Продадена принцеса

ГЛАВА ВТОРА

Меридийн изскочи на палубата, хвърли студен поглед към Ривъс и потърси усамотение край борда. Възнамеряваше да се пребори с него с доброта и разум.

Беше се облякла с най-топлата дреха, която той и бе подсигурил — дълга до глезените хермелинова наметка, гарнирана по края с щавени кожи. Кожите бяха първо обработени, за да добият мекота, после бяха боядисани в бледозелено и накрая бяха украсени с преплитащи се петолистници — символ на принцесата. Цветът им допълваше горското зелено на очите й, а мекотата на кожите подчертаваше нежността на лицето й.

Меридийн беше силела великолепната си черна коса и я бе прибрала на тила си. Един порив на вятъра се завъртя покрай нея, но тя само вдигна качулката на наметката си и продължи да се взира към хоризонта. Застанала така, тя приличаше по-скоро на кралица, готова да благослови флотата си, отколкото на жена, изгаряща от нетърпение да изпълни обета си.

Сърцето на Ривъс скърбеше за младата принцеса, която бе малтретирана по такъв ужасен начин, че бе намразила страната си. Молеше се да успее да я накара да почувства, че е в безопасност, защото подозираше, че омразата й се корени в страха.

Със сладко-горчива нежност, той признаваше пред себе си, че благоговее пред нея. Измъчваше го фактът, че мисълта за завръщането й у дома я прави така нещастна.

Животът се бе оказал жесток към неговата красива шотландска принцеса. При все че не можеше да промени миналото, можеше поне да осигури бъдещето й. До него тя щеше да просперира, а в замяна щеше да облекчи самотата му и щеше да му помогне да постигне целта си. Тя щеше да царства над Хайлендс така умело, както най-първата принцеса, нейна съименница. А за него оставаше да бъде достоен за смелостта на тази жена — предизвикателство, което той бе готов да посрещне. О, да. Беше им време, помисли си той с усмивка. Приближи я хвана я за ръката и поздрави:

— Добро утро, милейди.

Тя се дръпна, за да се освободи от ръката му.

— Не се бой, че ще скоча в морето. Нямам намерение да загубя живота си заради Шотландия.

Ривъс се примири, че нямаше да има успех, но все пак додаде отново:

— Тогава за какво си готова да рискуваш живота си?

Тя се обърна с лице срещу вятъра, а очите й проблеснаха на слънцето като изумруди.

— За възможността да се върна в Англия.

— Да постигнеш целта си и да се върнеш в Англия са двете страни на една и съща монета.

Деликатните й вежди се сключиха в недоумение. Като наклони глава, Меридийн подхвърли:

— Станал си хайлендски философ. Наистина странно.

Обидата отскочи от Ривъс досущ камъче, запратено срещу боен щит. Напомнянията за нейните задължения бяха довели до странен резултат.

— Не. Просто не очаквах, че ще се откажеш от правото да упражняваш волята си. Предполагах, че ще проявиш повече разум.

— От теб ще излезе добър крал на Хайлендс — подигра му се тя. — Хората заслужават мошеник като теб.

Той се усмихна, но мислите му представляваха плетеница от съмнения. Наистина се бе надявал, че ласкателствата ще я подмамят. Още една негова глупава грешка.

— Това означава ли, че ще ми дадеш меча?

— Не. Но ми доставя удоволствие да те гледам как се заблуждаваш.

Бъди търпелив, каза си той. Гневът й беше донякъде оправдан. Определено бе сбъркал като я бе предизвикал отново. Но ако се опиташе да я подмами, това все пак беше нещо различно.

— Очаквах много по-радушен прием при нашата повторна среща.

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Значи имаш перверзна фантазия. Почувствал, че тя бе наближила словесната му клопка, той й подхвърли примамката.

— Само защото те накарах да премислиш възможностите, които стоят пред теб?

Тя извърна глава и проследи плуващото до кораба семейство тюлени.

— Да премисля възможностите ли? Не бих могла, защото не аз правя избора.

— Изборът рядко е наш, защото иначе никога не бихме изпитали голямата радост от това да се изправим пред затруднения.

Тя го изгледа, очевидно сериозно заинтригувана.

— Явно сериозно си прегърнал идеята да спориш с мен, Ривъс.

Сбогом убежище, каза си той. Време бе да каже това, което му беше на сърцето.

— Бих предпочел да прегърна теб.

Тя се изчерви и когато погледите им се срещнаха, тя побърза да извърне очи. „Хайде, Меридийн, давай, продължи играта“ — мислено я подкани той.

