Прокрадващ се в сенките

Глава 11 Градът на сивите сънища

Облегнах се на напуканата мръсносива стена на къщата на улица Човешка и изстенах. Болката беше някъде в средата на гръдния ми кош. Замасажирах с ръка мястото. Болката постепенно се оттегли, отнасяйки със себе си и страшния ми сън. Но продължавах да съм там — на покритата със снежен килим Спяща котка, близо до статуята на Сагот. Не можех да повярвам, че съм жив и не лежа мъртъв на заснежения калдъръм в стария Авендум.

— Аз съм просто Гарет. Гарет, спечелил си в Авендум прозвището Сянката, а не загиналият преди няколко века архимаг Валдер — прошепнах тихо.

Гмуркането в призрачно-мъгливата паяжина на будния сън, стоварил се като тежка вълна върху мен, беше рязко и мигновено. Аз крачех бързо по улица Човешка и в този момент, подобно на стоварващ се от небето кошмар, се появи видението. Продължавах да бъда себе си и в същото време бях и Валдер. Съзнанието ми се беше разчупило на две като тънък ноемврийски лед. Съществувайки някъде там, в Закритата територия, уплашено притиснат до стената, крадецът Гарет беше преживял нов живот, или по-скоро парченце чужд живот, оказало се изненадващо реално и осезаемо. Не знам колко време беше минало, Фор не случайно ме предупреждаваше за странностите, случващи се в Закритата територия, но дори сега, вече буден и измъкнал се от лепкавата паяжина на кошмарните събития от миналото, аз усещах тъпа болка в гърдите от попадението на магията на вълшебника-шаман, а на лицето си — леката ласка на студа от несъществуващия в момента януарски сняг.

Твърде реален беше този странен сън. Или не беше сън? Може би нещо или някой специално ми разказа трагедията, разиграла се тук преди повече от двеста години? Кой знае? С трепереща ръка избърсах потта, избила на челото ми, и разтърсих глава, опитвайки се да прогоня последните остатъци от съня, станал мой малък личен кошмар.

Неприятно усещане, но поне сега вече знаех какво е това да умреш. И знаех какво в крайна сметка се беше случило в онази ужасна януарска нощ в старата кула на Ордена и как се е появило станалото вече легенда проклятие на Авендум — Закритата територия.

Виновен за настъпилата касапница се оказа този незнаен Господар, успял да изкуши Земел с власт и безсмъртие. Господаря. Кой си ти? Вече няколко пъти през последната седмица чувах това име — Господаря. Тайнствена личност, голяма загадка и главоблъсканица не само за мен, но и за заинтригувания от неговата персона Арцивус, а следователно и за Ордена. Вярно, аз вече със сигурност знаех, че този Господар и Неназовимия са напълно различни субекти. Прекалено различно беше отношението на Земел и на демоните към Господаря и към Неназовимия. Но демоните бяха загадъчни същества, а за съществуването на Земел не знаех нищо, защото всичко, което видях, беше един сън, така че спокойно можех и да греша. Стига! За истинската същност на Господаря нека да мисли Ордена, а аз сега трябва да си свърша работата и да се измъкна от Забранената или Закритата — на кой както му харесва — територия.

Изправих се и се отдалечих от къщата, до която просъществувах (проспах?) видението.

Странно място беше Закритата територия. И все пак може да се каже, че бях приятно разочарован. Толкова много слухове и ужаси се разказваха за нея в Авендум, а то! Тук беше доволно мирно и спокойно. Почти като в уютния парк на краля, макар че досега не бях дръзвал да се вмъкна във владенията на Сталкон. Сиво-сините гвардейци имаха доста орязано чувство за хумор. Първо ще разфасоват натрапника и чак после ще се заинтересуват кой им е дошъл на гости. Дворяни, с една дума.

От тишината и спокойствието на Човешка се породи изкушението да вървя открито точно по средата на улицата.

Когато прескочих през стената и се озовах в Забранената територия, аз не прецених добре и настъпих трупа на мъртвия доралисец, когото Гиганта беше преметнал тук с помощта на пиката. Изругах тихо и старателно избърсах кръвта на козлочовека от подметките на ботушите си. Не исках да привличам излишно вниманието на местните обитатели. Макар че сега, след това необяснимо видение и след като преминах половината от дългата и криволичеща Човешка, започнах малко да се съмнявам в слуховете за пренаселената с всякакви нечистиви и незнайни, но ужасно гладни същества Закрита територия.

Плановете за старата част на града, направени от старателните джуджета и които бях взел от Кралската библиотека, се оказаха гениално точни. Аз наистина се озовах на широката, полутъмна улица Човешка покрай ниска сграда с изгнила дървена врата. Трудно можеше да се прецени по избледнялата и ръждясала табела дали е била магазин или бръснарница. Поех си дъх, призовах и Сагот за всеки случай, и закрачих напред, сверявайки с картата в главата ми.

Улицата, както и очаквах, беше пуста. Пуста и… някак абсолютно нереална. Да, в безликите счупени прозорци тихо свиреше летния ветрец, понякога изскърцваше и се олюляше ръждясала табела от някой порутен магазин. До една от къщите имаше изгнила зимна шейна, по улиците стояха купчини боклуци — главно останки от разрушените от времето къщи и от покривите им — но живот нямаше. Ни призраци, ни човешки скелети, ни дори скелети на коне или кучета. Сивата мъждива светлина и бледото сребро на пълната луна създаваха картина на мъртъв, отдавна изоставен свят. И още нещо — липсваше станалата ми вече привична за три седмици юнска мъгла.

За моя неприятна изненада още щом изминах няколко десетки ярда по Човешка, магическото ми зрение внезапно отказа да действа. Цветовете избледняха, светът примигна и се разпадна на сенки и мрак. Изпитах силно желание да се върна назад, изведнъж се почувствах като безпомощно сляпо коте, попаднало в къщичката на зло куче. С доволно сериозно усилие на волята прогоних призрака на неочаквано връхлетялото ме малодушие далеко-далеко, някъде в най-малко посещаваните кътчета на съзнанието ми, откъдето той тихичко запротестира и пищейки, направи опит да се върне, но претърпя провал и млъкна.

Много се надявам в Храд Спайн да не ми се случи нещо подобно, в противен случай бих си останал там. Най-лошото, което изобщо може да се случи на човек, е изведнъж да се окаже в пълен мрак в огромни подземни зали, където не се знае кой живее и какво ще иска от мирния пътник.

И така, оказах се в мъртво и пусто кралство-гробище. Тихият шепот на вятъра, напяващ приспивна песен в къщите-трупове, и миризмата на мухъл и гнилоч бяха единствените ми спътници по улица Човешка. Понякога, по-скоро инстинктивно, се обръщах рязко назад и изтръпнал вътрешно, очаквах да видя някой или нещо, преследващо ме по петите, но всичко беше мъртвешки тихо. Крачех колкото се може по-тихо, наострил слух да уловя всеки звук в лятната нощ. В най-неочаквания момент оглушителната тишина избухваше и се пръскаше от внезапно пробудилия се вятър. Само и единствено вятърът виеше в черните дупки на мъртвите къщи, с тайнствен писък изскачаше изпод праговете, блъскаше в стените разбити кепенци, провокираше дрънчащите тенекиени стрехи и пак утихваше, потъвайки в своя неспокоен и лек летен сън.

Само един единствен път странен, а затова и плашещ звук накара по гърба ми да пробягат студени тръпки. Минавайки покрай някога богата, боядисана с избеляла зелена боя къща, чух тъничък и веднага пресекнал детски плач. Замръзнах, отскочих към отсрещната страна на улицата, слях се със сянката и се заслушах ужасено. Прозорците на първия етаж, откъдето се чу плачът, бяха заковани, и звукът, както ми се стори, дойде някъде от втория етаж. Зачаках, а сърцето ми блъскаше лудо като на птица, отчаяно молеща да я пуснат от тясната клетка. Чаках, слушах и се страхувах да чуя този детски плач, отчаян гневен вик на гладно бебе, изоставено от майка си на произвола на съдбата, плач, който нямаше място в това мъртво и страшно място. Но остана тихо и аз, изчаквайки още няколко минути, продължих пътя си. Вървях, като се озъртах постоянно, страхувайки се да повярвам на чутото. Постепенно страхът се оттегли и изчезна под напора на мисълта: дано не се случи някоя неприятност.

