Прокрадващ се в сенките

Глава 7 Открития

Погледът на негово магичество магистъра на Ордена на Валиостр архимаг Арцивус не вещаеше нищо добро за мен.

Старецът ме посрещна в собствения си дом, намиращ се във Вътрешния град, в непосредствена близост до кралския дворец.

Архимагът седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кадифе в наситен яркочервен цвят. Арцивус отново се беше опаковал в планина от вълнени одеяла, използвани от Дивите, когато трябва да спят на земята по време на рейдовете си от Самотния великан. Тези одеяла бяха способни да сгреят дори мъртвец в най-лютата зима, а сега на улицата беше умопомрачителна жега. Но явно тя не стигаше на старите премръзнали кости на архимага и за да се стопли, той използваше обикновени одеала. Нима Арцивус не може да използва подходящо заклинание?

— Гарет, да пукнеш дано! — избухна старецът и с трясък постави чашата греяно вино върху миниатюрната светлокафява маса със ситно резбовани крака.

Виното се разплиска и образува малка локвичка върху полираната до огледален блясък от джуджетата повърхност.

— Какво си направил? Съвсем ли си си загубил ума?

— Какво се е случило, ваше магичество? — аз наистина не разбирах какво се е случило.

Или почти не разбирах.

Старецът се тресеше от възмущение и аз започвах да си мисля, че или ще получи удар, или ще ме убие. Той тежко и шумно се закашля, тресейки се с цяло тяло под планината от одеяла. Аз дори трепнах съчувствено, кашлицата беше ужасна, изглеждаше, че всеки момент ще си изкашля червата.

Резбованата врата, на която беше изобразена някаква древна схватка между магове от Ордена и шамани на орките, се отвори и в стаята влезе Родерик. Той все още беше блед след създаденото огнено заклинание, но поне вече не залиташе и не разля нито капка от чашата с лекарство, която носеше на учителя си. Родерик подаде чашата на архимага и Арцивус, тресейки се и задушавайки се от кашлицата, изпи кафявата течност. Намръщи се. Изгълта на екс виното и като въздъхна облекчено, с небрежно движение на тънката си ръка освободи Родерик. Младежът мълчаливо се поклони и излезе, като отнесе празната чаша. Вратата се затвори и ние с архимага отново останахме сами.

— Да — промърмори Арцивус и още веднъж се изкашля в шепата си. — Старост нерадост. Вече съм на деветдесет и шест, Гарет. Годините си вземат своето…

Реших, че е по-добре да запазя мълчание. Не мисля, че Арцивус имаше нужда от ласкателства и уверения, че изглежда добре. Още повече, че изобщо не беше така.

— И знаеш ли кое е най-обидното? Тук всичко работи като механизъм на джуджета — Арцивус заби пръст в челото си. — Проблемът е в проклетата телесна обвивка. Постоянно мръзна, спасяват ме само тези одеяла. Не помага нито огънят в огнището, нито магията. Скоро ще дойде и моето време, вече усещам как Сагра пристъпва зад мен. Нищо, аз все още имам какво да кажа на богинята на смъртта.

— Всеки има какво да каже — подкрепих аз стареца. — Най-важното е да не забравиш тези думи, когато се срещнеш очи в очи с нея пред портите на Светлината.

— Или Мрака.

— Вие сте абсолютно прав, ваше магичество.

— Хм — архимагът още веднъж ме изгледа внимателно. — Значи казваш, че не знаеш нищо? Невинен като Джок-докаралия-зимата12? Хмм…

Старецът забарабани с пръсти по масата, размишлявайки, а после рязко попита:

— Какво прави вчера? Помисли си добре, преди да ми отговориш, лъжата ще я разпозная.

Интересно, в какво ли ме подозираха? Да не би в кражбата на магическия свитък? Но свитъкът се търкаляше там, ненужен на никого, от кой знае колко години. Години? Напрегнах паметта си, опитвайки се да си спомня как изглеждаше свитъка. Май той беше единственият, който не беше покрит с дебел слой прах. Точно затова го избрах от всички останали, и го взех за бъдещо ползване. А щом не беше прашен, значи са го сложили съвсем наскоро. Но защо? За да не може никой да върне демоните обратно в мрака? Но кой? И струва ли си да разказвам за свитъка на Арцивус?

Започнах разказа си отдалеч, но архимагът запази спокойствие и не ме прекъсваше, само понякога свъсваше гъсти вежди, когато започвах да включвам ненужни подробности и описания, опитвайки се да отклоня разговора встрани. Накрая все пак реших да разкажа за свитъка, а после и за неочакваното му действие, когато се осмелих да изпробвам заклинанието върху доралисците. За моя изненада старецът изобщо не се заинтересува от свитъка, сякаш не беше спомогнал за изгонването на демоните от града. Цялото си внимание архимагът насочи към доралисците.

— Я повтори какво са викали?

— Ами нещо от рода на „Върни ни нашия кон“.

— Ти онази нощ чул ли си още нещо за коня?

— Не — въпреки че Вухджааз също повтаряше за някакъв кон, но аз реших да проверя дали архимагът ще засече лъжата ми.

— Добре — явно Арцивус не ме хвана или просто не обърна внимание на явната ми лъжа. — Това със свитъка е много интересно, още повече, че никой от Ордена, сигурен съм, не е чувал за такъв свитък.

Старецът изпълзя в креслото, придърпа свлеклия се към пода край на одеялото и отново ме погледна замислено.

— Е, и къде е Конят? — необичайно ласкаво проговори накрая.

Само че ласка в безцветните му очи нямаше. Стомана и навита пружина — да, но не и ласка.

— Какъв е този Х’сан’кор кон?! — избухнах аз.

Започвах да си мисля, че едва ли не всеки сега иска не само Рога на дъгата и смъртта ми, но и някакъв си миризлив кон.

— Защо ми е на мен кон?! Какво да правя с него?! И тези доралисци също викаха, че съм им откраднал коня!

Архимагът мълчеше и само се мръщеше, но в очите му се появи съмнение.

— Значи снощи не си откраднал коня от дома на архимаг О’Станд?

— Той да не е полудял, че да държи кон в къщата си? — изумих се аз, избягвайки въпроса.

