Прокрадващ се в сенките

Глава 23 Вишки

Как мислите, кой на сутринта се оказа виновен за всеобщия хаос? Разбира се, че Кли-кли.

Миралисса хвана гоблина в момента, в който рисуваше „чертичка, кръгче, ченгелче“ в пепелта върху магическите фигури на елфийката. Естествено, тя едва не му откъсна ръцете за тази дяволия. Затова цялата сутрин гоблинът се стараеше да стои по-далеч от нея.

— Гарет! — захленчи виновно той, като не намери по-благодатен слушател в нашия малък отряд. — Честна дума, не съм искал нищо подобно! Мислех си, че това са просто елфийски тинтири-минтири и нищо друго!

— Кли-кли, защо точно на мен казваш всичко това? — изненадах се аз. — Отиди се оправдавай пред Миралисса.

— Но ти си ми приятел и трябва да знаеш за несправедливото отношение към гоблините в този свят!

— Приятел? — подсмихнах се аз. — Приятелите не си слагат тръни в леглото.

— Това е много по-добре, отколкото глухарче в устата — Кли-кли изобщо нямаше намерение да отрича. — Виж Гръмгласния и досега плюе.

— Спри да се правиш на глупак, гоблине! — приближи се към нас Алистан.

— Но аз съм си глупак. Макар че тържествено се кълна да спра да дрънкам празни приказки — Кли-кли с най-сериозен вид вдигна ръка, точно като гвардеец, полагащ клетва.

Алистан кимна, сякаш наистина е повярвал на обещанието на гоблина.

Змиорката отдавна беше на седлото и чакаше само графа.

— Така, ние тръгваме. Карайте по този път и никъде не се отклонявайте. Ще се постараем да ви настигнем до вечерта.

— Ако не се срещнем по пътя, търсете ни в Раненг. В кръчмата „Мъдрата сова“ — каза им на прощаване Миралисса.

Алистан кимна и те със Змиорката забиха пети в хълбоците на конете, втурвайки се обратно към мястото, където се предполагаше, че са Еграсса и Котката.

— Хайде, мъже — плесна с ръце Чичо. — На конете.

Този ден беше най-горещият за цялото ни пътуване. Безмилостното слънце печеше толкова силно, че дори твърдоглавият и инат Арнх си свали ризницата и остана по тънка риза. Медения направо се съблече гол до кръста, показвайки на целия свят огромни мускули, изобилие от белези и татуировката си на Диво сърце. Кли-кли измоли от Мармота някаква кърпа и като я намокри предварително с вода от манерката, я върза на главата си.

Пътят излагаше гърбовете ни на жаркото слънце, лъкатушейки между голи полета и ниски гъсти храсталаци. Нямаше никакви облаци и небесната синева така болезнено натоварваше очите, че трябваше постоянно да ги присвиваме. Целият отряд, с изключение на невъзмутимите елфи, приличаше на стадо ослепели от щастие доралисци.

Плътният нажежен въздух като лепкава вълна изгаряше дробовете. Бих дал живота си за малко дъжд, който би разбил летния зной така, както чук разбива крехкия порцелан на майсторите от низините.

След около два часа непрекъснато препускане под зоркото око на не на шега развилнялото се слънце обширното поле остана зад гърба ни и се сля с хоризонта, отстъпвайки място на хълмове, щедро обсипани с ниски иглолистни дръвчета. Вместо миризма на полски треви и цветя, както и непрекъснато жужене на насекоми и цвърчене на щурци, ни посрещна аромат на борова смола, съчетан със спокойната тишина на утихнала гора.

Пътят се виеше между ниски хълмове, като понякога се изкачваше на някой от тях и веднага без забавяне се гмуркаше надолу. Плавните изкачвания се редуваха с точно също толкова плавни спускания, и пътят продължи по този начин доста дълго време, накрая конете започнаха да се уморяват и по настояване на Чичо, успял да убеди Миралисса да спрем, животните получиха малка почивка. Но наистина малка. Едва бях слязъл от Пчеличка и отново трябваше да сядам на седлото и да препускам, да препускам, да препускам… Как само ми беше омръзнало това!

Постепенно гората се сгъсти, дърветата надвиснаха над нас, скривайки с короните си почти цялото небе. Хилавите иглолистни дръвчета отстъпиха място на трепетлики и брези. Цялата територия край пътя и околните хълмове беше обхваната от гъста гора. Поради плътната дървесна стена на пътя цареше благословена прохлада, обезсилените слънчеви лъчи вече не ни шибаха с горещи камшици по гърбовете и отрядът въздъхна облекчено, а Арнх отново навлече ризницата, още щом му се предостави възможност.

Следващия час пътувахме в относителната прохлада на приветливата гора.

Но доброто настроение не се задържа за дълго. А и защо ли? Вярно, повече никой не се притесняваше, че мозъците ни ще изкипят в черепите, но за повдигане на бойния дух това беше твърде малко. До момента не знаехме нищо за изчезналите Котка и Еграсса, а и Алистан със Змиорката също напуснаха отряда, макар че ако всичко върви добре, би трябвало да ни настигнат по-късно вечерта. Откъде да има повод за веселие?

Така че всички бяха напрегнати и мълчаливи. Фенерджията съвсем забрави за любимата си свирка, от Кли-кли не се чуваха постоянните тъпоумни шеги, дори Делер и Халас спряха да спорят, което за цялото време на нашето пътуване си беше безпрецедентно събитие. Делер само се мръщеше и поглаждаше острието на огромната си секира, а Халас не преставаше да дими с лулата. Чичо ръмжеше, подръпваше брада и съветваше всички нещастници или да спрат да хленчат, или да се връщат обратно вкъщи при мама.

