Продадена принцеса

ГЛАВА ОСМА

Меридийн се събуди от туптяща болка в главата си. Ставите й тръпнеха, сякаш бе пребита от бой, а нощницата й беше мокра от пот.

Кошмарът!

Почти безжизнена от изтощение, тя се загледа в сцените, изрисувани върху балдахина. През завесите се процеждаше бледа светлина. Гобленът над главата й изобразяваше стадо сърни, застанали на обляна в лунна светлина горска поляна. Из звездното небе се носеха ангели.

Над Меридийн Макгиливри не бдеше ангел хранител.

Сълзливите мисли я отвращаваха. Отново бе преживяла кошмара си, но с по-малко поражения, отколкото й се бе случвало. Кожата й не бе загрозена от драскотини, челюстта й не се бе схванала. Дори не бе съборил завивките. Въпреки това главата й туптеше, а очите й горяха, сякаш имаше пясък в тях.

Претърколи се на една страна и разтвори завесата, но незабавно я върна на мястото й, заслепена от лъч слънчева светлина. Кое ли време беше? Имаше усещането, че е проспала цял ден. Къде ли беше Елън? Лизабет? Сирина?

Да не би Ривъс отново да ги бе изпратил някъде с поръчки?

Ривъс. Той насочваше действията й, но и все повече навлизаше в мислите й. Не минаваше час, без да помисли за него. Специфичната му миризма дори сякаш сега беше край нея.

Тази глупава мисъл я накара да отметне завивките и да скочи рязко в леглото. На масата до леглото имаше халба. Дело на досетливата Елън, без съмнение.

Ривъс бе казал, че тя има нужда от повече напътствия.

„Ще паднеш ли в краката ми? — бе попитал той,“ „А ти пееш ли — бе отвърнала тя.“, „Ще се влюбиш ли в мен?“ Те се шегуваха и одумваха слугите, сякаш цял живот бяха приятели, но под дружеския брътвеж се криеха неизказани желания и мълчаливи откази.

Меридийн объркана взе халбата и отпи голяма глътка, насмалко не се задави. Беше ейл, от онзи, който Ривъс бе пил предната вечер. Беше почувствала приятния меден аромат в дъха му. Вкусът му бе измамно освежаващ и едва сега тя разбра защото Ривъс бе предупредил Съмърлед да не пие много от пивото.

Но как халбата се бе озовала тук, край леглото й? Сигурно я бе оставил предишния следобед и Елън, смутена от пристигането на Рендолф Маккуин, не я бе забелязала.

Докато се обличаше Меридийн набеляза задълженията си за деня. Трябваше да се види със Сим, за да одобри сметката му за разходите. С част от парите, които Ривъс й бе дал щеше да купи нов стан и конци за новия гоблен. Освен това щеше да поръча сандък за чеиза на Сирина.

Меридийн можеше вече да си е отишла, когато Сирина доброволно щеше да застане под венчилото, защото тя желаеше Съмърлед. Никакви политически сметки не ръководеха любовта им и не предопределяха бъдещето им.

Меридийн бе присъствала само на една сватба — нейната собствена. Помнеше този самотен, тъжен ден. Но после, след като болката от изгнанието бе затихнала, тя бе намерила свободата в Англия. Отново щеше да я има.

Младият Лесли бе тръгнал за Ватикана. Рендолф Маккуин щеше да отнесе писмото й на сестра Маргарет. Помощта беше на път.

На писалището си откри бележка от Сирина, „Лизабет и аз ще разнесем вестта, че в неделя ще бъде избрана новата прислужница. Елън пази сянка на Рендолф М.“

В трапезарията Меридийн дочу гласа на Елън. Надзърна в съседната зала и видя момичето седнало на една маса. На съседната пейка седеше Рендолф Маккуин. Носеше шпори, плетена ризница и бойния си меч. Пътната му торба и карираната му пелерина стояха в краката му.

Елън обърна умоляващ поглед към него.

— Вярно ли е, че ви оковали в тъмница, били ви и ви оставили да гладувате загдето сте погледнали любимата си? А Елизабет Гордън се изложила на големи опасности, за да ви спаси? Има ли нещо на земята голямо колкото любовта й?