— За какъв кон говориш, крадецо? Вчера от дома на архимаг О’Станд, който тъкмо се върна от Филанд, неизвестни са откраднали магически Камък — Конят на сенките. Ние разчитахме с негова помощ да прогоним демоните обратно в Мрака. А сега Камъкът го няма!

— Но демоните вече изчезнаха. Нали казах онова заклинание.

— Да, изчезнаха — кимна архимагът. — И аз съм много притеснен, че ти си направил това, което не успя да направи целия Орден. Как и откъде се е взел този никому неизвестен свитък, кой още е ходил при този твой Болт и се е интересувал от плановете на Забранената част, кой е този Господар? Ново име за Неназовимия? Защо точно вас с Родерик са ви нападнали тези убийци? Макар тук да си мисля, че това си е твоя работа. И на кого още му е притрябвал Камъка? Как изобщо някой е разбрал за него?

— А защо веднага заподозряхте мен, ваше магичество? — хвърлих поглед към стоящото до мен кресло, точно копие на онова, в което седеше Арцивус.

— Сядай вече, какво се чудиш — подхвърли архимагът, забелязвайки моя поглед. — А кой друг, Гарет, може да извърши такава кражба? Нито един магически капан не се е активирал, Камъкът просто е изчезнал. Дори за глупака е ясно, че е действал професионалист.

Е, аз не съм единственият крадец в града. Макар че да се вмъкнеш в къща на архимаг и да откраднеш нещо ценно не е за всеки — за това трябва майсторлък.

— В столицата има поне още двама души, способни на такова нещо. А какво казва самият О’Станд?

— Нищо. Мъртъв е — архимагът уморено затвори очи. — Слугите го намерили с прерязано гърло. Убит като някое нощно пиянде от Конюшнята на Старк13. Не кой да е, а архимагът на Филанд! Това е не само политически скандал, но и удар по престижа на Ордена на Валиостр!

— Той специално заради Коня ли е дошъл тук?

— Да. Отдавна го поканихме, още щом нощните създания започнаха да се появяват в града. Филанд притежаваше реликва — този Камък. С негова помощ могат да се призовават или прогонват демоните на Мрака.

— И вие се опасявате, че демоните могат да се появят отново?

— Изобщо не съм сигурен, че са изчезнали някъде — изсумтя Арцивус. — Откъде реши, че заклинанието е сработило правилно? Може би този демон, преди да изчезне в Мрака, просто те е излъгал?

Всъщност аз излъгах Арцивус, казвайки му, че след прочитането на свитъка съм видял как появилият се демон е крещял, че заклинанието ги засмуква в Мрака, а след това е изчезнал. Разбира се, действителността беше съвсем друга, но наистина не ми се искаше по петите постоянно да ме следват като сенки разни магове-демонолози в опит да уловят Вухджааз. Разбира се, най-добре беше да го унищожат, но за момента трябваше да поема риска, в противен случай маговете щяха да ме заключат зад сто врати, само и само да примамят и уловят истински жив демон. Демоните, както е известно, са устойчиви на почти всякаква магия, и следователно представляват доволно голяма, макар и опасна, загадка. Загадка, над която са си блъскали главите вече много поколения магове. За онези от тях, специализирали бойни магии, няма нищо по-желано от това да бъдат устойчиви към заклинанията на противника. А ако Ордена има истински жив демон, той ще направи всичко по силите си, за да разкрие тайната на неуязвимостта на демоните към магията. Демоните треперят само пред такива чудесии като Камъка-Кон. Влияят се също и от заклинанията в свитъците, изобретени от неизвестни майстори или демонолози на Ордена.

— Откъде да знам? — свих рамене и погледнах невинно към Арцивус. — Създанието изчезна. А и какво значение има в кого е този Камък?

— С помощта на Коня можеш не само да се отървеш от демоните, но също така и да ги призоваваш — уморено каза архимагът и отново се закашля.

Изчаках да премине поредния пристъп на кашлица.

— А какво общо имат тук доралисците?

— Ами този Камък си е техен. Преди около двадесет години филандците го взели от козлохората за наказание, че доралисците се опитали да ги измамят при продажба на коне. Разбира се, всичко е било честно, съгласно клаузите на договора, но този Камък бил нещо като светиня за доралисците. Така че те се опитват с всякакви честни и нечестни средства да си го върнат. Многократно са пробвали да откупят Камъка, предлагайки купища пари и цели стада от най-добрите си коне, но Ордена на Филанд не се е съгласявал. И с право, между другото. В Камъка е заключена доста голяма сила, макар че могат да я управляват само магове, специализирали демонология, както и самите демони.

— Тоест искате да кажете, че ако този Кон се окаже в ръцете на демон…?

— Не се знае какво ще се случи. Може например демонът да пусне на свобода всичките си братя от Мрака или ако е умен, да задържи Коня за себе си. И тогава никакво заклинание няма да помогне. Той ще бъде устойчив. Магически неутрален, ако разбираш какво значи тази дума.

„Вухджааз умен“ — настръхнах, когато в главата ми отекна гласът на демона.

— А защо досега никое от тези същества не е взел Коня за себе си? — въпросът изникваше от само себе си.

— Не знам откъде Конят е попаднал при доралисците, може някой от боговете по някаква прищявка да им го е дал, но Камъкът има специално свойство — никой демон не може да го вземе в ръце, ако човек или доралисец не му го даде доброволно.

„Вухджааз умен“. Сега в главата ми този глас прозвуча с нотка на превъзходство.

За щастие това беше само моето развихрило се въображение, а не сивото чудовище, шепнещо в ухото ми за своите умствени способности.

— И сега трябва да ви намеря този Кон? — предполагах, че на лицето ми е изписано, че мисля за това.

— Ти се занимавай с Поръчката на краля — махна с ръка магистърът на Ордена. — Конят сами ще си го търсим, нямаш нищо общо с това. Успя да ме убедиш, макар че невинната ти физиономия все пак да навежда на неприятни мисли.

— Доралисците не мислят така — поклатих глава аз.

В следващите дни козлохората можеха да се превърнат в голям проблем за мен.

— А как така са решили, че Гарет-сянката е замесен в тази работа? Или са стигнали до същите изводи като мен, или някой ти е извъртял хубав номер, крадецо.