При всяко изкачване на поредния хълм, когато гората повече или по-малко се разреждаше и преставаше да препречва погледа, все някой от моите спътници непременно се обръщаше назад, но пътят беше пуст, не се виждаха познати фигури на коне, и ние продължавахме напред, ставайки все по-мрачни и по-мрачни.

Миралисса нещо тихо си шепнеше с Ел, като понякога хапеше устни или от безсилие, или от яд. Очакването беше най-лошото нещо, по себе си го знаех. Понякога търпението просто се изчерпва, неустоявайки на изпитанието на времето. В такива моменти ти се иска да виеш, просто за да си зает с нещо.

При пресичането на един горски поток от високо израсналата коприва точно под копитата на коня на Мармота изскочи уплашен заек. Конят изпръхтя стреснато и отскочи встрани, като едва не хвърли ездача си. За щастие Мармота успя да се задържи на седлото и не потъна в обятията на копривата, вече застинала в радостно очакване на готовата да падне в нея плячка. Ако бях на мястото на Мармота, със сигурност щях да бухна в парещата растителност.

Виновникът за тази малка суматоха веднага опита да се скрие в гората от другата страна на пътя, но беше настигнат от стрелата на Ел. Нещастният заек изписка като дете, превъртя се през глава и издъхна.

— О! — Гръмогласния се наведе от седлото и вдигна сивото телце за дългите задни крака. — Все пак е някакво разнообразие!

Прясното заешко би трябвало да съживи кухнята на Чичо и Халас.

— Спираме на оня хълм — каза Миралисса, след като за поне стотен път през този ден хвърли поглед назад към пустия път. — Ще направим кратка почивка.

— Това е добре — Чичо подкрепи предложението на елфийката. — Момчетата имат нужда от това. Вече е почти вечер, а ние само препускаме.

Чичо беше прав: от постоянната езда гърбът ужасно ме болеше. Мечтаех да се смъкна от Пчеличка, да легна на тревата и просто да се протегна. Да се протегна така, че гръбнакът ми да изпука и болката да я няма поне до утре сутринта.

— Гарет — Фенерджията ме откъсна от мечтите. — Как мислиш, милорд Алистан ще успее ли да ни настигне?

— Не знам, Мумр — отвърнах вяло. — Още не е мръкнало.

— Надявам се на Миралисса да й стигне ума да не праща никого повече в подобни съмнителни разузнавания?

Аз също много разчитах на разумността на тъмната елфийка. Ако още някой напусне отряда, ще станем смехотворно малко. Групата ни трябваше да се запази цяла за колкото се може по-дълго време.

Пътят започна да се изкачва и гората неохотно отстъпи назад — хълмът се оказа твърде висок за нея, все още не беше дошло времето на дърветата да стигнат до върха.

— Почивка — Гръмогласния рязко скочи на земята.

— Не мисля — поклати глава Миралисса. — Върни се на седлото.

Проследих погледа й. Там отпред, на малко повече от левга пред нас, над гората се издигаха няколко дебели стълба гъст мазен дим. Нещо много добре гореше.

— Какво има там? — попита Чичо, присвил очи.

— Доколкото си спомням, Вишки, малко селце с четиридесет — четиридесет и пет къщи — отвърна Медения.

Човекът прекрасно познаваше района, той самият беше родом от тези места. Предполагам, от също толкова малко и забравено от всички богове селце някъде в пущинака, по-далеч от трактове и от очите на кралските бирници, които се сещаха за съществуването на подобни селца веднъж на пет години, а дори и тогава прекалено ги мързеше, за да отидат там.

— И какво може да гори така? — Делер, без да съзнава, отново посегна към секирата.

— Е, със сигурност не и къщите, димът е прекалено черен, сякаш горят въглища — Халас ожесточено смучеше лулата.

— Да проверим? — Чичо погледна въпросително към разтревожената Миралисса.

— Добре — колебливо кимна елфийката. — Пътят така или иначе минава през селото, за да го заобиколим, трябва да минем през гората.

— Хей! Момчета! Слагайте броните и да проверим що за огън гори там! — заповяда десятникът.

— Трябва да проверим и коя гадина го е предизвикала! — допълни Фенерджията.

Появи се нещо различно от уморителното и досадно препускане, и бойците веднага се оживиха. По-добре каквато и да е цел, отколкото да си в пълна неизвестност в продължение на няколко дни и да не знаеш къде е врагът и в каква твар да пъхнеш ярд желязо, за да си оправиш не особено доброто настроение. Напълно разбирах тези хора: за бойците бездействието е най-страшното изпитание.

— Гарет, ти специална покана ли чакаш? — към мен, яхнал Перце, се приближи гоблинът. — Къде ти е ризницата?

— Каква ризница?

— Онази, която ти избрахме в двореца! — раздразнено отвърна Кли-кли.

— Нямам намерение да си слагам никаква железария! — грубо произнесох аз.

— Много детинско! — Мармота вече беше свалил бронята от товарния кон и я нахлузваше върху дрехите си. — Бронята, да знаеш, понякога прекрасно спасява живота.

— От арбалет така или иначе обикновена ризница няма да те спаси. Склотът без проблеми ще мине през нея!

— Не всеки има склот, а и враговете използват не само арбалети! Сложи я, няма да ти е излишна!

Да пукна дано! Мразех да мъкна железа върху тялото си! През целия си живот бях ходил без броня и сега в ризница се чувствах не по-добре, отколкото се чувстват някои в гроб. Тясно и неудобно. Все пак, като се замисля, онези в гроба вече нищо не чувстват.

