Прокрадващ се в сенките

Глава 2 Неочаквани срещи

Вечерният сумрак покри оживения Авендум, принуждавайки жителите на града да се размърдат. Хора и нехора се разбързаха, стараейки се да приключат с делата си преди настъпването на нощта, която би трябвало да настъпи до два-три часа. Ето защо в тесните квартали с криволичещи улички на Пристанищния град хората се опитваха да използват последните няколко часа свобода, преди нощта да ги принуди да се скрият по домовете си.

Няколко жени подтичваха припряно, стиснали здраво кошници с непродадена храна. С много пушилка и крясъци профучаха двойка мъртвопияни млади благородници на превъзбудени коне, карайки минувачите да се притискат до стената и гневно да размахват юмруци след тях. Дебелият продавач перна зад врата чирака, за да побърза със затварянето на кепенците на магазина, а не да зяпа градските стражи, наперено крачещи по грубата каменна настилка, за да стане ясно на жителите колко смели защитници са. Знам, знам. Преди две нощи лично ги видях как на бегом се носеха по нощните улици, молейки всичките дванайсет богове да им помогнат да се върнат живи и здрави в караулното.

Минавайки покрай мен, единият от стражите ме погледна навъсено изпод вежди. Аз му се усмихнах радостно, сякаш исках да кажа: виж, драги, колко мирен и учтив човек съм. Стражникът изсумтя нещо нелицеприятно под нос, стисна по-здраво алебардата в ръка и побърза да догони другарите си. Аз се ухилих. Това са просто стражи от Пристанищния град, те за всичко си затварят очите, дори и за човек, под чийто плащ си личат очертанията на миниатюрен арбалет, чието носене, честно казано, е абсолютно забранено за обикновените граждани в града. Ако ме погледнат стражите от Вътрешния град, изобщо не бих и помислял да се усмихвам. Минимум две златни монети, за да може служителите на реда да забравят лицето ми до следващата ни среща.

Аз все казвам — Вътрешен град, Пристанищен град. Само жител на Авендум може да разбере всички тези имена на столицата, разпростряла огромна мрежа от улици и квартали на територия от няколко левги, а новодошлият, разбира се, няма да се оправи и ще се обърка. Исторически столицата беше възникнала на брега на Студено море, в северната част на Сиала. От птичи поглед градът представляваше огромен триъгълник. Основата му опираше в оловно-сивото и сурово Студено море, а другите две страни се оформяха от високи мрачни стени, с разположени на равни интервали страховити стражеви кули. Имаше осем градски порти — по четири от двете страни на триъгълника. Третата страна беше защитена от морето и от масивен форт, оборудван с оръдия на вечните врагове на джуджетата — гномите. Гномите не обичаха особено морето, но любовта им към златото беше по-силна от неприязънта към солената вода. Сега фортът надеждно защитаваше града откъм морето и мирануехците вече не смееха да атакуват с коритата си снабдената с десет оръдия мрачна грамада.

Казват, че при трите нападения над столицата, случили се за последните триста години, нито една врата не е била превзета. Но какво ли ще се случи, ако армията на Неназовимия, която в момента се надига и излиза от многовековната си самоизолация в Безлюдните земи, опита със своите огри и великани да атакува сега? А и момчетата от Рачешкото херцогство ще помогнат на враговете ни. Какво пък, ще поживеем — ще видим, някои особено хазартни или откачени типове вече правят залози колко врати ще устоят на студената ярост на снежните огри и на силата на великаните от тундрата.