— По-скоро последното, имам достатъчно врагове — колкото се може по-небрежно казах аз, но в главата ми радостно светна лампичката на озарението.

Целият пъзел със стонове и скърцане постепенно си заставаше на мястото.

— Тогава бъди по-внимателен, още си нужен на краля. А може би не си струва да рискуваме? Дали да не ти осигуря придружител, някой маг от Ордена. Родерик, например.

— Не — бързо отказах аз, само недоучен маг ми трябваше. — Благодаря за предложението, ваше магичество, но не. За мен това ще бъде неудобство, с доралисците ще се опитам сам да се оправя.

— Е, какво пък, защо не — Арцивус си върна доброто настроение. — Изборът си е твой и аз няма да настоявам, въпреки че би трябвало. Добре, Гарет, действай. Сигурен съм, че имаш по-важни неща за вършене, отколкото да си бърбориш със стареца.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, разбира се — архимагът беше малко изненадан. Какво би могло да му трябва на един крадец от магистъра на Ордена?

— Можете ли да ми разкажете по-подробно за Забранената част? Ще ми е полезна всяка информация.

— Какво за Забранената територия? — изсумтя старецът. — Територия като територия. На практика Орденът нищо не знае за нея. Бяло петно на картата на града и черно — на репутацията на Ордена. От кулата можеш да видиш кварталите й, но нали си наясно, че в този случай не бива да се доверяваш на очите си.

— Съвсем нищо ли не можете да ми кажете?

— Ами как се е появила ти вече знаеш. После над Авендум се извила виелица. Черна виелица. След нея от Забранената територия плъзнали всякакви гадини. Основно зомбита. Там имало старо гробище, така че съществата залели близките улици. През нощта. Орденът на маговете създал Кръг, и то с помощта на единствения останал жив архимаг, който в този момент се намирал в града! Казвал се Арцис. С помощта на Кръга успели да издигнат Стената. Тя послужила като преграда както повече никой от Забранената част да не може да излезе по улиците на Авендум, така и жителите да не могат да отиват зад Стената. А какво се случва там сега? Никой не знае, Гарет. След като Рогът на дъгата сработил не както очаквал Ордена, един от архимаговете все пак успял да го спаси, но умрял по пътя. Неговият ученик, който между другото по-късно станал магистър на Ордена, изнесъл артефакта от територията преди виелицата да се развихри. А петима други архимага така и останали завинаги в кулата. Не знам какво се е случило с тях. Както и с жителите от този район. Умиращият архимаг казал, че те в нещо сгрешили. Но какво означават тези думи? За един ден, или по-скоро нощ, Орденът на Валиостр загубил шестима от общо деветте си архимага, в това число и магистъра си — Панарик. Когато всичко се успокоило и вече имало стена, решили да се отърват от Рога. Да скрият изкушението по-далече. Храд Спайн бил идеалното място. По това време той вече бил изоставен, никой не влизал там. Внимателно добавили сила на Рога, за да задържа Неназовимия, и го пренесли, а след като го погребали в Храд Спайн, един от маговете отнесъл информацията къде точно е скрит Рога в старата кула на Ордена. Или поне се надявам, че я е отнесъл. Магът така и не се върнал от Забранената територия. Виждаш ли? Знам не повече от някоя бабичка на Пазарния площад. Но мога да ти дам съвет: тръгни през нощта. Да, това изглежда неизмеримо по-опасно, отколкото през деня, всички мъртъвци панически се страхуват от слънчевата светлина, а нощта е тяхното време, но… Разбираш ли, крадецо, тези, които отивали в Забранената част на града през нощта, всички се връщали назад. Понякога. Основно това били професионални крадци и търсачи на съкровища, на улица Спящата котка по-рано се намирала банката на гномите. Доста злато е останало там, мисля, че и ти самият знаеш легендата. Така че някои любители на лесните пари се връщали в Авендум, спасявайки се от смъртта в Забранената част. Но повечето не продумвали и дума за това какво са видели. Няма да ти разказвам детски приказки. А от онези, които отивали зад Стената през деня, считайки се за най-умни — никой не се връщал. И колкото и да се мъча, не мога да разбера този феномен. Загадка. Още една неразгадана загадка за Ордена. Така че по-добре да отидеш през нощта, може и да се получи.

Старецът се закашля в юмрука си и Родерик отново влезе с чашата, но архимагът се намръщи и отказа лекарството.

— Уморих се, Гарет. Годинките си казват думата. Освободи ме от присъствието си. Бъди така добър.

— Само още един въпрос, последен. И после ще си тръгна — казах аз, станах от креслото и поправих омачкания си плащ.

— По-досаден си и от конска муха, крадецо — промърмори архимагът. — Какво още?

— Къде в кулата да търся информация за Храд Спайн?

— Ако се е запазила, тя е на втория етаж. Там е стаичката с архива, не можеш да се объркаш. От кулата останаха само два етажа. Останалите проклятието ги отнесе.

— Капани, ключалки, стражи?

— Кой би ги поставил, когато всичко се разразило толкова неочаквано? — усмихна се магистърът. — Можеш да не се притесняваш. Надявам се, че това е всичко?

Аз мълчаливо кимнах с глава и тръгнах към изхода. Родерик ме последва. Вече бях в коридора, а ученикът на архимага затваряше вратата, когато отново се чу умореният глас на архимага:

— Ей, Гарет.

— Да?

— Кога планираш да ходиш в Забранената част?

— След три дни, когато ще съм напълно готов.

— Добре, само не забравяй, че след шест дни те чакат при краля, а сега върви.

Аз мълчаливо напуснах апартамента на архимага.

Трябваше да се погрижа за ново жилище и аз познавах човек, способен да ми го предостави за неограничен срок и абсолютно безвъзмездно.

Каретата на архимага ме закара до Катедралния площад.

— Пристигнахме, милорд — кочияшът, издокаран в кадифена ливрея, вежливо отвори вратата на каретата и се поклони.

За това, че наричат милорд скромната ми персона на крадец се досетих едва след няколко секунди. Необичайно някак си — никой още не беше ме наричал милорд.

Е, естествено, можех да разбера кочияша. Може ли човек, посещаващ архимага, да бъде някакъв си крадец? Разбира се, че е много по-вероятно да е преоблечен богат граф, решил да се поразходи инкогнито из Авендум.