— Не.

Поне не му бе казала никога. Явно имаше напредък. Готов да й отстъпи, той свали гарда.

— Забравих за какво говорехме.

Кожената подплата на наметалото й пърхаше, край лицето й. Снежнобелият хермелин беше идеален фон за дългите й ресници. Меридийн почти се усмихна.

— Опитваше се неуспешно да ме накараш да обмисля възможностите, които имам.

Прииска му се да подскочи от радост. Беше я довел точно там, където искаше.

— Шотландия е една от тях.

Тя се стегна.

— Една неприемлива алтернатива.

— Откъде знаеш? Не си стъпвала на хайлендска земя от тринайсет години.

Тя сложи ръка на гърдите си.

— И ми беше много добре.

Така беше наистина. Но сега той искаше да я види как просперира.

— Имаш ли кон, Меридийн?

Объркването придаде земен оттенък на царствената й красота.

— Да.

— Сама ли го избра?

— Разбира се. — Тя обърна поглед към вахтения матрос. — Да не очакваш да е паднал от небето?

— Ако ти кажа, че имам кобила за продан, ако започна да възхвалявам качествата й и да описвам предимствата й, няма ли да поискаш сама да прецениш? Или в същия миг ще се откажеш от животното?

— Ако ти ми препоръчаш коня, тозчас ще се откажа от него — прямо отвърна тя.

Ривъс със съжаление отбеляза малка загуба. Но поне не можеха да го обвинят в страхливост.

— Имаш остър ум.

— Планът ти беше очевиден — обидено каза тя. Изведнъж настроението му отново се възвърна и като се наведе към нея през една каца с вода, я подкани:

— Ами, просвети ме тогава що за план имам.

— Много просто. Сега, след като вече ме държиш като пленница, ще се опиташ да пренебрегнеш цялата жестокост на действията си. Ще ме отведеш в дома си и ще зачакаш. Смяташ да ме прелъстиш с чара си и да ме омагьосаш с мъжествената си привлекателност.

Ривъс не се сдържа и додаде:

— Значи мислиш, че съм привлекателен?

Почти със смях тя отвърна:

— Аз съм ядосана, Ривъс, а не сляпа.

Той се наслади на комплимента, защото инстинктивно чувстваше, че едва ли щеше често да чува похвали от нея. Не и преди тя да се влюби в него.

— Помниш ли последния път, когато се видяхме?

— Разбира се. Ти се вмъкна в стаята ми и ме отвлече противно на волята ми.

Отговорът й успя леко да го засегне.

— Преди това.

— Да. Бях на осем години и се мъчех да не повърна върху краля на Англия.

Мислите му се върнаха към онова доблестно момиче, но ако покажеше макар и едва забележима слабост, зрялата жена щеше да се възползва. Трябваше да намери златната среда между двете.

— Разбирам. Самият аз очаквах кралят да ме обеси преди залез слънце.

Тя ококори очи.

— Така ли?

— Да. Дори бях забравил да си обуя обувките.

Изражението й се смекчи.

— Съжалявам. Не бях забелязала… не бях…

— Не беше и помислила за моите чувства през онзи ден?

— Да. Бях прекалено болна и заета с безпокойства за самата себе си.

— Мислила ли си за онзи ден оттогава?

— От доста време не съм се сещала.

Все пак тя си бе спомняла и той скъта този скромен подарък до сърцето си.

— Ти се омъжи за мене. Хората от Елджиншър бяха свидетели на церемонията.

— Това няма значение. Какво ще кажеш тогава за хората в Англия, които аз наричам свои приятели?

— Покани ги да ни дойдат на гости у дома.

Инатът отново я сграбчи в лапите си.

— Не искам да бъда твоя жена.

— Аз също не искам да остарявам — отвърна той. — Но не мога да спра хода на времето.

Тя го погледна с изпепеляващ поглед, който би накарал слугите да се спъват от бързане.

— Възрастта не може да бъде пренебрегната. За разлика от брака ни.

Дума не можеше да става да се разтрогне брака.

— Бяхме избрани един за друг.

Тя придърпа нагоре ръкавиците си.

— Ти преследваш една легенда, Ривъс.

Ривъс не се сдържа и сложи ръка на рамото й.

— Не искам легендата, а теб, Меридийн.

Тя погледна към ръката върху рамото й и промърмори:

— Явно гориш от желание да станеш съпруг и баща.

Въпросът за децата беше опасен и твърде общ за момента.