— Погледни другите! — не спираше Кли-кли.

Останалите вече бяха сложили доспехите си, които досега стояха неизползвани заради прекалено горещото време.

По мое мнение този обикновен, макар и голям пожар, не заслужаваше чак такава свръх предпазливост.

Елфите вече се кипреха в тъмносините си брони със стоманени нагръдници, на които бяха гравирани емблемите на техните домове. Миралисса — с Черна луна, а Ел — съответно с Черна роза. Елфът надяна шлем, скриващ лицето му, а Миралисса наметна на главата си бронирана качулка, скривайки под нея дебелата плитка и големия бретон. Халас, облечен в нещо, напомнящо по-скоро на рибени люспи, помагаше на Делер да затегне металните си закопчалки. Джуджето свали шапката си и надяна плосък шлем с извити напред части, предпазващи скулите и носа.

За да не изглеждам като бял доралисец, трябваше и аз да си сложа „дрешката“. Ризницата легна тежко на раменете ми и аз недоволно се намръщих.

— Не се впрягай чак толкова! Скоро ще свикнеш — утеши ме Фенерджията.

Неговите доспехи представляваха плътно прилепнали една до друга стоманени ленти.

Той видя погледа ми и се усмихна:

— Прекрасно нещо за тези, които обичат да размахват наляво и надясно биргризен. За разлика от обикновената броня тази не ограничава движенията и ти позволява да блокираш дълъг меч с минимални усилия.

Вместо шлем Мумр беше вързал на челото си тясна ивица плат, за да не падат кичури в очите му.

— Тръгваме ли? — Чичо погледна въпросително към Миралисса.

— Да — кратко заповяда тя, помисли за миг и добави: — И поеми командването.

Чичо прие предложението като нещо нормално — десятникът определено знаеше по-добре от елфийката на какво са способни войните му в момент на опасност.

— Халас, Делер — напред! Броничките ви са по-яки, ако стане нещо…

По-нататък десятникът не продължи. И така всички разбраха това „ако стане нещо“. Ако стане нещо, воините с по-здрава броня може би щяха да издържат попадение на тежък арбалетен болт, да отвлекат вниманието на стрелците от по-малко защитените си другари.

— Нали не си ме забравил, десятник? — раздаде се приглушен глас зад мен. — Аз съм с тях.

Обърнах се, тъй като не познах гласа. Вместо старата ризница Арнх беше надянал тежки доспехи. Плюс шлем, по-скоро приличащ на топка, скриваща цялата глава, с тесни прорези за очите. И това без да броим ножовете, нараменниците, бронираните ръкавици и кръглия щит. С една дума, Стоманено чело.

Щитове имаха почти всички, изключение правеха Фенерджията, Медения и елфите. На Делер пък направо от средата на щита стърчеше остър шип. Такъв от добро сърце да го треснеш по личицето, и покойниците в света да станат с един повече…

Доколкото разбирах, моите спътници се настройваха за здрав сблъсък и щяха да бъдат много разочаровани, ако се окажеше, че пожарът в селцето е най-обикновен, причинен например от недоглеждането на някой пиян селянин.

Този път не бързахме за никъде, яздехме бавно и внимателно оглеждахме храстите за възможна засада. Държах арбалета в готовност и продължавах да се чудя защо всички толкова се притесниха от някакъв си неволно изпречил се на пътя ни пожар. Макар че в светлината на последните събития и мистерии от съдбата можеше да се очаква всякаква гадост.

Облъхна ни пушек и дим, а до Вишки имаше още много езда. Кли-кли се намръщи като от зъбобол — димът дразнеше гърлото и очите. Между другото, гоблинът беше без ризница. Откога плаща започнаха да го броят за защита?

— Кли-кли, защо толкова ме изтормози с това чудо, а ти самия си без нищо? — изсъсках аз, като тикнах пръст в гърдите си, сочейки ризницата.

— За мен така или иначе размер няма — небрежно махна с ръка гоблинът. — Освен това е много трудно да бъда улучен.

— Тихо там! — изсъска Гръмогласния.

Минахме по дървено мостче, солидно и здраво — веднага си личеше, че са го правили разсъдливите селяни — пресичайки широк ручей, или малка рекичка, на кой както му харесва. Водата под моста течеше със скоростта на тлъст охлюв, а дъното цялото беше обрасло с някаква блатна трева.

Последва завой и рязко спиране…

— Мамка му! — тихо подсвирна Чичо.

Халас каза нещо още по-сочно и красноречиво, вмъквайки доста цветисти епитети от гномския език, но млъкна, получавайки шляпване по шлема от Делер.

Пътят беше преграден от дървета. И това не бяха просто паднали дървета. Правите борови стволове с окастрени клони бяха старателно домъкнати от не знам къде си (на това място борове не растяха) и бяха положени едно до друго, образувайки масивен здрав заслон. А зад заслона… зад заслона се развяваха знамена. Първото — сиво-синьото, беше знамето на кралството, но при вида на второто косата ми настръхна. Жълт флаг с черен силует на пясъчен часовник. Знамето на смъртта. Знамето на най-страшната болест от всички съществуващи на света — медената чума.

До знамената стояха воини, към тридесет души, всички облечени в бели кафтани и червени панталони. Бездушните егери. Сурови момчета. На лицето на всеки имаше превръзка, закриваща носа и устата. Щяха да изглеждат нелепо, ако не бяха оръжията и уменията им.