Излязох от каретата, кимнах на кочияша и се отправих към главната порта на Катедралата на боговете, разположена на Катедралния площад. Площадът граничеше с три района на Авендум: Външния, Вътрешния и Града на майсторите и маговете. Поради исторически и географски причини само Пристанищният град не граничеше с него. Площадът беше огромен и не отстъпваше по територия на двореца на краля, а ако искаме да сме съвсем честни, на Катедралния площад без проблем можеха да се поберат няколко сталконовски дворци. Жреците бяха отхапали доста голямо парче от града, на него спокойно биха могли да се разположат няколко улици заедно с къщите, където да живеят щастливи и верни поданици на нашето кралство. Но старият прадядо на настоящия крал беше позволил този каприз на жреците, с което пък беше получил от служителите на Катедралата вечна подкрепа за династията. Сега Сталконите винаги можеха да разчитат на жреците, а следователно и на боговете на Сиала.

След сключването на този негласен пакт всички заживели мирно и били щастливи един с друг. Жреците — от това, че кралете не им се месят в техните дела и ежегодно даряват щедри дарове на боговете, а кралете — от това, че ако народът изведнъж започне да се бунтува и да се чуди защо изобщо му трябва крал, боговете веднага пращат няколко знамения, с които доказват на обикновените хора, че кралят е избран свише, и народът някак бързо се успокоява. До следващия бунт.

Катедралата на боговете се разпростираше по цялата територия на Катедралния площад, по целите Северни земи това беше най-голямото място, където се почитаха всичките дванадесет сиалски богове. Така че не е необходимо да минаваш през половината град, за да стигнеш до интересуващия те храм, тоест до временното жилище на някой бог, така да се каже, а просто трябва да дойдеш на площада, да прекрачиш през главната порта, отворена ден и нощ, и да си избереш онзи, към когото искаш да отправиш своите молитви.

— Богове! — усмихнах се кощунствено.

Боговете не посещаваха особено често света, който те самите бяха създали. Навремето, когато светът бил още млад и наивен, в самото начало на началото, когато хората за първи път се появили в този свят след елфите, орките, огрите, гномите и джуджетата, боговете все още бродили по света, правели чудеса, наказвали нечестивите, награждавали праведните, но в крайна сметка се отегчили от земните дела и отишли да се занимават с техните си, непонятни за хората, „важни“, както ги наричат жреците, дела. Не знам, може и да са важни, само че аз много не вярвах в могъществото на боговете, за мен това са само приказки за невръстни деца и глупави фанатици. Е, разбира се, вярвам в Сагот и силата му, но не мисля, че е бил бог. Казват, че това е бил просто късметлия крадец от миналото, за чийто похождения и досега се разказват много истории. А хитрите жреци не пропуснали да го издигнат до ранга на божество, за да увеличат притока на злато в храмовете. Защото крадците и мошениците са си суеверен народ и им трябва да се кланят на някого. Хората имат нужда от вяра.

Е, добре! Дали съществуват или не богове си е философски въпрос и за това мога да поспоря с брат Фор на кана вино в свободното си време. Ако, разбира се, такова време изобщо някога настъпи. Аз лично се съмнявах в това, имах прекалено песимистично усещане за войната с Неназовимия. По мое мнение светът със скоростта на кралски пратеник се беше устремил към пастта на гладен огр.

— Ти бориш ли се с Мрака в себе си? — попита ме един от двамата жреци, стоящи до главната порта.

— Аз унищожавам Мрака — казах ритуалната фраза.

— Тогава влез и се обърни към Тях! — с патос каза вторият жрец.

Не пропуснах да се възползвам от толкова гениалната препоръка на двамата старци, чиято единствена работа беше да стоят край входа и да се пекат на жаркото слънце, докато посрещат и изпращат всеки пътник. Колкото и да беше удивително, стражата на Катедралата, подбирана от същата шайка, от която и градската, но за разлика от последните пременена в оранжево-бели униформи и въоръжена с протазани вместо с тежки алебарди, не стоеше край портата. Както чух, поради забрана на жреците, и това по принцип беше правилно, тъй като бандитските физиономии на служителите на закона като нищо можеха да изплашат половина енориаши и така значително да намалят приходите на Катедралата.

Стражите като изтървани деца се разхождаха по двойки и четворки около цветни градинки, ромолящи фонтани, статуи на богове и техните храмове, бавно сварявайки се от жегата в ризниците и униформите си. Естествено, всички бяха озлобени като орки, внезапно получили зъбобол по време на поход. И причината за гнева на стражите беше съвсем очевидна. Да охраняват Катедралата изпращаха стражите, провинили се или обвинени в подкуп и изнудване. Срокът за тази не особено почтена служба също беше различен — от ден до година. Такова изкупление, при което през цялото време разни жреци ти шепнат нещо на ухо, а и да се вземат пари от посетителите е абсолютно забранено.

Покрай мен мина двойка оранжево-бели нещастници. Погледите им внимателно се плъзнаха по тялото ми, търсейки нещо, за което да се заядат и незабелязано от жреците да ме поотупат. Аз им се усмихнах сладко и като не можах да се сдържа, весело помахах с ръка на намусените им и ядосани физиономии.

Ех! Обичам да дразня великан в клетка! Особено когато няма да има последствия. Стражите се намръщиха и стискайки по-здраво оръжията си, се отправиха към мен с явното намерение да ми потърсят сметка. Както и предполагах, далеч не стигнаха. Като че ли от въздуха се появи жрец и започна да им чете божествен морал. На брадясалите муцуни на стражите се появиха толкова скучни и тъжни изражения, че едва не се просълзих. Беше им строго забранено да влизат в конфликт със служителите на Катедралата. Заплашваше ги изхвърляне от стражата и лишаване от пенсия. Така че им оставаше само да слушат, да слушат и още хиляди пъти да слушат.

Оставяйки жреца да се оправя с двамата стражи, аз минах по добре поддържаната, застлана с квадратни плочки пътека, заобиколих искрящия и пенещ се фонтан, изобразяващ галопиращ рицар, пронизващ с копие огромен огр, от чиято рана в гърдите бликаше водата, и влязох във вътрешния двор на Катедралата, където стояха статуите на боговете, между които постоянно се въртяха молещи се и посетители от града и близките околности. Въпреки че идваха много поклонници от цялото кралство, че дори и от други страни, обикновено напливът ставаше по време на пролетния празник на Боговете, така че сега дворът не беше толкова пълен. Само около статуята на Сагра стояха няколко души. По дрехите разпознах воините в тях.