— Всеки мъж е задължен пред Бога да стори това.

Устните й се извиха в разбираща усмивка.

— Но първо ти трябва меча на Чаплинг.

Чаплинг! Това беше едно древно понятие, идеално подбрано от първата принцеса на Инвърнес, символ на единството. Мечът тя бе подарила на съпруга си. Подробностите на благословения им живот бяха описани в Завета. Както винаги сантименталните чувства накараха гърдите на Ривъс да се свият.

— Да. Ще взема меча и ще продължа легендата…

— А-ха! Така си мислех. Всъщност съм ти нужна не аз, а сбъднатата легенда.

Думите й го накараха да се сепне.

— Не се извинявай — продължи тя. — Всички тези символи са изгубили смисъла си. Какво би ми попречило да взема меча и да ти го дам, в замяна на това да се завърна в Англия?

Неговата собствена амбиция, помисли си Ривъс. Би могъл да властва над Хайлендс без церемониалния меч в ножницата си и без принцесата до себе си, но тогава първо щеше да му се наложи да победи клана Макгиливри. Искаше да постигне целта си единствено чрез мир, който не можеше да осигури без нея.

— Ще ти кажа какво ти пречи да се възползваш от рожденото си право: страхът и омразата към баща ти.

Искреният му коментар, изречен прямо, постигна желания ефект. Тя свали маската си на безразличие.

— Мислиш си, че знаеш всичко, Ривъс — сериозно рече тя.

— Да, що се отнася до теб.

— Не меча си тръгнал да търсиш, Ривъс. — Тя заобиколи кацата с вода, за да бъде извън обсега на ръцете му. — Иска ти се да ме обвържеш със земята, която мразя. Искаш деца от мен.

Много умело тя се бе измъкнала от емоционалните рискове и от напълно реалната опасност, която представляваше за нея баща й — умение, което бе усъвършенствала в продължение на тринайсет години. Само докато спеше тя отново се превръщаше в онова малко, изплашено момиче.

— Жестоко е да се отказва на един мъж да има деца.

Любопитството й се бе разпалило и тя засили натиска си.

— Наистина, Ривъс, кажи ми, колко силно ти се иска да имаш меча?

Повече от въздуха, който дишам, изкрещя мислено той. Но отпъди тази мисъл. Водеха цивилизован разговор, а това вече беше едно начало.

— Колко силно ти се иска да се върнеш в Англия?

Силата на волята й беше почти осезаема.

— Достатъчно силно, за да продължавам да се пазаря с теб.

— Да не смяташ да чакаш Второто пришествие?

Тя стисна решително устни.

— Да, дори Третото пришествие, ако е нужно.

Непреодолимата й решителност го накара да изостави първоначалния си план. Каква ирония на съдбата — след като години наред се бе подготвял да я отведе у дома, сега трябваше да я отведе насила. Тя бе казала, че хората му са обречени да вкусят разочарованието. Едно твърде слабо описание на онова, което те щяха да изпитат. Всъщност те щяха да бъдат смазани, защото той бе прибягнал до драстични мерки, за да направи място за нея в сърцата и живота на хората в Елджиншър.

Свежият априлски вятър развя наметката й, а влажният въздух събра кичурите коса, обрамчили лицето й. Климатът тук подхождаше на настроението й.

— Изглежда, че имаме възможността — подразни го тя — да изпитаме извънредната радост, от нашето първо спречкване.

Ривъс мислено добави остроумието към списъка на достойнствата й.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш?

— Колко любезно от твоя страна, че се грижиш за нуждите ми. Преди да ти отговоря, бих искала да ми кажеш колко дълго смяташ да ме държиш?

Той не успя да сдържи надигналото се в гърлото му ръмжене.

— Махай се, Меридийн.

Тя примигна в престорено объркване и смъкна ръкавиците си.

— О, с удоволствие бих се махнала от живота ти, стига само ти да се махнеш от моя.

Проклет да е Кътбърт Макгиливри за жестокото му отношение към нея! Проклет да е, загдето я бе противопоставил на всички шотландци! Проклет да е и самият той, загдето бе живял с мисълта, че тя ще изпълни дълга си!

— Явно ти доставя удоволствие да се инатиш.

На красивата й уста заигра усмивка.

— Мисълта ти е много бърза, Ривъс. Аз съм само едно селско момиче.

— А пък аз съм председател на Камарата на лордовете — разсмя се той.

Тя се присъедини към смеха му и на Ривъс му се прииска да я прегърне.

— Кога ще пристигнем? — попита тя.

