Продадена принцеса

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Не те грози никаква опасност, Меридийн — рече Ривъс.

От седмица насам спореха по този въпрос.

— Сигурно ме мислиш за глупачка.

Стояха близо до кръга от офики. Из двора почти не се мяркаха хора. Слънцето хвърляше отблясъци върху сребърната диадема, която придържаше воала на Меридийн към косата й. Ривъс си я представи как изглежда в леглото до него — с извити в доволна усмивка устни и дрезгав от любов глас.

Окрилен от тази мисъл, той додаде с надежда:

— Искам само щастието ти.

— Като на всяка моя крачка ме следват въоръжени пазачи ли? — Тя изгледа свирепо Съмърлед и Броуди, които придружаваха нея и Сирина на разходките им. — Би ли се радвал на живота си, ако си заобиколен от войници?

Ако й напомнеше, че самият той е войник, само щеше да предизвика гнева й. Ривъс предпочиташе да намери нещо, за да я развесели.

В другия край на двора се отвори вратата на конюшнята. Един куриер, облечен в ливрея на Чаплинг, изведе коня си. Слава Богу, че Меридийн гледаше към Ривъс и не можа да види заминаването на конника. Съобщението, което Ривъс току-що бе получил от баща й, вещаеше неприятности. Предпочете да не й казва това.

— Е? — подкани го тя, с напрегнато от решителност лице. — Нищо ли няма да кажеш?

— Мога само да кажа, че животът на ергена има определени предимства.

Тя се опита да си придаде възмутен вид, но не успя.

— Съмърлед е тук, за да носи кошницата ти и за да ухажва Сирина — побърза да добави Ривъс. — Броуди е с тях, за да ги наблюдава.

— Ха! — Тя пристъпи толкова близо до него, че буквално можеше да почувства решителността й. — Няма да ме предумаш да приема собствената си армия. Сигурна съм, че Броуди е достатъчен.

Броуди сам бе предложил да я придружава. Брат й Уилям бе изпратил съобщение, че скоро ще ги посети. Веднага щом пристигнеше, той щеше да я пази, в случай, че на Ривъс му се наложи да отсъства.

— Броуди няма да се съгласи да ти носи кошницата, както Съмърлед. Това е под достойнството му.

Благословения Броуди. Той кръстоса ръце пред гърдите си и стъпи здраво разкрачен.

Меридийн с негодувание погледна бойните гривни върху китките на шерифа.

— Ако ги наречеш носачи, няма нищо да промениш. Сама мога да нося кошницата си.

Бъди убедителен, рече си Ривъс. Тя трябваше да се съгласи на охрана. Събитията от последния час го потвърждаваха. Точно в този момент пратеникът се насочи към главните порти.

— Разбира се, че можеш сама да носиш кошницата си, но тогава Съмърлед ще трябва да се откаже от компанията на Сирина.

— Би могъл да я ухажва в голямата зала или при кладенеца. — Тя посочи с ръка точно в неподходящата посока.

За да й попречи да погледне натам, Ривъс взе ръката й и се опита да обърна вниманието, й към себе си.

— По-добре е да я ухажва под погледа ти.

Сирина се присъедини към усилията на Ривъс.

— Не можете да се разхождате сама, лейди Меридийн. Няма да бъде прилично.

— Не и в Хайлендс — подигравателно подхвърли Меридийн, като впи очи в Ривъс. — В Шотландия е модно дамите да се разхождат със своя армия.

— Ако това е армия — не се сдържа Ривъс, — тогава аз съм краварка.

Тя му хвърли такъв поглед, че Сирина се сви изплашено.

— Няма да позволя да иронизираш напълно основателното ми възражение. Аз съм затворница и това не ми допада.

Уважението му към нея го накара да сдържи острия си отговор.

— Това е само за известно време, Меридийн. Ще го изтърпиш ли заради съпруга си?

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, сякаш призоваваше търпението си. Нямаше да влезе в личен спор с него, не и когато имаше други хора. В това той беше сигурен. Надяваше се Меридийн да се смили и да поговори насаме с него. Но вече една седмица, не бе успявал да остане насаме с нея. Неговият ключ за апартамента й бе изчезнал. Факта, че го отбягваше пред хора, от една страна го забавляваше, но от друга разочароваше.

Стигаше му за днес, но чувстваше, че и на нея раздялата действаше по същия начин. Просто тя беше прекалено горда, за да признае, че той й липсва.

— Ще го направиш ли?

Тя отвори очи.

— Да, ако ме вземеш с теб на езда. Сами!

Противоречието в искането й го накара да се замисли. Непокорството в очите й го подтикна да й отговори дяволито:

— При условие, че яздим в галоп, за да…

Тя запуши устата му с длан. за да спре ироничната му забележка. Той целуна дланта й.