Отегчено огледах единайсетте статуи на мъже и жени. Пред мен стояха боговете на Сиала. Погледът ми се спря на пиедестала, където би трябвало да бъде дванадесетата статуя. Статуята на Сагот.

Така се случило, че навремето в целия свят съществувала само една единствена статуя на Сагот. Не знам защо не са били създадени други статуи на бога на крадците, може би защото не е искал прекалено внимание към себе си? Статуята се намирала в Забранената част на града (разбира се, в онези времена тази част не се наричала така) и когато станал проблема с Рога на дъгата, тя си останала някъде там. И никой не можел да пресъздаде статуя на бога на крадците. Защото скулпторът, изваял статуята, също останал някъде отвъд магическата стена. И сега дори жреците не знаеха как трябва да изглежда статуята на Сагот, затова решили да не рискуват и да не богохулстват и оставили пиедестала, където би трябвало да е богът на крадците, временно празен. Още повече, че богът, както било видно, изобщо не възразявал срещу такова кощунство. Във всеки случай жреците не видели никакви знамения до петата кана вино, а и тогава били толкова неясни и мрачни, че никой не ги взел насериозно. Така че сега във всички храмове на Сагот имаше мраморни пиедестали без статуи.

На пиедестала в двора на Катедралата седеше скитник, кръстосал обути в мръсни ботуши крака. В протегнатата си ръка държеше груба глинена чаша. Учудващо беше, че жреците не виждаха кощунството и оскверняването на пиедестала. Любопитството ми се събуди и аз тръгнах покрай редицата наблюдаващи ме статуи към просяка, намиращ се в най-отдалечената част на зеления двор. В движение свалих плаща си и загънах арбалета в него, за да не ме гледат накриво жреците. Слава на Сагот, без плаща стана не толкова горещо. Време беше да сменя облеклото си с по-леко и по-подходящо за лятното време.

— Добре си седнал — казах дружелюбно, спирайки пред просяка.

Той ме погледна изпод тъмната качулка, скриваща лицето му, и раздруса чашата си за милостиня.

— Удобно ли ти е? Краката ти не са ли изтръпнали? — попитах го, правейки се, че не забелязвам жеста му.

— Чувствам се чудесно, сега ми е много по-комфортно, отколкото на теб, Гарет-сянката — прозвуча насмешливият му глас.

— Познаваме ли се? — почваше да ме дразни, че всеки плъх на Авендум знае как изглежда Гарет-сянката.

— О, не — скитникът сви рамене и отново разклати чашата си. — Но съм чувал за теб.

— Надявам се, че само хубави неща? — загубих всякакъв интерес към просяка и тъкмо се канех да последвам едва видимата, обрасла с висока трева пътечка, водеща навътре в Катедралата към жилищата на жреците на Сагот, когато гласът на просяка ме спря:

— Дай монета, Гарет, и ще получиш безплатен съвет.

— Странна мисъл — усмихнах се и отново се обърнах към седящия на пиедестала. — Ако съветът е безплатен, защо тогава да давам монета?

— Е, Гарет, аз също трябва да ям и да спя някъде, нали така?

Непознатият ме заинтригува. Порових в джобовете си, измъкнах най-малката медна монета и усмихвайки се, я хвърлих в протегнатата чаша на просяка. Монетата издрънча самотно. Просякът поднесе глинената чаша към носа си, за да види по-добре какво съм му дал, и тежко въздъхна:

— Това особеност на характера ли е или всички крадци са толкова стиснати?

— Е, това вече е наглост! Кажи благодаря, че си губя времето с теб и че изобщо ти давам нещо! — възмутих се аз.

— Благодаря. Да ти дам ли съвет?

— Бъди така любезен.

— Тогава дай жълтица, за петаче не работя.

Ох! Така ми се искаше да го хвана за врата и хубавичко да го разтърся. С една жълтица тази невестулка можеше спокойно да се храни цели два месеца. Но вече се бях повел по играта на мошеника и дори за жълтицата не ми беше толкова жал, просто исках да чуя глупостта, която щеше да ми каже.

— Добре, ето — завъртях една жълтица между пръстите си. — Но първо бих искал да видя лицето ти.

— Няма нищо по-лесно — каза просякът и отметна качулката си.

Най-обикновена физиономия. Лице на четиридесетгодишен човек, обрасло със сива четина, кафяви очи и остър нос. Такива просяци с лопата да ги ринеш. Определено не го познавах.

— Ето ти монетата — хвърлих в чашата тежката жълтица и просякът триумфално се усмихна. — Но имай предвид, че ако съветът ти не струва, ще си взема парите обратно. Е?

— Съветът е следния — каза просякът, издърпвайки отново качулката върху лицето си. — Не стъпвай върху Селена. Пеша върви, Гарет, пеша върви, тогава може и да доживееш до дълбока старост.

— Селена? Каква Селена? И защо да не стъпвам? — не разбрах аз. — Що за гатанка?

Но просякът сякаш си беше глътнал езика.

— Хей, не се шегувам. Или ми върни монетата, или ми кажи откъде ме познаваш и що за глупава гатанка е това?!

— Ъ-ъ-ъ-ъ-х-х-х-а. Б-б-б-м-а-а-а-а — измуча просякът и размаха ръце, преструвайки се на глухоням идиот.

Но от очите ми не убягна, че монетата като с магия изчезна от ръката на скитника някъде под дрехите му.

— Спри да се преструваш! Върни ми парите! — вбесих се аз и пристъпих към мошеника.

— Ей, какво тормозиш блажения? — раздаде се глас зад гърба ми.

Обърнах се и се оказах срещу петима души в оранжево-бели униформи. Стражата на Катедралата.

— Какъв ти блажен, да ме вземе Мрака! Той е истински мошеник! — не можех да повярвам, че толкова елегантно ме изпързаляха.

— Хайде, драги, върви си. Тук към боговете се обръщат, а ти шум вдигаш — опасно се усмихна стоящият малко по-напред от останалите мрачни типове сержант на стражата. — В противен случай ще трябва да те изхвърлим от това богоугодно място.