Извън стените се простираше Предградието. Стотици малки къщички от дърво и камък, в които се приютяваха всички, за които не достигаше място в града или които просто нямаха пари и възможност да се заселят там. Зад портите бяха къщите на гражданите от средната класа, или Външният град. След тях се намираше Вътрешният град. Той беше опасан с допълнителна стена (на няколко пъти ми се налагаше да минавам през нея, когато някой особено старателен патрул решеше да провери спринтьорските умения на стария Гарет). Вътрешният град беше изцяло за аристократи, важни клечки и магове. Там можеха да се изкарат големи пари, но и вероятността да станеш история също беше голяма. Във Вътрешния град се намираше и дворецът на краля. От страната на морето във Вътрешния град се врязваше градът на Занаятчиите и кварталът на Маговете. Магазинчета, ковачници, кожарни, пекарни, магически магазинчета, библиотеки, храмове на божества и така нататък. Съвсем близо до морето се намираше Пристанищният град. Тук беше пристанището, където акостираха кораби от цял свят. Също така в тази част на града имаше улици, където не се препоръчваше да ходиш без броня и надеждна охрана. Особено през нощта. Всичко, което казвам, е само една малка част, една капка в морето от мръсотия, защото в нашата столица имаше още стотици квартали и места. В някои живееха само магове, в други — джуджета, които не се бяха скарали с хората след сключването на договора им с гномите. Има и Закрита територия, заобиколена от висока и пропита със защитна магия стена. Никой не знае какво става зад нея.

Закритата територия е в непосредствена близост до Пристанищния град. Тя се появила в резултат на някакво проклятие преди около триста години. С това проклятие не могъл да се справи нито един маг в кралството. Осъзнавайки, че всичките им прехвалени огнени топки и други палячовщини изобщо не действат на черната магия, маговете оградили прокълнатата част на града с магическа стена. Имаше слухове за оживели мъртъвци в Забранената част, а и за други страшни същества, но нямаше смелчаци, които да проверят тези истории. Най-малкото аз никога не бях чувал за такива.

Добре, достатъчно! Ако започна да изброявам всички забележителности на любимия град, и до тъмно няма да успея.

От някаква странична уличка изскочиха две сенки и тръгнаха към мен. В ръката на едната от тях проблесна метал. Ама че нагли крадци — вече и по здрач грабят. Спрях и обърнах лице към тях. Сенките се засуетиха и едната, тази без нож, пристъпи в светлината и извинително разпери ръце.

— Извинявай, Гарет — каза смътно познатият ми от „Нож и брадва“ кльощав субект. — Не те познахме.

— На богат ли ви приличам? — колкото се може по-навъсено казах аз и посегнах под наметалото към арбалета.

Посегнах театрално, специално за да забележат. Неуспелият обирджия преглътна нервно, извини се още веднъж и изчезна с партньора си в сенките да чака по-слаба жертва.

Продължих през Пристанищния град, стараейки се да скрия усмивката си. Репутацията си е репутация. Всички скарани със закона граждани на Авендум знаеха кой е Гарет-сянката и дори да не го бяха виждали, поне бяха чували за него. След като прострелях краката на двама много напористи любители на лесните пари, вече не се натискаха да ме ограбват, макар че рано или късно все щеше да се намери някой смелчага, който да реши да се прочуе, като ме ограби. Така че винаги трябва да съм нащрек.

Спрях до стара и с нищо незабележима сграда. Пристанищният град беше пълен с такива. Единственото, с което се отличаваше, беше табелата. Напълно разбираема за всички табела — „Нож и брадва“. Огромен тенекиен нож и брадва висяха до нея. Дори на тъпия доралисец му ставаше ясно каква клиентела се събира в това заведение. Бутнах дървената врата и се потопих в хорската глъч и врява.

Кръчмата, в която се събираха крадците и мошениците на столицата, работеше през цялата нощ, за разлика от другите заведения. Старият Гозмо, собственикът на кръчмата, знаеше как да изкарва пари. Не можеха да го изплашат дори и съществата от нощта, взели се незнайно откъде. (Макар появата на тези същества да я свързваха с Неназовимия, не само аз дълбоко се съмнявах в този слух.)

Кимнах на двамата охранители, застанали до входа с тояги в ръце, и криволичейки между масите, се отправих към бара, стараейки се да мина колкото се може по-незабелязано и да не привличам вниманието на посетителите.

Някои личности ме гледаха злобно изпод вежди. Зад гърба ми се чуваше шепот. Това вече бяха враговете, които ме познаваха лично. Добре, нещастници. Или завиждаха на щастливата ми звезда, или някога пътищата ни са се пресичали. Да си мърморят. По-далеч от мърморене зад гърба няма да отидат.

