоваваше останалите да се присъединят към него.

Само че вече беше твърде късно, страхът беше изместен от гняв и когато кръчмарят се обърна към посетителите си за подкрепа, доброволци не липсваха.

Лудият монах и този път се съпротивляваше яростно, с лекота запращаше яки мъже през стаята, крещейки нещо за тренировките за постоянна бдителност. Както можеше да се очаква, селяните го надвиха и най-безцеремонно го изхвърлиха на улицата.

Джил побърза да изтича навън и коленичи край него. Първото, което той стори, бе да бръкне в един от джобовете си, да извади плоска манерка и да я надигне. Отпи голяма глътка и с мъка сподави оригването си, след което хвърли позасрамен поглед на младата жена.

— Отвара за кураж — сухо обясни. — Ам’че да!

Джил го изгледа смръщено, после се изправи и му протегна ръка.

— Последователен си — заяви тя.

Едрият мъж я изгледа заинтригувано. Сигурен бе, че я е виждал и преди, но така и не можеше да се сети къде точно.

— Срещали ли сме? — попита най-сетне.

— Веднъж — отвърна Джил. — Не много далеч оттук.

— Не бих забравил толкова красиво лице — настоя монахът.

Младата жена беше прекалено мокра и разчорлена, за да се изчерви или дори да му обърне особено внимание.

— Може би, ако все още носех червената си униформа — рече тя, без да може да повярва, че доброволно му е разкрила коя е.

Монахът се замисли над думите й, после лицето му изведнъж просветна, само за да помрачнее отново миг по-късно, когато осъзна значението на чутото току-що.

— Т-т-твоят дом — заекна той. — Пирет Тюлм.

— Пирет Тюлм никога не е бил мой дом — заяви Джил и когато видя, че събеседникът й се кани да отвърне нещо, му даде знак да замълчи. — Аз бях там — мрачно рече тя. — Видях.

— Слуховете?

— Верни са — потвърди Джил. — Паури бяха. С Пирет Тюлм е свършено.

Едрият монах й подаде манерката си, ала тя отказа. Без да се засегне, той кимна и прибра плоското шише в джоба си, след това сериозно се вгледа в нея.

— Ела с мен — каза най-сетне. — Бих искал да чуя историята ти.

Джил се поколеба само за миг, после отиде с него в стаята му в една странноприемница в покрайнините на селото. Монахът трябва да бе очаквал разказ за бягство пред лицето на опасността, ала думите й, простички и искрени, описаха съвсем друга картина. Младата жена видя как в кафявите му очи проблясва уважение и разбра, извън всякакво съмнение, че този мъж е приятел и никога няма да я предаде на войниците, че и неговото мнение за тях не е по-добро от нейното.

Когато най-после свърши историята си и му каза колко се е зарадвала отново да чуе гласа му и предупрежденията, в чиято основателност сама се бе убедила, монахът се усмихна топло и стисна ръцете й.

— Аз съм брат Авелин Десбрис и някога бях послушник в Ордена на Сейнт Мер’Абел — нещо в тона му говореше, че Джил е първият човек, който научава истинското му име от дълго време насам. — И двамата сме изгнаници.

— Но по собствена воля — отвърна Джил.

— По собствена воля, наистина — съгласи се Авелин, а по лицето му пробяга тъмна сянка.

— Аз ти разказах своята история — меко каза младата жена и Авелин не чака втора подкана.

В изблик на чувства, на какъвто не се бе поддавал от нощта, когато плака за починалата си майка, монахът заразказва. Сподели й много неща (повече, отколкото бе вярвал, че може да разкрие пред някого, когото едва познаваше), като си замълча единствено за особеностите на камъните, за Пиманиникуит и за начина, по който бе избягал от манастира. Не й каза и за откраднатите магически камъни, които носеше със себе си. Всичко това не му се струваше чак толкова важно, не и когато го сравнеше с трагедията, сполетяла „Бягащия с вятъра“ и загубата на скъпата му Дансали.

— Казала ти е истинското си име! — прошепна Джил и Авелин усети, че очите му се насълзяват — тя бе в състояние да оцени какво означава подобно доверие!

— Ала ти — не — припомни й той.

— Джил — отвърна младата жена след съвсем кратко колебание.

— Джил?

— Просто Джил.

— Е, Просто Джил — засмя се той, — не ти ли се струва, че сме две отлъчени от стадото агнета?

— Да, луди монахо — отвърна му тя по същия шеговит начин, — две агнета, сами сред глутница вълци.

— Толкова по-зле за вълците тогава! — извика Авелин. — Ам’че да!

Веселият им смях разсея прокрадналото се по време на разговора напрежение — у Джил заради наскорошните изпитания, а у Авелин — задето най-сетне бе проговорил открито за мрачното си минало, задето беше запалил свещ в едно място, където доскоро не смееше дори да надзърне, и бе хвърлил светлина върху образите, накарали го да се скита немил-недраг из пътищата на Хонс-де-Беер.

— Благочестие, достойнство, бедност — изплю се Авелин, когато най-после спряха да се смеят.

— Веруюто на Абеликанската църква — рече Джил.

— Пълна лъжа! — заяви той. — Няколко ритуала — това им беше цялото благочестие, достойнството им стигна, колкото да се принизят до нивото на обикновени палачи, а бедността… бедността съвсем не бе на почит сред духовниците в манастира.

И той изсумтя възмутено. Джил обаче имаше дори още по-голямо основание да бъде отвратена:

— Винаги на пост, винаги нащрек — сухо изрецитира тя девиза на Бреговата стража. — Кажи го на паурите!

Двамата отново се разсмяха — това беше единственото им оръжие срещу горчивите сълзи.

Джил прекара нощта в стаята на Авелин, който, естествено, се държа като истински джентълмен. След като й бе разказал историята на живота си, той неволно се замисли за онова, в което се бе превърнал.

— Ех, Джил — въздъхна неволно. — Да ме беше видяла някога, когато бях още млад и изпълнен с идеали. Колко различен бях тогава, преди да науча грозната истина за покварата на света.

Дълго мисли за това, внезапно осъзнал, че ако иска да бъде истински приятел на тази жена, ще трябва да пробуди онази част от себе си, която до този миг бе смятал за непоправимо изгубена. За да бъде приятел на Джил — за да бъде приятел на когото и да било! — трябваше да си възвърне поне малко от стария идеализъм, да повярва, че светът в крайна сметка не е чак толкова ужасен и че с малко усилие би могъл да стане по-добър.

— Да! — зарече се той над спящата жена. — Двамата заедно ще намерим правилния път!

На следващата сутрин се запасиха с някои необходими неща (между които къс меч, ботуши и наметало за Джил) и тръгнаха от Макомбър. Поеха на запад, без да обръщат внимание на любопитните погледи и шушукането на хората, които срещаха. Чувстваха се свързани от някаква тайна, от познанието, което останалите — какви глупци! — все още не можеха и не искаха да прозрат.

Именно тази мисъл свързваше Джил и Авелин през първите им няколко седмици. Те бяха като брат и сестра, настояваше монахът, две сродни души, сами срещу надигащия се мрак. Джил бе съгласна с повечето от думите, ала не можеше да каже, че се чувства като негова сестра. Та той пиеше почти непрекъснато и в който и град да попаднеха, все намираше начин да се забърка в някое сбиване. Така стана и в Дъсбери, поселище, разположено на брега на Масур Делавал, по средата между Амвой и Урсал. Както винаги, Авелин бе в пивницата и покачен на една от масите, сипеше предупреждения и проклятия. Джил влезе тъкмо когато избухна сбиването — две дузини мъже, нахвърлящи се върху всеки, до когото успееха да се доберат, без да се интересуват дали е враг или приятел. В подобни побоища (различни от случаите, когато всички в кръчмата се обединяваха срещу него) Авелин обикновено се справяше прекрасно. Огромен като мечок, той запращаше нападателите си през цялата стая, раздаваше юмруци и ритници, крещейки обичайното си „Ам’че да!“, всеки път щом повалеше някого.

Този път и на Джил й се наложи да се включи в битката — нямаше друг начин да се добере до приятеля си. Тя също се справяше с полупияните побойници без особено усилие — с лекота избегна удара на един от гостите и като мина покрай него, изрита го така, че той рухна на земята.

— Винаги ли трябва да правиш така? — възнегодува, когато най-сетне се озова до Авелин.

Той само кимна, широко усмихнат и като я избута встрани, нанесе два бързи удара на връхлитащия зад гърба й мъж.

— Ам’че да! После ще ми благодарят!

С тези думи Авелин се накани отново да се хвърли в боя, ала се закова на място, когато Джил с все сила го изрита отзад. Обърна се към нея, повече засегнат, отколкото сериозно наранен, но тя нямаше намерение да отстъпва и решително му посочи вратата.

Вече бяха излезли навън (боят вътре беше все така ожесточен), когато Авелин внезапно спря и се вгледа в красивата си спътница със странно изражение. Без дори да трепне, пъхна ръка под дрехите си и бързо я извади…

… почервеняла от кръв.

— Май са ме наръгали — отбеляза той и се олюля.

Джил го улови, преди да бе паднал, и го отведе встрани от главния път, до някаква порта в една странична уличка. Подпря го удобно и тъкмо се канеше да потърси лечителя на Дъсбери (дори най-малкото градче имаше свой лечител), когато Авелин я улови за ръката.

И тогава тя го видя — сивкавочерен камък, така съвършено шлифован, че приличаше на искряща течност. У него имаше нещо необичайно, нещо магическо, това младата жена усещаше с цялото си същество.

— Ще трябва да взема част от твоята сила, приятелко — рече Авелин. — Иначе съм обречен.

Джил, коленичила пред него, веднага кимна, готова да стори всичко, за да му помогне.

Монахът обаче не беше спокоен — боеше се, че младата жена не разбира добре за какво я моли, колко много иска от нея.

— Ще трябва да се слеем в едно — опита се да й обясни, а гласът му бързо отслабваше. — Ще познаем върховна близост, такава, каквато не си изживявала с никого досега. Готова ли си за подобно изпитание?

— Не мислиш ли, че не си в състояние да…

— О, не! — бързо я поправи Авелин и се разсмя, макар да бе очевидно, че изпитва ужасни болки. — Не физически, не, не. Имах предвид духовно сливане.

Джил неволно се отдръпна и го изгледа заинтригувано. Физическото единение за нея беше немислимо — нито с Авелин, нито с Конър, нито с когото и да било! Ала тези загадъчни приказки за духовно сливане като че ли не звучаха толкова страшно.

— Направи каквото трябва — съгласи се тя.

Авелин дълго я гледа, най-сетне кимна и като затвори очи, поде тих напев, отдавайки се на магията на хематита. Джил също затвори очи и се вслуша в заклинанието му.

Много скоро вече не го чуваше, а го усещаше, сякаш думите излизаха от собствената й уста. И тогава почувства нахлуването, усети как духът на Авелин се мъчи да проникне в тялото й.

Опита се да прекърши подсъзнателната си съпротива, повтаряйки си, че ако не го стори, монахът ще умре, напомняйки си, че му вярва, че той й е приятел, че мисли като нея и споделя ценностите й.

Впрегна цялата си воля, за да го допусне, да му позволи да се слее с нея.

После закрещя — безмълвно, а може би и на глас, вече и сама не знаеше. Авелин беше близо, толкова близо. Прекалено близо. Двамата бяха едно. В съзнанието й нахлуха безброй образи — видя сивите стени на внушителен манастир, видя остров, покрит с тучна растителност и листати дървета. Миг по-късно усети, че пропада, а заедно с нея пропадаше и слаб мъж с остри, ястребови черти.

Изведнъж почувства болка, острата, пареща болка от прободна рана. Не тя беше пронизана, в това бе сигурна, но той беше наблизо, съвсем наблизо и я въвличаше в глъбините на страданието си. Опита се да го отблъсне, ала твърде късно — бяха се слели в едно и като безмилостен вампир, той пиеше от жизнената й енергия.

Ужасена, Джил отвори очи и с изненада видя, че Авелин все още е там, немощно облегнат на портата.

Болката постепенно се промени, изгаряща и лична, ала в същото време споделена. Младата жена инстинктивно се отдръпна, ала нямаше къде да избяга. Беше допуснала монаха в себе си и сега трябваше да издържи докрай.

За Авелин сливането на духовете им се оказа нещо невероятно. Едва-що бе открил тази непозната досега употреба на хематита, а вече бе успял да предаде на Джил познанията си за камъните. И то с такава лекота! Почувства отговора й още на мига, енергията й преливаше в неговото тяло така, сякаш срещу себе си имаше не неопитната жена, а някой петокурсник от манастира. Колко погрешно им преподаваха в Сейнт Мер’Абел, помисли си той. Колко по-бързо биха напредвали всички, ако учеха по този начин, духовно, с помощта на хематита. Още отсега беше сигурен, че когато единението им свърши, Джил ще знае страшно много за камъните и тяхната магия. Освен това беше силна, невероятно силна. Малко упражнения и няколко сливания — и тя би могла да си съперничи дори с най-могъщите монаси от Сейнт Мер’Абел. И всичко това — благодарение на тази простичка техника!

Ала насред въодушевлението от това откритие, Авелин съвсем ясно си представи стотици развилнели се мъже, опиянени от силата, която им даваха камъните. Начаса се отказа от мисълта за посвещаване в изкуството на камъните по този начин — самоконтролът, необходим при боравенето с тях, не се научаваше така лесно. Изведнъж се почувства ужасно виновен, задето току-що бе дал на тази жена, която едва познаваше, такова знание, струваше му се, че е предал своя Бог, като не се бе допитал до него, нито му бе принесъл някаква жертва.

Всичко свърши за секунди и Авелин се завърна в почти изцеленото си тяло. Джил се извърна, неспособна да срещне погледа му.

— Съжалявам — рече той и макар в гласа му да се усещаше крайно изтощение, изчезнала бе всяка следа от физическо страдание. — Ти ми спаси живота.

Джил се мъчеше да отблъсне черните криле на миналото, онова, което вече толкова време я пазеше от всяка близост, бента, който Авелин не беше срутил, но някак си бе успял да заобиколи. С огромно усилие, тя най-сетне се обърна и го погледна.

Сянката на болка и смърт се бе вдигнала от лицето му и той й се усмихваше смутено.

— Съжа… — започна той, ала младата жена сложи пръст върху устните му, после протегна ръка и му помогна да се изправи на крака.

Без да кажат нищо повече, двамата си тръгнаха от Дъсбери, така, както си бяха тръгвали от всички градове и селца досега. Вървяха до късно през нощта, а Джил продължаваше да мълчи, изживявайки отново и отново ужасяващите мигове от сливането им. Не спираше да си повтаря, че изпитанието е било наложително и се мъчеше да разбере образите, запечатали се в съзнанието й, несъмнено дошли от миналото на Авелин. Ала имаше и още нещо, някакъв дар, който монахът бе оставил след себе си. Никога до този ден Джил не бе чувала за магически камъни, още по-малко пък бе използвала такъв, а сега усещаше, че е в състояние да си служи с тях, сякаш тайните им се бяха разкрили пред нея само за миг. Не каза обаче нищо, тъй като още не бе сигурна дали това познание бе дар или проклятие.

Авелин също мълчеше. И той имаше много храна за размисъл — чувствата на изстрадалата жена, които и сам бе изпитал; картините, които беше видял в съзнанието й, зловещи картини на жестока сеч в някакво малко селце, нейде по границите на Дивите земи. Всъщност, макар че Джил все още не можеше да си го спомни, Авелин бе успял да научи и името на селцето и още в следващия град, в който влязоха, тайничко поразпита за него, а след това незабележимо, но сигурно поведе младата жена на север.

Ето как след известно време двамата се озоваха в Палмарис. Разкъсвана от противоречащи си чувства, Джил не беше сигурна как да постъпи. От една страна, изгаряше от желание да потърси Гревис и Петибуа, да ги увери, че е добре, да ги прегърне и да потъне в успокояващите обятия на добрата жена. Знаеше обаче, че не може да го стори, не и докато целият свят гледаше на нея като на дезертьор. Една случайна среща с Конър би имала катастрофални последици, а ако Грейди я зърнеше или дори само научеше, че се е завърнала, сигурно щеше да изпрати Кралската войска по петите й — ако не за друго, то за да е сигурен, че няма да му се наложи да дели скъпоценното си наследство с никого.

Все пак, една вечер, докато Авелин редеше прокобите си в общата стая на странноприемницата, в която бяха отседнали, младата жена се престраши да се приближи до „Задругата“. Скри се в една уличка, откъдето можеше да вижда входа и дълго стоя там. Успокои се, когато видя, че пивницата си е все така посещавана — злополучната й женитба явно не бе успяла да навреди на осиновителите й. Трябва да бе стояла в тъмното около час, когато Петибуа се показа навън, потривайки ръце в престилката си и бършейки запотеното си чело, усмихната както винаги.

Джил отчаяно искаше да изтича при нея и да я прегърне, така, както би изтичала при родната си майка.

Нещо обаче я спря, може би страх за самата Петибуа.

Миг по-късно осиновителката й отново хлътна в шумотевицата на „Задругата“.

Джил си тръгна с намерението да се върне обратно в странноприемницата, където бе отседнала, ала вместо това се озова на покрива, в скришното си местенце, наслаждавайки се за последен път на отдавна забравеното чувство на покой и сигурност. Струваше й се, че отново е потънала в прегръдките на Петибуа. Тук горе, тя пак си беше Уличното коте, светът беше по-прост, а чувствата й — не така объркани.

Прекара там цялата нощ, съзерцавайки звездите, луната и ленивите облаци, които ги засенчваха от време на време.

Прибра се едва призори. Авелин хъркаше шумно, едното му око беше насинено, а в стаята миришеше на бира и на по-силен алкохол.

Останаха в Палмарис още няколко дни (градът беше достатъчно голям, за да изтърпи такива като лудия монах по-дълго, отколкото малките селца, през които бяха минавали досега), ала Джил повече не стъпи край „Пътя на Задругата“.

Глава 29 Една-едничка цел

Дадоха му само два камъка — гладък, жълтеникав слънчев камък и тъмночервен гранат, полиран до съвършенство. Първият (един от най-ценните в съкровищницата на манастира) беше в състояние да защити притежателя си от повечето камъни, да прочисти значителна площ от всяка магия и така да обезсили заклинанията, произнесени в нейните граници. Гранатът пък долавяше и най-слабата магия и именно той щеше да му показва пътя. Това бяха оръжията, с които брат Правда щеше да открие и унищожи Авелин.

Потегли от манастира една свъсена утрин, възседнал пепелявосива кобила, не особено бърза, но затова пък издръжлива. Послушното животно можеше да върви часове наред, а брат Правда, напълно посветен на жизненоважната си цел, я изцеждаше до краен предел.

Първо се отправи към Йоманеф, родното село на Авелин Десбрис, на около триста мили от Сейнт Мер’Абел. Когато стигна там, се изкачи на малкия хълм, на който беше разположено гробището, откри камъка, издигнат върху гроба на Аналиса Десбрис и със задоволство установи, че името на Джейсън Десбрис все още го няма там.

— Дошъл си да ми кажеш нещо за Авелин? — попита още от вратата възрастният мъж, който му отвори — кафявите одежди на брат Правда веднага издаваха откъде идва.

Простичкият въпрос, зададен така искрено, подразни монаха.

— Мъртъв ли е? — уплашено попита Джейсън.

— А трябва ли? — сопна се брат Правда.

Възрастният мъж примигна стреснато, после поклати глава.

— Къде ми е възпитанието! — извини се той и се отдръпна, за да пусне гостенина да влезе.

Монахът се възползва от поканата, свел глава, за да прикрие жестоката си усмивка.

— Просто реших, че посещение на човек от Ордена трябва да е свързано с него — обясни Джейсън. — И понеже не е лично Авелин…

— Къде е той? — грубо го прекъсна брат Правда и старецът усети как изтръпва от ледения му тон.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен. Не е ли в манастира?

— Знаеш ли за дългото му пътуване? — продължи да разпитва монахът все така рязко.

Джейсън поклати глава — объркването му беше явно и съвсем искрено:

— За последен път го видях през есента на лето Господне осемстотин и шестнайсето, когато го предадох на грижите на Абеликанската църква, в ръцете на Бог.

Брат Правда усети, че му вярва, но това само още повече го разлюти. Беше се надявал да изкопчи това-онова от Джейсън Десбрис, поне намек за пътя, по който можеше да е поел синът му, та да приключи с мръсната си задача бързо и лесно. Ала Авелин очевидно не се бе върнал вкъщи или поне не се бе свързал с баща си и сега монахът не знаеше как да постъпи. Дали трябваше да убие стареца, та върнеше ли се Авелин след време, да не разбере, че някой е по петите му? Или щеше да бъде по-добре да разсее подозренията на Джейсън, като измисли някаква благовидна причина за посещението си?

Не, това беше невъзможно, осъзна той още щом си го помисли — ако някога Авелин си дойдеше у дома и научеше, че някой от манастира е идвал у тях, веднага щеше да се досети, че са търсили информация за него. От друга страна, разправеше ли се със стареца сега, местните власти щяха да го бележат като убиец и навярно щяха да го преследват.