Още щом ни забелязаха, хората зад преградата вдигнаха лъковете. А зад гърбовете ни, изскачайки от засада, която изобщо не бяхме забелязали, бързо и отработено, като мравки, се строиха копиеносци. Само за миг пътят се превърна в наежен таралеж. Вече нямаше път за отстъпление. Всъщност никой не се и канеше да отстъпва под прицела на толкова много насочени лъкове. При градушка от стрели бронята има неприятното свойство да пропуска, независимо от всички трикове на оръжейниците.

— Спрете! — разнесе се остър вик от заслона. — Кои сте вие?!

— В името на краля! — извика Миралисса и в потвърждение на думите си размаха документ с огромния сиво-син печат на кралската фамилия Сталкон.

Дори от тридесет ярда, колкото разстояние имаше до заслона, Бездушните прекрасно можеха да видят печата. Лъковете леко се отпуснаха надолу.

Първоначалният ми страх от неочакваната среща изчезна. Това не бяха разбойници и преди да ни надупчат със стрели щяха поне да ни изслушат. А колкото до знамето… Кой знае какво е станало тук? Може селяните да са се разбунтували. Може да са нямали друго знаме, а само това, и в селото да няма никаква чума.

— А откъде да знам, че печатът не е фалшив? — раздаде се същият глас.

— Аз такива с дузини мога да изрисувам! — извика някой от стоящите зад нас копиеносци.

Никой от заслона не бързаше да идва при нас.

— А това видя ли? — ревна Чичо. — Или да дойда по-близо?

Десятникът, без да му пука за ризницата, заголи дясната си ръка до лакътя. На нея съвсем ясно се виждаше татуировка.

— Или някой от вас, червено-бели, ще посмее да твърди, че Дивите не служат на Сталкон?

Никой не посмя. Езикът им не се обръщаше. Ако Дивите се окажеха предатели, тогава на кого друг можеха да вярват? В истинността на татуировката никой не се съмняваше. Както казах по-рано, със самозванците Дивите обикновено заедно с татуировката режеха и ръката. Пък дори и главата.

Лъковете и пиките престанаха да са заплаха и се сведоха надолу. Но егерите на бързаха да прибират оръжието, държаха го в готовност за всеки случай.

— Доста далеч сте се отклонили от Самотния великан — при нас излезе воин с нашивки на капрал на ръкава. — Кои сте вие и какво правите тук? В селото има чума.

Лицето на капрала, както и на неговите подчинени, беше скрито зад превръзка. Обичайна предпазна мярка по време на чума, макар аз лично да не й вярвах много. Как може да те спаси някакво си парче плат, когато дори прехвалената магия на Ордена е безсилна? На заразения с чума му оставаше само едно — да се напъне за последно и да се опита сам да си изкопае гроба. В древни времена от тази ужасна болест са измирали цели градове, всъщност не само градове! Цели страни! Достатъчно беше да си припомним една от най-ужасните епидемии, когато цялата Империя е била поразена от тази зараза. От десет души девет са умрели. А от оцелелите след това половината също са починали. От много отдавна не се беше чувало за това проклятие по земите на Сиала. Поне от сто и петдесет години никакъв намек за чума. И изведнъж без видима причина най-неочаквано се появява в самото сърце на Валиостр. Нечиста работа. Обикновено чумата първо се появява на границата на кралството, донесена от бежанци, и едва след това със скоростта на горски пожар се устремява към вътрешността на страната. Но от друга страна, все някъде би трябвало да се появи за пръв път…

— Тук всичко е написано — Миралисса протегна кралската заповед към капрала.

Той изобщо не посегна да я вземе.

— Не разбирате ли, лейди? В селото има мор. На нас ни е забранено да докосваме чужди вещи, за да не се разпространява заразата. Също така ни е забранено да пропускаме или да пускаме който и да било. Всички, които незабавно не се подчинят, трябва да бъдат убити като кралски изменници и разпространители на заразата. Затова още веднъж ви питам: кои сте вие и какво правите тук?

— Не е твоя работа, нещастен егер — тихо промърмори под носа си Халас, но за щастие ефрейторът не го чу.

— Ние изпълняваме заповед на краля — в гласа на Миралисса се прокрадна гняв. — И отиваме към Раненг — това е всичко, което трябва да знаете, ефрейтор. И всички, които ни създават пречки, сами се определят като кралски изменници.

— Нищо не мога да направя — капралът беше попаднал между два огъня.

Разбира се — от една страна, заповед да не пуска никого, от друга — кралска заповед. И бедният капрал си нямаше идея как да постъпи. Ако ги пусне — ще му отрежат главата. Ако не ги пусне — пак само неприятности.

— Имам заповед от моя командир — хвана се егера за последната сламка.

— Кое може да е по-голямо от кралска заповед? — притисна го Миралисса, усещайки как отбраната на противника буквално се пропуква.

— Заплахата за живота и благополучието на Валиостр — раздаде се от заслона нечий глас.

Редовете на егерите се раздвижиха и към капрала пристъпиха две фигури. Превръзки скриваха лицата на хората, но в тези двамата лесно се разпознаваха хора от Ордена. Магьосник и магьосница.

— Морът поставя всички наравно. Ако болестта излезе от локализираното огнище, в страната ще се разрази катастрофа, треш Миралисса.

— Нямам честта — студено каза елфийката.

— Магове от Ордена на Валиостр Балшин и Клена, отговарящи за ограничаването на болестта, възникнала в селото, наречено Вишки — каза мъжът. — Разбира се, вие не може да ме познаете под тази защитна маска, но ние с вас сме се срещали, треш Миралисса, на един от приемите в двореца на негово величество.