Най-накрая се промъкнах между масите и кимнах на Гозмо. Днес той самолично стоеше зад бара. Старият прегърбен хитрец, който навремето също е бил любител на нощните обиколки из домовете на богаташите в Авендум, сега беше улегнал и държеше това заведение, където не особено порядъчните и честни хора се чувстваха относително спокойно. Тук момчетата с моята професия можеха да си почиват, да търсят нова работа, купувачи или клиенти. Хитрецът Гозмо не само беше създал страхотно място за всички труженици на нощта, но и беше открил чудесен начин да спечели малко пари.

— А-а-а… Гарет — поздрави ме сърдечно той. Гозмо винаги се радваше на клиенти. За него те означаваха пари. — Откога не съм те виждал. Цяла вечност не си идвал при стареца.

— Работа, много работа — казах аз и с незабележим жест пъхнах в ръката на прегърбения кръчмар вързопа със статуетката.

Гозмо беше добър посредник и именно той ми осигури Поръчката за приключението в имението на вече покойния кронхерцог Патийски. Кръчмарят ловко пое вързопа и също така незабележимо, както и аз, пусна в ръката ми кесия с обещаните двадесет жълтици. Вързопът веднага го взе един от куриерите на кръчмаря и като го пъхна в мърлява платнена чанта, излезе от ресторанта. Да достави стоката на клиента.

Отделих пет монети от получените и ги подадох на кръчмаря.

— За това те обичам, момчето ми, защото винаги навреме плащаш дълговете си — весело каза старият мошеник, а аз се намръщих.

Откраднатото, разбира се, е за други хора, но разплащането с посредниците се налага да правя със собствено злато, получено от продажбата на именно такива вещи. Не че бях скръндза… Но да остана с петнадесет вместо с двадесет жълтици си е болезнено. Всъщност дължах на стария мошеник за минала поръчка, така че той съвсем справедливо си получи дължимата сума.

— Чу ли, че милорд Патийски е починал съвсем неочаквано преди два дни? — колкото се може по-небрежно попита Гозмо, бършейки чашите за бира и без да поглежда навъсеното ми лице.

— Наистина? — изразих аз искреното си удивление от неочакваната смърт на иначе здравия като бик херцог.

Удивлението ми изобщо не заблуди Гозмо, но той не се издаде и продължи да търка чашите, сякаш нищо не се е случило.

— О, да. На сутринта слугите го намерили с разкъсано гърло. А гаринчът, който охранявал богатството му, се чешел постоянно и не обръщал внимание на хората.

— Наистина ли? — изумих се аз. — Кой би си помислил, че там може да има гаринч. На мен лично никой не ми е споменавал.

Кръчмарят пропусна укора ми покрай ушите си. Той можеше да се преструва на напълно глух, и трябва да отбележа, че понякога му се получаваше доста добре.

— Както обикновено? — попита.

— Да. Масата ми свободна ли е?

Гозмо кимна и аз тръгнах в полумрака покрай крещящите с пълно гърло пияни спекуланти и покрай пеещите на сцената полуголи момичета към малката самотна масичка. Седнах с гръб към стената и срещу входа на заведението. Какво да се прави, навик, придобит с годините. Пред мен като с магия се появи чаша тъмна бира и чиния със запечено в кашкавал месо. Какво да кажа, понякога готвачът на Гозмо получаваше просветление и тогава ястията му с нищо не отстъпваха на тези от кухнята на някой барон или херцог. Всичко това го сервира очарователна прислужница, която весело ми намигна, но виждайки вечно навъсената ми физиономия, се фръцна и тръгна към кухнята, въртейки сърдито задника си, с което събра възхитени погледи от съседните маси.

Не ми беше до неоспоримите й прелести, време беше да се зария дълбоко на дъното. Градът щеше да избухне.