— Едва ли, девойче. Само нейните задължения към краля отлагат венчавката ни.

Елън се престори, че ще загуби свяст.

— Знаех си, че е вярно. Изгубената и отново намерена любов е толкова романтична!

Меридийн се приближи към тях.

— Както, сигурна съм, сама ще разбереш след пет или шест години, Елън. А сега пожелай добър път на лорд Рендолф и донеси халбата, която Ривъс е оставил до леглото ми.

Елън опули очи.

— Ривъс е бил нощес при вас?

— Не, разбира се. Остави я там вчера следобед.

— Посред бял ден! — учуди се Елън.

Рендолф се засмя приглушено и намести бойните гривни на китките си.

Снощи бе играл ролята на галантния ухажор. Днес бе изгубил чара си. Меридийн го погледна ядосано.

— Много добре знаете какво имах предвид.

— Да — рече той. — Сигурен съм, че Ривъс се придържа към буквата на Завета.

Догмите на Завета изискваха принцесата да е девствена, когато поиска меча на Чаплинг от баща си. Всеки знаеше, че Ривъс я искаше само заради властта, която щеше да му донесе. И пак всички мълчаха, без да смеят да изразят на глас това свое мнение.

По-добре това, помисли си тя, отколкото слухове, че вчера я е посетил в леглото.

— Елън, не трябва да казваш на никого къде си намерила халбата.

— Кълна се. Ще разправям на всички, че той ви обожава от далеч.

— Ако посмееш да разкажеш на някого за моите работи, ще те накарам да преброиш колко грахови зърна има в килера.

Свежото й по селски лице доби изплашено изражение.

— Ще казвам само общи неща.

— Тогава ще ти позволя да ми помагаш с гоблена, ако искаш.

— Благодаря — тя изскочи от стаята и се втурна по коридора.

Меридийн се обърна към Рендолф.

— Моите благодарности за предложението ви да отнесете писмото ми до сестра Маргарет.

— Не съм предлагал такова нещо. Ривъс ме помоли да го направя. Ще кажа на добрата сестра, че сте жива и здрава. Макар да се съмнявам, че е така.

Меридийн отстъпи назад.

— Да не би да разнасяте клюки за мен?

— Не. Наблюдавах Ривъс снощи — той почеса гъстата си черна брада. — Жените обикновено са по-внимателни към мъжа, който обедини Хайлендс и един ден ще носи корона на главата си.

Разбира се. Двайсет жени. Двайсет и една, ако ги броеше някой друг.

— Нека се хвали някъде другаде, но не може да си присвои тази титла, докато не получи меча на Чаплинг.

— Тогава му го дайте. Това е вашето задължение към народа на Хайлендс.

— Задължение ли? А вие задължен ли сте ми?

— Да. Длъжен съм да пазя принцесата на Инвърнес, дори с цената на живота си.

— Принцесата вече я няма, но можете да предадете нещо на Дръмънд Маккуин. — По дяволите клановете и Маккуинови. Никой от тях не я познаваше достатъчно добре, за да отсъди правотата на причините й да отбягва шотландската политика. — Кажете на брат си, че ако ми се случи нещо лошо по време на пребиваването ми в Шотландия, вината ще легне върху него.

— Върху Дръмънд ли?

— Да. Той каза на Ривъс къде може да ме намери.

Рендолф посочи щитовете, окачени върху стената.

— Така, както би постъпил всеки от тези хайлендци, стига да го бяха узнали преди него. Старият Едуард нямаше право да ни отнема принцесата.

Държеше се лоялно. За него желанията на жената бяха грижа на мъжа.

— Няма да стана пионка във вашите войни.

С напрегнато от уплаха лице, той се приближи към нея.

— Тогава съименницата ви е трябвало да се омъжи за датчанин, а не за шотландец. Това щеше да ни спести векове губене на време с принцесите на Инвърнес.

— Как смеете!

— Смея, защото това е моята родина. Вие сте сегашната принцеса, Меридийн Макгиливри. Макар че не може да се очаква много от семето на баща ви.

Мраз прониза Меридийн при споменаването на баща й.

— Поискай прошката й, Рендолф — облечен в плетена ризница и бойни ботуши, с преметнат през рамо меч, Ривъс влезе в залата. В ръката си носеше тежък чувал. — Не можеш да я виниш за злодеянията на баща й.