Стараех се да не вървя по средата на осветената от луната улица, но в същото време и да не се придържам прекалено към стените на мъртвите къщи. Те предизвикваха в мен някакъв инстинктивен детски страх, гледайки скръбно с разбитите си очи-прозорци, тъжно ококорени към мен от всички страни. Усещах, че къщите са мъртви, именно мъртви.

В същото време те гледаха. През цялото време по кожата ми пробягваха познатите мравки от опипващите ме погледи. А може би погледи нямаше и всичко да беше плод на моето развихрилото се въображение?

Много ми се искаше да плюя на всичко: на краля, на Храд Спайн, на картата, и да изчезна не само оттук, но и от града. Задържаше ме само угрозата от нарушаване на договора. Намиращата се отдясно зад къщите улица Гробищна, минаваща успоредно на Човешка, не ми добавяше и капчица оптимизъм. Всеки момент очаквах изненада, но тази изненада не бързаше особено да изпълзи на лунна светлина, за да изплаши, а след това и да излапа незнайно как попадналия тук Гарет.

Най-накрая видях къщата на съдията. Не знам дали действително в тази сграда е живял съдия или просто са лепнали това име на сградата заради някое събитие, но в плановете на града сивата триетажна грамада беше отбелязана като къщата на съдията.

Много вероятно наистина да е била на съдия, особено като се има предвид какви подкупи са вземали навремето кралските съдии. Сега нещата бяха доста по-различни. Сталкон притисна няколко корумпирани съдии, още няколко прати в Сивите камъни, а най-каръците — на ешафода. Оттогава съдиите започнаха да работят като добре смазани механизми, изработени от джуджета — бързо и точно, и най-важното — честно.

Веднага след къщата на съдията, ако можеше да се вярва на същите тези планове, имаше тясна уличка, водеща към Спящата котка, която, както и Гробищна, вървеше успоредно на Човешка, но от лявата ми страна. По принцип можех да продължа по Човешка и да стигна до Спящата котка по широката пресечка Овесена, но тя беше доста по-нататък, а Забранената територия не беше място, което предразполага към дълги и приятни нощни разходки. Кълна се в Тихите времена! Оттук колкото по-бързо изчезнеш, толкова по-добре за здравето, така че тясната уличка много навреме пресичаше пътя ми и съкращаваше двойно опасното пътуване.

— Х’сан’кор да ме изяде! — изругах под нос.

Съседната на съдийската къща се разпадна пред очите ми и една от рухналите стени затрупа пресечката, блокирайки пътя ми към Спящата котка. За съжаление не бях планинска коза, за да се изкатеря по новообразуваната барикада. Тук и демона Вухджааз щеше да си потроши краката. Налагаше се да вървя по обиколния път. Погледнах към притаените в нощта мрачни къщи. Колко ли още ще трябва да вървя до улица Овесена? Колко ли пъти ще трябва да играя на рулетка със съдбата, рискувайки да се натреса на незнайно кой?

Наясно бях, че улицата е тиха и че тук няма абсолютно никой, но все пак… Определено не изгарях от желание да продължа по Човешка! Ако щете убийте ме, но няма да продължа по нея и точка! Същата интуиция, която ме спаси онази нощ при посещението в дома на херцог Патийски, сега се беше вкопчила в мен и не ме пускаше. Но как тогава да стигна до Спящата? Единственият начин беше да мина през някоя от мрачните къщи вляво от мен. Може би през най-близката до мен — съдийската.

Стоях нерешително в гъстата като сметана мъгла и мъчително се колебаех, чудейки се коя от двете злини е по-малка — да продължа по Човешка или да се напъхам в мъртвата къща? Нито единият, нито другият вариант ме устройваха, но да си стоя така и да не предприемам нищо беше не по-малко опасно, отколкото да продължа.

В къщата срещу съдийската отново се раздаде тих детски плач и аз потреперих, търсейки с широко отворени очи източника на звука. Пак някъде от втория етаж. Сигурно от онзи зейнал тъмен прозорец с прогнил мръсен парцал, който някога е бил завеса. И ако първият път, когато чух тези хлипания, можех да ги отдам на развихрилото се въображение, този път нямах извинения — наистина ги чух. И това откритие изобщо не изпълни сърцето ми с мир и покой. Призраци? Души на мъртви? Проклятието на Рога на дъгата? Или нещо друго? Не знаех какво беше това и какво искаше от мен, но със сигурност нямаше да се поддам на детския плач и нямаше да хукна презглава, като някой глупав рицар от приказките, да спасявам невинната душа. Тази „невинна душа“ най-вероятно не беше яла от няколкостотин години и за мен представляваше реална опасност. Така че най-добре да избягвам срещата помежду ни. Тук нямаше никакви деца вече двеста години. Живи поне със сигурност нямаше.

Внимателно откачих арбалета и го заредих с огнен вместо с обикновен болт. Той беше точно като бойния, само червената ивица го различаваше от немагическите му събратя. Също така върхът му светеше в тъмното с мъждивата светлина на огнено заклинание. Разбира се, през нощта тази светлина доста пречеше, но с такова чудо като огнения болт се чувстваш малко по-спокоен и по-уверен. При попадане в целта от него се освобождаваше разрушителна огнена магия.

Всичко това ми отне само няколко секунди, но за това време сърцето ми успя да пропадне в пропаст и да се омота някъде там, а зловещият плач замлъкна също така внезапно, както и започна. Секунда тишина… И после чух тихо хихикане. Злобен детски присмех. Така се смее хлапе, което измъчва котка и знае, че възрастните няма да го накажат.

Косата ми настръхна, гърбът ми се покри със студена пот, и едва ли не за пръв път в живота си изпитах желание да изкрещя на глас от парализиращия животински страх, изригнал от дълбините на душата ми. Досега нищо не ме беше плашило така. Зомбитата от старите Мини на Ола14 и дори двойката познати демони с непроизносими имена изглеждаха като кротки пухкави кученца пред тихия и зловещ смях на невидимото същество.

Неизвестността винаги плаши. Време беше да тръгвам, при това бързо — смехът не предразполагаше към спокоен и учтив разговор с тайнствения му притежател. Нямах никакви съмнения, че този непознат е тръгнал на лов за бедния Гарет. Иначе как този смях ще се окаже през няколко квартала от мястото, където го чух за първи път?

Когато хихикането се раздаде вече от първия етаж на сградата, зарязах всякакви съмнения и колебания. Като вихър полетях по високите стъпала на къщата на съдията и хлътнах в древния мрак. Само малкият червен кръг светлина, излъчвана от върха на магическия болт, разпръскваше мрака и ми осигуряваше някаква видимост. Виждах само дотолкова, че да не се блъсна в най-близката стена или мебел и да намеря старата, покосена от времето врата, водеща към вътрешността на къщата. Дори нямах време да измъкна някоя „светлинка“ — магически и ярки източници на светлина, които купих от стария Хонхел. Смехът вече идваше от улицата и то точно пред вратата на къщата, където потърсих убежище.

Друг на мое място вече би пуснал огнен болт в неизвестния смехурко, но аз бях по-предпазлив — така ме беше учил Фор. Не си струваше да рискувам излишно. Ами ако за смеещата се твар огнената магия е това, което е прясната човешка кръв за един огр? И в крайна сметка няма да убия, а само още повече ще ядосам неизвестното за мен създание.