— След няколко дни. Зависи от вятъра.

— Добре. Значи ще имам достатъчно време.

Той се стегне и застана нащрек.

— Време за, какво?

Тя протегна ръце и ги сложи върху бузите му. Дланите й бяха ледено студени, при все че в очите й блестеше топлина. Беше готов да пропадне в този примамлив поглед и да я последва, където тя му посочи.

— Ще имам време — прошепна тя, — за да подготвя провала ти.

След това се обърна и го остави там, където беше, с разрошена от вятъра коса и обезпокоено от думите й сърце.

Два дни по-късно, призори, корабът хвърли котва в пристанището на Елджин Енд. Меридийн се суетеше в каютата си, като сгъваше и разгъваше фините дрехи, които Ривъс й бе подарил. Розово елече привлече погледа й. Покрай шията и по ръбовете то бе бродирано със златни нишки. Дрехата й стоеше чудесно, понеже контрастираше с тъмночервената й рокля. Дори обувките, ръкавиците и бельото й бяха точно по мярка.

Сигурно бяха научили мерките й от Ана.

Меридийн се почувства измамена, затръшна капака на сандъка, отиде до илюминатора и се загледа през малкия отвор. Безкрайното, бурно море изпълни кръгозора й.

Откакто бяха преминали край Абърдийн, тя беше в очакване, сякаш в гърдите й бе започнал да бие тъпан. За стотен път се чудеше как може да се освободи от Ривъс Макдъф. Не можеше да се вземат под внимание обещанията на едно осемгодишно дете, особено когато то е било изплашено и смутено, подтикнато със сила да се закълне. Законът би трябвало да я освободи от всяко задължение. Ако ли не, църквата със сигурност би анулирала неконсумирания брак.

Неконсумиран. Ето тук се криеше нейният изход. През целия път бе стояла в тази каюта в търсене на начин да осуети плановете му. Мислите й бяха обусловени от предразсъдъците, но сега истината излезе наяве. Влиянието на Ривъс не се простираше върху църквата. Щеше да подири убежище сред духовенството. Те щяха да я подслонят и да призоват папата да застане на нейна страна. Новият крал Едуард сигурно можеше да бъде убеден да подкрепи анулирането на брачния й договор. Говореше се, че той бе забранил на клановете да се обединяват.

Страховете й се стопиха и настроението й се повдигна.

Еуфорията й бе прекратена от драскането, което долетя откъм вратата.

— Кой е?

— Ана е, милейди.

Доносницата. Меридийн се опита да извика у себе си антипатия към момичето, но със сърцето си разбираше, че Ана просто е следвала указанията на Ривъс Макдъф и на собствения си баща. Тя си представи как той е придумал чувствителното момиче. Преди тринайсет години бе направил съвсем същото с едно друго дете, с едно момиче, чийто баща се бе опитал да го убие.

Меридийн отвори вратата.

Ана влезе в стаята със загрижено лице. Носеше наметало от дебел черен вълнен плат, подплатено с финото каре на Съдърлендови — сложна плетеница от зелено, черно, червено и бяло. Хубавата й коса беше разбъркана, а кожата на лицето й — зачервена от вятъра.

— Предполагам, че ме мразиш.

— Не мога да мразя един непознат, Ана, а за мен ти си именно това.

Ана вирна дръзко брадичката си.

— Преструвах се, само защото беше необходимо.

Признанието, че приятелството им е било престорено натъжи Меридийн. В живота си тя бе имала малко приятели. Най-старите й и близки приятелки, Клеър и Джоана Бенисън й бяха отнети — едната от смъртта, а другата от съпруга й. Подобно на Ана, останалите богати момичета в манастира бяха по-млади от Меридийн и бяха склонни да се обръщат към нея по-скоро като към съветник, отколкото като към приятелка.

— Ти изигра ролята си, Ана.

Тя сви облечената си в ръкавица ръка в юмрук.

— Бих дала живота си за обединението на Хайлендс.

Меридийн почти се разсмя.

— Заблуждаваш се, ако си мислиш, че и аз ще направя същото.

— Но ти си родена за това.

— Макар и да заслужава похвала, ентусиазмът ти не може да запали дори една искра на лоялност в мен. Точно обратното. Завиждам ти, защото моят дом е Англия. Така че не си прави труда да ме убеждаваш.

Ана докосна символите, избродирани върху новата наметка на Меридийн.

— Забравила си какво значение имаш за всички нас.

— За нас ли?