Оставаше му още един изход.

— Опасявам се, че нося лоши новини — рече той с цялата убедителност, на която беше способен (а тя съвсем не беше много). — Синът ти наистина е мъртъв.

Джейсън тежко се облегна на масата, състарен сякаш с двайсет години.

— Падна от стената — продължи брат Правда. — В залива Вси светии. Така и не открихме тялото му.

— Тогава защо идваш тук и разпитваш къде е? — остро попита някой и в стаята нахлу едър мъж, навярно с около десетина години по-голям от Авелин.

В тъмнокафявите му очи гореше ярост, ала брат Правда се престори, че не го забелязва. Цялото му внимание остана насочено към Джейсън — на всяка цена трябваше да прикрие истината за предишните си въпроси.

— Авелин се отправи на най-дългото пътуване — тихо рече той и духовният смисъл, който уж вложи в думите си, като че ли поуспокои разгневения Тенегрид, брата на Авелин.

— Той е вече при Бог — довърши умиротворително, ала Тенегрид се изпречи пред него и го изгледа заплашително:

— Нали каза, че така и не сте открили тялото му?

— Прекалено високо е — спокойно обясни монахът, скръстил ръце пред себе си.

Широките ръкави на одеждите ги скриваха, та Тенегрид не можеше да види стиснатите му юмруци.

— Махай се оттук! — заповяда братът на Авелин. — Махай се, вестителю на злото, който идва, за да ни измъчва с празните си въпроси, преди да каже истината!

Очевидно бе, че този гневен изблик е просто отдушник на много по-силно чувство и съвсем не е насочен към монаха. Тенегрид бе дълбоко наранен — както от гледката на страдащия си баща, така и от вестта за смъртта на брат си. Брат Правда добре разбираше това, ала в гърдите му нямаше и зрънце жал.

Въпреки това, злият монах може би щеше да остави нещата така, ако Тенегрид не бе допуснал фатална грешка.

— Върви си! — повтори братът на Авелин и като го сграбчи за рамото, побутна го към вратата.

По-бързо отколкото човешкото око бе в състояние да види, юмрукът на брат Правда се стрелна и се стовари върху гърлото на Тенегрид. Изненаданият мъж политна назад, опита да се подпре на някакъв стол, но не успя да се задържи и се строполи на земята.

Винаги готов да убива, жестокият монах трябваше да впрегне цялата си воля, за да се обърне и да си тръгне. Изгаряше от желание да излее едва сдържаната си ярост върху брата на омразния Авелин, да му откъсне главата пред очите на родния му баща, а после бавно и мъчително да умъртви и Джейсън. Това обаче би било неразумно и най-вероятно би затруднило неимоверно изпълнението на същинската му задача — да залови мерзкия предател.

— Аз и братята от Сейнт Мер’Абел искрено съжаляваме за загубата ви — увери той Джейсън.

Възрастният човек премести невярващ поглед от сина си, който все още лежеше на земята, попипвайки раненото си гърло, към монаха, който излезе от къщата, без да каже нищо повече.

Единствената му надежда да открие някаква следа, която да го отведе до Авелин, се бе стопила безвъзвратно, така че на брат Правда сега не му оставаше друго, освен да прибегне до магия. Дошло бе време да извади граната, наричан още Драконов взор, заради способността си да долавя и най-слабото магическо излъчване. Тръгна си от Йоманеф малко след това — никъде в това жалко село и околностите му нямаше и следа от магия. Онова, което откри в Йоманеф, бе по-лошо и от най-изстиналата диря — тук диря просто нямаше.

А светът беше толкова широк.

Първият му досег с магия дойде няколко дни по-късно, когато се натъкна на някакъв керван. Един от търговците притежаваше камък — призна си го, когато брат Правда го хвана натясно в една от покритите каруци. Всъщност ставаше въпрос за съвсем малко късче диамант, много полезно за дълги пътувания, тъй като спестяваше на притежателя си необходимостта от свещи и мазнина.

Не след дълго монахът отново бе на път, насочвайки се на север. Беше решил, че Урсал, най-големият град в Хонс-де-Беер, е добро място за начало на търсенията му. Естествено, добре разбираше и какви недостатъци крие подобен план. В Урсал със сигурност щеше да има не един и двама търговци, притежаващи магически камъни — в крайна сметка, манастирът ги продаваше в немалки количества. Гранатът щеше да го повежда ту в една, ту в друга посока, повечето от които — без изход. Все пак, като имаше предвид ограничените възможности на Драконовия взор (камъкът долавяше единствено магически излъчвания, чийто източник се намираше на не повече от стотина-двеста метра), брат Правда пак щеше да има много по-голям шанс да се натъкне на следа от Авелин, отколкото в необятните и пусти простори на централен и северен Хонс-де-Беер.

Не беше изминал и една трета от пътя до Урсал, когато плановете му неочаквано се промениха, а ледената диря, която уж следваше, изведнъж се нажежи до червено.

Всичко стана съвсем случайно, в някакво селце, прекалено малко, за да си има дори име. И точно през това селце преди време, на път за Дъсбери, беше минал някакъв „луд монах“. Реакцията на селяните при вида на кафявите му одежди, веднага подсказа на брат Правда, че не ще да е първият абеликански монах, отбил се в селото наскоро. Щом го зърнеха, хората се сепваха, после обаче, видели, че този монах не е същият, въздъхваха облекчено.

На въпросите му отговаряха с готовност, дори се надпреварваха да разказват за „лудия монах“, който дошъл при тях с приказки за надигащо се зло и предизвикал масово сбиване в кръчмата. Един мъж дори показа на брат Правда счупената си ръка.

— Не ще да е добре за църквата, тъй ми се чини — отбеляза пострадалият. — Туй дето се разхожда насам-натам и троши ръцете на хората, де.

— Ами да — намеси се и кръчмарят, — чувам, че не един и двама се отрекли от Сейнт Гуендолин след битката.

— А той от Сейнт Гуендолин ли беше? — поинтересува се брат Правда, разпознавайки името на един манастир, усамотена крепост, която се намираше на около два часа път на изток.

Мъжът със счупената ръка сви рамене и се обърна към съдържателя на пивницата, но той също не знаеше.

— Ама дрехите му бяха като твоите — бе единственото, което можа да каже.

Брат Правда изгаряше от желание да попита дали „лудият монах“ не е носел у себе си магически камъни, но добре разбираше, че двамата мъже пред него надали можеха да знаят подобно нещо, освен това не искаше да се разкрива пред никого — задачата му щеше да стане още по-трудна, ако Авелин разбереше, че някой е по петите му.

Затова брат Правда се задоволи само с описанието на непознатия монах и макар че то не се покриваше напълно със спомените му за Авелин, все пак в него имаше предостатъчно храна за размисъл. Ето как изведнъж се сдоби и с описание, и с име („лудия монах“), и с посока — всички селяни бяха категорични, че монахът е поел по западния път, придружаван от красива, около двайсетинагодишна жена.

Още топла, следата водеше брат Правда от град на град, чак до Дъсбери. Откъдето и да минеше, научаваше нови и нови неща — в едно от сбиванията, предизвикани от него, например, „лудият монах“ запратил двамина селяни чак в другия край на стаята, с помощта на някаква синя мълния.

Графитът!

Само месец след като бе тръгнал от малкото селце, уверен, че най-сетне е на прав път и бавно, но сигурно топи преднината на своя враг, брат Правда прекрачи укрепените порти на Палмарис.

Два дни по-късно, с помощта на Драконовия взор вече бе усетил силни магически вибрации, долитащи от североизточната част на града, там, където бяха разположени къщите на палмарските големци. Убеден, че жертвата му е близо, чувствайки се като ловуващ лъв, канещ се да скочи върху престаряла, изтощена зебра, той се втурна натам, като разбутваше тълпите по улиците и събаряше всеки, който не успееше да се отдръпне достатъчно бързо от пътя му. Забави крачка, едва когато стигна до къщата, иззад чиито порти долиташе магията. А сградата наистина беше внушителна, построена само от най-скъпи материали — гладък, снежнобял мрамор от юг, тъмни греди от Гористите земи и най-различни градински украшения, които можеха да идват единствено от галериите на най-изкусните урсалски скулптори. Първата мисъл на брат Правда бе, че Авелин е сключил някаква сделка с този очевидно заможен търговец, може би да му покаже някой и друг номер с камъните срещу добро заплащане, нещо като придворен шут. Помъчи се да убеди сам себе си, че наистина е станало така, макар и да разбираше, че подобно предположение е повече от нелепо. Нима действително вярваше, че Авелин, за когото нямаше нищо по-свято от камъните, е способен да ги принизи дотам, че да ги превърне в забавление за някакъв преситен търгаш? Само в най-краен случай, отговори си сам брат Правда, и тъй като Авелин надали бе стоял в Палмарис повече от две седмици, нямаше откъде да знае за тази къща.

Оставаше още една възможност… и тя никак не му се нравеше. Имаше само един начин да провери, затова той прескочи портата и се озова в предния двор, тих като котка. За щастие, там имаше високи храсти и гъст жив плет, така че можеше да се добере до вратата на къщата, без да рискува някой да го забележи.

Не бе направил и няколко крачки, когато до ушите му достигна свирепо ръмжене.

Миг по-късно видя и самото куче — едър, черно-кафяв звяр с масивна глава и огромна паст, пълна с остри, бели зъби. Животното се поколеба само за секунда, после яростно се хвърли срещу него, злобно оголило зъби.

Монахът приклекна и като подви крака под себе си, застина в готовност, без да сваля поглед от бързо приближаващия се звяр. Животното вече бе на сантиметри от него и тъкмо се канеше да го захапе за гърлото, когато брат Правда скочи във въздуха, с крака присвити до тялото.

Кучето рязко спря, ала устремът му беше прекалено голям, за да успее да смени посоката на нападението си, затова нямаше какво да стори, когато монахът се стовари върху него, ритайки с все сила.

Злощастното животно рухна на земята с жално скимтене, после замлъкна и остана да лежи напълно неподвижно, с прекършен гръбнак и пробити дробове.

Спокоен, че вече няма кой да издаде присъствието му, брат Правда се насочи към къщата. Реши да не се церемони много-много, затова отиде до вратата и потропа силно с месинговото чукало, поредната скъпа вещ, издялана във формата на подигравателно ухилено лице.

Вдигна крак още щом видя бравата да се завърта и в мига, в който вратата започна да се отваря, изрита я с все сила, запращайки нищо неподозиращия прислужник на земята.

— Господарят ти? — попита рязко, ала слугата, прекалено изплашен, за да отговори, само избъбри нещо неразбираемо.

— Господарят ти? — повтори монахът и като го сграбчи за яката, го вдигна във въздуха.

— Не се чувства добре — едва успя да смотолеви прислужникът.

Брат Правда го зашлеви през лицето, после го стисна за гърлото толкова силно, че ужасеният мъж веднага разбра — непознатият нямаше да се поколебае да му изтръгне гръкляна с голи ръце. Разтреперан, той посочи някаква врата в другия край на преддверието.

Брат Правда прекоси помещението, влачейки злощастния прислужник със себе си. Когато стигна до вратата обаче, му се наложи да го пусне, почувствал магическите вибрации, които долитаха от съседната стая… вибрации, разбра той веднага, насочени към него.

Бързо извади слънчевия камък и задейства защитните му сили. Атаката беше сравнително силна, макар да очакваше повече от могъщия Авелин. Все пак, слънчевият камък бе изключително мощен, а, защитата, която даваше бе по-пълна от тази на далеч по-често използвания хризоберил, простичък, ала непробиваем щит срещу всяка магия. Само след миг, брат Правда беше обгърнат от жълтеникаво сияние и вълните, прииждащи иззад вратата, вече не можеха да му навредят.

С разкривено от омраза лице, той стовари тежкия си ботуш върху вратата, тя обаче не се отвори. Рита я отново и отново, докато най-сетне дървото поддаде и разкри човека от другата страна — едър, пищно облечен мъж, застанал до солидно дъбово писалище и стиснал арбалет в ръце.

— Имаш само един изстрел — спокойно заяви монахът и влезе в стаята, впил поглед в лицето на търговеца. — Един-единствен изстрел, а не успееш ли да ме убиеш с него, обречен си на бавна и мъчителна смърт.

Ръцете на мъжа се разтрепериха, в това брат Правда беше сигурен и без да свежда поглед към тях. Търговецът пребледня и неволно задъвка долната си устна, по челото му изби ледена пот.

— Да не си посмял да се приближиш! — нареди той с цялата смелост, на която беше способен.

Монахът спря.

— Можеш ли да ме убиеш? — попита той, а устните му се изкривиха в жестока усмивка. — Това ли искаш?

— Искам само да защитя онова, което ми принадлежи — отвърна търговецът.

— Аз не съм ти враг.

Едрият мъж го изгледа невярващо.

— Помислих те за друг — спокойно обясни брат Правда и като му обърна гръб, затвори вратата толкова плътно, колкото разкривената й каса позволяваше.

Докато го правеше, забеляза скупчилите се в преддверието слуги и се усмихна насмешливо.

— Преследвам един опасен беглец — обясни той с обезоръжаваща усмивка, когато отново се обърна към търговеца. — Беглец, който използва магията на камъните. Не вярвах, че друг, освен него, я владее толкова добре.

— Винаги съм готов да помогна на братята от Сейнт Прешъс — заяви едрият мъж и най-сетне свали арбалета, при което монахът едва успя да прикрие ехидната си усмивка.

— Сейнт Мер’Абел — поправи го той. — Прекосих цял Хонс-де-Беер и този път наистина вярвах, че жизненоважната ми мисия е към своя край. Прости грубото ми нахлуване — абат Маркварт ще възстанови всички причинени от мен щети, разбира се.

Търговецът, чието лице се проясни при споменаването на абата, само махна с ръка.

— Как я кара старият Маркварт? — попита той дружески и брат Правда отново трябваше да стисне зъби, за да не избухне — как смееше този жалък окаяник да говори за абата на Сейнт Мер’Абел по този начин, сякаш му бе равен!

Очевидно си бе имал вземане-даване с него (откъде иначе можеше да се сдобие с толкова могъщ камък), ала брат Правда познаваше естеството на отношенията между монасите и външния свят много по-добре, отколкото търговците. Абат Маркварт никога не отказваше да приеме парите им, ала не и в замяна на своето уважение.

— Дали не мога да ти помогна в търсенето? — предложи едрият мъж, после се плесна през челото. — Ама къде са ми обноските! Казвам се Фоло Досиндиен, Доси за приятелите ми. И за стария Маркварт, разбира се! Сигурно си гладен и жаден след целия този път?

И като вдигна ръка, накани се да повика някой слуга; брат Правда обаче го спря.

— Нямам нужда от нищо.

— Нищо, освен малко помощ в издирването, нали? — пошегува се търговецът.

Монахът го изгледа заинтригувано. Човекът пред него имаше поне един могъщ камък, най-вероятно хематит. А с него, отлично знаеше той, можеха да се правят много неща.

— Търся един монах от Ордена — обясни той. — Известен като „лудия монах“.

Търговецът сви рамене — прякорът очевидно не му говореше нищо.

— В Палмарис ли е?

— Най-малкото е минал оттук. Преди не повече от две седмици.

Търговецът приседна зад писалището си и се замисли.

— Ако пътува из Хонс-де-Беер като изгнаник, сигурно е отседнал някъде из бедняшките квартали край пристанището — предположи той накрая и вдигна очи към гостенина си. — Палмарис е голям град.

Брат Правда го гледаше без да мигне.

— Аз ти казах името си — напомни му търговецът.

— Аз нямам име — студено заяви монахът и в стаята отново се възцари напрежение.

Доси се покашля:

— Е, да — рече. Ще ми се да можех да помогна повече на един от хората на Маркварт.

Брат Правда присви заплашително очи — никак не му харесваше как някакъв глупак се опитва да поеме контрола над случващото се и над него самия, като говори толкова фамилиарно за игумена на манастира.

— Обаче има едно място — прошепна едрият мъж изведнъж и затворнически се приведе към гостенина си, — където човек може да потърси отговори. Отговори на всички въпроси в целия свят!

— Ала не и преди да сме похапнали — добави той след малко и отново се облегна назад. — Ще те нагостя така, както никой в Палмарис не може, та като се върнеш в Сейнт Мер’Абел да кажеш на Маркварт някоя добра дума за стария му приятел.

Брат Правда остави търговеца да стори, каквото е намислил и много скоро установи, че хвалбите му изобщо не са били пресилени. Слугите — мъжът, когото монахът беше повалил в преддверието и три жени (едната от тях — безспорно много красива) — носеха ястие след ястие, всичките приготвени от най-крехко месо и най-сладки плодове. Сочно агнешко и дебели парчета вкусно еленско месо, залети с гъст, кафяв сос и с много гъби; портокали, чийто сладък сок потичаше по ръцете в мига, в който започнеха да ги белят, както и огромни, жълти пъпеши, каквито монахът не бе виждал досега и които бяха по-сладки от всичко, което беше вкусвал някога.

Яде и пи, без да прекалява с нищо, и когато около два часа по-късно най-сетне приключиха с обяда, облегна се в стола си и остави домакина да говори.

А той точно това и стори — приказваше ли, приказваше, разправяше му за отношенията си с различните манастири на Хонс-де-Беер, та дори със Сейнт Бругалнард в далечен Алпинадор. Брат Правда добре разбираше, че от него се очаква да се покаже впечатлен и той положи немалко усилия да си придаде заинтригуван вид, докато минутите бавно се точеха. Доси като че ли нямаше никакво намерение да спира и прекъсваше „вълнуващите“ си разкази, само за да се оригне звучно; толкова бе погълнат от чувството за собствената си значимост, че почти бе забравил за събеседника си. Сигурно, помисли си монахът, беше свикнал при него да идват хора в нужда, хора, които го молеха за помощ или услуга, и просто нямаха друг избор, освен да го слушат безропотно, преструвайки се, че наистина им е интересно. Ето как Доси дори не предполагаше колко досаден и смешен е в действителност.

Ала брат Правда също имаше нужда от него или поне предполагаше, че търговецът може и да успее да му помогне, затова остана да седи край масата и да го слуша търпеливо, дълго след като слънцето залезе.

Най-сетне, толкова внезапно, че монахът едва не подскочи на стола си, така неочаквано го извадиха от полусъненото му състояние, Доси заяви, че е време да получат някои отговори и че най-добре било да го сторят на тъмно.

Въпреки че наостри уши, в действителност брат Правда не очакваше да научи кой знае какво. Глупакът сигурно щеше да използва хематита, за да се всели в телата на неколцина кръчмари от бедняшките квартали и така преобразен, да поразпита за „лудия монах“.

Каквито и съмнения да имаше монахът, все пак последва домакина си в кабинета с дъбовото писалище. След като нареди на слугата си да донесе още един стол и да го сложи пред бюрото, Доси подкани гостенина си да седне и да се отпусне.

— Мога и аз да отида — предложи той, ала изражението му красноречиво говореше, че никак не му се ще да го прави.

Брат Правда продължи да седи безучастно, сякаш случващото се около него не го интересува особено.

— А защо сам не провериш? — предложи търговецът, сякаш току-що се бе сетил за тази възможност. — Какво ще кажеш да отидеш ти?

— Да отида?

— За да намериш отговорите, които търсиш.

— Не знам за какво място ми говориш — призна брат Правда. — Единственото, което знам, е, че притежаваш магически камък.

— О, тук става въпрос за нещо много повече! — подразни го Доси и като бръкна под ревера на скъпата си сива жилетка, извади голяма декоративна карфица и я поднесе към очите на госта си.

Сега вече на монаха му беше много по-трудно да се преструва на безразличен. Както и предполагаше, камъкът в средата беше хематит, овален, наситеносив и съвършено гладък. Около него обаче, впримчени в златната обковка, имаше десетина кръгли, прозрачни кристалчета. Брат Правда не можа да ги различи веднага (не на последно място, защото не бяха от един и същ вид), ала в едно беше сигурен — те всички бяха надарени с магия и по някакъв начин бяха свързани със свойствата на хематита.

— Мое творение — похвали се търговецът. — Най-забавното на камъните е да измислиш как точно да ги съчетаеш, нали?

„Най-забавното“, повтори си монахът наум и усети как с всяка изминала минута омразата му към наглия глупец и пренебрежението му към такива свети неща като камъните, нараства.

— Най-обикновен кварц — обясни Доси и поглади ръба на брошката. — За проницателен взор.

Гадателски камък, спомни си най-сетне брат Правда; постепенно започваше да разбира за какво става въпрос. С помощта на прозрачния кварц човек можеше да види много, много надалеч, а ако съчетаеше силите му с тези на хематита…

— Тази брошка ще те отведе там, където ще откриеш всички отговори, които ти трябват — увери го Доси. — Място, за което знам само аз. Домът на един приятел, един много могъщ приятел, от който дори старият Маркварт би се впечатлил.