Меридийн дръпна рязко ръка и попита:

— Съгласен ли си?

Трябваше да откаже, като се имаше предвид изпратената от баща й бележка. Но Ривъс Макдъф, бе спечелил уважението и съюзничеството на хайлендските старейшини не с покорството си към Кътбърт Макгиливри.

Налагането му се бе превърнало в негов начин на живот.

— Да или не? — настоя тя.

Вратите се отвориха. Пратеникът пое пътя си извън замъка Олдкеърн.

— Да — отпусна се Ривъс. — Тъкмо сега из ливадите цъфтят лилиите. Ще кажа на Коунал да ни приготви една кошница храна и следобед ще тръгнем. — Надяваше се там да могат да поговорят с нея за обикновени неща. — Ако, разбира се, искаш?

Предложението му привлече вниманието й, но все още беше предпазлива. Виждаше се по очите й.

— Денят ще отмине, преди да си успял да приготвиш армията, която ще ни придружи — каза тя.

Победата беше близо.

— Ще бъдем само ти, аз, Съмърлед и Сирина.

— И никой друг?

— Както сама каза, ще ми отнеме прекалено дълго да събера хората си. А и нямаме нужда от ескорт — добави той.

Презрението бавно изчезна от лицето й.

— Значи ще излезем извън стените само четиримата? — натъртено попита тя.

— И конете ни.

— Но не онази тромава кобила, която ме докара тук?

Или беше забравила, че Ривъс я бе довел тук на седлото си, или бе предпочела да не го споменава. Последното беше по-вероятно, защото тя винаги се държеше предпазливо, особено пред погледа на други хора.

— Жребец ли искаш? — с лекота дойде закачката.

Тя го изгледа остро. Надигна се на пръсти, наклони се към него и прошепна:

— Само ако е бързоног и с меки устни.

За миг смелият й намек го зашемети. Бързо се съвзе и промърмори:

— Твоят жребец е известен с това, че препуска през нощта и за миг дори не губи ход. Ако пък си забравила, че устата му е мека, той е повече от всякога готов да ти освежи паметта.

Тя се отдръпна с порозовели от смущение страни. После бутна кошницата в ръцете на Броуди.

— Бихте ли подържали това, моля?

Хванат изневиделица, той забрави ролята си и пое кошницата.

— С удоволствие, милейди.

— Колко сте любезен, шерифе. — После рече на Ривъс: — Ще поговоря с Монфише, после ще се преоблека и ще се срещнем при конюшните.

— Ще те чакам там.

Тя се отдалечи, последвана по петите от Сирина. Когато се отдалечиха достатъчно, Броуди въздъхна:

— Прости ми неловкостта, Ривъс. Тя е прекалено хитра за мен.

— Познавам добре това чувство, но сега имаме друга работа. Двамата елате с мен в конюшнята.

Броуди и Съмърлед влязоха в крачка с него и Ривъс им прошепна.

— Броуди, изпрати Глени и дузина мъже в гората край ливадите. Те трябва да стоят скрити, докато ние сме там. Не искам изненади, докато съм сам със Сирина и Меридийн. Ще се върнем преди свечеряване.

— Ами кой ще пази гърба ти? — додаде Броуди.

— Изпрати неколцина мъже след нас, но на достатъчно голямо разстояние. Ако зърна само един от тях, следващите две седмици ще се занимават само с лъскане на оръжията си.

Броуди повика Глени Форбс и му предаде разпорежданията.

— Защо принцесата отказва стражите? — объркано запита Съмърлед.

Дойдоха му на ум поне дузина причини и всичките включваха омразата й към Шотландия. Какво ли е било детството й? Ривъс можеше само да гадае при такъв баща като Кътбърт Макгиливри. Щеше да я попита, когато дойдеше подходящия момент. Сега трябваше да я запази в безопасност и да я направи щастлива — две често противоположни неща.

— Според пратеника клана Дейвидсън се е завърнал при Кътбърт.

Без да забавя ход Броуди подаде кошницата на Съмърлед.

— Как могат да са толкова нетърпеливи? Те знаят, че принцесата се е върнала. Епископът на Неърн се закле, че вестта за пристигането й се е разнесла из цял Хайлендс. Баща й дори изпрати едно от онези продажни кучета, които той нарича наемници, да я отвлече.

Беше готов да пожертва дори новата си ловна хижа, само да можеше да зърне Кътбърт в деня, в който той бе научил, че принцесата се е завърнала у дома. Имаше дори нещо още по-приятно: момента, в който тя щеше да сложи офиковата корона и да предяви рожденото си право.

— Тя все още не е поискала меча. Кътбърт намеква, че тя е или измамница, или не желае да потърси правото си. И в двата случая Дейвидсънови винаги биха предпочели да се придържат към традициите.