Рендолф заби поглед в стената, а лицето му се напрегна от гняв.

— Злодеяния ли? Повторното опожаряване на Неърн е най-мръсното от тях. То е най-черен грях.

— Така е, но не в моята любима е корена на гнева ти, а в отчуждението ти от лейди Елизабет.

Гневът на Рендолф се изпари така бързо, както се бе появил.

— Истината казваш, приятелю — той се усмихна на Меридийн. — Не исках да ви обидя, принцесо. Прекалих със собственото си ниво и с жените на Гордън.

— Това на първо място — додаде Ривъс, — а също пренебрегването на собствените ти съвети. Казах, че Меридийн е твърде умна, особено като се има предвид, че скоро ти предстои да кажеш брачните клетви.

Баща й бе нападнал селище, пълно с жители, а тези мъже продължаваха да си говорят за лични неща. Тя премести поглед от единия към другия.

— Кога е бил опожарен Неърн?

— Снощи, след вечерня — отговори Ривъс. — В града е имало доста въоръжени мъже, така че не всичко е изгубено.

— Какво ще направиш? — попита го тя. Спокойното му изражение не й каза нищо повече от мълчанието му.

— Няма ли да си отмъстиш? — добави тя. Той подаде чувала на Рендолф.

— Монфише ти приготви истински пир за из път, докато стигнеш до Феърхоуп Тауър. Предай най-добрите ми пожелания на лорд Дръмънд и каже на лейди Клеър, че й желаем бързо и успешно раждане. А сега бихте ли ме извинили.

Досега не бе виждала този разсеян, тревожен Ривъс Макдъф.

— Къде отиваш?

— Да закарам провизии в Неърн.

— Сама ли ще я оставиш тук? — попита Рендолф. Ривъс спря на прага.

— Много ми се иска да взема жена си със себе си, но ще й липсват тукашните удобства.

Рендолф остави чувала на земята.

— Ще остана, докато ти се върнеш.

Ривъс погледна настойчиво към приятеля си.

— Благодаря ти, но не е нужно. Броуди и Съмърлед ще са тук, а също и неколцина от клана Форбс.

Обсъждаха нейната защита, но говореха така, сякаш тя беше дете, за което се грижеха. И което държаха неинформирано.

— Баща ми ли идва насам? Той знае ли, че съм тук?

— Портите на замъка Олдкеърн са отворени за всички. Хората идват и си отиват. Възможно е някой да му е казал, че си дошла у дома — рече Ривъс. — Но, уверявам те, само лошо го чака, ако дойде насам.

Дано Бог дадеше баща й да не се приближава, преди да е успяла да избяга от Шотландия.

— Кога ще се върнеш?

В усмивката му се примеси ирония.

— Толкова скоро, че се съмнявам дали изобщо ще съм започнал да ти липсвам. Но ако не се върна до довечера, Съмърлед ще те придружи на вечеря.

Като дете по време на всяка разходка Меридийн бе придружавана от стражи. Войниците бяха следвали нея и майка й, дори когато бяха отивали на църква. Пред бащините й порти винаги чакаха врагове.

— Защо трябва Съмърлед да ме пази?

— Надявах се да го държиш под око. За да не кривне от правия път.

Лекомислената забележка бе казана някак насила. Той заминаваше и изведнъж й се прииска Ривъс да остане. Невъзможно. Отсъствието му подпомагаше свободата й. Той беше наясно с положението в Шотландия и ако смяташе, че я оставя в безопасност, защо тогава трябваше да се тревожи? Не, нямаше да се тревожи.

— Пази се из пътя, Ривъс.

— Ще се пазя, Меридийн — усмихна й се той.

Каза името й с такава лекота, сякаш бяха добри другари или дори нещо повече. Усещайки чувствата си тя заби поглед в котлето, което къкреше на огъня.

— Ще яздя с теб до края на Елджин — Рендолф застана до Ривъс. — Сбогом, лейди Меридийн.

— И на вас — промърмори тя, мъчейки се да освободи ума си от мислите за Ривъс.