— Да, за хайлендците. Ако Ривъс те има до себе си, той ще донесе мир на всички хора отвъд линията.

Хайлендската линия. Демаркационна линия, неотбелязана на нито една карта, която въпреки това беше отпечатана дълбоко в сърцата на всички шотландци. Някога баща й бе властвал над клановете от Фрейзърови на изток, до Маклийнови в Инвърнес. Ривъс Макдъф бе разширил територията, като бе включил тази жена от клана Съдърленд и нейния роднина от Западен Хайлендс.

Областта на неговото влияние беше изумителна. Какво ли знаеше той за Меридийн?

— Аз ти се доверявах, Ана. Всичките ли ми тайни си му разказала?

Тя се сви обидено.

— Скоро сама ще разбереш отговора.

Дали той щеше да се отдаде всецяло на Меридийн? Щеше ли да я обича повече от всичко друго, дори от Шотландия? Очевидният отговор на този въпрос я потискаше, а нямаше никакъв смисъл да обсъжда собствените си надежди с Ана.

— Ти се справи умело със задължението си, Ана. Сбогом и нека Бог пази твоята безценна тайландска линия.

Подобно на куче, ухапано от бълха, Ана отказа да я остави на мира.

— Ривъс работи много дълго, за да постигне разбирателство между клановете. Защо го мразиш толкова и пренебрегваш собствения си народ? Те не са ти сторили зло.

Ана Съдърленд вече не беше жалното момиче, готово да следва Меридийн по стъпките й. Тя се бе превърнала в самоуверена млада жена, решена да продължи борбата за една кауза, която не касаеше Меридийн. Меридийн не искаше да е част от народа, който трови децата си, а след това ги изоставя като стари дрехи.

— Знаеш много добре защо мразя Шотландия и си предала всяка моя дума на Ривъс Макдъф.

Ана я погледна с умоляващ поглед.

— Той има голямо и добро сърце.

— Значи ти също го обожаваш.

— Много жени го обожават — подразни я Ана.

— Значи той е типичен хайлендски женкар. Радвам се да узная, че има достатъчно сили да достави радост поне на двайсет от тях.

— Той иска само теб. Англичаните са те променили.

— Англичаните ме спасиха. Принцесата вече не съществува.

— Но ти ни принадлежиш!

Меридийн млъкна. Приятелката й никога нямаше да я разбере.

— Сбогом.

Очите на Ана се наляха със сълзи.

— Ти не заслужаваш да бъдеш принцеса на Инвърнес.

— Напълно съм съгласна с теб. Може би ти ще поемеш товара й?

— Товар ли? — Ана въздъхна и се обърна към вратата. — Ти си себична и жестока, Меридийн.

Меридийн се мислеше за неуязвима от словесни нападки, но прощалните думи на Ана я ужилиха болезнено. Ако животът й не се бе развил по този начин, Меридийн с удоволствие щеше да изпълни дълга си. Щеше да се омъжи за избраника, намерен й от баща й и щеше да управлява, подобно на майка си и другите преди нея. Политиката, а не собствените й желания и нужди, бе определила руслото на живота й.

Как хората можеха да държат една жена отговорна за делата на могъщия крал на Англия? Тя беше дете, когато кралят я бе накарал насила да се омъжи. Сега вече не можеше да избира. Сякаш във ваканция бе прекарала последните тринайсет години. Политиката на Шотландия беше една опасна паяжина от интриги, изплетена от самите й поданици. Легенди, като тази за принцесата, бяха само романтични приказки, напълно неподходящи за настоящото време. Мъжете властваха.

Тази мисъл доведе Меридийн до още едно съмнение. Дали сестра Маргарет бе запозната с плана на Ривъс относно отвличането й? Не, защото добрата монахиня беше по-скоро нещо като майка, отколкото духовна наставница. Тя не би приела подобно лицемерие.

Меридийн се почувства по-добре и започна да събира личните си вещи, които Ривъс й беше подарил. Тъкмо бе закопчала новото си красиво наметало, когато той дойде да я вземе.

Щом слязоха на кея, Меридийн се озърна. В сенките блестеше неразтопен сняг, а гъстите храсти, израснали покрай водата, бяха все още по зимно му голи. Десетки рибарски лодки се полюляваха, привързани към кея. Други бяха изтеглени на брега. Брегът беше изпъстрен с измазани с кал къщи. Между тях съхнеха рибарски мрежи, белег за поминъка на жителите.

