Продадена принцеса

ГЛАВА ПЪРВА

— Събуди се!

Прошепната заповед изтръгна Меридийн от дълбокия сън. Груба мъжка ръка запуши устата й. Палецът и показалецът му стискаха носа й и почти не й позволяваха да диша.

За миг си помисли, че е баща й. Грубите му думи, ръката му, която й причиняваше синини, безразличието му към детето, което копнееше за любов.

Като се отърси от този спомен, тя потисна страха си и изви очи, като се опитваше да зърне лицето на мъжа, надвесил се над нея. Видя само огромна сянка, забулена в мрак. В отчаянието си впи зъби в ръката му. Мъжът изпъшка и отдръпна ръка.

— Мълчи — просъска той — или ще изложиш на опасност останалите.

Тя пое дълбоко въздух с намерението да извика. Но кого? Ана, деветнайсетгодишната шотландска благородничка, която заемаше съседната стая? Не, не Ана. Или стария прислужник, на когото му трябваше бастун, за да се придвижи от градината до хамбара? Не, и него не. Сестра Маргарет бе заминала предишния ден за Феърхоуп и бе взела стражите със себе си. Нямаше никой, който да се противопостави на този натрапник, освен самата тя.

— Махни се, грубиян такъв!

— Ш-шт!

Тя размаха ръце напосоки в мрака и изпита моментно удоволствие, щом успя да стовари върху му солиден юмрук.

Непознатият изруга и притисна ръцете към тялото й, после я претърколи, като я омота в завивките. Мъжът нахлузи на главата й мека вълнена качулка и я притегна леко около шията. После я вдигна на ръце и я преметна през рамото си.

Завързана като гъска, приготвена за клане, Меридийн се люлееше и друсаше безпомощно при всяка крачка, която той правеше. Но накъде? Къде я отвеждаше и защо?

Тя се изви и се опита да освободи ръцете си, но не успя. Започна да рита и да се гърчи. Мъжът не й обърна внимание. Хватката му беше силна, но не чак толкова, че да я нарани. Ако смяташе да я насили, явно бе решил да го направи някъде другаде през свободното си време.

Но защо точно нея? Тя вече не беше важна особа. Легендата за принцесата беше един забравен обичай. Дори самата Меридийн знаеше малко за това, което й се полагаше по рождение.

В манастира имаше по-привлекателни момичета, богати девойки от знатни фамилии, с достатъчно пари, за да платят откуп или със земи, които да привлекат кандидати за женитба.

Изведнъж истината просветна в ума. Меридиан не знаеше дали да се смее или да плаче. Този разбойник я беше взел за някоя от богатите наследнички, които наричаха абатството Скарбъроу свой дом. Трябваше да му обясни, че бе сгрешил. След това щеше да му се изсмее в лицето.

По страните й се стичаше пот, а гърлото й се напрягаше за глътка въздух. Ако продължаваше да се бори щеше да се задуши, така че Меридийн спря и се ослуша. Чуваше се само приглушеният звук на дишането му.

Няколко секунди по-късно чу познатото скърцане на задната врата. След това непознатият я вдигна високо върху гърба на пръхтящ, неспокойно пристъпващ кон. Ръката му я притисна към седлото и конят тръгна напред.

При първа възможност да говори щеше да съобщи на този грубиян каква глупава грешка бе сторил. Каквато й печалба да очакваше за подлостта си, нямаше да получи и пукната пара, защото никой нямаше да плати откуп за Меридийн Макгиливри. Самата идея беше смехотворна. Народът на Шотландия я бе изоставил.

Искаше й се да разпори този грубиян от горе до долу и ако не я върнеше незабавно, щеше да го стори.

Мина сякаш цяла вечност, преди да долови миризмата на морето. Мъжът отново я вдигна и я понесе на ръце. Щом той премина по някаква дъска, стъпките му отекнаха глухо. Чуваха се крясъците на чайки в нощта.

След кратко спускане по стълба, Меридийн бе оставена върху нещо меко. Дано да не беше легло. Дано не възнамеряваше да я насили, преди да е успяла да му обясни грешката.