Напълно погълнат от възможностите, които думите на търговеца разкриваха пред него, монахът почти не чу поредното пренебрежително споменаване на абата. Любопитството му отдавна бе отстъпило място на тревога — със самото си същество усещаше, че този път се е натъкнал на нещо наистина опасно. Припомни си уплахата, с която търговецът едва-едва бе предложил сам да отиде до това загадъчно място, а по лицето му се смесваха краен ужас и тръпно вълнение. Кое ли създание можеше да предизвика такава реакция? Какво ли имаше в края на това духовно пътешествие?

Внезапно монахът усети, че го побиват ледени тръпки. Орденът май трябваше сериозно да се замисли дали да продължи да продава камъни на глупци като Доси.

Тези въпроси отлетяха така бързо, както се бяха появили — освен всичко друго, брат Правда бе специално обучен да не поставя под съмнение решенията на своите господари.

— Върви — подкани го търговецът и му подаде брошката. — Остави камъкът да те води. Той знае пътя.

— Трябва ли да обсебя нечие тяло?

— Камъкът знае пътя — повтори Доси спокойно и някак лукаво.

Част от брат Правда, онези полумъртви, дълбоко заровени късчета, останали от предишното му аз, осъзна, че изражението на търговеца е досущ като на пакостлив хлапак, който подтиква някой малчуган да извърши беля.

Въпреки това взе брошката и я поглади, без да сваля очи от Доси. Добре разбираше колко уязвимо ще бъде физическото му тяло, докато духът му броди незнайно къде, ала силно се съмняваше, че търговецът ще се осмели да нападне един от пратениците на абат Маркварт. А дори и да го стореше, той винаги можеше да проникне в тялото му с помощта на хематита. Доси също го знаеше, така че, каза си монахът, май наистина нямаше за какво да се тревожи.

И така, брат Правда се облегна в стола си, затвори очи и се остави на магията да го погълне. Представи си хематита като тъмно езеро, в което бавно нагазваше, а светът край него се размиваше, докато не се стопи напълно. После духът му се отдели от тялото и се огледа наоколо. Прозрачните кристали около хематита неустоимо го привличаха със сила, каквато монахът никога досега не бе усещал и на която не можеше да устои. Заля го вълна от съмнения — дали постъпва правилно, като се впуска в това пътуване към неизвестното, дали Орденът не трябва веднъж завинаги да престане да продава камъни на всякакви идиоти; струваше му се, че край него плющят черни крила и разбиват решителността му на безброй късчета.

И ето че вече потъваше в кристалното сияние, далеч от стаята, от тялото си, от глупавия търговец.

След това полетя, по-бързо от мисълта. Време и пространство се изкривиха. Онова, което преди секунда му се бе струвало като дълъг час, сега бе просто кратък миг; онова, което изглеждаше като безкрайна равнина, той прекосяваше с една-единствена крачка. Все напред летеше брат Правда, на север към Дивите земи, над огромни езера и вековни гори, над върхове и чукари. Неведнъж беше сигурен, че ще се блъсне в някой особено остър зъбер, само за да го избегне в последната възможна секунда. Никога не си бе представял, че е възможно магия да бъде настроена до такова съвършенство, че цялата мощ на кристалите може да бъде съсредоточена с такава сила върху една точка. Това беше нещо опасно и неразбираемо за него, а той знаеше за камъните повече от когото и да било на този свят, с изключение единствено на абат Маркварт и Авелин Десбрис!

Най-сетне остави високите планини зад гърба си и се озова над просторна и дълбока долина, обградена от всички страни от остри върхове. Далеч под него се чернееха многочислени войски. Искаше му се да се спусне надолу, за да види какви създания се сбират в такива огромни количества, ала волята на кристалите беше прекалено силна и все така го тласкаше напред, към планината, която се издигаше отвъд. Висока и самотна, с гъст дим, виещ се над върха й и покрит с дървета южен склон, от нея тръгваха два черни ръкава и обграждаха гъмжилото в долината.

Брат Правда едва не припадна, напълно зашеметен от скоростта, с която започна да профучава през изникналата на пътя му плетеница от тунели. Всеки остър завой го разтърсваше от глава до пети, макар физическото му тяло да бе на стотици мили оттам; при всяко внезапно хлътване и рязко изкачване светът наоколо се замъгляваше, а мислите му се разпиляваха.

Най-сетне стигна до тежки бронзови двери, върху които бяха вдълбани хиляди сложни символи. Вратата се открехна едва-едва и духът се промъкна вътре. Озова се в огромна зала, покрай чиито стени бяха наредени каменни колони във формата на гигантски войни, и вниманието му начаса бе привлечено от пиедестала, който се издигаше насреща му. Там, това брат Правда почувства още с влизането си, седеше най-могъщото създание, което някога бе виждал, създание, чиито мощ и първична злина сякаш се надсмиваха над самия живот.

Кристалите най-сетне го освободиха от примката си и той се изправи пред пиедестала. Обикновено отделилите се от телата си духове бяха невидими, ала не и тук. Брат Правда сякаш си бе възвърнал физическата обвивка, с тази разлика, че сега беше сив и така прозрачен, че виждаше каменния под, върху който беше стъпил.

Не за това обаче мислеше монахът, не и докато страховитото чудовище го гледаше подигравателно само на метър-два от него. Какъв ли звяр беше това, трескаво се питаше брат Правда, докато погледът му обхождаше червеникавата кожа, черните очи, прилеповите крила, рогата, хищните нокти. Какво изчадие на преизподнята се бе пръкнало в материалния свят? Какъв демон?

За негов ужас, отговорът беше очевиден и осъзнаването му заплашваше да изпепели мозъка му, да го раздроби на хиляди безпомощни късчета. Той знаеше! Знаеше истината от уроците, от годините, през които наставниците му ден след ден бяха насаждали у него страх от него, най-голямото зло, врага на техния Бог.

Той знаеше!

— Значи уби глупака Доси и му открадна съкровището? — попита го телепатично чудовището и в този миг монахът почувства как някой нахлува в съзнанието му, страховита атака, която не можеше да отблъсне.

Внезапно усети как му отнемат всяка мисъл, всяко намерение, самата му същност. Спаси го единствено обзелото го отвращение, което запрати духа му обратно, като камъче, изстреляно от прашка — навън от залата и главоломните тунели, обратно към многохилядните армии (армии на злото, сега вече знаеше това!), над планини и гори, над езера и равнини, обратно в Палмарис и кабинета на Фоло Досиндиен. Духът му се завърна в обвивката си толкова устремно, че тялото му едва не падна на пода.

— Е, научи ли онова, което търсеше? — попита го Доси в мига, в който го видя да отваря очи.

Брат Правда се взря в безумното му изражение и там съвсем ясно откри докъде срещите с онова създание бяха довели безразсъдния търговец. Искаше му се да разтърси човека пред себе си, да го попита знае ли какво е сторил, осъзнава ли какво зло е пробудил, ала още щом си го помисли, разбра, че е твърде късно. За този мъж отдавна нямаше спасение, а посещенията му сигурно бяха разпалили опасното любопитство на демона.

Преди Доси да успее да каже каквото и да било, ръцете на монаха се сключиха около гърлото му. Изненаданият мъж се опита да се откопчи, да изкрещи за помощ, да си поеме дъх, ала брат Правда беше прекалено силен. Много скоро търговецът рухна на колене, но монахът не отпусна хватката си, дълго след като ръцете на жалкия безразсъдник бяха увиснали безжизнено покрай тялото му.

Полуобезумял от ярост и страх, той излезе от стаята и пое из къщата, търсейки слугите и семейството на търговеца.

Тръгна си късно след полунощ и единствено гневът му помагаше да се пребори с обзелия го сковаващ смут. Брошката беше в джоба му, домът на Фоло Досиндиен — мъртъв.

Глава 30 Симфония

— Най-сетне намерих покой, открих място, където наистина принадлежа повече, отколкото съм принадлежал където и да било през живота си — проговори пазителят, след като беше прекарал почти половин час в безмълвно взиране в едва различимото огледало. — И все пак, чичо Мейдър — засмя се той, — все пак имам само двама приятели, единият от които — далечен образ, призрак, който дори не говори!

И той отново се засмя на привидната нелепост на думите си.

— Да, аз наистина принадлежа тук — повтори уверено. — Тези селца — Дъндалис, Тревясал лъг и Края на света — са моят дом, а хората — моето семейство, макар че те самите едва ме търпят край себе си. Защо тогава се чувствам приет, защо ми се струва, че именно тук е моето място, повече, отколкото сред Туел’алфарите, които бяха мои приятели, които държаха на мен хиляди пъти повече, отколкото който и да е по тези земи, с изключение на теб и Брадуордън?

И като се загледа в образа в огледалото, младият мъж отново замълча, търсейки отговор на въпросите, които си задаваше.

— Дългът — заяви най-сетне. — Убеждението, че онова, което върша, ще направи света (или поне моето късче от него) по-добро място за живеене. При елфите чувствах как се развивам, как израствам, как научавам нови неща и се превръщам в по-добър човек. А тук имам възможност да използвам наученото във вълшебната долина, да го използвам за добро, за да помагам на онези, които имат нужда от помощта ми, макар и те самите да не вярват, че тя им е необходима. Ето защо мястото ми е тук. Тук съм полезен и знам, че усилията ми, бдителността ми, връзката ми с гората — с нейните обитатели и растения — е ценна, дори и да си остава неоценена.

Елбраян затвори очи и дълго остана така, мислейки си за онова, което имаше да свърши този ден. Много скоро разбра, че когато отново отвори очи, образът в огледалото ще е изчезнал. Винаги ставаше така, ежедневните му задължения отпращаха духа на стария пазител рано призори и от философски, мислите на Елбраян се превръщаха в съвсем прагматични. Сега използваше Оракула редовно, понякога по два, дори три пъти седмично и нямаше случай, в който да не успее да призове образа на своя предшественик. Често се чудеше дали би могъл да открие в огледалото и Олван, своя баща, майка си, а защо не и Пони.

Да, наистина му се искаше да си поговори с Пони, да я види отново, да си припомни онези невинни дни, когато да охраняват селото беше забавна игра, а кошмарите — просто кошмари.

Излезе от малката пещера, изпълзявайки покрай дебелите корени, които запречваха входа, искрено усмихнат и готов за поредния изпълнен с работа ден. Надяваше се да открие Брадуордън, който най-сетне, след като бе търпял заяжданията на младия мъж седмици наред, се бе съгласил да си устроят състезание по стрелба с лък. И кой знае, ако спечелеше (а той нямаше никакви причини да се съмнява в победата си), може би щеше да го накара да дойде с него на обичайната му обиколка из гората край най-западното от трите села, Края на света.

Всяко нещо с времето си, каза си младият мъж и като взе Ястребокрилия, махна украсения с пера връх, откачи тетивата и се запъти към невисокия гол хълм, който от заселването си тук чувстваше като свой. Той много приличаше на онова възвишение в долината на елфите, където често прекарваше нощите си в съзерцание на звездното небе.

И този път свали дрехите си и усети приятния допир на остра трева под краката си. След това, използвайки тоягата вместо меч, поздрави зората с елфическия танц, фигура след фигура, изпълнени безпогрешно, без дори да се замисля — толкова дълбоко се бяха запечатали те в съществото му. Отдавна беше усвоил Би’нел дасада до съвършенство, нямаше какво повече да научи, ала упражнението му даваше все по-пълен контрол над собственото му тяло, превръщаше сложните движения в инстинкт.

Красива гледка беше младият пазител, с движения, изящни като у дива котка, ала овладени така, както само човек с желязна воля може да се владее. Съчетание от сила и пъргавина, могъщ както физически, така и душевно. Най-големият дар, който бе получил от Туел’алфарите, беше името, Нощна птица, както и всичко, на което го бяха научили. Най-скъпото, което елфите му бяха дали, бе другият поглед към света, сливането на две различни философии, на два различни начина за водене на битки.

Тялото му заблестя от пот под лъчите на утринното слънце — може и да не се движеше бързо, ала усилието, което се изискваше, за да изпълнява фигурите със съвършенството, с което го правеше, беше огромно. Понякога един от мускулите му се бореше срещу друг, или пък той напрягаше една-единствена част от тялото си до такава степен, че му се струваше, че няма да издържи нито миг повече.

Когато свърши, младият мъж взе дрехите си и без колебание се хвърли в хладните води на близкото езерце. Освежен от плуването, той се облече, закуси и тръгна да търси кентавъра.

За негово облекчение Брадуордън наистина беше в местността, която бяха определили за състезанието, макар и не на точното място, където то щеше да се проведе. Сякаш за да го улесни още повече, днес кентавърът бе решил да посвири — нежна мелодия, която също като утринното слънце постепенно се надигаше, докато най-сетне изригна във взрив от звуци, точно когато слънцето се показа иззад хълма, разпръсквайки над света пожар от лъчи. Следвайки музиката почти несъзнателно, Елбраян много скоро откри приятеля си насред купчина големи скални късове.

Още щом го зърна, кентавърът спря да свири и на лицето му грейна широка усмивка.

— Вече бях започнал да си мисля, че те е хванало шубето и не смееш да си покажеш физиономията! — ревна той.

— Е, тук сме — заяви Елбраян и вдигна Ястребокрилия. — И аз, и моят лък.

— Тази елфическа тояга ли? — подсмихна се Брадуордън и показа собственото си оръжие.

Елбраян, който го виждаше за пръв път, беше наистина впечатлен. Закрепено върху подходяща платформа, то щеше да се превърне в доста големичка балиста!

— Да не искаш да ми кажеш, че мяташ стрели с това дърво? — не му остана длъжен пазителят.

Брадуордън продължи да се усмихва все така широко.

— Наречи ги стрели — равнодушно заяви той и като остави гайдата си настрани, извади един колчан, който спокойно можеше да служи като спален чувал за Елбраян, а изправени, стрелите в него бяха високи поне колкото едрия пазител. — Наречи ги копия, ако щеш. Ама удари ли те една от тях, да знаеш, че си мъртъв.

Младият мъж изобщо не се усъмни в думите му.

Кентавърът го поведе към една открита поляна, насред която беше подредил шест мишени, всяка на различно разстояние от мястото, откъдето щяха да стрелят.

— Започваме от най-близката и продължаваме, докато не стигнем ей оназ’ там — обясни правилата Брадуордън. — Първият, който пропусне, губи.

Типично за безцеремонния кентавър, помисли си Елбраян. Обикновено в подобни състезания всеки от участниците имаше право на определен брой изстрели и онзи, който улучеше мишената най-много пъти, печелеше. При Брадуордън обаче, всичко щеше да се реши много по-просто и по-бързо.

Младият мъж пристъпи напред и стреля, уверен, че първата мишена, на по-малко от трийсет крачки, изобщо няма да го затрудни. И разбира се, стрелата му се заби на милиметри от центъра й.

Без нито една одобрителна дума, кентавърът вдигна страховитото си оръжие и опъна тетивата.

— Ти само ужили великана — рече и чак тогава пусна огромната стрела, която се заби съвсем близо до тази на Елбраян и прекатури трикраката мишена. — А сега — доволно заяви той, — гнусното създание е довършено, както трябва.

— Май и занапред трябва да стрелям пръв — сухо отбеляза младият мъж.

— Тъй си е — разсмя се кентавърът от все сърце. — Иначе ще трябва да се целиш в облаците и да се надяваш стрелите ти да паднат връз мишената!

Още преди Брадуордън да довърши, втората стрела на Елбраян се заби право в центъра на следващата мишена, на около десет стъпки по-далеч от първата.

Брадуордън също уцели и пак я прекатури.

Стигнаха до петата само за няколко минути — първите три лежаха на земята, безпогрешно улучени, а четвъртата, макар и двете стрели да бяха потънали в средата й, се бе задържала изправена. Петата мишена се намираше на няколкостотин метра и за първи път от началото на състезанието, Елбраян се видя принуден да се прицели малко по-високо. Все пак, ъгълът, под който пусна стрелата, съвсем не беше голям и описаната дъга почти не се забелязваше. Както и преди, тя отново потъна дълбоко в центъра на мишената.

За първи път Брадуордън изглеждаше искрено впечатлен.

— Бива си го тоз’ лък — промърмори той и вдигна своя.

Елбраян неволно сви юмрук, повярвал, докато следеше полета на тежката стрела, че победата е негова. За негова изненада, тя все пак уцели мишената, макар и в самия й край, възможно най-вляво от центъра.

Младият мъж хвърли кисел поглед на приятеля си:

— Чист късмет!

Брадуордън обаче тропна с копито и поклати глава:

— Не съм съгласен — най-сериозно заяви той. — Целех се тъкмо там — в ръката с оръжието.

— Ами ако чудовището си служеше с лявата ръка? — насмешливото подхвърляне на Елбраян изтри усмивката от лицето на кентавъра.

— Последен изстрел — обяви той. — После продължаваме с възможно най-далечните дървета.

— Или листа — отвърна пазителят и вдигна Ястребокрилия.

— Повечко, отколкото трябва — неочакваната забележка на Брадуордън сепна Елбраян и го накара да отпусне лъка си надолу.

— Повече, отколкото трябва?

— Повече самонадеяност, отколкото е полезно — уточни кентавърът. — Още малко и ще поискаш да се обзаложим.

Елбраян се замисли над тези думи, после отмести поглед към предишната мишена, която Брадуордън едва бе улучил. А дали не го бе направил нарочно, запита се изведнъж. Дали пък лукавият Брадуордън не се опитваше да го подлъже? Вярно, че бе добър стрелец, но възможно ли бе да е дори по-добър, отколкото той предполагаше?

— Гайдата ми има нужда от нов мях — проточи Брадуордън, уж на себе си. — Не е трудно, ама-а-а… мръсничка работа си пада туй, набавянето на кожата, де.

— Ами ако аз спечеля? — попита Елбраян, а преценяващият поглед, с който измери широкия гръб на кентавъра, красноречиво говореше какво се върти в главата му.

Брадуордън се разсмя, сякаш дори самата мисъл, че младият мъж може да победи, бе нелепа. Смехът му обаче бързо секна и той изпитателно изгледа другаря си.

— Знам какво си си наумил, ама само се опитай да ме яхнеш и току-виж съм решил да проверя дали вкусът на човешкото месо не е станал по-добър, откак го опитах за последен път.

— Само до Края на света — уточни Елбраян. — Трябва да отида дотам и да се върна обратно възможно най-бързо.

— Никога! — отсече Брадуордън. — Само девица може да ме язди. И то единствено, ако получа същото в замяна — добави той с многозначително намигване.

Елбраян не искаше дори да си представи тази картина.

— Тогава какво? — попита Елбраян. — Ще се обзаложа с теб, но и ти трябва да предложиш нещо.

— Мога да ти направя истински лък — подкачи го кентавърът.

— А аз мога да ти пронижа задницата от сто стъпки разстояние! — не му остана длъжен пазителят.

— Големичка мишена си е — призна Брадуордън. — Добре де, от какво имаш нужда? Не че имаш някакви шансове да спечелиш, разбира се.

— Вече ти казах — настоя Елбраян. — Обичам да се разхождам, но наистина трябва да измисля по-бърз начин да правя обиколките си.

— Никога няма да се качиш на гърба ми и туйто!

— Ти ли предвождаш дивите коне?

— Не — отвърна Брадуордън, изненадан от неочаквания въпрос. — Друг се грижи за т’ва.

Изведнъж по устните му се разля странна усмивка, сякаш току-що бе открил отдавна търсен отговор.

— Точно така! — рече той най-сетне. — Ако победиш (с други думи, ако някоя мълния порази стрелата ми, докат’ лети към мишената, защото друг начин да ме надвиеш няма), ще те заведа при онзи, който предвожда дивите коне. Ще те заведа, ама оттам — нататък се оправяй, както знаеш.

Елбраян добре разбираше, че Брадуордън се опитва да го направи на глупак и че наградата, която му обещава, според него е по-скоро наказание. Младият мъж усети как космите по врата му настръхват, обзе го безпокойство. Кое ли бе това създание, което будеше такова уважение дори у дръзкия Брадуордън? Ала наред с тревогата, го глождеше и силно любопитство и затова прие облога на кентавъра без много колебания.

Тетивата на Ястребокрилия пропя и стрелата му се заби право в средата на далечната мишена.

Брадуордън изсумтя одобрително и също улучи центъра.

— Три — заяви Елбраян и стреля три пъти подред, всеки път — безпогрешно.

Брадуордън вдигна тежкия си лък и с лекота стори същото.

— Пет, шест, седем! — извика пазителят и отново стреля три пъти.

Първата стрела се заби в четвъртата мишена, следващата — в петата, разцепвайки на две елбраяновата стрела, останала от предишния изстрел, последната — право в средата на шестата мишена.

Кентавърът въздъхна — май най-после си бе намерил майстора и то в лицето на един човек. Четвъртата и петата мишена уцели с лекота, ала последната му стрела се удари в горния ръб на шестата мишена и се изгуби между дърветата в другия край на поляната.

Елбраян се усмихна победоносно и тържествуващо сви юмрук, а когато срещна погледа на Брадуордън, за първи път откри там истинско уважение.

— Бива си го тоз’ лък, приятелю — призна кентавърът. — Истински драконоубиец. А по-сигурна ръка от твоята не съм виждал.