В паметта й се надигна грозен спомен за едно друго пристигане, но Меридийн го отпрати от ума си. Не трябваше да позволява споменът от онази ужасна случка да помрачи настроението й. Трябваше сама да се брани. Все някой тук щеше да й помогне.

Чу зад себе си как Ривъс си взема довиждане с Ана и баща й. Веднага щом разтовареха желязото и солта, които превозваха, корабът щеше да отведе Съдърлендови у дома в Дръмкардъл, Западен Хайлендс.

Меридийн гореше от нетърпение да слезе на брега и да намери църквата. Тя тръгна напред към мостика. Миг по-късно я последва Ривъс.

Докато го гледаше да крачи към нея, Меридийн разбра защо жените го желаеха. Това не значеше, че тя също ще посегне към ябълката на раздора. Все пак беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че той имаше стройна фигура, която се подчертаваше от прилепналите му панталони и ръждивочервената туника. Ботушите правеха краката му да изглеждат извънредно дълги, като идеално подхождаха на небрежната му походка.

Със свободно отпуснати ръце и разрошена от вятъра руса коса, той огледа кралството си с очи на човек, привикнал да властва. Когато погледът му се спря на Меридийн, тя не можа да потисне прилива на гордост.

— Да не съм оцапал лицето си? — попита той.

— Не съм забелязала — дръзко отговори тя. — Бях прекалено заета да мисля за измамата, която ти тежи на сърцето.

Той смръщи вежди.

— За да бъдем по-точни, отчитам че съм заобиколен от злоба, но тя тежи на мислите ми. Някоя предстояща нощ ще мога да я споделя с теб.

Нощ ли? Зачуди се кога ли щеше да намери време за нея, ако се приемеше, че разполага с толкова много жени.

— Не се безпокой. Ана ми каза.

— Какво ти е казала?

— Всичко, което ми е нужно да знам за теб.

Ривъс сви рамене, но любопитството му остана неудовлетворено.

— Да вървим.

Към тях се приближи едно кривозъбо момче, облечено в карирана туника, повело златист жребец и пъстра кобила. С възбуден поглед, момчето се вторачи в Меридийн. Очите му не се откъснаха от нея, дори когато се поклони до кръста.

Обзе я меланхолия. Майка й винаги бе получавала погледи, изпълнени със страхопочитание и дълбоки поклони. От години Меридийн не бе мислила за жената, която бе позволила на краля на Англия да грабне осемгодишната й дъщеря и да я изложи на опасност.

На раздяла майка й бе сложила в ръцете на Меридийн Завета на принцесата. От първия си съзнателен миг тя знаеше за книгата и за отговорността, която един ден щеше да падне върху нея. Всъщност Меридийн през цялото време бе обучавана точно с тази цел. От деня, в който се научи да чете и смята, тя бе започнала да моли майка си да й позволи да прочете книгата. Това й бе забранявано до деня на сватбата. Беше чувала легендите за предшественичките си, но не й бе позволявано сама да прочете историите.

— Моли се на Бога крал Едуард да те закриля, детето ми — беше й рекла майка й. — Сред хайлендците ще срещаш само мъка.

Меридийн затвори очи от болка, така силна, както в онзи далечен ден. Майка й не само я бе изоставила, но бе крила Завета до деня, в който кралят я бе отвел. Елинър бе лишила дъщеря си от възможността да научи нещо повече за своите предшественички.

След краткото пътуване до Елджиншър, Меридийн се бе сгодила и бе предала книгата на Ривъс за съхранение. Не бе успяла да прочете хрониките на прабабите си. По този начин не бе могла да усвои опита им и се бе лишила от съветите им.

— Добре ли си? — додаде Ривъс. — Ако предпочиташ, можеш да се возиш в кола.

Загриженият му тон я трогна. Меридийн вдигна глава към конете и промърмори:

— Предполагам, че не е нужно да питам кой кон ще яздя?

Кафявите му очи проблеснаха насмешливо.

— Ще можеш ли да се справиш с жребеца?

Меридийн почувства, че той говори не за жребеца, а за себе си. Трябваше да укроти малко мъжествения му огън. Тя измъкна камата си и рече:

— Ето с това мога и да го скопя.

При все че се държеше изцяло под контрол, Ривъс все пак процеди:

— Може би той ще има нещо против.

— Да. Предполагам, че ще извиха „ох“.

Ривъс любопитно присви очи.

— Приеми моите комплименти, милейди, но все пак се чудя, защо не избра червената рокля.

Говореше за най-впечатляващата и скъпа рокля в сандъка — рокля от червено кадифе, обрамчена със злато. При по-други обстоятелства сигурно би загубила ума си но тази дреха.