Лекото полюляване потвърди предположението й за това, къде се намират. На кораб. С разтуптяно сърце тя се освободи от одеялото и смъкна качулката от главата си.

Той я бе завел в малка каюта. Той.

Похитителят й стоеше с гръб към нея. Нищо чудно, че я бе носил с такава лекота. Беше висок и як като столетен дъб. Носеше дълго черно наметало и ботуши, украсени с древни шотландски символи. Като дете Меридийн се бе учила да рисува същите тези шарки.

В главата й се надигна един спомен — образ на млад мъж, на босоног момък, който се бе държал като принц и й бе обещал да стане достоен за нея.

Прониза я странно усещане.

Като засили пламъка на фенера, той се обърна към нея.

— Меридийн.

Тя ахна от изненада. Тези дълбоки, кафяви очи, този пламтящ поглед и приковаващи мъжествени черти можеха да принадлежат само на един човек — на нейния съпруг, Ривъс Макдъф.

Главата й се замая и тя притисна ръце към гърдите си, за да потисне треперенето.

Той свали наметалото си и карираната му дреха, оцветена в червено, синьо и зелено, й подсказа нещо друго, също тъй немислимо. Синът на месаря се бе провъзгласил за крал на Хайлендс и сега бе дошъл за своята кралица.

Не искаше изобщо дори да мисли за това и не смяташе да играе каквато и да е роля в шотландската политика, така че с лекота си придаде безразличен вид.

— Закле се да обединиш клановете. А сега отправяш към баща ми претенции за хайлендската корона.

Светлината на фенера проблесна в русата му коса и й придаде оттенък на слънчеви лъчи.

— Да. Повечето от клановете го изоставиха. Той разори хората си, за да плаща на наемната армия.

За нея Шотландия значеше лукавство, предателство и земя, осеяна с трупове. Шотландия значеше изплашени момичета, чиито бащи ги биеха, а после слугите тровеха. Единствено английският манастир бе предложил на Меридийн убежище и я бе спасил от спомените за ужасяващото шотландско наследство. Манастирът й бе предложил храна и топлина. Бе я предпазил от глада и студа.

Стомахът й се сви на топка.

— Баща ми е постъпил типично по шотландски.

— Не е честно да презираш всички ни, заради неговите престъпления.

Острите нотки в заповедническия му глас пробудиха у нея тъжни спомени за шотландското чудовище, което бе владяло детството й. Стражи пред всяка врата. Въоръжени войници, които я придружаваха, дори когато отиваше на църква.

Тя потрепери, но не беше от студ, защото разпаленият мангал бе отоплил малката каюта. Не си спомняше кога за последен път бе мислила за баща си, а кошмарите й бяха изчезнали още преди години.

— Доколкото го познавам, баща ми е в състояние да наеме дори легион татари.

Съпругът й отиде до огъня и протегна ръце, за да се стопли. Единственият път, когато бе видяла Ривъс Макдъф, той беше раздърпан и мърляв. По един очарователно рицарски начин се бе осмелил да предизвика гнева на Едуард, за да спаси достойнството й.

— Не трябва да се страхуваш от баща си. Той повече няма да те нарани.

Дали войната и очакванията за власт бяха променили учтивия момък, за когото я бяха принудили да се омъжи преди години? Вероятно. Това отново предизвика гнева й. Така както църквата обучаваше свещеници, Шотландия превръщаше невинните момчета в бойци. Това беше само една от многото причини, поради които презираше родината си. Причина, заради която, може би все пак щеше да извини Ривъс, ако самата тя не беше толкова възбудена.

С мъка овладя страха си и додаде:

— Как ме откри?

— Получих вест от загрижен приятел.

Меридийн бе напуснала Шотландия толкова отдавна. Бе убедена, че вече е забравена, както самата тя, така и традицията, която я свързваше с народа й. Някой подлец бе разкрил местонахождението й.

— Приятел ли? Предполагам, че говориш за някой, който ти е помогнал да ме отвлечеш.

— А щеше ли да дойдеш доброволно?

Абсурдността на този въпрос я накара да се усмихне.

— Разбира се, но само ако ми бяха порасли перки и люспи и се бях влюбила в морската вода.

