Продадена принцеса

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Забравил корони и тронове, Ривъс коленичи край леглото на Меридийн и се помоли два пъти на всички светии, които знаеше, да спасят живота на възлюбената му.

Ечемичената отвара, която бе пила миналата вечер, беше отровена. Обезумелият Монфише бе събудил Ривъс по зазоряване, защото бе открил труповете на две дузини пилета, след като им бе дал сварените зърна, както правеше винаги, когато приготвяше отвара. Пилетата сега бяха струпани на куп и щяха да бъдат изгорени! Ривъс заповяда всяко зрънце ечемик в замъка Олдкеърн да бъде изгорено на кладата.

Не бяха виждали никой да се промъква в кухнята или в хамбара. Никой не бе влизал в складовете. И не е било нужно. Монфише, в желанието си да угоди на Меридийн, бе купил отровния ечемик от непознат, който го заговорил пред пивоварната. Готвачът не заподозрял нищо нередно, защото често му се случвало да купува храна от амбулантни търговци. Не е било възможно да знае, че човекът е бил изпратен от Кътбърт Макгиливри.

Дали Меридийн щеше да оживее?

Стомахът на Ривъс се сви при мисълта за алтернативата. Прокле се мислено, загдето си бе помисли, че ще успее да я предпази от коравосърдечния човек, който беше неин баща.

Кожата й изглеждаше бяла като сняг на фона на черната й коса. Лежеше така неподвижно, че Ривъс навлажни пръста си и го сложи пред носа й. Дишането й беше едва доловимо, като докосване с перце, но това му стигаше, за да разбере, че Меридийн се е вкопчила в живота.

— Дръж се здраво, любима — прошепна той.

Сълзите стегнаха гърлото му и опариха очите му, но Ривъс не ги остави да потекат. Ако тя се събудеше и го видеше толкова разстроен, можеше да изгуби всяка надежда.

А надеждата бе всичко, което имаха, според лечителя. Отровата бе свършила работата си и си бе пробила път до сърцето й, което с всеки удар биеше по-слабо.

Лекарят на стария крал Едуард веднъж я бе спасил, но тогава тя бе отпила само глътка от отровата на Кътбърт. А миналата нощ Меридийн бе изпила цяла халба, по думите на Гиби и Лизабет.

— Тя е в Божиите ръце — бе рекъл лечителят. Нима последното нещо, записано в Завета, щяха да бъдат думите на един лишен от съпругата си мъж, който бе подценил врага си и бе видял с очите си как неговата принцеса умира? Щеше ли традицията да свърши с една жена, наречена на името на онази, която бе поставила началото й? Беше ли това завършека на един голям цикъл време?

— Не, Господи, моля те! — прошепна той и стисна ръката й.

Кожата й беше топла, а пръстите гъвкави, но безжизнени.

Ривъс мълчаливо отправи молитва към Господ да я спаси. Предложи себе си през всеки миг до края на живота си в замяна на нейния живот.

Вратата се отвори зад него. Уилям пристъпи вътре.

— О, Ривъс, защо? Защо я върна в Шотландия?

Ривъс стана и отиде при него. Болката и обвинението в очите на Уилям почти го унищожиха.

— Не знам, но ще отида в гроба в търсене на отговор, който да облекчи ума ми. А ако тя оживее, кълна се в душата си, ще я изпратя на безопасно място. Знаеш ли, Едуард беше прав. Ние сме страна от зверове.

Тихо, сякаш искаше да убеди сам себе си, Уилям додаде:

— Тя има силна воля. Дори като дете не отстъпваше лесно.

Като дете тя бе станала невеста — неговата невеста. Тогава бе видял как се е вкопчила в живота, но знаеше, че баща й е също тъй решен да я унищожи.

Годините изчезнаха и той отново се превърна в изплашеното момче, застанало пред краля на Англия. Гнева на Едуард и решението му да я спаси от шотландските зверове, му се бяха сторили героични. Може би защото тогава не я обичаше, поне не със страстта на мъжа и със задълженията на съпруга. Никога не бе помислял, че това може да се случи. Като момче не бе изпитал съсухрящата душата тъга и болката, която разкъсваше сърцето му при мисълта, че може да я изгуби.

Животът беше дар от Бог, поне така го учеше свещеникът. Но сега, с убеждение, по-силно от всичко, изпитано от него дотогава, той си помисли, че Бог нямаше пръст в това коварство. Хората бяха избрали руслото, което щеше да поеме живота на Меридийн. Беше време Ривъс да поеме вината и да изиграе своята роля.

Вдигна глава и срещна погледа на Уилям.

— Тя е създадена да живее в хармония, където хората я обграждат с обич, а не с един съпруг, син на месар, който си мисли, че е надминал себе си или с баща, чиято душа се е вкоравила от грехове.

Уилям избърса сълзите от очите си.

— Не се вини за коварството на баща ми. Тя те обича силно, Ривъс. Ако оживее, Меридийн няма да те напусне.