— Цветът щеше повече да подхожда на настроението ти — добави той.

— Траурните дрехи идеално подхождат на настроението ми.

Момчето им подаде поводите и се втурна към селото, като крещеше.

— Принцесата е тук. Принцесата се връща у дома заедно с господаря.

— Макдъф! Макдъф! — завика някой.

Жителите на малкото крайморско селце подеха скандирането. Гласове, млади и стари, дрезгави и нежни, викаха името на господаря си — техния бъдещ крал. В отговор на поздрава им, Ривъс помаха с ръка.

Изглеждаше щастлив, че се прибира у дома. Контрастът между неговите и нейните чувства бе толкова силен, че на Меридийн й се прииска да заплаче.

— Изкарахме тежка зима — додаде той сред глъчката.

— Ще изкараш още по-тежка пролет — промърмори принцесата.

Той надяна изплашена маска на лицето си.

— Може би в твоите нежни ръце?

— Подигравай ми се, щом ти харесва. Толкова по-зле за теб.

Ривъс въздъхна с престорена решителност.

— Тогава, може би, ще трябва още сега да се предам в ръцете ти.

Идеята, че той би отстъпил я накара да се усмихне. Тя прибра камата в канията и запази отговора за себе си.

Като я сграбчи през кръста, младият мъж я вдигна върху кобилата, постави я на седлото, но не я пусна.

— Може би ще трябва да се унижа в краката ти, Меридийн, и да те помоля да споделиш… ъ-ъ… да пощадиш жалкия ми живот.

Доброто й настроение се стопи. Хватката му беше твърде силна, властта му прекалено заплашителна, а освен това си играеше с думите, както дете с нов пумпал.

— Може би трябва понякога да сдържаш езика си.

— Бих предпочел да държа теб — тихо каза той.

— В момента го правиш.

В усмивката му имаше нещо вълче, а погледът му доби изражение, сякаш знаеше нещо, за което тя нямаше представа.

— Когато те взема в ръцете си, ще разбереш смисъла на думите ми. Дотогава ще се задоволя с това да ти представя дома ти и поданиците ти, милейди.

Намигна й, после възседна нервния жребец и я поведе по пътя.

Меридийн кипна от яд. Той бе станал уверен, като звяр, който, е наближил бърлогата си. Нека засега се самозаблуждава. Съвсем скоро щеше да го лиши от деспотичните му придобивки. И тогава щеше да избяга от тази прокълната земя на чудовища.

Начело със знаменосеца, понесъл флага на Макдъф, украсен с изправен на задните си крака разярен лъв, те преминаха по пътя, по който тя бе пропътувала преди толкова много години.

Добре поддържан път прорязваше гора от голи широколистни дървета, тук-там прошарена с лиственица и кедър. Нататък пътят се разклоняваше и това извика друг мрачен спомен. Умът й се върна назад в годините. Златният лъв върху развяващото се знаме се превърна в метла върху червено-бял фон. Мъжът край нея се превърна във войнствения крал Плантагенет, а тя отново бе изплашено дете.

Следвайки указанията на миналото, тя насочи кобилата към дясното разклонение.

— Не по стария път — тя чу някой да казва.

Стар път. Стари спомени. Мислите й отидоха още по-назад. Застанала е в голямата зала на замъка Килбъртън, твърдината на баща й. Тя го призовава, умолява го да не позволява на краля на Англия да я отведе. Удря я така силно, че тя пада на пода. Бузата я боли силно. Той я ругае, вини я за правото й по рождение и за силата, която ще притежава един ден. Извисява се над нея и продължава да крещи. Желае смъртта й. Свивайки се изплашено в детския си страх, тя моли майка си да се намеси. Майка й остава глуха за молбите й.

— Меридийн?

Ривъс Макдъф. Не босият син на месаря, а умелият воин, който я бе върнал в страната на кошмарите.

— Какво има, Меридийн?

Той изравни жребеца си с по-дребната кобила. Меридийн изпусна разтреперана въздишка и примигна, за да прочисти сълзите от очите си.

— Изплашена си? — каза той, явно учуден.

През воал от тъга, тя му отвърна:

— Остави ме на мира.

Ривъс я сграбчи и я сложи пред себе си на гърба на жребеца. Прекалено разстроена, за да се противи, тя се загледа в пустата гора. Чувстваше се толкова безжизнена.