Отговорът й го сепна и той я погледна изненадан, с леко отворена уста и смутени очи.

— Този въпрос е важен, Меридийн.

— Поне за теб, предполагам.

— Заклех се, че ще дойда за теб.

Той кръстоса ръце пред гърдите си и на китките му се видяха чифт златни гривни.

Дори за миг тя не бе приела на сериозно обещанието му, но като се имаше предвид мощната му осанка и властното му държание, явно той бе взел присърце клетвата си.

— Кога се сдоби с бойните гривни?

Той стисна челюсти и заби поглед надолу.

— Бях само на петнадесет години.

Две години, след като се бе оженил за нея, Ривъс Макдъф бе станал войник, изцапан с кръв. Но все пак зад мъжествената фигура тя можеше да открие момчето, което се бе заклело по-скоро да пропадне в ада, отколкото да я предаде.

Проклет да е, загдето развали този хубав спомен. Проклет да е, загдето бе взел на сериозно брака между две деца. Проклета да е и тя, загдето се бе оставила да попадне в ръцете му. Шотландците бяха отровили детството й. Нямаше да им позволи да омърсят бъдещето й. Особено Ривъс Макдъф.

— Сякаш съжаляваш за убийството на първия си противник.

Той дръпна надолу ръкавите на дрехата си, за да скрие гривните.

— Признавам, че бих предпочел да градя, вместо да руша — една идея, широко разпространена днес сред хайлендците.

Хайлендци! Стомахът на Меридийн се сви. Това бяха все брутални хора, които я бяха били, а после я бяха захвърлили. Трагичният обрат на събитията я бе натъжил, но сърцето и умът й отдавна бяха забравили родината. Като сираче в Англия тя се бе опитала да изтрие от паметта си спомена за грубия народ и баща си, който бе пратил свой човек да я отрови.

— Какво си ти всъщност? — предизвика го тя. — Нерешителен хайлендски воин, който иска да стане фермер? Да не би да очакваш да ти повярвам?

Гневният й тон го накара да трепне. Преди да й отговори смутено намести колана си, на който висеше меч.

— Нима си мислила, че ще престъпя клетвата към теб?

Като се бе обявил за претендент за хайлендския трон и като връщаше Меридийн в Шотландия той бе надхитрил всички хайлендски старейшини и вече мъртвия крал на Англия, който бе изпратил Меридийн в безопасност. Въпреки всичко Ривъс Макдъф се бе устремил към славата.

Беше обречен да се къпе сам в блясъка й.

— Не съм мислила много за теб, Ривъс. Твоята клетва беше младежко обещание към принцесата на Инвърнес, страдаща от въздействието на отровата. Освобождавам те от клетвата ти.

— Но аз не искам това.

„Бъди внимателна — каза си тя, — бъди логична и се опитай да го накараш да те разбере.“

— Убедена съм, че каузата ти е справедлива, но въпреки това няма да се върна в Шотландия.

Небрежно, сякаш я питаше дали иска хляб с мед, Ривъс подхвърли:

— Защо не?

Тя скръцна със зъби и се опита да задържи погледа си настрани. Не можа.

— Не изпитвам нищо друго, освен омраза към Хайлендс.

— Ами твоето задължение?

Годините отчуждение от народа, комуто тя не бе нужна за нищо повече, освен за една церемония, бяха укрепили волята й. Нямаше да позволи на един хубав и предприемчив шотландец да я пречупи.

— Задължение ли? Аз бях изоставена.

— Меридийн, аз никога не съм те изоставял.

Нима той се бе превърнал във фанатик? Тази възможност я изплаши. Той се чувстваше свободно в компанията й, дори след като я бе отвлякъл. Беше й приятно да се вглежда в него — правилни черти, силно тяло и пълни с живот кафяви очи.

Не. Не искаше нищо от това.

— Не е трябвало да си правиш труда. Моят живот е в Англия. Там се чувствам добре.

Той кимна състрадателно и дългата му коса се разпиля над раменете му.

— И Ана каза, че мислиш така.