Рязко отворих вратата от и’аялска върба, върху която, както е известно, времето няма никаква власт, и влетях в тъмна зала, чийто стени се губеха в пълния мрак. Затръшнах вратата зад себе си и хукнах напред, като едва не се пребих в изгнилите мебели, разпръснати безразборно тук. Тропотът от преминаването ми сигурно е бил чут поне на миля наоколо.

С крайчеца на окото си забелязах проснат на пода скелет в изгнили от времето дрехи. Още една врата — и бях в следващата зала. И още, и още. Носех се през изоставените стаи, разцепвайки мрака с мъждивата светлина, идваща от огнения болт. Кръвта пулсираше в слепоочията ми, корема ми беше свит на топка и усещах ледените иглички на страха. Молех се на Сагот да не се спъна в тъмното и да си счупя краката.

Така запомних опита си да се скрия. Мяркащи се стени, с огромни сенки по тях, игра на светло и тъмно, трептящ червен кръг от светлината на болта. Отпред се изправи поредната врата. Отваряйки я, аз свалих лявата си ръкавица, хвърлих я в тъмнината, обърнах се и хукнах в обратна посока. Свих наляво, избягвайки като по чудо сблъсъка с някаква маса, и се шмугнах в едва забележима слугинска врата. Затворих я и притиснах гръб в стената, опитвайки се да успокоя тежкото си дишане. Покрих с ръка върха на болта, за да не позволя излизащата от него светлина да се забележи през цепнатината под вратата и така да издаде присъствието ми.

Но слабото червеникаво сияние минаваше през пръстите и озаряваше лицето ми. Не, така нямаше да стане, светлината се виждаше. Извадих болта от арбалета и го поставих обратно в чантата. Светът потъна в мрак и аз се слях със стената в едно цяло, стараейки се да дишам колкото се може по-тихо.

Минаха векове, преди ухото ми да различи тихи стъпки. Повече от всичко приличаха на леки стъпки на босоного хлапе. Те приближиха, а аз бръкнах в чантата, надявайки се да намеря в тъмното стъкленица с подходящо заклинание. Стъпките замряха пред вратата. И пак се раздаде тихото доволно хихикане. Нима ме откриха?

Само със страхотни усилия на волята не побягнах, а замръзнах както замръзва уплашен заек в момент на опасност, надявайки се, че хищникът няма да го забележи в снега. Вратата рязко се отвори, като едва не ме удари, но аз дори не трепнах, мълчаливо отправяйки молитви към всички богове на Сиала. Ръката ми така и си остана в чантата, трескаво стискаща напосоки взета стъкленица. Но Смехуркото не влезе в стаята, а спря на прага.

Чух го как души. Изглежда неизвестното същество се опитваше да ме открие по миризмата, и беше много странно, че създанието не пристъпва в стаята, то виждаше перфектно в пълен мрак (поне аз не го чух да се препъне нито веднъж, докато обикаляше из залите). Още едно хихикане, предизвикващо студ в стомаха ми. Създанието не си отиваше, усещаше, че съм някъде наоколо, но и не се решаваше да влезе, тъй като другата врата, където хвърлих ръкавицата, също зееше отворена и имаше вероятност да съм там и да дебна шанса си да избягам.

Мигът бавно се проточи. Имах време на спокойствие да проклинам тъпата си идея да се скрия в къщата. Трябваше да хукна надолу по улицата, тогава шансовете ми да се скрия щяха да са по-големи. А сега се чувствах като гоблин, затворен в лабиринта на орките.

Накрая чух поредното тихо изхихикване, а секунда по-късно и отдалечаващото се шляпане на босите крачета. Ориентирайки се по затихващия звук, си представях какво става: тук съществото пресича залата, тук влиза в далечната стая, замира… Отново крачки, победоносно хихикане — явно беше намерило ръкавицата ми — и бързо отдалечаващи се ситни крачки, които накрая заглъхнаха в тишината.

Бавно се плъзнах надолу по стената към пода. Ръцете ми едва доловимо трепереха, изпитах неустоимо желание да изпия нещо силно. Нещо като прословутата домашна ракия на Гозмо.

В никакъв случай не биваше да оставам тук, защото когато осъзнаеше, че е било измамено толкова елементарно, създанието можеше да дойде пак. Да се връщам ли обратно към Човешка или все пак да рискувам и да мина през тъмната къща, излизайки на отсрещната улица? Няколко пъти съм бил в подобни домове, явно един архитект ги беше правил, така че се ориентирах без проблем. Сега бях в крилото на слугите и ако тръгнех направо, а след две врати завиех надясно, щях да се окажа в задната половина на първия етаж на къщата. Там би трябвало да има врата към кухнята, а от кухнята директно щях да се озова на Спящата котка — работа за минута. Отново извадих огнения болт, без да рискувам да паля „светлинката“, и държейки импровизирания източник на светлина в ръка, тръгнах през мрачната къща.

Прекрачих паднало шкафче с изкъртена страна и бутнах вратата на нужната стая. По навик я затворих след себе си. Под слабата червеникава светлина от мрака изплува маса със светлолилава ваза на нея, изработка на низински майстори15, с изсъхнали цветя в нея. Цветчетата отдавна се бяха разпаднали и на тънък слой покриваха полираната повърхност на масата. Стол с резбована облегалка, имитираща паяжина — без съмнение работа на джуджета, въпреки че те не обичаха много да работят с дърво. Две картини, уви, не можех да видя какво изобразяваха — от времето картините беше потъмнели и сега се виждаха само отделни щрихи. Неголеми рафтове с редици прашни книги. Май бях попаднал в кабинета на управителя или на иконома. Самият иконом лежеше на пода до масата. Лицето му беше обърнато надолу. Стар, покрит с паяжини и прах скелет. Приближих предпазливо и се наведох над него. Костите на краката му бяха раздробени, или по-скоро изгризани, сякаш някой се е опитвал да се добере до вкусния костен мозък. Гхоли?

„Едва ли. Следите са други, а и отпечатъците от зъби също.“

Изумено тръснах глава. Какви следи? Какви отпечатъци от зъби? За какво говоря? Та аз нищо не разбирам от това! Сякаш някой друг беше произнесъл мислено тези думи. Някой, който много добре знае навиците на тези същества, някой, разбиращ от остатъци от магически следи. Например този, който неотдавна се появи в моя сън. Архимаг Валдер. Не, глупости! И сам не си вярвам. Моята глава си е моя глава и там просто не може да има никакви думи на мъртъв магьосник!

Бързо се отдръпнах от трупа, предизвикал в главата ми нечии чужди, съвършено непонятни за мен мисли, и погледнах през прозореца.

Погледнах и едва не възкликнах чисто по детски. Прекалено рано започнах да се радвам, прекалено рано. Странностите на Забранената територия нарастваха лавинообразно. Точно като снежна топка.

Зад прозореца беше зимна нощ. Къщите отсреща бяха покрити със сняг. Както и улицата. На някои места дори имаше навяти преспи. Що за глупост? Преди десет минути отвън беше лято, а сега е истинска зима! С викове и смях по улицата притичаха няколко момчета, като едва не блъснаха увит в шуба дебелак в старинни дрехи.

Улицата беше оживена от десетки сновящи насам-натам хора. В къщите отсреща горяха огньове, а и самите къщи изглеждаха доста нови. Навън нощта тъкмо настъпваше.

— Последната нощ — прошепна в главата ми познатият глас на архимаг Валдер. — Нощта, когато умрях.

Подскочих от изненада, плюх на всички тези чудеса и като едва не избих вратата, изхвърчах от стаята.

Маса в средата на стаята, ваза с изсушени стръкове, които по-рано са били цветя, картини, книги, стол, скелет на пода. Прозорец. Зима. Хора, които са живели преди двеста години и които не подозират какво ще им се случи след няколко часа. Отново се оказах в стаята с изглед към зимната улица. Що за безмислици?! Поредният номер на Забранената територия? Отново минах през странната врата, но този път не я затворих след себе си.