— Би могла да ме обича също така, силно и от Англия — той сграбчи дрехата на Уилям и като го придърпа към себе си така, че носовете им почти се опряха, той добави: — Трябва да ми помогнеш да я убедя. Накарай я насила, ако това е единственият начин. Ще я изпратя с теб обратно в манастира Скарбъроу… ако си свършим добре работата.

— Каква работа?

Ривъс му разказа плана си. Уилям примирено въздъхна.

— Ще направя както казваш, стига тя да оживее.

Меридийн чувстваше болка навсякъде. Стомахът я свиваше. Чувстваше се така, сякаш беше яла бодливи камъни. Суха горчивина изпълваше устата й. Какво се бе случило? Чувстваше се изпита, изтощена. Едва ли бе яла гранясала храна. По ръцете й нямаше петна от чума. Въпреки това се чувстваше така, сякаш бе обърната наопаки… сякаш отново беше… отровена.

Раменете й се напрегнаха. Да, болестта, горчивината, болезненото изтощение. Същите признаци, както след онази отровна глътка, която бе изпила преди толкова години.

Баща й бе изпратил един великодушен колар. Когато коларят се бе провалил, той й бе изпратил наемник, за да подпали стаята й. А сега отрова. Дори неприятният вкус в устата й беше същия както преди.

Омразата се надигна в нея. Посегна към халбата, оставена до леглото. Слабостта и страха замъгляваха главата й, но след няколко глътки студена, чиста вода, мислите й се проясниха. Усети, че има някой до нея.

Ривъс. В леглото й. Помисли си, че е толкова странно да усеща самото му присъствие. Човекът, който се бе заклел да я пази, беше край нея. Сигурно мразеше до смърт баща й и се самоизмъчваше до болка. В бъдеще трябваше да внимават повече. Щом Ривъс сложеше короната, Кътбърт не би посмял да опита отново да я убие.

Изпълни я страх, а след него дойде и изтощението.

— Проклет да си, Кътбърт Макгиливри! — каза тя на глас.

Надигна се и седна в леглото, стиснала с две ръце каната с вода. Погледна към Ривъс, като мислеше, че той спи. Оказа се, че е буден и я наблюдава.

— От пая с дреболии е — каза той. — Всичките ти прислужнички са на легло, а и половината Форбс се разболяха.

— В ечемичената отвара имаше отрова.

— Не. Никой друг не я е пил, а много хора се разболяха. Между другото, това не се случва за първи път. Преди две години чифт водни кокошки ни накараха първо да тичаме до тоалетната, а после всички се натръшкахме в леглата.

Ривъс не бе разбрал нищо.

— Баща ми се опита да ме отрови. Той изпрати онзи Маклиъд след мен, след това накара някой да подпали леглото ми. А сега е накарал някого да отрови пая.

— Невъзможно е. Никой друг, освен Монфише, не го е докосвал. Той винаги сам чисти карантиите. Дори Сайбил не му помага, когато приготвя пая с дреболии — той се разсмя иронично. — Хитруша е тази Сайбил. Така или иначе, ти си виновна.

Как можеше да бъде толкова сигурен?

— Не съм виновна и престани да се опитваш да ме заблуждаваш.

Той се присви и разтърка стомаха си.

— Снощи ме придума да ям от пая, Меридийн. Откакто напуснах бащината си къща не съм вкусвал това проклето нещо. Докато ти не ме накара.

Опитваше се да бъде галантен, дори след като бе понесъл последиците от отровата.

— Щом не искаш да изопачаваш истината пред Гиби, защо го правиш пред мен? Казвам ти — беше отрова, независимо в коя храна.

— Не, беше развален дроб от един стар елен. — Той се надигна нагоре в леглото и приглади гънките върху завивката. — Монфише е готов да се закълне в това.

Наистина Ривъс изглеждаше болен. Очите му бяха зачервени, а върху лицето му се бе отпечатало изтощение. Щом Монфише беше сигурен за разваленото месо и другите също бяха болни, значи вината се криеше в пая.

— Радвам се, че разбираш — каза той. — Освен това Сайбил наказа съпруга си за лошата работа — Той млъкна и разроши късата си коса. — Ама че остър език има тази Сайбил.

— Какво точно му е казала?

— Не знам точно, но Коунал каза, че не би и помислял да й прави колан на целомъдрието, а по-скоро намордник, който да й затваря устата.

Меридийн си представи, как кльощавият като фиданка готвач бе ядосал топчестата си жена и картината я накара да се усмихне.

— Тя не би могла да си сложи колан на целомъдрието.

Ривъс извъртя очи.

— Не, разбира се. Тежестта на подобно нещо би я смазала.

Разговорите им винаги се насочваха към приятни неща. Меридийн се разсмя, а носле простена, защото ребрата я боляха от повръщането.

Ривъс отмахна завивката.