— Възможно е — Миралисса равнодушно кимна. — Какво се е случило тук? Можете ли да ми кажете, господа магове?

— Ще ми позволите ли да видя? — обади се магьосницата.

Миралисса бавно протегна документа към Клена, като положи всички усилия на лицето й да не трепне нито мускул и гневът й да не пробие през маската на хладно спокойствие. Не беше свикнала елфийската принцеса да й правят спънки.

Магьосницата явно не се страхуваше от разнасяне на заразата, защото смело взе заповедта от ръцете на Миралисса и започна да я изучава.

— Свободно, капрал — тихо каза Балшин и егерът с въздишка на облекчение се оттегли към войниците, оставяйки маговете на Ордена да се оправят с нас.

— Истинска е — кимна жената и направи няколко движения над документа.

За част от секундата кралският документ пламна в розова светлина.

— Това би трябвало да унищожи възможната зараза — и тя подаде документа на Миралисса.

— Ситуацията тук е такава — магът изобщо не се притесни, че ще трябва да вдига глава, за да гледа ездачите в очите. — Ние с госпожа Клена тъкмо бяхме дошли в това нещастно селце, когато се появи първият болен. Това беше преди три дни…

— Но откъде? — прекъсна го Ел. — Откъде се е взел точно тук?

Излиза, че не само аз недоумявах по повод странната поява на болестта, и то в толкова опасна близост до Раненг. Само на няколко дни път от втория по големина град във Валиостр. Градът на знанието, както още го наричаха.

— Откъде е дошла болестта все още не знаем, тепърва предстои да изясняваме този въпрос — каза Клена. — Но симптомите са достоверни. Успяхме да извикаме разположения в града полк на Бездушните егери. Те блокираха всички пътища и пътеки, така че нито един жител да не може да напусне селото и да разпространи заразата в страната.

— А опити имаше ли? — проехтя Арнх изпод шлема.

— Имаше — небрежно кимна магът.

При това прекалено небрежно. Никой не попита повече, на всички стана ясно какво е станало с отчаяните хора, оказали се в един капан с болните. Надупчили са ги със стрели отдалеч, и точка. Без значение кой се е опитвал да се промъкне през блокадата на егерите — здрави мъже с вили или жени с деца. Никой не осъждаше Бездушните — или сега ще убият няколко десетки, или ще поставят под заплаха хиляди.

— А как са самите егери? — попита Миралисса.

— Защитени са надеждно с магия.

— Откога магията спасява от Медения унищожител42?

— Магията не стои на едно място — надуто произнесе Клена. — Орденът се научи да блокира достъпа на болестта до хората, но тези, които са се заразили преди да им е подействала нашата магия, вече нищо не може да им помогне.

Колкото по-дълго се проточваше разговорът, толкова по-малко ми харесваше. Нещо прекалено много несъответствия имаше в историята на магьосниците. Пък дори и да са премълчали половината факти. Ако съществува такава магическа защита, разбираемо е защо Бездушните са още тук, а не са се изнесли по-далеч от огнището на чумата. Но защо маговете са използвали своята магия да предпазят цял полк егери, а не са направили същото в самото начало на епидемията, когато, по собствените им думи, е имало само един заразен човек? Или лъжеха, или тук се случваше нещо съвсем друго от това, което ни казваха, тоест те отново лъжат.

Сякаш прочел моите мисли, Балшин ми хвърли бърз поглед.

„Дрън-дрън“ — промърморих на себе си.

Може и да са само приказки, че някои членове на Ордена са в състояние да четат мисли, но не исках да рискувам. Ако този Балшин изведнъж реши да изследва мислите ми — негова си работа. Нищо умно няма да намери в главата ми, изобщо да не опитва.

— Колко са останали незаразени? — полюбопитства Миралисса.

— Нито един — безстрастно каза магът, откъсвайки се от мен.

Нито един?! Как така?! Нали се знае, че умират чак на седмия ден, а са минали едва три или четири.

— Това някаква нова форма на болестта ли е? — Ел така и не свали шлема си.

— Точно така — със същия безстрастен тон му отвърна Балшин.

Миралисса не каза нищо, само замислено въртеше между пръстите на лявата си ръка парче овъглена пръчка. Същата, с която беше чертала заклинанието върху пепелта.

О, не! Какво беше намислила? Да влиза в схватка с маговете беше безумие! Сигурен бях, че само да счупи тази пръчка, да я наплюе, близне или да направи още някое най-просто нещо и дремещото шаманско заклинание ще се пробуди. Небрежно се огледах назад към пътя. Копиеносците все още бяха там, но си говореха безгрижно, отстъпили встрани. Нашият отряд вече не представляваше опасност за тях, с нас се занимаваха двамата магове, така че защо да не побъбрят, подпрели огромните триярдови пики на дърветата?

— Вие към Раненг ли сте тръгнали? — попита Клена.

— Да — кратко отвърна Миралисса.

— Защо?

— По заповед на краля. Това е всичко, което трябва да знаете.

— И затова сте тръгнали по безлюден път, а не по хубавия тракт? — саркастично попита магът.

Какво, мътните ме взели, искат?! В края на краищата заповедта ни е истинска и като ни създава пречки, този маг си навлича много по-големи неприятности не само заради гнева на краля, но и заради Ордена, който в никакъв случай няма да одобри подобен произвол от страна на своите хора.

— Никой не ни е предупредил, че по този път не трябва да се пътува — не издържа Халас.

— Толкова по-зле за вас — сви рамене Балшин.

— Тоест не можем да минем оттук? — уточни Миралисса.