Маса, ваза, цветя, мъртвец, прозорец, зима. Погледнах назад в стаята, където бях току-що.

Маса, ваза, цветя, книги, скелет с нагризани кости и бял, бавно падащ на улицата сняг. Някакъв омагьосан кръг.

Поне още двадесетина пъти се опитах да повторя епизода с преминаването през вратата, но с желязно постоянство се оказвах в една и съща стая. Щеше да е забавно, ако смехуркото беше попаднал тук заедно с мен. Нямаше как да остана дълго скрит.

— Обикаляш в една и съща стая, отразена хиляди пъти в реалността — отново същият тих и уморен глас.

— Кой си ти? — прошепнах уплашено, макар вече да знаех отговора.

— Не знам… — дойде отговорът след известно време — Аз съм аз. Жив съм благодарение на теб. Дори не аз, а само частичка от моето Аз. Нищожна искрица на подобие на живот.

— Ти си в главата ми! — извиках.

— Не се стархувай, ще си тръгна веднага щом напуснеш тази прокълната с магия земя, а засега позволи ми да живея, дори и да е за малко — гласът беше умоляващ и за миг ме разколеба, но бързо се овладях.

— Не! Махай се от главата ми!

— Познаваш ме, ти беше аз, когато всичко това се случи. Трябва да знаеш, че няма да те нараня, а дори ще ти помогна.

Умрял съм да търся помощ от някой, заселил се в главата ми, още повече без мое разрешение! Много ми се прииска да завия и да изчегъркам гласа на проклетия архимаг от ушите си.

— Ще ти помогна да се измъкнеш и да завършиш делото си — гласът беше тих, трябваше да се напрегна, за да разбера думите.

— Какво дело?

— Ти беше мен, а аз станах теб. Ти узна целия ми живот, а аз узнах твоя. Всички твои дела, всички твои задачи. Ние сме едно цяло.

— Ние не сме едно цяло! — ядосано ритнах черепа на мъртвеца и той се търколи към стената. — Това е моето тяло!

— Така да бъде — Валдер нямаше намерение да спори. — Позволи ми просто да заспя, когато всичко това свърши, и аз ще ти помогна да се измъкнеш оттук.

— Да заспиш? Как така да заспиш? В главата ми?

— Да, искам покой и забвение.

— Не! Хиляди пъти не, Х’сан’кор да ме изяде! Това си е моята и само моята глава!

— Добре — отвърна Валдер след кратко мълчание. — Ще ти помогна просто ей така, а после ще си отида. Ти си попаднал в огледало на времето. Прозореца. Излез през прозореца. Просто скочи и не мисли за нищо.

Гласът млъкна и аз се заслушах в себе си. Тишина, Валдер беше заспал или наистина си беше отишъл.

Прозорецът? Да се опитам да мина през прозореца и да се озова в зимен свят? И какво ще правя, ако изведнъж се окажа двеста години назад? Ще успея ли да се върна обратно или ще ми се наложи да прекарам остатъка от живота си в напълно непознато място? Архимагът мълчеше и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да последвам съвета му — да се измъкна от проклетата стая през не по-малко проклетия прозорец. Времето незабелязано отлиташе — още два-три часа — и щеше да започне да се зазорява. Трябваше да се измъка от това отвратително място преди първите слънчеви лъчи да обагрят хоризонта в червено.

Приближих до прозореца, който, както и хиляди други прозорци в Закритата територия, беше счупен, и погледнах навън. В лицето ме лъхна лек мразовит ветрец. Както каза архимага — разбира се, ако наистина е бил той, а не развихреното ми въображение:

— Просто скочи и не мисли за нищо.

Лесно беше да се каже! Да се засиля и да скоча през този прозорец с изкривена рамка и парчета старо стъкло по краищата! Макар че от някои богаташки домове съм си тръгвал и по-малко елегантно. Когато по петите те следват десетина разгорещени стражи, мечтаещи единствено да те разфасоват, не през прозореца, а направо през комина ще избягаш.

Прибрах огнения болт — лунната светлина, падаща през прозореца, и отразената от снега бяха напълно достатъчни за добра видимост. Замислих се, после извадих арбалета, насочих го към прозореца и дръпнах спусъка. Тетивата звънна и изстреля болта напред, но той изчезна и не се удари в стената на отсрещната къща. Просто изчезна и край.

— Яж ми черния дроб, демон от бездната! — изплюх аз и като се засилих, скочих в неизвестността.

Мярнах прозореца, лениво плаващата в небето луна, и снега, тихо падащ на земята. Подметките на ботушите ми удариха в каменната настилка, от инерцията не можах да се задържа, залитнах и се претърколих през дясното си рамо.

Изправих се. Рамото и хълбока ме боляха след удара в земята, но в момента не ми беше до това.

Видението изчезна, разтвори се, отнесено от вятъра на времето. Нямаше сняг, нямаше нови къщи с приветливо светещи прозорци, нямаше хора, бързащи занякъде. Само мъртвата улица Спящата котка. Мъртви къщи с мъртви прозорци. И лятна нощ. Значи бях попаднал където трябва.

Архимагът в главата ми се беше оказал прав. Изходът се оказа през прозореца. Погледнах назад към къщата на съдията. Ето прозорецът, през който скочих. Любопитството ми се събуди. Приближих до него и надникнах в стаята, където бях до преди малко. Маса, ваза, скелет. Врата. А по-нататък — тъмната дупка на коридора, водеща някъде навътре в къщата.

— Я да се махам оттук! — измърморих аз, отмятайки арбалета на гърба си.

В къщи повече няма да влизам, че като нищо ще остана в тях завинаги. Огледах се и като сверих с картата в главата ми, се устремих към улицата на Маговете.

Улица Спящата котка по нищо не се отличаваше от Човешка. Все същата пустош, все същите хиляди несъществуващи очи, наблюдаващи ме от изкъртените прозорци. Като че ли улицата беше по-тъмна, а и къщите бяха по-бедни, на по-богатите фасадите им гледаха към Човешка. Вървях бързо, придържайки се в сенките и полумрака, като внимателно се вслушвах в тишината на нощта и песента на унилия ветрец. На няколко пъти ветрецът донасяше разпокъсани, изкривени от разстоянието звуци на детски плач, но те бяха толкова призрачно далечни, че се постарах да не им обръщам внимание.

Минутите минаваха, мъртвите къщи се мяркаха отляво и отдясно. Веднъж се натъкнах на скелет на кон, проснат напреки на улицата. Костите му, както и останките на безименния труп в стаята-капан с вазата, бяха натрошени или по-скоро нагризани от нечии зъби. Дали не е бил моят приятел плачльото-смехурко? Заобиколих скелета, без да свалям поглед от нещо бяло, внезапно появило се далеч напред.

— У-у-у-у — като сто грешника скръбно виеше вятърът в мъртвите скелети на къщите.

Навсякъде миришеше на мухъл и прах, все едно си под леглото на скъперник. (Повярвайте ми, знам какво говоря. Веднъж ми се наложи да лежа под едно такова легло цели два часа, изчаквайки неочаквано появилият се собственик да се разтресе в гръмовното хъркане на здрав и щастлив от живота човек.)

В една от къщите вдясно от мен зееше огромна черна дупка и аз бързо преминах от другата страна на улицата — да не изкушавам съдбата, че не се знаеше каква гадина може да се е притаила там тази нощ.

Съвсем скоро наближих странното бяло петно и с интерес започнах да го изучавам.