Фамилиарното му споменаване на момичето я сепна. Меридийн усети, че я обзема страх за приятелката й. Ана беше в манастира само от няколко месеца. Тихо, срамежливо момиче, което стоеше плътно до Меридийн, подобно на котка до рибарска сергия.

— Какво си направил с нея?

— Братовчед й я настанява в друга каюта.

— Братовчед й ли? Не е възможно да познаваш нито Ана, нито някой от клана й. Те са от Съдърленд.

Ривъс се замисли и се втренчи продължително в босия й крак. Меридийн си помисли, че няма да отговори. Изглежда не бе свикнал да обяснява действията си — още една отличителна черта, присъща на шотландските старейшини.

След известно време той додаде:

— Човек си създава приятели.

Обзе я странно чувство. Ако той си бе намерил приятели сред Съдърлендови, чиито земи лежаха далеч на север, значи Ривъс бе сторил повече, от това само да отправи предизвикателство към баща й. Той бе настроил срещу Макгиливри останалите хайлендски кланове. Решителен ход.

— Един Макдъф не би трябвало да си търси приятели сред клана Съдърленд. Те са ни врагове от стотици години.

От него лъхна увереност.

— Аз, Макдъф, го направих.

Той можеше да търси съюзници чак докато архангел Гавраил надуеше отново тръбата си, но не би могъл никога да сложи хайлендската корона. Не и без нея, Меридийн, и в това се криеше силата й.

— Не ме е грижа, дори ако папата ти е приятел. Няма да дойда с теб.

Втренченият му поглед я прониза.

— Животът ти в Англия свърши, Меридийн. — Корабът се раздвижи, явно отделяйки се от пристана. — Тръгваме за Елджиншър.

Тя се втурна към вратата. Ривъс й препречи пътя и я хвана. Притисната към него, тя го заудря с юмруци по гърдите, после прехапа долната си устна, за да сдържи сълзите си. Ривъс миришеше на вълна, сред която е било поставено изсушено изтравниче — един мирис, който й навя тъжни спомени от детството.

В никакъв случай нямаше да се върне.

— Престани да ми се противопоставяш, Меридийн.

— Мразя те, и теб, и всички останали.

Ръцете му нежно притиснаха гърба й, сякаш той успокояваше болно дете.

— Ще видиш, че хората са се променили.

Меридийн се освободи от прегръдката му, изненадана от затишието в собствената си душа.

— Не ме е грижа.

Ако решителността имаше изражение, то можеше да бъде открито върху лицето на Ривъс Макдъф. В очите му блестеше честност, а ръцете му бяха разтворени в искрена молба.

— Те са добри хора, които вярват, че ти ще промениш живота им. Аз също го вярвам.

Тя почувства силата на волята му. Опита се да го отблъсне, но въпреки това беше прилепнала към него като лишей към мокра скала. Държанието на Ривъс беше съпроводено от непринудена грация на човек, роден да владее и задължен да завоюва.

Въпреки това, когато стана дума за Шотландия сърцето й остана пусто.

— Значи те очаква разочарование.

— Защото съм само един нещастен син на месар, който някога се унижи пред краля на Англия?

Това бяха нейните думи, които тя бе доверила преди време на една жена, която бе считала за своя приятелка. Степента, до която той бе проникнал в живота й порази Меридийн.

— Ана е била твой шпионин!?

Гордост обля мъжествените му черти. Изведнъж той сякаш стана прекалено голям за тясната каюта.

— Баща й е мой васал:

Значи могъщите Съдърлендови бяха отишли дотам да се закълнат във вярност на Ривъс Макдъф? Тази идея противоречеше на всякаква логика и традиция. Клановете често се съюзяваха с обща цел. Но когато целта бъдеше постигната те се сплотяваха около старейшините на клановете. Клетвата за вярност предполагаше постоянен съюз и ако Съдърлендови бяха готови да се подчинят някому, тогава те трябваше да коленичат пред баща й, кралят на Хайлендс. Не пред Ривъс Макдъф.

Насоката на мислите й я обезпокои.

— Не искам да вземам участие в бъдещето на Шотландия.

— Стига си се противила. Отиваме си у дома.

— Ти си отиваш у дома.