— Направи ми го най-изкусният майстор — отвърна Елбраян. — Освен това имах най-добрите учители. Туел’алфарите нямат равни на себе си в стрелбата с лък.

— Ами да — изсумтя Брадуордън, — ’щото кльощавите създания не смеят да се приближат до врага на по-малко от един изстрел разстояние. Да вървим тогаз’, имам да ти показвам нещо чудесно. Ама първо да си съберем стрелите.

Когато бяха готови, кентавърът поведе младия мъж навътре в гората. Минаха покрай боровете и еленовия мъх, прекосиха една дълбока долина и излязоха от другата й страна. Времето минаваше, а те вървяха ли, вървяха и единственият звук, който нарушаваше мълчанието, бяха веселите звуци на гайдата. Най-сетне, когато слънцето вече бе започнало да преваля, достигнаха усамотена борова горичка, засадена под формата на диамант. Издигаше се на върха на един хълм, заобиколен от всички страни от тучни морави, осеяни с ярки диви цветя. Елбраян не можеше да повярва, че никога досега не бе идвал тук. Нима бе възможно инстинктите му на пазител да не го отведат до едно място толкова съвършено и в такава абсолютна хармония с духа на гората? Тук във всяко цвете, във всеки храст, във всяко дърво и камък, в потока, който ромолеше весело, имаше нещо възвишено, нещо свещено, подхождащо много повече на Андур’Блау Иннинес, а не на покварения свят на човеците.

Тук във въздуха се носеше магия и Елбраян я долавяше така ясно, както я бе усещал и в долината на елфите. Почтително, почти като в транс, той премина външния кръг от високи борове и заедно с Брадуордън навлязоха в сърцето на горичката, където чисти, очевидно поддържани пътеки, кръстосваха гъстата растителност. Вървеше бавно, без да говори, сякаш се боеше да не наруши покоя, който цареше наоколо, така дълбок, че не се долавяше дори най-слаб повей на вятъра.

Пътеката зави и се сля с друга, само за да се разклони в три посоки малко след това. Горичката не беше особено голяма — надали беше по-широка от двестатина метра, на дължина трябва да бе наполовина, ала Елбраян беше сигурен, че ако някой изправи лъкатушещите пътеки и ги наложи една до друга, те непременно ще покрият поне няколко мили. Неведнъж се обръщаше към Брадуордън с надеждата той да му каже накъде да поеме, ала кентавърът мълчеше и го следваше.

Най-сетне достигнаха тъмно, сенчесто място, където пътечката се разклоняваше, заобикаляйки голяма купчина камъни, покрита със ситни, ала гъсти, жълти цветя. Елбраян забеляза, че двете разклонения се сливат от другата й страна и пое надясно. Тъкмо се канеше да продължи напред, оставил скалата зад гърба си, когато плътният глас на кентавъра наруши тишината:

— Не си особено наблюдателен за възпитаник на елфите — отбеляза той и Елбраян рязко се обърна.

Възнамеряваше да го помоли да замълчи, ала гледката, която се разкри пред очите му, прогони всяка друга мисъл от главата му. Как така не бе обърнал внимание на камъните, зачуди се той и изтича обратно, за да ги разгледа отпред. Подредени бяха във формата на диамант, чиято по-дълга страна беше около осем, а по-късата — шест крачки и по всичко личеше, че са разположени точно в центъра на горичката. Елбраян съвсем ясно почувства, че именно оттук извира цялата магия и че дърветата са засадени така, че да повтарят формата на могилата.

Бавно и почтително, той застана на едно коляно, дивейки се на грижата, с която бяха положени камъните. Докосна един от тях и усети едва доловимите вибрации на стаената вътре магия.

— Кой лежи тук? — прошепна младият мъж.

— Не мога да ти кажа — засмя се Брадуордън и Елбраян остана да се пита дали кентавърът наистина не знае кой лежи там или просто смята, че не той трябва да му отговори. — Не ще да съм бил по-голям от теб, когато елфите го погребаха.

Пазителят го изгледа заинтригувано.

— И кога е било това? — попита той. — Премерено в човешки години, имам предвид.

Брадуордън сви рамене и започна да рие пръстта с копито.

— Половин човешки живот — рече най-после.

Досещайки се, че няма да получи по-точен отговор, Елбраян не настоя. Бездруго нямаше особено значение кой точно лежи в могилата. Достатъчно му бе да знае, че непознатият, бил той човек, елф, или нещо друго, е означавал много за Туел’алфарите, толкова много, че след смъртта му те бяха благословили лобното му място и му бяха вдъхнали немалко от своята магия. Брадуордън му беше обещал да види нещо чудесно и ето че бе удържал на думата си.

Оставаше обаче въпросът с наградата за победата в състезанието.

— Ако идваш тук достатъчно често — заяви кентавърът, сякаш бе прочел мислите му, — ще откриеш онзи, който предвожда дивите коне.

Младият мъж усети как го обземат едновременно приятно вълнение и страх. Тръгнаха си малко след това, ала Елбраян се върна по-късно същата нощ, както и на следващия ден. Едва четвъртия път обаче, около две седмици след първото му посещение, най-сетне се случи нещо.

Беше свеж есенен ден и макар че въздухът между боровете бе все така неподвижен, навън хладният вятър брулеше листата на дърветата и гонеше пухкави бели облаци по тъмносиньото небе. Елбраян отиде първо до могилата, за да изкаже почитта си на онзи, който бе погребан там, после се върна до началото на горичката, защото искаше да почувства вятъра върху лицето си.

И тогава чу музиката.

За миг помисли, че Брадуордън пак е надул гайдата си, после обаче осъзна, че тази мелодия е прекалено нежна, едва доловимо потрепване на земята под краката му и въздуха около него, сякаш самата природа пееше. Музиката не ставаше нито по-силна, нито по-бърза, просто се лееше ли, лееше, докато Елбраян не почувства, извън всякакво съмнение, че това е приветствие, тропот на конски копита и шепот на вятър. Без сам да знае защо, се затича към южната част на горичката.

Там, отвъд тучната ливада, по която пъстрееха безброй диви цветя, стоеше най-прекрасното създание, което младият мъж беше виждал някога — огромен жребец, полускрит в сенките на дърветата.

Елбраян затаи дъх, когато красивото животно (чисто черно, с изключение на белите „ботуши“ на предните крака и бялото петно на челото) излезе на открито. То го преценяваше, помисли си пазителят, преценяваше го, въпреки че вятърът не духаше откъм мястото, където беше застанал, а един обикновен кон не би могъл да го види от толкова далече.

Жребецът започна да рие пръстта с копито, после се изправи на задните си крака и изцвили пронизително. След това препусна напред, сякаш за да покаже на какво е способен, ала не бе изминал повече от десетина метра, когато се обърна и потъна между дърветата.

Елбраян най-сетне си пое дъх. Сигурен бе, че великолепното животно нямаше да се върне този ден, затова си тръгна — не натам, където то бе изчезнало, а обратно към Дъндалис. Откри Брадуордън да си дялка стрели.

— Добре дошъл — подсмихна се кентавърът. — Виждам, че пак си бил в горичката, а?

Елбраян се изчерви, позасрамен, че чувствата му са толкова очевидни.

— Нали ти казах — доволно заяви Брадуордън. — Прекрасно създание е…

— Ама той има ли си име?

— Винаги е различно. Трябва да го откриеш, ако искаш да се приближиш до него.

— И откъде мога да го науча?

— Хлапе, хлапе — поклати глава Брадуордън. — Такова име не се научава, то просто се знае.

И си тръгна, оставяйки Елбраян сам с мислите му.

На следващата сутрин пазителят отново отиде в горичката, на по-следващата — също и така всеки ден, докато най-сетне, повече от седмица по-късно, отново чу (или по-скоро, почувства) музиката. Този път обаче звуците долитаха от запад.

— Хитро — одобрително прошепна той, когато видя жребецът да се показва от сенките — от мястото, което си беше избрало, животното можеше да долови миризмата на нашественика, без той да е в състояние да усети неговата собствена.

След няколко минути то излезе на открито и Елбраян отново затаи дъх, поразен от великолепието му, от мускулестите хълбоци и широките гърди, от красивата глава и черните, невероятно мъдри очи.

В този миг в съзнанието на пазителя изникна една дума, ала той поклати неразбиращо глава. Направи крачка напред и конят избяга, разваляйки магията на мига.

Срещнаха се отново още на следващия ден, по съвсем същия начин — жребецът дойде откъм запад, измервайки го с поглед и нервно риейки пръстта с копито.

И ето че думата от предишния ден пак изпълни мислите на пазителя, дума, която съвършено точно описваше появата на величественото животно.

— Симфония! — изрече я той на висок глас и смело пристъпи напред.

За негова изненада, ужас и възторг, жребецът се изправи на задните си крака и гръмко изцвили, после отново започна да рие пръстта.

— Симфония — не спираше да повтаря Елбраян и бавно се приближаваше.

И наистина, нима имаше друго име, което да подхожда повече на великолепното създание? Нима имаше дума, която по-добре да описва красотата и съвършената хармония на движенията му, мускулите, които сякаш се преливаха един в друг, подобното на песен трептене, което се разнасяше, откъдето и да минеше то, сякаш самата природа го приветстваше!

Само след няколко мига, Елбраян вече се намираше на пет крачки от жребеца.

— Симфония.

Животното присви уши и отметна глава назад.

Младият мъж дойде още по-близо, разперил широко ръце, за да покаже, че не му мисли злото. Много почтително, той се протегна и потупа жребеца по силния врат. Бавно, съвсем бавно, ушите на животното се изправиха.

После, с един гигантски скок, то потъна обратно между дърветата.

Двамата се срещнаха отново на следващия ден, както и на последващия и всеки път все повече свикваха един с друг. Много скоро Елбраян почувства, че конят е предопределен за него, така сигурно, както ако елфите го бяха изпратили тук. Всъщност, като се замислеше, това съвсем не изглеждаше невъзможно.

— Те ли бяха? — попита той духа на Мейдър една вечер. — Наистина ли Симфония (а аз вече знам, че това е името му) е подарък от елфите, може би лично от Джуравиел?

Отговор, разбира се, не дойде, ала изричайки мислите си на глас, Елбраян откри грешката, която допускаше:

— Не, не подарък — рече той. — Подобно създание не може да бъде „подарено“. Но елфите със сигурност имат пръст във всичко това — появата му не може да е случайна, а и държанието му не е като на животно, препускало на свобода цял живот.

— Могилата! — прошепна младият мъж след малко, открил най-сетне отговора на загадката.

Ами да, нямаше как да бъде другояче! Магията на погребалната могила бе довела Симфония при него — не!, беше събрала него и Симфония — пазител и жребец — заедно. Сега, повече отвсякога, Елбраян искаше да узнае кой е погребан в горичката, кой ли герой — човек, елф, а може би дори кентавър — Туел’алфарите са положили в земята с почит и с магия толкова могъща, че да призове кон като Симфония и да го надари с такъв разум. Защото в едно младият мъж беше сигурен — всичко това се дължеше именно на могилата.

На следващия ден яхна Симфония за първи път, без седло, уловил се с две ръце за гъстата му грива. Вятърът свиреше в ушите му, земята летеше под краката му и все пак жребецът се движеше толкова леко, сякаш се носеше във въздуха.

В мига, в който младият мъж скочи от гърба му, великолепното животно се обърна и потъна между боровете. Елбраян не се опита да го спре — отдавна бе разбрал, че отношенията между тях двамата не бяха като между ездач и неговия кон, не бяха като между господар и неговия слуга. Между тях имаше дружба, приятелство, основано върху доверие и взаимно уважение.

Симфония щеше да се върне при него, отново щеше да му позволи да го язди, ала само при своите условия.

Елбраян докосна ръба на шапката си, знак на уважение към величествения жребец. Всеки от тях си имаше свой отделен живот, ала двамата вече бяха свързани.

Глава 31 У дома

През следващите няколко седмици, докато кръстосваха пътищата на кралството, Авелин недвусмислено показа на Джил колко голямо доверие й има — започна да я посвещава в познанието за камъните. В началото използваше традиционни методи, същите, по които беше обучаван той самият, ала бързо установи, че Джил е далеч над нивото на начинаещ ученик. Всъщност, тя показваше заложби почти толкова големи, колкото онези, които отец Йойона бе открил у него самия при първото му съприкосновение с хематита. Авелин знаеше и причината за това. Джил беше силна по природа, ала със сигурност не бе по-силна от него. Само че тя съвсем не беше начинаеща. По време на онова сливане в Дъсбери, се бе сдобила с познание, чието овладяване отнемаше месеци, дори години, на повечето монаси. Затова, колкото по-силно ставаше приятелството между тях, колкото по-голямо доверие си имаха, толкова по-ясно Авелин разбираше, че най-доброто, което може да направи, е отново да използва хематита. От уроците с него полза имаше не само младата жена, но и той самият — при всяко ново сливане научаваше по още нещичко от мрачното й минало.

— Дъндалис — думата се отрони от устните й тежко, като звънливия екот на църковна камбана, който можеше да приканва към ликуване, да вдъхва надежда за по-добър живот и за справедливост в отвъдното, ала можеше и да вещае смърт.

Младата жена прокара пръсти през косата си (която бе пораснала и отново й стигаше до раменете) и подозрително изгледа Авелин.

— Знаел си! — обвинително рече тя.

Монахът само сви рамене.

— Разкрил си миналото ми — продължи Джил, използвайки вълнението, усещането, че е била предадена, за да потисне чувствата, отключени от споменаването на това отдавна забравено име.

Името на родното й село… както и на новото поселище, издигащо се сега на негово място.

— В Палмарис — досети се тя. — Говорил си с Гревис.

— Всъщност — спокойно я поправи монахът, — беше Петибуа.

— Как си посмял?

— Нямах друг избор. Аз съм ти приятел.

За миг Джил не знаеше какво да каже, прекалено объркана от прямите думи на Авелин. След Палмарис двамата бяха поели на север, първо по крайбрежието на Масур Делавал, а после и навътре в сушата. Бяха се движили доста заобиколно и, противно на очакванията на Джил, така и не бяха минали през земи, които да са й дори най-бегло познати. Спомените й започнаха да се пробуждат, едва когато пристигнаха в някакво селце, наречено Края на света, и чуха някой да споменава името „Дъндалис“. Затова сега й се искаше да се разкрещи на Авелин, ала в същото време осъзнаваше, че в последните му думи има голяма доза истина. Наистина, той й беше приятел, един от най-добрите, които бе имала някога. Та нали трябваше само да се сети за безценния дар, който й даваше — умението да борави с магическите камъни, — за да се увери, колко му е скъпа.

— Бягаш от духове, мила Джил — търпеливо обясни Авелин. — Да не би да мислиш, че не виждам болката ти, че не я усещам, като да е моя? Тя се долавя във всяко твое движение, във всяка твоя престорена усмивка. Да, престорена, защото, да си го признаем, кога за последен път си се усмихвала истински?

Сълзи изпълниха очите на младата жена и тя извърна поглед.

— Защото си го правила, убеден съм в това! — продължи Авелин. — Усмихвала си се широко и искрено. Ала то е било преди трагедията, преди призраците, от които упорито бягаш, да започнат да те преследват.

— Защо ме доведе тук?

— Защото тук тези призраци няма къде да се скрият — твърдо заяви монахът. — Тук, в селото, което се издига на мястото на стария ти дом, най-сетне ще се изправиш лице в лице с демоните на своето минало и ще ги прогониш веднъж завинаги, за да познаят и те, и ти покоя, който заслужавате.

Всичко това беше изречено така решително, че Джил не можеше повече да се сърди на Авелин. Той наистина й бе приятел, желаеше й само доброто и несъмнено би дал живота си за нея. И все пак, тя продължаваше да мисли, че постъпката му е погрешна и че той не разбира болката й. Авелин просто не бе в състояние да проумее колко дълбоко е страданието й; Джил също не бе сигурна, ала знаеше, че то е там, спотаило се е и само чака да бъде освободено, за да я погълне.

Младата жена кимна, ала не каза нищо — не й бяха останали повече думи, само страхове, бездънни и обсебващи. Затова влезе в странноприемницата и се качи в малката стаичка, която двамата с Авелин бяха наели. Не знаеше какви спомени ще отключи познатото име, ала знаеше, че иска да е сама, когато това стане.

Беше освирепял от гняв. Задавян от безсилна ярост, беше изкъртил вратата на стаята си и дори бе строшил челюстта на една уличница, осмелила се да му предложи услугите си. Палмарис го бе измамил така, както срещата с Доси го бе смутила. Не само че не се бе доближил до жертвата си, ами бе изгубил и малкото следи, с които разполагаше, докато кръстосваше безцелно големия град. Единствено късметът го бе срещнал с някакъв си Билдебург и един женкар на име Грейди Чиличънк, и двамата — отвратителни пияници.

Въпреки това историите им, издрънкани в замяна на няколко халби евтино пиво, се бяха оказали доста интересни. Особено Грейди наистина имаше какво да сподели — само преди месец бил видял майка си, някоя си Петибуа, съдържателка на „Пътя на задругата“, да говори с друг абеликански монах.

— Доста необичайно е да видиш двама от ваш’те по широкия свят — грубовато отбеляза Грейди. — Обикновено си стоите скрити зад манастирските стени, та човек се пита как ли се забавлявате там?

На фона на мръснишкото му държание, намекът беше повече от ясен, и двамата с Конър избухнаха в смях.

Брат Правда трябваше да си представи как му извива врата, за да извика усмивка на устните си — налагаше се да се покаже достатъчно любезен, за да изкопчи всичко, което тези двамата знаеха. В края на вечерта вече бе научил, че монахът (за когото бе почти сигурен, че е Авелин) се е насочил на север, към Дивите земи и едно далечно селце, наричано Тревясал лъг.

По това време на годината нямаше кервани, които да отиват на север от Палмарис — есента беше в разгара си, не след дълго над тези земи щеше да се спусне люта зима, ала за брат Правда това нямаше значение. Без да губи и ден повече, той пое на път, тичайки през по-голямата част от времето, твърдо решен да стопи преднината на Авелин и веднъж завинаги да приключи с всичко това.

Спомни си едно отдавнашно утро — стоеше на един покрит с дървета склон и съзерцаваше небето и Ореола, засиял с нежните си багри. Спомни си и музиката, която изпълваше хладния въздух, загадъчна и красива. Спомни си още нещо, още някого, който беше заедно с нея тогава — беше му казала нещо за далечната мелодия.

— Момче — прошепна младата жена, макар че нямаше кой да я чуе.

Някакво име, може би „Елбраян“, се опита да строши оковите на забравата, ала заедно с него се надигна и всепоглъщащо чувство на болка и непоправима загуба, отново заплющяха черните криле, накарали я да се затвори в себе си и тласнали я да запрати пламтящия въглен в лицето на Конър Билдебург.

Джил си пое дъх и прогони всички спомени, заключи ги обратно в тъмницата им. Тази нощ младата жена не можа да заспи, ала въпреки това бе готова за път още в ранни зори и, водейки замаяния от умора и махмурлук Авелин, напусна странноприемницата и пое на изток, към селото, наречено Дъндалис.

Пристигнаха късно следобед, когато слънцето вече преваляше, а къщите хвърляха дълги сенки. Къщи, които Джил никога не беше виждала. Беше затаила дъх много преди да стигнат в селото, очаквайки спомените да я връхлетят всеки миг. Нищо такова обаче не се случи. Това беше един Дъндалис, построен върху останките от предишния Дъндалис, и приличаше колкото на предшественика си, толкова и на Тревясал лъг, Края на света и всяко друго гранично поселище… поне на пръв поглед.

Двамата прекосиха цялото село, чак до старата, изпотрошена ограда в северния му край, в самото подножие на възвишението, което се издигаше отвъд.

Възвишението!

— Оттук видях Ореола — наруши мълчанието Джил.

Авелин се усмихна, ала усмивката му бързо помръкна — припомнил си бе кога той бе видял Ореола по-ясно от всеки друг път. Беше насред морето, по време на най-важното пътуване в живота му.

— Беше толкова истинско — прошепна младата жена, повече на себе си, отколкото на Авелин, успокоена, че поне тази мъничка частица от предишния й живот е действителна, а не плод на въображението й.

Защото в този миг, докато гледаше възвишението, което разделяше селото от долината с вечнозелените дървета и белия еленов мъх, възвишението, играло толкова важна роля в отминалия й живот, Джил почувства, извън всякакво съмнение, че споменът й за онова магическо утро, обагрено от сиянието на Ореола, е съвсем истински. Нещо повече, в този миг тя отново се почувства както тогава, свободна от оковите на физическото си тяло, частица от безкрайната вселена.

— Момчето — промълви тя и Авелин я изгледа заинтригувано.

— Имало е и още някой?

— Някой скъп за мен — кимна младата жена.

После всичко свърши, споменът отлетя и тя отмести поглед към селото, само за да се обърне към оградата миг по-късно:

— Тук си играехме. Изкатервахме се до най-горната греда и тръгвахме по нея, за да видим кой ще издържи най-много.

— Ние?