Близо до дървена и доста порутена къща, по-скоро ресторант, с претенциозна табела във формата на дебела котка, пътят ми бе препречен от облак прозрачна сребристо-бяла мъгла. Кръгъл, пухкав и някак гальовен като невинно агънце, облакът висеше в средата на улицата, без да докосва с краищата си околните къщи. Създаваше впечатление, сякаш някой гигантски паяк не беше довършил паяжината си, зарязвайки я на произвола на съдбата. Краищата на облака се колебаеха и трептяха под полъха на ветреца, създавайки впечатление за вял живот. Мъглата изобщо не приличаше на юнската мъгла в Авендум — онази беше жълта и непрогледно плътна, а тази… Мъгла като мъгла, просто със странна форма и прозрачна. Но по някаква причина аз и за миг не се усъмних в магическия й произход.

Спрях на десетина ярда от неочакваното препятствие и се зачудих какво да правя по-нататък. Фор ме беше посъветвал да вървя по покривите, но дали ще издържат тежестта на човешко тяло след толкова време? Да се пробвам да мина бързо покрай него? Под прикритието на сенките, прилепен до стената на сградата? Да пробвам, разбира се, може, но какво точно ме грозеше? Ами ако изведнъж това незнайното реши да се приближи и да провери кой минава през територията му?

Зад сребристата мараня на странния облак се мярнаха очертания на човешки силует. Съдейки по ръста, това беше някакъв великан. Главата на силуета достигаше втория етаж на сградите до него.

Статуя. Статуя на Сагот. Е, Фор и тук се оказа прав, но как да се добера до скулптурата на бога?

Как, как? Мълчание!

Вече вдигах крак да тръгна покрай стената и да хлътна в сянката покрай облака, когато ме спря остър глас, прозвучал отново в главата ми:

„Спри! Не мърдай, ако ти е мил животът!“

Гарет си е послушен младеж, така че замръзнах като плашило в селска нива. Само след няколко агонизиращи удара на сърцето осъзнах, че пак ми говори архимагът. Наканих се да отговоря подобаващо на проклетия Валдер, когато той явно осъзна как смятам да му се навикам и ревна:

„Замълчи! Нито звук! Тази твар е сляпа, но със слуха всичко й е наред! Говори ми мислено, чувам те прекрасно.“

„Ти ми обеща да изчезнеш!“ — в момента мислех повече не за тайнствения облак мъгла, а за здраво заседналия в главата ми глас.

„А ако бях изчезнал? Къде щеше да бъдеш тогава? В устата на Ирил?“ — логично ми възрази той.

„И що за чудо е това?“

„Никой не знае. Рожба на Кронк-а-Мор. Виждал съм описания в древните книги, когато… — гласът направи пауза, — когато бях още жив. Стари гравюри на такива създания. Те са слепи и като паяци дебнат по изоставени пътища, чакайки случайни минувачи като теб. Ако е необходимо, чакат с векове.“

„И как ловуват?“ — попитах недоумяващо. Сляп ловец — това си е нещо ново.

„За тях казват, че имат отличен слух.“

„Нещо не ми се вярва. Отдавна трябваше да ме е хванал, ако всичко е така, както казваш“ — помислих недоверчиво.

„Не се ласкай, Ирил те е чул още преди двеста ярда. Просто чака сам да отидеш при него.“

„Няма да дочака. Намерил си глупак. Ще трябва да потърся друг път.“

„Само да отстъпиш назад и Ирил ще нападне — бързо отвърна архимагът. — По-добре не мърдай. Трябва да го заблудиш.“

„Интересно как? — изсумтях аз, като не откъсвах напрегнат поглед от безгрижно люлеещия се облак. — И какво значение има за теб, ако ме изяде?“

Валдер дълго мълча. Вече започвах да си мисля, че всички тези невероятно странни гласове са плод на въображението ми.

„Отново получих шанс за живот. Живот без болка. Живот, а не сиво нищо, от което е невъзможно да попаднеш нито в мрака, нито в светлината. По-добре живот в чуждо тяло, дори и като неканен гост, но все пак живот. Позволи ми да спя, няма да ти преча, а може и понякога да успея да ти помогна. Не ме гони… Моля те!“ — гласът на мъртвия архимаг излъчваше молба и ужасен копнеж.

„Добре, става. Засега можеш да останеш, където си“ — аз все пак стигнах до заключението, че помощта на архимага може да ми бъде полезна.

Ще си имам свой импровизиран покровител. И какво толкова страшно има в главата ми да звучи нечий глас? В Авендум в главите на мнозина, особено онези, които са във второ крило на болница Десетте мъченика16, постоянно живеят гласове, и нищо. Вярно, че тези, които чуват тайнствени гласове, не са наред с ума, но покажете ми поне един нормален в този безумен свят!

„Можеш да останеш. Но само дотогава, докато не напусна Забранената територия. Разбрахме ли се?“

„Да! Благодаря ти!“ — в гласа прозвуча облекчение.

Създаваше се впечатлението, сякаш съм дарил нов живот на архимага.

„И така, как мога да заблудя това същество?“

„Вземи един камък и го хвърли колкото се може по-далеч от себе си. А после бягай.“

Брилянтен, гениален план! А аз, грешникът, си помислих, че наистина ще ме посъветват нещо разумно. Макар че може и да сработи. Ако бягам бързо, много скоро ще се окажа до статуята на Сагот, а Фор казваше, че там е абсолютно безопасно и никаква твар няма да посмее да ме докосне. Ще рискувам.

Вдигнах от земята малко кръгло камъче и го хвърлих в най-близкия до мъглата прозорец. То влетя в тъмното, удари се в отсрещната стена и капанът сработи. Облакът като изстреляна от елфийски лък стрела се метна в посока на неочаквания звук и хлътна в прозореца, през който само преди секунди беше влетяло камъчето. Явно този Ирил беше много гладен. Мъглата изчезна в къщата и аз на бегом прелетях опасния участък от улицата, като с крайчеца на погледа си отчетох, че номерът ми не се получаваше кой знае колко сполучлив — бялата субстанция, сега по-скоро приличаща на някакъв сляп магически червей, никога не виждал слънце, стремително изтичаше от сградата на нощната улица. Миг — и червеят отново се превърна в облак, още миг — и облакът реши да си поиграе на гоненица с уплашената ми и съсредоточена върху отчаяния спринт персона. Увеличих скоростта, до статуята на Сагот оставаха само някакви си десетина ярда. Въздухът излизаше със свистене от дробовете ми, когато направих последния напън, усещайки зад гърба си безликите пипала на Ирил.

„По-бързо!“ — съвсем излишно ме посъветва отново изникналия от нищото Валдер.

Сякаш не давах всичко от себе си.

Не можах да намаля и с всички сили се блъснах в гранитния пиедестал. Ударът ми изкара въздуха и аз паднах по гръб на прашната настилка, наблюдавайки как бездушния облак с пълна скорост, като озверял от глад гхол, лети към мен. Още миг — и Ирил, издавайки невероятно мелодичен и изобщо не вписващ се в ситуацията кристален звън, се пръсна на хиляди малки парченца, които пламнаха ярко и изгоряха още във въздуха. Пустота и тишина.

В ушите ми още ехтеше звънът на унищожената от магията на статуята мъгла. Е, учителю Фор, ти, както винаги, се оказа прав. Статуята на Сагот наистина е безопасно място.

— Слушай, магьоснико! Засега можеш да си стоиш в главата ми, но не ме разсейвай в неподходящи моменти. Спри да говориш, освен ако не ме заплашва опасност! Млъквай или изчезни! — изхриптях ядосано.

Архимагът мълчеше. Чудесно! Този път излязох победител, макар че, честно казано, ако реши да не се маха от главата ми, аз едва ли бих могъл да направя нещо по въпроса, поне докато наблизо не се окаже някой маг на Ордена.