Някой почука на вратата. Ривъс я отвори и Меридийн в недоумение проследи с поглед двамата моряци, които внесоха книгите и останалите й вещи. Ривъс тихо каза нещо на моряците. След малко те внесоха в каютата умело изработен сандък.

Когато моряците излязоха, Ривъс плъзна поглед по нощницата на Меридийн.

— Това е новият ти гардероб, милейди. Сигурен съм, че ще искаш да облечеш нещо по-удобно и топло. Навярно си спомняш, че по това време на годината в Хайлендс е хладно…

Едва сега тя осъзна как беше облечена. Ривъс ни най-малко не се бе обезпокоил, че тя е облечена само с нощница. Дори напротив, бе се държал напълно незаинтересовано. Това я озадачи.

— Ти, коравосърдечно, себично чудовище!

Той въздъхна, а изражението му се смекчи и неочаквано й върна спомена за уязвимия младеж, какъвто тя го помнеше.

— Трябва ли да се държа жестоко с теб? — запита я той. — Трябва ли да те заключа и да вляза в ролята на тиранин?

Като момче, той бе единственият шотландец, който бе погледнал отвъд легендата и бе видял изплашеното момиче, което беше принцесата. Но този любезен момък се бе превърнал в амбициозен и очарователен мъж.

Тя сви ръце в юмруци.

— Не се съмнявам, че си се усъвършенствал в тиранията.

— Какво е това? Нима принцесата на Инвърнес проявява дребнавост? Това не ти подхожда — той й се усмихна закачливо. — Всъщност по душа съм невинен като агънце.

Думите му я разсмяха, защото изглеждаше точно като човек, който се домогва да стане крал. Нямаше да получи короната от нея. Баща й щеше да я носи, докато звездите не паднеха в морето.

— Ти си безсърдечен. Защо иначе би ме държал против волята ми?

Ривъс възседна сандъка и щракна месинговата му ключалка. Удобната му поза даваше невярна представа за намеренията му.

— Защото ти си моя жена и си задължена да служиш на народа на Хайлендс.

Гневът й премина в несдържана ярост.

— Значи ти очакваш от мен просто така да отида при баща си и в присъствието на целия клан Макгиливри да поискам от него да се оттегли от трона в твоя полза, като ми предаде церемониалния меч?

— Само ако ще мога да се справя. — Той стегна ръцете си и издутините на мускулите му изпънаха шевовете на дрехата. — Уверявам те, че съм прекарал последните тринайсет години в приготовления точно за това събитие.

Но за да се властва над хайлендските кланове бе нужно нещо повече от войнска доблест. Щяха да са му необходими търпение, честност и конкретни планове за бъдещето. Съмняваше се дали Ривъс имаше кое да е от тях. На какво бе способен един похитител?

— Приготовленията ти са били напразни.

— Жените от Елджиншър ще те подкрепят, когато предявиш правото си над меча на Чаплинг.

Чаплинг. Това беше стара дума, значеща единство.

Предполагаше се, също така, че мъжът, който носи короната на Хайлендс, е старейшина на клана Чаплинг. Обърканата Меридийн разтри слепоочията си.

— Жените на Елджиншър ли? Какво общо имат те с короната на Хайлендс?

— Те ще те придружат до Инвърнес и ще застанат зад теб, когато поискаш меча от баща си. За тях това пътуване е като поклонение, което те копнеят да сторят.

Поклонение ли? Думата извика някакъв стар, объркан спомен, но образът беше твърде неясен, за да си го припомни изцяло. На този фон изпъкваше един мъж — баща й.

— О, не, аз никога не ще стъпя на бащината си земя. Нито заради теб, нито дори ако ми обещаеш място в рая.

— Ти петниш честта на жените, които са се заклели да споделят пътя ти.

Жените. Група непознати, които очакваха от нея да поиска от баща си короната на Хайлендс и след това да я дари на Ривъс Макдъф. Дори ако й обещаеха място от дясната страна на Господа нямаше да се срещне с баща си. Той бе предпочел по-скоро да я види мъртва, отколкото да я остави да се омъжи за човек, когото не беше избрал. Баща й — едно чудовище. Шотландия гъмжеше от такива зверове.