— Хайлендци с назадничаво мислене — изсумтя младият Съмърлед. — Ако някой язовец беше стиснал меча на Чаплинг между зъбите си, Дейвидсънови щяха да коленичат пред бърлогата му.

Горчивият му хумор накара Ривъс да се усмихне. Не можеше да проводи пратеник със съобщение, че Меридийн ще поиска меча, нито можеше да й повлияе, докато тя сама не вземеше решение да го направи. Елджиншър бе започнал да й харесва. Познаваше слугите и повечето селяни по име.

Ривъс се двоумеше относно стратегията й. Като се движеше сред хората тя ставаше свидетел на доволството им и на пожънатите плодове от мира и лоялността им.

Самият той беше израснал в Елджиншър. Беше приел каузата на единството с подкрепата на тези хора. Сега тази спечелена с труд хармония беше изложена на опасност. Но хората бяха свършили работата си. Този следобед Ривъс трябваше да свърши своята, веднага щом останеше насаме с нея. Налагаше се, защото времето изтичаше.

Изчака малко, докато тълпата отмина пред пекарната.

— Има още лоши новини — продължи той. — Кътбърт е разпратил куриери до всички старейшини в Хайлендс. Ако Меридийн не поиска меча, той ще предяви правото си да я пази.

Броуди спря и сграбчи ръката на Ривъс.

— Иска да вземе дъщеря си обратно, дори когато бракът ти е законен?

И изконсумиран. Ривъс потисна обзелото го желание при спомена за радостта, която бяха споделили в брачното легло. Искаше нещо повече от Меридийн и беше сигурен, че страстта и плътската нужда няма да му донесат вярата и приятелството й.

— Да и то с армия зад гърба си. Кътбърт й дава срок до Свети Дух да се яви при него.

Броуди изпсува на висок глас. Шумът накара ято гъски да се разкряка.

Времето беше невъзможно кратко, дори за готов на всичко човек.

— Тя не трябва да знае за ултиматума на баща си — той погледна от Броуди към Съмърлед. — Имам ли думата ви?

Двамата кимнаха.

— Ами ако види писмото на баща си? — попита Съмърлед.

Ривъс обърна глава към главния вход на замъка. Вратата на замъка беше затворена в съответствие с новата му практика да записва всички, които излизат или влизат. Дали Меридийн бе видяла конника? Не, надяваше се, защото ако го бе забелязала, щеше да се принуди да й каже част от истината. Но тя бе обърната с гръб към портите, а човекът бе напуснал преди тя да отиде към замъка.

— Съмнявам се, че е видяла куриера — отвърна той, за да успокои Съмърлед. — Беше прекалено заета.

— Какво ще направи Брус? — додаде Броуди.

Кралят на Шотландия искаше съюз с краля на Хайлендс. Бе предпочел да заложи на Ривъс, но щеше да чака само до време. Вече беше проявил слабост, като се бе показал нерешителен относно лидерството в Хайлендс. Търпението му имаше граници.

— Това зависи от броя на клановете, които Кътбърт ще успее да привлече, преди Меридийн да е поискала меча.

Лицето на Съмърлед потъмня от гняв.

— Като се броят Дейвидсънови, той вече има шест клана на своя страна. Ние, Маккуинови и нашите васали стоим на твоя страна.

Дръмънд и Рендолф бяха първите съюзници на Ривъс, а Съмърлед — първият му възпитаник.

— Всички ние стоим на страната на Хайлендс — рече Ривъс. — Ако Кътбърт дойде за Меридийн, ще го победим.

Вместо да получи короната по традиционния начин, Ривъс щеше да я вземе с меч в битка, като превърнеше титлата крал на Хайлендс в бойно звание.

Перспективата беше отчайваща, защото искаше да владее страната според обичая. Искаше Меридийн да му даде меча на баща си. По някаква причина тя нямаше желанието или смелостта да се изправи пред баща си.

— Съмърлед, бих искал днес да поговоря насаме с Меридийн.

— Разбирам, Ривъс.

Освен това той желаеше жена си. Невинната мисъл почти го разсмя, защото трябваше да държи здраво юздите на желанието си. Ако усетеше, че губи контрол над страстта си, щеше да потърси спасение в безопасната тема за Гиби и новите й задължения като прислужница.

— Меридийн е живяла дълго време надалеч.

— При онези варвари, англичаните — изсумтя момъка. — Те са я унищожили.

— Те само са й повлияли. Меридийн се бои от баща си — още щом го каза, Ривъс съжали за думите си, защото знаеше колко високо цени тя личните си тайни. Следователно трябваше да ги зачита.

— Ние ще се въоръжим ли? — попита Съмърлед.

— Само с кама и къс меч. Нали помниш, че сме само хамали.