С петнадесет жълтици един селянин спокойно би изкарал почти година, но за мен тази сума не беше много голяма, а и в следващите два месеца изобщо не трябваше да помислям за работа. Все някой ще свърже смъртта на херцога с изчезването на статуетката и тогава ще започне масово преследване на крадци из целия Авендум. Като нищо можех да изгоря покрай другите. Ако ме хванат, разбира се. Силно се съмнявах в способностите на подчинените на Фраго Лантен, всъщност изобщо нямах добро мнение за стражите.

Преди още да успея да отпия от тъмното пиво, пред масата изникна блед мършав субект и безцеремонно седна на стола срещу мен. Лично аз виждах този младеж за първи път.

— Да не би да съм ви поканил? — попитах колкото се може по-безразлично.

Този тип веднага не ми хареса. Неговата бледност и мършавост навеждаха на мисълта, че е вампир, но аз, разбира се, грешах. Вампирите не съществуваха. Неканеният гост беше човек. И то опасен човек. Спокойни уверени жестове, нито едно излишно движение, очите му гледаха студено, проницателно и оценяващо. Всичко това подсказваше, че моят съсед е много, ама наистина много опасен. Прииска ми се да посегна към арбалета си. Но се отказах. Можеше да има много причини за появата му. Дали просто не е решил да поговори за времето? Неканеният гост усети мимолетното ми напрягане и се усмихна иронично:

— Ти ли си Гарет?

— Може би — свих рамене и отпих от бирата.

— Помолиха ме да ти предам нещо…

— Да не би пари? — показах искрена изненада аз.

— О, не — бледият нямаше намерение да влиза в словесна престрелка. — Трябва да ти предам, че Маркун не е доволен.

— Откога наемни убийци предават съобщения от главата на гилдията на крадците? — рязко попитах аз и оставих чашата. — Или гилдията на убийците се е сдушила с гилдията на нощното братство?

— Това не е твоя работа, Гарет — бледият изобщо не трепна, че се досетих какъв е. — Маркун за последен път ти предлага да влезеш в гилдията и да си платиш членския внос.

Ех, тези гилдии! Кралят си затваряше очите за гилдията на крадците и гилдията на убийците. Поне през повечето време. Официалните власти не пипаха тези съмнителни организации, така че те си бяха явни и плащаха данъци. И трябва да отбележа, че от гилдиите в хазната постъпваха огромни данъци. Наистина огромни. Почти половината от заработените пари на крадците и убийците. Точно поради тази причина аз не бях в гилдията. Защо някой ще подарява пари, спечелени с почти честен труд? Въпреки че, например, в съседна Исилия тези гилдии бяха забранени. В тамошната хазна и така си тече злато от гномите от Стоманените шахти.

— Жалко, че ще го разочаровам — усмихнах се колкото може по-гадно.

Гарет-сянката, майсторът-крадец, за когото в Авендум се носеха легенди и който никога не е бил залавян от стражите, не иска да се присъедини към гилдията на крадците в града.

— Аз съм свободен ловец. И с нищо не съм задължен на Маркун. Той и така е захапал всички крадци в Авендум, нямам намерение да се подчинявам на този разплут джебчия.

— Добре — бледият изобщо не се разстрои от отказа ми и все така безразлично ме гледаше в очите. — Това ли е последната ти дума?

Кимнах, показвайки, че разговорът е изчерпан. През шума и врявата в заведението ухото ми долови тихото щракване на опъната пружина. Отново погледнах към убиеца. Ръцете му вече бяха под масата. Това беше останало незабелязано от мен и още веднъж говореше, че Бледия е професионалист от висока класа.

Мда. Скъперникът Маркун този път не на шега беше развързал кесия, за да наеме един от най-добрите убийци. Бледия, както продължавах да го наричам, беше най-подходящият избор дори и само поради факта, че никога не го бях виждал и нищо не бях чувал за него.

Отпуснах се и се постарах да не правя резки движения. Да скоча внезапно не си струваше, още повече, че не знаех какво държи Бледия под масата. Арбалет като моя или нещо още по-лошо?

— Прощавай, Гарет — каза Бледия, макар да не вярвах, че този младеж ще го мъчи гузна съвест. — Нищо лично, просто бизнес. Надявам се, че разбираш.