— Аз и приятелите ми — отвърна Джил, без да се замисли.

Авелин се надяваше, че с въпроса си ще я накара да си спомни името на някой от тези изгубени приятели, ала не бе особено разочарован, когато това не стана. Решението му да дойдат на север се оказа правилно — едва-що бяха пристигнали в Дъндалис и ето че тя си бе припомнила повече неща, отколкото през всичките години след трагедията.

— Бънкър Кройър — неочаквано каза тя, а по лицето й се изписа любопитство.

— Приятел?

— Не — поклати глава Джил и посочи старата ограда. — Това беше неговият корал. Коралът на Бънкър Кройър.

Широка усмивка огря лицето на Авелин, но той побърза да я изтрие, когато младата жена се обърна към него, без да се мъчи да прикрие раздразнението си. Всичко се завръщаше, ала бавно, мъчително бавно, а тя започваше да става нетърпелива.

— Да вървим да намерим място за нощуване — предложи монахът. — На идване май минахме покрай една странноприемница.

Още щом наближиха вратата на „Виещата Шийла“, голямата пивница, издигаща се насред Дъндалис, Авелин разбра, че още един спомен — и то невероятно силен — трябва да бе връхлетял Джил при вида й. Младата жена беше като вцепенена и не можеше да откъсне поглед от основите на сградата, а изражението й бързо се менеше — от любопитство към страх и от страх — към всепоглъщащ ужас.

Обърна се, цялата разтреперана, и ако Авелин не я беше хванал, щеше да побегне. Всъщност монахът подозираше, че оставили я, Джил ще избяга чак в Тревясал лъг, чак в Края на света, чак в Палмарис!

— Това място ти е познато — рече той, без да я пуска.

Младата жена с мъка си поемаше дъх, ноздрите й бяха пълни с миризмата на пушек, гъст, черен дим. Въпреки че бе на открито, струваше й се, че се задушава, сякаш е затворена натясно и не може да излезе.

— Виждала си го и преди! — настоя Авелин и я разтърси.

Джил изръмжа и се отскубна от ръцете му, после впери поглед в каменните основи на сградата.

— Тук се скрих — с мъка успя да изрече. — Криех се, докато селото наоколо гореше. Криех се, докато писъците…

Силен хлип я задави и тя не можа да продължи. Олюля се и ако Авелин не я беше уловил, сигурно щеше да падне.

Но в Дъндалис нямаше друга странноприемница, освен това не я беше довел чак дотук, само за да й позволи отново да избяга от миналото си. Нае една стая (единствената свободна в момента), като изрично обясни на добродушния ханджия, че между него и младата жена няма абсолютно нищо и че са просто добри приятели, тръгнали заедно на път. За първи път си даваше труда да обяснява някому какви са отношенията му с Джил, помисли си Авелин, докато я водеше нагоре по стълбите. Тук навярно щяха да останат по-дълго от обикновено и понеже селото беше малко, искаше му се да защити доброто й име. В Дъндалис я очакваха достатъчно изпитания и без да й се налага да понася злостни подхвърляния от местните сплетници.

Джил заспа още щом си легна, надвита от умора и вълнение. Авелин дълго стоя край нея, боейки се да не я споходят кошмари.

Тя обаче спеше дълбоко, прекалено изтощена, за да сънува. Най-сетне монахът почувства, че повече не може да устоява на шума, носещ се от общата стая на приземния етаж. Сигурен бе, че почти цялото село се е събрало там долу и при всичката си любов към Джил (а той наистина я обичаше като родна дъщеря), той също си имаше свои нужди.

Не след дълго вече беше слязъл, пиеше и приказваше пред многолюдната тълпа (повече от обикновено, тъй като мнозина трапери бяха слезли в селото, за да се запасят с провизии за идващата зима). Корави бяха жителите на Дъндалис, упорити и затворени, мъже и няколко жени, които оцеляваха благодарение на верните си оръжия и на находчивостта си. Много скоро Авелин вече спореше разгорещено с някакъв пияница, настоявайки, че място с мрачна история, като тази на Дъндалис, би трябвало да е по-подготвено да се справи с опасността.

И когато траперът подигравателно заяви, че най-опасното нещо по тези земи били срещащите се от време на време прегладнели ракуни, брат Авелин без колебание му заби един юмрук право в лицето.

Когато се свести, Авелин установи, че е останал сам с ханджията, а върху едното му око има голямо парче сурово месо.

— Ам’че да! — заяви той. — От години не съм виждал хора да се бият толкова добре.

Белстър се разсмя. Жителите на Дъндалис наистина бяха корави и едно сбиване не само че не можеше да ги уплаши, ами дори им се струваше приятно разнообразие. И, колкото и да бе странно, Авелин, който се беше бил наистина добре (макар и да не го помнеше), си бе спечелил искреното им уважение, въпреки че повечето от посетителите в кръчмата го смятаха за напълно луд.

Най-сетне Белстър спря да се смее и му подаде къс хартия. Сметка.

— Решиха, че последните питиета трябва да са от теб — осведоми го той.

— Ам’че да! — провикна се Авелин и, широко усмихнат, бръкна в кесията си.

Усмивката му стана много по-топла и мека, когато, малко по-късно, се качи в стаята и видя спящата Джил, свита на кълбо под завивките, досущ като изгубено малко момиченце. Той коленичи край леглото й и я помилва по косата, после се наведе и я целуна по бузата.

Глава 32 Мракът се надига

Елкенбрук беше селце като много други — почти не се различаваше от Дъндалис и Тревясал лъг, само дето климатът беше по-студен (все пак, намираше се доста по на север, на западната граница на Алпинадор) и затова наоколо му имаше повече вечнозелени и по-малко широколистни дървета. Зимата тук започваше още в осмия месец, Октенбург, само няколко седмици след есенното равноденствие и не си тръгваше преди края на Туманей. След нея следваха кратка пролет и още по-кратко лято. Жителите на Елкенбрук, както и повечето алпинадорци, бяха руси, със светла кожа и светли очи. Освен това бяха забележително издръжливи, високи и плещести, свикнали да понасят трудностите на живота из Дивите земи. Дори децата на алпинадорската граница (а по-голямата част от тези Диви земи все още се смятаха за гранични) можеха да си служат с оръжие — гоблини и фоморийски великани тук се срещаха много по-често, отколкото в доста по-цивилизованите южни кралства. Самото поселище също говореше за това — за разлика от селата по северните граници на Хонс-де-Беер, около него се издигаше близо триметрова стена от заострени колове.

Ето защо, когато елкенбрукските съгледвачи съобщиха, че са забелязали гоблини, коравите им съселяни не се разтревожиха особено. Дори когато стана ясно, че с дребните създания има и великани, старейшините на селото стоически свиха рамене и се заеха да точат сабите и тежките си брадви.

И само миг преди същинското нападение, когато слънцето вече докосваше западния хоризонт, чак тогава елкенбрукци разбраха колко сериозна е заплахата този път, чак тогава осъзнаха, че са обречени. Обикновено гоблините идваха накуп, минаваха покрай дърветата и храсталаците и се хвърляха срещу коловете и барикадите. Този път обаче злите създания обградиха цялото село, застанали по десет един зад друг, а на всеки двадесет крачки имаше по един фоморийски великан, загърнат в пластове кожуси.

Жителите на Елкенбрук никога досега не бяха виждали толкова много гоблини на едно място, а и им се струваше странно, че злите, себични същества могат да се обединят в такива големи орди. И все пак, те бяха тук, скупчени зад стените на градчето, а върховете на копията им блестяха под последните слънчеви лъчи, блестяха и щитовете им, украсени с гербовете на най-различни племена.

Жителите на селото затаиха дъх като един, прекалено смаяни, за да говорят или да измислят какво да правят. Нерядко преди нападение безчинстващите гоблинови нашественици изпращаха свой говорител, мъчейки се да изкопчат някакво споразумение с противника, да го накарат да им плати, за да се откажат от нападението. Обичайният отговор на подобно предложение бе селяните да набият главата на нахалника върху някой кол от крепостната стена.

Този път обаче, мнозина се чудеха дали наистина не биха могли да се договорят с придошлата орда.

След като се подредиха, скверните създания известно време не направиха нищо, после, по дадена команда, се разделиха, пристъпвайки вляво или вдясно.

В зейналите сред редиците им пролуки се появи поредната изненада — кавалерия, още гоблини, възседнали рошави понита. Всъщност гоблини не за първи път се качваха на коне, но по принцип това се случваше рядко, а да се съберат толкова много ездачи на едно място — това жителите на Елкенбрук не бяха и предполагали, че е възможно.

— Четиристотин — отбеляза един мъж — дори само кавалерията на врага беше двойно по-многочислена от цялото село.

Не по-малко изумени бяха хората и от начина, по който гоблините се бяха разделили, за да пропуснат конниците.

— Обучена войска — промърмори друг от мъжете.

— И дисциплинирана — съгласи се трети, а невярващото и отчаяно изражение, изписало се по лицето му, бе повече от красноречиво.

Единствено това, че отделните гоблинови племена трудно се сработваха едно с друго, им бе попречило да опустошат цял Алпинадор. Въпреки че бяха далеч повече от хората в северното царство, злите създания се биеха помежду си много по-често, отколкото с която и да било друга раса.

В този миг четирима от нашествениците излязоха напред, досами главната порта на стената. Единият — огромен великан, висок почти колкото трима едри мъже, увит с дебели кожуси и наметнат с цяла меча кожа — държеше най-грамадното копие, което селяните бяха виждали някога. Заедно с него напред пристъпи и един невероятно грозен гоблин, с обезобразено от белези лице и ръка, отрязана до лакътя. Въпреки че не бяха по-високи от гоблините, останалите две създания очевидно бяха от друга раса — имаха масивни, подобни на бурета туловища и дълги, клечести крайници, които изглеждаха някак недоразвити в сравнение с останалата част от тялото им. Ала най-забележителното у тези дребни същества бяха кепетата им — толкова наситеночервени, че се виждаха отдалеч дори на угасващите слънчеви лъчи.

— Аленокапци! — ахна един от мъжете и останалите закимаха в знак на съгласие, макар никой от Елкенбрук да не бе виждал истински паури досега.

Вражеските редици продължаваха да стоят напълно неподвижни, смълчани и затова — още по-ужасяващи. Най-сетне едно от джуджетата даде знак на великана и той, зловещо ухилен, го вдигна високо във въздуха, където злото създание свали червената си шапка и я размаха.

Това беше сигнал, досетиха се жителите на Елкенбрук и се приготвиха да посрещнат врага, твърдо решени да му дадат героичен отпор, дори това да им струваше живота. Онова, което чуха обаче, не беше тропот на конски копита, нито викове на хвърлящите се в нападение гоблини — тишината на умиращия ден бе прорязана от свистенето на десетки катапулти. Паурите бяха донесли своите оръжия. Тежки камъни, четириметрови копия и късове горящ катран се издигнаха във въздуха, превръщайки застиналия от ужас градец в океан от трески и огромни огнени езици, над който заехтяха отчаяни писъци и предсмъртни стонове.

Малцина бяха останали на стената при втория залп — почти всички бяха заети с грижи по ранените, с потушаване на многобройните пожарища и с укрепване на защитните барикади — затова малцина видяха щурма на нашествениците, но пък всички усетиха тътена на земята под краката им.

Третият залп, повече от двеста тежки копия, хвърлени от прииждащата пехота, влетя в града малко преди конниците, а когато понитата нахлуха през многобройните дупки в крепостната стена, ездачите им завариха повече трупове, отколкото живи защитници. Онези, които бяха оцелели след трите залпа, много скоро отчаяно закопняха да са на мястото на мъртвите си другари.

Когато слънцето потъна зад хоризонта, Елкенбрук бе вече сравнен със земята, а Майер Дек, Готра, Уба Банрок и Улг Тик’нарн стояха насред осеяното с трупове селце и, издигнали ръце и погледи към небето, зовяха своя господар, своя бог.

Далеч оттам, седнал на обсидиановия си трон в недрата на Айда, дактилът чу виковете им и се наслади на смъртта и разрухата, останали след първото организирано нападение на неговите войски. Демонът усещаше мириса на кръв, болка и погибел толкова остро, сякаш беше там заедно със своите генерали.

А това беше само началото, напомни си дактилът — армиите му продължаваха да растат, пъклени пълчища, сбиращи се в прегръдката на черните ръкави на Айда, а откъснатите от света алпинадорски селца бяха просто изпитателните им площадки. Същинското предизвикателство лежеше на юг — Хонс-де-Беер, най-богатото и многолюдно кралство на Корона.

Когато зимата започнеше да отпуска желязната си хватка около света, когато снеговете се стопяха достатъчно, за да станат планинските проходи преодолими, те щяха да са готови.

Те щяха да са готови.

Изкачваше се по склона на север от Дъндалис и се опитваше да си спомни. По-рано беше валяло и сега тънка, бяла покривка застилаше замръзналата земя. Снегът обаче беше спрял и небето синееше над нея, кристално ясно в ледения въздух. Дори въздухът, изпълнен със свежест, каквато младата жена не бе усещала нито в Палмарис, нито в Пирет Тюлм, където влажната мъгла като че ли никога не се вдигаше, дори той й беше познат. Да, тя помнеше този въздух, така хладен и невероятно чист, вдишвала го бе и преди, в ранната си младост. И сега десетки образи от тази отминала младост се опитваха да разбият тъмницата на забвението, в която тя ги бе заключила.

В едно младата жена беше сигурна — животът й тогава бе щастлив, изпълнен със свобода и весели игри. Бе имала много приятели, всички те — съучастници във веселите планове, които постоянно измисляха. Всичко беше по-просто и по-чисто, бяха се трудили здраво, но и здравата се бяха забавлявали, радвали се бяха на вкусна храна, приготвена със собствените им ръце, и на искрен смях, който извираше чак от корема, а не се дължеше на желанието им да се покажат учтиви.

Въпреки това подробностите продължаваха да й убягват, имена също не можеше да си спомни, макар доста лица да се бяха завърнали в съзнанието й. Ето какво не й даваше мира и я караше да обикаля наоколо, да се катери по склона, чак до върха му, от който се виждаше ширналата се в подножието му долина с гъстия еленов мъх и вечнозелени дървета, побелели от първия сняг.

На самия връх се издигаха два високи бора и в мига, в който приседна между тях, младата жена усети как я залива вълна от спомени. Пред очите й изникна образът на група ловци, проправящи си път между дърветата в долината с мъха, понесли убитите от тях животни на раменете си; отново я обзе тогавашната радостна възбуда от успешния лов.

Беше се втурнала в долината, ала не сама, а с един от приятелите си. Беше се запровирала между дърветата, докато най-сетне се промуши под клоните на онзи последен бор (още усещаше допира на острите иглички върху ръцете си) и се изправи лице в лице със завръщащите се ловци, сред които, изведнъж осъзна тя, беше и нейният баща!

Споменът беше толкова жив! Виждаше ги съвсем ясно — мъже, прибиращи се у дома, натоварени с богата плячка — кошути, зайци и… и още нещо.

Джил рязко отвори очи — внезапно образът беше станал прекалено истински, сякаш онова отвратително, разкривено в смъртта създание наистина беше пред нея и й нашепваше да се маха оттам, колкото се може по-надалеч.

Тя обаче стисна зъби и не побягна, нито прогони спомена. Върна се назад, към ясното утро, така прилично на днешното. Утрото, в което бе занемяла пред красотата на Ореола, утрото, в което бе посрещнала ловците и за първи път бе видяла истински гоблин.

— Гоблинът — прошепна тя на глас, осъзнавайки внезапно, че тази на пръв поглед незначителна случка, всъщност е била предвестник на гибелта, сполетяла Дъндалис, дома й, семейството и приятелите й.

Усети, че не й достига дъх, ръцете й се разтрепериха.

— Добре ли си?

Неочакваният въпрос я накара да подскочи и тя рязко се обърна, озовавайки се лице в лице с онзи, който го беше задал — абеликански монах, облечен в същите кафяви одежди, които носеше и Авелин. Непознатият беше доста по-нисък от Авелин, ала имаше широки рамене и несъмнено бе много силен. Качулката му бе отметната назад, откривайки бръснатата му глава.

— Добре ли си?

Въпросът бе зададен внимателно, почти нежно, ала Джил усети някаква твърда нотка в гласа на монаха — загрижеността му, почувства тя извън всякакво съмнение, беше престорена. Съвсем неподправен обаче беше интересът, с който той я оглеждаше — очите му дълго се задържаха върху косата, после се спуснаха към лицето й, мъчейки се сякаш да попият всяка частица от него.

А те точно това и правеха. Брат Правда бе чул много описания на спътницата на „лудия монах“ и сега, докато оглеждаше плътните й устни, поразяващо сините очи, гъстата, руса коса, усещаше как се изпълва с все по-голяма сигурност. Това бе тя.

— Не трябва да идваш тук съвсем сама — изрече той на глас.

Джил се изсмя презрително и докосна дръжката на късия си меч, не заплашително, а за да му покаже, че далеч не е беззащитна.

— Някога служех в кралската войска — увери го тя. — В Бреговата стража, по-точно.

При тези думи непознатият присви очи и младата жена внезапно почувства, че може би не е трябвало да е толкова откровена с него.

— Как се казваш? — попита монахът.

— А ти? — отвърна на въпроса с въпрос Джил, която с всяка изминала минута ставаше все по-подозрителна.

Пък и наистина, странно си бе да срещнеш абеликански монах толкова на север и то съвсем сам, на някакъв безлюден хълм. Замисли се над историята на Авелин и решението му да се самоотлъчи от ордена си и се зачуди какви ли бяха последствията от една такава постъпка. Ако мълвата за „лудия монах“ бе достигнала до ушите на останалите духовници, това със сигурност не би им се понравило.

— Моето име не е важно за никого — спокойно заяви непознатият. — Освен за едного. За един монах от моя орден, който избяга като страхливец, ограбвайки своето братство.

По лицето на Джил се изписа тревога, ала непознатият продължи безмилостно:

— Да! За Авелин Десбрис аз съм брат Правда. За твоя спътник, момичето ми, аз съм ръката на възмездието, протегнала се чак от Сейнт Мер’Абел, за да си отмъсти и да си възвърне онова, което ни принадлежи.

Още преди той да довърши, Джил вече бе скочила, с гол меч в ръка.

— Нима ще нападнеш един пратеник на църквата? Пратеник, чието име е истинно и справедливо? Пратеник, който идва, за да донесе заслужено наказание на беззаконника, когото наричаш свой спътник?

— Да! — твърдо заяви младата жена. — Ще защитавам Авелин, каквото и да ми струва това. Той не е беззаконник!

Брат Правда се изсмя презрително и се изправи. После, бърз като котка, приклекна и се хвърли напред, описвайки пълен кръг, протегнал крак към меча на противничката си.

С едно ловко движение Джил успя да отдръпне оръжието и ритникът на монаха само го закачи, принуждавайки я да направи крачка назад.

Изпълнен с новопоявило се уважение към младата жена, монахът се приготви за втори скок. Явно наистина я биваше в битките.

— Говори се, че ти също бягаш от закона — подразни я той. — Била си дезертирала от Пирет Тюлм.

Джил дори не трепна.

— Кой знае, може пък Бреговата стража да предложи награда за главата ти — подметна монахът, след което започна нова атака.

Три бързи ритника, всеки — на различна височина, се посипаха върху младата жена. Тя обаче ги избегна с лекота и сама се хвърли в нападение.

Спря я единствено съвестта, осъзнаването на факта, че се кани да убие човешко същество.

Всъщност, нямаше защо да се тревожи — мечът й бездруго нямаше да успее да прониже изкусния монах. Той изчака до последния момент, после се отдръпна съвсем леко встрани и като провря ръка под острието, блъсна го нагоре, като с другата ръка й нанесе силен удар.

Джил незабавно отстъпи назад, ала въпреки това не можа да избегне напълно удара в ребрата и за момент остана без дъх. Олюля се и направи още няколко крачки назад, готвейки се да посрещне следващото нападение.

Когато се съвзе обаче, установи, че той не я бе последвал. Вместо да се възползва от временното си преимущество, монахът стоеше на около четири метра от нея, пъхнал ръка в джоба на кафявите си одежди. После, за нейно огромно изумление, затвори очи.

Миг по-късно всички въпроси излетяха от съзнанието й, прогонени от една-едничка цел — да спре атаката на брат Правда. Макар да не се бе помръднал от мястото си, той се бе впуснал в най-страховитото си нападение и сега Джил трябваше да впрегне цялата си воля, за да се пребори с него, да не му позволи да завземе тялото й!

Нечовешка болка прониза тялото и душата й, същото изпитваше и монахът. Тази мисъл обаче не я утешаваше особено. Усещаше скверното му нахлуване като стена от мрачна сянка, напираща в нея, опитваща се да я прогони от собственото й тяло. За миг й се стори, че е победена, безсилна да се съпротивлява, после осъзна, че това е бойно поле, където предимството е на нейна страна. Та това беше нейното тяло! Впрегна цялата си воля и почувства как силата на мисловната атака отслабва. Представи си се като източник на светлина, като огромно, ярко слънце, което прогонва пъплещата мрачна сянка; тази смъртна обвивка й принадлежеше и с едно последно усилие, тя успя да прогони натрапника.