— Ти си като сол сред подправките й, Ривъс — разсмя се Съмърлед.

Дано Господ дадеше да стане така, помоли се мислено той, защото копнееше за хармония между него и Меридийн.

— Ти ще оставиш тук бойните си навици и съпружеските амбиции.

— Ами твоите? — наежи се Съмърлед.

Първата му реакция бе да му обясни, но лоялността към желанията на Меридийн го спря. Тя би сметнала дискусията им за намеса в личния й живот. Ривъс имаше още една причина да отбягва темата: само Броуди и отец Томас знаеха, че те бяха изконсумирали брака си.

— Венчавката ми беше още преди години.

— А ти си прекалено благороден, за да я прелъстиш, преди тя да е изпълнила задължението си като принцеса и да е поискала меча.

Сигурно Ривъс трябваше да се почувства виновен, но не изпита угризения, защото бе задължен към една по-голяма кауза.

— Така е.

Съмърлед поклати глава в младежко благоговение.

— Тя сигурно е била едно малко, хубаво момиченце.

— О, да — намеси се Броуди. — Само едни зелени очи и коса, черна като безлунна нощ. Никога не се е раждала по-хубава принцеса, която така добре да отговаря на описанието в легендата.

Ривъс помнеше нежното и хитро момиче с кожа по-гладка от всичко, което едно просто момче някога бе докосвал. По онова време тя знаеше повече за шотландската политика от него. Сега той бе взел нейната роля, а тя — неговата. Молеше се това също да се промени.

— Тя те бе очаровала още от самото начало — подразни го Броуди. — Трябваше да го видиш тогава, Съмърлед. — Броуди сръга Ривъс в ребрата. — Скоро, след като крал Едуард си замина, момчето на месаря стана вещ воин с меч и цял дявол с боздуган и копие. А пък с пиката… За мишена му служеха онези проклети англичани, които отнеха невестата му.

Ривъс се почувства, твърде виновен, за да възрази, така че просто заяви:

— Да се надяваме, че са я научили да язди. А сега върви и накарай младите Форбс да побързат.

Меридийн насочи възбудения си жребец към Ривъс, който стоеше на коня близо до древна каменна постройка, разположена под извисилите се наоколо лиственици. Облечен в обикновени панталони и подплатена кожена туника, Ривъс приличаше повече на джентълмен, отколкото на воин, готов да командва цял Хайлендс.

Той бе сдържал думата си. В другия край на широката ливада Съмърлед и Сирина наблюдаваха веселата игра на цял рояк жълти пеперуди, които танцуваха сред лилиите.

Птичи песни изпълваха въздуха, а из дърветата катериците шумно търсеха храна.

Меридийн беше сама със съпруга си. Той я сграбчи през кръста и я притегли да седне на земята.

— Хареса ли ти ездата?

Любезният му тон изискваше подобен отговор.

— Да. Благодаря ти за нея.

Той се облегна на едно дърво. Раменете му бяха толкова широки, че дънера се скриваше зад тях.

— Трябва да призная, че се съмнявах в ездаческите ти умения. Грешал съм. Много добре се справяш с коня.

Нищо чудно, че хората от Елджиншър търсеха съветите му. Непринудените му маниери и приятелската му усмивка можеха да разтопят дори най-студеното сърце. Но не нейното, поне докато беше негова затворница. Не когато нейният тъмничар бе получил писмо по пратеника на баща й и го бе задържал при себе си.

Беше изгубила невинността си от Ривъс, но щеше да запази гордостта си. А ако той отново се опиташе да я прелъсти, щеше да му откаже под претекст, че трябва да държи под око Съмърлед и Сирина.

— Има още много неща, които не знаеш за мен.

Очите му грееха от сдържана страст. Той обхвана лицето й със същите тези ръце, които еднакво сръчно въртяха меч и разбуждаха огъня в тялото й. Когато устните им бяха само на един дъх разстояние, той прошепна:

— За мен е скъпоценна всяка твоя обикновена мисъл.

Желанието да се отпусне в ръцете му изтласка решението й да се добере до истината, но вече беше късно за отстъпление.

— Какво съобщение ти изпрати баща ми?

Тревогата изостри чертите му.

— Съобщение от баща ти ли?

Да не я мислеше за глупачка? Беше видяла как конникът излиза от крепостта през затварящите се врати.

— И по-рано съм виждала тази ливрея.

Ривъс стисна челюсти.

— Сама каза, че не искаш Да имаш нищо общо с шотландската политика. Да не си променила решението си?

— Той ми е баща.

Ривъс премести ръцете си на раменете й.

— Съобщението не засяга Меридийн Макгиливри. То се отнася до принцесата на Инвърнес.