— Ще извикам Сайбил да ти помогне. Сигурно искаш да се изкъпеш.

Изглеждаше нервен и беше напълно облечен, а тя носеше само една тънка нощница. При други обстоятелства би направил комплимент на дрехата й. Защо сега не я забелязваше? Дали болестта не му бе отнела въображението?

С надеждата да го накара да се чувства по-добре, Меридийн запита:

— Да не се опитваш да ми кажеш по любезен начин, че мириша?

Очите му добиха странно изражение. Той я погледна с тъжен копнеж.

— Не — дрезгаво рече той и се измъкна от леглото.

— Можем да се изкъпем двамата и да проверим дали записаното в книгата за мъжкото дете е вярно.

Вместо да се усмихне и да й отвърне с някоя неприлична забележка, той преглътна мъчително и погледна към часовата свещ. Беше девет сутринта.

— Броуди и другите ме чакат.

После излезе бързо, а Меридийн остана със странното усещане, че Ривъс изобщо не беше болен.

По обяд отиде в кухнята. Монфише имаше вид на човек с угризения на съвестта за неизпълнен дълг, а Сайбил изглеждаше отвратена от съпруга си.

— Проклетият Макгроу! — изруга готвача. — Убил е този елен преди седмица, а не преди два дни, както ми се кълнеше, когато го купих. По-скоро турците ще тръгнат да се разхождат из тези земи, отколкото да дам петак, за да купя лова му друг път. Имаме пресен ечемик от Ейбърхорн. Тази сутрин го докараха. Искате ли да ви направя отвара, милейди?

Сайбил, застанала край масата, само изсумтя и заби в тестото свитите си в юмрук ръце. Коунал й се закани с пръст.

— А ако ти само ме предизвикваш, жено, ще отида при ковача да му поръчам онова специално украшение за глава, което ти обещах.

Жена му загреба една шепа тесто и го хвърли по него. Докато той успее да изчисти лицето си от лепкавата маса, Сайбил вече бе изчезнала през задния вход.

Меридийн потисна напиращия смях и се насочи към килера за продукти.

Сим също бе ял от проклетия пай, но неговият разказ за преживените неволи беше прекалено многословен. Той беше обикновено тих човек или поне си служеше скъпернически с думите.

Седеше пред писалището си, а счетоводните му книги бяха струпани накуп.

— Ужасна нощ прекарах, милейди — продължи той, като мачкаше в ръце перото. — Бях толкова безсилен, че само можех да мигам — веднъж за вода и два пъти, за да ме заведат до онова място.

Сим почти рецитираше думите си, а изборът им беше странен, защото Меридийн в никакъв случай не можеше да си го представи да споменава нещо свързано с личността си. Поне не на нея или на друга жена. В това Меридийн беше сигурна.

— Отвратителна болест, милейди, за всички, които я хванаха.

За всички ли?

— Някой оправил ли се е?

— Да. Ривъс се оправи най-бързо. Току-що замина да превозва новите мебели за „Търпението“.

В никакъв случай. Местенето на мебели беше последното нещо, с което той би се захванал, когато знаеше, че тя току-що е станала от леглото. Погледна през прозореца. Глени и Съмърлед се упражняваха с къси мечове, но Ривъс не беше сред зяпачите.

— Сигурно грешиш, Сим.

— Не. — Той извърна поглед от нея, после бързо наведе глава към книгите си. — Видях го да кара фургона на дърводелеца, когато ми каза, че отива към „Търпението“. Каза, че ще си бъде вкъщи преди вечерня. Но вие да не го чакате.

Меридийн не го дочака. Потърси старата броеница. Отсега нататък щеше да се моли с броеницата на принцесата, а старата щеше да даде на Гиби. Намери я в нишата, където Ривъс я бе държал през всичките тези години.

Съпругът й. Ривъс Макдъф. На вечерната молитва тя поблагодари на Бог, че я е благословил с такъв добър мъж. Най-добрият мъж в цял Хайлендс, както казваха селяните за него.

Изхвръкна щастлива от църквата. Ривъс бе отишъл в хижата, защото искаше да й приготви там някаква изненада, някакъв знак на внимание, който да стопли сърцето й.

Щеше да се престори на изненадана, само за да му достави удоволствие. После щеше да му направи един подарък. Новият гоблен. Щеше да му го даде довечера, в компанията на техните приятели и на всички слуги.

Побърза към замъка, за да успее да го вземе, преди той да се е върнал. В общата зала седеше само Съмърлед.

— Къде е Сирина? — попита тя.

— Отиде с войниците да изпрати Гиби до Ейбърхорн. Но Сим бе казал, че другите още са на легло и се оправят.

— Защо? Гиби още ли е болна?

— Не, момичето е добре, както и моята Сирина. Ривъс изпрати момичето си у дома.

За да бъде с баба си и дядо си. Най-вероятно те се безпокояха за нея.