Станах от земята и се отръсках от праха, полепнал по черната ми риза и панталоните. След старателното почистване се обърнах, представяйки се пред очите на своя бог. И ахнах. Статуята наистина беше голяма — неизвестният майстор добре се беше постарал, изобразявайки бога на крадците. Той седеше на гранитен пиедестал, кръстосал обути в ботуши крака. Сагот изглеждаше съвсем леко уморен, като пътник след дълъг, но все пак приятен път. Ръцете му с изящни, тънки пръсти лежаха на коленете. Погледнах към лицето му. Обикновено лице на четиридесетгодишен мъж. Остър нос, високо чело. Скулпторът дори беше успял да покаже наболата брада по лицето на бога. Лукави очи и усмивка. Усмивка едновременно на мъдър старец и на палаво момче. Усмивка, излъчваща добротата на сърна и хитростта на лисица. Познавах този човек. Най-малкото го бях виждал. И дори платих със злато за нелепия му и глупав съвет. Пред мен беше същият онзи просяк от Катедралата, който седеше на празния пиедестал.

Не трябваше да се чудя. Чувал бях няколко легенди и десетки митове, че от време на време Сагот обичал да скита по земята и да си говори с тези, които се обръщат към него в трудни моменти. Да помогне, да посъветва, да накаже, да извърти някой номер.

— Виждаш ли, изпълнявам Поръчката — обърнах се на висок глас към статуята. — Само глупавият ти съвет за Селена така и си остана неразбран. Е, радвай се! Успя да ме обереш цяла жълтица!

Но богът мълчеше, гледайки ме с насмешлив поглед. Много му пука на него за някаква си нагла буболечка на име Гарет. Въздъхнах. Е, Сагот ме защити от Ирил, но вече беше време да продължа, още повече, че до улицата на Маговете имаше доста път.

— Интересно — измърморих на себе си. — Как така ранения и умиращ Валдер е успял да измине цялото това разстояние от кулата на Ордена до статуята на Сагот?

Но заселилият се в главата ми архимаг не каза нищо.

Огледах се, спомняйки си, че магът беше умрял непосредствено до статуята, но не открих никакви кости. Е, Сагот да е с него, добре би било и от главата ми да изчезне така! Тихо и незабелязано.

— Сбогом, Сагот — усмирих дързостта си и се поклоних. Все пак пред мен беше бог. — Ще взема този Рог. Дори и без странния ти съвет.

Обърнах се мълчаливо и тръгнах по застиналата в нощния мрак Спяща котка, оставяйки бога на крадците зад гърба си. Досегът със статуята изведнъж ме изпълни с някаква магическа увереност и спокойствие. Увереност в това, че ще изпълня Поръчката, каквото и да се случи. Сякаш бях получил одобрение от бога, въпреки че той не ми каза нито дума.

Улицата беше безкрайна като омразата на елфи към орки. Крачех по нея вече двайсет минути, а до излизането на съседната улица на Маговете оставаше доста ходене. Не знаех колко още ще бродя из този свят на мъртво отчаяние. Искаше ми се по-бързо да се озова в по-приветливи и безопасни места. Защото интуицията ми подсказваше, че колкото по-дълго се намирам тук, толкова повече неприятности ще си навлека.

Първо почувствах миризмата. Миризма, която с нищо не може да се сбърка. Миризма, способна да доведе гладен гхол до екстаз и лудост едновременно. Така миришеха труповете. Сладникавият аромат на смърт и разложение. Започнах да дишам през уста, опитвайки се да игнорирам непоносимата воня, повтаряйки си, че устите на Вухджааз и братчето му миришеха много по-лошо.

Секунди по-късно чух звук на раздираща се плът. След това хрускане и дъвчене. После се раздадоха така познатите за тези, които се занимават с разкопаване на древни гробове, тежки хрипове на полуизгнили дробове. Точно по тези хрипове винаги може да се пресметне броя на проклетите същества. Знаех кой издава такива звуци. Зомбитата. Мъртъвци, съживени с останалото още от огрите черно шаманство, което в продължение на хилядолетия упорито не изчезваше от света на Сиала, мъртъвци, които от време на време се появяваха в различни, най-често изоставени и, за щастие, рядко посещавани от хората места. И тази поява не можеха да я предотвратят нито могъщите ордени на хората, нито маговете на светлите елфи, нито шаманите на орки, гоблини или тъмни елфи. Прекалено силно и неразгадаемо беше шаманството на зловещата и тайнствена раса на огрите, съществуващо от времената, когато тези същества още не са се били превърнали в тъпи и озверели човекоядци, а са управлявали целите Северни земи.

Магията, която ги съживяваше, възпрепятстваше гниенето им и мъртъвците спокойно си съществуваха в продължение на няколко десетилетия, преди времето да се смили и да унищожи плътта им. Но не понасяха слънчева светлина, от нея телата им се топяха като бучки захар в гореща вода. Затова обикновено обитаваха изоставени пещери, минни галерии, тунели, гробници, мазета на стари къщи. Само през нощта изпълзяваха от скривалищата си в търсене на плячка. И можеха да бъдат убити. По принцип всеки, владеещ сносно меча, можеше без особени проблеми да накълца обикновено зомби. Прекрасно се справяха и магическите светлинни кристали, които унищожаваха плътта им, огънят също беше добро средство. Но обикновено нищо от това не ти е под ръка, когато се натъкнеш на ходещ труп.

За щастие сега имах и огнени болтове, и светлинни кристали, но не бързах да ги използвам, запазвайки си ги за Храд Спайн.

Зомбитата не са толкова страшни, колкото разправят нощем край огъня или в кръчмата. Заявявам ви го най-отговорно. Веднъж, преди много време, разхождайки се в търсене на несъществуващи съкровища из изоставените Мини на Ола, намиращи се недалеч на изток от Авендум, се натъкнах на две такива създания. Тъпи, гладни, тромави твари, които не искаха да си лежат кротко в гроба. Да се избяга от тях е доста лесно, особено ако не си се натъкнал на така наречения „свежак“, а на полуизгнили останки, които се придвижват едва-едва поради липсата на голяма част от мускулите и сухожилията, че дори и на костите. Главното е да не попадаш в техните ръце-куки, тогава със сигурност няма да останеш жив. В тялото на плячката зомбитата се впиваха не по-зле от имперски кучета.

Дъвченето се раздаде с нова сила и аз потръпнах от отвращение. Кой на мое място би останал хладнокръвен? Не е много приятно да се чуе нещо подобно, без значение кой си — добър пекар, смел войник, безмилостен убиец или обикновен крадец. Не разбирах откъде се бяха взели тук зомбита. До Гробищна беше доста далеч. Да не би гадинките да имаха вечерна разходка преди лягане? А и какви зомбита тук след двеста години? За това време всяко уважаващо себе си зомби, независимо дали го иска или не, би трябвало да се превърне в прах. Но не! Явно ще трябва да отнеса разхождащите се мъртъвци към странностите на Забранената територия.

В лявата си ръка взех подготвеното месо, а в дясната — къс нож. Ако не потръгнеше добре, поне сребърната нишка по острието щеше да ме защити. Не, зомбитата не умираха от среброто, просто ставаха по-малко пъргави и много мързеливи. Понякога зомби, получило сребърна стрела в гърдите, изобщо не обръщаше внимание на преминаващ покрай него човек. За известно време. Докато някои смелчага не реши да си вземе ценната стрела и не я издърпа от уж умрелия мъртвец. Обикновено тези момчета свършваха зле и не стигаха до погребение, защото от тях, строго погледнато, не оставаше нищо за погребване.

Хриповете се чуваха иззад ъгъла на масивна сграда от червени тухли. Прозорците бяха закрити със здрави стоманени капаци, а тежката метална врата би могла да издържи и пряк удар на гномско оръдие. На фасадата с огромни букви беше написано:

Б…НКА ХИРГЗ…Н и СИ…О…Е.

Липсваха някои букви, но дори и доралисец щеше да разбере, че тук е написано: „Банка Хиргзан и синове“. Доста известна и богата фамилия гноми.