— Колко удобно за теб! Когато ти изнася, ти заявяваш, че не мога да бъда едната, без да съм другата. А сега, понеже искаш да ме отстраниш, казваш, че въпросът не се отнася до мен.

— Ще стане твоя работа, когато признаеш истината, скрита в сърцето ти.

Сводът от ароматни борови клони сякаш слезе по-близо над нея.

— Каква истина?

Ривъс взе една шишарка и започна да скубе семената й.

— Една традиция, която презираш, макар да се справяш със задълженията на принцесата не по-зле от принцеса Кейтрин.

Принцесата, която бе съживила легендата за Чаплинг и Инвърнес, след като повече от век те бяха останали скрити. Нейният съпруг бил най-добрия воин с меча за времето си, също както Ривъс.

— Справям се с церемониите и с обучението на прислужниците.

— Това са задължения за благородници, Меридийн. Аз не съм искал да поемам такава голяма отговорност. Бях щастлив като син на месар. — Той разтроши шишарката. — Ти и традицията, която те е създала се превърнахте в моя съдба. Докато другите младежи крадяха целувки, аз се учех да чета.

— Майката на Гиби ли ти беше учителка? — Меридийн трепна от собствената си жестокост. — Съжалявам.

— Мери беше по-голяма от мен — смекчи се изражението му. — И, да, донякъде тя беше мой учител.

Меридийн се почувства засрамена, но не можа да сдържи любопитството си.

— Обичаше ли я?

Ривъс погледна покрай нея.

— Не бях безразличен към нея, но не е нужно да бъдеш ревнива.

Проклет да е, загдето четеше мислите й. За да го подразни, тя съчини на бързо една лъжа и си измисли въображаем ухажор.

— Тогава няма нужда да завиждаш на маршала на Скарбъроу за чувствата му към мен.

— О, но аз завиждам на този англичанин. Дано никога не ми се изпречва на пътя, защото ти ми принадлежиш, Меридийн. — Той метна настрани останките от шишарката и придърпа Меридийн до гърдите си. — Така е решил Бог. Вярно, че двамата бяхме млади на церемонията, но времето работи в наша полза. Това, а също и великолепния начин, по който изконсумирахме клетвите си.

Въздухът миришеше остро на напиращата пролет, а наивността на гласа му я подканваше да разголи душата си пред него.

— Ако баща ми дойде, аз няма да съм причината за обсадата на замъка Олдкеърн.

— Ами ако твоя английски маршал обсади манастира Скарбъроу, ти ли ще бъдеш причината?

Той имаше предвид измисления от нея поклонник.

— Сам знаеш отговора.

Той я завъртя с гръб към себе си и я притисна към гърдите си. С един замах на ръката си й показа полето, обсипано с бели лилии.

— Виж тази земя. В краката си имаш кралство и любов. Много мъже те желаят, но ти принадлежиш на мен. — Като я обърна отново с лице към себе си, той я прегърна силно. — По-скоро бих се заклел във вярност на сарацините, отколкото да те оставя да си идеш.

Докато той покриваше с целувки шията й, тя намери слаб момент в думите му.

— Мислиш за мен, като за своя собственост.

— Моя, за да те държа — устните му се насочиха към нейните. — Моя, за да обожавам. А аз съм твой, за да ти давам наслада.

Първата им целувка превърна думите му в шега, а самотата от последните няколко дни се скри като пчела по залез слънце. Едно късче отпор все пак остана.

— Какво съобщение ти изпрати баща ми?

Устните му бяха влажни от целувката, а погледът му — замъглен от усилието да се сдържи.

— Съобщението му е до принцесата на Инвърнес — той я погледна право в очите. — Ти ли си тази жена?

В главата й веднага се оформи отказа, но той беше бледо подобие на обичайните й отговори.

— Аз съм негова дъщеря. Вместо мене ли отговори?

Ривъс въздъхна и се загледа в далечината.

— Не завиждаш ли на доверието, което цари между Съмърлед и Сирина? На мен истински ми се иска да имаме тяхното щастие.

Тъй като знаеше, че пак ще се върне към въпроса за писмото от баща й, Меридийн остави Ривъс да се отклони от темата и погледна към младата двойка. Съмърлед крачеше из полето. Сирина се смееше.

— Какво правят? — попита Меридийн.

— Съмърлед бележи размерите на замъка, който възнамерява да построи за нея. Когато е в нейната компания това е второто му любимо занимание.

Сирина направи недоволен жест и Меридийн попита:

— Не е ли съгласна с проекта му?

— Последният път, когато ги чух да обсъждат дома си, тя му се кълнеше, че е готова да живее с него дори в най-схлупената къщурка. Обикновено определя плановете му като амбициозни.

Сладостта на техните чувства напълни със сълзи очите на Меридийн.

— Тя е погълната от любов по него.