— Не само да минете, но и да се върнете. Уви — с престорено съжаление вдигна ръце магът. — Ще трябва да останете, докато не потушим болестта. Не можем да рискуваме благополучието на кралството. Естествено, ще ви бъде предоставен максимално възможния комфорт.

— Но ние сме здрави! — възмути се мълчалият досега Фенерджия.

— Може би — съгласи се магьосницата. — Но, както вече бе споменато, не можем да рискуваме. Трябва да останете.

— И дълго ли ще потушавате болестта? — ядосано изплю Ел.

— О, само три или четири месеца! После ще свалим карантината от това място.

— Три месеца?! — задави се Халас.

Всичките ни планове се разпаднаха. Ако се подчиним, в Храд Спайн ще се окажем чак към края на есента, тоест нямаме никакъв шанс да се върнем навреме. Какво да правим? Да си пробиваме път назад? Но колко ще загубим по време на този пробив? Колко ще паднат под стрелите, копията и магията на маговете? Почти всички.

Оставаше ни да разчитаме само на едно — шаманството, подготвено от Миралисса. Сега вече неотлъчно наблюдавах подскачащата в ръцете й обгоряла пръчка.

— Млъкни, Халас — рязко се сопна Миралисса. — Вие смятате да ни задържите въпреки заповедта на краля?

— Да.

— Може да имате проблеми със съвета на Ордена. Непременно ще съобщя на магистър Арцивус за действията ви — направи последен опит да избегне сблъсъка елфийката.

— Както желаете — учтиво се усмихна Балшин. — Съобщете, но само след свалянето на карантината, не и преди това.

На мага сякаш изобщо не му пукаше за съвета. Но спътницата му трепна нервно, когато Миралисса спомена съвета на маговете.

— А какво ще стане, ако откажем да се подчиним? — спокойно попита Ел.

— Ще бъдем принудени да използваме сила — огорчи се Балшин.

— Успокой се, к’лиссанг — обърна се Миралисса към Ел. — Няма да проливаме кръв, ще се подчиним.

Ел неохотно кимна, но по лицето на Делер плъзнаха червени петна. Само му дай знак и ще започне да троши глави наляво и надясно със секирата, без да му пука за численото превъзходство на противника и двата мага в добавка.

— Знаех си, че ще се вслушате в гласа на разума — учтиво се поклони магът, стараейки се да скрие победната усмивка.

— Къде ще ни настаните? — Миралисса с небрежен жест счупи пръчката на две и я хвърли настрана.

Маговете не обърнаха никакво внимание на постъпката на елфийката. Какво от това, че я е счупила и хвърлила? Балшин и Клена бяха прекалено доволни, че надменната елфийка не се хваща за с’каша, за да обърнат внимание на някаква си пръчка.

Но аз забелязах. А и не само аз. Погледът на Кли-кли хитро светна, той също знаеше за какво беше използвана пръчката преди това и какви завъртулки рисуваше по пепелта на лагерния огън.

— О, не се притеснявайте, треш Миралисса! Ще останете в лагера на егерите, там е много…

Какво точно „е много“ Балшин така и не можа да каже, защото откъм знамето се раздадоха ужасени писъци. Признавам, в началото и аз също много се уплаших. До този момент не бях виждал свободно разхождаща се по пътя човешка ръка. Да, наистина, на пръв поглед това беше отделила се човешка ръка, само че малко по-голяма. Поне стотина пъти. На дланта й спокойно можеха да се поберат трима ездачи заедно с конете.

Ръката енергично движеше пръсти и пълзеше в посока селото право към заграждението и уплашено крещящите стрелци. При това печално пъшкаше, а многобройните й червени очички, разположени по краищата на всеки пръст, гледаха осъдително към крещящите хора.

Всички викаха, крещяха, виеха, към гласовете на стрелците се присъедини и нестройният хор на копиеносците. Виковете ставаха по-силни и в тях се промъкваше все по-голяма паника, но никой не помръдваше, сякаш се бяха вцепенили.

Чудовището спря и се изправи на палеца и кутрето, докато другите три пръста насочи към небето, предоставяйки пред погледа ни длан, която почти изцяло бе заета от огромна паст с редки игли-зъби. После ръката, която досега само пъшкаше, реши да разнообрази малко ситуацията и изрева.

Тук вече всички се втурнаха да бягат. Няколко от най-големите смелчаци стреляха по чудовището с лъкове, но стрелите заседнаха в краката-пръсти, без да причинят никаква вреда.

— Спасявай се! Да бягаме! Караул! В гората! — пронизителният вик на Кли-кли беше подхванат от мятащите се по пътя егери.

— В гората! В гората! Да бягаме! Да бягаме!

Бяло-червените егери сякаш вятър ги издуха, останаха само най-глупавите и тези, които просто не успяха да се скрият.

В битката се включиха и маговете, мятайки огнени снопове светлина от ръцете си.

— Гарет! Докога смяташ да зяпаш тази глупост?! — закрещя в ухото ми Кли-кли в опит да надвика грохота на взривяващите се заклинания.

Паническите нотки, които до съвсем наскоро присъстваха в гласа на гоблина, когато съветваше всички да се скрият в гората, бяха изчезнали. Шутът находчиво се беше възползвал от ситуацията и даде добър съвет на егерите да изчезват, като по този начин освободи пътя ни за отстъпление.

— Тръгвай! Нашите вече изчезнаха! Или се надяваш да кукуваш тук три месеца? — Кли-кли заби пети в Перце и се втурна след офейкалите по пътя Диви.

Последвах го, оставяйки зад гърба си отстъпващите елфи, а също и битката между маговете и най-смелите егери с чудовищната ръка.