Сякаш прочел мислите й, Ривъс додаде:

— Баща ти няма да те омърси с присъствието си. Имаш честната ми дума.

Ненужното му рицарство я разгневи, дори повече от егоистичното му желание.

— По дяволите, шотландската гордост!

На Ривъс му се прииска да я разтърси, да я наругае, загдето искаше да се откаже от правото, което й се падаше по рождение. Дълбоко в сърцето си бе стаил надеждата, че тя ще се върне доброволно у дома, в Шотландия и ще подири съдбата си. Бе подценил дълбочината на чувствата й и се бе заблудил в собственото си отношение. Никога повече нямаше да прави тези грешки.

— Стига си се противила, Меридийн.

— Стига си се заблуждавал, Ривъс.

Беше си представял как ли ще се почувства, когато тя произнесе името му, но не бе очаквал да чуе презрение.

Една принцеса на Инвърнес трябваше да стои над сприхавостта. Смяташе да я ухажва — една грешка, която бе сторил от гордост.

— Почакай малко и ще видиш, че съм прав.

— Почакай малко и ще обърна всичко наопаки. — Тя се изправи и застана толкова близко до него, че роклята й се отърка в коленете му. — Ще настроя камериерката срещу прислужника ти. Ще обиждам готвачката, докато не я накарам да напусне. Публично ще обвиня стюарда ти, че краде. — Хубавите й ноздри се бяха разширили и дори косата й сякаш потрепваше от несдържания й гняв. — Когато свърша сам ще ме молиш да се махна от Шотландия.

За Бога, тя ставаше нахална, а яростта й го привлече като попътен вятър в платната. Слугите му бяха готови да последват принцесата на Инвърнес дори сред адските огньове. Години бе загубил, за да ги обучи така. Нямаше начин да разбие домакинството му. Идеята извикваше само смях.

— Спести си неприятностите, Ривъс. Върни ме в манастира още сега.

Перспективата да обуздае нрава й докосна някаква нишка в душата му. Но първо трябваше да привлече вниманието й.

— Много добре. — Тя се отпусна, докато не чу продължението на думите му. — Ще те върна в манастира, когато първото ни дете стане достатъчно голямо, за да може да пътува. Дори сам ще те придружа дотам.

— Ти си луд — извика тя и посочи вратата с тънкия си показалец. — Вън!

Изглеждаше толкова страховита, така решителна по свой начин. От мига, в който бе смъкнала качулката си и обгръщащия я чаршаф, Ривъс беше зашеметен от промените, настъпили у съпругата му. Като дете Меридийн бе изглеждала ефирна с момичешката си красота, но годините бяха превърнали принцесата в кралица. Луничките и любопитният поглед бяха си отишли и бяха отстъпили място на безупречната кожа и решителните маниери.

Тя щеше да го дари със синове, които щяха да убият дракона на несправедливостта. Щеше да му даде дъщеря, която да продължи най-романтичната шотландска легенда. При късмет тя щеше да му даде години на любов и щеше да му помогне да понесе по-леко теглото на дълга си. Той желаеше всичко това и то от нея.

— Стига си ме зяпал, ами се махай оттук.

Нямаше да може да я възпре само с груби думи.

— Предполага се, че един съпруг може да гледа жена си — за по-голям ефект той добави. — И други работи.

Тя преглътна и облиза устните си, а очите й заблестяха разтревожено.

— Ще ме похитиш ли?

Думите й го сепнаха.

— Мислиш, че ще те насиля ли?

Тя огледа каютата. После го изгледа с поглед, пълен с ирония.

— Мисля, че силата е средство, с помощта на което решаваш проблемите си.

Ривъс възпря усмивката, която извика хитроумната й логика. Господи, с удоволствие би си разменял остроти с нея, докато я подмами обратно в шотландската кошара.

— Не се отчайвай. Ще те похищавам често и с удоволствие, стига веднъж да вземеш меча на Чаплинг от баща си и да ми го дадеш.

Тя се отпусна и преметна през рамо дългата си до кръста коса.