Мракът се вдигна и тя отвори очи.

Само за да види подигравателно ухиленото лице на монаха на сантиметри от своето. Едва тогава разбра истината, едва тогава проумя, че мисловният двубой е бил просто уловка, от която той бе в състояние да се съвземе много по-бързо от нея.

Разбра го в частицата от секунда, преди всичко да свърши. Разбра, ала това познание й донесе единствено отчаяние, защото врагът вече беше прекалено близо. Надежда нямаше.

Юмрукът му се стовари върху гърлото й и тя се свлече в разкаляния сняг. Един-единствен удар, точен и премерен така, че да не я убие. Не, брат Правда не я искаше мъртва. Задържеше ли я за заложник не само че щеше да я принуди да му каже къде да открие Авелин, но и можеше да я използва като примамка за предателя.

Не, брат Правда я искаше жива, засега. Разбира се, щом се разправеше с изменника, щеше да му се наложи да убие и нея.

И това ни най-малко не го притесняваше.

Глава 33 Издайнически удар

Седеше край една маса в ъгъла на пивницата, избутал стола си така, че да има защитата на стената и от двете си страни. Не че очакваше неприятности (жителите на Дъндалис не го харесваха особено, но никога не бяха проявявали открита враждебност), просто елфическото обучение си казваше думата — винаги трябваше да заема най-лесно защитимото положение.

Тази вечер кръчмата беше особено пълна — навън валеше сняг и хората се тревожеха, че може да се засили. Извиеше ли се снежна буря, като нищо щеше да ги затвори в къщите им за цяла седмица.

Пивото се лееше, приказката (най-вече за времето) също вървеше. Само в единия край на бара неколцина селяни и един едър, облечен в кафяво мъж, спореха за опасността от гоблиново нашествие по тези земи.

— И преди се е случвало — сухо заяви Авелин. — Селото било изравнено със земята, и само един, къде ти, никой не успял да се спаси.

Монахът изсумтя, надявайки се, че никой не е забелязал неволната му грешка. Тайната на Джил си беше нейна и единствено тя можеше да реши кога и дали изобщо да я разкрие.

— Но само защото група ловци убили някакъв гоблин в гората — възрази едър мъж на име Тол Юганик, същинска мечка, макар дори той да не можеше да се мери с над стокилограмовия Авелин. — А и това е било преди почти десет години. Гоблините няма да се върнат. Нямат причина да го правят.

— Особено пък сега, когато Прашльо дебне наоколо — изсмя се друг от мъжете и хвърли поглед към масата на пазителя в отсрещния ъгъл.

Тримата му другари, винаги готови да се подиграят на Елбраян, побързаха да се присъединят към неговия смях.

— Кой е той? — полюбопитства Авелин.

— Някой, който доста ще се заинтересува от мрачните ти прокоби — отвърна Юганик и изпразни халбата си, при което целият се изцапа с пяна.

— А не беше ли именно Елбраян онзи, който се погрижи за развилнялата се черна мечка? — обади се Белстър О’Комли и се приближи, бършейки една чаша толкова енергично, че двамина от другарите на Юганик трябваше да се отдръпнат встрани, за да му направят място. — Същата мечка, дето опустоши къщата ти, Бърджис Гоусън!

Дребничкият Бърджис сякаш още повече се сви при тези думи.

— Ха! — изсумтя Юганик и лицето му се разкриви от гняв — той така и не бе успял да свикне със зародилото се приятелство между кръчмаря и странника, наричащ себе си Нощната птица.

Белстър обаче дори не трепна. Доста дълго бе гледал да не разтръбява наляво-надясно за дружбата си с пазителя, боейки се, че репутацията му може да пострада. Напоследък обаче в отношението му се забелязваше очевидна промяна. Съвсем наскоро бе поръчал на местния майстор да му изработи много специално седло и ясно бе дал да се разбере, че не е за него, а за Нощната птица, отплата за някаква услуга, която младият мъж му бил направил.

— Мечката бездруго си беше болна — изфуча Тол Юганик. — Съмнявам се, че негово величество Елбраян, нашият височайши покровител, изобщо я е видял, преди животното да предаде Богу дух.

Мнозина от мъжете наоколо закимаха в знак на съгласие, разнесоха се доста одобрителни възгласи. Белстър, който добре разбираше, че няма да постигне нищо, ако се опълчи срещу избухливите си гости, само поклати глава и отново се зае за работа. Прекрасно знаеше, че Юганик, който се бе заклел лично да се разправи с мечката (за което би получил нелошо възнаграждение), побеснява при всяко споменаване на животното.

Пропускайки покрай ушите си ехидните подмятания на Юганик и другарите му, Авелин загледа с нов интерес младия мъж, седнал в другия ъгъл. Същия, когото Юганик подигравателно бе нарекъл „нашия височайши покровител“. Кой знае, може пък непознатият да бе прозрял истината за света?

— Бих казал, че трябва да сте малко по-благодарни — подхвърли монахът, разсеяна забележка, насочена по-скоро към него самия, отколкото към някой друг.

Миг по-късно някой с все сила го сръга в гърдите.

— Нямаме нужда от закрила! — заяви Юганик и навря разкривеното си от гняв, ала въпреки това някак детинско лице, под носа на Авелин.

Монахът изпитателно се вгледа в злобно присвитите очи, в които гореше почти дивашка ярост, после хвърли поглед през рамо и видя Белстър да клати примирено глава, досетил се какво следва.

Авелин направи крачка назад и извади плоско шише изпод наметалото си:

— Отвара за кураж — смигна той на Бърджис Гоусън и си сръбна порядъчно, после въздъхна доволно, потърка лице със свободната си ръка и прибра бутилката обратно в джоба си.

След това се изпъчи и срещна злия поглед на Юганик, предвкусвайки забавлението. Едрият мъжага изръмжа и се нахвърли върху него, ала Авелин беше готов.

— Ам’че да! — изрева той, когато Юганик понечи да го сръга в гърдите за втори път.

Бърз замах с лявата ръка и противникът му се сгромоляса на земята.

Начаса, двамина от другарите на Юганик скочиха срещу монаха, ала той ги отблъсна и ето че побоят вече бе в разгара си.

Застанал зад бара, Белстър отново поклати глава и въздъхна дълбоко, питайки се колцина ли щяха да се държат на краката си, когато всичко свърши, за да му помогнат да оправи бъркотията.

Зла усмивка разкриви лицето на брат Правда, когато шумът от сбиването долетя до ушите му. „Лудият монах“ наистина беше тук. Междувременно, той беше сменил издайническите си кафяви одежди с далеч по-незабележимите дрехи на обикновен селянин. Позачуди се дали старият му приятел Авелин ще го разпознае без монашеското одеяние и тази мисъл го накара да спусне качулката още по-ниско над очите си.

Защо пък да не го изненада?

Съотношението на силите беше петима към един в полза на Юганик и другарите му и то, само защото трима от посетителите на кръчмата се биеха на страната на Авелин или по-скоро — против тълпата, която все повече стесняваше обръча около него.

Елбраян също се бе изправил, ала засега само гледаше, без да е съвсем сигурен какво да мисли за странния монах, който се биеше наистина добре, наричаше лютия пердах „полезно упражнение“ и крещеше нещо за „постоянна бдителност“. Пък и, ако трябваше да бъде честен, стига нещата да не излезеха извън контрол, нямаше нищо против да види как Тол Юганик и другарчетата му си получават заслуженото.

Младият мъж не можа да сдържи усмивката си, когато видя Юганик да се надига от земята и да се нахвърля върху Авелин с нечовешки рев, само за да се препъне в крака на отскочилия в последния миг монах и отново да се сгромоляса на пода, подпомогнат и от силен удар в тила.

— Ам’че да! — възторжено се провикна Авелин.

Това бе една от онези ситуации, с които жителите на Дъндалис сами трябваше да се справят. Елбраян продължи да стои настрани, макар че бе свалил тетивата на Ястребокрилия и бе готов да се намеси веднага щом сметнеше за необходимо — още отсега бе решил, че няма да допусне селяните да накажат със смърт монаха, щом го надвият.

Ако го надвият, поправи се пазителят малко по-късно, впечатлен от пъргавината на едрия мъж — личеше си, че е опитен войн. Хвърляше се ту насам, ту натам, за да избегне юмруците на противниците си, сипеше удар след удар върху нападателите си, а когато не успееше да се измъкне от пестниците им, разсмиваше се още по-силно. В един момент, без да спира да се смее нито за миг, преметна двама едри мъже през раменете си, после обаче някой строши тежък стол в гърба му. Белстър О’Комли неволно простена, монахът обаче избухна в още по-гръмогласен смях и отново нададе обичайния си вик:

— Ам’че да!

Елбраян се облегна на тоягата си, наслаждавайки се на представлението. В мига, в който изглеждаше, че се е отпуснал, един разгорещен от битката селянин реши да си опита късмета с омразния на всички пазител.

Без да полага никакво усилие, Елбраян вдигна Ястребокрилия пред себе си и юмрукът на нападателя му срещна коравото дърво. Селянинът изохка и стисна ръката си, а Елбраян така изви тоягата, че дългият й край се вряза между краката на стенещия мъж.

Все така бързо Ястребокрилия се стрелна към гърдите на селянина и го изтласка назад. Докато противникът му се превиваше от болка на пода, стиснал ръката и слабините си, Елбраян отново се облегна на тоягата си и се загледа в боя. Не след дълго монахът щеше да се умори, а още при първата му грешка разлютената тълпа щеше да се нахвърли отгоре му.

И тогава той щеше да се намеси.

За трети път тази вечер Тол Юганик връхлетя върху Авелин и за трети път бе запратен на пода. И сега Елбраян не можа да скрие усмивката си, която обаче бързо се стопи при вида на непознатия, проправящ си път през биещата се тълпа. Заинтригуван, той не сваляше поглед от него и затова не пропусна да забележи лекотата, с която новодошлият избегна юмрука на един от побойниците и на свой ред му нанесе три толкова мълниеносни удара, че още преди да успее да вдигне ръка, за да се защити, противникът му рухна на пода.

Ала дори и без тази проява на забележителна ловкост, Елбраян вече се бе досетил, че човекът пред него не е обикновен селянин. Непознатият имаше походката на опитен войн и целеустремеността на професионален убиец. И също като на убиец, лицето му бе наполовина закрито от плътен шал и ниско спусната качулка.

А коя беше целта, към която новодошлият така упорито си проправяше път, съвсем не бе трудно да разбере.

Какви ли врагове си бе създал необузданият монах, зачуди се пазителят, докато на свой ред си запробива път през тълпата.

Смъртоносният удар бе насочен към гърлото на Авелин, той обаче, прекалено погълнат от двамата си противници, така и не го видя. Тоягата на Елбраян спря нападението на непознатия и отби юмрука му, но той дори не го забеляза и светкавично замахна с другата си ръка.

Ястребокрилия се стрелна надолу и го перна през пръстите.

Сега вече брат Правда насочи вниманието си към Елбраян — само за част от секундата бе осъзнал, че той не ще да е обикновен селянин. Един от побойниците нападна злия монах изотзад, той обаче го удари с лакът — в гърдите, в гърлото, в лицето — и злощастникът рухна, останал без дъх от болка. Никой от онези, които видяха впечатляващата проява на непознатия, не искаха да си имат вземане-даване с него, а никой в цялата кръчма (освен може би Юганик, който все още лежеше на пода) нямаше желание да се изправи срещу Елбраян. И така, двамата застанаха един срещу друг, двама леденоспокойни войни, странно сами насред разбуненото човешко море.

Монахът се хвърли напред, давайки си вид, че се кани да го удари в лицето, ала в същото време вдигна крак, за да го изрита в коляното. Ястребокрилия се стрелна нагоре, за да посрещне мнимия пестник, Елбраян обаче не можеше да бъде измамен толкова лесно и в последния миг се завъртя, избягвайки на косъм ритника на противника си.

Брат Правда удвои устрема си с надеждата да се възползва от маневрата на неприятеля си и да го нападне в гръб.

Елбраян обаче не описа пълен кръг, вместо това рязко спря и с все сила замахна назад, после се провря под вдигнатото оръжие и с мощен тласък принуди монаха да отстъпи, след което се впусна в яростна атака — Ястребокрилия отскачаше ту в едната, ту в другата посока, свистеше във въздуха и ту се стрелваше нагоре, ту рязко се спускаше надолу.

Брат Правда отбиваше ударите с голи ръце със завидна сила и бързина, мъчейки се да открие пролука в защитата на пазителя, та сам да се впусне в атака. Само че Елбраян беше прекалено добър, за да позволи подобно нещо, ударите му следваха твърде бързо и противникът му едвам намираше време да ги отклонява.

Ала защитата на брат Правда бе също толкова безпогрешна — той не само отбиваше всички удари на пазителя, но и много бързо се съвзе от яростта на неочакваното нападение и дори престана да отстъпва назад.

Най-сетне Елбраян спря и приклекна, вдигнал Ястребокрилия пред себе си. Ред беше на монаха да нападне и той, стори именно това, нахвърляйки се върху врага си така ожесточено, сякаш искаше да счупи тоягата му с голи ръце.

Точно както Елбраян очакваше. Бърз като котка, той придърпа оръжието до гърдите си и когато противникът му пропусна целта си, с все сила го стовари върху ръката му, после пристъпи напред и както държеше Ястребокрилия водоравно пред себе си, заби го в брадичката на монаха.

Брат Правда политна назад, въпреки това съумя да овладее движението си и замахна, нанасяйки удар на противника си.

Двамата се отдръпнаха един от друг, Елбраян — борейки се за въздух, монахът — мъчейки се да прогони обзелото го замайване. Развилнялата се тълпа начаса ги заля — вече всички в пивницата се налагаха здравата, било с юмруци, било със столове и халби.

— Ам’че да! — възторженият възглас надвика врявата — у Елбраян нямаше никакво съмнение, че дебелият монах искрено се наслаждава на ожесточеното сбиване.

В този миг младият мъж долови шум зад гърба си и рязко се обърна. Ястребокрилия спря юмрука на Тол Юганик, после се стрелна нагоре, оставяйки кървава диря по лицето на едрия побойник. Още преди новият му нападател да се бе съвзел, Елбраян пусна оръжието си с една ръка и заби разтворена длан под брадичката му. Когато Юганик се свлече на земята, погледът на пазителя обходи тълпата, търсейки новодошлия монах. Без да губи нито миг, той си запроправя път между биещите се селяни, като раздаваше юмруци, когато се наложеше, а едного, осмелил се да се нахвърли отгоре му, повали на земята с три бързи удара на тоягата си.

В това време брат Правда, отдалечил се на безопасно разстояние от силния си противник, извади малка брошка от колана си и я притисна о слънчевия камък. Обикновено слънчевият камък се използваше като щит — най-често срещу други магии, но нерядко и като противоотрова. Ала освен това силите му можеха да бъдат обърнати наопаки.

Така въоръжен, брат Правда се огледа и, както очакваше, откри пазителя близо до Авелин, готов отново да го защитава. Използвайки телата на побойниците като прикритие, той се запрокрадва натам; Елбраян обаче го забеляза и се приготви да го посрещне.

Монахът се престори, че се кани да го нападне, ала в последния миг смени посоката на атаката си и се хвърли към Авелин, който в този момент въртеше безпомощния Бърджис Гоусън над главата си с намерението да го хвърли в другия край на стаята.

Елбраян, виждайки сребристо сияние да се процежда през пръстите на убиеца, разбра, че трябва да действа незабавно.

Пръстите му се сключиха около китката на монаха и макар ръката на противника му да го улучи, Ястребокрилия също намери целта си. Този път обаче брат Правда беше в по-изгодна позиция и Елбраян, лошо ударен, падна на едно коляно, в обречен опит да се защити от юмруците на неприятеля си.

Само че те така и не се посипаха отгоре му. Над главата му прелетя сянка — Бърджис Гоусън, запратен надалеч от Авелин — и когато всичко свърши, от непознатия убиец нямаше и следа.

Едва тогава младият мъж осъзна, че ръката му, онази, с която беше сграбчил китката на злия монах, кърви. Раната не беше сериозна, ала туптеше болезнено, сякаш някой бе посипал в нея сол. Елбраян обаче нямаше време да се занимава с това — на всяка цена трябваше да се добере до дебелия монах.

Виждайки го да приближава, Авелин се приготви да го посрещне.

— Не съм ти враг! — опита се да му обясни пазителят, ала нямаше кой да го чуе.

Монахът замахна и Елбраян бе принуден да приклекне, за да се защити, после промуши Ястребокрилия зад краката му и го събори на земята.

Миг по-късно младият мъж се хвърли отгоре му, повече за да го предпази от развилнялата се тълпа, отколкото защото се боеше от ново нападение.

— Не съм ти враг! — изкрещя отново и като улови монаха за китката, дръпна го да се изправи и го изблъска навън от пивницата.

Побоят продължи и без тях — Авелин просто бе дал на селяните и траперите повод здравата да се повеселят.

Възмутен и недоумяващ, монахът искаше да зададе десетки въпроси; Елбраян обаче не му позволи и продължи да го влачи след себе си, а очите му напрегнато се взираха в сенките между къщите — смъртоносният непознат можеше да е навсякъде. Най-сетне се спря до задната стена на последната колиба, досами подножието на гористия склон, издигащ се на север от селото.

— Тренировки за бдителност — обясни Авелин, а изражението му красноречиво говореше, че се кани да продължи битката тук и сега, с най-новия си „ученик“.

Когато обаче го огледа по-добре, бързо се отказа от това си намерение — струйки пот се стичаха по лицето на младия мъж, накъсан и хриптящ, дъхът му с мъка излизаше от гърдите.

Виждайки любопитството на едрия монах, Елбраян му протегна пронизаната си ръка и той внимателно я разгледа на лунната светлина. Раната не беше сериозна, просто едва забележима драскотина, твърде малка, за да е причинена от кама. И именно това бе за Авелин сигурен знак, че човекът пред него е в голяма опасност. Защото такава малка раничка можеше да причини толкова силна болка, единствено ако…

Монахът извади хематита. Подозираше, че става въпрос за отрова и знаеше, че колкото повече се забави, толкова по-дълбоко ще трябва да проникне духът му и толкова по-голяма ще бъде агонията и на двамата.

Едва бе задействал силите на камъка, когато направи неприятно откритие. Да, младият мъж наистина беше отровен, в това нямаше съмнение, само че не с материална отрова, извлечена от растение, билка или животно. Тази отрова бе почерпена от магически източник. За могъщия хематит не бе никакво предизвикателство да надвие действието на неизвестната магия — много скоро болката изчезна и Елбраян отново задиша леко.

— Не си ми враг, така ли? — попита монахът, когато видя, че пазителят е добре.

— Не съм. Но бързо ще си създадеш неприятели с такива приказки и такива…

— Тренировки за бдителност — довърши Авелин и му смигна.

— Именно — сухо рече Елбраян. — Е, ако продължаваш да си търсиш белята с местните негодници, не след дълго можеш да си извоюваш и малко земя в гробището.

Авелин кимна и безпомощно сви рамене.

— Раната ти ще оздравее — увери го той и потъна в нощта, обратно към „Виещата Шийла“, където побоят вече бе започнал да стихва.

Елбраян го проследи с поглед и въздъхна облекчено, виждайки го да влиза през страничната врата на хана — очевидно имаше намерение да се качи право в стаята си. Дебелият монах беше в сериозна опасност, в това той беше убеден — мъжът с отровната игла съвсем не бе обикновен нехранимайко, разпален от опиянението на битката. И макар да не знаеше къде е неговото място в нещо толкова лично като отношенията между двамата непознати, в едно Елбраян беше сигурен — това не бе последният път, в който вижда дебелия монах, а най-вероятно и неговия преследвач.

Глава 34 Правда

Авелин не се разтревожи особено, когато се качи в стаята и я завари празна. Джил му беше споменала, че възнамерява да се разходи из долината отвъд възвишението на север, а той знаеше, че приятелката му прекрасно може да се грижи за себе си.

Изтощен от сбиването и от усилието да излекува магическото отравяне на непознатия, с мозък замаян от изпитото пиво, той се строполи в леглото и много скоро вече хъркаше. Сънят му обаче не беше спокоен, а и нямаше как да бъде, не и когато наоколо се навърташе убиец, владеещ магия. Той може и да не бе свързан с него, ала въпреки това присъствието му тревожеше монаха — беглец.

Когато се събуди късно на другата сутрин, стаята бе все така празна. И този път Авелин не се притесни — Джил сигурно се бе прибрала, без той да я чуе и бе станала преди него. Нищо чудно вече да закусваше в общата стая.

— А може и да обядва — позасмя се той на себе си и също слезе на приземния етаж.

Ала Джил не беше там. Нещо повече, Белстър О’Комли беше сигурен, че не я е виждал да се прибира.

— Кой знае, може пък да си е намерила по-приятна компания — подхвърли ханджията и се подпря на метлата, с която почистваше следите, останали от предишната вечер.