— Значи Ривъс си е дошъл?

— Да. Дойдохме си преди вечерня — докато говореше, той неусетно въртеше една от бойните си гривни. Жестът беше неуместен, защото се хвалеше с тях само на Сирина. Те не бяха играчки, а и самият Съмърлед взимаше задълженията си присърце.

Изведнъж Меридийн се досети. Липсваше му любимата и чакаше завръщането й.

При мисълта, че самата тя ще види своя любим, Меридийн забрави за гоблена и почти се втурна нагоре по стълбите. Сигурно Ривъс бе решил да се изкъпе, преди да се види с нея и заради това не й се бе обадил, когато се е върнал.

Откри го в стаята да изучава една разгъната карта. До него седеше Уилям. Когато тя влезе нито един от тях не вдигна глава.

— Да не си решил да строиш път? — попита тя, като си спомни какво й бе казал за пътуващите вестоносци.

Брат й се сепна, но Ривъс я удостои само с едни кратък поглед.

— Това е замъкът Килбъртън и околностите му. Сигурно можеш да ги познаеш.

Гласът му звучеше някак хладен и строг. А сутринта се опитваше да я избегне.

Меридийн си помисли, че отново се е разболял и застина.

— Трябваше да останеш на легло още един ден.

— О, не. Горя от желание да видя лицето на баща ти, когато му поискам короната.

Когато той му поиска короната ли? Измежду всички странни неща и непривично поведение, които бе видяла днес, това беше най-особеното.

— Мислиш ли, че ще се изненада, като ме види?

Меридийн вече знаеше отговора, но трябваше да попита.

Ривъс отпи дълга глътка от халбата.

— Няма да му доставя това удоволствие. Достатъчна е декларацията ти. Ето тук има хартия, перо и мастило. Просто я напиши, а аз ще я отнеса на Кътбърт.

Меридийн се сепна. Този Ривъс, когото познаваше, никога нямаше да й откаже мига на отплата.

— Какво ти става?

Погледите им се срещнаха за миг. После Ривъс преглътна мъчително.

— Имам важна работа.

— Да, важна работа, която засяга мен. Поне така разбирам.

— Така е. Рано или късно трябва да я напишеш. — Вниманието му се отклони към колана на принцесата. Меридийн го носеше за първи път. — Така се препоръчва в Завета.

Ривъс говореше истината, но Меридийн бе сигурна, че ще успее да промени решението му, Така че отиде до писалището и написа традиционните думи, с които предявяваше правата си. Като се изключеше гордото туптене на сърцето й скърцането на писеца по тънкия пергамент беше единственият звук в стаята. Все пак я обезпокои факта, че Ривъс не каза нищо по повод на златния колан, който бе сложила. Беше й казал, че избора е неин, но щом се отнасяше до въпросите, свързани с принцесата, той беше специалист по традициите!

След като се подписа и скицира петолистника на принцесата, тя поръси пергамента с пясък. Когато мастилото изсъхна, тя подаде листа на Ривъс.

Погледът му се плъзна по пергамента, после го нави на руло и го мушна в старейшинската торбичка на пояса си.

— Кога ще тръгнем за Килбъртън? — попита тя.

— Без тебе. — Той отново седна със странно отчужден вид. — Ти ще останеш тук.

— Само когато на рибите им поникнат пера!

— Оставаш тук!

Не беше в стила му да се държи заповеднически. Сигурно още мислеше, че тя е прекалено изплашена, за да застане пред баща си.

— Откакто ме доведе у дома говориш само как ще наблюдаваш изражението на баща ми, когато му поискам меча.

— Не само затова — многозначително промърмори той. — Знаеш добре любимата ми тема.

Палавата забележка почти й хареса, макар да бе изречена в присъствието на брат й. Но Ривъс нямаше да я придума да се откаже от възможността да види лицето на баща си. Особено след като той знаеше, че той вече беше нейна съдба.

— Какъв фарс разиграваш?

— Не е фарс, Меридийн. — В очите му се четеше откровеност. — Освен ако не искаш да ме видиш как убивам баща ти и набучвам главата му на копие.

Коленете й се подкосиха от ужас.

— Върни ми писмото.

— Не се гневи. Прекалено дълго си била далеч оттук. — Той се облегна назад и с едно докосване по ръката привлече вниманието на Уилям.

— Ако Кътбърт се изправи пред армия от жени, той само ще се разсмее. Нали така?

— Напълно вярно, Меридийн. Много неща са се променили и не всички са за добро.

Как бе възможно да планират отстраняването й? Застанали един до друг, те бяха доста убедителни, но Меридийн още не се беше предала.

— Проклет да си, Уилям, че се съгласяваш с благородния ми съпруг. — Тя хвърли убийствен поглед към Ривъс. — Аз съм важна за цял Хайлендс. Хората ще подкрепят искането ми. Това е част от традицията.

Ривъс грубо й махна с ръка да спре.

