Продадена принцеса

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

На следващия ден по залез слънце се изкачиха на хребета на хълма, надвиснал над замъка Олдкеърн. В ниското се виждаше добре въоръжена армия, разположена покрай външната му ограда. Един пряпорец с герба на баща й подсказа на Меридийн всичко, което искаше да знае.

Повика Броуди и му обясни какво трябва да направи.

— О, не, милейди. Прекалено опасно е. Ако шпионите на баща ви надушат, че…

— Знам пътя към задната врата, Броуди. Веднъж вече съм го използвала. Няма отново да падна в ръцете на този звяр.

Очите му блестяха като злато от светлината на залязващото слънце.

— Тогава вземете с вас Глени или Уилям.

Меридийн отново избра дързостта, за да го разколебае.

— Със същия успех мога да поведа пред себе си знаменосец, който да оповестява пристигането ми.

— Но те могат да ви помислят, че сте някоя от жените в обоза и ще се отнесат към вас по съответния начин.

Беше готова да се държи като истинска лека жена, за да се добере вътре.

— Тогава ще им кажа, че съм болна от френската шарка.

Броуди извърна глава, но устните му се извиха в насмешка.

Меридийн сграбчи лакътя му.

— Не се тревожи, Броуди. Аз съм принцесата на Инвърнес. Все пак, дай ми жълтия си шарф, за да скрия цвета на косата си.

Без да престава да мърмори в израз на несъгласие, Броуди направи както тя искаше.

— Тогава вървете тихо и внимавайте. — Той й подаде една кама, мушната в кания. — Използвайте я бързо и се целете тук. — Той очерта линия напреки на гърлото си. — Ножът е по-остър от бръснач.

Меридийн преглътна с мъка при мисълта, че можеше да отнеме нечий живот, та дори и за да запази своя. Но трябваше поне с това да успокои шерифа. Тя кимна и мушна ножа в ръкава си.

— Освен това трябва да заобиколите езерото — настоя той, като й посочи мястото. — Сигурно поят конете си там. Направете голям кръг на юг, но не излизайте от сянката на гората, докато не падне нощта.

След една последна прегръдка с брат си и кратка молба към Господ да пази Уилям, Меридийн покри косата си с шарфа. След това придърпа качулката на наметалото си й навлезе в гората, където щеше да изчака мрака.

— Вземи — Елизабет Гордън, пратеничката на Робърт Брус, подаде една халба с ейл на Ривъс. — Това е най-доброто пиво в цял Хайлендс.

Стояха на върха на по-новата от квадратните кули на замъка Олдкеърн. Външната стена бе обрамчена с палатки и лагерни огньове. Овцете и говедата бяха прибрани във вътрешния двор, а селото бе изпълнено с хора от близките ферми.

Ривъс обърна лице срещу нощния вятър и се взря във врага.

— Казваш, че е така вкусен, защото Рендолф го вари?

— Дали ще са неприятности или ейл, Рендолф е майстор в забъркването им — гласът й се снижи. — Кажи ми, какво си мислиш.

Успехът се крепеше на поддръжката на съюзниците му. Беше разпратил вестоносци при Съдърленд, Маккуин и при Брус. Елизабет Гордън не бе отишла в Кале, както бе казала, а в Елджин Енд, където бе научила вестта за похода на Кътбърт срещу замъка Олдкеърн. Беше се върнала незабавно и оттогава пренасяше съобщения между Ривъс и Кътбърт.

— Ривъс?

Той й отговори с цялата си честност.

— Превъзхождат ни трима срещу един. Той изсича горите ми и пред очите ми строи обсадни машини. Кланът Дейвидсън държи пътя към Елджин Енд. Кътбърт ми предаде по теб съобщение да се предам. Пак по теб аз му отговорих да пропадне в ада дано. Хората ми седят като сакати полски мишки и чакат да ги грабне ястребът.

— Какво усещаш ти самият?

Ривъс знаеше какво има предвид и макар да се противопоставяше на тази мисъл, почувства че съпротивата му отслабва. Меридийн си бе отишла, а без нея той беше само една куха черупка.

— Чувствам се нещастен, Елизабет.

На другия ден щеше да има битка и съдбата на всеки мъж, жена, дете и звяр сред стените на замъка Олдкеърн беше в Божиите ръце. Този въпрос, обаче, му бе дотегнал, защото от пристигането на Кътбърт не бе говорил за нищо друго.

Предпочете да засегне един интригуващ въпрос.

— Ще се омъжиш ли за Рендолф, щом свърши службата ти при краля?