Отиде до прозореца и остана да ги гледа как възсядат конете си. Ривъс яздеше пъстър сив боен кон. Щита и меча му бяха закрепени на седлото. Макферсън, младият Грант и неколцина други ги придружаваха отстрани. Последваха ги поне двайсет войници. След тях изтрополиха три тежко натоварени каруци.

При вратата на замъка Ривъс спря коня си и поздрави Съмърлед Маккуин, който пазеше на стената. Младежът се втурна надолу по стълбите и застана край Ривъс. Той се наклони към него и му каза нещо.

Съмърлед се изпъна и Меридийн почти го чу как казва:

— Да, сър.

След това Ривъс се обърна, като се подпря с ръка на задницата на коня и погледна към замъка. Погледът му се насочи към прозореца, където стоеше Меридийн. Кимна й, усмихна й се, после пришпори коня си.

Как бе разбрал, че го гледа? Може би вече й вярваше? Любопитството я подтикна да отиде в стаята му. Беше отключена. Заветът лежеше върху поставката си и подобно на морска сирена, книгата я призова към себе си. Меридийн намери мястото, докъдето бе стигнала последния път и прелисти следващата страница.

„Аз съм Маргарет, първата принцеса с това име и, боя се, последната, която ще носи короната от офика.“

Като омагьосана Меридийн прочете разказа на една жена, която бе родила шест здрави момчета и три дъщери, всичките руси като слънчеви лъчи. На двайсет и осем години Маргарет се отчаяла, че не ще може да зачене чернокосо момиче, за да продължи легендата.

Всяко нейно действие се ръководело от суеверията. Свещеникът я посъветвал да носи само черно. Прислужницата намазала дюшека й със солена вода. Акушерката я предупредила да не забременява на нейната възраст. Когато тя заченала, хирургът на крал Уилям накарал да отрежат косите й и да поставят черните плитки в чакащата люлка. Готвачът дори ръсел яден то й със сажди от огнището.

В часа, в който започнало раждането, Маргарет бил преместена в тъмницата, така че ни един слънчев лъч не промени цвета на косите на детето й.

Тя умряла в това тъмно място с усмивка на лице и дъщеря с гарвановочерни коси на ръце.

Съпругът й бил толкова огорчен от смъртта й, че наредил да изсекат всички офики, които се виждали наоколо.

„Аз съм Енгъс — бе написал той в книгата — обичах много принцеса Маргарет. Ако знаем, че това ще я върне бих хвърлил с удоволствие в морето меча на Чаплинг.“

Разстроена и объркана, Меридийн затвори книгата. Не искаше повече да чете истории за жени, които бяха дали живота си за продължението на легендата. Особено сега, когато баща й бе започнал война на няколко часа езда от нея.

Помисли за собствените си братя и сестри. Те бяха руси, както баща им. Дали майка й се бе молила при всяко раждане за чернокосо момиче? Ако обърнеше на последната страница можеше да прочете какво е добавила майка й. Но Меридийн предпочиташе да чете хрониките в реда, в който те бяха записани. Малката отсрочка беше незначителна пречка в сравнение с огромните жертви, за които бе прочела в Завета.

Освен това трябваше да признае, че предпочиташе да чете историята малко по малко. Знаеше, че някой ден пак ще отвори книгата, но не днес.

Занимаваха я други грижи. Докато търсеше Сим, Меридийн се запита дали Ривъс наистина бе отпътувал за Неърн. Може би планираше да се възползва от обстоятелствата, за да обсади замъка на баща й? Беше се насочил на север към пристанището Елджин Енд, а не на запад, към замъка Килбартън, където беше бащиният й дом. Обаче Ривъс лесно можеше да смени посоката, след като се загубеше от погледа й.

Ами ако баща й го убиеше по време на битка? Това предположение я накара да се разтрепери, защото в този случай щяха да я върнат в Килбартън и да я омъжат за човек по избор на баща й.

Докато вървеше към работилницата на дърводелеца непрестанно си мислеше дали Ривъс не е налетял на беда. Какво щеше да стане с тези хора, ако му се случеше нещо лошо?

Огледа стената на замъка и преброи само десет стражи върху нея. Портите зееха разтворени. Броуди наблюдаваше на арената за турнири боя с мечове между Съмърлед и един от високите и кльощави Макферсънови.