— Всичко е прекалено украсено. От теб хората очакват миловидност и цветни пенита и за тяхна радост ти им ги даваш. Но няма да се церемоним толкова с вземането на меча.

— Аз сама ще преценя кои от ритуалите на принцесата ще извърша и кога.

Ривъс грабна халбата и отново отпи, сякаш за да събере сили. После я трясна върху масата и заяви:

— Очаквах да се заинатиш, но този път това няма да помогне. Ще направиш така, както казва съпруга ти.

Меридийн стъпи по здраво на краката си.

— Отивам в замъка Килбъртън.

— Много добре, Меридийн. Ще ти кажа всичко, след като не ми оставяш друг избор. — Той избърса уста с ръкава на туниката си. — Баща ти се закле, че ако отидеш да поискаш меча според традицията, той ще убие всяка жена, която дойде с теб. Това ли искаш?

Вече не се боеше от баща си.

— Родът му няма да го подкрепи, а Уилям ще бъде с нас.

— Уилям не значи нищо за Кътбърт.

Тя премести поглед към брат си в търсене на потвърждение на тези думи.

— Ривъс казва истината, а аз не искам да умирам заради една церемония. Наемниците на баща ми ще получат премия за всеки мъж, жена или дете, убити от тях. Наградата за твоята и моята глава е по една тежка кесия. Ривъс е единственият, когото те няма да докоснат. Баща ни си е запазил това удоволствие за себе си.

— Ето, чу всичко — каза Ривъс с нетърпящ възражение тон. — Никой от нас не иска да загине, само за да те види как слагаш на главата си офиковата корона и казваш няколко думи от тази книга.

Повече не можеше да понася страхливостта им.

— Тогава прогони наемниците от Шотландия.

Уилям пристъпи по-близо до нея.

— Как бихме могли да го сторим, когато те носят цветовете на Макгиливри? Кой ще ги различи от нашите братя шотландци?

— Не се безпокой, Меридийн — усмихна се без капка топлина Ривъс. — Ще ти донеса короната.

Беше различен — студен и безмилостен. Искаше да разбере защо.

— Ти се закле, че няма да се пролива кръв. Каза, че искаш мир, постигнат с договори и прогрес.

Думите, които трябваше да изрече причиняваха на Ривъс по-голяма болка, отколкото ако бяха забили меч в сърцето му. Трябваше да я отпрати надалеч и то бързо.

Започна да повтаря думите, които вече бе наизустил.

— Излъгах те, Меридийн. Ще се пролее много кръв. Кланът Макферсън напусна Кралската общност. Сама щеше да го забележиш, ако бе обърнала внимание на щитовете, които намаляват дори докато говорим. Дори Мънроу преминаха към Кътбърт. Ще има война. Ако падна в битка, ти ще попаднеш в ръцете му.

Меридийн се олюля, сякаш я бяха ударили. След това се съвзе и отвърна:

— Мое право е да ти помогна да върнеш обратно тези съюзници. Двамата заедно ще сплотим клановете на Шотландия.

— Така ще бъде — прекалено бързо каза той. — Ти ще ми помогнеш, като ме дариш с пълен замък Макдъфчета, които ще оженим за други фамилии.

Дори да живееше още три пъти по толкова, Ривъс нямаше да забрави агонията по лицето й, която тя дори не се опитваше да прикрие. Не трябваше да отстъпва. Меридийн трябваше да напусне Шотландия. Ривъс бе получил достоверна информация от свещеника, че в момента баща й напредва с армия към замъка Олдкеърн.

— Няма да ти позволя да разменяш децата ми като овце.

— Стига, Меридийн — намеси се брат й, като прекоси стаята и застана до тях. — Ривъс не е героят, за който го мислиш.

— Защо го правиш, Ривъс? — умолително каза тя. — Не приличаш на себе си.

— Боя се, че това е истинският му образ — мрачно рече Уилям. — Винаги е бил такъв, докато ти не дойде.

Ривъс усети, че сърцето му се свива, но трябваше да играе ролята си. Ако тя не си тръгнеше, тогава щеше да премине към другия си план. План, който щеше да съкруши духа й.

— Всичко беше една голяма измама, нали, Ривъс?

Още миг, само няколко още груби забележки и тя щеше да се отправи към безопасността си.

— Това е шотландската политика, проста и ясна. Самата ти си възпитана с нея. Не се преструвай на друга.

— Но ти не си като баща ми. Ти искаш мир.

— И ще го получа с върха на ето този миротворец. — Той сграбчи дръжката на големия си меч. — А ти ще стоиш зад тези стени.

Уилям сграбчи ръката й.

— Винаги е такъв преди битка.

— Битка ли?, Мислех, че се шегува. Мислех, че…

— Мислеше, че ще дам писмото на Кътбърт, а той ще изскочи от ботушите си от бързане да ми даде меча ли?

— Обеща да не й казваш, че… — извика Уилям.