Ривъс замачка раменете й.

— Не винаги е било така.

— Какво промени мнението й?

— Тя опозна нежната душа, която се крие във воина.

Обзе я слабост.

— Не очаквай от мен да си помисля, че го е научил от тебе. Ти не си агънце, Ривъс Макдъф, и нехаеш за съветите на жените.

— Не използвах ли лък и стрели, за да разреша спора си с отец Томас? — каза той на ухото й.

— Да, така беше.

— Защото, кълна се в душата си, твоята идея беше по-добра от нашата.

— Ласкаеш ме, само за да постигнеш целите си.

— Границата между ласкателството и признателността е тънка. Аз бях много ядосан, а ти каза истината за Томас. Виниш ли ме за това, че послушах добрия ти съвет?

— А ако те посъветвам, че е по-добре да ме върнеш в Англия?

— Ще те нарека хитруша, а после ще заговоря за други неща.

— За какви неща?

Той остана загледан толкова продължително в двамата влюбени, че Меридийн си помисли, че няма да й отговори.

— Бих насочил разговора към Гиби — каза той най-накрая. — Приятно ли ти е с нея?

Искреността му я обезкуражаваше.

— Да. Тя е много въодушевена, но мисля, че й липсва възможността да събира растения и прави бои.

— Би ли се съгласила да си облечеш някоя стара рокля и да отидеш с нея за билки?

Меридийн се опита да призове старата вражда, но не успя.

— А ти придружавал ли си я?

— От деня, когато за първи път каза думата ягода. Взимах я на раменете си, за да стигне клоните на офиката. Дал съм й за зестра гората край Елдърс Боу.

Споменаването на това древно патриархално задължение я накара да се замисли за собствения си баща.

— Какво съобщение ти изпрати баща ми?

— Не мога да ти кажа, макар че съм много обезпокоен.

По-добре да й бе отговорил: „Няма да ти кажа“.

— А ако аз се обявя за принцесата на Инвърнес?

— Тогава ще трябва да поискаш меча.

— Сорша не го е искала. Просто наредила да изковат нов меч. Бих могла да сторя същото.

— Баща й е бил убит и меча му се изгубил. Сорша наредила да направят същия този меч, който сега носи баща ти.

— Не можем ли да му направим дубликат? Защо да не можете двамата да бъдете крале на Хайлендс?

— По същата причина, поради която може да има само един крал на Шотландия.

— Опитваш се да ме измамиш — каза тя.

— Не, Меридийн — той я хвана за ръка и я поведе към разрушената каменна стена. Опитвам се да те обичам и да се сприятеля с тебе.

Меридийн потрепери, но дали от хлад или от желание — сама не разбра.

Той се притисна към устните й. Отначало я захапа леко, после я целуна дълбоко, за да усети вкуса й. Меридийн се отпусна, защото знаеше, че близостта им имаше граници. Накрая Ривъс се отдръпна задъхан и със замислен вид.

— Харесва ли ти това място?

Без съмнение той не бе имал предвид да обсъждат пейзажа. Тя го погледна внимателно и отвърна:

— Каква е била тази постройка?

Ривъс прекара длан по древните камъни.

— Било е селище. Тук са живели предците ни. Примитивно е, но е по-добро от пещера. Отишли сме далеч напред, откакто онези хора са стъпили в тази страна. Надявам се някой ден да павирам пътя до Елджин Енд, а покрай него ще има магазини. Може би дори страноприемница.

Ентусиазмът в гласа му я увлече. Меридийн разбра, че амбициите му не свършваха с меча на Чаплинг и короната на Хайлендс.

— На какво се усмихваш? — додаде той.

— На амбициите ти. Би могъл на това място да направиш град като Лондон.

— Да. Просперитета се ражда от търговията. Увереността му й подсказа една истина: той се стремеше към величие.

— Няма да ме прелъстяваш отново, нали?

За нейна изненада Ривъс се разсмя.

— Не се надявай да прехвърлиш на мен вината за изгубената си невинност. Искаше ме, макар да поставяше под въпрос мотивите ми. Окуражи ме и в следващия миг ме обвини, че съм те желаел, само заради политическите си домогвания.

— Все още го твърдя, Ривъс.

Той разрови мъртвите листа върху старата стена. Меридийн знаеше какво си мисли той. Беше сгрешил като се бе поддал на желанието. Нямаше да го стори отново. Трябваше да бъде щастлива от това откритие. Вместо това реши да го подразни.

— Ще отречеш ли, че желаеш короната на Хайлендс?

Ривъс се обърна към нея и погледите им се срещнаха.

Меридийн сепнато ахна от болката в очите му, която той не бе успял или не бе могъл да скрие. Почувства се привлечена от него така, както утехата се привлича от страданието.