— М-а-а-а-х-н-и-и — подкрепи го „глухонемият“ и отчаяно закима с глава.

Та те всички тук са комбина! Безполезно беше да споря, само щях да си създам сума ти проблеми и в крайна сметка нямаше да стигна до мястото, закъдето бях тръгнал.

— Е, добре, май се припознах — колкото се може по-безразлично свих рамене, макар че вътрешно кипях от гняв, и се отдалечих от просяка и стражата по едва видимата пътечка.

Изпързаляха ме перфектно и елегантно, хванах се като някой селянин-провинциалист в класически капан, практикуван откак свят светува. Е, Сагот да е с тях! Няма да обеднея. Само че откъде този проклет просяк знаеше името ми? И чии са машинациите този път?

Пътечката се виеше между зелени градинки, цветя и лехи. Няколко пъти се срещах с жреци, тръгнали по техните си дела, но те не ми обръщаха никакво внимание, сякаш беше най-нормално посетителите да обикалят из вътрешната територия на Катедралата. Типична небрежност и безхаберие. Щом е тук, значи може. Пътечката изви наляво, заобикаляйки леха с бледосини цветчета, обърнали всичките си листенца към топлото слънце, и ме отведе към масивно здание, изградено от огромни сиви блокове, с простираща се по цялата му дължина слабо осветена арка, водеща към дома на единствения ми приятел в този свят. Влязох в прохладния тунел. Изплашените от слънцето сенки се бяха отдръпнали към сивите, похабени от времето стени, а прохладата след жаркия слънчев ден ме изпълни с несравнимо блаженство. Ехото от стъпките ми отекваше в ниските сводове на арката. Почти я бях преминал, бях на една ръка разстояние от края й, когато една позната до болка ръка ме сграбчи за ризата и ме вдигна над земята.

След ръката от стената се появиха рамене и глава. Останалата част от туловището така си и остана някъде там.

— Вухджааз умен — информира ме демонът за всеизвестния факт.

Намръщих се от вонящия му дъх, опитвайки се да задържа закуската, с която толкова любезно ме беше нагостил Родерик преди да си тръгна от къщата на Арцивус. Какво беше ял? А и си мислех, че се появява само през нощта.

— Здравей — усмихнах се щастливо, сякаш това не беше демон, а майка ми.

— Вухджааз умен — демонът все пак реши да ме върне на земята, после ме изгледа подозрително. — Докара ли Коня?

— Ти за Коня на сянката ли? — попитах аз, опитвайки се да забавя отговора, като отчаяно се молех на Сагот някой жрец да мине през арката.

Естествено, наоколо беше мъртвило, сякаш внезапно всички служители на Катедралата бяха поразени от чума.

— Почти го намерих.

— Побързай! — изсъска демонът и жълтите му очи светнаха в полумрака. — Няма да те чакам дълго.

— Почти съм го намерил, трябва ми още съвсем, съвсем мъничко време — нервно започнах да бръщолевя глупости аз.

— Ще те наблюдавам, след три дни ми донеси Коня или ще изсмуча мозъка от костите ти! — Вухджааз още веднъж ме фиксира с поглед и изчезна в стената.

Опрях гръб на грапавата повърхност на стената и си поех дълбоко дъх. Фу-у-у! Така и разрив на сърцето можех да получа!

Изобщо не очаквах, че проклетата твар ще се появи толкова скоро, при това през деня. Трябваше да направя нещо с Вухджааз. Например вече знаех къде да търся Коня — той беше у тези, които насъскаха доралисците след мен. Безспорно. Така че трябваше да разбера кои са и да им свия Камъка до утре вечер, иначе щяха да ми изсмучат мозъка…

— Добре ли се чувстваш, чадо? — раздаде се учтив въпрос до ухото ми и от изненада аз подскочих няколко ярда, като едва не изкрещях с всички сили.

В крайна сметка не изкрещях, тъй като видях, че това е само жрец, който, както винаги се случва, се появи едва когато шоуто беше вече приключило.

— Всичко е наред — изръмжах и под смаяния поглед на жреца (не всеки ден можеш да видиш как човек ей така без причина изведнъж се опитва да лети) бързо излязох на слънце.

Да не знаеш вече кое е по-добре — жегата или прохладата. Предполагам, че все пак жегата — тук поне никой не излиза от стената и не заплашва, че ще ти изсмуче мозъка от костите. Изкачих се по масивните стълби с изядени през вековете от хиляди човешки крака стъпала и тръгнах по коридора, водещ към жилищата на жреците на Сагот. Двама жреци, застанали до мраморна ваза, от която стърчеше увяхнала метла, наричана палма, прекратиха спора си за пътя и делата на Сагот и се втренчиха в мен. Крадците усещат други крадци. За никого не беше тайна, че жреци на Сагот стават само бивши крадци или мошеници — това е вече вековна традиция, от която никой нямаше намерение да отстъпва. Аз кимнах и сгънах пръсти в знака на нашия бранш. Те се отпуснаха, кимнаха приятелски в отговор и отново се впуснаха във философския си спор. Престанах да бъда непознат за тях и следователно не представлявах никаква опасност.

Коридорът свърши и по поредното стълбище аз се качих на втория етаж, където бяха стаите на жреците. Втората врата вдясно изпъкваше с дълбоките следи по почернялата й от старост дървена повърхност, явно оставени от мечовете на не особено доволни посетители. Но бившите крадци определено можеха да се грижат за себе си — под сивите раса винаги държаха скрити ножове. Така че нарушителите на спокойствието на тази обител, както казваше един мой приятел, ги погребвали в градината, под една от ябълките, а мечовете окачвали в централната молитвена зала на храма на Сагот да обезкуражава другите да влизат в това мирно и богоугодно място с извадено оръжие. Макар Сагот да беше последен от боговете и не така страшен и могъщ като братята и сестрите си, и той, и служителите му винаги можеха да се грижат за себе си.