— Знаеш как стоят нещата, братко — Ривъс скочи на крака и им обърна гръб. — Меридийн ще трябва да свикне.

Меридийн реши, че Ривъс отново е прекалил с пиенето. Защо иначе ще се олюлява, а ръцете му ще треперят? Носеше същите дрехи, като тази сутрин и изобщо не изглеждаше зле от яденето на разваления пай.

Реши да почака, да чуе извинението му и да му прости. Преди също бяха имали разногласия. Отново щяха да спорят. Но на следното утро, след като не го видя до себе си на молитва, Меридийн се отправи да го търси.

— Той е в „Търпението“ — обясни й претрупания със задължения Броуди.

Стояха на прага на конюшнята, а шерифът оглеждаше един хамут.

Любимият кон на Ривъс не се виждаше в нито един обор. Явно, че нямаше махмурлук. Самата тя се чувстваше много по-добре, поради което реши да продължи по-нататък разследването си.

— Тогава ще отида дотам. Как да намеря това място?

— Не можете да отидете в „Търпението“, милейди. Това е негово лично място. Той току-що сложи легло там и… Не би искал да ви види там.

Меридийн смутено обшари с поглед физиономията на Броуди в търсене на някакъв знак, че се шегува. Обветреното му лице беше непроницаемо, както винаги. Жалко, че не го бе опознала по-добре. Освен по време на хранене, тя почти не бе разговаряла с наставника на Ривъс.

Най-доброто средство против упоритостта беше прекия подход. Извика на коняря да й оседлае нейния кон, после отново се обърна към Броуди.

— Ако не вие, тогава някой друг ще ми каже къде е хижата.

Хамутът се счупи и Броуди го захвърли настрана.

— Едва ли, защото всички се подчиняват на заповедите му.

— Значи Ривъс ви е казал да държите в тайна местонахождението на хижата му… дори от мен?

— Малцина знаят къде се намира. Дори дърводелецът не знае къде е хижата.

Сим бе казал, че Ривъс сам бе откарал натам фургона с мебелите. Защо беше тази потайност? Изведнъж си спомни.

— Шериф Броуди — търпеливо каза тя, — обещавам да се правя на изненадана.

Той я зяпна с отворена уста.

— Наистина ще се получи голяма изненада, ако отидете там.

Само Уилям се съгласи да я придружи. Докато яздеха през ливадите един до друг, Меридийн забеляза в очите на брат си съжаление и несигурност.

Сгушена в един речен завой, напълно уместно наречен от местните хора Змийски, хижата беше по-малка от апартамента на Меридийн. Стените на постройката бяха изградени от измазани с хоросан груби греди, а покрива беше от слама.

Уилям намръщено й помогна да слезе от коня.

Меридийн извади гоблена от торбата си. Смяташе, че сега е подходящият момент да го даде на Ривъс.

— Нещо не е ли наред, Уилям? — попита тя. — Изглеждаш така, сякаш отиваме на погребение.

Той я погледна разсеяно и я поведе към вратата.

— Сигурно още не съм се оправил от онзи гранясал пай.

Първото впечатление, че нещо не е наред достигна до Меридийн в мига, в който дочу откъм хижата женски кикот. Гол до кръста и със събути ботуши, Ривъс седеше на един от столовете, а на ниската масичка пред него бе разгъната омразната карта.

Въздухът беше изпълнен с миризма на току-що отрязано дърво. Очите й се спряха на ваза със свежи лилии.

Ривъс изненадано вдигна глава, после погледна свирепо към Уилям.

— Нали знаеше, че не трябваше да я водиш тук?

Меридийн не можа да помръдне краката си.

— Аз настоях.

Ривъс хвърли поглед към леглото.

— Не почука, преди да влезеш.

Очакваше да срещне съпротива у съпруга си, но войнствеността му беше нещо ново.

— Ривъс — изчурулика нечий глас иззад завесата на леглото, — прати ги да си ходят и се връщай в леглото. Нали ти обещах още един път да ти изгризкам мъжествеността.

Меридийн трепна и зяпна като вкаменена към леглото. Там имаше жена, която използваше любовните фрази, изречени насаме с Ривъс от самата Меридийн. Беше докарал мебелите сам, за да не може никой друг да знае за това място, където щяха да са скрити греховете му.

Тя събра смелост и направи крачка напред.

— Отколко време имаш тази любовница?

Ривъс изведнъж се намуси и заби поглед в гредите на тавана. Уилям се размърда неспокойно до нея.

Меридийн стисна здраво гоблена и преброи до десет, после до двайсет, но не получи отговор. Гневът нахлу в нея като горещ вятър.

— Пожелай сбогом на законните си наследници, Ривъс Макдъф. Връщам се в Англия.

Все още вдигнал глава нагоре, той цъкна с език.

— Пак ще дойдеш при мен.

— Когато язовците полетят!

Едва тогава той погледна към нея със студени от решителност очи.