— Ривъс…

— Не. — Той извърна очи, преструвайки се, че е погълнат от развалините. — Ти каза, че има много неща, които не знам за тебе. Бих искал да поправя това. Разкажи ми за коня си в Англия и за местата, където си яздила.

Говореше за живота й в Англия така, сякаш беше част от миналото, подобно на цивилизацията, населявала някога тези руини. Но някак си не можа да открие в себе си желание да спори.

— Имах кобила на име Ерджънт.

— Подарък от маршала?

— Не.

— Ти си го измисли, заради майката на Гиби, нали?

Беше прозрял истината. Но ако чакаше от нея признание, можеше да си остане така, докато на английския трон не седнеше шотландец.

— А какво ще кажеш за твоите двайсет наложници?

Очите му проблеснаха насмешливо.

— Искаш ли да те науча да се биеш с меч, за да можеш да прогониш многобройните ми любовници?

— Те са добре дошли при тебе. Имат дори благословията ми.

— Някога искаше да изтръгнеш сърцето ми и да го дадеш на змиорките. Днес си готова да ме изхвърлиш като скъсана ръкавица.

Сякаш бе минала цяла ера откакто тя го бе проклела с такъв плам. Сега чувствата й към него бяха по-меки — любовни и… опасни.

— Знам, твоята съдба не е да станеш примамка за риба.

— Благодаря ти — засмя се леко той.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си само, че е имало определени предимства да си син на свещаря.

— Защото тогава нямаше да те накарат да се ожениш за мен?

Нито с изражение, нито с движение той не показа какво му е на сърцето, но Меридийн подозираше, че съжалява, загдето се е оженил за нея.

— Каза, че ти е харесвал ергенският живот — притисна го тя.

— Бях ти много сърдит. — Той въздъхна и добави: — Всеки мъж иска наследник.

Не беше помисляла за това.

— Нали имаш Гиби.

— Тя би трябвало да има братя и сестри.

Братя, който да водят междуклановите войни. Сестри, които да бъдат продавани като говеда или заточени в далечни земи. Никога.

— Трябва да видим какво правят Сирина и Съмърлед.

Ривъс се поколеба, после я хвана под ръка. В края на развалините той спря и я дръпна назад.

— Ш-шт!

— Дебел язовец вървеше с поклащане през гората, хванал в уста едно от малките си.

— Мести се от едно скривалище в друго — тихо й каза той. — Стой мирно, иначе може да изостави другите малки.

Меридийн остана загледана в животинчето, което се скри в храстите. Спомни си за майка си и за болката от раздялата. Не почувства нищо. Някъде из пътя Меридийн се бе помирила в своите мисли с майката, която я бе родила, а после я бе изоставила. Имаше още нещо, за което да я вини, а заедно с това и да я презира. Майка й бе пренебрегнала и занемарила задълженията си като принцеса на Инвърнес и не бе предала наследеното от своята майка на дъщеря си.

Тези мисли бяха породени не защото Меридийн искаше да носи офиковата корона. Твърде дълго бе презирала тази роля. За първи път, обаче, си задаваше въпроса дали отказа й е нейно дело. Майка й никога не бе говорила гордо за това, че е принцеса на Инвърнес. Такива бяха обучението и подготовката на Меридийн за нейната съдба.

Ривъс стисна по-здраво ръката й. Меридийн изостави тревожните съмнения и видя язовеца отново да пресича пътеката. Животното отиваше към мястото, където бяха вързани конете им.

Меридийн се наклони към него и прошепна:

— Дали конете няма да я изплашат?

Ривъс я придърпа обратно зад заслона на развалините.

— Само хората я плашат.

— Можем да спасим малките.

— Можем, ако се наложи, но е по-добре да оставим майчинството на майките.

В гърлото на Меридийн заседна буца. Извърна поглед встрани.

— С изключение на случаите, когато става дума за тебе — нежно добави той и я привлече към себе си. — Помниш ли последните думи, които ти казах, преди старият крал да те отведе със себе си?

Почувства се изоставено дете, което има нужда от грижи.

— С нищо няма да помогнем, ако повтаряме обещанията на едно момче.

— Заклех се, че ще дойда за теб. Дадох обет пред душите на всичките си предци, че ще ти помогна да изпълниш предопределението си.

За няколко седмици той бе променил мнението й за деня, отбелязал прелом в живота им. С нежни думи и несекваща решителност той бе превърнал в мил спомен онова време на горчивина.

След това я целуна така, както обичаше — необуздано, силно, но същевременно до болка нежно. Привличаше я топлината му и доволството, което я очакваше.

Лек ветрец погали кожата й и разведри горещината, която тлееше между тях. Гората притихна и ако копнежа беше песен, то тя живееше в ударите на сърцето й и в ромона на горещата й кръв, течаща във вените й.