Ето я, значи, гномската банка. Точно до това място беше стигнал Фор, но не беше успял да проникне в сградата и се беше върнал. Пристъпих към банката и внимателно, стараейки се да не вдигам шум, надникнах зад ъгъла. В носа ме удари убиваща всички други миризми воня на гниеща плът, а погледът ми се срещна с този на мъртвец, опитващ се да направи същото, което правех и аз, но от противоположната страна на ъгъла.

Нямата сцена беше като извадена от най-добрите спектакли на Пазарния площад. Изправен лице в лице с оживелия мъртвец, аз постъпих като малко и беззащитно зверче, когато се изправи пред горски хищник — замръзнах.

Създанието не беше в добро състояние. Едната ръка я нямаше, ребрата вдясно бяха оголени и смътно се белееха на слабата лунна светлина, кожата беше в мръсно сивозелен цвят, едното око липсваше, устните отдавна бяха изгнили, а покритите с прясна кръв редки зъби се бяха оголили в язвителната усмивка на селски идиот. Още една твар стоеше с гръб към мен, прекрасно виждах изгнилото й тяло и изскочилите през черното месо бели петна на прешлените. Второто зомби още не беше приключило и с огромен ентусиазъм се отдаваше на любимата си дейност — с хрипове и мляскане тъпчеше в уста парчетата месо, които късаше от проснатото в уличката човешко тяло.

Е, поне предположих, че е човек, защото по разхвърляните кости, откъснати парчета и пръснато месо беше невъзможно да се определи точно. Но че днес сутринта това месо е било живо, нямах никакви съмнения. Да бъдеш изяден жив от такива твари… Неприятна смърт.

Както и в добрите спектакли, с мълчанието не трябва да се прекалява. Създанието, което ме гледаше, най-накрая загря, че нямата сцена не може да продължава вечно, отдръпна се крачка назад и като замахна с полуизгнилата си ръка, удари по мястото, където бях миг преди това. Аз, естествено, отдавна не бях там, вече бях отскочил в средата на Спящата котка и трескаво се опитвах да разгъна вързопа, за да извадя месото. Зомбито доста пъргаво тръгна към мен с протегната напред единствена ръка, издавайки тежки хрипове. Вторият също се откъсна от десерта си и като натъпка последното парче месо в уста, тръгна да помага на събрата си. Зомбито не е плачльо-смехурко, тук трябва да си спокоен, да разсъждаваш трезво и да си поне малко от малко подвижен — тогава имаш шанс да оцелееш.

— Ще го считаме за малка тренировка преди Храд Спайн — измърморих аз, опитвайки се да не забелязвам, че в зъбите на втория мъртвец беше заседнало не малко парче прясно месо.

Тварите приближаваха и аз се отдръпнах още десетина ярда, примамвайки ги от тясната пресечка на широката улица. Все пак тук имах възможност да маневрирам и да избягвам лапите на мъртъвците. Проклетият възел най-накрая поддаде, бързо разгънах елфийската тъкан и хвърлих месото в муцуната на едноръкия.

Създанието хвана парчето още във въздуха и загубвайки временно всякакъв интерес към мен, започна настървено да разкъсва неочаквано попадналата му плячка. Зомбитата, както е известно, са ненаситни, и това, че току-що беше хапнал прилично парче месо от лежащия в близката пресечка нещастник изобщо не намаляваше апетита на гадината.

Със свободната си лява ръка издърпах от пояса магическата елфийска връв-паяжина. С нейна помощ можеше да се преодолее почти всяко препятствие. Не й трябваха тризъби „котки“ в свободния край — без проблем прилепваше към всяка повърхност така, че нямаше отлепяне. А магическото й свойство самостоятелно да издига човека нагоре само увеличаваше нейната популярност сред желаещите да преодоляват неочаквани препятствия. Вярно, цената й беше доста висока. Не беше лесно да се снабдиш с връв, използвана от разузнавачите на тъмните елфи.

Замахнах с паяжината и свободният й край полетя към покрива на банката, сякаш към него имаше завързана тежест. Държейки свободния край в ръка, зачаках кога чудото на елфийската магия самичко ще се закрепи някъде там горе и ще ме издигне по-далеч от гладните създания. Първото зомби вече дояждаше месото и взех да съжалявам, че съм взел толкова малко. Второто се изравни с него, но не спря да се присъедини към пиршеството, а упорито продължи към мен. Походката му беше като на пияница от Пристанищния град — да го духнеш и ще падне. Но мъртвецът не падаше, а с упоритостта на гном, впил се в тялото на земята, крачеше към мен.

Почувствах рязко дръпване, магическото въже започна да ме издига. Зомбито разочаровано изсумтя, опита се да скочи и да ме докопа с ръце, но не успя и с глухо тупване се приземи на земята, като едва не смачка едноръкия си събрат. На мен, честно казано, не ми беше до тях. Забутах стената на банката с крака, за да ускоря изкачването си нагоре.

Силно задъхан, преметнах крак върху гранитния корниз, опасващ цялата сграда точно под покрива, и с рязко движение се прехвърлих на него. Претърколих се по гръб и погледнах към звездното небе.

До изгрева оставаха малко над два часа и звездите започваха да бледнеят в очакване на още непробудилото се, но вече близко утро. Стрелец захождаше зад хоризонта, Камък губеше магическата си яркост, а Свинопас беше плътно до Луната. Съзвездията още бяха на нощното небе, но бавно изсветляваха, подканяйки ме да побързам и да изчезвам от това място преди зазоряване.

Мъртъвците ядосано хриптяха някъде долу, тъпо и безспирно блъскаха в стената на сградата в напразен опит да докопат изплъзналия им се човек. Захилих се като обезумял. Напрежението от току-що преживяното си казваше думата. Кръвта думтеше в ушите ми като бойни барабани на орки, изпълвайки лятната нощ с някакво подобие на жизнен ритъм.

В какво се забърках! Мракът ме подтикна да ставам крадец! Да бях станал магазинер или ковач дори. Щях да си живея безгрижно живота, без пет пари да давам за нищо, и нямаше да навирам глупавата си глава в неприятности.

Добре! Ще се отдаваме на унинието малко по-късно. Ако изобщо доживеем до това „по-късно“. Станах, прехвърлих се на керемидения покрив и освободих въжето, впило се в него като гладна пиявица в невнимателен гюляйджия, цопнал в река Кристална мечта17. После намотах паяжината в стегната топка, прикрепих я към колана, прибрах така и не влезлия в действие нож и се огледах.

Луната беше потопила целия свят във вълшебна сребриста светлина. Пред очите ми се простираха покривите на къщите. Тук сенки нямаше и светлината заливаше всичко, превръщайки покривите в приказна равнина от керемиди, ръждясали тръби и счупени ветропоказатели. Беше светло като ден и ако можеше да се погледне към покривите някъде от нощното небе, щях да изпъкна като преяла хлебарка върху кухненска маса на дневна светлина.

Къщите бяха плътно една до друга и разстоянието между съседните покриви беше мизерно — дори парализаран щеше да скочи от единия на другия, без да си потроши костите. Какво пък, ще вървя като по централна улица. Лесно и бързо, още повече, че почти всички покриви бяха плоски, а не наклонени, както ги строяха през последните сто години. Извадих отново огнения болт и го заредих в арбалета, където той застана до обикновения си събрат. Нямаше смисъл да се крия, и без това бях като на длан под лунната светлина, обхванала във властта си всички покриви и пропъдила плашливата си съперница, сянката, в най-далечните кътчета на чардаците, както и в най-ниското, там, където тя можеше да живее благодарение стените на къщите. Така че мъждивата светлина на магическия болт в момента изобщо не ми пречеше.

Зомбитата все още хриптяха долу и аз се ухилих, виждайки как Едноръкия с настървение се опитва да разбие здравата врата на гномите, за да проникне в сградата и да се добере до мен. Е, на теория има всички шансове да излапа Гарет. След шестстотин години. Подсмихнах се още веднъж, прехвърлих арбалета от едната ръка в другата и тъкмо щях да тръгвам, когато забелязах на около дванайсетина ярда от мен огромна неравна дупка в покрива.