— Да — тя му се усмихна кисело и му пожела лека нощ.

Останал сам Ривъс отново насочи вниманието си към полето. Откъм външната стена долетя звука на арфа и флейта, а заедно с тях гласове, които повече подхождаха на свине. На лунната светлина езерото блестеше като сребро, а гърбовете на бойните коне приличаха на черни камъни. Оттатък езерото и по-далеч на изток войниците почиваха в сянката на почти завършените обсадни машини.

Едно движение привлече окото му. Една блудница заобиколи по края лагера на стрелците с лъкове. От наблюдателницата жената изглеждаше на Ривъс не по-голяма от буболечка. Един от стрелците изостави топлината на огъня и се приближи до нея, но тя не му обърна внимание, вероятно с намерението да предложи услугите си на войниците с по-дълбоки кесии.

Леките жени и веселите компании бяха гледка, която можеше да се очаква преди битка, особено в една армия, сигурна, че ще победи.

За стотен път Ривъс се прокле, че не бе предвидил обсадата. Но доскоро беше погълнат първо от желанието Меридийн да приеме предопределението си, а след това да я накара да си тръгне.

В това поне бе успял. Все пак, докато оглеждаше отбраната си за последен път, си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако тя беше край него. С тази егоистична мисъл се върна в стаята си. Така и не успя да я избие от главата си.

Сънят дойде трудно. Най-сетне Ривъс се унесе и заспа като мъртъв, което всъщност беше добре дошло. Когато се събуди, първата му мисъл беше за Меридийн, сякаш тя бе прекарала с него цялата нощ.

Знаеше, че този ден ще дойде. За Ривъс открай време мисълта за бъдещото неотменно се съпровождаше от тази да предизвика Кътбърт и отнеме меча на Чаплинг. Сърцето му се свиваше от болка, че по време на битката щеше да отнеме поне един човешки живот.

Стана и с помощта на Съмърлед облече плетената си ризница, сложи гривните си и бойните ботуши. Посегна към меча си, но откри в ножницата само един малък свитък.

„Чака те по-хубав меч.“

Под думите, в средата на съвършено изрисуван петолистник, беше изписана буквата М.

Сим се втурна в стаята. Погледна го и изрече възторжено:

— Лейди Меридийн отива да вземе меча!

Сирина, Лизабет и Елън вървяха начело на тълпа жени. Преминаха през вратите и навлязоха в площта, оградена от външната стена. Майките носеха невръстните си дъщери. Бабите водеха едва проходилите момиченца за ръка. Момичета на всякаква възраст и с различна външност вървяха ръка за ръка към пролуката в стената. Изглеждаха така, сякаш отиваха на панаир, а не в лагера на вражеска армия, готова за битка.

Цвилеха коне, лаеха кучета. Някъде на север избумтя гръмотевица. Оръжията на рицарите подрънкваха, докато те смутено пристъпваха от крак на крак.

Тогава Ривъс я видя. От мястото си над главната врата на замъка той забеляза как Меридийн сваля наметалото си и разтърсва великолепната си черна коса. Върху нея беше закрепен венец от офика. Беше облечена в най-хубавата дреха от гардероба си. Роклята беше кървавочервена и беше обрамчена със злато, както бе описано в Завета. Същата рокля бе носила първата принцеса на Инвърнес.

Сърцето на Ривъс се качи в гърлото му. Втурна се надолу по стълбите с намерението да я спре. Къде бяха стражите? Как, по дяволите, тя бе успяла да се вмъкне в замъка Олдкеърн и да остави онази бележка в ножницата?

Пресрещна го Съмърлед. Момъкът се опита да надвика гълчавата от женски гласове:

— Къде е Броуди?

Ривъс сви рамене и се опита да си пробие път сред движещата се тълпа жени. Скоро, обаче, го бутнаха. Той се спъна и с мъка запази равновесие. Сякаш те нарочно му препречваха пътя.

По гърба на Меридийн пролази мраз. Краката й се вдървиха като пръчки. Щом започнаха да вървят, тя потърси знамето, развяващо се над бащината й палатка и се насочи в тази посока. Всяка измината крачка отнемаше по малко от смелостта й.

Цял живот се бе бояла от него, а той повече от всички искаше да я види мъртва. Ако не беше огромната й любов към Ривъс, дори задълженията й като принцеса едва ли щяха да я накарат да раздвижи вдървените си крака в посока към човека, който бе направил живота й нещастен.

Офиковите листа боцкаха главата й, а морето от войници пресече решителността. След това чу зад себе си женските гласове и този радостен звук я тласна напред. Не можеше да избегне съдбата си.