Изпуснатият му на свобода копнеж й говореше с езика на интимната близост и я подканяше да направи последната стъпка. Да му предаде душата си. Капанът на убеждението се затвори около нея. Тя пренебрегна гласа на разума и му отдаде сърцето си.

— Не трябва — агонизиращо рече той.

Вместо да я сепне, отговорът му я накара да промени решението си. Ръцете й, които вече познаваха формите му, погалиха тънкия му кръст, а после се насочиха към твърдата издутина на желанието му.

Стенанието му срещна в отговор въздишката й. Той разпери пръсти и започна да мачка задника й, а устата му се впи в нейната в дяволски дълбока целувка. Хладен въздух докосна глезените, коленете, бедрата й. Макар да не знаеше как, тя бе сигурна, че Ривъс ще прави с нея любов тук, на мястото където стояха.

Тя плъзна ръка в панталоните му, нетърпелива като него. Когато ръцете й се сключиха около него, Меридийн почувства, че коленете й треперят от слабост. След това той я повдигна, разтвори краката й и тя разбра какво ще направи.

Главата й се замая от очакването. Тя дръпна туниката му нагоре и смъкна панталоните му. В следващия миг се сляха в едно.

Облекчение, чисто като небесна светлина, се разля из нея, но това беше само началото. Той опря гръб в стената и със здраво забити в меката пръст крака проникна в нея. Продължи да я люби с ритъм, който подклаждаше нуждата й и разгаряше желанието й. Доведе я почти на ръба на екстаза, но тя не искаше бърз край и прекъсна целувката им.

— Полека, Ривъс.

Той отвори очи и в тях тя намери толкова радост, че изгуби контрол над себе си. Щом тя се отдаде на първата тръпка на задоволството, той се усмихна и се присъедини към нея. Тръпнещи в унисон, в съвършена хармония, те се притискаха здраво един към друг, докато кулминационния момент не отмина, а след това се изпълниха с абсолютно спокойствие.

Целунаха се сладко, а после той я прегърна с такава сила, че насмалко не й счупи костите.

— Кълна се — каза той, — нямах намерение да правя нищо друго, освен да ти държа ръката.

Направено след бурното им любене мъчително признание я накара да се усмихне.

— Искаш ли да поема вината, че съм те покварила?

Той трепна, остави я на земята и оправи дрехите си.

Тя направи същото, без да откъсва очи от загриженото сбърчено лице.

— Какво те тревожи, Ривъс?

— Какво ще стане, ако заченеш следващата принцеса?

Еуфорията още не беше преминала и държеше на заден план опасенията й.

— Ако забременея, сигурна съм, че ще бъде момче.

— Откъде знаеш?

Беше нещо обичайно жените да разговарят помежду си за ражданията, които бяха преживели. Разговорът с мъж по този въпроса, обаче, я притесняваше. Глупава мисъл, трябваше да признае, като се имаше предвид близостта, която току-що бяха споделили.

— Не се срамувай. Сподели мислите си с мен.

Странно, но това я успокои.

— Майка ми е имала трима сина преди мен. Както нейната майка и баба й. Принцесите раждат първо синовете си.

Ривъс изтръска листата от раменете си.

— Винаги ли?

— Винаги.

— Откъде знаеш това? Не съм чел подобно нещо в Завета.

Със самодоволна усмивка тя прекара пръсти надолу по средата на туниката му.

— Не цялата легенда е записана.

Тази идея го сепна, но въпреки това той притисна ръката й към себе си.

— Женските тайни ме вдъхновяват.

Беше й приятно, че знае нещо повече от Ривъс поне по един въпрос, защото той бързо ставаше експерт по всичко.

— За какво те вдъхновяват?

Ривъс притегли ръката й към устните си, и целуна дланта й.

— Ще ми се да смъкна тази красива синя рокля от теб и да те любя отново, освен ако не искаш да проверим какво правят Съмърлед и Сирина.

Самообладанието й изчезна в миг.

— Ела, любима, денят отминава — добави той.

Четиримата препуснаха един до друг. Върнаха се в замъка, като през целия път си разменяха шеги и се смяха. Шерифът ги посрещна на двора с намръщено лице.

— Само две думи, Ривъс — повика го Броуди.

— Ще почакат, приятелю — отвърна той, хванал Меридийн за ръка.

— Боя се, че е наложително.

Ривъс спря. Тя измъкна ръката си от неговата и остави другарите си на стъпалата. Тъкмо когато отваряше вратата чу, че Ривъс я вика да се върне. Застина на прага като ударена от гръм, защото вътре, край една маса близо до камината, седеше възрастен свещеник. До него седеше мъж, който толкова приличаше на баща й, че тя се сви.

— Добре дошла у дома, малка Принцесо.