Почуках на вратата и без да дочакам разрешението на домакина, влязох и се озовах в добре осветена зала. Беше голяма и контрастът между изрисуваните с разноцветни краски стени на помещението и сивите и мрачни коридори радваше очите. Прекарах оценяващ поглед (какво да се прави, навик) по доволно приличната и богата обстановка в помещението. Скъпи картини на известни майстори от миналото, изобразяващи сцени от божествената митология, жълт султанатски килим на пода, скъпа мебел, миниатюрна златна статуетка на Сагот. Приятелят ми не беше кой да е в йерархията на служителите на бога на крадците.

— Гарет! Момчето ми! — от масата се надигна огромен дебел мъж в сиво-бяло жреческо расо и разтваряйки широко обятия, се отправи към мен. — Какво те води насам? От сто години не си идвал да видиш стареца!

— Здравей, Фор, радвам се да те видя жив, здрав и дебел! — засмях се аз и прегърнах стария жрец.

— Какво да правиш, служба! — засмя се в отговор той.

— Ей! Ей! Ей! Видях всичко, мошенико, я ми върни кесията! — извиках аз. — Значи все още не си загубил форма, стари крадецо?

— Къде ще се мерим ние, старците, с вас, младите? — шеговито отвърна Фор и ми хвърли кесията, която току-що беше измъкнал от мен. — Сядай направо на масата, Гарет, тъкмо се канех да хапна.

— Ти винаги хапваш, когато и да идвам при теб. Службата на Сагот те е направила троен.

— Какво да направя, такава е волята му — Фор скръбно разпери пухкавите си ръце. — Ти седни, а аз ще донеса вино, от любимото ти.

Той се усмихна и ми намигна, а след това с пъшкане и пухтене се отправи към съседната стая. Седнах на масивния стол, способен да издържи самия Фор, и метнах на масата плаща със загърнатия в него арбалет.

Старият Фор, Фор Лепливите ръце. Един от най-известните в миналото майстори-крадци на Авендум, който навремето беше правил такива дръзки кражби от най-влиятелните домове, че за тях все още се говореше в престъпния свят, а младите крадци слушаха и запомняха със зяпнали усти, трупайки опит. Фор беше човекът, който пръв забеляза вечно гладния и кльощав хлапак Гарет-бълхата и го взе под крилото си, показвайки му първите стъпки не към джебчийството, а към изкуството на Висшето майсторство.

Десет години се мъчи с мен, докато накрая се появи Гарет-сянката, който не отстъпваше по умения на учителя си. Но Фор отдавна вече се беше откъснал от света на крадците, отдавайки се на служба на Сагот. Добрият жрец, брат Фор, Защитникът на Ръката. Тази титла и досега предизвикваше в мен пристъп на смях, просто не можех да повярвам, че най-успешният и талантлив крадец се е оттеглил. От всички живи същества в този луд и опасен свят се доверявах единствено на своя учител и приятел.

— Ето ме и мен — зачервената физиономия на Фор грееше в триумфална усмивка. Във всяка ръка носеше по две прашни бутилки.

— „Кехлибарена сълза“! — възкликнах аз.

— Именно! Стари запаси, най-доброто вино на светлите елфи, от Планината на джуджетата ми го доставиха. Надявам се да го оцениш!

— Оценявам го.

— Така. Храната, мисля, че ще стигне — Фор преценяващо огледа огъващата се от най-различни продукти маса.

Тапата пукна и излетя от бутилката. Гъстото кехлибарено вино потече в чашите.

— Е, за срещата! Радвам се, че не си забравил стареца.

Отпих глътка вино, наслаждавайки се на тръпчивия аромат. Бутилката вървеше по десет жълтици — огромна сума, и не всеки можеше да си позволи удоволствието да пие елфийско вино. Имаше само още едно толкова рядко вино, което беше и най-доброто в този свят — виното на орките. Но по очевидни причини не всеки можеше да посети избите им.

— Не се надявах да те видя в близките години, хлапе. Из града пълзят разни слухове.

— Слухове! — изсумтях аз. — Какви слухове?

— Ами, някои казват, че си на нож с Маркун и рано или късно това ще свърши зле. Макар че още не се знае за кого от двамата. Но залози вече се правят.

— Наистина ли?

— Да.

— Надявам се, че си заложил на правилната страна? — ухилих се аз.

— Че как иначе? Други пък разправят, че Фраго Лантен те е затворил в Сивите камъни, а трети — че доралисците усилено търсят някой си Гарет. Така че, хлапе, това само слухове ли са или пак си се забъркал в някоя каша? — Фор ме изгледа изпитателно, ръфайки пилешкото бутче.

— Не са точно слухове — започнах предпазливо. — Целият свят сякаш е полудял, Фор.

— Сагот да спаси заблудената ти душа — въздъхна жрецът и бутна оглозгания кокал на нещастното пиле настрана. — Светът е на прага на голяма война, Гарет, а ти тук глупаво го усукваш. Ако всичко, което чух, е вярно, време ти е да изчезваш. Някъде в Низината. Макар да не мисля, че там е спокойно. Неназовимия е само началото, усещам го със старите си кости. Той ще бъде искрата, или фитила, както казват гномите, който ще подпали бурето с барут. И определено ще взриви крехкия ни свят. Орките ще почувстват свободата, Мирануех ще започне с глупостите, Гарак ще се впие в гърлото на Империите, а те — една с друга, джуджетата ще скочат срещу гномите, а гномите — срещу джуджетата. Ще потънем в кръв, помни ми думата.

— Така ли мислиш?

— Гарет, хлапето ми. Ти си образован човек, неслучайно ти отдадох най-добрите си години. Получи знания, не по-малки от тези на който и да е благородник. Колко книги си прочел от библиотеката ми? Всички? А разсъждаваш като петгодишно дете. Война ще има, помни ми думите, ще има. Това не може да бъде избегнато. Освен ако не се случи някакво малко чудо.

— Да бъде волята на Сагот — мрачно казах аз, въртейки в ръце чашата вино.

— Да бъде — машинално повтори Фор и отхапа огромна хапка от препечения хляб. — И така, какво те води при мен? — попита с пълна уста.

— Какво, не мога ли просто да видя учителя си? — искрено се обидих аз и свъсих вежди.

— Не и в това време, когато разумните се покриват на дъното. Макар че ти винаги си бил инат и си рискувал излишно — жрецът примирено махна с ръка. — Значи излиза, че не ти трябвам за нищо?

— Трябваш ми — въздъхнах аз.