Покривалото над входа на палатката беше отметнато. Със свито сърце видя как баща й излиза навън. Една фигура, по-висока дори от онзи човек, когото бе запомнила като малко дете. Беше облечен в толедска броня, а шлема си носеше под мишница. Хайлендската корона, тежкият златен пръстен, украсен със символа на Шотландия, обрамчваше главата му. Косата му беше дълга до раменете, но възрастта бе изпепелила русия цвят.

Още няколко стъпки и тя прочете изписаната на лицето му омраза, но дори горчивината от това изражение не можеше да я разубеди. Веднъж завинаги щеше да детронира този недостоен крал, който бе властвал над нея със същата злоба и отмъстителност, с които се бе отнасял към целия народ. Те заслужаваха нещо по-добро и тя щеше да им го даде. Ривъс Макдъф. Нейният съпруг, мъдър и любящ, щеше да донесе мир и единство на Хайлендс.

Но дълбоко някъде в нея едно малко момиченце все така се свиваше и молеше баща си да не го изпраща надалеч. Меридийн се изправи гордо. Вече не беше това изплашено дете. Родителите й я бяха довели на този свят със съзнанието, че един ден този миг ще настъпи.

Едва тогава майка й излезе от палатката. Меридийн почувства нов прилив на решителност. Някога толкова красива, че бе вдъхновявала поетите, Елинър сега изглеждаше измъчена и стара. Черната й коса, както обикновено, беше прибрана под прилепнала шапчица. Същата тази шапчица, която скриваше догмите на Завета и, която покриваше символа на мощта на принцесата.

Сравнена с образите, които Меридийн си бе изградила за съименничките си, за Сорша и за Мери, тази Елинър беше един блед израз на жените от рода си. Като видя майка си в този вид, Меридийн прокле баща си и мълчаливо се закле, че нейната собствена дъщеря ще предаде на бъдещето легендата с достойнство й гордост.

Ривъс щеше да го направи възможно, защото щеше да обича и да се радва на дъщеря си така, както на Гиби. Дали я гледаше сега? Меридийн потисна порива да се обърне и огледа шумната тълпа зад гърба си.

Не можеше да си позволи да се разсейва. Имаше мисия, която трябваше да изпълни.

Днес нямаше да има война, като се изключи битката между дъщеря и баща. С тази мисъл на ум, Меридийн ускори крачка и се насочи към най-жестокия човек, когото наричаше баща.

За нейна изненада войниците, облечени в цветовете на Макгиливри, отстъпваха от пътя й, сваляха шлемовете си и сведоха глави. Погледна към баща си.

Първо изненада, а после нещо като страхопочитание премина по лицето му. Беше я създал, беше я бил и се бе опитал многократно да отнеме живота й. Какво ли можеше сега да накара очите му да я гледат сепнато, сякаш бе зърнал собствения си призрак?

Коленете му се олюляха и за миг Меридийн си помисли, че той ще коленичи пред нея. Но една друга, лична злоба изпълни очите му. Злоба, насочена изключително срещу дъщерята, която можеше да разруши обсебилата го жажда за смърт. Меридийн усети, че този отминал миг на слабост беше Не заради нея, а заради легендата за принцесата. Заради задължението, което тя трябваше да изпълни. Не заради жената, която някога е била само едно малко дете, изцяло под неговия контрол.

Той също бе зашеметен от респекта, който тя извикваше.

В този ден нямаше да има клане на жени и деца, а само празненства. Мечът на Чаплинг щеше да смени господаря си. Една кралица щеше да се възкачи на трона си. Една жена щеше да подкрепи съпруга си.

Един войник сграбчи ръката на баща й и привлече вниманието му. По близостта му с Кътбърт и по разговора им Меридийн предположа че по-младият мъж е Робърт, по-големият й брат, който беше само една сянка в крайчеца на паметта й. Сега той беше без значение, страничен наблюдател на един велик момент.

Брат й отстъпи назад. Меридийн спря и тържествено погледна Кътбърт Макгиливри. Очите й не трепнаха дори за миг.

С ясен и заповеден тон, тя изрече думите, които бе написала:

— Както Меридийн пред Хейкън и след тях през вековете, до Елинър, която ти е дала това право, аз заявявам пред Бог, че съм принцесата на това време. Заклех се в брачна вярност на Ривъс Макдъф, както и той на мен. Приех догмите на Завета и с властта, дадена ми от моята съименница и като продължение на жените от моя род, заповядвам ти да ми дадеш меча на Чаплинг и короната. Да се закълнеш във вярност на Ривъс Макдъф, новият крал на Хайлендс.