Изви се порив на вятъра и аз неволно се обърнах. Миралисса и Ел препускаха точно зад мен, приведени към шиите на конете. Чудовищната ръка профуча встрани, смачквайки под себе си няколко брези. Маговете неуморно размахваха ръце и като че ли предимството беше на тяхна страна.

Копитата на Пчеличка затракаха по дървения мост, за миг се мярна познатият ручей и с бясна скорост отлетя назад. Измъкнахме се и никой дори не се опита да ни спре. Всички бяха прекалено заети със спасяването на собствения си живот.

— Не бива да се задържаме — изхриптя Гръмогласния. — Ако тия решат да ни подгонят…

Отрядът беше спрял на върха на хълма, откъдето за първи път видяхме горящото село. Нищо не се беше променило — черният дим все така се извиваше към небето и нямаше намерение да изчезва. Сериозен огън бяха запалили!

Още не можех да се успокоя от лудото препускане, все имах чувството, че съм на седлото на Пчеличка и се нося колкото се може по-далеч от битката с чудовището.

— Успокой се — Арнх свали шлема и прокара ръка по изпотеното си теме. — Нали чу какво има в селото.

— Карантина — подсказа Кли-кли.

— Точно така! Карантина! Три месеца носа си няма да покажат! Може да не се притесняваш от преследване.

— Значи ще съобщят в Раненг, за да ни пресрещнат — не се успокояваше Гръмогласния.

— Ама че си глупав човек! Нали ти казвам, че има карантина! Не само пратеник, но и пършив гълъб няма да изпратят! Прав ли съм, лейди Миралисса? — обърна се Арнх към елфийката, за да потвърди думите му.

— Ако там наистина има медна чума — отвърна му замислено тя, без да сваля очи от издигащия се над гората дим.

— А какво друго да е, ако не зараза? — искрено се удиви Мармота.

— Каквото ти дойде на ум! — обади се Халас. — От този Орден всичко може да се очаква! Вие, хората, сте толкова доверчиви и наивни — маговете зад гърба ви кой знае каква беля крият! Какво, не съм ли прав, а?

Гномът обходи със суров поглед целия отряд, търсейки несъгласни с мнението му, но глупаци, готови да влязат в спор с него, не се намериха.

А и по принцип Халас си беше прав. Орденът постоянно си играеше с огъня, аз веднага си спомних съня за виелицата, разразила се в Авендум след неуспешния опит да се унищожи Неназовимия с помощта на Рога. В резултат се беше появила Забранената територия. И почти никой не знаеше каква роля е изиграл за това любимият на всички Орден. Сред хората нямаше дори слухове за тези минали събития. От тук лесно можеше да се предположи, че щом не знаем за някои неприятни грешки на Ордена, спокойно може да не знаем и за други. И тези други може да са по-големи. Много по-големи.

— Какво са правили там? — продължи в същото време гномът. — А тази карантина? А-ха да им повярвам! Пък дори и там да има чума, то те са я направили. Правили са си някакви магии, умниците, оплескали са нещата и ей ти на чума!

Гномът сви ръка в жест, известен от древни времена по целия свят. Халас просто кипеше от омраза към Ордена. Защо ли? Дали нямаше стари сметки за уреждане с маговете?

— Стига вече, Халас — примирително каза Фенерджията.

— Стига вече?! Защитаваш тези два плъха, които едва не ни затвориха за три месеца?! И мога да ти кажа, че след три месеца вече нямаше да сме сред живите! Така да се каже, за три дни неочаквано ще се гътнем от медна чума! Само джуджета могат да повярват на такава глупост!

Делер мълчеше и търпеше. С набралия инерция гном сега беше по-добре да не се закачаш.

— Къде се е видяло село да бъде опустошено за три дни?! Да бе! И то точно тук! Извинете ме, лейди Миралисса, но ми накипя! Самите магове са виновни за всичко, макар да не знам какво точно са правили и каква глупост е излязла… Но накрая са хвърлили от небето десетки мълнии и стотици огнени топки, за да скрият уликите. Сринали са селото до основи!

— А ти откъде знаеш, че са го сринали? Видял ли си го? — избоботи Медения.

— Един гном няма нужда да го вижда! Ние работим с огън още от деца и такъв дим се получава само когато в пещите гориш костите на земята43! И дори тогава не винаги! Този огън е магически! С носа си го усещам! Затова са извикали и егерите — да задържат всички, докато маговете не приключат с работата си!

— Достатъчно! — Гръмогласния прекъсна най-накрая обвиненията на Халас. — Дали е имало чума или нещо друго едва ли някога ще разберем, но във всички случаи трябва да се махнем колкото се може по-далеч от това място, и предпазливостта няма да ни навреди. Ако не с гълъби, може и с мисъл да предупредят. Чувал съм, че маговете го могат това.

— Това още не го могат — гномът смяташе да изреди какво могат да правят възпитаниците на Ордена, но хвърли поглед към Миралисса и реши, че не е за нейните уши. — Виж каква гадина са отгледали! Нищо чудно в селото да гъмжи от такива ръце — като джуджета в пещери!

— Само архимагове могат да говорят на големи разстояния — обърна се Кли-кли към Гръмогласния. — А колкото до тази твар, тя не е тяхна, Миралисса я създаде! Между другото, лейди Миралисса, откъде разбрахте, че ще ни трябва точно такава ръчичка?

— Не знаех, безценни ми Кли-кли — черните устни на елфийката се разтегнаха в отровна усмивка. — Аз всъщност подготвях заклинание за заспиване. Всички трябваше да заспят. Всички освен маговете. Снощи не си представях, че ще срещнем хора от Ордена. Наложи се да рискувам, като се надявах, че с двамата магове все някак ще се справим.