— Прав си — отвърна Авелин, сгърчил лице в болезнена гримаса, тъй като главата здравата го цепеше след снощните подвизи (за свое огромно неудоволствие отдавна бе установил, че колкото и да бе могъщ, хематитът е безсилен срещу мъченията на махмурлука). — За Джил наистина ще е по-добре, ако се държи по-надалеч от стар безумец като мен.

Хапна малко, но дори то се оказа прекалено — едва бе свършил със закуската и вече бе навън и повръщаше неудържимо. Веднага след това се почувства значително по-добре и се огледа. Денят беше хладен и навъсен, а смръщеното сиво небе непрестанно ръсеше ситен снежец.

— Къде се дяна пък сега, момиче? — рече монахът на висок глас, по-скоро ядосан, отколкото уплашен.

Отговорът на този въпрос обаче трябваше да почака — замаян и изтощен, Авелин се качи в стаята си и отново си легна.

Събуди се чак на другата сутрин, само за да открие, че Джил така и не се е прибрала. Сега вече наистина започна да се притеснява — никак не бе обичайно за младата жена да изчезне за толкова дълго, без да го предупреди или поне да намери някакъв начин да се свърже с него. Това, както и появата на владеещия магия убиец, доста го разтревожи. Дали нямаше да се окаже, че случилото се в пивницата изобщо не е било случайност? Дали пък отец Маркварт не бе изпратил някого по следите му? Дали най-сетне не се бяха добрали до него, тук, в най-затънтеното кътче на Хонс-де-Беер? И дали невинната Джил не бе платила цената за неговите прегрешения?

Отиде да си поговори с Белстър и когато ханджията го увери, че младата жена все още не се е мяркала насам, попита го къде може да открие мъжа, който го бе извел от кръчмата по време на последното сбиване.

— Пазителя? — не повярва на ушите си Белстър и от тона му Авелин лесно се досети, че надали някой друг му е задавал този въпрос преди.

— Ако се нарича така, значи да — потвърди монахът.

— Името му е Елбраян — поясни Белстър. — Поне аз го наричам така. Други обаче го знаят с друго име. Иначе наистина е пазител, хич и не се съмнявай.

И като видя, че това не говори абсолютно нищо на монаха, поясни:

— Някои твърдят, че е просто претекст и че тия, дето наричат себе си пазители, са най-обикновени несретници, които се утешават с мисълта, че са нещо повече от останалите, кръстосват земите, които са си избрали, вечно нащрек, и ги пазят… не че имаме нужда някой да ни пази, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Авелин от учтивост, а в действителност си мислеше, че с всяка дума непознатият на име Елбраян все повече му допада. — Е, къде мога да го открия?

Белстър сви рамене — очевидно наистина не знаеше:

— Тук и там. Доколкото съм чувал, кръстосвал горите оттук чак до Края на света.

Монахът се смръщи и сведе поглед към бара.

— Ами онзи другия? — продължи да разпитва. — Непознатият, дето се би толкова добре оная вечер?

Ханджията сбърчи лице в опит да си припомни:

— Тази година в Дъндалис се навъртат доста странници — отвърна накрая. И всички до един се бият превъзходно. И как иначе — нали в противен случай гората отдавна да им е видяла сметката.

— Беше един такъв нисък и извънредно пъргав — помъчи се да го подсети Авелин. — Би се с Елбраян.

— О, да! — спомни си най-сетне Белстър. — Снощи пак беше тук. Само че не се би.

Авелин шумно си пое дъх и мислено се прокле, задето бе проспал целия ден, както и нощта, когато само на няколко метра под него се е намирал човекът, който вероятно можеше да му каже къде се намира Джил сега.

— Дай ми съвет тогава — рече той най-после. — Кажи ми къде е най-вероятно да открия Елбраян.

Ханджията и този път безпомощно сви рамене, после обаче се сети, че винаги, когато се отбиваше в Дъндалис, пазителят като че ли идваше по северния път.

— Натам — заяви и махна на север. — Отвъд хълма, през долината и след туй на запад.

Авелин инстинктивно проследи протегнатата ръка, макар че, разбира се, не можеше да види пътя, а само стената на кръчмата. Да, тази идея му допадаше — тръгнеше ли на север, не само че щеше да открие пазителя, а и можеше да поогледа за следи от Джил.

Хапна надве-натри в кръчмата и не след дълго вече се катереше нагоре по възвишението, пръхтейки като кон. Когато достигна върха, спря да си почине и доста време седя там, взирайки се в тъмнозелените борове и снежнобелия мъх в краката си. После продължи напред — спусна се в долината и пое на северозапад.

Следи така и не откри (брат Правда се бе погрижил да ги заличи), ето как, без дори да подозира, едрият монах мина само на десетина метра от скришния вход на пещерата, превърнала се в затвор за приятелката му.

Не се държеше зле с нея… поне допреди две вечери, когато се върна в пещерата ранен и в отвратително настроение. Й сякаш това не му стигаше, ами я хвана малко преди да разкъса въжетата, с които я беше вързал. Преби я жестоко, а след това стегна ремъците й толкова здраво, че за броени минути ръцете и краката й станаха напълно безчувствени.

Когато не поиска — не!, не можа! — да му каже нищо за непознатия, попречил му да се разправи с Авелин в кръчмата, отново я наби, така че сега едното й око бе толкова подуто, че не можеше да се отваря.

Прекара целия следващ ден с нея, разсъждавайки на глас как да съобщи на дебелия монах, че приятелката му е негова пленница, после отново излезе. Джил се досещаше, че планът му още не е довършен и че мъчителят й е отишъл да проучи положението в селото и да си набави още информация. Ала ето че нощта бе отминала, отиваше си сивото утро, а от брат Правда нямаше и следа.

Може пък Авелин да го беше убил, прокрадна се надежда в душата й. Дано само приятелят й да бе успял да изкопчи от злия си преследвач къде се намира тя — да се освободи от жестоко стегнатите въжета и от парцала, натикан в устата й, беше просто невъзможно!

Въпреки че бе прекарал целия си досегашен живот в далеч по-гъсто населените и цивилизовани централни райони на Хонс-де-Беер и макар да бе дошъл дотук по широките, добре обозначени пътища на кралството, Авелин не смяташе, че ще му е особено трудно да открие пазителя. Едва когато навлезе дълбоко в гората, толкова дълбоко, че накъдето и да се обърнеше, виждаше единствено море от дървета, а знаците, по които можеше да се ориентира, изобщо не приличаха на ясните пътни знаци, с които беше свикнал, едва тогава монахът осъзна с какво се е нагърбил. Разстоянието между Йоманеф и Сейнт Мер’Абел беше повече от двеста мили, това между Края на света и Дъндалис — не повече от четиридесет, ала Авелин много скоро разбра, че с тези криволичещи пътечки (там, където такива изобщо имаше!) много по-лесно би догонил пазителя по пътя между Йоманеф и манастира, отколкото да го открие тук.

Описваше широки кръгове (като гледаше да се води по слънцето, полускрито от гъстите корони на дърветата) и се озърташе за някаква диря. Само че обученият от елфите Елбраян не оставяше почти никакви следи след себе си и постепенно Авелин започна да се изнервя. Та той дори не бе сигурен, че пазителят изобщо е поел насам, след като си е тръгнал от Дъндалис!

По пладне монахът вече бе готов да се откаже. Точно така, щеше да се върне в селото (пък кой знае, междувременно Джил може и да се бе прибрала) и да тръгне към Края на света по обичайния начин — по пътя през Тревясал лъг. Да намери опитния пазител в тази гора беше просто невъзможно.

За разлика от него на Елбраян изобщо не му бе трудно да забележи неочаквания си гост.

Запъхтян и изпотен, едрият мъж тъкмо обикаляше подножието на едно възвишение, когато чу тропот на копита. Огледа се за някой храсталак, където да се скрие и като не видя такъв, посегна към камъните, чудейки се каква магия да използва.

След миг един катраненочерен жребец профуча покрай него и той си отдъхна.

— Само някакъв си жребец! — рече на глас, присмивайки се на собствените си неоснователни тревоги. — Ам’че да!

— И все пак е красиво животно, нали? — долетя глас иззад него, някъде отвисоко.

Авелин замръзна на мястото си, на гърлото му внезапно заседна голяма буца. Обърна се съвсем бавно и видя младия мъж, приклекнал зад един храст на хълма, само на няколко метра от него.

— К-к-как… — заекна той. — Искам да кажа, през цялото време ли беше тук?

Елбраян поклати глава и се усмихна.

— Но как…

— Ти беше прекалено зает да слушаш стъпките на коня — обясни пазителят.

Авелин се обърна на другата страна и видя, че животното е спряло, рие земята с копито и ги наблюдава с поглед, умен като на човек.

— Нарича се Симфония — обади се Елбраян.

— Не разбирам кой знае колко от коне — призна монахът, — но това е най-великолепният жребец, който съм виждал някога.

Елбраян тихо изцъка с език, в отговор на което Симфония наостри уши и изцвили, после отново препусна и бързо се изгуби от погледите на двамата мъже.

— Трудничко ще ти е пак да го заловиш! — подметна Авелин, мъчейки се да разсее обзелото го напрежение. — Ам’че да!

Елбраян дори не мигна и очевидната му липса на интерес изтри усмивката от пълното лице на монаха.

— Точно така — неловко поде той. — Сигурно се питаш защо съм тук? Естествено, естествено.

Все така приклекнал, положил сключени ръце върху колената си, Елбраян не сваляше поглед от него.

— Така де… теб търсех, разбира си — обясни най-сетне монахът, комуто беше извънредно трудно да запази присъствие на духа под смущаващия поглед на младия мъж. — Точно така — дойдох в гората, за да открия онзи, когото наричат пазител.

Елбраян му кимна да продължи.

— Заради побоя, де. По-точно — заради онзи, непознатия. Дето се опита да ме довърши, ала вместо това отрови теб.

Елбраян отново кимна — не можеше да каже, че не е очаквал подобно посещение. В крайна сметка, загадъчният непознат все още бе някъде наоколо, тъй като и дебелият монах, когото очевидно преследваше, също бе тук. Едрият мъж сигурно имаше нужда от помощ, а такава надали щеше да получи от жителите на Дъндалис.

— Пак ли те нападна?

— Н-не — заекна Авелин. — Всъщност не знам, може и да е, не съм сигурен.

Елбраян въздъхна уморено.

— Спътницата ми, де, за нея ти говоря. Красива млада жена, а и страшно я бива в боя. Само че изчезна, никъде не мога да я открия и се боя да не би…

— И с право се боиш — отвърна Елбраян. — Онова изобщо не бе обикновено кръчмарско сбиване.

— Магическата отрова — съгласи се Авелин.

— Начинът, по който онзи се движеше — поправи го пазителят. — Беше войн и то, съвършено обучен.

Авелин кимна, ала думите на Елбраян още повече засилиха страховете му. Място за съмнение нямаше — опитните бойци на Абеликанската църква бяха по петите му.

— Разкажи ми за този мъж — рече Елбраян. — Всичко, което знаеш.

— Не знам нищо — отчаяно възкликна Авелин.

— Тогава ми кажи какво подозираш. Ако приятелката ти е в негов плен, ще имаш нужда от помощта ми. На драго сърце ще ти я дам, ала само ако си откровен с мен.

Монахът отново кимна, изпълнен с искрена благодарност. Младият мъж се надигна и тръгна по пътеката, давайки му знак да го последва.

— А аз дори не знам как се казваш — обади се по едно време Авелин, макар отлично да помнеше името, което Белстър бе споменал.

— Наричат ме Ел… — по навик започна пазителят, но изведнъж спря и изпитателно се вгледа в непознатия монах, първия човек, потърсил съдействието му, откакто си бе тръгнал от Андур’Блау Иннинес, първия, който открито признаваше, че има нужда от помощ. — Аз съм Нощната птица — заяви той най-сетне.

Авелин леко повдигна вежди при този неочакван отговор, ала си замълча — Елбраян със сигурност имаше причина да скрие истинското си име и той нямаше никакво намерение да се бърка там, където не му е работа. Вместо това двамата се отправиха към Дъндалис, като по пътя Авелин сподели подозренията си, че манастирът може да е изпратил палачите си по следите му. Естествено, разговорът бързо се насочи към причината, накарала някогашните му духовни братя да се обърнат срещу един от своите. Авелин обаче нямаше нито време, нито желание да разказва всички събития, довели до съдбоносното му решение. Пък и как се оправдаваха кражба и убийство? Елбраян не настоя — в момента единственото, което имаше значение, бе изчезването на младата жена, отвлечена навярно от човек, който (той лично знаеше) беше повече от опасен.

Пък и описанието, което Авелин бе дал на приятелката си, както и намекът му, че бяха дошли тук именно заради нея, даваше храна за доста интригуващи предположения.

Не след дълго двамата се заеха за работа — Елбраян търсеше следи, които да извеждат от Дъндалис, докато Авелин отиде във „Виещата Шийла“, за да разпита Белстър и неколцината гости дали непознатият се е появявал и този ден.

Получиха отговор чак привечер, когато монахът се качи в стаята си и върху възглавницата си откри кратка бележка, потвърждаваща най-големите му страхове. Ако искаше да спаси приятелката си, той трябваше да се изкачи на възвишението, издигащо се над долината с боровете, и да чака на посоченото от похитителя място.

Авелин побърза да покаже бележката на Елбраян, който го очакваше в общата стая на долния етаж.

— Трябва да отидеш — рече пазителят, без да обръща внимание на подигравателните подмятания на неколцината селяни, дошли рано-рано в кръчмата.

— Ти също ще бъдеш там, нали? — попита Авелин.

Младият мъж кимна.

— Но тук пише да отида сам — изтъкна монахът.

— В очите на врага ни наистина ще бъдеш сам — увери го Елбраян и Авелин, припомняйки си как преди няколко часа същият този мъж се бе прокраднал само на метър-два зад него, без той да заподозре каквото и да било, кимна в знак на съгласие, пъхна бележката в джоба си и пое към хълма.

Докато вървеше и инстинктивно си играеше с магическите камъни, изведнъж му хрумна нещо. Ако подозренията му бяха верни, значи преследвачът търсеше не само него, но и камъните. Затова той отдели три от тях (къс графит, хематит и малахит за защита), а останалите скри в една хралупа. Ако ги вземеше със себе си и непознатият монах успееше да му ги отнеме, нямаше да има с какво да откупи живота си и — най-вече — живота на скъпата си Джил.

Най-сетне достигна и уреченото място — голо късче земя, недалеч от един внушителен, тъмнозелен бор, на около седем-осем метра от подножието на хълма. За щастие не му се наложи да чака дълго.

— Виждам, че си решил да последваш инструкциите ми, братко Авелин — разнесе се нечий добре познат глас. — Отлично!

Куинтал! Самият Куинтал, позна го Авелин на секундата и внезапно му се стори, че земята се надига и се кани да го погълне. Всъщност, като се замислеше, би се радвал, ако тя наистина го погълнеше. Орденът бе тръгнал по петите му — нямаше достатъчно затънтено място, в което той да избяга, нито сенки — достатъчно непрогледни, за да го скрият.

— Да ти призная, съмнявах се, че крадец и убиец като теб все още притежава доблестта да се притече на помощ на приятеля си — продължи все още невидимият Куинтал.

Авелин неспокойно се огледа, чудейки се дали Елбраян е достатъчно близо, за да чуе тези думи и какво ли мисли сега за човека, комуто се бе съгласил да помогне.

— Тя е при мен — подразни го Куинтал. — Защо не дойдеш и ти?

При мисълта за опасността, в която се намираше Джил, Авелин усети как смелостта му се завръща. Абеликанските братя може и да се доберяха до него, твърдо реши той, но Джил за нищо на света не биваше да пострада. Сключил пръсти около графита, той се отправи по посока на гласа и много скоро забеляза неясен силует, застанал на входа на една пещера. Силуетът потъна във вътрешността й и Авелин предпазливо го последва. Озова се в просторна зала, която, подозираше той, далеч не бе единствената и която беше по-голяма от стаята му във „Виещата Шийла“.

Небрежно облегнат на стената, Куинтал стоеше в дъното на сумрачното помещение, и тъкмо палеше закачената там факла.

Когато пламъкът се разгоря и освети познатото лице на мъжа, с когото Авелин бе преживял толкова много, с когото бе пребродил моретата, за да достигне Пиманиникуит и който знаеше за свещените камъни почти колкото него, едрият монах усети как сърцето му се свива от болка. Споменът за всичко, което бе изгубил — дома, приятелите и, най-вече, вярата си — го заля като вълна; струваше му се, че се е върнал назад във времето, към приятните, макар и изпълнени с труд дни в манастира, към уроците с отец Йойона, към познанието за свещените камъни, изучаването на звездните карти, овладяването на магията и нейните тайни — всичко това се завърна със страшна сила, заплашвайки да го прекърши.

После обаче го връхлетяха и други, по-мрачни спомени — смъртта на Тагрейн, както и на хлапето, което в наивната си дързост се бе осмелило да стъпи на Пиманиникуит, гибелта на целия екипаж на „Бягащия с вятъра“ и на Дансали, убийството на Сихертън.

— Куинтал — промълви Авелин.

— Вече не!

— Защо си тук? — попита Авелин с отчаяната надежда, че някогашният му другар също като него е напуснал Ордена и се е превърнал в беглец.

Леденият смях на Куинтал му подейства като плесница.

— Аз съм брат Правда — заяви безмилостният монах. — Тук съм, за да си върна онова, което ни открадна.

И като изсумтя презрително, добави:

— Едва те познах, Авелин. Изгубил си всичко, ала на размери си станал двойно по-голям. Не че се учудвам — винаги си гледал с пренебрежение на физическата подготовка!

Авелин се опита да не обръща внимание на обидите. Вярно, че беше придобил немалко вредни навици — пиеше прекалено, ядеше твърде много, а единствените упражнения или бойни тренировки, които правеше, бяха кръчмарските сбивания, които сам започваше.

— Нима смяташе, че няма да открием предателството ти? — продължи брат Правда. — Нима вярваше, че можеш да убиеш един висш монах от Ордена, да откраднеш такова огромно богатство и след това да си живееш необезпокояван до края на дните си?

— Не е точно така…

— Напротив! — изкрещя Куинтал. — Ти съгреши, някогашни мой братко, съгреши необратимо и сега единственото, което те очаква, е преизподнята. Тук съм, за да си взема камъните.

— Заедно с моя живот.

— Заедно с твоя живот — съгласи се Куинтал с леден глас. — Ти сам подписа смъртната си присъда, когато отец Сихертън полетя от покрива.

— Присъдата ми бе подписана, когато отказах да приема злодеянията на Ордена! — отвърна Авелин, черпейки нови сили от спомена за причините, накарали го да избяга от манастира. — Също както брат Пелимар…

— Млъкни! — нареди Куинтал. — Обречен си и дори не заслужаваш обяснение. Ще си върна и камъните, но ако ми ги дадеш без съпротива и покорно приемеш заслужената си съдба, ще оставя жената да си върви. Имаш думата ми.

Авелин изсумтя с горчива насмешка.

— И тя ли е толкова твърда, колкото думата на господарите ти? И твоето ли злато е само илюзия, целяща да подмами кораба в морето и там да го потопи под бурните вълни?

Изражението на Куинтал красноречиво говореше, че той нито разбира, нито пък се интересува какво се опитва да му каже Авелин. Брат Правда имаше една-едничка цел и нищо не можеше да го отклони от нея. Което означаваше, че Авелин трябваше да избира — да се предаде, с надеждата, че Куинтал ще удържи на думата си, или да се бие.

Ала доверие на някогашния си другар той нямаше — веднъж получил камъните, Куинтал щеше да го убие, а след това щеше да стори същото и с Джил, за да не оставя никакви свидетели след себе си. В това Авелин беше съвсем сигурен, затова изобщо не се колеба и като извади графита от джоба си, насочи го срещу противника си.

— Нима ще пожертваш приятелката си? — изсмя се Куинтал злобно.

— Ще ти пощадя живота в замяна на момичето.

Брат Правда обаче продължи да се смее и едрият монах внезапно осъзна, че нещо не е наред. Куинтал по-добре от всеки друг познаваше умението на Авелин с магическите камъни и несъмнено разбираше, че графитът може да призове мълния, която да го изпепели на място. Въпреки това, тази маша на покварената абеликанска църква, човекът, нарекъл себе си брат Правда, изобщо не се боеше.

Мислите на Авелин се насочиха към пещерата, избрана за място на тази съдбоносна среща. Съвсем ясно усещаше магическите вибрации наоколо, ала те не идваха от графита. Тъкмо напротив, той сякаш напълно бе изгубил силата си. И тогава едрият монах разбра.

— Слънчев камък — потвърди Куинтал, разчитайки правилно изражението му. — Тук магията няма да ти помогне особено, братко Авелин.

Авелин задъвка долната си устна, мъчейки се да намери някакъв изход. Прекрасно помнеше как веднъж отец Сихертън беше създал подобна мъртва зона, за да може той заедно с още неколцина послушници да се опита да открие свойствата на огромния аметист. Само най-мощните магии действаха в тази зона и дори техните сили значително отслабваха.