— Рицарството ти си има обяснима причина. Няма да потърсиш съпружеските си права сега, защото принцесата трябва да бъде непорочна, когато поиска меча от баща си, за да го предаде на съпруга си.

Говореше за принцесата така, сякаш ставаше дума за някой друг. Ривъс смяташе това също да промени. За сега беше признателен, че поне бяха засегнали темата за нейния дълг.

— Не забравяй, че сърцето ти също трябва да бъде чисто.

Тя го погледна изкосо.

— Откъде знаеш толкова много за традициите, свързани с принцесата?

Младият мъж бе запечатал в паметта си всяка дума от Завета на принцесата. Трябваше ли да й каже, че бе взел присърце отправената й преди много време молба да пази свещената книга? По-късно, може би. Засега щеше да подбира внимателно думите си.

— Говоря за неща, които всеки мъж би желал от жена си.

— Нищо няма да получиш от мен.

— Напротив. Ти ще ми дадеш меча на баща си.

А след това щеше да я изкъпе с изтравниче.

Тя го изгледа от разбърканите кичури на косата, през символите на ранга, които красяха китките му, до бойните му ботуши. Устните й се извиха в разбираща усмивка, която й придаде съблазнителен вид.

— Ривъс Макдъф, дори ти да беше единственият ми шанс да си взема съпруг, бих предпочела да вляза невинна в гроба.

Той се бе държал прекалено нагло, но не знаеше как иначе да постъпи, а и сега вече нямаше път назад.

— Аз съм твоят избор, докато не отидеш в гроба.

— Жалко, че майка ти не е отишла непорочна в гроба.

Смехът заплашително се надигна в гърлото му.

— Уви, моя девствена съпруго — рече той, — смятам, че двамата ще се разбираме добре. Режещият ти език обещава да хвърли светлина в мрака на самотните ми нощи.

— Бъди внимателен, скъпи съпруже, за да не изтече кръвта ти до капка както си спиш.

Заплахата й го накара да трепне.

— Приятна почивка, моя непорочна принцесо.

— Непорочна ли? — тя грабна наметалото му и му го хвърли. — Аз не съм девствена.

Сякаш ударен от гръм, Ривъс я зяпна, а тя затръшна вратата и бързо спусна резето.

Не е девствена? В гърдите му се надигна негодуваш рев, а пръстите му се впиха в наметалото. Тя трябваше да бъде недокосната. Та нали я бяха възпитавали по онзи кодекс на женската чест, датиращ още от времето на свети Кълъмба. От столетия жените от клана й бяха чертали бъдещето на Хайлендс. Подобно на майка й, някои от принцесите бяха правили грешки в избора си и бяха попадали на неподходящи съпрузи. Други нейни предшественички, носещи нейното име, бяха просперирали. Всичко беше записано в Завета. Тя знаеше правилата, рисковете и наградите. Както и той. И когато дойдеше време книгата да премине у дъщеря им, Ривъс щеше да се погрижи Меридийн да добави своята странница в хрониките и да запише, че мъжът й е бил истински крал на Хайлендс.

Така трябваше да бъде.

Беше посветил живота си на идеята да поправи грешките, които бе допуснал баща й, Кътбърт Макгиливри, както и на това да спечели кралството, което после да положи в нозете й. Нима дъщерята беше предателка, както баща си?

Нечестността можеше да обезсили Ривъс така, както нито една битка не би успяла, защото успехът на делото зависеше не от способността да води и направлява, а от добродетелта на една жена.

— Вярваш ли й?

Ривъс се завъртя и от последното стъпало на стълбата, водеща към палубата видя с фенер в ръка да се надига Джон Съдърленд.

Надеждата заговори в Ривъс.

— Не. Тя е непорочна до дъното на душата си.

— Девица или не, цяло щастие е, че тя вече е венчана за теб, защото познавам поне дузина благородници сред Съдърлендови, които биха продали дори и дрехите на баща си, само за да се опитат да спечелят сърцето й. — Той се изправи на крака. — За Бога, Ривъс, бива си я.

Ривъс бе очаквал Джон да похвали жена му за красотата й, но не й за духа й. Самият факт, че тя беше принцесата на Инвърнес бе достатъчен да подтикне един мъж да се опита да я завладее. Но тя принадлежеше на Ривъс Макдъф.