Ако баща й представляваше заплаха, тук никой не я вземаше на сериозно.

Дори и тя. Имаше работа в селото, а бе загубила прекалено много време в търсене на Сим, стюарда на Ривъс.

Жителите на Елджиншър вършеха работата си на фона на свинско квичене и крякане на гъски. Дим се извиваше над сламените покриви на къщите, построени от двете страни на улицата. Един дървар продаваше торф направо от каруцата си. Червенокосо момче и по-малката му сестра теглеха поводите на заинатило се магаре.

Докато вървеше през селото, тя си спомни, че на кръста си има закачена кесия с цветни пенита. Помъчи се да си припомни някоя подобна разходка из Дейвиът, града, намиращ се до замъка на баща й. По онова време тя бе твърде малка и не можеше да вижда какво става отвъд въоръжения ескорт, който винаги придружаваше семейството й.

Елджиншър всеки ден й предлагаше ново предизвикателство. Мъжете не поглеждаха тайничко към нея. Жените не гледаха съчувствено към самотното момиче, което копнееше да поиграе с другите деца на своята възраст.

Хората от селото я поздравяваха и се интересуваха как е здравето й. Говореше с млади жени и със старици, с разговорливи и срамежливи деца.

Упоритото магаре събори рижавото момиче в калта. Брат й галантно й помогна да се изправи и избърса сълзите й. Меридийн го възнагради с дървено пени.

Раменете му се изпънаха в прилив на момчешка гордост.

— Аз ще стана най-добрият мъж в Хайлендс, когато порасна.

Сестричката му надничаше в шепата му, сякаш там имаше скъпоценна корона, а не парче дърво. Благоговението на момичето беше толкова умилно, че Меридийн дари и нея е пени.

Докато минаваше покрай пералнята тя чу Сирина да съобщава на момичетата за избора на нова прислужница през следващата събота.

Наложи й се да се пребори с надигналите се у нея угризения на съвестта, заради предстоящото събитие. То щеше да създаде лъжливо впечатление, че тя ще остане. Но Ривъс знаеше за решението й да сложи край на легендата. След като бе прочел Завета, трябваше да се съгласи, че принцесите на Инвърнес получаваха само страдания.

Меридийн продължи търсенето на Сим, успокоена от взетото решение, че Хайлендс ще продължи историята си без нея. Разходката й завърши в дърводелната, където откри Сим надвесен заедно с майстора над просната върху една маса скица.

Меридийн спря на прага.

— Помни за кого е леглото — рече прислужникът. — На Ривъс няма да му хареса да висят му краката от кревата.

Дърводелецът кимна. От главата и раменете му изпадна дъжд от дървени стърготини.

— Ще го направя подобно на леглото на принцесата. Той каза, че то било тъкмо като за него.

Меридийн се смути при представата за Ривъс, разположил се в нейното легло. Освен това бе поръчал леглото с по-големи от нужните за един човек размери. Амбициозен ход, който бе обречен на провал, защото той никога нямаше да легне при нея. Но въпреки това беше обидно да слуша как тези мъже обсъждаха леглото й. През последните тринайсет години сестра Маргарет рядко бе споменавала нещо лично за Меридийн. Изключение бяха забележките й да си подрежда стаята.

— И никакви завъртулки — рече Сим. — Помни, че става дума за ловна хижа.

— Добре. Ривъс каза, че не му трябват балдахин или резби.

Меридийн влезе в работилницата. Дърводелецът стана прав.

— Милейди? Мога ли да ви помогна?

— Искам да обсъдя поръчката на един стан.

Дърводелецът направи гримаса и погледна рисунката.

— Но за „Търпението“ ще трябват маси, пейки и кепенци.

Говореше английски, като всички останали в Елгджиншър, но думите му я объркаха.

— За кое?

Сим стана нервен.

— За ъ-ъ…

— За новата ловна хижа на Ривъс — вмъкна дърводелецът. — Нарекъл я е „Търпението на Макдъф“.

Явно работата беше от такава голяма важност за него, че Меридийн се почувства задължена да каже:

— „Търпението на Макдъф“. Какво интересно име!

Надяваше се тази хижа да е някъде близо до Светите места. Сим нави чертежа на руло и го мушна под мишница. Дърводелецът остави настрана инструментите си.