— Кой ще плати престоя ти в манастира? Не очаквай това да е съпруга на една избягала жена.

Ярост, болка и унижение се бореха в нея. Победи яростта.

— Не се безпокой за мен, Ривъс Макдъф. Достатъчно добре съм се справяла сама години наред.

— Ще те отведа там — намеси се Уилям. — След час ще сме готови за път. Остави го на любовниците му.

— Виж какво, Меридийн — започна Ривъс, като понечи да стане.

— Стой си на мястото, проклета змия. — Вдигна тя ръка към него.

— Виж какво — подхвана отново той. — Минахме по каменист път, докато стигнем дотук, но сега, след като вече знаеш, ще бъде по-добре.

— По-добре ли? Предпочитам да ме срещне глутница гладни вълци, отколкото да остана да живея тук с тебе. Прелюбодеец!

— Не трябва да ми се сърдиш, само заради една жена.

От страх, че ще се разплаче, тя погледна умолително към Уилям. Той я хвана за ръката и на нея й се прииска да се притисне към него.

— Ела, сестричке.

— Остави Завета — обади се Ривъс. — Но можеш да вземеш колана.

Меридийн изгуби контрол над себе си. Освободи се рязко от ръката на Уилям, отиде до Ривъс с решителна крачка и захвърли гоблена в лицето му. После изхвръкна из вратата със замъглени от сълзи очи.

Ривъс не посмя да се изправи. Коленете едва ли щяха да го задържат. Сви се в стола и разгъна платното. Продължи да гледа гоблена, дори след като ги бе. чул да се качват на конете. Лицето, което увенчаваше творбата беше неговото собствено. Подобните на ръце клони държаха по едно момче или момиче, всяко хванало в ръце парчета плат с различните шарки на хайлендските кланове.

Бабата на Гиби се измъкна иззад завесата на леглото. Косата й беше побеляла, макар по лицето й да имаше по-малко бръчки, отколкото на много други жени на нейната възраст.

— О, Ривъс — проплака тя, — тъжно е това, което сторихме днес. Ти разби сърцето на момичето.

А също и своето.

О, Боже, как щеше да управлява без нея? Това, което някога му се бе виждало като величествено бъдеще, Сега изглеждаше като изгнание в чужда страна. Как щеше да коленичи в църквата и да говори искрено на Господа, когато в душата му имаше толкова чернилка? Как щеше да бъде честен, когато вече нищо нямаше значение?

Продължи да мисли над този въпрос още един ден и една нощ. Утехата дойде с мисълта, че тя сигурно е доста далеч по пътя си към Англия. Битката сигурно скоро щеше да почне, след като армията на Кътбърт маршируваше по ливадите пред замъка му.

Оставила го далеч зад гърба си Меридийн малко обръщаше внимание на хайлендския пейзаж. Сърцето й бумтеше като тъпан. С всяка измината миля ударите му ставаха по-силни. Това усещане не беше ново. Веднъж вече беше го усетила, на борда на кораба, след като Ривъс я бе отвел от абатството. Знаеше, обаче, кой е източникът на притесненията й. Трепетът в гърдите й беше зова на Хайлендс. Родината я викаше да се върне обратно.

Сякаш по принуда тя погледна през рамо. Някога бе проклела Шотландия, но това беше преди време, преди да опознае хората на Елджиншър, преди да се срещне със Сирина и Съмърлед, с красивата Елън, с тихата Лизабет и с милата, сладка Гиби.

И с Ривъс. Стомахът й се надигна като корк, но не беше от ездата. Яздеше най-добрата кобила от конюшните на Ривъс.

Ривъс. Сълзи пареха очите й, но не искаше да ги оставя да потекат. Женкар като него не заслужаваше нейната любов и привързаност. Но защо се бе хванал с тази жена? Каква ли черта й липсваше, която би подтикнала Ривъс да търси другаде женска компания?

Дали името „Търпението на Макдъф“ нямаше някакво друго, скрито значение? Да, помисли си тя. Там се бе изчерпало търпението му към съпружеската вярност и благоприличието. Дано този грях да бе почернил душата му.

Част от нея, обаче, не можеше да се примири със случилото се, защото този образ някак не му подхождаше. В миговете, когато ума й не беше замъглен от представите за онова, което я бе отблъснало от него, тя се чудеше дали всичко видяно в хижата — жената и неразкайващия се съпруг — не й се бяха привидели. Онзи мъж там беше непознат.

Беше разпитала Броуди, Уилям и онези от младите Форбс, които я придружаваха като ескорт. Започна да ги подпитва още докато кулите близнаци на замъка Олдкеърн се виждаха.

Броуди направи само един кратък коментар по повод прегрешението на Ривъс:

— Жената трябва да се подчинява на мъжа си.

Глени Форбс само бе стиснал челюсти и бе забил поглед в пътя пред него.