Е, да, сигурно щеше да успее да призове някоя мълния в пещерата, ала тя щеше да бъде толкова немощна, че вместо да нарани Куинтал, само още повече щеше да го разлюти.

Брат Правда протегна ръка.

— Камъните — заяви той. — Камъните срещу живота на жената.

— Тя няма нищо общо с всичко това — неочаквано се намеси Елбраян и като пристъпи навътре в пещерата, застана до пълния монах. — Не знам какви престъпления е извършил брат Авелин, ала жената не можеш да обвиниш в нищо.

Мрачна сянка легна върху лицето на Куинтал при вида на внушителния мъж.

— Още едно предателство! — ревна той. — Но какво, ли друго можех да очаквам от вероотстъпник като Авелин Десбрис!

— Не предателство — поправи го Елбраян. — Справедливост.

— Какво знаеш пък ти за всичко това? — избухна Куинтал. — Какво знаеш за този непознат? И когато дойде да те моли за помощ, каза ли ти, че е убиец?

— И жената ли е убийца? — спокойно попита Елбраян.

— Не — отвърна Авелин, когато брат Правда се поколеба.

— Откраднала ли е нещо? — продължи да разпитва Елбраян.

— Не! — категорично заяви Авелин. — Тя не е извършила никакво престъпление. Що се отнася до моите, нямам намерение да ги крия — готов съм да си ги призная честно и открито. А когато свърша с разказа си, нека бъда съден, ала не и от един абеликански монах.

Брат Правда присви очи и го изгледа заплашително. Не бе и помислял да позволи Авелин да бъде съден — той беше и обвинител, и съдия, и палач и то с благословията на самия абат Маркварт.

— Безумецо! — рече Куинтал на пазителя. — Сам подписа смъртната си присъда, като последва Авелин тук. Сега си обречен, също както него и жената.

— Още справедливост? — подигравателно попита Елбраян, ала не можа да каже нищо повече, защото злият монах рязко се обърна и отметна увивното растение, което закриваше входа зад него. Сребристо сияние проблесна във въздуха, после от вътрешността на пещерата долетя задавен стон.

— Върви при нея! — извика младият мъж на Авелин, а сам той вдигна Ястребокрилия и се хвърли напред, за да посрещне Куинтал.

— Този път няма да се оставя да ме изненадаш — изсъска брат Правда, твърдо решен да не допусне Авелин да се притече на помощ на приятелката си.

Само че нападението на Елбраян беше прекалено яростно, прекалено неудържимо. Без да обръща внимание на удара, който получи в гърдите, пазителят го блъсна с рамо, принуждавайки го да направи крачка встрани. Куинтал заби пети в земята, опитвайки се да устои на натиска, ала в този миг Авелин връхлетя върху двамата противници, изблъска ги и влетя във втората пещера.

Елбраян получи три бързи удара — два в гърдите и един през лицето — преди най-сетне да успее да се откопчи от хватката на злия монах и да отскочи назад.

Докато пазителят го гледаше изпитателно, чудейки се какво да мисли за него, брат Правда се извъртя настрани и бавно вдигна първо крак, а после и двете си ръце, досущ като змия, готвеща се за нападение.

Беше кама — малка, ала остра като бръснач и хвърлена съвършено точно — забила се бе във врата на вързаната жена, като бе разкъсала главната й артерия.

— Джил, Джил! О, Джил! — отчаяно извика Авелин, когато видя шуртящата кръв, която вече бе образувала малка локвичка на пода.

Без да губи нито миг, той издърпа оръжието и притисна раната с ръце, в обречен опит да спре бликналата кръв.

Оставаше й съвсем малко, в това нямаше никакво съмнение; изгубила бе свяст, а тялото й беше леденостудено.

Авелин извади хематита, после обаче си спомни за антимагическия щит около цялото място. За миг се поколеба дали да не изнесе Джил навън, ала бързо се отказа — щеше да е мъртва, още преди да стигнат изхода на пещерата.

Сключил ръце около хематита, той ги опря до грозната рана и като долепи устни до тях, започна да се моли с цялото си сърце, с цялата си воля, с цялото си същество. Ако имаше Бог, ако камъните наистина бяха свещени, значи хематитът трябваше да подейства!

Монахът наистина се биеше забележително добре, движенията му бяха мълниеносни, плавни и съвършено премерени. Прекалено бърз за повечето хора, той ги замайваше с няколко лъжливи, ала светкавични замаха, после, преди да са се съвзели, ги довършваше с един-единствен удар.

Ала дори след дългогодишните тренировки в манастира, Куинтал не можеше да се мери по бързина с Тунтун, Джуравиел или когото и да било от елфите, които бяха обучили Елбраян. Затова, когато посегна към гърлото на младия мъж с намерението да му изтръгне гръкляна, а после да се втурне в другата стая и да довърши Авелин, брат Правда остана изумен, че срещна само въздух, а тоягата на Елбраян се стовари върху лакътя му. Съвзе се само за миг и като отмести оръжието на пазителя с едната си ръка, удари го с другата, като в същото време го изрита в коляното толкова силно, че кракът на Елбраян едва не се огъна. Младият мъж свали едната си ръка от Ястребокрилия и като го измъкна от хватката на Куинтал, замахна към крака, на който се опираше.

Монахът подскочи навреме, за да избегне удара, ала бе принуден да отстъпи назад.

Все така уверен в успеха си, той заобиколи противника си и скочи към него, канейки се да го изрита. Елбраян застопори тоягата си в земята и описа широка дъга отляво надясно, спирайки нападението на Куинтал, после пристъпи напред с левия крак и се завъртя на едната страна, докато брат Правда, току-що приземил се, се обърна на другата. Ястребокрилия политна назад и се стовари върху кръста на Куинтал, в същото време лакътят на монаха се заби в тила на Елбраян.

Младият мъж светкавично се приведе напред, скочи над оръжието си и щом се приземи, обърна се към неприятеля си, който вече го очакваше.

— Давам ти последна възможност да си тръгнеш оттук жив — подхвърли Куинтал, предизвиквайки насмешлива усмивка у пазителя.

Самоувереното изражение на Елбраян още повече разяри монаха и той се хвърли напред с утроено настървение. Закова се на място на сантиметри от противника си и вдигна ръце над главата си, за да му нанесе силен удар.

Ястребокрилия политна нагоре и го спря, после, безпогрешно предвиждайки намеренията на неприятеля си, Елбраян отби косия му замах отдясно, след което пристъпи напред и с левия си крак попречи на Куинтал да го изрита. Злият монах провря едната си ръка покрай тоягата в опит да достигне лицето на Елбраян, той обаче отмести оръжието си встрани и като се доближи до Куинтал, нанесе му жесток удар с чело.

Брат Правда с все сила сграбчи Ястребокрилия, не само за да се предпази от нова атака, но и за да не падне. Елбраян свали лявата си ръка от тоягата и му нанесе поредица от бързи удари в лицето.

Възползвайки се от безпомощното състояние на противника си, младият мъж отново улови оръжието си с две ръце и го придърпа към гърдите си, после го оттласна от себе си и пак го придърпа. Куинтал трябваше да го пусне още в началото, ала беше прекалено замаян, за да разсъждава и когато Елбраян за втори път дръпна оръжието към себе си, монахът го последва, само за да получи още един удар с чело.

Все така зашеметен и вкопчен в Ястребокрилия, Куинтал почувства рязката промяна в ъгъла, под който пазителят държеше оръжието си, ала не можа да направи нищо и когато Елбраян се смъкна на земята, той се строполи отгоре му. Запирайки двата си крака в корема на противника си, младият мъж се напрегна и го запрати в каменната стена.

Единствено сляпата ярост помогна на Куинтал да преодолее болката и да се изправи. Ала не достатъчно бързо — още преди да се бе приготвил да го посрещне, Елбраян се озова до него и с все сила стовари оръжието си в лицето му. Монахът политна настрани, но вместо да се обърне и да се бие, изскочи от пещерата и побягна.

Елбраян го последва незабавно, ала докато излезе навън, Куинтал вече бе далеч оттам. Инстинктивно, мислейки единствено за това, че за нищо на света не бива да изпуска преимуществото, което бе успял да спечели над невъобразимо опасния си противник, пазителят постави тетивата на лъка си и направи още няколко крачки напред в търсене на място, откъдето най-добре да вижда възвишението, по което той се отдалечаваше.

Монахът се показа само за миг между две дървета, ала и това бе предостатъчно за опитния Елбраян — стрелата му се заби в крака на Куинтал, който не успя да запази равновесие и се затъркаля все по-бързо и по-бързо по стръмния склон.

Елбраян се хвърли натам, ала преди да се добере до него, видя го да се приземява върху една стърчаща скала, а след това да полита от нея, сгромолясвайки се след около петметрово падане върху купчина корави, остри камъни.

Младият мъж неволно простена и изтича, за да погледне монаха за последен път. Видя го да лежи там долу, с крак извит под причудлив ъгъл и ръка върху гърдите, докато другата бе протегната настрани, прегъната странно и очевидно счупена. Борейки се да си поеме дъх, Куинтал бръкна в гънките на кафявата си роба и извади нещо, което Елбраян не можа да различи.

Внезапно тялото на монаха засия, обрамчено от черни пламъци. Елбраян с ужас видя как чертите му се разкривяват и започват да се изличават, лицето стана двойно и това второ лице, гротескно разтеглено, се отдели от първото; станал изведнъж видим, духът на злия монах се отдели от оковите на окървавеното и прекършено тяло и издърпа от пръстите му извадения малко преди това предмет.

После изригна ярка светкавица и безжизненото тяло остана да лежи неподвижно, обгърнато от постепенно гаснещите черни пламъци.

— Нощна птицо! — долетя вик откъм пещерата и Елбраян, потресен до дъното на душата си, изтича да види какво става.

Носеше се с шеметна скорост, летеше над гори, езера и земи, вече затрупани от сняг, толкова бързо, че сетивата отказваха да му служат. Едно обаче усещаше — болката си беше отишла. Много скоро вече минаваше над планините, провираше се между тесни проходи и високи върхове, докато не достигна познатото плато и тълпящите се между черните ръкави войски. Отново се понесе из лъкатушещите тунели, все по-навътре и по-надълбоко в планинските недра, докато пред него се изправи дебела каменна стена, върху която зееше едва забележима пукнатина. Мина през нея (толкова стремително, че едва не закрещя от ужас) и се озова в просторната зала с колоните и обсидиановия трон.

И ето че Куинтал, полупрозрачен, уловен между света на смъртните и отвъдното, пак стоеше пред демона-дактил.

Това беше краят на надеждата, всичко бе свършено, маската на набожност бе смъкната и строшена на парчета. Повече не можеше да се крие от черната истина, от съзнанието за онова, в което се бе превърнал, единственият възможен завършек на пътя, по който духовните му наставници го бяха изпратили. Там го очакваше демонът-дактил, Бестесбулзибар (той знаеше дори името му!), в цялото си страховито величие и ужасяваща красота.

Куинтал, брат Правда, рухна на колене — коленете не на човек, а на призрак! — сведе глава и проговори:

— Господарю мой!

Елбраян свали фенера от стената, отмести пълзящите растения от входа и влезе във второто помещение. Завари Авелин коленичил на пода, стиснал младата жена в обятията си. Раната й се бе затворила, а тя самата бе изцелена, макар и все още крайно изтощена, също както и Авелин, който бе преодолял бариерата на слънчевия камък единствено благодарение на желязната си воля и огромната си любов към своята приятелка, и я бе измъкнал от лапите на смъртта.

Макар и останал без сили, той попита Елбраян какво е станало с Куинтал, пазителят обаче дори не го чу. Авелин се опита да стане, при което едва не падна, толкова смазан бе от нечовешкото усилие да се пребори с антимагическия щит и да спаси Джил, ала Елбраян не забеляза. Единственото, което виждаше в този миг, бе младата жена, единственото, което чуваше — нейното дишане. Очите му обходиха лицето й, гъстата, руса коса, ясносините очи, искрящи на слабия светлик, въпреки тежкото й състояние, пълните устни, така меки и подканящи…

Не можеше да си поеме дъх, силите изведнъж го напуснаха, всичките му мисли, цялата му енергия бяха съсредоточени в една-единствена дума, едно име, което не бе изричал от толкова отдавна:

— Пони.

Глава 35 Бягство

Пони.

При звука на това име, произнесено с толкова познат глас, младата жена потръпна, като да бе поразена от гръм. Като хипнотизирана, тя гледаше как силният млад мъж се приближава към нея, с внезапно насълзени очи.

— Пони — повтори Елбраян, този път напълно сигурен. — Пони, аз мислех, че…

Не можа да каже нищо повече и като коленичи край нея, затвори очи и опита да се успокои. Когато най-сетне вдигна поглед и се взря в този образ от миналото, върху лицето й видя най-вече объркване.

— Не ме ли помниш? — попита той и дори този простичък въпрос, необходимостта изобщо да го задава, го жегна право в сърцето.

Джил не знаеше какво да отговори. Помнеше го, със сигурност го помнеше — той бе някъде там, в съзнанието й и отчаяно се мъчеше да излезе от забравата, в която тя го беше потопила. Начинът, по който бе изрекъл името й — умалителното й име, внезапно осъзна тя, спомнила си, че не се казва нито Пони, нито Джил, а Джилсепони! — й бе така познат, че несъмнено го бе чувала и преди.

— Дай й малко време, Елбраян — помоли го Авелин.

Точно така, Елбраян! Звукът на това име й подейства по-силно и от най-жестоките плесници на брат Правда, разтърси я, върна я назад във времето.

— Когато избяга от мен там, на хълма, когато се втурна в горящия Дъндалис, сметнах, че съм те изгубил завинаги — продължи Елбраян, подтикван от неочаквано припламналия в очите й спомен. — О, Пони! Как те търсих след това! Открих майка ти и баща ти, открих и моите родители, открих и приятелите ни. Карли дан Обри издъхна в ръцете ми. Аз също щях да умра, погубен от един фоморийски великан и група гоблини, ако…

Младият мъж внезапно млъкна — прекалено много бързаше, всичката тази информация още повече объркваше бездруго зашеметената Джил.

Ала това наистина беше тя, неговата Пони, сигурен беше Елбраян. Приближи се още малко и се наведе над нея, така че вече ги деляха само няколко сантиметра.

— Елбраян — меко прошепна тя и като повдигна с мъка ръка, докосна лицето му.

Всички спомени, които досега бе държала заключени, нахлуха наведнъж в съзнанието й, като огромна мозайка, чиито разбъркани парченца от само себе си се подредиха по своите места. Спомни си го така, сякаш никога не го бе забравяла, спомни си разговорите и разходките, приятелството им и онова, което бе започнало да се заражда между тях. После го видя как се приближава към нея и я целува.

Изведнъж образът му беше заменен от този на Конър, горкия Конър, а тя, борейки се да си поеме дъх, посягаше към горящото огнище.

Когато Джил най-сетне успя да пропъди тази картина, Елбраян се бе отдръпнал и гледаше към Авелин, търсейки отговор.

— Доста неща имаме да обсъдим — рече монахът.

Пазителят кимна и отново се обърна към Пони, все така красива… не, още по-красива, отколкото я помнеше.

— А Куинтал? — попита Авелин и когато видя недоумяващия поглед на Елбраян, поясни: — Брат Правда. Палачът, изпратен от моя Орден да ме открие и да унищожи мен и моите приятели.

— Мъртъв е — отвърна младият мъж.

— Заведи ме при него.

Елбраян кимна и зададе въпроса, който Авелин отдавна очакваше и на който щеше да му се наложи да отговори съвсем честно:

— Защо са го изпратили?

Монахът погледна първо него, после и Джил:

— Не всичко, което брат Правда каза, беше лъжа — призна той. — Когато се махнем оттук, ще ви обясня всичко и ще ви оставя сами да решите каква е вината ми. И двамата. Вие преценете дали мисията на брат Куинтал наистина заслужава новото име, което са му дали и дали брат Авелин, лудият монах, наистина е престъпник.

— Аз не съм съдия — заяви Елбраян.

— Значи съм обречен — отвърна Авелин. — Защото единствените, които се наемат да ме съдят, отдавна са взели решението си и то се основава на алчност и страх, а не на повелите на справедливостта.

Елбраян дълго се взира в лицето му, докато най-сетне кимна, после помогна на Джил и на Авелин да се изправят на крака и ги поведе към мястото, където беше паднал Куинтал.

Тялото на мъртвия монах беше почти неразпознаваемо — овъглена, все още тлееща купчинка.

— Какво е станало? — учуди се Елбраян и се наведе, за да потърси някакви следи, които да обяснят защо тялото на Куинтал бе изригнало в пламъци.

Не откри нищо, докато Авелин не му посочи брошката, която лежеше недалеч от трупа. Стопеният хематит се бе разкривил, а повечето кристали, почернели от мощния взрив, бяха изпопадали от златната обковка и се бяха разпилели наоколо.

— Силата й си е отишла — заяви монахът, след като внимателно разгледа брошката. — Поради някаква причина при падането на Куинтал магията на хематита и кристалите е изригнала.

Дали пък, замисли се той, магическият предмет не беше надарен с някаква особена защита? Дали не бе предвиден да предупреди монасите от Сейнт Мер’Абел, в случай че Куинтал умре, или пък мисията му се провали? А дали магията на брошката не бе още по-силна? Възможно ли бе могъщият хематит да бе пренесъл някъде душата на Куинтал?

Авелин, чийто дух неведнъж се бе отделял от физическата си обвивка и дори веднъж бе покорил чуждо тяло, неволно потрепери, представяйки си какво би могло да означава това.

В това време Елбраян продължаваше да побутва трупа, търсейки някакви следи. Вместо това откри два непокътнати камъка — слънчев камък (както Авелин бе очаквал) и гранат.

— Ето как ме е проследил чак дотук — отбеляза монахът, докато разглеждаше находката. — Може да открие всяка магия.

— А ти имаш такава у себе си — досети се Елбраян.

— И то доста — призна Авелин. — Навярно най-големият запас, притежаван от един-единствен човек.

— И си я откраднал от манастира.

— Взех я от онези, които не я заслужаваха, онези, които я поругаваха и използваха Божия дар, за да носят нещастие на хората — твърдо заяви Авелин. — Намери ни място за лагеруване, приятелю, и ще ти разкажа историята си, без да скрия абсолютно нищо. И тогава реши кой от нас, аз или Куинтал, заслужава името, което той носеше.

Когато пристигнаха в лагера на Елбраян и се разположиха край топлия огън, Авелин удържа на обещанието си и им разказа всичко — за пътешествието до Пиманиникуит и злощастния му завършек, за потопяването на „Бягащия с вятъра“ и смъртта на Дансали, за бягството му от Сейнт Мер’Абел и за убийството на Сихертън. Въпреки че по време на странстванията им, монахът бе споменавал някои неща на Джил, никога досега не бе споделял цялата си история с когото и да било, никога досега не бе разголвал душата си пред някого, никога досега не бе признавал престъпленията си, ако те наистина можеха да се нарекат така. Когато най-сетне свърши, представляваше окаяна гледка — едрото му тяло сякаш се бе смалило, очите му бяха пълни със сълзи.

Пони скочи на крака и отиде при него — сега го усещаше хилядократно по-близък и го обичаше повече и отпреди. Освен това й беше жал, болеше я, че един толкова нежен мъж (защото, въпреки кръчмарските свади, в душата си Авелин беше нежен и любящ) е бил поставен пред подобен избор.

Когато вдигнаха поглед към Елбраян, боейки се от неговата присъда, двамата видяха единствено съчувствие и разбиране върху красивото му лице.

— Не ти завиждам за онова, което си бил принуден да сториш — решително заяви той. — Нито смятам, че си извършил престъпление. Действал си в самозащита, а това винаги е оправдано. Да откраднеш камъните също е било правилно — след като със собствените си очи си се убедил за какви долни цели ги използват в манастира.

Авелин кимна, искрено благодарен за тези думи.

— Ами да си тръгвам тогава — неочаквано рече той. — Сега, когато Джил — не!, Пони — най-сетне откри своя дом.

И като докосна лицето на младата жена, добави, сам той грейнал от щастие:

— Ам’че да! Тя вече няма нужда от мен.

— Но дали брат Авелин няма нужда от нея? — попита Елбраян.

Монахът сви рамене:

— Орденът няма да се откаже толкова лесно, значи трябва да продължа да бягам. Сега, когато знам каква опасност е надвиснала над главата ми, не искам да излагам и приятелите си на нея.

Елбраян се взря в очите на Пони, после и двамата избухнаха във весел смях, сякаш думите на Авелин бяха чисто и просто нелепи.

— Оставаш с нас — отсече младият мъж. — Това е домът на Пони, така е, но това е и домът на Авелин, освен ако не съм се излъгал.

— Нейният дом е и домът на Авелин — твърдо заяви Джил.

Лек снежец се сипеше над гората, ала сякаш бягаше от лагера на пазителя, от веселия пламък на неговия огън, от топлината на новия дом на брат Авелин.