— Нарекъл го е така, защото там е свършило търпението му.

Близо до границата на собственото си търпение, Меридийн реши да се откаже от първата си поръчка.

— Добри ми господине, аз исках само да обсъдя направата на един стан за мен и сандък за чеиза на Сирина. Но нека засега оставим моя стан. Направете при първа възможност сандъка на Сирина и й го отнесете.

— Сигурна ли сте, госпожо? — попита дърводелецът.

— Напълно — Меридийн се насочи към вратата. — Сим ще ви каже, че все още имам недовършен гоблен на стария стан. А, Сим, утре сутрин ще се срещнем, за да обсъдим сметките. Ще предадеш ли на готвача да приготви за вечеря шунка, а също и от ечемичената супа, ако не е вкиснала?

Без да дочака отговора му тя излезе навън, на слънце. Смущението й я озадачи, тъй като не се имаше нито за срамежлива, нито за стеснителна. Сим и дърводелеца просто говореха по работа. Те не знаеха, че тя се опитва да получи анулиране на брака. Грешката беше нейна. Просто не беше свикнала да вижда край себе си толкова непознати.

Някой се провикна от хлебарницата:

— Милейди!

Обърна се и видя нисък мъж със светла брада, гъста като овче руно. Съвсем малко по-висок от нея, той носеше дълга вълнена туника, препасана с широк кожен колан, в който бяха затъкнати брадва и клин. Той свали шапката си.

— Минавах покрай дърводелската работилница и чух че искате стан.

Добрата дикция на този човек беше истинска наслада, след тромавата реч на дърводелеца.

— Да. Имам нужда от стан.

— Аз съм колар по професия, но съм направил много станове за жените от рода ми.

Трябваше да предположи, че селище, голямо като Елджиншър, сигурно имаше повече от един дърводелец, но бе прекарала толкова време в изолация.

— Къде е работилницата ви?

— Аз съм от Абърдийн. Тук работя във фургона си. — Той посочи към пътеката, минаваща покрай свещарската работилница. — Мислех днес да си тръгвам, но заради вас, милейди, ще остана още малко.

Услужливото му отношение към нея не я изненада. Всички в селото се надпреварваха да й угаждат. Е, почти всички.

Меридийн извади от кошницата си конците, които бе приготвила като размери.

— Трябва да бъде дълъг колкото белия конец и широк колкото кафявия. За колко време ще бъде готов?

Той взе намотаните конци в мазолестата си дясна ръка. Лявата му ръка беше странно гладка. Сигурно така беше при каруцарите, реши тя.

— За два дни, ако успея да намеря подходящо дърво. При общоприетата надница от едно пени за една работа, цената беше повече от приемлива.

— Трябва да е направен от сух дъб — предупреди го тя. — Ъглите да са заоблени, а по повърхността да няма мазни петна. Ако го направите както ви казах, ще получите едно пени повече.

— Благодаря, милейди. Разчитайте на мен. Ще ви направя стан, който с гордост ще можете да оставите на следващата принцеса.

„Едва ли“ — каза си тя и му пожела довиждане. Трябваше освен това да посети търговеца на прежда и да подбере конците за гоблена. По пътя мина покрай църквата. Вратата беше отворена, но тя не погледна вътре. Изобщо не я интересуваше този корумпиран свещеник.

Влезе в шумната тъкачница. Една възрастна жена я поздрави. Всичко вървеше добре с поръчките на Меридийн, докато не поиска червени конци.

Жената на тъкача се почеса по бузата.

— Гиби сигурно има червена боя. Тя е майстор във варенето на червена боя от плодове на офика.

Меридийн не си спомняше преди да е чувала името Гиби, но напоследък се бе срещнала с толкова много хора, че се съмняваше да ги е запаметила всичките.

— Къде мога да намеря тази Гиби?

Снажният тъкач застана до тях.

— Аз ще я намеря… Утре ще имате конците.

Намесата му й се стори припряна, но Меридийн предпочете да не разпитва. След като бе приключила с най-неотложните дела, тя тръгна обратно към замъка.