— Аха! — триумфално възкликна Фор. — Знаех си! Все още мога да мисля ло-ги-че-ски! Казвай сега, какво ти трябва от стария дебелак?

— Убежище за няколко нощи, докато не тръгна да изпълнявам Поръчката.

— Имаме няколко свободни килии, може би ще искаш и жрец да станеш? — засмя се бившият крадец и отново напълни бокалите. — Сто-оп! Каква Поръчка? Или не съм чул правилно?!

— Правилно чу.

— Ти съвсем ли си си загубил ума, Гарет?! Каква е тази Поръчка?! Животът ти е заложен на карта, а ти все пари преследваш! Е, не, това е направо връх на идиотизма!

— Не съм я искал тази Поръчка, просто така се получи! — повиших глас аз.

Фор внимателно ме погледна с дребните си кафяви очи и с поредната въздишка напълни пресушените бокали.

— Разказвай.

И аз му разказах. Започвайки от онази злополучна нощ, когато мракът ме бутна да отида при херцог Патийски. Фор слушаше мълчаливо, хапейки долната си устна, а понякога драскаше с вилица по дървената маса, сякаш си водеше някакви бележки. Прекъсна ме само веднъж, за да разпита по-подробно за Бледия и после поклати глава намръщено.

— Не го познавам този. Странно. Много странно. Откъде ли се е взел?

Разказът ми отне доста време и когато приключих, гърлото ми беше пресъхнало. Фор ми наля малко вино и аз му кимнах с благодарност.

— Ти си четири пъти глупак, Гарет. Приел си Поръчката, въпреки че за теб много по-безопасно е било да отидеш в Сивите камъни. Използвал си незнайно заклинание и така си си увесил на врата прегладнял демон. Не си успял да убиеш този Бледия, когато си имал тази възможност, а той още често ще ти пресича пътя. И са насъскали козлите срещу теб. На туй отгоре се е появил някакъв тайнствен и никога по-рано неспоменаван в книгите Господар. Ще признаеш ли, че си магаре?

Кимнах.

— А, да! И ще си още по-голямо магаре, ако решиш да ходиш в Забранената територия.

— Трябва, това е все пак някакъв шанс да оцелея в Храд Спайн. Без карта там може да обикалям в продължение на векове. Без значение дали ми харесва или не, просто трябва, Фор.

Той замълча, мислейки за нещо свое.

— А сигурен ли си, че не може да се мине без този поход?

— Аха.

— Глупак си ти, ох, какъв глупак. Защо ли ми трябваше да те вземам за ученик? Добре, слушай. Върви само през нощта. През стената ще минеш без проблем. По-добре го направи в Пристанищния град, при старата конюшня на Старк. Районът е опасен, но няма да ти е за първи път да си по такива места. Оттам директно си на Човешка, по нея ще стигнеш до Спящата котка, а оттам и до улицата на Маговете. Не се пъхай в Гробищна, сам знаеш защо. Спящата котка е доволно спокойна, ако всичко върви добре, върви по покривите, надявам се, че още не са изгнили и ще издържат тежестта ти. Разбира се, не е много удобно, но поне ще е безопасно — мъртъвците, както е известно, засега не са се научили да летят. На Спящата котка има стара статуя на Сагот — това е единственото безопасно място в района. Остров на светлината в света на мрака. Ако стане напечено, там изчакай да минат неприятностите. Но до сутринта непременно трябва да излезеш от Забранената територия, в противен случай ще останеш там завинаги.

— Откъде знаеш всичко това? — бях изумен.

— Откъде ли? — ухили се Фор. — Ходих там на младини, не ме гледай така и си затвори устата. На Спящата котка е банката на гномите, може би си чувал? Точно заради нея ходих. Вътре така и не успях да вляза, вратите са непревземаеми, но се нагледах достатъчно. Не, никакви зъби-глиги-очища. Не искам да лъжа, такива неща не видях. Всъщност не срещнах никого. Пълна пустош. Мъртви улици, все едно всички са изчезнали. Вятър и странни звуци — да, а и всякакви видения и гадости. Няма да те плаша, ти може нищо такова да не видиш. Но вземи със себе си парче месо и го загърни по-здраво в елфийска дрокра. Този плат е водоустойчив и не пропуска миризми. Ако, да не даде Сагот, се натъкнеш на мъртъвци, с месото ще ги разсееш за няколко минути. И това май е всичко. Просто не вярвай на очите и ушите си, върши си работата и изчезвай, Гарет, изчезвай максимално бързо оттам.

— А за улицата на Маговете?

— Което не знам, не знам. Не съм ходил толкова далеч, хлапе. Впечатленията ми от Човешка и Спяща и така ще ми стигнат до края на живота. На първата повече или по-малко е спокойно, на втората — всякакви ъ-ъ-ъ… неприятности.

Фор не искаше да говори за случилото се по време на посещението му в Закритата територия.

— А защо да не опитам да стигна до Забранената територия по улицата на Покривчиите? Според мен е много по-близо и по-безопасно.

— Знаеш ли, Гарет, има странна статистика. Тези, които са се осмелили да се вмъкнат в Закритата от страната на Покривчиите, никой повече не ги е виждал. Така че струва ли си риска?

Замълчахме.

— Е, какво? Хайде да ти покажа къде ще спиш. Или ако искаш остани тук при мен. Легло има.

— Благодаря, но трябва да довърша нещо в града — станах от масата и взех плаща.

— Още ли ползваш играчки? — Фор кимна към плаща, в който беше увит арбалета.

— Че как иначе? Ползвам.

— Тогава си купи няколко огнени болта от магическия магазин. Може да те спасят от зомбита.

— Задължително.

— Кога смяташ да ходиш?

— Тази нощ.

— Днес? Нали си казал на Арцивус, че ще е след два дни? — изненада се жрецът.

— Какво, не може ли да си променя решението? — измърморих, докато се отправях към вратата. — Ще се видим по-късно, Фор.

— Късмет, хлапе. Много късмет — каза моят стар учител. — А аз ще помисля какво може да се направи с твоя демон.

Вечерта настъпваше, а аз трябваше да стигна до града на Маговете преди да затворят магазините, в противен случай щеше да се наложи да се изправя с голи ръце пред живеещите зад магическата стена.