Друг един от неговите роднини бе заявил:

— Мъжът има своите нужди. Но не бе прозвучал убедително.

Докато размишляваше, реши, че е сбъркала, като не е поговорила със Съмърлед. Защо при последния им разговор в общата зала той беше така намусен? Защо Сайбил просто бе изгледала мъжа си, вместо да го прекъсне и да го поправи? И защо Сим се бе държал така уклончиво и виновно?

Ето това характеризираше целия ден. Вината. Беше толкова огорчена от Ривъс, че дори не спря да каже довиждане на новите си приятели. Лизабет и Елън заслужаваха по-добро отношение от принцесата на Инвърнес. Сим заслужаваше лично да получи обратно кесията на баща си. Дали Гиби щеше да запомни Меридийн като мащехата, която се бе появила в живота й само за няколко кратки месеца?

Ами онова момче с блеснали очи, което в деня на нейното пристигане й беше подарило скъпоценната дървена чаша? Каква ли история щеше да измисли Ривъс в обяснение на прибързаното й заминаване?

Но вината не беше на Меридийн. Ривъс бе пристъпил клетвата си. Ривъс възнамеряваше да започне война. Ривъс бе отпратил дъщеря си.

Защо?

Тази дума я тормозеше подобно на съсухряща болест. Защо, защо, защо? Ако Ривъс смяташе да тръгне към замъка Килбартън, за да се бие с Кътбърт, защо бе изпратил Гиби в онова заспало селце Ейбърхорн? Тя щеше да бъде на по-безопасно място зад стените на Олдкеърн.

Освен ако не възнамеряваше да поведе битка някъде другаде. Тази мисъл си проби път сред бъркотията в главата й. Меридийн пришпори леко коня си, за да се изравни с Броуди.

— Ривъс възнамерява да обсади замъка Килбъртън. Затова искаше да си тръгна и пак заради това отпрати Гиби.

Броуди стисна юздите по-здраво и жребецът му пристъпи настрани.

— Не, милейди. Той не би започнал война без мен или Форбсови. Това би било безразсъдно, а Ривъс рядко е глупав.

В този аспект тя не познаваше добре Ривъс. Поне не този Ривъс, когото бе оставила зад себе си. Защо не бе оставил Гиби в крепостта? И защо бе отпратил Меридийн?

Прозрението я озари подобно на сноп слънчеви лъчи след пороен дъжд. Ривъс я бе отпратил. Болезнените му думи бяха само преструвка.

— Проклето да е благородното му сърце! — изруга тя на глас и дръпна рязко юздите на коня си. — Връщам се.

Броуди също спря коня си.

— Не можете.

Меридийн погледна към Уилям, но той извърна глава. Разбра, че брат й бе помогнал на Ривъс да я измами. Само Глени Форбс срещна погледа й. Ето защо Ривъс винаги караше Съмърлед да командва Форбсови. Младият Маккуин бе преминал през битка, но не бе устоял на очите на Меридийн, когато се бяха срещнали за последен път. Срамът го бе накарал да си играе с бойните си гривни, вместо да погледне Меридийн в очите и да я излъже. Сим се бе засрамил от нея. Коунал се бе държал непривично смело, а Сайбил се бе разгневила на странното поведение на мъжа си.

Но най-лошо от всичките им действия бе държанието на Ривъс към Меридийн. О, да. Той бе намислил да я изключи от надигащия се конфликт. За негово нещастие не бе преценил, че тя също се чувстваше отговорна за запазването на мира в Хайлендс.

Баща й се бе заклел да сложи край на легендата за принцесата. Със злите си дела той бе убедил за известно време Меридийн да стори същото. Но сега тя искаше да запази наследството си и да бъде достойна за жените, които векове наред се бяха жертвали, за да запазят хайлендския мир.

— Глени — подвикна тя, — ще ми помогнеш ли да науча Ривъс Макдъф, че жена му не е крехко цвете?

— Аз… ъ-ъ… — напълно объркан, той с мъка овладя коня си.

— Ще ме подкрепиш ли, за да му покажем, че не е правилно да се подценява принцесата на Инвърнес? — настоя тя.

Изведнъж той се превърна в истински воин. Изправи се на седлото си.

— Да, милейди. Върни се, Броуди! Всички Форбс, при мен! — изкомандва той.

Обкръжен от Глени и роднините му, Броуди нямаше друг избор.

— Този грях е твой, момче.

Глени изпъчи гърди, а очите му се присвиха уверено.

— Не беше правилно Ривъс да я отпраща. Мястото на принцесата е в Шотландия.

Уилям приближи коня си до този на Меридийн.

— Тя трябва да се върне, шерифе — дрезгаво рече той. Погледна към Меридийн и добави: — Меридийн е единственият ни шанс. Събери смелост, сестричке моя, и помни, че ще искаш короната от едно чудовище, което е заповядало смъртта ти.

Меридийн дръпна юздите и насочи коня си обратно към дома.