— Но откъде тогава се появи тази твар, треш Миралисса? — изуми се Ел.

— Откъде ли, мой верни к’лиссанг? Попитай нашия зелен спътник, нали той драскаше върху моето заклинание! Появата на това същество е изцяло заслуга на Кли-кли.

— Откъде да знам? — виновно подсмъркна гоблинът. — Мислех, че са само драсканици.

— Имахме късмет, че се появи това чудовище, а не обикновена крава — иронично отбеляза Миралисса. — Тогава маговете доста щяха да се посмеят над шаманството!

— Да, а всички ние можехме просто да изгорим или да полетим към луната! — ужасено прошепна Гръмогласния, осъзнавайки огромния риск, тегнел над нас благодарение творческата изява на кралския шут, макар и той да не го беше направил нарочно.

— Теб, Кли-кли, трябва да те изолират от обществото — добродушно се засмя Делер.

— Всъщност трябва да ми благодарите! — възмути се шутът. — Ако не беше тази ръка, не се знае как щеше да свърши всичко! Нали ви казах, че дядо ми е бил шаман. При нас това е наследствено!

— Кое, да правите мръсни номера ли? — подсмихна се Мармота. — Ти си толкова шаман, колкото аз съм доралиски вожд!

— Ей, ще ти докажа, че в мен тече кръвта на най-добрите шамани на гоблините, включително и на великия Тре-тре!

— Достатъчно! Гръмогласния е прав! Трябва да изчезваме оттук колкото се може по-бързо — прекъсна го Миралисса.

— Да опитаме през горичката? — предложи Медения.

— Да заобиколим селото? Не мисля, че идеята е добра — не се съгласи Чичо. — Егерите сигурно имат постове под всяко дърво, ако ни засекат, повече няма да ни изтърват.

— Предлагаш да се върнем назад? — идеята не се хареса на Миралисса. — До тракта разстоянието е колкото и до Раненг, ще загубим много време.

— Всъщност има още един път — Медения, както и аз, вече беше свалил ризницата си и сега започна да скицира с пръст по пясъка. — Ето го тракта — на пясъка се появи права линия, извита в средата като подкова, която след това отново се изправяше. — А тук е Раненг.

Линията опираше в точката на града. От мястото, където трактът завиваше, друга линия рязко тръгваше надолу и надясно. Тя постепенно се отдалечаваше от него, от една определена точка нататък двата пътя вървяха успоредно, а накрая го приближаваше, за да се слее с тракта точно преди Раненг.

— Това е сегашният ни път. А ето тук — Медения тикна пръст в мястото, където пътят беше най-отдалечен от тракта — има една изоставена пътека. Поне навремето имаше, тя е абсолютно права и стига до тракта.

— Предлагаш да се върнем назад и да минем по тази пътека?

— Да, лейди Миралисса. Това е най-малкото някакво решение в нашия случай. През Вишки пътят е блокиран, да се връщаме обратно към тракта е прекалено далеч, а така може да се върнем около три левги назад и ще сме на тази пътека.

— Решено — съгласи се елфийката. — Тръгваме към тази пътека, до полунощ би трябвало да сме там, но ще изчакаме връщането на милорд Алистан, в противен случай той ще продължи и ще попадне в ръцете на маговете.

— А местността там каква е, няма ли да загубим повече време да си проправяме път до тракта по тази пътека? Все пак е хълмисто — недоверчиво попита Фенерджията.

— Не, хълмовете остават вляво. Местността се нарича Харгановата пустош. Рядка горичка, дерета, храсталаци, и никакъв човек на двайсет левги наоколо. Пусто място. Ако ще ни търсят, ще трябва доста да се поизпотят.

— Тогава какво стоим? — избоботи Гръмогласния и пъхна крак в стремето.

— Чакай малко, бързак! Да махнем първо желязото! — Делер свали шлема и пак нахлузи любимата си шапка.

Докато войните сваляха броните си, аз приближих до Миралисса. Беше вече привечер, юлското небе постепенно избледняваше, слънцето почти се беше скрило, но елфийката продължаваше да гледа стълбовете дим, които дори здрача не можеше да скрие. Тя усети, че стоя до нея, и без да се обръща, каза:

— Съмнителна работа, Гарет. И тази чума, и тези магове. Не ти ли се струва, че нарочно ни пуснаха?

— Или по-скоро ни подтикнаха да се върнем назад — съгласих се аз.

На мен също не ми харесваха странностите през последните няколко дни.

— Да, точно така! Подтикнаха. Нищо не им пречеше да ни задържат, ръката беше просто повод да ни пуснат. Ако имаха желание и ако в селото наистина имаше чума, то тогава чудовището биха го оставили за по-късно, щяха също да пожертват стрелците и да изгорят първо нас. Пътят напред е блокиран, да се връщаме назад е прекалено далеч, а и не сме много търпеливи, така че ще трябва да минем през тази пустош.

— Може и да ни се размине — опитах да успокоя първо себе си аз. — Това е само една пустош, не би трябвало да се очаква нищо ужасно от нея.

— Може би. Дори е много вероятно. Но някъде зад нас е шаманството, видяно от Котката.

Тръгнахме по обратния път в настъпващата нощ. Настроението на всички беше потиснато. Хората мълчаха, само Халас пуфтеше с лулата и тихо ругаеше, а Кли-кли връзваше възелчета по някакво въже, заканвайки се да покаже на всички великото шаманство на гоблините.