— Явно си глупак, щом се каниш да ме пратиш при Сагот в заведението на Гозмо.

— Какво говориш. Просто изведнъж ще се окажеш пиян, а аз, като твой най-добър приятел, ще ти помогна да излезеш. За разходка на чист въздух.

Сънотворно, значи. Настръхнах в очакване на удара. Пипнаха крадеца!!!

Но, както винаги, щастливата ми звезда се намеси и улучих шестица. В „Нож и брадва“ настъпи оглушителна тишина. Певицата млъкна, секнаха пиянският смях и оживените разговори. Истинска гробна тишина в цялото заведение. Погледнах към входа и явно очите ми са станали квадратни от изненада, защото дори и професионалист като Бледия направи това, което е абсолютно забранено за един професионалист. Обърна се да види какво става.

До входа на кръчмата стояха към двадесет души от градската стража. В ръцете си стискаха алебарди, явно бяха готови да ги използват, ако някъде се мерне нож. Личеше се, че не са от пристанищните мързеливци, а стражи от Вътрешния град. Твърде охранени и спретнати. С такива шега не бива. И дори охранителите, за чийто майки спокойно можеше да се твърди, че са имали вземане-даване с тролове, се отдръпнаха встрани, пропускайки неканените гости в светая светих на крадците. Сигурно се беше случило нещо много важно, за да решат стражите, на които Гозмо редовно плащаше да не забелязват малкото му заведение и неговите клиенти, да дойдат тук. Пред цялата тази оранжево-черна тълпа стоеше не друг, а самият началник на градската стража — барон Фраго Лантен. Погледът му внимателно опипа смълчаното помещение, пробяга по масите в търсене на нещо, вгледа се в полумрака, където стояхме аз и Бледия, отмина ни, а после отново се върна към нашата маса и се впи в мен. Баронът кимна на себе си и се насочи право към мен.

— Вино — подхвърли, минавайки покрай пребледнелия Гозмо, който най-накрая остави и без това чистите чаши на спокойствие.

— Вед-днага, уверявам ви, ваша милост. От най-хубавото — заекна кръчмарят, отърсвайки се малко от шока, че такъв човек е посетил скромното му заведение, и гракна на прислужничките.

Те веднага се размърдаха. Глъчката се възобнови, но напрежението и предпазливостта се усещаха в цялата зала. Девицата отново запя нещо с треперещ глас, като постоянно поглеждаше към барона. Десетки очи проследиха вървящия към масата ми дребен човек, който можеше по всяко време да вкара всеки, който не иска да живее според закона, в Сивите камъни — най-суровия и страшен затвор на северните кралства.

— Не бързай да се радваш — изсъска Бледия и незабелязано прибра нещо под наметалото си. — Ще имаме време за дълъг разговор с теб, Гарет.

— А ти си не само убиец, но и садист, ако разговорът ще е дълъг. Не се обиждай — подиграх му се аз, но Бледия вече беше изчезнал, разтваряйки се в полумрака, сякаш изобщо не е бил тук.

Тихо въздъхнах и избърсах изненадващо потните си длани.

— Гарет? — попита баронът, заставайки пред мен.

Погледнах нисичкия жилав човек, облечен в оранжево-черната униформа на стражата в Авендум. Вярно, камизолата му беше доста по-скъпа, отколкото на обикновен страж, за нея бяха използвани доста повече кадифе и други тъкани, а за тънката и изящна кама от Филанд спокойно можеше да се купи заведение, подобно на „Нож и брадва“.

Да отричам нямаше смисъл и аз посочих с ръка към стола, на който допреди малко седеше Бледия. Между другото, така и не разбрах името на убиеца.

— Заповядайте, ваша милост.

Баронът издърпа стола и седна. Подскачащият Гозмо собственоръчно донесе бутилка от най-доброто си вино, високи чаши и лека закуска. Баронът мълчаливо изчака всичко да бъде сервирано и тихо подхвърли:

— А сега изчезвай. И ако се мотаеш наоколо, ще изгниеш в тъмницата.