Устните на баща й се извиха подигравателно, но зад тази усмивка тя съзря уважението, което той така бе искал да изкорени, към една легенда, омаловажавана от него до настъпването на този ден.

След това той огледа армията си и видя, че те се покоряваха. Примирено свали короната и я запрати към Меридийн, а тя я хвана във въздуха. После бавно изтегли меча на Чаплинг. Направи крачка към нея и бронята му иззвънтя. Очите му вещаеха смърт, макар ръката му да не стискаше здраво меча.

Елинър го пресрещна и сграбчи острието с голата си ръка.

— Аз ти дадох този меч, съпруже мой, и сега го взимам обратно.

Меридийн осъзна, че майка й също бе предусетила намеренията на съпруга си и най-сетне бе намерила сили да му се противопостави.

Ако Кътбърт мръднеше, острието щеше да разреже ръката й на парчета.

Пред очите на зашеметената Меридийн баща й отстъпи за първи път пред жена си. Със свободната си ръка Елинър сграбчи дръжката на оръжието и се обърна към Меридийн. Държеше меча с почит, каквато не бе показвала към другите традиции, изисквани от поста, на който бе родена да служи. Съжалението затрептя в очите й като сянка на бледата луна.

С мокро от сълзи лице Елинър подаде меча.

— Властвай дълго и разумно, Меридийн. А ако в сърцето ти има място за прошка, моля те, дай ни я.

Меридийн се олюля под смесената тежест на меча и чувството в думите на майка й. Една ръка я подхвана през кръста и я задържа. Ривъс. Както винаги съпругът й беше на мястото си, за да й даде поддръжка и сила.

Двамата останаха неподвижни, докато Елинър, придружена от Кътбърт, напускаше бойното поле. Лишен от кралска титла, той вече беше един воин без армия. Малкото момиче в Меридийн изведнъж го съжали, но прошката й щеше да свърши по-добра работа другаде.

Вдигна глава и видя новия крал на Хайлендс.

— Мисля, че този меч е твой — усмихна му се тя. Той посегна да го вземе, но тя го спря с думите:

— Но с него идват много отговорности.

— Тях търся, Меридийн, любима моя.

Той коленичи пред нея, а тя си спомни как веднъж си бе мислила, че короната ще подхожда на разкошната му коса. Сложи я на главата му. Той вдигна лице към нея, с чело, опасано с пръстен златни магарешки бодли. Меридийн си помисли, че той е най-хубавият и способен мъж в целия християнски свят.

— Вярвам — тържествено каза той, — че никога няма да видиш в действията ми слабост.

Тълпата започна да шуми. През гълчавата тя му отвърна:

— Само ако бях сляпа, бих открила слабост.

Той кимна, но очите му просветнаха дяволито.

— Тогава може би ще видиш в греха ми една мъничка грешка, направена от един замаян от любов мъж?

Като отмести меча настрани, тя се приведе над него и попита:

— Коя беше онази жена в леглото ти?

Ривъс почервеня от смущение.

— Бабата на Гиби.

Меридийн му повярва и изпита такова облекчение, че трябваше да се облегне на меча. О, какъв негодник беше този Ривъс! Но беше нейният негодник.

— Ако ми простиш, Меридийн Макгиливри, ще прекарам остатъка от дните си в усилия да те направя щастлива. Обичам те повече от тази корона, която ми даде с любов, повече от този меч, който можа да ми дадеш, дори повече от следващия дъх, който ще влезе в гърдите ми.

— И аз те обичам, Ривъс Макдъф.

Тя отстъпи назад и сложи меча върху обърнатите си нагоре длани. С гордост и любов, тя пое задълженията си на кралица на Хайлендс.

— Чуйте ме, хора на Елджиншър — каза тя в настъпилата почтителна тишина. — Аз, Меридийн, предавам управлението на нашата страна и властта над нашия народ на Ривъс Макдъф и с това го наричам наш владетел и господар на моето сърце.

Настана всеобща веселба. В яркото синьо небе полетяха шапки и шлемове. Той взе меча от ръцете й, а Меридийн направи дълбок поклон.

— Стани, моя любов — той я изправи и я притегли в ръцете си, които бяха силни и сигурни, ръце, които щяха да я пазят през дните и нощите пред тях.

Скрита на сигурно място в топлината на прегръдката му, Меридийн прокуди духовете на миналото и гордо застана до мъжа, който щеше да управлява тази страна с топлина и доброта. Мъжът, който щеше да й даде любов и смелост да посрещне съдбините си.