Да, все пак времето беше прояло с безпощадни, незнаещи милост зъби това, което не бяха успели да направят всички крадци на Авендум. Беше пробило отвор в надеждната защита на банката. За миг ме обзе изкушението да сляза долу и да разбера наистина ли е толкова богат кланът Хиргзан, както говореше мълвата. Но в момента парите щяха само да ми пречат, а и нямах особено желание да слизам в тъмната паст на дупката, още повече че покривът около нея най-вероятно не беше по-дебел от крилете на пеперуда, и следователно можеше да рухне под мен във всеки един момент и да изпрати нещастния Гарет в мрачната неизвестност.

— Е, на следващия смелчага, избрал да посети банката, много ще му провърви — промърморих аз и продължих по пътя си.

Времето сега беше най-ценното нещо, което имах, и трябваше да побързам, ако не исках да срещна първите лъчи на слънцето в Забранената територия.

Засилих се и прескочих на покрива на съседната сграда. После пак засилка и скок. Засилка — отново скок. След два квартала вече дишах като разлютен глиган.

Веднъж стъпих на лошо закрепена керемида, тя се плъзна и аз като по чудо успях да се вкопча в корниза, обикалящ около цялата къща, като съответно увиснах на ръце. Слава на Сагот, измъкнах се. В друг случай прогнилият от времето наклонен покрив започна да се разпада точно под краката ми. Хвърлих се към следващия, усещайки как под мен всичко се тресе, а зад гърба ми се раздаде грохот на падащи керемиди и дъски. Успях да отскоча силно и да се прехвърля на следващия покрив, трошейки с ботушите си няколко продълговати, ярко червени и непотъмнели от времето керемиди.

— Виж ти — измърморих мрачно, гледайки как от къщата, на чийто покрив бях току-що, се издига вековна прах, вдигната от падналите дъски.

Покривът вече го нямаше, само голите стени блестяха самотно.

Облаците прах бавно се кълбяха на лунната светлина и някак неусетно започнаха да приемат чертите на гигантски човешки череп, и аз, решавайки да не дочакам какво ще последва, побързах към улицата на Маговете, която вече беше съвсем близо.

Докато обикалях по покривите на няколко пъти видях зомбита, вяло крачещи по улица Спящата котка. Първият път чух създанието на стотина ярда от себе си. Мъртвецът хриптеше долу и с отпусната, леко подскачаща птича походка се разхождаше на зиг-заг по полутъмната улица. За щастие съществото не вдигна глава да се полюбува на пълнолунието, така че не забеляза подскачащия от покрив на покрив човешки силует. Втората среща се случи малко по-късно. Петима мъртъвци учудващо мълчаливо стояха около фонтана, тъпо вторачени във видима само за тях точка. Изглеждаше сякаш погледите им бяха приковани от нещо пленително и невероятно, от което е просто невъзможно да откъснат мъртвите си очи. Не знам, може и наистина да беше така. Зомбитата напомняха на някакви ужасни статуи, създадени от побъркан естет от болница Десетте мъченика. Отново благодарих на Сагот, че бях решил да премина оставащия път по покривите на сградите, а не по улицата — щеше да е сериозен проблем да се отърва от толкова много ходещи мъртъвци, ако се натъкнех на тях.

Последен скок — и се оказах на покрива на сграда, чиято фасада гледаше към улицата на Маговете. Улицата беше много по-къса от Спящата и Човешка, така че целта на нощната ми разходка беше вече много, много близо. Но се появи проблем — нямаше съседни сгради, по които да продължа. Имах чувството, че нечий гигантски език просто ги е облизал от този свят. Празните черни квадрати на мястото на липсващите сгради изглеждаха като самотни острови в света на тайнствения и потънал в паяжини сън на Закритата територия.

Облакътих се на потъмнял от времето комин, свалих оцелялата ръкавица и без да гледам, я захвърлих настрана. Тя така или иначе не ми трябваше вече, нали нещастната й сестра остана в качеството си на трофей при плачльото-смехурко.

Имах два варианта за по-нататъшно придвижване към целта. Първият — да се спусна долу и с риск за кожата си да пробягам краткия път до кулата на Ордена. Вторият — рискувайки да си счупя главата, да скоча на сградата, намираща се на отсрещната страна на улицата. Въпреки глупостта на замисъла, вторият вариант беше за предпочитане пред първия. На покривите беше много по-безопасно, защото да бягаш по полутъмните улици си беше все едно да танцуваш джанга върху тънък лед. Трябваха ми два опита, за да прехвърля въжето през широката улица. При втория свободният край достигна до отсрешния покрив и старателно прилепна към него.

За собствено успокоение дръпнах въжето няколко пъти, проверявайки надеждността му. Определено ме устройваше. Сега оставаше да направя едно от най-големите и самоубийствени безумства. А именно — да скоча от покрива на сградата, да прелетя над улицата и да стигна до къщата отсреща. Няколко пъти в живота си бях правил този номер, макар тогава да бях малко по-млад. Но на паяжината имах доверие.

Крачка в пропастта, улицата направи рязък скок към мен, и вече летях над нея, стиснал с две ръце въжето, което изведнъж взе да ми изглежда много тънко и ненадеждно. Стената на сградата с тъмни прозорци стремително приближаваше, заплашвайки да ме сплеска на питка. Инстинктивно протегнах крака в напразен опит да омекотя удара, но паяжината изведнъж се втвърди, превръщайки се от гъвкаво и еластично въже в нещо съвсем друго. Права и твърда тояга, която зависна във въздуха заедно с мен, а след това бавно, бавно започна да приближава сградата. Веднага след като докоснах с крака сивата стена, твърдостта на въжето изчезна и то внимателно ме изтегли на покрива на сградата.

— Това е — прошепнах на себе си, докато се опитвах да си огледам ръцете.

Без ръкавици не беше особено приятно — така се бях вкопчил във въжето, че по дланите ми имаше червени ивици. Както и да е, ще оживея.

Къщите по улицата на Маговете изглеждаха много по-нови, най-малкото покривът под краката ми не стенеше от старост, заплашвайки да рухне в най-неочаквания и неподходящ момент. Продължих пътя си, тъй като нямах време за губене — утрото беше съвсем близо.

Извиваща се и криволичеща като пияна змия, улицата на Маговете изобщо не приличаше на идеално правите, начертани сякаш с линия Спяща котка, Човешка и Гробищна. А и къщите изглеждаха доста по-богати, въпреки криволичещата улица и не най-престижния район на града. Едва ли не на всеки втори покрив имаше изящни ветропоказатели, изобразяващи някое магическо животно или просто птичка или катерица.

На няколко фасади зърнах пищни статуи, украсяващи стените на къщите. Но какво изобразяваха тези творби на скулптори от миналото нямах време да гледам — цялото си внимание бях насочил към това да не падна от поредния стръмен покрив.

Нагоре. Надолу. Скок. Приземяване. Нагоре. Надолу. Скок. Приземяване. Отново нагоре! Рутина! Движех се като механизъм на джуджета — отмерено, точно, без да губя и грам излишна сила. Скачах по покривите, абсолютно уверен, че сега нищо страшно не може да се случи.

И тази увереност ме подведе. След поредното приземяване на един привидно здрав покрив спрях да си поема дъх и притеснено погледнах към звездите. Нямаше да успея, да ме отнесе Неназовимия дано!

И тогава се случи. Под мен се раздаде тъжно проскърцване — така скърцат старите врати в изоставени къщи. Покривът поддаде под краката ми, аз размахах ръце, опитвайки се да запазя равновесие и да не падна от третия етаж право на каменната настилка, и в същото време се опитах да отскоча по-далеч от пропадането. Но неуспешно. Покривът пропадна под краката ми и аз го последвах. Мярнах стени, пушилка, вдигнала се от срутения покрив, звездно небе. Мрак…