Малката кръгла постройка, където се намираше апартаментът й, се губеше между кулите близнаци на Олдкеърн. Видя през отворения прозорец Елън, приведена над стана, да работи енергично върху гоблена, предназначен за жената на Дръмънд. Сирина седеше на купчина слама край напъпилите офики, но вниманието на момичето беше насочено не към дърветата, а към площадката за турнири, където се упражняваше Съмърлед Маккуин. Цяла тълпа се бе събрала да наблюдава боя.

Стоманата се срещаше със стомана. Младият воин бе срещнал труден противник. Но кой беше слабият, висок мъж? Не беше Броуди, защото шерифът се виждаше застанал до група мъже, облечени в цветовете на клана Форбс.

Любопитна, но без особена охота да изоставя приятната слънчева топлина, Меридийн промени целта си и тръгна към площадката, където се смеси с тълпата.

Младият Съмърлед се представяше великолепно, но по-опитният му противник се оказа безпощаден. Настъпваше все по-енергично, докато Съмърлед не се спъна. Зад Меридийн се разнесе женски писък и в следващия миг Сирина се втурна на арената.

Момичето коленичи и се засуети край годеника си. Меридийн изчака победителя да свали шлема си. Най-накрая той го стори и лицето му я накара да се сепне.

Беше свещеникът, отец Томас. Той протегна ръка на поваления си противник и каза:

— Добре се справи, Съмърлед. Още една година и ще станеш по-добър дори от Ривъс.

Значи добрият отец беше и боец. Това не трябваше да я изненадва. Духовното в него беше по-малко, отколкото във всеки друг свещеник, когото познаваше.

Отец Томас я забеляза и, като остави читавия Съмърлед на милостивите грижи на Сирина, се приближи до нея.

— Лейди Меридийн, тази сутрин не бяхте с Ривъс на сутрешната молитва.

Приятелският му тон не можеше да я заблуди.

— О! — безгрижно възкликна тя. — Сега разбирам всичко. Когато сте облечен като боец се заемате с ролята на свещеник. Когато облечете расото, поемате задълженията към политиката на клана. Да не би случайно да сте рицар от ордена на тамплиерите?

Обидата й явно го бе засегнала, защото той стисна челюсти, а по бузата му се събраха капки пот. Отец Томас посочи на запад с ръката, в която стискаше шлема.

— Хей в онова гробище почиват костите на онези, които са дали живота си, за да можете вие да изпълните мисията си.

— Мисия, която аз презирам.

— Тогава вие презирате Бог, Меридийн Макгиливри, защото Той ви е направил такава, каквато и която сте. И пак Той насочва меча на съпруга ви.

Никой не бе умрял заради нея. Бяха загинали заради собствените си амбиции и войнолюбив нрав

— Не. Ривъс сам ги е завел на смърт.

Извинителната му усмивка се разби в безразличието й.

— Ривъс Макдъф е най-добрият човек в Хайлендс. Не е направил нищо друго, освен да удържи клетвите, които е дал пред Бога.

Отначало Рендолф Маккуин, а сега свещеникът. Колко ли хора още щяха да я винят за неща, които бяха извън контрола й.

— По онова време аз вече бях законно сгодена за друг. Бях принудена да се венчая за Ривъс Макдъф.

— Що се касае до съпрузите, малко жени като вас са били така благословени. Ще се моля за вас. — Той се завъртя на пети и си тръгна.

„Жени като вас.“ Думите му отвориха една стара рана.

„Жените като нас, спомни си тя думите на майка си, не избират съпрузите си. Ние сме като кучките, които водят за награда на най-силното куче в глутницата.“

Меридийн видя изнуреното лице на майка си така ясно, сякаш се бе върнала години назад. Този образ беше толкова обезпокоителен, че побърза да го изгони от ума си.

Не посмя да върне спомена за майка си, докато не дойде време да си ляга. Не успя да си я спомни отново и се отказа от усилията си с мрачно примирение, защото истината беше, че всъщност никога не е била нечия дъщеря. За разлика от Елън, която имаше цяла чанта с писма, пълни с нежност и множество подаръци от майка си. За разлика от Лизабет, чиито родители живееха наблизо и я обграждаха с любов.

Меридийн просто беше бъдещата принцеса на Инвърнес.

Когато няколко часа по-късно кошмарът я събуди, тя вече знаеше какво трябва да направи.