С много поклони и най-искрени уверения в своята честност Гозмо се отдалечи, като едва не се спъна в стола на някакъв джебчия, който неволно се беше оказал зад гърба на кръчмаря.

Фраго мълчаливо си напълни чаша от произведеното далеч на юг червено вино, там, където Хребета на света се срещаше със степите на Угавия, и я пресуши. После доволно млясна с уста и започна да изучава лицето ми. Аз му върнах жеста и също започнах да разглеждам неочаквания си спасител.

Вече няколко пъти се бяхме сблъсквали с барона. Не лично, слава на Сагот, не лично. Сблъскваха се нашите интереси. Веднъж взех от дома му един пръстен. След това баронът се опита да ме хване и да ме затвори в Сивите камъни, но не му се получи. Той дори обяви награда за главата ми и аз, за да се отърва от тази съмнителна слава, в една особено тъмна нощ откраднах наградата от имението му. Както се казва, щом няма пари, няма и награда, и започнаха да ме притесняват много по-малко.

Макар да сме били в конфликт един друг и пътищата ни да са се пресичали, аз много уважавах този човек. Сагот да ме накаже, ако не е така.

Баронът беше честен. Честен според силите и възможностите си. Разбира се, той вземаше подкупи — кой в нашия продажен свят не вземаше? Но плащайки на барона, човек беше сигурен, че всичко ще е както трябва. Няма да го измамят, няма да го арестуват, и слухове за връзките му с барона няма да има. Лантен беше човек на честта. Никога не действаше зад гърба, не унижаваше подчинените си, въпреки че се стараеше да ги държи изкъсо. Баронът беше предан на краля и дължеше поста си не на пари или роднински връзки, а си го беше заслужил. Съвсем честно, започвайки като обикновен страж, след това получи баронството и длъжността — за заслуги към короната. Авендум спечели много, когато назначиха този човек за началник на стражата. Макар че за нас, крадците, след това назначение животът ни стана по-труден. Броят на престъпленията, разбира се, не намаля, но поне убийците, преди да тръгнат по работа, сега се оглеждаха внимателно дали наблизо няма стражи. Дреболия, но все пак победа във вечната борба между закона и престъпността.

— Не мога да кажа, че се радвам да се запознаем — промърмори баронът и ме погледна изпод дебелите си рунтави вежди. — С радост бих те пратил в Сивите камъни.

Не казах нищо. На върха на езика ми се въртеше една подходяща фраза, но реших да я задържа за по-късно. Поне тази вечер нямах намерение да съм в затвора.

— Тръгваме, Гарет.

— Къде, ваша светлост? — изглежда този човек успя да ме шокира. — В любимите ви Сиви камъни ли?

— Не. Поне засега — той ме погледна. — Един… човек иска да говори с теб. Трябва да те заведа при него.

— Наистина ли? Да не би при палача? — иронизирах аз.

— Приготви се. Няма защо да се държиш така — още повече се намръщи милорд Фраго. — По-добре ела доброволно.

Аз несъзнателно хвърлих бърз поглед към скучаещите до вратата стражи. Нямаше да се справя. Много са. Бях сигурен, че и на другите изходи ще има поне още толкова.

— Всички изходи са блокирани — баронът сякаш беше прочел мислите ми. — Няма къде да отидеш. Освен ако като вампир не се превърнеш в мъгла и не се изнижеш през някоя цепнатина.

— Вампирите не могат да се превръщат в мъгла, всъщност изобщо не съществуват. Те са бабини измишльотини — несъзнателно промърморих аз, отваряйки очите на барона за очевидни истини.

Промърморих и си прехапах езика.

— Идваш ли? — Фраго губеше търпение. — Нощта скоро ще свърши, а аз съм свикнал нощем да спя, а не да превозвам крадци при…

Барон Лантен рязко млъкна, осъзнавайки, че едва не се е изтървал.

Аз мълчаливо избутах стола си назад, изправих се и се увих в плаща.

— Така е добре — тихо каза баронът и вземайки подарената бутилка скъпо вино в лявата си ръка, се отправи към изхода. Последвах го, усещайки любопитните погледи на цялото заведение забити в гърба си…