— В нея има огън.

Съдърленд се разсмя така силно, че насмалко не изпусна фенера.

— Дори господарят ми, Робърт Брус, би завидял на дарбата ти да се изказваш сдържано. Тя е истински пожар от непокорство.

Ривъс не смяташе да гаси огъня й. Хайлендците се нуждаеха от духа й. Особено сега, когато автономията от Англия изглеждаше така достижима.

Меридийн също имаше нужда от народа си, просто все още не го познаваше. Имаше план как да я накара да промени мнението си и да спечели сърцето й. Тя не му бе оставила друга възможност, освен да я отвлече.

Съучастницата му, Ана, бе казала, че Меридийн няма да се върне доброволно.

— Как е Ана?

Като поклати глава, Съдърленд изпусна изморено дъх.

— Видяла те е как носиш жена си на борда и ми напомни за обещанието ти да се държиш любезно с лейди Меридийн.

Ривъс потисна надигналото се чувство за вина. Корабчето се разлюля и Ривъс се подпря с една ръка на стената, докато отмине вълната.

— Кажи й да не се ядосва, Джон. По Меридийн няма ни една драскотина, а каквото съм направил е било само за добро.

Ривъс започваше да си мисли, че спечелването на кралството можеше да се окаже по-лесно, от склоняването на жена му.

— Само да беше малко по-сговорчива.

Съдърленд кимна в мълчаливо съгласие.

— Ами обещанието ти към Брус?

Робърт Брус, кралят на Шотландия, знаеше и одобряваше плана на Ривъс да отведе Меридийн у дома, при условие, че тя е съгласна. Ако ли не, Брус очакваше от Ривъс да отнеме със сила трона на Хайлендс от Кътбърт Макгиливри.

Тази мрачна алтернатива потискаше Ривъс. Ако се върнеше към старите методи и обявеше война на противниците си той рискуваше да изгуби мирното бъдеще.

Обезпокоен от перспективите, младият мъж тръгна нагоре към палубата.

— Корабът на Рендолф все още ли се вижда?

Съдърленд го последва, вдигнал високо фенера, за да осветява пътя им.

— А-ха, отдясно на борда на една дузина корабни дължини.

Рендолф беше по-младият брат на Дръмънд Маккуин, някогашен старейшина, който наскоро бе пуснат от английски плен. Жената на Дръмънд бе отраснала заедно с Меридийн в манастира Скарбъроу. Миналата Коледа Дръмънд беше проводил брат си, Рендолф с писмо до Ривъс. В бележката той разкриваше на Ривъс къде може да открие Меридийн и му обясняваше, че тя не иска да има нищо общо със съпруга си или с Шотландия.

Тогава Ривъс бе изпратил Ана Съдърленд в манастира Скарбъроу да провери как стоят нещата.

Ривъс се изкачи нагоре по стълбата и вдигна капака. Нощният вятър свиреше над палубата и той се загърна плътно в наметалото си, за да се предпази от студа.

— Да сигнализирам ли на кораба на Рендолф? — попита Съдърленд.

Ривъс забеляза кораба, който се люшкаше силно върху вълните.

— Да. Трябва да им предам писмо за Брус.

— Писмо ли? Но кралят очаква да види принцесата. Поне така каза, когато напуснахме парламента в Сейнт Ендрюс.

Ривъс никога не бе лъгал своя монарх. С помощта на Робърт Брус Шотландия щеше да скъса с английското владичество. Принцесата беше неделима част от този план.

Най-добрият му избор бе да заобиколи истината.

— Рендолф казал ли му е, че пътуването предизвиква лошо настроение у жена ми.

Съдърленд цъкна с език.

— Отчасти е вярно.

Така и беше, за нещастие на Ривъс Макдъф.

— Изпрати извиненията ми на краля и го покани в замъка Олдкеърн за Еньовден.

— След два месеца? Мъдро решение, Ривъс, защото ще имаш време да я укротиш.

— Не се бой, приятелю. Мисля, че утре ще приеме нещата по-добре.

Уви, не беше така.