Мъжете бяха отнели бъдещето й. Бяха й откраднали възможността сама да си избере съпруг и да има свои деца. С алчността и властта си, шотландците я бяха осъдили на изгнание. Тя бе прегърнала безопасността на Англия, но въпреки всичко бе попаднала в ръцете на друг един шотландец. Ето този шотландец. Хайлендецът Ривъс Макдъф. Нейният съпруг.

— За какво си мислиш, Меридийн?

Утешителният му глас я извади от унеса на болезнените спомени. Почувства се обградена от топлина, като в пашкул. Кога бе отпуснала глава на рамото му? Не можеше да си спомни. Кога бе промушила ръка около кръста му? Не знаеше.

Ватираното кадифе на туниката му беше като възглавница под бузата й, а ръцете му милваха гърба и раменете й.

— Моля те, кажи ми какво ти тежи. Твоята мъка ме обърква, мила Меридийн.

Произнесена като шепот, молбата стигна право до сърцето й. Сълзите й започнаха да капят и тя се притисна още по-силно към него в търсене на топлина.

„Мила Меридийн!“ Само ако тези думи бяха искрени.

Момичешките мечти за любящ съпруг и красиви деца се бяха стопили. Годините, които я чакаха, се бяха очертали. Животът й се превръщаше в бездънен кладенец от вярност към клановете, вражди между клановете и церемонии на клановете. Гардове, които я следват навсякъде, досущ дете, което гледа, без всъщност да участва.

Пронизваща болка стисна гърдите й.

— Кажи ми.

Като събра самообладание, тя подсмъркна:

— Държиш се деспотично.

Той я потупа по гърба и насочи коня си настрани от ескорта.

— Да.

— Ти си неделикатен като всички хайлендци.

Устните му докоснаха слепоочието й, а след това устата й. Тя се дръпна от прегръдката му. Силните му бедра се стегнаха.

— Аз съм един от тези хайлендци — промърмори той.

— Това не е оправдание.

— Не, ни най-малко не е оправдание.

— Защо се съгласяваш толкова лесно?

Той я прегърна рязко, силно, след това се наведе назад, докато погледите им не се срещнаха. Очите му бяха топли, а едното ъгълче на устата му беше изкривено в усмивка, която скоро се заличи.

— Защото бях забравил, че последният път, когато посети дома ми, ти беше едно ужасено дете. — Той избърса сълзите й с облечената си в ръкавица ръка. — Не е нормално да си спомняш това време и да трепериш от страх.

В главата й прозвуча като предупреждение предишното й заключение. Той беше шотландец, дори по-лошо — хайлендец. Един хайлендец не би се държал така мило, освен ако не преследва някаква цел. А фактът, че с такава лекота бе проумял какви са мислите й, обезпокои Меридийн повече от привлекателната му усмивка.

Тя се отдръпна, раздразнена от детската си реакция.

— Не треперя.

Погледът му остана прикован в нейния.

— Не, не трепериш. Но стана отстъпчива, за което съм ти признателен.

Отстъпчива? Темперамента й се разпали.

— Ще съм беззъба старица, преди да отстъпя пред теб, Ривъс Макдъф.

Усмивката му стана още по-широка.

— Остави тази мисъл. Прекалено си хубава, за да остарееш някога.

Хубавите думи се търкаляха от устата му като камъни по планински склон. Двайсет жени го желаеха. Двайсет жени бяха готови да го приемат. Дали той също желаеше всичките?

— Запази си измамните думи.

Като напълно сговорчив мъж, той кимна:

— Да сключим сделка. Ти ще споделяш с мен, а аз ще се въздържам да те лаская.

Ривъс не го знаеше, но тя нямаше да остане тук достатъчно дълго, за да сключи примирие с него. Чакаше я убежището на църквата.

— Ха! Казано като от истински хайлендец. Няма да се пазаря с теб.

Усмивката му стана сладко-горчива.

— Веднъж вече си го нравила. Преди тринайсет години ти стана моя.

Постъпваше глупаво, като й напомняше този факт.

— Не аз, а кралят на Англия ме даде в твоите ръце. Аз нямах избор.

Като използваше само краката си, той върна жребеца обратно на пътя.

— В такъв случай още сега ще ти дам един урок. Можеш да се правиш на сръдла и да се срамиш пред всичките тези хора или можеш да се държиш като достойна наследница на всички принцеси преди теб.

Бяха достигнали билото на хълма.

— Хора ли? — каза тя. — Какви хора?

— Тези хора.

Тя се обърна и гледката, която се разкри пред погледа й, накара дъха й да секне.